Клуб „Вторник вечер“

Глава VIII Компаньонката

— Е, доктор Лойд — каза мис Хелиър, — вие не знаете ли някоя страшна история? — Тя му се усмихна с онази усмивка, с която всяка вечер омагьосваше театралната публика. Понякога наричаха Джейн Хелиър най-красивата жена в Англия и завистливите й колежки често си споделяха помежду си: „Джейн, разбира се, не е актриса. Тя не може да играе, ако добре ме разбираш. Всичко е заради очите й!“

И тези очи в момента гледаха умолително доктора — посивелия стар ерген, който през последните пет години се грижеше за болните в селото Сейнт Мери Мийд.

С несъзнателен жест той опъна жилетката си (която напоследък беше станала неудобно тясна) и трескаво напрегна ума си, за да не разочарова прекрасното създание, което така доверчиво се бе обърнало към него.

— Струва ми се — унесено произнесе Джейн, — че тази вечер бих искала да се потопя в света на престъпленията.

— Чудесно! — възкликна полковник Бантри, нейният домакин. — Чудесно, чудесно! — и се разсмя сърдечно с присъщия на военните гръмогласен смях. — Е, Доли?

Съпругата му бързо се върна към условностите и задълженията на обществения живот (тъкмо обмисляше с какво да засади цветния си бордюр до плета) и прие ентусиазирано.

— Разбира се, че е чудесно — рече сърдечно, но умът й беше другаде. — Винаги съм мислила така.

— Нима, скъпа? — попита я възрастната мис Марпъл и очите й леко проблеснаха.

— Знаете ли, мис Хелиър, хич ни няма, що се отнася до страхотиите и още повече тези от криминално естество тук в Сейнт Мери Мийд — рече доктор Лойд.

— Изненадвате ме — обади се сър Хенри Клидъринг. Бившият комисар от Скотланд Ярд се обърна към мис Марпъл. — Често съм чувал от нашата приятелка тук, че Сейнт Мери Мийд определено е развъдник на престъпленията и порока.

— О, сър Хенри! — запротестира мис Марпъл и по бузите й избиха петна. — Сигурна съм, че не съм казвала такова нещо. Единственото, което изобщо съм твърдяла е, че човешката природа на село е същата като навсякъде другаде. Просто човек има възможността и свободното време да я наблюдава отблизо.

— Но вие не сте живели само тук — рече Джейн Хелиър, като отново се обърна към доктора. — Били сте на какви ли не странни места по света — места, където наистина се случват разни неща!

— Това, разбира се, е така — отвърна доктор Лойд, който все още напрягаше ум. — Да, естествено… да… А! Сетих се! — И той се отпусна в креслото си с въздишка на облекчение. — Оттогава са изминали няколко години и аз почти бях забравил за тази история. Но фактите определено са странни — наистина много странни. А последното съвпадение, което ми даде ключа към загадката, също бе необикновено.

Мис Хелиър придърпа стола си малко по-близо до доктора, сложи на устните си червило и притихна в трепетно очакване. Другите също обърнаха заинтригувани лица към него.

— Не зная дали някой от вас познава Канарските острови — започна той.

— Трябва да са прекрасни — каза Джейн Хелиър. — Намират се в Тихия океан, нали? Или пък в Средиземно море?

— Спирал съм там на път за Южна Африка — обади се и полковникът. — Връх Тенерифе е прекрасен при залез-слънце.

— Събитията, които ще опиша, се случиха на остров Гранд Канари, а не Тенерифе. Оттогава изминаха доста години. Имах проблеми със здравето и бях принуден да изоставя работата си в Англия и да замина в чужбина. Започнах да работя в Лас Палмас, който е столицата на Гранд Канари. В много отношения животът там ми доставяше голямо удоволствие. Времето е меко и слънчево, има отлични условия за сърф и плаж (аз страшно обичам да ходя на плаж), а животът на пристанището ме очароваше. В Лас Палмас хвърлят котва кораби от цял свят. Всяка сутрин се разхождах около пристана с далеч по-голям интерес, отколкото което и да е създание от женски пол би изпитвало към улица с шапкарски магазини. Както вече казах, в Лас Палмас хвърлят котва кораби от цял свят. Понякога оставаха само за няколко часа, а друг път за ден-два. В „Метропол“ — най-големия тамошен хотел, ще видите хора от всички раси и националности — истински прелетни птици. Дори онези, които отиваха в Тенерифе, обикновено идваха тук и престояваха няколко дни, преди да се отправят към следващия остров. Всичко започна там, в хотел „Метропол“. Беше януари, четвъртък вечерта. Имаше танцова забава и аз и един мой приятел седяхме пред една малка масичка и наблюдавахме хората около нас. Имаше доста англичани, както и представители от други националности, но мнозинството от танцуващите бяха испанци. Когато оркестърът засвири танго, само половин дузина двойки от гореспоменатата нация отидоха на дансинга. Всички танцуваха прекрасно и ние ги гледахме и им се любувахме. Възхищението ни бе грабнато по-специално от една жена. Висока, гъвкава и красива, тя пристъпваше с грацията на полуопитомен женски леопард. Цялото й същество излъчваше някаква заплаха. Казах това на приятеля си и той се съгласи.

„Жени като тази — рече той, — са предопределени да имат впечатляваща биография. Животът не би ги подминал.“

„Красотата вероятно е опасна черта“ — отвърнах аз.

„Не става дума само за красотата — настоя той. — Има и друго, погледни я пак. Предопределена е да й се случват разни неща или поне да ги предизвиква. Както казах, животът няма да изтече незабелязано покрай нея. Ще я заобикалят странни и вълнуващи събития. Трябва само да я погледнеш, за да го разбереш. — Той замълча, а после добави с усмивка: — Точно както трябва само да погледнеш към онези две жени ей там, за да установиш, че на тях нищо необичайно не може да им се случи. Те са създадени за безметежно и монотонно съществуване.“ Проследих погледа му. Жените, за които говореше, бяха пристигнали току-що — същата вечер кораб на Холанд Лойд беше хвърлил котва в пристанището и пасажерите му точно влизаха. Докато ги гледах, веднага ми стана ясно какво искаше да каже приятелят ми. Двете жени бяха англичанки, от онези кротки английски туристи, които човек среща в чужбина. Бих казал, че бяха някъде около четиридесетгодишни. Едната беше руса и леко… съвсем леко позакръглена. Другата — тъмнокоса и с лека… отново съвсем лека склонност към измършавяване. Бяха, така да се каже, запазени, облечени скромно и безлично в добре скроени костюмчета от туид и лишени от всякакъв грим. Видът им носеше отпечатъка на спокойната самоувереност, която е рождена черта на чистокръвната англичанка. И в двете нямаше нищо забележително, приличаха на хилядите като тях. Несъмнено щяха да разглеждат онова, което искат, подпомагани от Бадекър19 и да останат слепи за всичко друго. Където и да се намирах, щяха да посещават само английски библиотеки и да ходят само в английски църкви и беше почти сигурно, че едната от тях или и двете рисуват по малко. Както каза и моят приятел, нищо вълнуващо или забележително нямаше да им се случи, дори и да обиколяха половината свят. Отвърнах поглед от тях, за да погледна отново нашата гъвкава испанка с полупритворените й, изпълнени с нега очи и се усмихнах.

— Бедните — каза Джейн Хелиър с въздишка. — Но все пак смятам, че е глупаво да не положиш достатъчно усилия, за да изглеждаш възможно най-добре. Онази жена от Бонд Стрийт — Валънтайн, е наистина чудесна. Одри Денман често ходи при нея и видяхте ли я в „Стъпка надолу“? Направо е възхитителна в ролята на ученичката в първо действие. Макар Одри да е най-малко на петдесет. Всъщност случайно дочух, че даже наближавала шестдесетте.

— Продължете — каза мисис Бантри на доктор Лойд. — Обичам разказите за грациозни испански танцьорки. Това ми помага да забравя колко съм стара и дебела.

— Съжалявам — извинително рече доктор Лойд. — Но видите ли, всъщност тази история не е за испанката.

— Така ли?

— Да. Оказа се, че аз и моят приятел грешим. С испанската красавица не се случи нищо вълнуващо. Омъжи се за някакъв чиновник от една корабна агенция и когато напуснах острова, тя вече имаше пет деца и бе започнала да дебелее.

— Също като онова момиче на Израел Питърс — отбеляза мис Марпъл. — Тази, дето стана актриса и имаше толкова хубави крака, че й дадоха да играе ролята на момче в пантомимата. Всички казваха, че няма да свърши добре, но тя се омъжи за едни търговски пътник и се подреди чудесно.

— Обичайната история — тихо промърмори сър Хенри.

— Не — продължи докторът. — Моята история е за двете английски дами.

— Значи с тях се е случило нещо все пак, така ли? — прошепна мис Хелиър.

— Да, с тях се случи нещо и то още на следващия ден.

— Да? — подкани го мисис Бантри.

— Когато излизах вечерта, от чисто любопитство хвърлих един поглед на хотелския регистър. Лесно открих имената им. Мис Мери Бартън и мис Ейми Дърант от Литъл Падъкс, Коутън Уиър, Бъкс. Тогава въобще не ми мина през ум колко скоро щях да се натъкна на притежателките на тези имена отново и то при такива трагични обстоятелства. На следващия ден с едни приятели се бяхме разбрали да идем на пикник. Трябваше да прекосим острова с автомобил и да обядваме на едно място наречено (доколкото си спомням, защото беше толкова отдавна) Лас Ниевес — закътан залив, където, ако ни се приискаше, можехме да се изкъпем. Надлежно следвахме тази програма, с изключение на това, че закъсняхме с тръгването и затова спряхме и си направихме пикник по пътя, след което продължихме към Лас Ниевес, за да се изкъпем преди чая. Когато наближихме плажа, изведнъж забелязахме огромна суматоха. Като че цялото население на малкото селище се бе събрало на брега. Още щом ни видяха, се втурнаха към колата и започнаха възбудено да обясняват. Испанският ни не беше много добър и ни бяха нужни няколко минути, докато схванем какво ни говорят, но накрая ги разбрахме. Две безразсъдни англичанки отишли да се къпят, но едната влязла прекалено навътре и там изглежда нещо й се е случило. Другата тръгнала след нея и се опитала да я извади, но на свой ред и нейните сили я напуснали и тя също щяла да се удави, ако не се бил появил един мъж с гребна лодка, който изтеглил спасителката и спасяваната на брега. На последната вече не можело да се помогне. Веднага щом разбрах за какво става въпрос, разблъсках тълпата и се втурнах към брега. В първия момент не познах двете жени. Закръглената фигура в костюм от черно трико и прилепнала зелена гумена шапка за къпане не ми напомни нищо, когато вдигна поглед изпълнен с тревога. Беше коленичила до тялото на приятелката си и правеше някакви аматьорски опити за изкуствено дишане. Като й казах, че съм лекар, тя въздъхна с облекчение. Разпоредих се веднага да иде в някоя от вилите, за да я разтрият и да облече сухи дрехи. Една дама от нашата компания тръгна с нея. Аз от своя страна се заех с тялото на удавницата, но безрезултатно. Явно бе, че животът в него е угаснал, така че накрая бях принуден да се предам. Отидох при останалите в малката рибарска хижа и там трябваше да съобщя тъжната вест. Оцелялата бе облечена вече в собствените си дрехи и аз моментално разпознах в нея една от двете новодошли предната вечер. Тя прие тъжната новина съвсем спокойно — очевидно ужасът и шокът от цялата случка бяха надделели над личните чувства, колкото и възвишени да бяха те.

„Бедната Ейми — рече тя. — Бедната, клетата Ейми! С такова нетърпение очакваше къпането! А и плуваше толкова добре. Не разбирам. Какво мислите, че е станало, докторе?“

„Вероятно схващане. Ще ми разкажете ли как точно се случи?“

„Поплувахме известно време, бих казала двадесет минути. После аз реших да се прибирам, но Ейми каза, че ще влезе да се изкъпе още веднъж. Така и направи и изведнъж я чух да вика. Разбрах, че зове за помощ. Заплувах към нея възможно най-бързо и когато стигнах, тя все още бе на повърхността, но диво се вкопчи в мен и двете започнахме да потъваме. Ако не бе дошъл онзи мъж с лодката, аз също щях да се удавя.“

„Такива неща се случвай доста често — казах аз. — Да се спаси давещ се не е лесна работа.“

„Това е ужасно — продължи мис Бартън. — Пристигнахме едва вчера и се наслаждавахме на слънцето и на малката ни ваканция. А сега това… тази ужасна трагедия!“

Поразпитах я тогава по-подробно за мъртвата, като й обясних, че ще направя каквото мога за нея, но че испанските власти ще поискат пълна информация. Тя ми разказа с готовност. Мъртвата — мис Ейми Дърант — била нейна компаньонка и започнала работа при нея преди пет месеца. Двете се разбирали много добре, но мис Дърант почти не говорела за своите близки. От ранна възраст останала сираче и я отгледал един неин чичо. От двадесет и една годишна възраст сама започнала да си изкарва прехраната.

— Е, това бе всичко — завърши докторът. Замълча, после отново проговори, наблягайки на думите си: — И така, това бе всичко.

— Не разбирам — рече Джейн Хелиър. — Свършихте ли? Искам да кажа, много е трагично, но едва ли е… е, не е това, което аз разбирам под „страшно“.

— Смятам, че има продължение — намеси се и сър Хенри.

— Да — потвърди доктор Лойд. — Има продължение. По същото време, видите ли, се случи нещо доста странно. Аз, разбира се, разпитах рибарите и другите хора за това, което са видели. Те все пак бяха очевидци. Една жена ми разказа нещо любопитно. Въобще не му обърнах внимание тогава, но по-късно си го припомних. Твърдеше, видите ли, че на мис Дърант й нямало нищо, когато извикала. Другата доплувала до нея и, според тази жена, съвсем преднамерено натиснала главата на мис Дърант под водата. Както казах, не обърнах голямо внимание — беше толкова фантастична история, пък и нещата от брега изглеждат доста различно. Мис Бартън може да се е опитвала да предизвика загуба на съзнание у приятелката си, давайки си сметка, че хватката на обзетата от паника жена може да ги удави и двете. Разбирате ли, според разказа на испанката изглеждало като че ли… ами като че ли мис Бартън умишлено се е опитала да удави своята компаньонка. Както казах, тогава почти не обърнах внимание на тази история, припомних си я едва по-късно. Нашето най-голямо затруднение бе да открием нещо повече за тази жена — Ейми Дърант. Изглежда, че е имала роднини. Мис Бартън и аз прегледахме вещите й. Намерихме един адрес и написахме писмо, но се оказа, че това било само стая, която тя наела, за да съхранява нещата си. Хазяйката не знаела нищо, видяла я само когато й давала стаята. Мис Дърант отбелязала преди време, че все й се е искало да си има собствено местенце, където да може да се завърне, когато пожелае. Имало малко хубави стари мебели и няколко подвързани броя на списание „Академично изкуство“, както и сандък, пълен с платове, купени по разпродажби, но никакви лични вещи. Споменала на хазайката си, че родителите й са умрели в Индия, докато тя още била дете и че я отгледал един неин роднина, който бил пастор, но не уточнила дали той бил брат на майка и, или на баща й, така че името му не беше ориентир. Не бих казал, че имаше нещо мистериозно, просто информацията беше недостатъчна. Сигурно има много самотни жени — горди и необщителни, които са в същото положение. Сред вещите й в Лас Палмас открихме няколко снимки — доста стари и избледнели, подрязани, за да могат да паснат на рамките, в които бяха сложени, поради което върху тях липсваше името на фотографа. Намерихме и един стар дагеротип20, който може да е бил на майка й, или по-вероятно на баба й. Тя била препоръчана на мис Бартън от две места. Мис Бартън беше забравила едното име, но след известни усилия си припомни другото. Оказа се на някаква дама, която тогава заминала да живее в чужбина, а именно в Австралия. Писахме й, но отговорът, разбира се, дойде след доста време и мога да кажа, че когато пристигна, не ни бе от особена полза. Пишеше, че мис Дърант работела при нея като компаньонка и била много способна и приятна жена, ала тя не знаела нищо за личния й живот, нито пък за роднините й. Ето това е, както казах, наистина не е кой знае какво. Но тези две неща, взети заедно, събудиха моето безпокойство — Ейми Дърант, за която никой нищо не знаеше и необичайната история на испанката. Да, но ще добавя и трето — когато за пръв път се надвесвах над тялото, мис Бартън, докато се отдалечаваше към хижата, се обърна назад. На лицето й бе изписано такова изражение, което бих определил като болезнен страх и мъчителна тревога.

Това изражение остана дълбоко запечатано в съзнанието ми. Тогава обаче не ми се стори необичайно. Отдадох го на скръбта й по нейната приятелка, но видите ли, по-късно разбрах, че между тях нещата не са лежали на приятелска основа. Не е имало никаква всеотдайна привързаност, която да породи дълбока печал, в случай че едната от тях умре. Мис Бартън харесвала Ейми Дърант и била потресена от смъртта й, но само толкова. Откъде тогава тази болезнена тревога? Този въпрос не спираше да ме занимава. Не можеше да съм изтълкувал погрешно този поглед. И почти против волята ми в моето съзнание започна да се оформя определен отговор. Ако предположим, че разказът на испанката е истина, ако предположим, че Мери Бартън умишлено и хладнокръвно се е опитала да удави Ейми Дърант? Успяла е да задържи главата й под водата, докато се прави, че уж я спасява. На помощ идва лодка. А те двете са на един самотен и отдалечен плаж. И тогава се появявам аз — последното нещо, което тя очаква. Доктор! И то английски! Тя много добре знае, че има случаи, когато хора, престояли под вода доста повече време от Ейми Дърант, са били връщани към живот чрез изкуствено дишане. Но тя трябва да изиграе ролята си и си тръгва, оставяйки ме сам с нейната жертва, а като се обръща за един последен поглед, на лицето й е изписан ужасен и болезнен страх. Дали Ейми Дърант няма да оживее и да разкаже каквото знае?

— О! — възкликна Джейн Хелиър. — Сега вече съм под напрежение!

— Погледната от този ъгъл, цялата работа придоби зловещи очертания, а личността на Ейми Дърант стана още по-мистериозна. Коя беше тя? Защо една безлична и платена компаньонка ще бъде убивана от работодателката си? Какво се криеше зад тази съдбоносна плажна експедиция? Тя е била наета от Мери Бартън само преди няколко месеца. Мери Бартън я взела със себе си в чужбина и само ден след слизането му на брега се случила трагедията. А те и двете бяха обикновени, порядъчни и изискани англичанки! Казах си, че цялата тази работа е фантасмагория. Оставил се бях въображението да ме завладее.

— И нищо ли не направихте тогава? — попита мис Хелиър.

— Скъпа млада госпожице, какво можех да сторя? Нямаше никакви доказателства. Повечето от свидетелите разказаха същата история като тази на мис Бартън. Бях изградил подозренията си, базирайки се на едно мимолетно изражение, което можеше да е и плод на въображението ми. Единственото, което можех да сторя и което сторих, бе да се погрижа да бъде направено възможно най-щателно проучване относно роднините на Ейми Дърант. Когато се върнах в Англия, се срещнах дори с нейната хазяйка, а за резултата от тази среща вече ви разказах.

— Но все пак сте усещали, че нещо не е наред? — каза мис Марпъл.

Доктор Лойд кимна.

— През половината от времето се срамувах от себе си, задето мисля това. Кой бях аз, че да подозирам в престъпление и хладнокръвно убийство тази порядъчна английска дама с добри обноски? Положих голямо старание да се държа възможно най-топло с нея по време на краткия й престой на острова. Помогнах й с испанските власти. Направих всичко по силите си да помогна като англичанин на един сънародник в чужда страна, но все пак съм убеден, че тя усети моите подозрения и неприязън.

— Колко време остана тя там? — попита мис Марпъл.

— Мисля, че около две седмици. Мис Дърант бе погребана на острова и вероятно ще да е било десетина дни по-късно, когато мис Бартън се качи на кораб за Англия. Шокът я бил потресъл толкова силно, че тя чувствала, че няма да може да изкара тук зимата, както била планирала. Така поне каза.

— Изглеждаше ли разстроена? — попита мис Марпъл.

Докторат се поколеба.

— Е, не видях това да е повлияло на външния й вид — изрече той предпазливо.

— А да е започнала да пълнее? — попита мис Марпъл.

— Знаете ли, странно е, че го казвате. Сега като се замисля, виждам, че сте права. Тя… да, наистина изглежда бе почнала да трупа килограми.

— Ужасно! — възкликна Джейн Хелиър и потръпна. — Все едно… все едно че е пиела кръвта на жертвата си!

— И все пак, от друга страна може би не бях справедлив към нея — продължи доктор Лойд. — Преди да замине, тя ми каза нещо, което ми разкри една съвсем нова посока на разсъждения. Мисля, че има хора с такъв тип съзнание, което реагира твърде бавно. На тези хора им трябва доста време да се пробудят и да осъзнаят чудовищността на стореното от тях. Това се случи вечерта преди нейното отпътуване от Канарските острови. Помолила ме беше да отида да я видя и много топло ми благодари за всичко, което бях направил, за да й помогна. Аз, разбира се, се постарах да омаловажа нещата и казах, че съм направил най-естественото при създалите се обстоятелства и прочие. След което последва пауза, а после тя изведнъж ме попита:

„Мислите ли — рече тя, — че е възможно човек да бъде оправдан, задето е взел правосъдието в собствените си ръце?“

Отвърнах, че това е доста труден въпрос, но общо взето смятам, че не. Законът си е закон и всички ние трябва да го спазваме.

„Дори когато е безсилен?“

„Не ви разбирам добре.“

„Трудно е за обяснение, но би ли могъл човек да стори нещо, което се смята определено за нередно — дори за престъпление, макар и да е било продиктувано от основателна причина?“ Отвърнах сухо, че вероятно някои престъпници точно така са мислели и тя се смути.

„Но това е ужасно! — възропта тя. — Ужасно!“ — После с променен тон ме помоли да й дам някакво приспивателно. Не можела да спи добре след — тя се поколеба — след онзи страховит шок.

„Сигурна ли сте, че това е причината? Че нищо друго не ви тревожи? Че нещо не ви тежи?“

„Да ми тежи? Че защо да ми тежи?“ — Гласът й бе изпълнен с гняв и подозрителност.

„Понякога тревогата е причина за безсъние“ — казах незаангажирано аз.

Тя за момент като че ли се замисли.

„Тревога за бъдещето ли имате предвид, или тревога за миналото, което не може да бъде променено?“

„И двете.“

„Само дето няма никаква полза човек да се тревожи за миналото. Не можеш да върнеш… Ох, пък и какъв ли смисъл има? Човек не трябва да се замисля! Не трябва!“ Подписах й слабо приспивателно и се сбогувахме. След като си тръгнах доста мислих върху думите, които бе казала. „Не можеш да върнеш…“ Какво? Или пък… кого? Смятам, че този наш последен разговор донякъде ме подготви за онова, което щеше да последва. Разбира се, не го очаквах, но когато то стана, не се изненадах. Защото, видите ли, Мери Бартън през цялото време ми правеше впечатление на добросъвестна жена — не на човек със слаби устои, а на жена с принципи, която би действала съобразно тях и която не би отстъпила, докато вярва в тях. Почудих се дали при последния ни разговор тя не бе започнала да се съмнява в собствените си убеждения. Зная, че думите й ми подсказаха първите наченки на онова душевно терзание — угризенията на съвестта. Мястото на действието, което последва, бе в Корнуол — в един малък курорт, доста пуст по това време на годината. Сигурно е било… я да видим… в края на март. Научих за станалото от вестниците. Една дама отседнала в малък тамошен хотел — някоя си мис Бартън. Държала се доста странно и особено и това направило впечатление на всички. Нощем се разхождала нагоре-надолу из стаята си, мърморейки си сама и не оставяла хората в съседните стаи да спят. Един ден навестила викария и му казала, че има да му съобщи нещо изключително важно. Заявила, че е извършила престъпление. После, вместо да продължи, рязко станала и казала, че ще се отбие някой друг път. Викарият решил, че е леко мръднала и не приел самообвиненията й сериозно. Още на следващата сутрин открили, че тя отсъства от стаята си. Оставила бележка, адресирана до съдебния следовател. В нея пишело следното:

Дрехите бяха намерени на брега, на едно усамотено заливче наблизо и изглеждаше съвсем ясно, че тя се е съблякла там, влязла е в морето и смело е заплувала към мястото, където се знае, че течението е опасно и може да те повлече надолу. Тялото не беше намерено и след време бе прието, че е умряла. Беше богата жена — оказа се, че имуществото й възлиза на сто хиляди лири. Тъй като умряла, без да остави завещание, всичко отиваше при най-близките й родственици — семейство нейни братовчеди в Австралия. Вестниците дискретно споменаха за трагедията на Канарските острови, като изтъкнаха хипотезата, че смъртта на мис Дърант разстроила разсъдъка на приятелката й. При следствието бе издадено обичайното в тези случаи заключение: „Самоубийство вследствие временно умопомрачение“. И така завесата на трагедията на Ейми Дърант и Мери Бартън се спусна.

Последва дълга пауза, след което Джейн Хелиър тежко въздъхна.

— О, не трябва да спирате тук… точно на най-интересното място. Продължавайте!

— Но вижте, мис Хелиър, това не е роман с продължение, а история от реалния живот. А тези истории свършват там, където животът избере.

— Но аз не искам така — възпротиви се Джейн. — Искам да знам.

— Тук е мястото, където трябва да използваме ума си, мис Хелиър — обясни й сър Хенри. — Защо Мери Бартън е убила компаньонката си? Това е загадката, която ни постави доктор Лойд.

— Добре де — започна мис Хелиър. — Може да я е убила по ред причини. Искам да кажа… о, не зная. Вероятно й е действала на нервите или пък е била обзета от ревност, въпреки че доктор Лойд не спомена за мъж, но все пак на един кораб… е, знаете какво се говори за корабите и морските пътешествия.

Мис Хелиър замълча леко задъхана, а слушателите й започнаха да осъзнават, че външният вид на чаровната й главица далеч превъзхожда нейното съдържание.

— Аз имам доста предположения — рече мисис Бантри. — Но май ще трябва да се огранича с едно. Е, аз смятам, че бащата на мис Бартън е натрупал всичките си пари, разорявайки бащата на Ейми Дърант и Ейми е решила да си отмъсти. О, не, точно обратното! Страшно досадно! Защо богатата работодателка ще убива бедната си компаньонка? Сетих се! Мис Бартън е имала по-млад брат, който се е застрелял от любов към Ейми Дърант. Мис Бартън е чакала своя час. Ейми се появява на хоризонта и мис Би я ангажира като компаньонка. Сетне я отвежда със себе си на Канарските острови и осъществява своето отмъщение. Как ви се струва това?

— Отлично — рече сър Хенри. — Само дето въобще не знаем дали мис Бартън е имала по-млад брат.

— Можем да направим такова заключение — каза мисис Бантри. — Ако не е имала по-млад брат, тогава няма мотив. Така че трябва да е имала такъв. Схващаш ли, Уотсън?

— Това е чудесно, Доли — каза съпругът й. — Но е само догадка.

— Разбира се — отвърна мисис Бантри. — Само това можем да направим — да гадаем. Нямаме нищо, за което да се хванем. Продължи ти, скъпи, нека чуем твоята версия.

— Честно казано, не знам какво да мисля. Но смятам, че има нещо вярно в предположението на мис Хелиър, че са се спречкали заради мъж. Виж, Доли, вероятно е бил някой високопоставен църковен служител. Двете са му избродирали по нещо, например филон21 и той е предпочел първо този на Дърант. Можеш да си сигурна, че е било нещо такова. Забележи, че накрая е отишла при свещеник. Тия жени все си загубват ума по някой красив пастор. Непрекъснато чуваме за такива неща.

— Мисля, че трябва да се опитам да обясня моето предположение малко по-прецизно — каза сър Хенри, — макар, признавам, това да е само догадка. Смятам, че мис Бартън изобщо си е била душевно болна. Подобни случаи се срещат по-често, отколкото можете да си представите. Манията й се е засилила и тя започнала да вярва, че е неин дълг да отърве света от определени личности — вероятно от онези, които наричаме „жени с нещастни съдби“. За миналото на мис Дърант не се знае нищо, така че е много възможно то да е било минало на жена с „нещастна съдба“. Мис Бартън научава това и решава да я премахне. По-късно нечестивостта на постъпката й започва да я тормози и тя е обхваната от угризения. Краят й показва, че въобще не е била с всичкия си. А сега, мис Марпъл, признайте, че сте съгласна с мен!

— Боя се, че не съм, сър Хенри — отвърна мис Марпъл и извинително се усмихна. — Според мен нейният край показва, че е била много хитра и изобретателна жена.

Джейн Хелиър ги прекъсна, надавайки вик:

— О-о-о! Бях толкова глупава! Може ли да опитам да отгатна наново? Разбира се, това трябва да е било. Изнудване! Компаньонката е изнудвала другата жена. Само не разбирам защо мис Марпъл казва, че е било много умно от нейна страна да се самоубие. Това въобще не ми е ясно.

— А — възкликна сър Хенри, мис Марпъл, видите ли, явно знае точно такъв случай в Сейнт Мери Мийд.

— Все ми се присмивате, сър Хенри — укорително каза мис Марпъл. — Трябва да призная, че съвсем малко ми напомня за старата мисис Траут. Знаете ли, тя получавала пенсиите на три старици, починали в различни енории.

— Това вероятно е било изключително сложно и изобретателно престъпление — каза сър Хенри. — Но ми се струва, че не хвърля светлина върху настоящия проблем.

— Разбира се, че не — отвърна мис Марпъл. — На вас — не. Но някои от семействата бяха много бедни и пенсията щеше да бъде от голяма полза за децата. Зная, че за външен човек е трудно да го разбере. Всъщност искам да кажа, че ключът е следният — една старица прилича на другите като нея.

— Е, и? — попита сър Хенри озадачен.

— Винаги обяснявам доста зле. Искам да кажа, че когато в началото доктор Лойд описа двете жени, той не е знаел коя коя е, а предполагам, че е било така и с другите в хотела. Щели са да го научат, разбира се, след някой и друг ден, но още на следващия едната се е удавила. Ако живата е казала, че е мис Бартън, едва ли някому би хрумнало, че може и да не е.

— Мислите, че… О! Разбирам… — бавно изрече сър Хенри.

— Има само един естествен път на разсъждения. Скъпата мисис Бантри преди малко тръгна по него. Защо богата работодателка ще убива бедната си компаньонка? Обратното е много по-вероятно. Искам да кажа, че обикновено става така.

— Наистина ли? — намеси се сър Хенри. — Вие ме шокирате.

— Но, разбира се — продължи мис Марпъл, — тя е трябвало да носи дрехите на мис Бартън, а те сигурно са й били малко тесни и затова, гледано отстрани, се е създавало впечатление, че тя е напълняла. Точно затова зададох одеве този въпрос. Един джентълмен със сигурност ще си мисли, че дамата е напълняла, а не че дрехите са й отеснели, въпреки че и това не е казано по най-точния начин.

— Но ако Ейми Дърант е убила мис Бартън, какво печели тя от това? — попита мисис Бантри. — Не е можела вечно да крие измамата.

— Правила го е приблизително около месец-два — изтъкна мис Марпъл. — През това време навярно е пътувала, отбягвайки хората, които биха могли да я познаят. Това имах предвид, когато казах, че две дами на една и съща възраст много си приличат. Не смятам, че някой е забелязал разликата със снимката в паспорта — знаете какво представляват паспортите. Сетне през март тя отива в онова място в Корнуол, започва да се държи странно и привлича вниманието върху себе си, така че когато хората намират дрехите й на брега и прочитат прощалното й писмо, те не са стигнали до най-елементарното заключение.

— Което е? — попита сър Хенри.

— Няма го тялото — твърдо отвърна мис Марпъл. — Това щеше да ви избоде очите, ако нямаше толкова други неща, които да ви отвличат вниманието, включително нейните подхвърляния за престъпление и разкаяние. Няма труп. Това беше най-значимият факт.

— Искате да кажете — започна мисис Бантри, — искате да кажете, че тя изобщо не се е разкайвала? Че също така… че не се е удавила?

— Не тя! — рече мис Марпъл. — Ето ви я пак мисис Траут. Беше много добра що се отнася до заблудите, но с мен си намери майстора. Вашата разкайваща се мис Бартън също ми е съвсем ясна. Удавила се, как не! Заминала е за Австралия, ако ме бива да отгатвам гатанки.

— Бива ви, мис Марпъл — обади се доктор Лойд. — Несъмнено ви бива. Но развръзката отново ме изненада. Ах, като ударен от гръм бях тогава в Мелбърн!

— Това ли е финалното съвпадение, за което говорихте?

Доктор Лойд кимна.

— Да, за лош късмет на мис Бартън… или мис Ейми Дърант… наричайте я както искате. Работих за кратко като корабен лекар и когато слязохме в Мелбърн, първият човек, когото видях, докато се разхождах по улицата, беше удавницата от Корнуол. Тя разбра, че играта е свършила, поне що се отнася до мен и предприе една смела постъпка — довери ми се. Странна жена, предполагам напълно лишена от морални принципи. Била най-голямата в деветчленно семейство, всички ужасно бедни. Веднъж се обърнали за помощ към тяхна богата братовчедка в Англия, но тя им отказала, тъй като се била скарала с баща им. Отчаяно им трябвали пари, защото трите най-малки деца боледували и се нуждаели от скъпи лекарства. В този момент изглежда Ейми Бартън се решила на хладнокръвно убийство. Заминала за Англия, работейки по пътя като детегледачка, за да може да си плати билета. Успяла да постъпи на работа като компаньонка на мис Бартън, приемайки името Ейми Дърант. Наела стая и сложила в нея малко мебели, за да допълни новата си самоличност. Удавянето е било плод на моментно хрумване. Тя просто е чакала да й се предостави някаква възможност. После изпълнила последното действие от драмата и се завърнала в Австралия. Не след дълго нейните братя и сестри наследили парите на мис Бартън в качеството си на най-близки роднини.

— Много дръзко и перфектно извършено престъпление — рече сър Хенри. — Може да се каже — идеалното престъпление. Ако мис Бартън бе намерила смъртта си на Канарските острови, подозренията щяха да се насочат към Ейми Дърант и вероятно връзката й със семейство Бартън скоро щеше да бъде открита. Но смяната на самоличността и двойното престъпление, както вие бихте го нарекли, в действителност я отървава. Да, идеалното престъпление.

— Какво стана с нея? — попита мисис Бантри. — Вие какво направихте по въпроса, доктор Лойд?

— Бях в много особено положение, мисис Бантри. Колкото до доказателства, както законът ги разбира, те все още бяха твърде недостатъчно. Също забелязах определени признаци, които, като медицинско лице, не мога да сбъркам — макар на вид тя да изглеждаше силна и енергична, на тази дама не й оставаше още дълго да живее. Отидох с нея в дома й и видях близките й — много мило семейство, всички много привързани към най-голямата си сестра, неподозиращи, че тя може да е извършила престъпление. Защо да ги карам да страдат, след като нищо не можех да докажа? Никой не чу онова, което тази дама ми призна. Оставих природата да направи своето. Мис Ейми Бартън почина шест месеца след нашата среща. Често съм се чудил дали до последно не се е покаяна и е била все така жизнерадостна.

— Със сигурност — не — каза мисис Бантри.

— Мисля, че да — рече мис Марпъл. — Поне така бе с мисис Траут.

Джейн Хелиър леко потръпна.

— О — възкликна тя. — Беше много, много вълнуващо! Не ми стана съвсем ясно кой кого е удавил и какво общо има тази мисис Траут.

— Нищо, скъпа — каза ми Марпъл. — Това е просто една личност… не много приятна личност… от моето село.

— О! — отвърна Джейн. — От селото. Но нали на село никога нищо особено не се случва? — Тя въздъхна. — Сигурна съм, че трябва да си загубя ума, за да реша да живея на село.