Клуб „Вторник вечер“

Глава VI Пръстът на свети Петър

— Е, лельо Джейн, сега е твой ред — каза Реймънд Уест.

— Да, лельо Джейн, очакваме от вас нещо наистина пикантно — обади се и Джойс Лемприер.

— А, скъпи, вие ми се присмивате — кротко рече мис Марпъл. — Мислите, че като съм живяла цял живот в това затънтено местенце, навярно не бих могла да имам интересни преживявания.

— Опазил ме Бог да смятам, че селският живот е тих и монотонен — разпалено каза Реймънд. — Не и след ужасните разкрития, които чухме от теб. Един космополитен град изглежда спокойно и мирно местенце в сравнение със Сейнт Мери Мийд.

— Е, скъпи — рече мис Марпъл, — човешката природа навсякъде е еднаква, но, разбира се, на село човек има възможността да я наблюдава отблизо.

— Наистина сте неповторима, лельо Джейн — извика Джойс. — Надявам се нямате нищо против да ви наричам „лельо Джейн“? — добави тя. — И аз не знам защо го правя.

— Така ли, скъпа? — каза мис Марпъл.

За момент тя вдигна очи, а в погледа й се мярна нещо присмехулно, което накара бузите на момичето да пламнат. Реймънд Уест се размърда и се покашля някак смутено. Мис Марпъл ги погледна и отново се усмихна, сетне насочи вниманието си към плетката.

— Вярно е, разбира се, че моят живот е, както се казва, монотонен, но имам голям опит в разрешаването на различни дребни загадки. Някои от тях бяха доста заплетени, но няма да ви разказвам за тях, защото се отнасят за изключително маловажни неща, които не биха ви интересували. От рода на: Кой сряза пазарската чанта на мисис Джоунс, или защо мисис Симс облече само веднъж новото си кожено палто. За един начинаещ изследовател на човешката природа тези неща биха били доста интересни. Ала единственият случай, който си спомням и който би представлявал интерес за вас, е историята за съпруга на моята племенница — клетата Мейбъл. Това се случи преди десет-петнадесет години и за щастие, е вече минало и забравено. Никой не си спомня за това. Човешката памет е твърде къса и винаги съм намирала, че това е едно благоприятно обстоятелство.

Мис Марпъл прекъсна разказа си и си промърмори: — Само да преброя този ред. Свивала съм малко накриво. Едно, две, три, четири, пет и после три наопаки — точно така. Та за какво говорех? О, да, за бедната Мейбъл. Тя беше моя племенница. Добро момиче, наистина добро, но човек би казал малко глупавичко. Обичаше да драматизира нещата и когато се разстроеше, имаше склонност да приказва повече, отколкото трябва. На двадесет и две години се омъжи за мистър Денман и се боя, че бракът им не беше щастлив. Много се бях надявала, че от връзката им няма да излезе нищо сериозно, защото мистър Денман бе човек с буен нрав — такъв не би изтърпял недостатъците на Мейбъл. Научих също така, че в семейството му имало душевно болни. Тогава обаче момичетата бяха точно толкова твърдоглави колкото и сега и винаги ще си останат такива. Мейбъл се омъжи за него. Не я виждах често след женитбата й. Тя ме посети веднъж-дваж и на няколко пъти ме поканиха у тях, но аз всъщност не обичам много да ходя по чужди къщи и винаги успявам да си намеря някакво извинение. Бяха изминали десет години от брака им, когато мистър Денман внезапно почина. Нямаха деца и той остави всичките си пари на Мейбъл. Писах й, разбира се, и й предложих да отида при нея, ако желае. В отговор получих едно спокойно писмо, от което заключих, че тя не скърби чак толкова много. Реших, че е съвсем естествено, защото знаех, че от известно време не се бяха спогаждали добре.

Чак след около три месеца получих от нея едно истерично писмо, в което тя ме молеше да отида там, казвайки, че нещата вървели от зле по-зле и не можела вече да издържа. И така — продължи мис Марпъл — аз, разбира се, оставих на Клара пари и й поверих домакинството, занесох сребърния поднос и халбата от времето на крал Чарлс в банката и заминах незабавно. Заварих Мейбъл силно разстроена. Домът се казваше Мъртъл Дийн и беше доста голям, с много приятна мебелировка. Там имаше готвачка, прислужница, а също и медицинска сестра, която се грижеше за стария мистър Денман — свекъра на Мейбъл, който бил, както се казва, „не съвсем наред с главата“. Той беше кротък човечец и се държеше добре, но понякога ставаше крайно особен. Както вече казах, в семейството е имало душевно болни. Бях направо шокирана, когато видях промяната у Мейбъл. Тя се беше превърнала в кълбо от нерви и цялата се тресеше, затова ми бе особено трудно да я накарам да ми признае какво я тормози. Подходих, както човек обикновено постъпва в такива случай, със заобикалки. Поразпитах я за едни нейни приятели, за които тя често споменаваше в писмата си — семейство Галахър. За моя изненада тя ми отговори, че в последно време дори не ги била виждала. Същия отговор получих, когато я подпитвах и за други нейни познати. Тогава й казах, че е безсмислено да се терзае и затваря в себе си, както и че е особено глупаво да се лишава от подкрепата на приятелите си. Тя избухна в ридания и ми каза цялата истина.

„Вината не е моя, а тяхна. В селото няма човек, който сега би ми проговорил. Когато вървя по главната улица, всички ме заобикалят и гледат да не ме срещнат или пък заговорят. Сякаш съм прокажена! Ужасно е, не издържам повече! Ще трябва да продам къщата и да замина в чужбина. Но защо да напускам този дом? Нищо не съм сторила:“

Не мога да ви опиша колко бях обезпокоена. По него време плетях вълнен шал за старата мисис Хей и от притеснение бях пропуснала две бримки, което открих чак след време.

„Скъпа Мейбъл — казах аз, — изумяваш ме. Но защо е всичко това?“ Още като малка Мейбъл си беше тежък характер. Изключително трудно ми беше да я накарам да отговоря ясно на въпросите ми. Говореше разни неясни неща за злонамерени приказки и безделници, които нямат какво друго да правят, освен да клюкарстват и да внушават разни работи на хората. „Цялата работа ми е съвсем ясна — казах аз. — Явно по твой адрес се носят слухове. Ти би трябвало да знаеш какви са те не по-зле от другите. А сега ми разкажи.“

„Толкова е противно“ — простена Мейбъл.

„Разбира се, че е противно — отвърнах веднага аз. — Не можеш да ми кажеш нищо ново за човешкия начин на мислене, което да ме изуми или изненада. А сега, Мейбъл, ще ми обясниш ли на чист английски какво говорят хората за теб?“ И тогава тя си каза всичко. Тъй като изглежда смъртта на Джефри Денман била внезапна и неочаквана, започнали да се носят слухове. Всъщност — казано на чист английски — хората започнали да говорят, че тя отровила съпруга си. Знаете, че няма нищо по-жестоко от хорските приказки, както и нищо по-трудно да опровергаеш. Когато хората говорят зад гърба ти, не можеш да отречеш каквото и да било, така че слуховете растат ли растат и нищо не може да ги спре. Бях сигурна в едно — Мейбъл не бе способна да отрови човек. Не виждах защо животът й трябва да бъде разбит, а домът да й опротивее само защото по всяка вероятност е извършила нещо неразумно и глупаво.

„Няма дим без огън — казах аз. — Така че, Мейбъл, трябва да ми кажеш какво е породило хорските приказки. Все е тръгнало отнякъде.“ Мейбъл говореше съвсем неясно и заяви, че нямало нищо… абсолютно нищо, освен, разбира се, дето смъртта на Джефри била съвсем внезапна. Същия ден на вечеря той изглеждал много добре, но през нощта му прилошало. Повикали доктор, но клетият човек издъхнал минути след пристигането му. Приели, че смъртта настъпила в резултат от отравяне с гъби.

„Е — рекох аз, — предполагам, че такава внезапна смърт може да породи слухове, но със сигурност това е всичко. Да сте се карали с Джефри или нещо от този род?“ Тя ми призна, че са се скарали предната сутрин на закуска.

„И вероятно слугите са чули?“ — попитах аз.

„Те не бяха в стаята.“

„Не, скъпа — отвърнах й, — бъди сигурна, че са били зад вратата.“ Добре познавах пискливия, истеричен глас на Мейбъл. Джефри Денман също повишаваше тон, когато се ядоса.

„За какво се скарахте?“ — попитах аз.

„О, както винаги, всеки път едно и също. Започваше се с нещо дребно, после Джефри ставаше невъзможен и ми наговаряше отвратителни неща, след което пък аз му казвах какво мисля за него.“

„Значи често сте се карали?“ — попитах аз.

„Не съм виновна…“

„Скъпо дете — започнах аз, — няма значение кой е бил виновен. Не обсъждаме този въпрос. В такова село обикновено личният живот на човек повече или по-малко става всеобщо достояние. Ти и твоят съпруг постоянно сте се карали. Една сутрин сте се сдърпали повече от обикновено, а същата нощ съпругът ти умира внезапно и мистериозно. Това ли е, или има и още нещо?“

Не знам какво разбираш под „още нещо“ — навъсено каза Мейбъл.

„Само това, което казвам, скъпа. Ако си сторила нещо неразумно, за Бога, не го премълчавай! Просто искам да направя каквото мога, за дати помогна.“

„Нищо и никой не може да ми помогне — избухна Мейбъл — освен смъртта.“

„Имай повече вяра в Провидението, скъпа — казах аз. — Хайде, Мейбъл, много добре знам, че има нещо, което премълчаваш.“ Още като дете винаги я разбирах кога не ми казва цялата истина. Отне ми доста време, но накрая я изкопчих. Нея сутрин тя отишла до аптеката и купила арсеник. Разбира се, трябвало да се разпише в регистъра. Аптекарят, естествено, се разприказвал.

„Кой е домашният ти лекар?“ — попитах аз.

„Доктор Роулинсън.“

Познавах го бегло. Мейбъл ми го беше показала преди няколко дни. С две думи бих го определила като немощен старик. Имам твърде голям житейски опит, за да вярвам в непогрешимостта на докторите. Някои от тях са способни, други — не, но много често повечето не са наясно какво ти има. Аз самата избягвам докторите и техните лекарства. Обмислих всичко, сетне си сложих бонето и отидох да посетя доктор Роулинсън. Беше точно това, което очаквах — приятен старец, добродушен, безличен и толкова късоглед, че на човек да му стане жал. Леко глух, при това обидчив и чувствителен до крайност. Още щом споменах смъртта на Джефри Денман, той вирна нос и надълго и нашироко ми заразправя за различните сортове гъби — ядивни и отровни. Бил разпитал готвачката и тя признала, че една-две от гъбите били „малко странни“, но решили, че след като са пратени от магазина, трябва да са наред. И оттогава колкото повече мислела за тях, толкова повече се убеждавала, че изглеждали странни.

„Естествено — казах аз, — в началото са изглеждали съвсем като обикновени гъби, докато накрая вече се превърнали в оранжеви на лилави петна. Такива хора могат да си «спомнят» какво ли не, стига да поискат.“ Разбрах, че Денман вече не можел да говори, когато докторът дошъл при него. Не бил в състояние и да преглъща и след няколко минути издъхнал. Докторът изглеждаше съвсем сигурен в диагнозата, която бе поставил, но доколко това се дължеше на неговото упорство и доколко той наистина вярваше в диагнозата си, не можех да бъда сигурна. Прибрах се право вкъщи и без заобикалки попитах Мейбъл защо е купила арсеник.

„Все трябва да си имала нещо наум“ — изтъкнах аз.

Мейбъл избухна в сълзи.

„Исках да свърша със себе си — проплака тя. — Бях толкова нещастна. Мислех, че трябва да сложа край на всичко.“

„У теб ли е още арсеникът?“ — попитах аз.

„Не, изхвърлих го.“

Седнах и започнах отново да премислям всичко.

„Какво се случи, когато му стана зле? Повика ли те?“

„Не — поклати глава тя. — Яростно започна да звъни. Трябва да е звънил няколко пъти. Накрая Дороти, прислужницата, го чула. Събудила готвачката и двете слезли долу. Като го видяла, Дороти се ужасила. Бълнувал и говорел несвързано. Тя оставила готвачката при него и хукнала към моята стая. Аз станах и отидох при него. Разбира се, веднага видях, че е ужасно зле. За нещастие Брюстър, медицинската сестра, която се грижеше за стария мистър Денман, отсъстваше през тази нощ, така че нямаше никой, който да знае какво трябва да се направи. Пратих Дороти да повика доктора, а с готвачката останахме при него, но след няколко минути усетих, че не издържам — беше толкова страшно. Изтичах обратно в стаята си и се заключих.“

„Безкрайно егоистично и жестоко от твоя страна — казах аз. — И без съмнение тази твоя постъпка ти е напакостила, бъди сигурна в това. Готвачката ще те е разнесла навсякъде. Тъй, тъй, лоша работа.“ После говорих с прислужниците. Готвачката понечи да ми разправя за гъбите, но аз я спрях. Тези гъби ми бяха дошли до гуша! Вместо това ги поразпитах доста обстойно за състоянието на техния господар през онази, нощ. И двете бяха единодушни, че много страдал, не можел да преглъща, издавал само някакви гъгниви звуци, а като се опитвал да говори, то бивало нещо несвързано… без никакъв смисъл.

„Какво казваше, докато бълнуваше?“ — попитах с интерес.

„Не беше ли нещо за някаква риба?“ — обърна се тя към другата. Дороти потвърди:

„Купчина риба — каза тя. — Безсмислица от този род. Веднага разбрах, че клетникът не е с всичкия си.“

От това изглежда нямаше да излезе нищо смислено. Качих се да поговоря и с Брюстър, последния възможен източник на сведения. Тя бе висока жена на възраст около петдесетте.

„Жалко, че не съм била тук онази нощ — каза тя. — Явно никой не се е опитал да направи нещо за него преди идването на доктора.“

„Чух, че бълнувал — рекох колебливо, — но това не е симптом на отравяне с птомаин, нали?“

„Зависи“ — рече Брюстър. Сетне я попитах как е нейният пациент. Тя поклати глава и рече: „Доста зле.“

„Изнемощял?“

„О, не, физически е доста здрав, ако не броим зрението, което бързо се влошава. Той би могъл да надживее всички ни, но вече започва да губи разсъдъка си твърде бързо. Казвала съм и на мистър Денман и на госпожата, че той трябва да постъпи в приют, но мисис Денман за нищо на света не ще да чуе за това.“ Трябва да кажа, че Мейбъл винаги е имала добро сърце.

Е, така стояха нещата. Огледах ситуацията от всички страни и накрая реших, че може да се направи само едно. С оглед на ширещите се слухове трябваше да бъде изискана ексхумация на трупа и съответно да бъде направена аутопсия, за да се затворят веднъж завинаги зловещите усти. Мейбъл, разбира се, вдигна голям шум, най-вече поради сантиментални причини, задето мъртвият щял да бъде обезпокоен в неговия тих и спокоен гроб и прочие и прочие. Аз обаче бях непреклонна. Няма да се впускам в подробности за следващата част от историята. Получихме съдебно решение и аутопсията бе направена. Резултатът обаче не бе кой знае колко задоволителен. Нямаше и следа от арсеник — с това се изчерпваха фактите, които биха били от полза. Текстът на експертизата гласеше: „Няма нищо, от което да става видно какви са причините за смъртта на покойния.“ Виждате, значи, че това съвсем не можеше да ни избави от неприятностите. Хората продължиха да приказват за разни рядко срещани отрови, които не можели да бъдат идентифицирани и глупости от този род. Срещнах се с патолога, направил аутопсията и му зададох няколко въпроса, въпреки че той се опита да премълчи отговорите на повечето от тях. Но изкопчих от него, че смятал за малко вероятно смъртта да е била причинена от отравяне с гъби. В съзнанието ми започваше да се оформя една нова идея и го попитах каква отрова, ако има такава, би могла да бъде използвана, за да се предизвика подобен резултат. Той се впусна в обширно обяснение, по-голямата част от което не можах да схвана, но общо взето се свеждаше до следното: Смъртта може да е предизвикана от някакъв силен растителен алкалоид. У мен се оформи следната идея — ако допуснем, че лудостта е била заложена и в кръвта на Джефри Денман, възможно ли е тогава той да се е самоубил? Известно време той е изучавал медицина и навярно е имал добри познания относно отровите и техните въздействия. Не ми звучеше много правдоподобно, но беше единственото, което успях да измисля. И мога да ви кажа, че стигнах почти до предела на умствените си възможности. Осмелявам се да забележа, че вие, съвременните млади хора, бихте ми се присмели, но когато наистина изпадна в затруднено положение, винаги си изричам една малка молитва, без значение къде се намирам — на улицата или на пазара. И винаги получавам отговор. Можеше да е някаква дреболия, на пръв поглед нямаща нищо общо с въпроса, но отговор винаги има. Когато бях малко момиченце, над леглото ми висеше забучен с карфица лист със следния текст: „Искай и ще получиш“. Онази сутрин вървях по главната улица и горещо се молех. Затворих очи и кое, мислите, бе първото нещо, което видях, когато ги отворих?

Пет лица, повече или по-малко изразяващи любопитство, се извърнаха към мис Марпъл. Със сигурност обаче би могло да се каже, че никой не се досещаше за отговора.

— Видях — рече мис Марпъл с драматизъм — витрината на рибарския магазин. На нея беше изложено само едно нещо — прясна треска.

Тя тържествуващо се огледа.

— О, Господи! — възкликна Реймънд Уест. — Ама че отговор на молитва — прясна треска!

— Да, Реймънд — каза строго мис Марпъл, — и не е нужно да сквернословиш. Пръстът Божи е навсякъде. Първото, което видях, бяха черни петна — отпечатъци от палеца на Свети Петър. Това е една легенда, нали знаете. Пръстът на Свети Петър. Ето това сложи нещата по местата им. Нужна ми бе вяра, както и най-истинската подкрепа — тази на Свети Петър. Свързах двете неща в едно — вяра… и риба.

Сър Хенри набързо издуха носа си. Джойс прехапа устни.

— И какво извика това в съзнанието ми? Разбира се, и готвачката, и прислужницата споменаха, че едно от нещата, които умиращият промълвил, било за някаква риба. Бях убедена, абсолютно убедена, че в тези негови думи се крие разрешението на загадката. Отидох си вкъщи готова да стигна до дъното на мистерията.

Тя замълча.

— Мислили ли сте понякога — продължи възрастната дама — колко често възприемаме нещата в техния контекст… мисля, че така се казваше? В Дартмур има едно място, наречено Грей Уедърс. Ако разговаряте с някой местен фермер и споменете Грей Уедърс, той най-вероятно ще заключи, че имате предвид тези големи, сиви камъни, макар че в същото време вие може да сте говорили за времето13. И обратното, ако пришълец дочуе част от разговора, в която става дума за сивите камъни, може да реши, че обсъждате времето. Значи когато пресъздаваме един разговор, ние по правило не използваме същите думи, а употребяваме други, които според нас имат същото значение. Срещнах се поотделно с готвачката и Дороти. Попитах готвачката дали е съвсем сигурна, че господарят й наистина е казал „купчина риба“. Тя заяви, че е сигурна.

„Това ли бяха точните му думи? — осведомих се аз. — Или той спомена някакъв точно определен вид риба?“

„Така беше — потвърди готвачката. — Ставаше дума за точно определен вид риба, но не помня каква. Куп… ъ-ъ-ъ… какво беше, я? Не е от рибите, дето често ядеш. Дали не беше щука или пък костур14? Не, не започваше с «р».“

Дороти също си спомни, че господарят й споменал някакъв особен вид риба.

„Чуждоземна риба, май — каза тя. — Грамада от… какво ли беше?“

„Куп ли е казал, или грамада?“ — попитах аз.

„Мисля, че беше грамада. Но ето на, наистина не съм сигурна. Толкова е трудно да си спомниш точните думи, нали, мис. Особено когато изглежда не е нищо смислено. Но като се замисля сега, съм напълно сигурна, че беше грамада, а пък рибата започваше със «с», но не беше треска или рак15“. — Най-горда съм със следващата си идея — рече мис Марпъл, — защото, разбира се, нямам понятие от лекарства. Противни и опасни неща ги наричам аз. От баба ми остана една стара рецепта за чай от вратига и тя струва повече от всичките ви лекарства. Знаех обаче, че в къщата имаше няколко медицински тома и в един от тях — списък на различни лекове. Идеята ми, видите ли, беше, че Джефри е поел някаква особена отрова и се е опитвал да произнесе името й. И така проверих тези с буквата „h“, най-вече тези, започващи с „he“16. Нищо, което да е с подобно звучене. После се заех с „р“17 и почти веднага открих… какво мислите?

Тя се огледа, удължавайки мига на своя триумф.

— Пилокарпин. Бихте ли разбрали човек, който едва може да говори и се опитва да произнесе тази дума? Как би прозвучала тя на някаква готвачка, която я чува за пръв път? Няма ли да й звучи като „грамада от шаран“18?

— Дявол го взел! — възкликна сър Хенри.

— Никога не бих се сетил — обади се и доктор Пендър.

— Безкрайно интересно — каза мистър Педърик. — Наистина безкрайно интересно!

— Веднага обърнах на страницата, указана в индекса. Прочетох за пилокарпина и въздействието му върху очите и за други неща, които, изглежда, нямаха връзка със случая. Накрая обаче попаднах на една изключително показателна фраза: „Пробвано с успех като антидот при отравяне с атропин.“ Не мога да ви опиша как изведнъж ми светна пред очите. Изобщо не ми се струваше вероятно Джефри Денман да тръгне да се самоубива. Да, но това ново разрешение бе не само възможно, но аз бях съвсем сигурна, че е и вярното, защото, логически погледнато, всяко нещо си застава на мястото.

— Няма да се опитвам да позная — каза Реймънд. — Продължавай, лельо Джейн, и ни кажи кое бе така потресаващо ясно за теб.

— Аз, разбира се, нищо не разбирам от лекарства — продължи мис Марпъл, — но съвсем случайно си спомних, че когато зрението ми се беше влошило, докторът ми предписа капки с атропинов сулфат. Качих се право в стаята на стария мистър Денман и започнах без заобикалки: „Мистър Денман — рекох аз, — знам всичко. Защо отровихте сина си?“ Той ме погледна минута-две — беше доста симпатичен старец — и после избухна в смях, най-зловещия смях, който някога съм чувала. Уверявам ви, че ме побиха тръпки. Само веднъж преди бях чувала подобно нещо — когато бедната мисис Джонс откачи.

„Да — каза той, — разчистих си сметките с Джефри, Излязох по-хитър от него. Той искаше да се отърве от мен, нали? Да ме прати в лудница? Чух ги, като говореха за това. Мейбъл е добро момиче… тя ме защищаваше, но аз знаех, че няма да устои срещу Джефри. Накрая той щеше да постигне своето, винаги успяваше. Но аз му дадох да разбере… дадох му да разбере на моя мил, любящ син! Ха-ха! Промъкнах се долу онази нощ, беше съвсем лесно. Брюстър я нямаше. Скъпият ми син спеше, а до леглото му стоеше чаша вода. Той винаги се буди посред нощ и пие от нея. Аз излях водата, ха-ха, и сипах вътре шишенцето с капките. Той щеше да се събуди и да ги изгълта, преди да разбере какво има в чашата. Не беше повече от супена лъжица, но стигаше… стигаше. Той така и направи. А на сутринта дойдоха при мен и ми съобщиха много предпазливо. Страхуваха се да не ме разстроят. Ха-ха-ха-ха.“

— Е — каза мис Марпъл, — това е краят на историята. Разбира се, горкият старец бе изпратен в лудница. Всъщност не можеше да носи отговорност за постъпката си. Истината излезе на бял свят, всички съчувстваха на Мейбъл и се надпреварваха да компенсират несправедливите подозрения, които бяха изпитвали. Но ако Джефри не бе разбрал какво е погълнал и не се бе опитал да накара незабавно да му донесат противоотрова, може би истината никога нямаше да бъде открита. Разбира се, отравянето с атропин има съвсем ясни симптоми — разширени зеници и прочие, но естествено, както вече казах, доктор Роулинсън бе доста късоглед. В онази медицинска книга бях намерила и още нещо, което бе много интересно. Описваха симптомите и на птомаиновото отравяне, а те доста си приличаха с тези на отравянето с атропин. Мога да ви уверя, че и досега като видя струпана накуп прясна треска, винаги се сещам за пръста на Свети Петър.

Последва дълга пауза.

— Скъпа приятелко — каза мистър Педърик, — скъпа приятелко, вие наистина сте изумителна!

— Ще препоръчам на хората от Скотланд Ярд да идват да се съветват с вас — обади се и сър Хенри.

— Е, все пак, лельо Джейн — каза Реймънд. — Има нещо, което не можеш да отгатнеш.

— О, мога, скъпи — отвърна мис Марпъл. — Случи се точно преди вечеря, нали? Когато изведе Джойс да полюбувате на залеза. Всички предпочитат това място до жасминовия плет. Там млекарят попита Ани дали вече могат да кажат на всички, че ще се женят.

— Стига, лельо Джейн! — възропта Реймънд. — Не разваляй цялата романтика! Джойс и аз не сме млекар и Ани.

— Ето тук грешиш, скъпи — каза мис Марпъл. Всички хора много си приличат. Но, за щастие, те често не го осъзнават.