Клуб „Вторник вечер“

Глава XII Аферата в бунгалото

— Сетих се за нещо — каза Джейн Хелиър. Красивото й лице се озари от самоуверената усмивка на дете, което очаква похвала. Беше същата онази усмивка, която всяка вечер очароваше лондонската публика и от която фотографите правеха състояния.

— Това се случи — продължи предпазливо тя — на една моя приятелка.

Всички нададоха окуражителни възклицания, но зад тях се криеше леко лицемерие. Полковник Бантри, мисис Бантри, сър Хенри Клидъринг, доктор Лойд и възрастната мис Марпъл до един бяха убедени, че „приятелката“ на Джейн е самата Джейн. Тя би била съвършено неспособна да си спомни или да се заинтересува от каквото и да е, ако то касаеше някого другиго.

— Приятелката ми — продължи Джейн — (няма да казвам името й) беше актриса, много известна актриса.

Никой не изрази изненада. Сър Хенри Клидъринг си помисли: Чудя се колко ли още приказки ще издума, докато забрави да поддържа тази измислица и каже „аз“ вместо „тя“.

— Приятелката ми беше на турне из провинцията, случи се преди година-две. Мисля, че ще е по-добре да не издавам името на мястото. Беше в един крайречен град, недалеч от Лондон. Ще го нарека…

Тя спря и сбърчи чело. Да измисли дори едно просто име се оказа прекалено трудно за нея. Сър Хенри й се притече на помощ.

— Да го наречем ли „Ривърбъри“? — предложи авторитетно той.

— О, да, би било прекрасно. Ривърбъри, ще го запомня. Та, както казах, тази… моя приятелка… беше в Ривърбъри със своята театрална трупа и там се случи нещо много любопитно.

Тя отново свъси чело.

— Много е трудно — рече жално тя — да кажеш точно това, което искаш. Човек се обърква и не може да започне с онова, което трябва.

— Справяте се чудесно — насърчи я доктор Лойд. — Продължавайте.

— Ами стана нещо странно. Повикаха моята приятелка в полицейския участък и тя отиде. Изглежда бил извършен обир в едно крайречно бунгало и те арестували някакъв младеж, който им разказал някаква много необичайна история. И затова я извикали. Тя никога преди не била викана в полицейски участък, но те се държали много любезно с нея… наистина много любезно.

— Така ще е било, сигурен съм — каза сър Хенри.

— Сержантът, мисля, че беше сержант… или пък май беше инспектор, й предложил стол, обяснил й случилото се и, разбира се, аз веднага разбрах, че е станала някаква грешка…

„Аха — помисли си сър Хенри. — Ето на — «аз». Така си и знаех.“

— Приятелката ми така каза — продължи Джейн невъзмутимо, без да се усети, че се е издала. — Тя им обяснила, че репетирала в хотела със своята дубльорка и че никога не била чувала за този мистър Фокнър. А сержантът каза: „Мис Хел…“ — тя спря и се изчерви.

— Мис Хелман — предложи сър Хенри и очите му проблеснаха.

— Да… да, това име става. Благодаря ви. Та той каза: Е, мис Хелман, навярно е станала някаква грешка, тъй като зная, че сте отседнали в хотел „Бридж“. После ме попита дали бих възразила, ако направят очна ставка… или аз да бъда подложена на очна ставка, не помня вече.

— Това всъщност е без значение — успокои я сър Хенри.

— Както и да е. Имаше предвид очна ставка с младия мъж. Затова им казах: „Разбира се, че нямам нищо против.“ Те го доведоха и ме представиха: „Това е мис Хелиър“ и… О! — Джейн спря със зяпнала уста.

— Няма нищо, скъпа — утеши я мис Марпъл. — Знаете ли, ние и без друго бяхме на път да познаем. А и не сте ни казали името на града или нещо, което ще е от по-особено значение.

— Ох! — каза Джейн. — Исках да го разкажа така, сякаш се е случило с някой друг. Но е трудно, нали? В смисъл че човек постоянно забравя.

Всички я увериха, че наистина е много трудно и тя, успокоена и вече по-уверена, продължи объркания си разказ:

— Той беше симпатичен… доста симпатичен. Млад и с червеникава коса. Като ме видя, направо зяпна. А сержантът го попита: „Тази ли е дамата?“ и той отвърна: „Не, всъщност не. Какъв глупак съм бил!“ Аз му се усмихнах и му казах, че няма значение.

— Мога да си представя картинката — обади се сър Хенри.

Джейн Хелиър се намръщи.

— Я да видя… как ще е по-добре да продължа?

— Да речем, че ни разкажете за какво е ставало въпрос, скъпа — рече мис Марпъл толкова мило, та никой да не си помисли, че я иронизира. — Искам да кажа какво е сгрешил младежът и какъв е бил този обир.

— О, да — отвърна Джейн. — Ами, видите ли, този младеж — Лесли Фокнър му беше името, написал пиеса. Всъщност написал бил няколко пиеси, въпреки че нито една от тях не е била поставена. И той ми изпратил тази пиеса да я прочета. Аз не знаех за това, разбира се, защото получавам стотици пиеси и чета лично много малко от тях. Само тези, които ми говорят нещо. Както и да е, това беше и изглежда, че този мистър Фокнър получил писмо от мен, само че се оказа, че в действителност не е от мен… разбирате, нали… — Тя притеснено замълча и те я увериха, че разбират. — В писмото съм казала, че съм прочела пиесата и много съм я харесала и дали той не можел да ме посети, за да я обсъдим. На писмото бил посочен и адресът — Ривърбъри, Бунгалото. Така че мистър Фокнър бил ужасно доволен и тръгнал, за да дойде на това място — Бунгалото. Вратата отворила някаква прислужница и той попитал за мис Хелиър. Тя му отвърнала, че мис Хелиър е там и че го очаква, въвела го във всекидневната и към него се приближила една жена. Съвсем в реда на нещата той решил, че това съм аз, което е странно, защото той ме е виждал на сцена, а снимките ми са добре познати, нали?

— Надлъж и нашир из цяла Англия — съвсем на място отбеляза мисис Бантри. — Но често има голяма разлика между снимката и човека, скъпа Джейн. А също и човек изглежда различно под светлините на рампата и извън сцената. Помнете, че не всяка актриса може да издържи така успешно на това изпитание, както вие.

— Е — каза Джейн леко поуспокоена. — Може и да е така. Както и да е, той описа тази жена като висока и руса, с големи сини очи и много красива, затова мисля, че сигурно доста сме си приличали. Той въобще не се усъмнил. Тя седнала и подхванала разговор за пиесата, като казала, че няма търпение да я изиграе. Докато говорела, им поднесли коктейли и мистър Фокнър, разбира се, изпил своя. Е… и това е всичко, което си спомня… как изпил този коктейл. Когато се събудил или дошъл на себе си или както там му казват, лежал вън на пътя, до плета, естествено така, че нямало опасност да бъде сгазен. Чувствал се някак странно отпаднал, така че се изправил и олюлявайки се, тръгнал по пътя, без да знае накъде отива. Каза, че ако бил в състояние да си събере мислите, щял да се върне в бунгалото и да се опита да разбере какво е станало. Но се чувствал много объркан и замаян и продължил да върви, без изобщо да знае какво прави. Когато полицията го арестувала, той вече донякъде се бил съвзел.

— Защо го е арестувала полицията? — попита доктор Лойд.

— О, не ви ли казах? — рече Джейн, ококорила очи. — Колко съм глупава. Заради обира.

— Споменахте за обира, но не казахте къде, какво, защо… — отвърна мисис Бантри.

— Е, това бунгало — дето той бил отишъл, разбира се… то изобщо не е мое… принадлежеше на един човек, чието име е…

Джейн отново свъси вежди.

— Искате ли пак да стана кръстник? — попита сър Хенри. — Псевдонимите са безплатно. Опишете наемателя и аз ще ви подскажа име.

— Било наето от някакъв богат мъж от града… благородник.

— Сър Херман Коен — предложи сър Хенри.

— Чудесно. Наел го заради една дама… била съпруга на актьор, освен това тя самата също била актриса.

— Ще наречем актьора Клод Лийсън — добави сър Хенри. — А предполагам, че дамата използва сценичното си име, затова ще я наречем мис Мери Кер.

— Мисля, че сте ужасно умен — рече Джейн. — Не зная как измисляте такива неща толкова лесно! Та значи това било нещо като виличка за уикенда за сър Херман… Херман беше, нали?… и за дамата. А, разбира се, съпругата му нищо не знаела за това.

— Както често става — вметна сър Хенри.

— И той подарил на тази актриса доста бижута, сред които и някакви много хубави смарагди.

— А! — възкликна доктор Лойд. — Ето че се доближаваме до нещо.

— Тези бижута били в бунгалото, при това заключени в най-обикновена кутия за скъпоценности. Полицията каза, че това било много небрежно… всеки можел да ги открадне.

— Виждаш ли, Доли — обади се полковник Бантри.

— Какво ти казвам и аз?

— От опит съдя — отвърна мисис Бантри, — че винаги онези, които са безкрайно предпазливи, губят разни неща. Моите не ги заключвам в кутия за скъпоценности — държа ги в едно разнебитено чекмедже, под чорапите. Смея да кажа, че ако… как й беше името? — Мери Кер беше сторила същото, скъпоценностите й никога нямаше да бъдат откраднати.

— Щяха — каза Джейн. — Защото всички чекмеджета бяха извадени, а съдържанието им — разпиляно.

— Тогава значи не са търсели бижута — рече мисис Бантри. — Търсели са секретни документи. Така поне става винаги в книгите.

— Не знам нищо за секретни документи — изрече колебливо Джейн. — Не съм чула за такива.

— Не се отклонявайте от темата, мис Хелиър — обади се полковник Бантри. — Не се поддавайте на налудничавите отклонения на Доли!

— Да се върнем на обира — каза сър Хенри.

— Да. Е, в полицията позвънила някаква жена, която казала, че е мис Мери Кер. Съобщила им, че бунгалото било обрано и дала описанието на един младеж с червена коса, който бил ходил там онази сутрин. Прислужницата й си помислила, че в него има нещо необичайно и отказала да го пусне вътре, но по-късно го видели да излиза през прозореца. Тя описала мъжа толкова точно, че полицията го арестувала само час по-късно. Сетне той им разказал своята история и им показал писмото от мен. И, както вече ви казах, те ме повикаха, а когато той ме видя, каза онова, което вече знаете от мен… че аз не съм онази жена.

— Много любопитна история! — възкликна доктор Лойд. — Мистър Фокнър познаваше ли тази мис Кер?

— Не, не я познаваше… или поне така каза. Но аз още не съм ви разправила най-интересното от всичко. Разбира се, полицаите отидоха до бунгалото и намериха всичко така, както беше описано. Чекмеджетата били извадени, бижутата ги нямало, ала бунгалото било празно. Чак няколко часа след това Мери Кер се върна и разбрахме, че тя въобще не е звънила в полицията и че за пръв път чува за всичко това. Изглежда същата сутрин получила телеграма от някакъв мениджър, който й предлагал извънредно важна роля и уредил час за среща с нея. Така че тя, естествено, хукнала към града, за да бъде точна. С пристигането си открила, че всичко било просто номер и че не била пращана никаква телеграма.

— Най-обикновен трик, за да я отстранят за известно време — забеляза сър Хенри. — Ами прислугата й?

— Същото се случило и с нея. Имала само една прислужница. Звънили й по телефона… очевидно се обаждала Мери Кер, която казала, че забравила нещо много важно. Дала нареждания на прислужницата да й донесе някаква ръчна чанта, която се намирала в чекмеджето в спалнята, като хване първия влак. Разбира се, прислужницата постъпила, както й било казана и заключила къщата. Ала когато пристигнала в клуба на мис Кер, където й казали, че ще се види с господарката си, останала да чака напразно.

— Хм — рече сър Хенри. — Започвам да разбирам. Къщата е трябвало да бъде празна, а да се влезе през някой от прозорците едва ли е щяло да бъде сериозен проблем, според мен. Но не разбирам напълно къде се вписва във всичко това мистър Фокнър? Кой е звънил в полицията, ако не е била мис Кер?

— Това никой не разбра и до днес.

— Интересно — рече сър Хенри. — Стана ли ясно дали младежът е този, за когото се представя?

— О, да, там всичко беше наред. Той дори показа писмото, което уж било писано от мен. Почеркът изобщо не приличаше на моя, но пък той е нямало как да знае това, разбира се.

— Добре, нека изложим фактите ясно — рече сър Хенри. — Поправете ме, ако сгреша. Дамата и прислужницата й са подмамени да напуснат къщата. Младежът пък е прилъган да отиде там с фалшиво писмо. Последното е оказало своето въздействие, поради факта че вие всъщност сте давали представления в Ривърбъри през същата седмица. Упояват младежа, сетне звънят в полицията и насочват следите към него. На практика е бил извършен обир. Предполагам, че бижутата са липсвали?

— О, да.

— А по-късно успяха ли да ги открият изобщо?

— Не. Всъщност мисля, че сър Херман всячески се опита да потули нещата. Но не успя и според мен последицата от всичко това бе, че жена му подаде молба за развод. И все пак не съм докрай сигурна в това.

— Какво стана с мистър Лесли Фокнър?

— Пуснаха го накрая. Полицията каза, че нямат достатъчно доказателства срещу него. Не мислите ли, че цялата работа е доста странна?

— Съвсем определено. Първият въпрос е — на кого да се вярва? Докато ни разказвахте, забелязах, мис Хелиър, че сте склонна да приемете за истина разказа на мистър Фокнър. Имахте ли някакви причини за това, като изключим, че инстинктивно сте били убедени в невинността му?

— Н-н-не — изрече с нежелание Джейн. — Мисля, че не. Но той беше толкова мил и толкова много се извиняваше, задето е взел друга жена за мен — сигурна съм, че той трябва да е казал истината.

— Разбирам — усмихна се сър Хенри. — Но трябва да признаете, че той е могъл съвсем лесно да съчини тази история. Сам да е писал писмото и после да твърди, че е от вас. Може също сам да се е упоил след успешно извършеният обир. Но признавам, че не виждам смисъла на всичко това. Далеч по-лесно би било да влезе в къщата, да вземе каквото му трябва и тихичко да се измъкне… освен ако някой не го е забелязал — някой от съседите — и той да е разбрал, че е бил видян. После набързо е скалъпил този план, за да отклони подозренията от себе си и да обясни присъствието си в района.

— Богат ли беше той? — попита мис Марпъл.

— Не мисля — отвърна Джейн. — Не, според мен беше доста беден.

— Цялата работа ми се струва доста странна — каза доктор Лойд. — Трябва да призная, че ако приемем за истинска историята на младежа, това усложнява случая изключително много. Защо непознатата жена, която се преструва, че е Джейн Хелиър, ще въвлича непознат за нея човек в тази работа? Защо е тази сложна комедия?

— Кажете ми, Джейн — обади се мисис Бантри. — Младият Фокнър заставал ли е очи в очи с Мери Кер в развоя на тази история?

— Не зная точно — бавно изрече Джейн, докато бърчеше чело в опитите си да си спомни.

— Защото ако не е, случаят е разрешен! — каза мисис Бантри. — Сигурна съм, че съм права. Какво по-лесно от това да се направиш, че някой те вика в града? Телефонираш на прислужницата си от Падингтън или от някоя друга гара и докато тя идва в града, ти се връщаш обратно. Младежът идва според уговорката, упояваш го и подготвяш нещата, за да инсценираш обир, като преиграваш колкото се може повече. Сетне телефонираш в полицията, даваш им описанието на изкупителната ти жертва и отново тръгваш към града. После се връщаш у дома с по-късен влак и се правиш на изненадана.

— Но защо й е да краде собствените си бижута, Доли?

— Винаги така правят — отвърна мисис Бантри. — Както и да е, мога да измисля стотици причини. Може да са й трябвали пари веднага — старият сър Херман вероятно не й е давал пари в брой, така че тя изиграва сценката с откраднатите бижута, а после тайно ги продава. А и може да е била изнудвана от някого, който я е заплашвал да ги издаде на съпруга й или на жената на сър Херман. Или път тя може вече да е била продала бижутата, а сър Херман да е започнал да подозира и да е поискал да ги види, така че тя е трябвало да направи нещо. Книгите са пълни с такива неща. Или — а, ето една добра идея и при това не се среща често в книгите — тя се престорва, че бижутата й са откраднати, прави ужасна трагедия от това и той й подарява нови. Така тя разполага вече с два комплекта вместо с един. Такива жени са ужасно изобретателни, сигурна съм.

— Колко сте умна, Доли! — възхити се Джейн. — Никога не бих се сетила за подобни възможности.

— Може и да си умна, но не ти казаха, че си права — намеси се полковник Бантри. — Аз съм склонен да подозирам господина от града. Той е знаел каква телеграма да прати, така че да я отстрани за известно време, а за останалото се е справил без проблем, подпомаган от някоя нова приятелка. Изглежда никой не го е разпитвал за алибито му.

— Какво мислите вие, мис Марпъл? — попита Джейн и се обърна към възрастната дама, която седеше мълчаливо с озадачено изражение на лицето си.

— Наистина не зная какво да кажа, скъпа. Сър Хенри ще се смее, но този път не мога да се сетя за нито една случка от моето село, която да прилича на тази, че да ми помогне. Разбира се, има някои въпроси, които се подразбират от само себе си. Например въпроса с прислужницата. В… хм… подобна ситуация като тази, която описахте, наетата прислужница несъмнено ще е съвсем наясно за състоянието на нещата, а едно наистина порядъчно момиче не би приело такава служба, майка й в никакъв случай не би я пуснала. Затова можем да приемем, струва ми се, че прислужницата не е била човек, на когото може да се има доверие. Вероятно е била във връзка с крадците. Оставила е отключена къщата, за да могат да влязат и всъщност е заминала за Лондон, сякаш е повярвала на лъжливото телефонно обаждане, така че да отклони подозрението от себе си. Да си призная, това ми изглежда най-вероятното разрешение. Само че, ако са били замесени обикновени крадци, всичко изглежда много странно. Необходима е по-голяма изобретателност от тази, която би могла да има една прислужница.

Мис Марпъл спря, след което унесено продължи:

— Не мога да не си мисля, че е имало известни… е, бих ги описала като лични чувства в цялата тази работа. Да предположим, например че някой има зъб някому? Някоя млада актриса, към която той не се е отнесъл добре? Не мислите ли, че това би обяснило нещата по-добре? Преднамерен опит той да бъде забъркан в неприятности. На това ми прилича. И все пак… това разрешение не ме задоволява напълно…

— Ах, докторе, вие нищо не казвате — рече Джейн. — Бях ви забравила.

— Мен все ме забравят — рече тъжно белокосият доктор. — Вероятно съм доста невзрачна личност.

— О, не! — възкликна Джейн. — Кажете ни какво мислите вие!

— Склонен съм да се съглася с предположенията на всички ви и в същото време — не мога да приема нито една. Моята собствена хипотеза е изсмукала от пръстите и вероятно напълно погрешна. Според мен съпругата може да е имала нещо общо с това. Имам предвид съпругата на сър Херман. Нямам никакви основания да мисля така… само че ще се изненадате, ако узнаете какви необикновени… наистина много необикновени неща би могла да измисли една оскърбена съпруга.

— О, доктор Лойд! — извика развълнувано мис Марпъл. — Колко умно от ваша страна. Въобще не се бях сетила за бедната мисис Пебмарш.

Джейн втренчено я погледна.

— Мисис Пебмарш? Коя е тя?

— Ами… — поколеба се мис Марпъл. — Не знам дали тя наистина може да се вземе за пример в този случай. Тя е перачка. Откраднала една игла от опал, закачена за някаква блуза и я подхвърлила в къщата на друга жена.

Джейн изглеждаше по-объркана от всякога.

— И това прави случая за вас съвършено ясен, мис Марпъл — рече сър Хенри и премигна.

Но за негова изненада, мис Марпъл поклати глава.

— Не, боя се, че не. Трябва да призная, че аз самата съм в голямо недоумение. Зная само, че жените трябва да се поддържат една друга. В критични случаи човек трябва да защищава интересите на собствения си пол. Мисля, че това е поуката от историята, която мис Хелиър ни разказа.

— Трябва да призная, че този етичен аспект на загадката ми убягна — каза важно сър Хенри. — Вероятно ще оценя правотата на вашето мнение по-добре, ако мис Хелиър ни разкрие отговора.

— А? — рече Джейн силно озадачена.

— По детски се казва „предаваме се“. Вие и само вие, мис Хелиър, имахте високата чест да ни представите такава съвършено неразрешима загадка, че дори мис Марпъл трябваше да се признае за победена.

— Всички ли се предавате? — попита Джейн.

— Да — след кратката тишина, в която той чакаше някой друг да вземе думата, сър Хенри отново влезе в ролята си на говорител. — Така да се каже, ние се издигнахме или провалихме с несъвършените хипотези, които се опитахме да предложим. По една за простосмъртните мъже, две за мис Марпъл и около дузина за мисис Б.

— Не бяха дузина — рече мисис Бантри. — Бяха вариации на една и съща тема. И колко пъти ще трябва да ви казвам, че не искам да ме наричате „мисис Б.“!

— Значи всички се предавате — замислено повтори Джейн. — Много интересно.

Тя се облегна в креслото си и захвана да поглажда ноктите си с разсеяно изражение.

— Е? — каза мисис Бантри. — Хайде, Джейн, какъв е отговорът?

— Отговорът?

— Да. Какво се случи всъщност?

Джейн втренчено я погледна.

— Нямам ни най-малка представа.

— Какво?

— Винаги ми е било чудно. Мислех си, че тъй като вие всички сте толкова умни, все един от вас ще може да ми отговори.

Всички бяха обзети от раздразнение. Нищо лошо нямаше в това, че Джейн бе толкова красива, но в този миг всички разбраха, че глупостта й надхвърля всякакви граници. Дори и най-съвършената красота не би могла да й бъде извинение.

— Искате да кажете, че истината никога не бе открита? — попита сър Хенри.

— Да. Ето затова, както казах, аз наистина мислех, че вие ще можете да ми дадете отговора. — Гласът й звучеше обидено. Ясно бе, че според нея тя беше тази, която трябва да се сърди.

— Ами аз… аз… — започна полковник Бантри, но не можа да довърши.

— Вие направо можете да подлудите човек, Джейн — обади се и съпругата му. — Както и да е, сигурна съм и винаги ще бъда, че аз бях правата. Ако просто ни кажете истинските имена на хората, ще съм убедена докрай.

— Не мисля, че мога да го направя — бавно изрече Джейн.

— Да, скъпа — додаде и мис Марпъл. — Мис Хелиър не може да направи това.

— Разбира се, че може — каза мисис Бантри. — Не бъдете толкова великодушна, Джейн. На нас, възрастните хора, ни е нужно да поклюкарстваме сегиз-тогиз. Във всеки случай кажете ни поне кой е градският големец.

Но Джейн поклати глава и мис Марпъл продължи да защищава момичето по своя старомоден маниер.

— Сигурно всичко това е било доста шокиращо — допълни тя.

— Не — прямо й отвърна Джейн. — Мисля… мисля, че дори ми беше забавно.

— Е, вероятно е било така — каза мис Марпъл. — Сигурно е нарушило поне монотонното ежедневие. Коя пиеса представяхте?

— Смит.

— А, да, не беше ли на мистър Съмърсет Моъм? Мисля, че неговите пиеси са много умни. Гледала съм ги почти всичките.

— Припомняте си я за турнето през есента, нали? — попита мисис Бантри.

Джейн кимна.

— Е — каза мис Марпъл и се изправи. — Трябва да си вървя. Вече е късно. Но вечерта беше много приятна, а така също и съвсем необичайна. Мисля, че разказът на мис Хелиър печели първото място. Не сте ли съгласни?

— Съжалявам, че ви ядосах — каза Джейн. — Имам предвид това, че не зная края. Предполагам, че трябваше да ви го кажа по-рано.

Гласът й прозвуча жално. Доктор Лойд галантно й се притече на помощ.

— Скъпа млада госпожице, на защо? Представихте ни една много интересна загадка, с която да поупражним нашата съобразителност. Съжалявам единствено за това, че никой от нас не можа да я разреши убедително.

— Говорете само за себе си — каза мисис Бантри. — Аз я разреших. Убедена съм, че е така.

— Знаете ли, наистина мисля, че е така — рече Джейн. — Това, което казахте, звучеше много правдоподобно.

Доктор Лойд учтиво подкрепяше мис Марпъл, докато тя си обуваше галошите. „Просто за всеки случай“ — както поясни старата дама. Докторът се готвеше да я придружи до старомодния й дом. Увита в няколко вълнени шала, мис Марпъл още веднъж пожела на всички лека нощ. Най-накрая се спря пред Джейн Хелиър, наведе се към нея и зашепна нещо в ухото й. Джейн изпусна едно сепнато „О!“ достатъчно силно, че накара останалите да обърнат глави.

Усмихвайки се и кимайки, мис Марпъл излезе през вратата, а Джейн остана да гледа подире й.

— Ще си лягате ли, Джейн? — попита мисис Бантри. — Какво ви е? Гледате, като че ли сте видели призрак!

Джейн се съвзе и дълбоко въздъхна, дари двамата мъже с една зашеметяващо красива усмивка и последва домакинята си по стълбите. Мисис Бантри влезе с нея в стаята й.

— Огънят почти е загаснал — каза мисис Бантри, като започна ядосано да го разравя, но без резултат. — Не могат да го стъкват както трябва. Колко глупави са прислужниците! Все пак мисля, че тази вечер останахме доста до късно. Ау, всъщност е минало един.

— Мислите ли, че има много хора като нея? — попита Джейн Хелиър.

Тя седеше отстрани на леглото, явно потънала в размисъл.

— Като прислужницата ли?

— Не. Като онази странна старица… как й беше името… Марпъл?

— О, не знам. Предполагам, че има доста като нея в едно малко селце.

— О, Боже — каза Джейн. — Не знам какво да правя. — И тя дълбоко въздъхна.

— Какво има?

— Тревожа се.

— За какво?

— Доли — Джейн Хелиър изведнъж стана абсолютно сериозна. — Знаете ли какво ми прошепна тази чудата старица, преди да си тръгне?

— Не. Какво?

— Тя каза: „Ако съм на ваше място, няма да го направя, скъпа. Никога не се оставяйте в ръцете на друга жена, дори да мислите за момента, че ви е приятелка.“ И знаете ли, Доли, това е абсолютно вярно.

— Тази максима? Да, вероятно. Но не виждам връзката.

— Смятам, че никога не трябва да се доверяваш на една жена. А аз съм в ръцете й. Не бях се замисляла за това.

— Каква е тази жена, за която говорите?

— Нета Грийн — дубльорката ми.

— Какво, да му се не види, знае мисис Марпъл за вашата дубльорка?

— Мисля, че се е досетила… но не разбирам как.

— Джейн, ще бъдете ли любезна да ми обясните за какво става дума?

— За историята. Тази, дето я разказах. О, Доли, тази жена… нали знаете… тази, дето ми отне Клод?

Мисис Бантри кимна, като веднага се сети за първия от несполучливите бракове на Джейн. Тогава тя бе омъжена за Клод Евърбъри — актьора.

— Той се ожени за нея, а аз можех да му кажа какво го очаква. Клод не знае, но тя има любовна връзка със сър Джоузеф Салмън. Срещат се през уикендите в бунгалото, за което говорих. Исках да я разоблича, исках всички да разберат що за жена е тя. И, виждате ли, чрез един обир всичко щеше да излезе наяве.

— Джейн! — въздъхна мисис Бантри. — Вие ли скалъпихте историята, която ни разказахте?

Джейн кимна.

— Затова избрах Смит. В тази пиеса нося дрехи на прислужница. Така че щяха да са ми под ръка. А когато ме извикат в полицейския участък, най-лесното нещо на света щеше да бъде да кажа, че репетирам ролята с дубльорката си в хотела. Но всъщност, разбира се, ние щяхме да бъдем в бунгалото. Просто трябваше да отворя вратата, да донеса коктейлите, а Нета да се престори на мен. Разбира се, той повече нямаше да я види, така че нямаше да има никаква опасност да я разпознае. А аз мога да направя така, че да изглеждам доста различно като прислужница, а освен това човек не гледа на прислужниците като на хора. Планирали бяхме след това да го изкараме вън на пътя, да задигнем кутията за бижута, да телефонираме на полицията и да се върнем в хотела. Не бих искала младия мъж да страда, а сър Хенри каза, че изглежда не е страдал, нали? А тя щеше да бъде по страниците на вестниците и прочие… и Клод щеше да разбере каква е тя всъщност.

Мисис Бантри седна и изохка.

— О, бедната ми глава! И през цялото време сте ни лъгали… Джейн Хелиър, как може така да мамите! Като си помисля само как ни предадохте нещата!

— Аз съм добра актриса — самодоволно каза Джейн. — И винаги съм била такава, каквото и да говорят хората. Изобщо не се издадох, нали?

— Мис Марпъл беше права — промърмори мисис Бантри. — За личните чувства. Ами да, всичко е съвсем лично. Джейн, доброто ми дете, не разбирате ли, че кражбата си е кражба и могат да ви пратят в затвора?

— Да, ама никой от вас не позна — каза Джейн. — Освен мис Марпъл. — Тревожното изражение се върна на лицето й. — Доли, мислите ли наистина, че има много като нея?

— Честно казано, не — рече мисис Бантри.

Джейн отново въздъхна.

— Все пак по-добре е човек да не рискува. И аз, разбира се, ще завися от Нета, съвсем вярно. Може да се обърне срещу мен, да започне да ме изнудва или кой знае какво. Тя ми помогна да изпипаме всичко в подробности и твърдо заяви, че е на моя страна, но човек никога не може да е сигурен с жените. Не, мисля, че мис Марпъл беше права. По-добре да не рискувам!

— Но, скъпа, вие вече сте рискували.

— О, не — Джейн широко разтвори сините си очи. — Не разбирате ли? Това още не се е случило! Аз… е, така да се каже, направих нещо като генерална репетиция.

— Заявявам, че не разбирам професионалния жаргон — каза с достойнство мисис Бантри. — Искате да кажете, че това е бъдещ проект? А не нещо вече извършено?

— Щях да го направя тази есен… през септември. А сега не знам какво да сторя.

— А Джейн Марпъл разбра… всъщност стигна до истината, а не ни каза — рече гневно мисис Бантри.

— Мисля затова каза онова… дето жените трябвало да се поддържат една друга. Не би ме издала пред мъже. Много мило от нейна страна. Нямам нищо против, че вие го научихте, Доли.

— Добре, но зарежете тази идея, Джейн. Моля ви!

— Мисля, че така и ще направя — промърмори мис Хелиър. — Може да изникнат и други мис Марпъл…