Клуб „Вторник вечер“

Глава II Храмът на Астарта

— А сега, доктор Пендър, вие какво ще ни разкажете?

Старият пастор кротко се усмихна.

— Животът ми е преминал все по тихи и спокойни места — рече той. — Бил съм свидетел на твърде малко забележителни случки. И все пак веднъж, когато бях млад, имах едно много странно и трагично преживяване.

— А! — насърчително извика Джойс Лемприер.

— Винаги ще го помня — продължи пасторът. — Навремето то дълбоко ме впечатли и до ден-днешен, с незначителни усилия на паметта си, мога отново да изпитам ужаса на онзи злокобен миг, когато видях човек да загива без никаква очевидна намеса на смъртен.

— Карате ме да настръхна, Пендър — оплака се сър Хенри.

— Тогава и аз настръхнах, както вие се изразихте — отвърна другият. — След тази случка вече не се присмивам на хората, които използват думата „атмосфера“. Наистина има такова нещо. Съществуват различни места, обитавани от добри или зли сили, където тяхното влияние е осезаемо.

— Онази къща — Дъ Ларчис — носи нещастие — отбеляза мис Марпъл. — Старият мистър Смидърс загуби всичките си пари и трябваше да я напусне, после я взеха семейство Карслейк и Джони Краслейк падна по стълбите и си счупи крака, а мисис Карслейк се наложи да замине за Южна Франция по здравословни причини. Сега там живеят семейство Бъртън и дочувам, че почти веднага след нанасянето си се наложило бедният мистър Бъртън да се подложи на операция.

— Мисля, че около такива неща съществува голямо суеверие — рече мистър Педърик. — За жалост необмисленото разпространение на глупави слухове води до това, че на доста имоти им излиза лошо име.

— Познавах един-два „призрака“ с подчертано материално присъствие — отбеляза сър Хенри, като се подсмихна.

— Смятам — каза Реймънд, — че трябва да оставим доктор Пендър да продължи разказа си.

Джойс стана и изгаси двете лампи, оставяйки стаята осветена само от трепкащата светлина на огъня в камината.

— Атмосфера — поясни тя. — Сега можем да продължим.

Доктор Пендър й се усмихна, облегна се в креслото си, свали пенснето си и започна разказа си с тих, унесен глас:

— Не зная дали някой от вас познава Дартмур. Мястото, за което ви говоря, се намира в самия му край. Беше много хубав имот, макар че когато бе обявен за продан, няколко години не можа да се намери купувач за него. Обстановката бе може би малко мрачна през зимата, но гледката бе чудесна, а и в самия имот имаше няколко странни и оригинални забележителности. Купи го човек на име Хейдън — сър Ричард Хейдън. Познавах го още от колежа и въпреки че за няколко години го бях изгубил от поглед, старите връзки на дружбата ни още съществуваха. Затова с удоволствие приех поканата му да отида в Сайлънт Гроув, както бе нарекъл новата си придобивка. Поканените не бяха много. Присъстваха самият Ричард Хейдън и братовчед му Елиът Хейдън, също някоя си лейди Манъринг със своята доста невзрачна дъщеря на име Вайълет. Там бяха още капитан Роджърс и съпругата му — хора с обветрени лица, които бяха запалени ездачи и живееха само за конете си и лова. Сред гостите бяха и Сеймъндс — някакъв млад доктор, а също и мис Дайана Ашли. Познавах бегло последната. Снимката й често се появяваше в светските хроники на вестниците и тя беше една от тогавашните скандално прочути красавици. Външността й наистина бе поразителна. Беше висока и тъмнокоса, с хубава кожа с цвят на бяла сметана, а полупритворените й тъмни очи бяха разположени косо и това й придаваше екзотичен, ориенталски вид. Имаше също и разкошен глас — плътен и звучен като камбанка. Веднага забелязах, че моят приятел Ричард Хейдън е силно увлечен по нея и предположих, че цялото събиране е замислено като декор, на който тя да изпъкне. За нейните чувства не бях сигурен. Благоразположението й бе подвластно на нейните капризи. В един момент ще говори с Ричард и няма да забелязва никого другиго, в следващия — ще предпочете братовчед му Елиът, като се държи така, сякаш не е и чувала за съществуването на Ричард, после пък ще дарява тихия и затворен доктор Саймъндс с най-пленителните си усмивки. На сутринта след пристигането ми нашият домакин ни разведе навсякъде. Самата къща не беше особено забележителна — хубава, здрава, построена от девънширски гранит, издигната, за да устои на времето и ветровете. Не излъчваше романтика, но пък бе много удобна. От прозорците й се виждаше цялата вълниста шир с огромни хълмове, увенчани с обрулени от времето скални венци. Върху склоновете на най-близкия до нас хълм се намираха многобройните останки на постройки от отминалите дни на късната Каменна ера. На друг един хълм имаше съвсем наскоро открита надгробна могила, в която били намерени най-различни бронзови сечива. Хейдън се интересуваше от антични предмети и ни разказваше за тях с много енергия и ентусиазъм. Той ни обясни, че точно това място било особено богато на останки от миналото. Изобилствало с находки от времето на Неолита, от друидите, римляните и дори от ранните финикийци.

„А сега погледнете най-интересното място — каза ни той. — Знаете ли как се казва? Сайлънт Гроув. Е, не е трудно да се види откъде е взело името си.“6 И той посочи с ръка. Специално тази част на страната е доста обезлесена — само скали, пирени7 и орлова папрат, но на около сто метра от къщата се намираше малък лес с нагъсто разположени дървета.

„Този лес е останал от най-далечни времена — рече Хейдън. — Дърветата са умирали, били са засаждани други на техните места, но като цяло всичко е запазено във вида, в който някога е било — може би още от времето на финикийските заселници. Елате да видите!“

— Всички го последвахме. Когато влязохме в горичката, се почувствах странно потиснат. Мисля, че се дължеше на тишината. В тези дървета сякаш птиците не свиваха гнезда. Витаеше усещане за страх и самота. Видях, че Хейдън ме гледа с особена усмивка.

„Навява ли ти нещо това място, Пендър? — попита ме той. — Враждебност? Или пък тревога?“

„Не ми харесва“ — рекох тихо.

„Имаш право. Това тук е твърдина на един от най-древните врагове на твоята вяра. Нарича се Лесът на Асторта“.

„Астарта?“

„Астарта или Ищар или Ашторет8 — наречи я както искаш. Аз предпочитам финикийското й име — Астарта. Мисля, че в тази страна се знае за един Лес на Астарта — на север при Стената. Не разполагам с доказателства, но ми се ще да вярвам, че тук си имаме един напълно автентичен Лес на Астарта. В тази гъста гора са се извършвали свещени ритуали.“

„Свещени ритуали — промърмори Дайана Ашли. Погледът й беше замечтан и отнесен. — Чудя се какви са били.“

„Във всеки случай не много почтени — обади се капитан Роджърс и се изсмя многозначително. — Сигурно и доста разюздани.“

Хейдън не му обърна внимание.

„По принцип в центъра на Леса трябва да има Храм — рече той. — Нямам възможност да си построя нещо по-величествено, но пък си позволих да го заместя с това.“

— В този миг ние се озовахме на една малка ливада в средата на гората. В центъра се намираше нещо подобно на каменна беседка. Дайана Ашли въпросително погледна към Хейдън.

„Нарекъл съм го Храма — рече той. — Храмът на Астарта.“ — Той ни заведе дотам. Вътре, върху грубо издялана абаносова колона, бе поставена малка странна фигурка, представляваща жена, възседнала лъв, а на главата си имаше рога във формата на полумесец.

„Финикийската Астарта — рече Хейдън. — Богинята на Луната.“

„Богинята на Луната! — извика Дайана. — О, хайде да си направим една щура забава тази вечер! Да се маскираме! Ще дойдем тук на лунна светлина и ще изпълним обредите на Астарта.“

Аз направих рязко движение и братовчедът на Ричард — Елиът Хейдън — бързо се обърна към мен.

„Май не ви се нрави, нали, отче?“ — попита ме той.

„Прав сте — отвърнах мрачно аз. — Не ми се нрави.“

Той любопитно ме изгледа.

„Но това са врели-некипели. Дик не може да бъде сигурен, че тази гора е свещена. Това си е негово хрумване, харесва му да се забавлява с подобна идея. Но все пак, дори и да е…“

„Дори и да е?“

„Ами… — той неловко се засмя. — Не вярвате й подобни неща, нали? Свещеник сте.“

„Не съм убеден, че като такъв не трябва да вярвам в това.“

„Но на тези неща отдавна им е минало времето и са напълно забравени.“

„Не съм сигурен — рекох аз замислено. — Знам само едно — по правило не съм податлив на такива неща като «атмосфера», но откакто влязох в тази гора, ме обзе странното усещане за някаква зла сила, която витае наоколо.“

Той ми отправи притеснен поглед през рамо.

„Да — рече той, — наистина е някак странно. Зная какво имате предвид, но предполагам, че само нашето въображение ни кара да се чувстваме така. Какво ще кажете, Саймъндс?“

Докторът помълча минута-две, преди да отговори, после тихо каза:

„Не ми харесва. Не мога да кажа защо, но така или иначе не ми харесва.“

В този миг Вайълет Манъринг дойде при мен.

„Мразя това място! — извика тя. — Мразя го! Да се махаме оттук!“

— Ние се отдалечихме и другите ни последваха. Само Дайана Ашли се помая за миг. Извърнах глава през рамо и я видях да стои пред храма и съсредоточено да се взира във фигурата вътре.

Денят бе необичайно горещ и хубав и предложението на Дайана Ашли за маскарад тази нощ бе прието с всеобщо одобрение. Всички трескаво започнаха да приготвят костюмите си тайно един от друг, а това бе придружено с обичайните шеги и закачки и когато дрехите ни бяха готови преди вечеря, настъпи весела глъч както винаги биваше в такива случаи. Роджърс и съпругата му бяха облечени като обитатели на колиби от Неолита, което обясни внезапното изчезване на килимчетата пред камината. Ричард Хейдън бе финикийски моряк, а братовчед му — разбойнически главатар. Доктор Саймъндс бе главен готвач, лейди Манъринг — медицинска сестра, а дъщеря й — черкезка робиня. Самият аз бях пременен като монах в твърде топли дрехи. Дайана Ашли слезе последна и донякъде ни разочарова — беше загърната в безформена черна мантия.

„Непознатата — самодоволно обяви тя. — Това съм аз. А сега, в името на богинята, хайде на вечеря.“

След като се нахранихме, излязохме навън. Беше прекрасна нощ — топла и тиха, а луната точно изгряваше. Скитахме се наоколо и бъбрехме, а времето бързо си течеше. Трябва да е било час по-късно, когато забелязахме, че Дайана Ашли не е сред нас.

„Не вярвам да си е легнала“ — каза Ричард Хейдън.

Вайълет Манъринг поклати глава.

„О, не — рече тя. — Видях я да се отдалечава в тази посока преди четвърт час.“ — При тези думи тя посочи към гората, която изглеждаше черна и призрачна на лунната светлина.

„Чудя се какво ли е намислила — обади се Ричард Хейдън. — Кълна се, че това ще е някоя дяволия. Да идем да видим!“

Всички се запътихме натам, обзети от любопитство какво си беше наумила мис Ашли. Колкото до мен обаче, аз усетих странна неохота да навляза в този мрачен и злокобен лес. Нещо по-силно от мен явно ме възпираше и ми подсказваше да не отивам там. Повече от всякога бях сигурен, че това място е обладано от злото в най-висша степен. Мисля, че някои от другите изпитваха същото, въпреки че едва ли биха си го признали. Дърветата бяха толкова нагъсто засадени, че лунната светлина не можеше да проникне сред тях. Около нас се носеха многобройни тихи звуци — шепот и въздишки. Усещането бе крайно зловещо и по взаимно съгласие ние не се отделяхме един от друг. Внезапно се озовахме на ливадата в средата на гората и се заковахме на място от удивление. Защото там, на прага на храма стоеше една фигура, обгърната в ефирен газ, който проблясваше на лунната светлина. Изпод гъстите й, тъмни коси се подаваха два рога във форма на полумесец.

„Господи!“ — извика Ричард Хейдън, а по челото му изби пот. Но Вайълет Манъринг се оказа по-наблюдателна.

„А, Дайана! — възкликна тя. — Какво е направила със себе си? О, изглежда съвсем променена!“ фигурата на прага вдигна ръце, направи крачка напред и занарежда с висок, приятен глас:

„Аз съм жрицата на Астарта. Внимавайте да не ме доближите, защото в ръцете си нося смърт.“

„Стига, скъпа! — запротестира лейди Манъринг. — Тръпки ме побиват от това, наистина!“

Хейдън се хвърли към нея.

„Господи, Дайана! — извика той. — Чудесна си!“

— Сега вече очите ми бяха привикнали към лунната светлина и виждах по-ясно. Тя наистина изглеждаше, както каза Вайълет, съвсем променена. Лицето й бе точно като на ориенталка, очите й — още по-притворени, с жесток блясък в тях, а по устните й играеше странна усмивка, каквато не бях виждал преди.

„Внимавайте! — извика предупредително тя. — Никой да не се доближава до Богинята! Ако някой ме докосне — ще умре!“

„Чудесна си, Дайана! — извика Хейдън. — Но стига вече! Така или иначе не ми… не ми харесва.“

Той се придвижваше към нея през тревата и тя протегна ръка към него.

„Спри! — извика Дайана. — Още една стъпка и ще те поразя с магията на Астарта!“

Ричард Хейдън се изсмя и ускори крачка, когато изведнъж се случи нещо странно. Той се поколеба за миг, после залитна и падна по очи. Не се изправи, а остана проснат там, където бе паднал. Изведнъж Дайана започна истерично да се смее. Този странен, ужасен звук разцепи тишината над поляната.

Елиът изруга и се хвърли напред.

„Стига! — извика той. — Ставай, Дик! Ставай, човече!“

Ала Ричард Хейдън не помръдна от мястото си. Елиът коленичи до него, протегна ръка и внимателно го преобърна. Надвеси се над тялото, като се взираше в него. После рязко се изправи на крака и започна да се олюлява.

„Докторе — издума той. — Докторе, бързо, за Бога! Аз… аз мисля, че той е мъртъв.“

Саймъндс се втурна напред, а Елиът с бавни крачки се отправи към нас. Гледаше ръцете си по непонятен за мен начин. В този миг Дайана диво изпищя.

„Аз го убих! — извика тя. — О, Боже! Не исках, но го убих!“ — И падна като покосена на тревата.

Мисис Роджърс изпищя:

„Да се махаме от това ужасно място! — простена тя. — Тук всичко може да се случи. О, ужасно е!“

Елиът ме стисна за рамото.

„Не може да бъде, човече — промълви той. — Казвам ви, че не може да бъде. Човек не може да бъде убит току-така. Това е… това е противоестествено!“ Опитах се да го успокоя.

„Има известно обяснение — рекох аз. — Вашият братовчед може би е страдал от неподозирана слабост на сърцето. Шокът и възбудата…“

Той ме прекъсна:

„Не разбирате“ — рече той и вдигна ръце пред очите ми и аз забелязах по тях червени петна.

„Дик не е умрял от шока. Бил е пронизан… пронизан в сърцето, но оръжието липсва.“

Аз го изгледах невярващо. В този миг Саймъндс се изправи след прегледа на тялото и тръгна към нас. Беше блед и целият трепереше.

„Полудели ли сме всички? — попита той. — Що за място е това — че тук могат да стават подобни неща?“

„Значи е истина?“ — попитах аз.

Той кимна.

„Раната изглежда е причинена от дълга тънка кама, но там… там няма такова нещо.“ Спогледахме се.

„Но трябва да има! — извика Елиът Хейдън. — Сигурно е изпаднала. Трябва да е някъде на земята. Нека огледаме.“ Претърсихме мястото, но напразно. Вайълет Манъринг внезапно каза:

„Дайана държеше нещо. Нещо като кинжал. Видях го. Видях го да проблясва, когато го заплашваше.“

Елиът Хейдън поклати глава.

„Ричард изобщо не се е доближавал на по-малко от три метра от нея“ — възрази той.

Лейди Манъринг се беше надвесила над проснатото на земята момиче.

„В ръката й сега няма нищо — обяви тя. — А и на земята до нея не виждам да има нещо. Сигурна ли си, че си го видяла, Вайълет? Аз не съм.“

Доктор Саймъндс се приближи до девойката.

„Трябва да я занесем в къщата — рече той. — Роджърс, ще ми помогнете ли?“

Отнесохме припадналото момиче в къщата. После се върнахме за тялото на сър Ричард.

Доктор Пендър спря, огледа се и се заизвинява:

— В днешно време човек е наясно с тия неща — рече той — благодарение на детективските романи. Всяко момче от улицата ще ви кажа, че трупът не трябва да се мести. Но тогава ние не знаехме това и съответно отнесохме трупа на Ричард Хейдън в спалнята на неговата квадратна гранитна къща. Икономът бе изпратен с велосипед да извика полицията. Дотам пътят беше около осемнадесет километра.

Тогава Елиът Хейдън ме дръпна настрана.

„Вижте — рече ми той. — Аз се връщам в гората. Това оръжие трябва да бъде открито.“

„Ако изобщо има такова“ — усъмних се аз.

Той сграбчи ръката ми и яростно я разтърси.

„Оставили сте се да ви влязат тия суеверни глупости в главата. Мислите си, че смъртта му е свръхестествена. Е, аз се връщам в гората, за да разбера това.“

— Странно, но не ми се щеше той да отива там. Направих всичко възможно да го разубедя, но безрезултатно. Самата идея за онзи плътен пояс от дървета ми бе противна и аз бях завладян от силното предчувствие за предстояща беда. Но Елиът бе твърдоглав. Мисля, че той самият също бе уплашен, но не си го признаваше. Тръгна изпълнен с решителност да разбули тази загадка. Беше страховита нощ, никой от нас не можеше да заспи, нито пък се опита. Когато полицията дойде, изрази своето искрено недоверие в цялата тази работа. Полицаите изявиха голямото си желание да подложат мис Ашли на кръстосан разпит, но за това трябваше да се съобразяват с доктор Саймъндс, който енергично се противопостави. Мис Ашли се бе съвзела от припадъка или транса си и той й бе дал приспивателно. Тя в никакъв случай не бивало да бъде безпокоена до другия ден. Едва около седем сутринта се сетихме за Елиът Хейдън и тогава Саймъндс изведнъж попита къде е той. Обясних какво бе намислил Елиът и мрачното лице на Саймъндс стана още по-навъсено.

„Ще ми се да не беше го правил. Това е… това е безумие!“ — рече той.

„Не мислите, че може да му се е случило нещо лошо, нали?“

„Надявам се, че не. Отче, мисля, че ще е по-добре, ако ние двамата отидем да проверим.“

— Знаех, че е прав, но трябваше да събера целия си кураж, за да се реша на това. Тръгнахме заедно и отново влязохме в тази злокобна гора. Повикахме го два пъти по име, но не получихме отговор. След миг-два излязохме на ливадата, която на ранната утринна светлина изглеждаше бледа и призрачна. Саймъндс ме стисна за ръката и аз неволно възкликнах. Снощи, когато бяхме тук на лунна светлина, на тревата по очи лежеше тяло на мъж. Сега, на ранната утринна светлина, пред очите ни се разкри същата гледка. Елиът Хейдън лежеше точно на същото място, където беше лежал и братовчед му.

„Господи! — извика Саймъндс. — И него!“

Втурнахме се през тревата. Елиът Хейдън беше в безсъзнание, но дишаше едва-едва и този път нямаше никакво съмнение кое беше причинило трагедията. Дълго тънко бронзово острие бе останало в раната.

„Пронизан е в рамото, не в сърцето. Имал е късмет — отбеляза докторът. — Честна дума, не знам какво да мисля. Във всеки случай той е жив и ще успее да разкаже какво се е случило.“

— Ала точно това Елиът Хейдън не можа да ни каже. Разказът му бе изключително мъгляв. Напразно търсил камата, докато накрая се отказал от издирването и се приближил до храма. Тогава увереността му, че някой го наблюдава откъм горския пояс, нараснала. Съпротивлявал се на това усещане, но не можел да се отърси от него. Каза ни, че започнал да духа някакъв странен студен вятър, който сякаш не идвал откъм дърветата, а от вътрешността на храма. Извърнал се и надникнал вътре. Видял малката фигурка на Богинята и почувствал, че е под влияние на зрителна измама, фигурата сякаш се уголемявала все повече и повече. После изведнъж усетил, че нещо го удря между очите и залитнал назад, а докато падал, почувствал остра, пареща болка в лявото рамо. Този път камата бе идентифицирана като идентична на онази, която е била изровена от надгробната могила на хълма и откупена от Ричард Хейдън. Дали я е държал в къщата или в храма в гората, никой не знаеше. Полицията бе и винаги ще бъде на мнение, че той умишлено е бил прободен от мис Ашли, но предвид колективните ни показания, че тя въобще не се е доближавала на по-малко от три метра от него, те не можеха да поддържат обвинението си срещу нея. Така че тази работа бе и си остана загадка. Настъпи тишина.

— Нищо не може да се каже — рече накрая Джойс Лемприер. — Всичко е така ужасно и… и невероятно. Вие имате ли някакво обяснение, доктор Пендър?

Старецът кимна.

— Да — рече той. — Имам… нещо като обяснение. Доста е странно, но… за мен все още някои факти остават необяснени.

— Била съм на спиритически сеанси — рече Джойс. — И можете да казвате каквото си щете, но се случват много необясними неща. Мисля, че би могло да се обясни с някакъв вид хипноза. Момичето наистина се е превърнало в жрица на Астарта и смятам, че, така или иначе, пробола го е тя. Вероятно е метнала камата, която мис Манъринг е видяла в ръката й.

— Може да е било копие — предположи Реймънд Уест. — В края на краищата лунната светлина не е особено силна. Сигурно е държала в ръце някакво копие и го е пронизала от разстояние, а после, предполагам, масовата хипноза е свършила останалото. В смисъл че всички вие сте били подготвени да видите как той бива поразен от свръхестествени сили и затова така и сте го видели.

— В мюзикхоловете съм виждал да се правят удивителни неща с оръжие и ножове — рече сър Хенри. — Сигурно е било възможно някой да сее криел в горския пояс и с абсолютна точност да е хвърлил нож или кама оттам. Разбира се, трябва да приемем, че е бил професионалист. Признавам, че това изглежда като изсмукано от пръстите, но ми се струва единствената приемлива теория. Помнете, че другият мъж определено е имал чувството, че в гората е имало някой, който го е наблюдавал. Колкото до мис Манъринг, която е казала, че мис Ашли е държала в ръката си кама, докато другите твърдят обратното, това никак не ме изненадва. Ако имахте моя опит, щяхте да знаете, че показанията на пет човека за едно и също нещо ще се различават толкова много, че чак не е за вярване.

Мистър Педърик се покашля.

— Но при всичките тези хипотези ние сякаш пренебрегваме един съществен факт — отбеляза той. — Какво е станало с оръжието? Мис Ашли трудно би могла да се отърве от едно копие, както си е стояла там, в средата на ливадата. А ако един скрит убиец е хвърлил кама, то тогава тя е щяла да бъде в раната, когато сър Ричард е бил обърнат. Смятам, че ние ще трябва да се откажем от всички несъстоятелни теории и да се ограничим с реалните факти.

— И докъде ни водят те?

— Ами едно нещо изглежда съвсем ясно. Никой не е бил в близост с човека, когато ударът е бил нанесен, така че единственият, който би могъл да го извърши, е той самият. Всъщност — самоубил се е.

— Но защо, да му се не види, ще се самоубива? — попита Реймънд Уест недоверчиво.

Адвокатът отново се покашля.

— Това отново е хипотетичен въпрос — рече той. — В момента не говорим за тази страна на нещата. Струва ми се, като изключим свръхестествената намеса, в която нито за миг не повярвах, че единственият начин, по който нещата са можели да се развият, е този. Той се е пробол и докато е падал, ръцете му са се разперили, издърпвайки камата от раната, след което тя е излетяла далеч в зоната на дърветата. Мисля, че това, макар да звучи невероятно, е напълно възможно.

— Не бих казала, че съм сигурна — започна мис Марпъл. — Всичко наистина твърде ме озадачава. Но понякога се случват странни неща. На градинското увеселение на лейди Шарпли миналата година човекът, който подреждаше игрището на часовников голф9, се препъна в едно от номерираните колчета, изпадна в безсъзнание и не се свести цели пет минути.

— Да, скъпа лельо — рече кротко Реймънд. — Но той не е бил прободен, нали?

— Разбира се, че не, скъпи — отвърна мис Марпъл. — Нали това казвам и аз. Има, несъмнено, само един начин, по който бедният сър Ричард е можел да бъде прободен, но преди всичко ми се ще да узная защо е залитнал. Естествено, може да се е спънал в някой корен. Ясно е, че е гледал момичето, а и на лунна светлина е много възможно човек да се спъне в нещо.

— Казвате, че има един-единствен начин, по който сър Ричард е можел да бъде прободен, мис Марпъл? — попита пасторът, като я гледаше с интерес.

— Много е тъжно и не ми се ще да мисля за това. Служил си е с дясната ръка, нали? Трябва да е било така, щом се е промушил в лявото рамо. Винаги съм съжалявала за бедния Джак Бейнс, който пострада във войната. Помните ли, че той се простреля в крака след едно много ожесточено сражение в Арас. Разказа ми, когато отидох да го видя в болницата и много се срамуваше от това. Не мисля, че клетият Елиът Хейдън е спечелил много от долното си престъпление.

— Елиът Хейдън? — извика Реймънд. — Мислиш, че той го е извършил?

— Не виждам кой друг би могъл да го стори — рече мис Марпъл и разтвори очи леко изненадана. — Искам да кажа, че ако, както мъдро каза мистър Педърик, човек погледне фактите и остави настрана цялата тази работа за „атмосфера“ и езически богини, която и без друго звучи глупаво, не може да е иначе. Той пръв е отишъл до него и го е преобърнал. Естествено, за да стори това, е трябвало да застане с гръб към всички присъстващи. След като е бил и облечен като разбойнически главатар, със сигурност ще да е имал затъкнато в пояса си оръжие. Помня как като младо момиче танцувах веднъж с човек, облечен като разбойнически главатар. Носеше пет вида ками и ножове и не мога да ви опиша колко притеснително и неудобно беше за партньорката му.

Всички погледи се насочиха към доктор Пендър.

— Узнах истината — започна той — пет години след тази трагедия. Отговорът дойде при мен под формата на писмо от Елиът Хейдън. В него той пишеше, че си е мислил как аз винаги съм го подозирал: Каза, че било просто внезапно решение. Той също обичал Дайана Ашли, но бил просто един беден адвокат, който едва си изкарвал прехраната. Ако Ричард се махнел от пътя му и той наследял титлата и имотите му, пред него щяло да се открие чудесно бъдеще. Когато коленичил до братовчед си, камата изпаднала от пояса и преди да е имал време да помисли, той нанесъл удара и отново я върнал в пояса си. По-късно намушкал и себе си, за да отклони подозренията. Писа ми в навечерието на една експедиция до Южния полюс, в случай, както каза той, че не се завърне. Не мисля, че въобще е мислил да се връща и знам, както каза и мис Марпъл, че нищо не е спечелил от престъплението си. „В продължение на пет години — пишеше той — живях в Ада. Дано поне изкупя престъплението си, като загина достойно.“

Настъпи тишина.

— Той наистина загина достойно — рече сър Хенри.

— Вие сменихте имената в разказа си, доктор Пендър, но мисля, че познах човека, за когото говорехте.

— Както казах — продължи старият пастор, — не смятам, че това обяснение напълно покрива всички факти. Все още съм на мнение, че в онази гора наистина имаше зли сили и че именно те са направлявали действията на Елиът Хейдън. И до ден-днешен не мога да помисля за Храма на Астарта, без да ме побият тръпки.