Крадецът на книги

Смърт и шоколад

Най-напред цветовете.

След това човешките същества.

Така обикновено виждам нещата.

Или поне така се опитвам.

Винаги се стремя да бъда жизнерадостна, когато говоря по тази тема, макар много хора да не са склонни да ми вярват, въпреки протестите ми. Моля ви, вярвайте ми. Аз наистина мога да бъда жизнерадостна. Мога да бъда добра. Дружелюбна. Добросърдечна. Между другото и трите думи започват с „Д“. Но не искайте от мен да бъда милостива. Милостта няма нищо общо с мен.

Разбира се, в началото е редно да се представя.

Къде са ми добрите обноски?

И наистина бих го направила, но едва ли е нужно.

Вие ще ме опознаете достатъчно добре, при това може би скоро, а отговорът кога точно се крие в някои променливи величини. Достатъчно е да кажем, че в даден момент от времето аз ще се надвеся над вас и ще бъда колкото може по-добросърдечна. Душата ви ще бъде в ръцете ми. На рамото ми ще има малък флаг. И аз ще ви отнеса нежно.

В онзи момент вие ще лежите там (рядко попадам на хора, които стоят изправени). Ще бъдете сковани в собственото си тяло. Може би ще има и откритие. Във въздуха ще се разнесе сподавен вик. Единственият звук, който ще доловя след това, ще бъде собственият ми дъх. А също и звука и уханието на стъпките ми.

Въпросът е какъв ще бъде цветът на всички неща в онзи миг, когато дойда за вас? Какво ще казва небето?

Лично аз предпочитам небе с шоколадов цвят. Тъмен, много тъмен шоколад. Хората казват, че този цвят ми отива. Но аз се опитвам да харесвам всеки цвят, който виждам — целия спектър. Милиарди неповторими нюанси, които небето бавно поглъща. Това притъпява напрежението. И ми помага да се отпусна.

Вече загатнах, че съм принудена да отвличам вниманието си по някакъв начин. Така запазвам разсъдъка си. И успявам да се справя с нещата, което не е никак лесно, имайки предвид естеството на работата ми и колко отдавна я върша. Но проблемът е в това, че не знам кой би могъл да ме замести? Кой би могъл да заеме моето място, ако да речем изляза в една класическа отпуска, отивайки на тропически остров или пък на ски курорт. Отговорът, разбира се, е никой, което ме накара да взема едно съзнателно и добре обмислено решение — постоянно да отвличам по някакъв начин вниманието си. И за целта щях да използвам цветовете.

Някой може би ще запита, защо й е на нея да си отвлича вниманието? От какво по-точно има да се отвлича?

И така стигаме до следващия важен момент.

Причината е в човешките същества, които са останали.

Оцелелите.

Те са онези, които не бих искала да поглеждам, макар че в много случаи нямам избор. Аз умишлено съзерцавам цветовете, за да отвличам ума си, но от време на време зървам как някои от тях рухват сред разпокъсания пъзел на осъзнаването, отчаянието и почудата. Те имат спукани сърца. И смазани бели дробове.

И така стигаме до историята, която искам да ви разкажа тази вечер или днес, или в който и да е час или цвят. Това е историята на един от онези вечни оцеляващи, които умеят да се измъкват.

Това е малък разказ за няколко неща, сред които са:

* Едно момиче

* Известен брой думи

* Един акордеонист

* Няколко фанатични германци

* Един еврейски юмручен боец

* И много кражби

Аз видях крадеца на книги три пъти.

Край железопътната линия

Най-напред има нещо бяло. От онези заслепяващите неща.

Някои от вас може би си мислят, че бялото всъщност не е цвят и всякакви други такива досадни глупости. Е добре, аз пък съм тук, за да ви кажа, че грешите. Бялото несъмнено е цвят и ми се струва, че вие не бихте искали да спорите с мен.

Да, то беше бяло. И създаваше чувството, че цялото земно кълбо е облечено в сняг. Сякаш земята го беше навлякла на себе си, както вие навличате пуловера си. Край железопътната линия стъпките бяха дълбоки до пищялите. Дърветата бяха наметнали ледени одеяла.

Както можете да предположите, някой беше умрял.

Те не можеха просто да го оставят на земята. Засега това не беше толкова голям проблем, но скоро линията щеше да бъде разчистена и влакът трябваше да продължи.

Имаше двама шафнери.

Имаше една майка и дъщеря й.

И един труп.

Майката, дъщерята и трупът упорито мълчаха.

— И какво друго искаш да направя?

Единият шафнер беше висок, а другият нисък. Високият винаги заговаряше пръв, макар да не беше по-старши. Той погледна по-ниския закръглен мъж. Онзи с мазното червендалесто лице.

— Е — отвърна червендалестият, — не можем просто да ги оставим така, нали?

Високият беше започнал да губи търпение.

— И защо не?

Ниският беше на крачка от това да избухне. Той погледна към брадичката на високия и извика:

— Spinnst du?! Да не си малоумен?! — Възмущението видимо растеше върху бузите му с всеки следващ миг. Мъжът сякаш щеше да изскочи от кожата си. — Хайде — рече той, повличайки крака през снега. — Ако трябва, ще носим и тримата на гръб. На следващата гара ще съобщим за случилото се.

Що се отнася до мен, аз вече бях допуснала една изключително елементарна грешка. Не мога да ви опиша колко бях разочарована от себе си. В началото направих всичко както трябва.

Изучавах заслепяващото снежнобяло небе на прозореца на пътуващия влак. Може да се каже, че го поглъщах с очи, но въпреки това се разколебах. Огънах се — и проявих интерес. Към момичето. Любопитството ми надделя и си позволих да остана толкова дълго, колкото ми позволяваше графикът. Наблюдавайки какво се случва.

Двайсет и три минути по-късно, когато влакът спря, аз слязох с тях.

Една малка душа беше в ръцете ми.

Стоях леко вдясно.

Енергичното железничарско дуо се върна при майката, момичето и малкия труп на момче. Добре си спомням, че дъхът ми се чуваше ясно през онзи ден. Изненадах се, че шафнерите не ме забелязаха, когато минах покрай тях. Светът вече се огъваше под тежестта на целия този сняг.

На десетина метра вляво от мен стоеше бледото премръзнало момиче с празен стомах.

Зъбите му тракаха.

Студените му ръце бяха свити пред гърдите му.

Върху лицето на крадеца на книги имаше замръзнали сълзи.

Затъмнения

Следващият ми щрих е черното, за да ви покажа полюсите на моята многостранност. Това беше най-тъмният миг преди зората.

Този път бях дошла за мъж, които беше може би на двайсет и четири години. Случилото се не беше лишено от известна красота. Самолетът все още бухаше силно. От белите му дробове излизаше дим. Когато се разби, в земята се появиха три дълбоки рани. Крилата му сега бяха като отрязани ръце. Те вече нямаше да се размахват. Не и крилата на тази малка метална птица.

След малка серия от минути, пушекът спря. Машината бе дала всичко от себе си.

Най-напред пристигна запъхтяно момче с нещо, което приличаше на кутия за инструменти. С трепет то се приближи към кабината. Наблюдаваше пилота, опитвайки се да разбере дали е жив — и той действително беше жив в този момент. Крадецът на книги се приближи може би трийсет секунди по-късно.

Бяха минали години, но аз я познах.

Беше задъхана.

От многото неща в кутията момчето извади плюшено мече. Протегна се през счупеното стъкло на кабината и го сложи върху гърдите на пилота. Усмихнатото мече седеше сгушено сред разкривените руини от човека и кръвта. Няколко минути по-късно аз пристъпих към действие. Моментът беше дошъл. Влязох, освободих душата му и нежно я отнесох.

Всичко, което остана, беше тялото, отслабващата миризма на дим и усмихващото се мече.

Когато тълпата пристигна, нещата, разбира се, се промениха. По хоризонта се появяваха щрихи от въглен. Онова, което беше останало от чернотата, не беше нищо друго освен драскулки и при това бързо изчезващи.

За сравнение човекът имаше цвета на кост. Кожа с цвят на скелет. Смачкана униформа. Очите му бяха студени и кафяви — като петна от кафе — и последната драскулка, която се появи горе, придоби някакво странно, но все пак познато очертание. Подпис.

Тълпата правеше това, което правят тълпите.

Докато вървях сред тях, всички стояха там, докоснати от покоя. Това беше една смесица от объркани жестове, приглушени изречения и тихи смутени движения.

Когато погледнах към самолета, отворената уста на пилота изглеждаше усмихната.

Една последна мръсна шега.

Още една човешка поанта.

Той остана увит в савана на униформата си, докато дрезгавата светлина на небето се бореше с мрака. И както се беше случвало много пъти преди това, когато отпътувах с него, като че ли отново се мярна бърза сянка, последно затъмнение, което потвърждаваше, че си е отишла още една душа.

Нали разбирате, въпреки всички цветове, които докосват и обсипват този свят, когато умира човек, само за миг аз често зървам едно затъмнение.

Виждала съм милиони такива.

Виждала съм повече затъмнения, отколкото искам да си спомня.

Флагът

Последният път, когато я видях, цветът беше червен. Небето беше като супа, кипящо и подвижно. На някои места беше обгоряло. Имаше овъглени трохи и зърна черен пипер, пръснати върху червения фон.

Малко преди това децата играеха там на дама, на улицата, която приличаше на страница с мазни петна. Когато пристигнах, все още чувах отгласите. Стъпките по пътя. Смеещите се детски гласове и усмивките, които се стопиха бързо като сол.

След това, бомби.

Този път за всичко беше твърде късно.

Сирените. Предупрежденията по радиото. Твърде късно.

След няколко минути се появиха купчини от бетон и пръст. Улиците бяха спукани вени. Кръвта течеше по улиците, докато пресъхнеше. Телата бяха скупчени едно до друго като отломки след наводнение.

Те бяха слепени едно за друго, всички до последното. Пакет от души.

Съдба ли беше това?

Или лош късмет?

Това ли беше причината да са споени по този начин?

Разбира се, че не.

Да не ставаме глупави.

Обяснението по-скоро беше в бомбите, хвърлени от хора, които се криеха горе в облаците.

Да, небето сега беше опустошително домашно сготвено червено. Малкият германски град беше разкъсан и запокитен в различни посоки. Снежинките от пепел падаха толкова красиво, че изкушаваха да ги уловиш с език и да ги вкусиш. Само че те биха изгорили устата ви.

Виждам една картина и сега.

Тъкмо се канех да тръгвам, когато я зърнах там, коленичила. Цял планински хребет от натрошен камък, беше замислен, проектиран и издигнат около нея. Тя стискаше в ръцете си книга.

Повече от всичко друго крадецът на книги искаше да се върне в мазето, да пише или да прочете за последен път своята история. Поглеждайки сега назад, аз виждам това ясно изписано на лицето й. Тя копнееше за това — за сигурността, за дома, но не можеше да помръдне. И освен това мазето дори не съществуваше вече. То беше част от осакатения пейзаж.

Отново ви моля да ми повярвате.

Аз исках да спра. Да се наведа над нея.

Исках да кажа:

„Съжалявам, дете.“

Но това не беше позволено.

Не се наведох. Не заговорих.

Вместо това я наблюдавах известно време. Когато беше в състояние да се движи, я последвах.

Тя пусна книгата на земята.

Коленичи.

Крадецът на книги нададе вой.

Книгата й беше отъпкана на няколко пъти, докато вървеше почистването и макар да бяха дадени заповеди да се разчистват само парчетата бетон, най-скъпоценната вещ на момичето беше изхвърлена в боклукчийски камион, което ме накара да се намеся. Качих се на каросерията и я взех в ръка, без да подозирам, че ще я запазя и ще я виждам още хиляди пъти през годините. Щях да наблюдавам местата, където пътищата ни се срещаха, щях да се дивя на нещата, които тя виждаше и да се питам как ли е оцеляла. Това беше най-доброто, което можех да направя — да гледам как нейният живот се вписва в представлението, което наблюдавах.

Когато си спомням, аз виждам дълъг списък от цветове, но три от тях, в които я видях от плът и кръв, отекват най-силно. Понякога успявам да се нося високо над тези три момента, в които я срещнах. И оставам там, докато ужасяващата истина се процеди като капки кръв.

И точно тогава ги виждам:

Те падат един върху друг. Надрасканото, подобно на подпис, черно върху ослепителното глобално бяло и то на свой ред върху плътното сантиментално червено.

Да, често аз си спомням за нея и в един от безбройните си джобове съм запазила нейната история, за да я преразкажа. Тя е една от многото истории, които нося, като всяка от тях е изключителна сама по себе си. Всяка е опит — неистов опит — да ми бъде доказано, че вашето човешко съществуване има някаква стойност.

Ето я и нейната. Една от многото.

Крадецът на книги.

Ако желаете, последвайте ме. Ще ви разкажа една история.

Ще ви покажа нещо.