Клуб „Вторник вечер“

Глава IX Четиримата заподозрени

Разговорът се въртеше около неоткрити и останали безнаказани престъпления. Всички се изредиха да споделят своето мнение: полковник Бантри, пълничката му добродушна съпруга, Джейн Хелиър, доктор Лойд и дори възрастната мис Марпъл. Не се изказа единствено онзи, който, според останалите, бе най-вещият в тази област. Сър Хенри Клидъринг, бившият комисар от Скотланд Ярд, седеше мълчалив, сучейки мустак — или по-скоро поглаждайки го — леко усмихнат, като че ли се забавляваше с някаква своя мисъл.

— Сър Хенри — каза накрая мисис Бантри. — Ако не кажете и вие нещо, ще започна да крещя. Много ли са престъпленията, които остават ненаказани или не?

— Имате предвид заглавията във вестниците, мисис Бантри. „ПОРЕДНА ГРЕШКА НА СКОТЛАНД ЯРД“. И отдолу следва списък с неразрешени загадки.

— Чийто процент, предполагам, в действителност не е никак голям — каза доктор Лойд.

— Да, така е. Рядко се разгласяват и възхваляват успешните ни действия, но стотици престъпления биват разкривани, а извършителите им — наказвани. Но не това обсъждаме сега, нали? Когато говорим за неоткрити и неразкрити престъпления, става въпрос за две различни неща. В първата категория влизат тези, за които Скотланд Ярд въобще не научава, престъпления, за които дори не се знае, че са били извършени.

— Но предполагам, че не са много? — попита мисис Бантри.

— Така ли мислите?

— Сър Хенри! Нима искате да кажете, че са много?

— Мисля си — вглъбено произнесе мис Марпъл, — че броят им трябва да е голям.

Приятната възрастна дама, чийто вид излъчваше старомодно достолепие и невъзмутимост, говореше абсолютно спокойно.

— Да, мис Марпъл — рече полковник Бантри.

— Разбира се — продължи мис Марпъл, — има много глупави хора. Но каквото и да направят, те биват разкривани. Но има голям брой хора, които не са такива и човек го побиват тръпки като си помисли какво биха могли да направят, ако нямаха здрави и дълбоко вкоренени в съзнанието си принципи.

— Да — каза сър Хенри, — има много хора, които не са глупави. Колко пъти се е случвало едно престъпление да излезе наяве поради един дребен пропуск от страна на престъпника и всеки път човек си задава въпроса: „Ако не беше този пропуск, щеше ли някой някога да узнае?“

— Но това е много сериозно, Клидъринг — рече полковник Бантри. — Наистина много сериозно.

— Така ли?

— Ами как! Така е! Разбира се, че е сериозно.

— Казвате, че има престъпления, които остават ненаказани, но така ли е в действителност? Ненаказани от закона — може би, но причината и следствието не са подвластни на законите. Банално би било да се твърди, че всяко престъпление води след себе си определено наказание, но в същото време, по мое мнение, няма нищо по-вярно от това.

— Може би, може би — рече полковник Бантри. — Но това не намалява сериозността… на… ъ-ъ-ъ… сериозността… — той спря доста объркан.

Сър Хенри Клидъринг се засмя.

— Деветдесет и девет на сто от хората несъмнено мислят като вас — каза той. — Но знаете ли, от значение е не вината, а… невинността. Ето това много хора никога не ще схванат.

— Не разбирам — обади се Джейн Хелиър.

— Аз пък разбирам — рече мис Марпъл. — Когато мисис Трент откри, че от чантата и липсва половин крона, човекът, комуто това се отрази най-зле, бе нейната приходяща прислужница — мисис Артър. Разбира се, семейство Трент смятаха, че е тя, но понеже бяха добри хора и знаеха, че тя има многобройно семейство и съпруг, който пие, те… е, естествено не искаха да се стига до крайности. Но отношението им към нея се промени и не я оставяха да се грижи за къщата в тяхно отсъствие, което предизвика голяма промяна и у самата нея. Това се отрази на мнението и на други хора. И тогава изведнъж се разбра, че виновна е гувернантката. Мисис Трент видяла през една врата отражението й в огледалото. Чиста случайност, макар аз да предпочитам да го наричам провидение. Мисля, че точно същото има предвид и сър Хенри. Повечето хора биха се заинтересували кой е взел парите, но се оказа, че е бил най-малко вероятният човек — също като в детективските разкази! Ала единствената личност, за която това е било въпрос на живот и смърт, бе клетата мисис Артър, която нищо не бе сторила. Това имахте предвид, нали, сър Хенри?

— Да, мис Марпъл, съвсем точно ме разбрахте. В случая, който разказахте, вашата прислужница е извадила късмет, невинността й е била доказана. Но някои хора цял живот се превиват под тежестта на подозрения, които са напълно безпочвени.

— Точно определен случай ли имате предвид, сър Хенри? — хитро го подпита мисис Бантри.

— Всъщност да, мисис Бантри — много любопитна случка. Смятахме, че е извършено убийство, но не успяхме да го докажем.

— С отрова, предполагам — прошепна Джейн Хелиър. — Такава, която не може да се определи.

Доктор Лойд неспокойно се размърда, а сър Хенри поклати глава.

— Не, скъпа госпожице. Нямаше никакви тайнствени отровни стрели като тези на южноамериканските индианци! Де да беше нещо такова! Но трябваше да се занимаваме с нещо далеч по-прозаично, всъщност толкова прозаично, че нямаше никаква надежда да изобличим извършителя на престъплението. Възрастен джентълмен паднал по стълбите и си счупил врата. Един от онези нещастни случаи, които стават всеки ден.

— Но какво всъщност се е случило?

— Кой би могъл да каже? — сви рамене сър Хенри. — Бил е бутнат отзад? Опъната връв в горния край на стълбите, отстранена след това внимателно? Никога не ще узнаем това.

— Но вие все пак мислите, че… че не е било случайно? И защо? — попита докторът.

— Това е доста дълга история, но… е, да, ние сме съвсем сигурни. Както казах, няма никакъв шанс да изобличим някого за това действие — уликите са твърде оскъдни. Но случаят има и друг аспект — този, за който говорех. Видите ли, имаше четири души, които са могли да свършат тази работа. Единият е виновен, но другите трима са невинни. Ако не разберем истината, ужасната сянка на съмнението ще продължи да тегне и върху другите трима души.

— Мисля — рече мисис Бантри, — че ще е по-добре да ни разкажете вашата дълга история.

— В края на краищата, няма смисъл да я правя толкова дълга — каза сър Хенри. — Във всеки случай мога поне да посъкратя началото. Отнася се до една германска тайна организация — „Черната ръка“, нещо подобно на Камората или на това, което повечето хора си мислят, че тя представлява. Организация, чиято основна дейност са изнудването и тероризмът. Сформирала се е точно след войната и е достигнала удивителни размери. Много хора станали нейна жертва. Властите не успяха успешно да й се противопоставят, тъй като тайните й бяха ревниво пазени и беше почти невъзможно да се намери човек, който би могъл да бъде убеден да я предаде. В Англия не се знаеше много за нея, но в Германия тя оказваше парализиращ ефект върху хората. Накрая бе разтурена, а членовете й — разпилени благодарение усилията на един човек, доктор Розен, който навремето беше важна фигура в тайните служби. Той станал неин член, проникнал в самата й сърцевина и взел дейно участие, както вече казах, в нейното унищожение. Но вследствие на това той бил белязан и се сметнало за благоразумно да напусне Германия, във всеки случай поне за известно време. Дошъл в Англия, а ние бяхме писмено предупредени от берлинската полиция. С него проведохме разговор на четири очи. Той възприемаше участта си спокойно и примирено. Не хранеше съмнения относно бъдещето, което го очаква.

„Ще им падна в ръцете, сър Хенри — рече той. — Не се съмнявам в това. — Беше едър мъж с фини черти на лицето и много плътен глас, с леко гърлена интонация, която издаваше националността му. — Всичко е предрешено, но няма значение — аз съм готов. Знаех какъв риск поемам, когато се хванах с тази работа. Изпълних своята мисия. Организацията вече никога няма да бъде едно цяло. Но много нейни членове са на свобода и те ще отмъстят по единствения възможен за тях начин — като ме убият. Всичко е въпрос на време, но много ми се иска да се забавят колкото се може повече. Вижте, събирам и подготвям за печат някои много интересни материали — резултатът от работата на живота ми. Бих искал, ако е възможно, да успея да завърша задачата си.“ Той говореше простичко, но с определена внушителност, която не можех да не адмирирам. Казах му, че ще вземем всички възможни предпазни мерки, но той махна с ръка.

„Някой ден, рано или късно, ще ме пипнат — повтори той. — Когато този ден дойде, не искам да обвинявате себе си. Не се и съмнявам, че ще сте сторите всичко, което е по силите ви.“ После той продължи да ми излага намеренията си, които бяха съвсем прости. Беше решил да купи едно местенце в провинцията, където да живее на спокойствие и да може да продължи работата си. Накрая се спря на едно село в Съмърсет — Кингс Натън, отстоящо на десетина километра от най-близката гара, уединено и недокоснато от цивилизацията. Купи си много приятна вила с различни удобства и подобрения и заживя там щастливо и доволно. Домакинството му се състоеше от неговата племенница Грета, един секретар, някаква възрастна прислужница — германка, която предано му бе служила в продължение на близо четиридесет години и един приходящ градинар и момче за всичко, който бе родом от Кингс Натън.

— Четиримата заподозрени — тихо рече доктор Лойд.

— Точно така. Четиримата заподозрени. Няма кой знае колко още за разказване. В продължение на пет месеца животът в Кингс Натън си течал спокойно и тогава ударът бе нанесен. Една сутрин доктор Розен паднал по стълбите. Открили го половин час по-късно вече мъртъв. По времето, по което трябва да се е случило нещастието, Гертруд била в кухнята, а вратата й била затворена и тя нищо не чула — така ни каза. Фройлайн Грета садяла в градината някакви луковици — отново по нейните думи. Градинарят Добс бил в малкия сайвант с градинарски принадлежности, където похапвал — така твърди той. А секретарят излязъл да се поразходи и отново имаме само неговата дума. Никой нямаше алиби, никой не можеше да подкрепи историята на другите. Но е сигурно едно — външен човек не е могъл да го извърши, защото в малкото селце Кингс Натън чужденецът би бил забелязан със сигурност. Заключени били и предната и задната врата, а всеки член от домакинството разполагал с ключ. И така, както виждате, кръгът на заподозрените се стеснява до тези четиримата. И все пак всички като че ли са извън подозрение: Грета е дете на собствения му брат, Гертруд му е служила вярно в продължение на четиридесет години, Добс никога не е напускал Кингс Натън, а Чарлс Темпълтън — секретарят му…

— Да — рече полковник Бантри. — Той какво? На мен ми се вижда подозрителен. Какво знаете за него?

— Именно това, което знаех за него, го изключваше напълно от подозрение… поне тогава — каза мрачно сър Хенри. — Видите ли, Чарлс Темпълтън беше един от моите хора.

— О! — възкликна полковник Бантри силно изненадан.

— Да, исках да имам там свой човек, но в същото време не желаех да тръгнат приказки из селото. Розен наистина имаше нужда от секретар и аз предложих за тази работа Темпълтън. Той е джентълмен, говори гладко немски и като цяло е много способен мъж.

— Но тогава кого подозирате? — попита мисис Бантри учудено. — Всички те ми се струват… ами, неподходящи.

— Да, така изглежда. Но можете да погледнете на нещата и от друг ъгъл. Фройлайн Грета му беше племенница, прекрасно момиче, ала войната неведнъж ни е доказвала, че брат може да се обърне срещу сестра, баща срещу сина си и така нататък, а най-прекрасните и най-мили млади девойки вършат често най-удивителни неща. Същото се отнася и за Гертруд, а и знае ли човек какви други неща са изиграли роля в нейния случай. Може би кавга с господаря, натрупано негодувание, подсилено още повече от дългите години на предана служба. Възрастни жени от този тип могат понякога да бъдат удивително жестоки. А Добс? Наистина ли е извън подозрение само защото няма връзка със семейството? Парите могат да направят много. Добс по някакъв начин може да е бил купен и вербуван. Защото едно нещо е ясно — съобщението или заповедта трябва да са дошли отвън. Иначе защо са чакали пет месеца? Не, агентите на организацията вероятно не са бездействали. Не докрай убедени в предателството на Розен, те са изчакали, докато се установи с абсолютна сигурност, че провалът е негово дело. И тогава, когато всички съмнения са отпаднали, трябва да са изпратили своето съобщение до внедрения в къщата техен агент. Съобщението е гласяло: „Убий!“

— Отвратително! — възкликна Джейн Хелиър и потръпна.

— Но как е дошло съобщението? Това именно се опитвах да си изясня — единствения ключ към загадката. По някакъв начин трябва да са се свързали и влезли в контакт с един от тези четирима души. Нямаше да има никакво забавяне — знаех го — веднага щом заповедта пристигнеше, щеше да бъде изпълнена. Това бе много характерно за „Черната ръка“. Заех се да изясня този въпрос. Подходих към него подчертано педантично, както може би ще ви се стори. Кой беше идвал във вилата нея сутрин? Не изключих никого. Това е списъкът — той извади от джоба си плик и си избра един лист от неговото съдържание.

Месарят — донесъл овнешки врат. Проучен и оставен извън подозрение.

Помощник бакалинът — донесъл пакет царевично брашно, два фунта захар, масло и кафе. Също проверен и изключен от подозрение.

Пощальонът — донесъл два рекламни проспекта за фройлайн Розен, писмо за Гертруд, но не от чужбина, три писма за доктор Розен, едното с чуждестранна марка и две писма за мистър Темпълтън, едното също изпратено от чужбина.

Сър Хенри замълча, а след това извади пакет документи от плика.

— Може би ще ви е интересно сами да им хвърлите по един поглед. Събрал съм ги както от различни хора, замесени в случая, така и от кошчетата за смет. Едва ли е нужно да ви казвам, че са били проверявани от експерти за симпатично мастило и прочие. Оттук не можа да излезе нищо вълнуващо.

Всички се събраха около него, за да ги разгледат. Проспектите съответно бяха от един пепиниерист22 и една известна лондонска фирма за кожи. Двете сметки за доктор Розен бяха от Англия — едната за градински семена, а другата от лондонска фирма за канцеларски принадлежности. В писмото, адресирано до него, пишеше следното:

— Пощата на мистър Темпълтън се състоеше от тази сметка, която, както виждате, представлява отчет на неговия шивач и едно писмо от приятел в Германия — продължи сър Хенри. — За нещастие скъсал е писмото, докато се е разхождал. Накрая се сдобихме и с писмото до Гертруд.

Доктор Лойд се подсмихна, докато четеше писмото, а също и мисис Бантри.

— Мисля, че второто писмо не подлежи на обсъждане — каза той.

— И аз така си помислих — рече сър Хенри. — Но направих необходимото да се уверя, че наистина съществуват мисис Грийн и Църковното дружество. Нали знаете, от предпазливост никой не е пострадал.

— Това повтаря винаги и нашата приятелка мис Марпъл — каза доктор Лойд и се усмихна. — Замечтахте се, мис Марпъл. Какво замисляте?

Мис Марпъл трепна.

— Ама че съм глупава — рече тя. — Тъкмо се чудех защо думата „Правдивост“ в писмото до доктор Роузън е изписана с главно „П“.

Мисис Бантри вдигна писмото.

— Вярно — обади се тя. — О!

— Да, скъпа — каза мис Марпъл. — Мислех, че ще забележите това!

— В това писмо определено се долавя някакво предупреждение — рече полковник Бантри. — Първото нещо, което привлече вниманието ми. По-наблюдателен съм, отколкото предполагате. Да, определено има предупреждение… но към кого?

— Има интересни подробности около това писмо — намеси се и сър Хенри. — Според Темпълтън доктор Розен го отворил на закуска и му го подхвърлил, казвайки, че въобще не бил чувал за такъв мъж.

— Ама не е бил мъж — каза Джейн Хелиър. — Подписано е „Далия“.

— Трудно е да се каже точно как е — вметна доктор Лойд. — Може да е било и Далий, но определено прилича повече на „Далия“. Но ми прави впечатление фактът, че почеркът е мъжки.

— Знаете ли, това е интересно — каза полковник Бантри. — Това, че го е хвърлил над масата по този начин, правейки се, че нищо не знае. Искал е да види нечия реакция, но чия… на момичето? Или на мъжа?

— А защо не е и на готвачката? — предположи мисис Бантри. — Тя може да е била в стаята, за да поднесе закуската. Но това, което не разбирам, е… изключително странно… — Тя се намръщи над писмото.

Мис Марпъл се приближи до нея. Протегна пръст и докосна листа. Двете си зашушукаха.

— Но защо секретарят е скъсал другото писмо? — попита изведнъж Джейн Хелиър. — Изглежда… о! Не знам. Изглежда… странно! И защо ще получава писма от Германия? Въпреки, разбира се, че ако е извън подозрение, както вие казвате…

— Но сър Хенри не е казал това — бързо рече мис Марпъл и вдигна поглед, прекъсвайки тихото си съвещание с мисис Бантри. — Той каза четирима заподозрени. Това значи, че включва и мистър Темпълтън. Права съм, нали, сър Хенри?

— Да, мис Марпъл. Горчивият ми опит ме е научил на едно — никога не казвай, че някой е извън подозрение. Току-що ви изложих причините защо другите трима може, в края на краищата, да се окажат виновни, дори и да изглежда неправдоподобно. Не приложих на времето същия принцип спрямо Чарлс Темпълтън. Но накрая трябваше да го направя, прилагайки правилото, за което току-що ви споменах. Принуден бях да призная следното: всяка армия, всяка флота, всяка полиция има в редиците си известен брой предатели, истина, която никак не ни се ще да признаем. Така че аз безпристрастно подложих на проверка положението на Чарлс Темпълтън. Често си задавах същия въпрос, който постави и мис Хелиър. Защо единствен той от цялата къща не можеше да предостави писмото, което беше получил, и то писмо с германска марка? И от къде на къде ще получава писма от Германия? Този последен въпрос звучеше съвсем невинно и аз всъщност си позволих да му го задам. Отговорът му бе съвсем прост. Сестрата на майка му била омъжена за германец, а писмото било от неговата германска братовчедка. И така научих нещо, което не ми беше известно — Чарлс Темпълтън имал роднински връзки с германци. А това определено го постави в списъка на заподозрените. Той беше мой човек. Момък, когото винаги бях харесвал и комуто можех да се доверя, но справедливостта изисква да призная, че той оглави списъка. Но ето сега… не съм сигурен! Не зная… И по всяка вероятност никога няма да узная. Тук не става дума за наказание на убиеца. Говорим за нещо, което на мен ми се струва сто пъти по-важно. Може би за разбиването на кариерата на един почтен човек… само заради едно съмнение… съмнение, което обаче не можех да пренебрегна.

Мис Марпъл се покашля и тихо каза:

— Тогава, сър Хенри, ако правилно ви разбирам, за вас мистър Темпълтън е главният заподозрян?

— В известен смисъл — да. Хипотетично това трябва да се отнася и за останалите трима, но не в същата степен, за тях случаят не е такъв. Да вземем например Добс — може да се каже, че го подозирам, но в действителност от това името и кариерата му няма да пострадат. В селото и представа си нямат, че смъртта на стария доктор Розен не е в резултат на нещастен случай. Репутацията на Гертруд ще пострада малко повече. Например това ще доведе до промяна в отношението на фройлайн Розен към нея, но за Гертруд вероятно това не е от голямо значение. Колкото до Грета Розен — е, тук се натъкваме на едно затруднение. Грета е симпатично момиче, Чарлс Темпълтън е красив млад мъж. В продължение на пет месеца те са живели заедно, при това лишени от компания отвън. И неизбежното станало. Влюбили се един в друг, макар да не са стигнали до мига, в който гласно да признаят този факт. И така, идва нещастието. Оттогава изминаха три месеца и ден-два след като се прибрах оттам, бях посетен от Грета Розен. Тя беше продала вилата и си заминаваше за Германия, след като най-сетне бе уредила делата на чичо си. Дойде лично при мен, макар да знаеше, че се бях пенсионирал, защото искаше да ме види във връзка с наистина личен въпрос. Известно време говореше с недомлъвки, но накрая си каза всичко. Какво съм мислел аз? От това писмо с германската марка… много, много се тревожела… но защо Чарлс го е скъсал? Дали всичко било наред? Разбира се, трябвало да е така! Естествено, тя му вярвала, но… ох! Само да знаела истината! Да знаела истината със сигурност! И виждате ли сега? Същите притеснения — да искаш да вярваш, но да се прокрадват и ужасни подозрения. Дълбоко в себе си да си убеден в невинността на някого, но въпреки това да се съмняваш. Говорих с нея съвсем откровено и я помолих в замяна и тя да бъде честна с мен. Попитах я дали обича Чарлс и какви са неговите чувства към нея.

„Мисля, че се обичаме — каза тя. — О, да, зная, че е така. Бяхме толкова щастливи. Дните, прекарани заедно, ни носеха толкова радост! И двамата знаехме, че се обичаме… знаехме го. Нямаше защо да бързаме, времето беше пред нас. Някой ден той щеше да ми признае, че ме обича, а аз щях да му отвърна със същото… ах! Но сега се досещате, че нещата се промениха. Между нас се изпречи черен облак и двамата сме в голямо затруднение. Когато се срещнем, не знаем какво да си кажем. Вероятно с него е същото. Всеки от нас си казва: «Ех, да бях сигурен!» Ето затова, сър Хенри, умолявам ви да ми кажете: «Можете да сте сигурна, че който и да е убил чичо ви, то това дело не може да се припише на Чарлс Темпълтън.» Кажете ми го! О, кажете ми го! Моля ви… моля ви!“

— Проклятие! — продължи сър Хенри, като стовари силно юмрук върху масата. — Не можех да кажа това. А те двамата щяха да започнат да изстиват един към друг, щеше да ги раздели невидимият призрак на подозрението. Призрак, който не можеш лесно да прогониш. — Той се облегна в креслото си, а лицето му прие уморен и помръкнал вид. Едни-два пъти унило поклати глава.

— И сега вече нищо не можем да сторим, освен ако… — той се изправи отново в креслото си, а по лицето му пробяга една лукава усмивчица, — … освен ако мис Марпъл не ни помогне. Ще можете ли, мис Марпъл? Знаете ли, имам усещането, че онова писмо е тъкмо по вашата част. Писмото от Църковното дружество. Тази работа не ви ли напомня за нещо или някого, така че да хвърли светлина по нашия въпрос? Не можете ли да сторите нещо, за да помогнете на двама безпомощни млади хора, които искат да бъдат щастливи?

В молбата му, освен шегата, се долови и нотка на сериозна загриженост. Напоследък беше подобрил мнението си за умствените способности на тази крехка стара мома с викторианско достолепие. Хвърли поглед към нея, а в очите му се четеше нещо като надежда.

Мис Марпъл се покашля и приглади дантелата си.

— Наистина малко ми напомня за Ани Поултни — призна тя. — Разбира се, писмото е съвършено ясно за мен и за мисис Бантри. Нямам предвид писмото от Църковното дружество, а другото. Живели сте толкова дълго в Лондон, сър Хенри, и тъй като не сте били градинар, вероятно не ви е направило впечатление.

— А? — попита сър Хенри. — Какво да ми направи впечатление?

Мисис Бантри протегна ръка, за да вземе рекламния проспект. Отвори гои зачете с удоволствие на глас:

— „Доктор Хелмут Спат“ — светловиолетови цветове, много нежно цвете, но с изключително дълго и твърдо стебло. Лесно за подрязване и много подходящо за градинска декорация, с необикновена и поразителна красота. „Едгар Джаксън“ — красиво оформен, подобен на хризантемата цвят с ярка керемиденочервена оцветка. „Еймъс Пери“ — яркочервена, изключително подходяща за украса. „Тсингтау“ — искрящо оранжевочервено, ярко градинско растение с дълъг живот след откъсване. „Правдивост“…

— С главно „П“, нали си спомняте? — промърмори мис Марпъл. — „Правдивост“ — с розово-бели оттенъци, съвършено оформен цвят.

Мисис Бантри захвърли проспекта и каза с изключително разпален глас:

— Видове гергини!

— А първите им букви изписват думата „смърт“ — поясни мис Марпъл.

— Но писмото е било до самия доктор Роузън — възрази сър Хенри.

— Това е тънкият момент — каза мис Марпъл. — Това, заедно с предупреждението. Какво би направил той, ако получи писмо от някого, когото не познава, изпъстрено с имена, които нищо не му говорят. Ха, разбира се, че ще го подхвърли на секретаря си.

— Значи в края на краищата…

— О, не! — възкликна мис Марпъл. — Не е секретарят. Ето затова е съвършено ясно, че не е бил той. Той никога не би оставил това писмо да бъде намерено, ако е виновен. И също така не би унищожил писмото, адресирано до него и с германско клеймо върху му. Наистина неговата невинност, ако ми позволите да кажа така, направо сияе.

— Тогава кой…?

— Е, изглежда ясно, доколкото изобщо едно нещо на този свят може да бъде ясно. На масата по време на закуска е седяла и друга личност и тя вероятно, а и съвсем естествено при дадените обстоятелства, е протегнала ръка, взела е писмото и го е прочела. Така е било. Помните, че със същата поща тя е получила рекламен проспект за градинари…

— Грета Розен — бавно изрече сър Хенри. — Но тогава нейното посещение при мен…

— Господата не проявяват достатъчно прозорливост относно тези неща — каза мис Марпъл. — И боя се, често си мислят, че ние, възрастните жени, сме… е, стари злоби, но не виждат нещата, които ние виждаме. Но ето на! За нещастие човек познава твърде добре чертите на хората от своя пол. Не се и съмнявам, че между тях стои преграда. Младият мъж внезапно и необяснимо е охладнял към нея. Чисто инстинктивно той я подозира и не може да прикрие това. И наистина смятам, че нейното посещение при вас е било с цел малко да позлорадства. В действителност не я е заплашвала опасност, но просто е направила всичко възможно, за да затвърди докрай подозренията ви към бедния мистър Темпълтън. Преди нейното посещение не сте били напълно убеден във вината му.

— Сигурен съм, че не нейните думи станаха причина за засилване на подозрението ми… — започна сър Хенри.

— Господата — спокойно продължи мис Марпъл — не проявяват достатъчно прозорливост относно тези неща.

— А това момиче… — И той спря. — Извършва хладнокръвно убийство и се измъква безнаказано!

— О, не, сър Хенри — започна мис Марпъл. — Не безнаказано. И двамата не вярваме в това. Спомнете си какво казахте наскоро! Не. Грета Розен няма да избегне наказанието. Първо, тя е попаднала в обществото на съмнителни хора — изнудвачи и терористи — от които не би могла да очаква нищо добро, а и вероятно ще я доведат до лош край. Както казахте, човек не бива да си губи времето в мисли за виновните… важни са невинните. Мистър Темпълтън, смея да кажа, ще се ожени за тази своя германска братовчедка. Това, че е скъсал писмото й… о, изглежда подозрително… като използвам думата в доста по-различно значение, различно от значението, което влагахме в нея тази вечер. Той донякъде се е боял да не би другото момиче да забележи писмото и да поиска да го види. Да, мисля, че тук може би става въпрос за малка любовна история. После идва ред на Добс, въпреки че, както казахте, смея да забележа, станалото не би го засегнало особено. Неговите закуски са може би единственото, което му се върти в главата. И най-сетне бедната стара Гертруд, тази, дето ми напомня за Ани Поултни. Клетата Ани Поултни! Подозираха я, че е унищожила завещанието на мис Лам след петдесет години вярна служба, въпреки че нямаше доказателства. Това разби вярното сърце на клетото създание, а после, след нейната смърт, завещанието излезе на бял свят — оказа се, че било в тайник в кутийка за чай, където старата мис Лам го поставила за по-сигурно. Но за бедната Ани бе твърде късно. Ето защо толкова се притеснявам за клетата стара германка. Старите хора лесно могат да бъдат огорчени. Повече ми е жал за нея, отколкото за мистър Темпълтън, който е млад и красив и явно любимец на жените. Ще й пишете, нали, сър Хенри, просто за да я уведомите, че невинността й е извън всякакво съмнение. Любимият й стар господар е мъртъв и тя без съмнение се терзае и чувства, че е под подозрение в… о, подобни мисли трудно се понасят!

— Ще й пиша, мис Марпъл, — каза сър Хенри и я погледна с любопитство. — Знаете ли, никога няма да мога да ви разбера напълно. Вашето мнение винаги се различава от очакванията ми.

— Боя се, че моето мнение е доста скромно — каза кротко мис Марпъл. — Аз почти не съм излизала от Сейнт Мери Мийд.

— И все пак вие разрешихте случай, който спокойно може да се нарече международна афера — каза сър Хенри. — Защото вие наистина го разрешихте, убеден съм в това.

Мис Марпъл поруменя и леко вирна брадичка.

— Мисля, че получих добро образование за времето си. Сестра ми и аз имахме германска гувернантка — една фройлайн. Много сантиментално създание. Научи ни на езика на цветята — забравено в днешно време изкуство, но пък безкрайно интересно. Жълтото лале например значи „безнадеждна любов“, докато китайската астра значи „припадам от ревност в нозете ти“. Онова писмо беше подписано с „Далия“, което, доколкото си спомням, е „гергина“ на немски и това, разбира се, мигновено изясни всичко. Ще ми се да си спомня значението на гергината, но уви, то ми се изплъзва. Паметта ми не е това, което беше.

— Във всеки случай не значи „смърт“.

— Да, наистина. Ужасно, нали? Много тъжни неща има по света.

— Така е — каза с въздишка мисис Бантри. — Цяло щастие е, че човек има своите цветя и своите приятели.

— Забележете, нас ни слага на второ място — рече доктор Лойд.

— Един мъж всяка вечер ми пращаше в театъра лилави орхидеи — унесено продума Джейн.

— „Копнея за вашите ласки“ — това значи — отбеляза жизнерадостно мис Марпъл.

Сър Хенри се покашля някак странно и извърна глава.

Мис Марпъл внезапно възкликна.

— Спомних си! Гергините означават „Предателства, тайни кроежи“.

— Чудесно! — рече сър Хенри. — Направо прекрасно. — И въздъхна.