Клуб „Вторник вечер“

Глава XI Смъртоносната билка

— Ваш ред е, мисис Б. — рече насърчително сър Хенри Клидъринг.

Мисис Бантри, неговата домакиня, го погледна хладно и укоризнено.

— Вече ви казах, че не искам да ме наричат мисис Б. Звучи недостойно.

— Шехеразада, тогава.

— Още по-малко пък съм Ше… как беше името?! Хич не ме бива да разказвам както трябва. Питайте Артър, ако не ми вярвате.

— Боравиш доста добре с фактите, Доли — каза полковник Бантри. — Но не те бива в разкрасяването им.

— Точно така — рече мисис Бантри, като шляпна по каталога с луковици, който държеше на масата пред себе си. — Изслушах разказите на всички ви и не знам как го правите. „Той каза“, „тя каза“, „зачудих се аз“, „помислиха си те“, „заключиха всички“… е, аз просто не го мога и туйто! А освен това не знам нищо, от което да направя цяла история.

— Не ви вярваме, мисис Бантри — каза доктор Лойд. Той поклати посивялата си глава с насмешливо недоверие.

Възрастната мис Марпъл каза с тихия си глас:

— Навярно, скъпа…

Мисис Бантри продължи упорито да клати глава.

— Просто не знаете колко обикновен е моят живот. Да вземем прислугата и трудностите в намирането на кухненски прислужници, обичайното отиване до града за дрехи, на зъболекар, или пък конните състезания (които Артър ненавижда), а и градината…

— А! — възкликна доктор Лойд. — Градината. Всички знаем какво обичате най-много, мисис Бантри.

— Сигурно е много хубаво да си имаш градина — каза Джейн Хелиър, красивата млада актриса. — В смисъл ако не се налагаше да копаеш или да си цапаш ръцете. Винаги много съм обичала цветята.

— Градината — рече сър Хенри. — Не може ли тя да ни бъде отправна точка? Хайде, мисис Б., случаят с отровните луковици, нарцисите убийци или пък смъртоносната билка!

— Странно е, че споменавате това — каза мисис Бантри. — Точно ме подсетихте. Артър, помниш ли онази случка в Клодъръм Корт? Нали се сещаш за стария сър Амброуз Бърси? Помниш ли за какъв изискан и очарователен старец го мислехме?

— Ама разбира се. Да, онази случка беше много странна. Продължавай, Доли.

— По-добре ти я разкажи, скъпи.

— Глупости. Продължавай. Трябва сама да се оправяш. Аз изпълних моята част.

Мисис Бантри пое дълбоко дъх, стисна двете си ръце, а на лицето й се изписа огромно умствено напрежение. После тя заговори бързо и гладко.

— Е, няма всъщност кой знае колко за разказване. Смъртоносната билка… ето това ме подсети, въпреки че лично аз си наричам този случай „лук и градински чай“.

— Лук и градински чай ли? — попита доктор Лойд.

Мисис Бантри кимна.

— Видите ли, всичко стана по този начин — заобяснява тя. — Бяхме отседнали, аз и Артър, в Клодъръм Корт у сър Амброуз Бърси и един ден по погрешка (макар и винаги да съм смятала, че бе доста глупава грешка) с градинския чай били набрани и доста листа от напръстник. Нея вечер патиците за вечеря бяха приготвени с тази плънка и всички се почувствахме доста зле, а едно бедно момиче — довереничката на сър Амброуз — почина от това — тя спря.

— Боже, Боже! — възкликна мис Марпъл. — Каква трагедия!

— Нали?

— Е — намеси се сър Хенри, — какво стана после?

— Нищо — отвърна мисис Бантри. — Това е всичко.

Всички ахнаха. Макар и предварително предупредени, те не бяха очаквали чак такава лаконичност.

— Но, уважаема госпожо — запротестира сър Хенри, — не може така. Това, което ни разказахте, е просто една трагична случка, но не и загадка в пълния смисъл на думата.

— Е, разбира се, има и още — рече мисис Бантри. — Но ако трябва да ви разкажа какво следва нататък, вие трябва да задавате въпроси.

Тя дръзко огледа събралите се и рече с умоляващ глас:

— Казах ви, че не мога да украсявам нещата! Не мога да разкажа една история така, както обикновено се прави.

— Аха! — възкликна сър Хенри. Той се изправи в креслото си и си нагласи лорнет на носа. — Знаете ли, намирам това за крайно стимулиращо, Шехеразада. Отправено е предизвикателство към нашата находчивост. Не съм съвсем сигурен, че не сте го направили нарочно — за да подразните нашето любопитство. Струва ни се, че ни предстоят няколко бързи рунда от играта „Двадесет въпроса“. Ще започнете ли вие, мис Марпъл?

— Бих искала да науча нещо повече за готвачката — каза мис Марпъл. — Сигурно е била много глупава жена, или пък крайно неопитна.

— Беше си просто много тъпа — рече мисис Бантри. — Доста рева след това, казвайки, че листата от напръстник й били предадени като листа от градински чай, така че тя откъде можела да знае, че не са?

— Не е свикнала сама да използва ума си — отбеляза мис Марпъл. — Вероятно е била възрастна жена и, смея да кажа, доста добра готвачка?

— О, чудесна — потвърди мисис Бантри.

— Ваш ред е, мис Хелиър — рече сър Хенри.

— О, искате да кажете… да задам въпрос? — настъпи пауза, докато Джейн мислеше. Накрая тя безпомощно каза: — Наистина… не знам какво да попитам — красивите й очи умолително се спряха на сър Хенри.

— Защо не за действащите лица, мис Хелиър? — предложи усмихнато той. Джейн все още изглеждаше озадачена. — Персонажите по реда на тяхното появяване — рече благо сър Хенри.

— О, да — каза Джейн. — Това е добра идея.

Мисис Бантри започна енергично да изброява участниците, отмятайки ги с пръсти:

— Сър Амброуз, Силвия Кийн (момичето, което умря), някаква нейна приятелка, която беше отседнала в къщата — Мод Уай — едно от онези смугли, грозновати момичета, които винаги успяват да създадат около себе си атмосфера на напрежение — въобще не знам как го правят. Там беше отседнал още и някой си мистър Кърл, който беше дошъл при сър Амброуз, за да разговарят за книги, нали знаете… редки книги — странни антики, написани на латински върху мухлясал пергамент. Джери Лоримър — съсед. Неговото имение „Феърлис“ граничеше с това на сър Амброуз. Там беше още и мисис Карпентър, една от онези котани на средна възраст, които като че ли винаги успяват да се намърдат в някое удобно местенце. Сигурно е била нещо като компаньонка на Силвия.

— Ако сега е мой ред — рече сър Хенри, — а предполагам, че е така, тъй като седя до мис Хелиър, искам доста информация. Нужен ми е кратък словесен портрет на гореизброените, ако обичате, мисис Бантри.

— О — поколеба се мисис Бантри.

— Първо сър Амброуз — продължи сър Хенри. — Да започнем с него. Как изглеждаше той?

— О, той беше много изискан старец, а всъщност не беше и толкова стар — предполагам на не повече от шестдесет години. Но беше с крехко здраве, страдаше от сърце, не можеше да изкачва стълбите и се наложило да се инсталира асансьор. Така че изглеждаше далеч по-стар отколкото бе всъщност. С много приятни обноски — изтънчен човек — тази дума го описва най-добре. Никога не се държеше грубо и не се разстройваше лесно. Имаше красива бяла коса и особено запленяващ глас.

— Добре — каза сър Хенри. — Представям си го сър Амброуз. Сега момичето — Силвия… как казахте, че й е името?

— Силвия Кийн. Беше красива, наистина много красива. Нали знаете — руси коси, прекрасна кожа. Може би не много умна, всъщност по-скоро глупава.

— О, стига и ти, Доли — запротестира съпругът й.

— Артър, разбира се, не е на същото мнение — сухо рече мисис Бантри. — Но тя беше тъпа, нито веднъж не каза нещо, което да си заслужава да се чуе.

— Беше едно от най-нежните създания, които съм виждал — топло каза полковник Бантри. — Само да я бяхте видели как играе тенис — очарователна, наистина очарователна. И беше много забавна, безкрайно забавно малко създание. С много привлекателно държание. Обзалагам се, че младите мъже там бяха на същото мнение.

— Точно тук грешиш — вметна мисис Бантри. — Младост като тази не привлича в днешно време съвременните млади мъже. Това се отнася главно за разни старчоци като тебе, Артър, които по цял ден бръщолевят само за млади момичета.

— Не е важно да си млад — каза Джейн. — Трябва да имаш СИ.

— Какво — попита мис Марпъл, — е „СИ“?

— Сексуално излъчване — отвърна Джейн.

— А, да — рече мис Марпъл. — По мое време казваха „да хващаш око“.

— Нелошо описание — обади се и сър Хенри. — Мисля, че описахте компаньонката като котана, мисис Бантри.

— Нямах предвид точно котка, нали разбирате — каза мисис Бантри. — По-различно е. Тя беше просто една голяма бяла мека и гальовно мъркаща персона. Винаги се държеше много сладко. Ето такава беше Аделейд Карпентър.

— На каква възраст?

— О, бих казала на около четиридесет. Живеела там от известно време, мисля откакто Силвия навършила единадесет. Много тактична жена. Една от онези вдовици, изпаднали в незавидното положение да имат голям брой аристократични роднини, но без да разполагат с пари. Лично на мен не ми харесваше, но пък аз и не обичам хора с толкова дълги бели ръце като нейните. Не обичам котки.

— Мистър Кърл?

— О, един от онези възрастни прегърбени мъже. Пълно е с такива хора, едва можеш да ги различиш един от друг. Говори много ентусиазирано за мухлясалите си книги, но за другите неща не е така. Не мисля, че сър Амброуз го познаваше много добре.

— А съседът Джери?

— Наистина много очарователен младеж. Беше сгоден за Силвия и затова цялата работа беше така тъжна.

— Чудя се… — започна мис Марпъл и спря.

— Какво?

— Нищо, скъпа.

Сър Хенри изгледа с любопитство старата дама. Сетне замислено рече:

— Значи тази млада двойка е била сгодена. Отдавна ли?

— От около година. Сър Амброуз се бе възпротивил на годежа, защото смяташе, че Силвия била още много малка. Ала след като издържа цяла година, в крайна сметка сър Амброуз се предаде и сватбата трябваше да се състои скоро.

„Разполагаше ли младата дама с някаква собственост?“

— Почти нищо — получаваше рента от някакви си сто-двеста лири годишно.

— Няма да изскочи заек от този храст, Клидъринг — рече полковник Бантри и се разсмя.

— Ред е на доктора да пита — каза сър Хенри. — Аз бях дотук.

— Моят интерес е главно професионален — започна доктор Лойд. — Бих искал да разбера какво гласеше медицинското свидетелство, издадено в хода на следствието… тоест ако нашата домакиня си спомня или знае нещо по въпроса.

— Спомням си смътно — каза мисис Бантри. — Беше отравяне с дигиталнин… правилно ли го казах?

Доктор Лойд кимна.

— Основното вещество, съдържащо се в напръстника — дигиталинът — е сърдечен стимулант. Всъщност е много ценно лекарствено средство за някои форми на сърдечна слабост. Изобщо много любопитен случай. Никога не съм мислил, че поемането на листа от напръстник с храната може да доведе до фатален изход. Тези истории за пострадали хора от консумация на отровни листа и плодове са силно преувеличени. Малцина знаят, че основният агент или алкалоидът трябва да бъде извлечен много внимателно и при специални условия.

— Оня ден мисис Макартър изпрати на мисис Туми някакви особени луковици — каза мис Марпъл. — А готвачката на мисис Туми ги взела за лук и разболя цялото семейство Туми.

— Но не са умрели — каза доктор Лойд.

— Не, не са умрели — призна мис Марпъл.

— Познавах едно момиче, което умря от отравяне с птомаин — каза Джейн Хелиър.

— Да продължим с разследването на престъплението — рече сър Хенри.

— Престъпление? — стресна се Джейн. — Мислех, че е било нещастен случай.

— Ако беше нещастен случай — започна меко сър Хенри, — не мисля, че мисис Бантри щеше да ни разказва тази история. Не, по моему това е било нещастен случай само привидно — зад тази случка се крие нещо престъпно. Спомням си един случай: неколцина гости на едно домашно празненство си бъбрели след вечеря. Стените били украсени с всякакви старомодни оръжия. Съвсем на шега един от гостите сграбчил някакъв стар пистолет и го насочил към друг човек, като се престорил, че стреля. Пистолетът бил зареден, гръмнал и убил мъжа. В този случай трябваше да установим първо — кой бе заредил тайно този пистолет, и второ — кой е трябвало да поведе и да насочи разговора, така че да се стигне до тази груба шега като резултат, защото човекът, стрелял с пистолета, бе напълно невинен! Струва ми се, че пред нас стои сега подобен проблем. Тези листа, съдържащи дигитални, нарочно са били смесени с градинския чай от някой, който е знаел какъв ще бъде резултатът. След като изключихме готвачката… изключихме готвачката, нали? — изниква въпросът кой е набрал листата и ги е занесъл в кухнята?

— Не е трудно да се отговори — каза Бантри. — Поне на втората част от въпроса. Самата Силвия занесла листата в кухнята. Част от всекидневната й работа беше да бере салата, подправки, да вади пресни моркови — все неща, които градинарите не могат да вършат като хората. Мразят да откъсват нещо младо и свежо, чакат го да стане голям и хубав екземпляр. Силвия и мисис Карпентър често се грижели за подобни неща. Всъщност напръстникът растял сред градинския чай в единия край на градината, така че грешката била съвсем естествена.

— Но дали всъщност ги е набрала самата Силвия?

— Това никой никога не узна. Така се възприе.

— Предположенията — рече сър Хенри — са опасно нещо.

— Но аз всъщност знам, че не ги е брала мисис Карпентър — каза мисис Бантри. — Защото нея сутрин случайно двете се разхождахме заедно на терасата. Отидохме там след закуска. Беше необичайно приятно и топло за ранна пролет. Силвия отиде сама в градината, но по-късно я видях да се разхожда под ръка с Мод Уай.

— Значи са били много добри приятелки, така ли? — попита мис Марпъл.

— Да — отвърна мисис Бантри. Тя сякаш се накани да каже още нещо, но не го направи.

— Отдавна ли живееше в къщата? — попита мис Марпъл.

— От около две седмици — рече мисис Бантри. В гласа й се долавяше напрежение.

— Мис Уай не ви ли беше симпатична? — попита сър Хенри.

— Напротив, беше.

Напрежението в гласа й бе прераснало в тревога.

— Криете нещо, мисис Бантри — обвинително рече сър Хенри.

— Преди малко се чудех — започна мис Марпъл, — но не посмях да ви прекъсна.

— Кога се зачудихте?

— Когато казахте, че младите са били сгодени и добавихте, че затова цялата тази работа била много тъжна. Но ако разбирате какво искам да кажа, вашият глас не звучеше както трябва, когато го изричахте… нали знаете, не беше убедителен.

— Каква ужасна личност сте! — възкликна мисис Бантри. — Все знаете! Да, мислех си за нещо. Но не знам дали наистина трябва да го кажа.

— Трябва да го кажете — рече сър Хенри. — Каквито и скрупули да имате, не трябва да го премълчавате.

— Ами беше дреболия някаква — започна мисис Бантри. — Една вечер… всъщност вечерта преди трагедията стана така, че излязох на терасата преди вечеря. Прозорецът на салона бе отворен. И случайно видях Джери Лоримър и Мод Уай. Той… ами той я целуваше. Разбира се, не знаех дали не ставаше въпрос просто за някакъв случаен флирт или пък… е, искам да кажа, че човек не може да бъде сигурен. Знаех, че сър Амброуз всъщност не харесваше Джери Лоримър, значи вероятно е подозирал що за младеж е той. Но съм убедена в едно — онова момиче, Мод Уай, много си падаше по него. Трябваше само да я видите как го гледаше, когато си мислеше, че никой не я наблюдава. И освен това ми се струва, че те двамата повече си подхождаха, отколкото той и Силвия.

— Бързо ще задам своя въпрос, преди да ме е изпреварила мис Марпъл — каза сър Хенри. — Искам да зная дали след трагедията Джери Лоримър се ожени за Мод Уай?

— Да — отвърна мисис Бантри. — Ожени се. Шест месеца след това.

— О, Шехеразада, Шехеразада! — въздъхна сър Хенри. — Като си помисля само как започнахте тази история! Наистина само оглозгани кокали… а я вижте колко месо има по тях сега.

— Не говорете така кръвожадно — отвърна мисис Бантри. — И не използвайте думата „месо“. Вегетарианците все нея повтарят. Казват „никога не ям месо“ по такъв начин, че твоето малко вкусно бифтече направо ти става противно. Мистър Кърл беше вегетарианец. Сутрин на закуска ядеше някаква много особена храна, която приличаше на трици. Тези стари прегърбени мъже с бради често са големи чудаци. Носят още и бельо с монограм.

— Да му се не види, Доли — рече съпругът й. — Какво знаеш ти за бельото на мистър Кърл?

— Нищо — с достойнство отвърна мисис Бантри. — Просто така предполагам.

— Ще трябва да променя първоначалното си твърдение — каза сър Хенри. — Ще кажа, че всъщност действащите лица във вашата загадка са много интересни. Започвам да добивам представа за всичките. А вие, мис Марпъл?

— Човешката природа всякога е интересна, сър Хенри. Любопитно е да се види как даден тип хора винаги са склонни да действат по сходен начин.

— Един мъж и две жени — каза сър Хенри. — Вечният стар триъгълник. На тази основа ли е залегнала нашата загадка? Склонен съм да смятам, че е така.

Доктор Лойд си прочисти гърлото.

— Чудех се — доста свенливо рече той — дали и на вас, мисис Бантри, не ви е прилошало?

— И още как! Също и Артър, пък и другите.

— Ето това е — и другите — рече докторът. — Разбирате ли какво искам да кажа? В историята, която сър Хенри току-що ни разказа, един мъж застрелва друг, но не е изпозастрелял всички присъстващи.

— Не разбирам — обади се Джейн. — Кой кого е застрелял?

— Казвам, че който и да е планирал това, то той е подходил доста странно, като или е имал сляпа вяра в случайността, или пък е гледал съвършено безотговорно на човешкия живот. Трудно ми е да повярвам, че съществуват хора, способни нарочно да изтровят осем души, като целта им е, да премахнат един-единствен измежду тях.

— Разбирам идеята ви — замислено изрече сър Хенри. — Признавам, че трябваше да се сетя за това.

— Не е ли съществувала опасността и сам той да се натрови? — попита Джейн.

— Всички ли са присъствали на вечерята онази вечер? — осведоми се мис Марпъл.

Мисис Бантри кимна с глава.

— Всички.

— Мисля, че с изключение на мистър Лоримър, скъпа. Той не беше отседнал в къщата, нали?

— Не, но тогава вечеря с нас — каза мисис Бантри.

— О! — възкликна мис Марпъл с променен глас. — Това коренно променя нещата. — Тя се намръщи, ядосана на себе си. — Бях много глупава — промърмори тя. — Наистина много глупава.

— Признавам, че вашата идея ме тревожи, Лойд — каза сър Хенри.

— Как да сме сигурни, че момичето и то само онова момиче ще поеме фаталната доза?

— Не можем да сме сигурни — отвърна докторът. — Това ме навежда на другото предположение, което ще направя. Да допуснем, че в края на краищата не момичето е било нарочената жертва?

— Какво?

— При всеки случай на хранително отравяне резултатите са крайно несигурни. Няколко души ядат от едно ястие и какво става? Един-двама се чувстват леко неразположени, да кажем още двама се разболяват по-сериозно, а един умира. Това е изводът — няма никаква гаранция. Но има случаи, където могат да повлияят други фактори. Дигиталинът е медикамент, който действа пряко на сърцето и, както ви казах, предписва се при определени случаи. В онази къща е имало някой, който е страдал от сърце. Да допуснем, че той е бил избраната жертва? Това, което при другите няма да е фатално, ще е гибелно за него или поне така, не без основание, е решил убиецът. Че нещата са се развили по различен начин — е, това е само потвърждение на онова, което казах преди малко за несигурността и ненадеждността относно ефекта, който оказват лекарствените препарати върху хората.

— Сър Амброуз — каза сър Хенри. — Мислите, че той е бил нарочената жертва?

— Да, да… а, смъртта на момичето е в резултат на грешка.

— Кой е щял да получи парите след смъртта му? — попита Джейн.

— Много логичен въпрос, мис Хелиър. Един от първите, които задаваме в моята бивша професия — рече сър Хенри.

— Сър Амброуз имаше един син — бавно каза мисис Бантри. — Преди много години двамата се бяха скарали. Мисля, че момчето беше буйно. И все пак сър Амброуз не можеше да го лиши от наследство — ставаше дума за Клодъръм Корт. Мартин Бърси беше наследник на титлата и имота. Имаше обаче още много, с което сър Амброуз можеше да се разпореди както иска и което той остави на своята повереница Силвия. Зная това, защото той почина след по-малко от година от събитията, които описвам и не си направи труда да изготвя ново завещание след смъртта на Силвия. Мисля, че парите отидоха в хазната или май ги наследи синът му като негов най-близък родственик. Наистина не помня.

— Значи всичко се е оказало в полза на един син, който не е бил там тогава и едно момиче, което умира и също не е в състояние да го ликвидира — замислено каза сър Хенри. — Не звучи никак обещаващо.

— Другата жена не получи ли нещо? — попита Джейн. — Онази, която мисис Бантри нарече „котана“.

— Тя не беше спомената в завещанието — рече мисис Бантри.

— Мис Марпъл, вие не слушате! — каза сър Хенри. — В момента сте някъде другаде.

— Мислих си за стария мистър Баджър, аптекаря — отвърна мис Марпъл. — Имаше една много млада икономка, толкова млада, че можеше да му бъде не само дъщеря, но и внучка. Ни думица никому, а семейството му — голям брой племенници и племеннички бяха таили големи надежди. И когато той умря, ще повярвате ли, оказа се, че бил женен тайно за нея от две години! Разбира се, мистър Баджър беше просто един аптекар, един доста недодялан и най-обикновен старик, а пък сър Амброуз Бърси е бил много възпитан джентълмен, така поне каза мисис Бантри. И въпреки това човешката природа навсякъде е една и съща.

Настъпи пауза. Сър Хенри сурово погледна мис Марпъл, която му върна погледа; в кротките й сини очи танцуваше лукаво пламъче. Джейн Хелиър наруши тишината.

— Хубава ли беше тази мисис Карпентър? — попита тя.

— Да, по много ненатрапчив начин. Не беше някаква поразителна красавица.

— Имаше много приятен глас — каза полковник Бантри.

— Мъркащ, така го нарекох аз — рече мисис Бантри. — Мъркащ!

— Някой ден и теб ще нарекат „котка“, Доли.

— В моето си обкръжение нямам нищо против да ме наричат така — отвърна мисис Бантри. — Знаеш, че не обичам жените кой знае колко. Харесвам мъжете и цветята.

— Отличен вкус — отбеляза сър Хенри. — Най-вече задето поставихте мъжете на първо място.

— Просто от тактичност — отвърна мисис Бантри. — Добре, какво ще кажете за моята малка загадка? Мисля, че бях съвсем честна. Артър, не мислиш ли, че бях съвсем честна?

— Да, скъпа. Не очаквам въпроси от страна на съдийската колегия относно резултатите от последните конни надбягвания.

— Тогава да започва първият — рече мисис Бантри и насочи пръст към сър Хенри.

— Ще бъда многословен, защото, видите ли, не съм много сигурен относно цялата тази работа. Първо, сър Амброуз. Мисля, че не би използвал толкова оригинален начин да се самоубие, а, от друга страна, той със сигурност нищо не печели от смъртта на повереницата си. Сър Амброуз напуска сцената. Мистър Кърл — той няма мотив за убийството на момичето. Ако сър Амброуз е бил набелязаната жертва, възможно е да е присвоил едни-два редки ръкописа, чието отсъствие не би било забелязано от другите. Но това е неубедително и неправдоподобно. Затова мисля, че въпреки подозренията на мисис Бантри относно бельото му, мистър Кърл е невинен. Мис Уай. Мотив за смъртта на сър Амброуз — никакъв. Мотивът за смъртта на Силвия Кийн е много убедителен. Тя е желаела младежа на Силвия, при това доста силно, според описанията на мисис Бантри. Онази сутрин е била в градината заедно със Силвия, така че е имала възможност да набере листа от напръстник. Не, не можем толкова лесно да пренебрегнем мис Уай. Младият Лоримър. Има мотив и в двата случая; ако се отърве от любимата си, може да се ожени за другото момиче, макар да изглежда малко драстично да прибегне до убийството й — какво е един развален годеж в днешно време? Ако сър Амброуз умре, Лоримър ще се ожени за богато момиче, а не за бедно. Това може да е важно за него, а може и да не е — зависи от финансовото му състояние. Ако открия, че имотът му е ипотекиран, а мисис Бантри нарочно е скрила този факт от нас, ще предявя претенции за нарушаване на правилата. Сега мисис Карпентър. Знаете ли, аз подозирам мисис Карпентър. От една страна тези бели ръце, от друга — отличното й алиби за времето, когато листата са били брани. Никога не вярвам на алибита. Имам и още една причина да я подозирам, но ще я запазя за себе си. Все пак, ако трябва накрая да се спра на някого, бих посочил мис Мод Уай, защото срещу нея има повече улики, отколкото срещу другите.

— Следващият — рече мисис Бантри и посочи доктор Лойд.

— Мисля, че грешите, Клидъринг, като се придържате към теорията, че смъртта на момичето не е била случайна. Убеден съм, че убиецът е възнамерявал да премахне сър Амброуз. Не мисля, че младият Лоримър е имал необходимите познания. Склонен съм да смятам, че виновната е мисис Карпентър. Дълго време е живяла със семейството, познавала е добре здравословното състояние на сър Амброуз и лесно е могла да направи така, че това момиче Силвия (която, сама казахте, била доста глупава) да набере нужните й листа. Признавам, че не съзирам мотив, но ще се осмеля да предположа, че сър Амброуз някога е направил завещание, в което тя е била упомената. Това е най-доброто, което мога да измисля.

Сочещият пръст на мисис Бантри се премести към Джейн Хелиър.

— Не зная какво да кажа — започна Джейн. — Освен това — защо да не го е извършило самото момиче? В края на краищата то е занесло листата в кухнята. А и вие казвате, че сър Амброуз упорито се е противопоставял на женитбата й. След смъртта му тя е щяла да получи парите и възможността веднага да се омъжи. Сигурно е познавала здравословното състояние на сър Амброуз също толкова добре, колкото и мисис Карпентър.

Пръстът на мисис Бантри бавно се насочи към мис Марпъл.

— Сега е ваш ред, професорке! — рече тя.

— Сър Хенри го каза съвсем ясно… много ясно, наистина — започна мис Марпъл. — А доктор Лойд също беше прав в това, което каза. И двамата имат много точни попадения. Струва ми се обаче, че доктор Лойд не осъзнава докрай един аспект от това, което каза. Видите ли, след като не е бил лекар на сър Амброуз, той не може с точност да определи от какво сърдечно заболяване е страдал стареца, нали?

— Не разбирам какво точно имате предвид, мис Марпъл? — попита доктор Лойд.

— Вие приемате — нали? — че сър Амброуз е страдал от такова заболяване, на което дигиталинът е можел да повлияе неблагоприятно. Но нищо не доказва, че е било така. Може пък да е било точно обратното.

— Обратното?

— Да, нали вие казахте, че той често е предписван за заболявания на сърцето?

— Дори и да е така, мис Марпъл, не виждам докъде ни води това?

— Е, това би означавало, че той съвсем естествено ще е имал дигиталин у себе си, без да се налага да дава обяснение. Онова, което се опитвам да кажа (толкова зле се изразявам), е: да предположим, че искате да отровите някого със смъртоносна доза дигиталин. Няма ли тогава най-простият и най-лесният начин да бъде, ако направите така, че всички да се натровят — всъщност от листата на дигиталина? Не би било фатално за никой друг, разбира се, но няма да е изненада, ако един умре, както каза доктор Лойд, защото тези неща са много непредсказуеми. Никой вероятно не би задал въпроса дали момичето всъщност е поело смъртоносна доза от дигиталина в храната или от друг източник. Той е можел да го сипе в коктейла й, или в кафето или дори да я накара да го изпие просто като тонизираща напитка.

— Искате да кажете, че сър Амброуз е отровил своята повереница, очарователното момиче, което е обичал?

— Точно така — отвърна мис Марпъл. — Също като мистър Баджър и младата му икономка. Не ми казвайте, че е абсурдно мъж на шестдесет да се влюби в момиче на двадесет. Случва се всеки ден. Осмелявам се да кажа, че се е случило и със стар деспот като сър Амброуз, обхванат от налудничави идеи. Тези неща понякога се превръщат в лудост. Не е можел да понесе мисълта, че тя може да се омъжи. Направил е всичко възможно, за да й попречи… и се е провалил. Дивата му ревност е станала, толкова силна, че предпочел да я убие, вместо да я остави да се омъжи за младия Лоримър. Този план трябва да го е обмислял дълго преди това, защото по-напред семената на напръстника е трябвало да бъдат засети сред градинския чай. Когато е дошъл моментът, той сам ги е набрал и е изпратил момичето да ги занесе в кухнята. Ужасно е да се мисли за тези неща, но предполагам, че трябва да погледнем на това колкото се може по-снизходително. Господата на тази възраст понякога наистина са много чудати, когато са замесени и млади момичета. Последният ни органист… не, не трябва да се занимавам с клюки!

— Мисис Бантри — рече сър Хенри. — Така ли е?

Мисис Бантри кимна.

— Да. И представа си нямах, никога не съм и допускала, че е било нещо друго, а не нещастен случай. После, след смъртта на сър Амброуз, получих писмо. Той оставил указания да ми го изпратят. В него казваше истината. Не знам защо, но аз и той винаги много добре сме се разбирали.

В настъпилата за миг тишина тя сякаш долови неизречен укор й побърза да продължи:

— Мислите си, че не съумях да го запазя в тайна, но не е така. Промених всички имена. Старецът всъщност не се наричаше сър Амброуз Бърси. Не видяхте ли как глупаво се опули Артър, когато му казах това име? Той в началото не се сети кого имам предвид. Промених всичко. Точно както казват по списанията и в началото на книгите „Всички персонажи в тази история са напълно измислени“. Така човек никога не узнава истинските им имена.