Крадецът на книги

Шампанско и акордеони

През лятото на 1942 г. Молкинг се подготвяше за неизбежното. Имаше все още хора, които отказваха да повярват, че този малък град в покрайнините на Мюнхен може да бъде цел, но голямата част от населението знаеше добре, че въпросът не беше „дали“, а „кога“. Убежищата получаваха ясни обозначения, прозорците през нощта се затъмняваха и всеки знаеше кое е най-близкото мазе или зимник.

За Ханс Хуберман този тревожен развой на нещата имаше своите малки предимства. В това злополучно време късметът някак си бе споходил бояджийството. Хората с транспаранти на прозорците с голяма охота търсеха услугите му да ги боядиса. Проблемът беше, че черната боя обикновено се използваше само като смесител, за да бъдат потъмнени другите цветове, и скоро тя беше изчерпана. Нито пък можеше да бъде доставена отнякъде. Ханс, обаче, беше добър занаятчия, а добрият занаятчия знае много трикове. Той взе въглищен прах и го разбърка в наличната боя и освен това работеше евтино. Имаше много прозорци във всички части на Молкинг, чиято светлина беше конфискувал от вражеските очи.

През някои от работните му дни Лизел отиваше с него.

Те караха с количката кутиите боя през града, подушвайки глада в някои от къщите и клатейки глава при вида на видимото охолство в други. Много често на път за вкъщи жени, без нищо друго освен деца и бедност в ръцете си, изтичваха при него и го молеха да им боядиса транспарантите.

— Фрау Хала, съжалявам, но не ми е останала никаква черна боя — казваше той, но малко по-надолу винаги капитулираше. В такива случаи картината включваше замислен висок мъж и дълга улица. — Утре — обещаваше той. — Това ще бъде първата ми работа. — И на другия ден още призори Ханс отиваше и боядисваше въпросните транспаранти без пари или срещу курабия, или чаша чай. Съвсем наскоро бе открил начин да смесва синя или зелена боя с бежова, получавайки черна. Той никога не ги посъветва да закрият прозорците си с няколко свободни одеяла, защото знаеше, че щяха да им трябват през зимата. Беше известен с това, че понякога се съгласяваше да боядиса транспарантите на хората дори срещу половин цигара, седейки на стъпалата пред някоя къща, споделяйки дима й с нейния собственик. Смехът й димът се издигаха над разговора преди да продължат към следващата си поръчка.

Когато дойде време да се пише, съвсем ясно си спомням какво имаше да каже Лизел Мемингер за това лято. Много от думите избледняха през десетилетията. Хартията се протри от дългия престой в джоба ми, но въпреки това много от изреченията й не могат да бъдат забравени.

Всеки ден, когато работеха заедно, той разказваше на Лизел историите си. За Първата световна война, за това как жалкият му краснопис му помогнал да спаси живота си и за деня, в който срещнал мама. Татко й каза, че някога тя била красива и даже говорела много тихо.

— Не е за вярване, знам. Но е самата истина.

Всеки ден имаше история и Лизел му прощаваше, когато й разкажеше някоя повече от веднъж.

В други случаи, когато тя се унесеше в мечти, той я мацваше с четката си точно между очите. Ако сбъркаше и боята се окажеше твърде много, към носа й се стичаше тънка струйка. Лизел се смееше и се опитваше да му върне услугата, но това не беше никак лесно, докато Ханс Хуберман работеше. Точно това беше времето, когато той бе най-жив.

Когато спираха да починат или да хапнат, татко свиреше на акордеона и това бяха моментите, които Лизел помнеше най-ярко. Всяка сутрин, докато татко буташе или теглеше количката си, Лизел носеше инструмента.

— По-добре да оставим боята — казваше й Ханс, — вместо да забравим музиката.

Щом седнеха да ядат, той нарязваше хляба на филии и ги намазваше с тънък слой конфитюр, останал от последните дажби. Или слагаше отгоре малко парче месо. Хранеха се заедно, седнали на кутиите с боя, и докато дъвчеха последните хапки, татко избърсваше пръстите си и откопчаваше кутията на акордеона.

В гънките на работния му гащеризон имаше паднали трохи от хляб, изцапаните му с боя пръсти натискаха бутоните, обхождаха клавишите или се задържаха за известно време на някоя нота. Ръцете му разтягаха инструмента, давайки му въздуха, който беше необходим, за да диша.

Лизел седеше с ръце между коленете си през тези дълги летни дни. Тя не искаше те да свършват и винаги беше разочарована, когато видеше мрака да настъпва.

Що се отнася до боядисването, най-интересната част за Лизел беше смесването на боите. Като повечето хора, тя смяташе, че татко просто отива с количката си в близкия бояджийски магазин или железария, казва какъв цвят иска и после си тръгва. Тя не знаеше, че повечето бои се продаваха на калъпи с формата на тухла. Сетне боята се намачкваше с празна бутилка от шампанско. (Ханс й обясни, че бутилките от шампанско са идеални за целта, защото стъклото им е малко по-дебело от това на обикновените винени бутилки. След като буцата станеше на прах, се добавяше вода, вар, лепило, да не говорим пък за тънкостите около получаването на правилния цвят.

Науката на татковия занаят му спечели още по-голямо уважение в очите й. Хубаво беше, че деляха хляб и музика, но на Лизел й беше приятно също да знае, че той е толкова вещ в професията си. Вещината беше подкупваща.

Един следобед, няколко дни след като татко й обясни технологията на смесването, те работеха в една от най-богатите къщи на изток от улица „Мюнхен“. В ранния следобед Ханс повика Лизел да влезе вътре. Направи й впечатление необичайната звучност на гласа му.

Вътре, момичето беше отведено в кухнята, където две възрастни жени и един мъж седяха на красиви изискани столове. Жените бяха добре облечени. Мъжът бе с побеляла коса и бакенбарди, подобни на жив плет. На масата стояха високи чаши. Те бяха пълни с някаква пенлива течност.

— Е добре — каза мъжът, — да пием.

Той вдигна чашата си и подкани и другите да направят същото.

Следобедът беше топъл. Дизел беше малко смутена от хладината на чашата си. Тя погледна татко за одобрение. Той й се усмихна и каза:

— Prost Madel! Наздраве, момиче.

Чашите им звъннаха и в момента, в който Лизел поднесе своята към устата си, тя бе ухапана от щипещия сладникав вкус на шампанското. Рефлексите й я накараха да го изплюе върху работния гащеризон на татко, наблюдавайки как пенливата течност капе от него. В стаята избухна задружен смях и Ханс я окуражи да го опита още веднъж. При втория опит тя можа да го преглътне и да се наслади на великолепния вкус на нарушеното правило. Усещането беше възхитително. Мехурчетата танцуваха върху езика й. Боцкаха стомаха й. Дори докато вървяха към следващата работа, Лизел чувстваше топлината на иглите и топлийките вътре в нея.

Теглейки количката, татко й обясни, че тези хора твърдели, че нямат никакви пари.

— И ти поиска шампанско?

— Защо не? — Той погледна към нея и очите му бяха по-сребърни от всякога. — Не исках да си мислиш, че бутилките от шампанско се използват само за пресоване на боя. — Сетне татко я предупреди: — И нито дума на мама. Разбрахме ли се?

— А мога ли да кажа на Макс?

— Да, на Макс може.

По-късно в мазето, когато описа този епизод от живота си, Лизел даде тържествено обещание никога да не пие шампанско отново, защото то никога повече нямаше да е толкова прекрасно на вкус, както през онзи топъл юлски следобед.

По същия начин стоеше и въпросът с акордеоните.

Много пъти й се искаше да помоли татко да я научи да свири, но нещо винаги я спираше. Може би някакво неизвестно предчувствие й подсказваше, че никога няма да се научи да свири като Ханс Хуберман. Несъмнено и най-големите акордеонисти на света не можеха да се сравняват с него. Нито един от тях не можеше да постигне нехайната съсредоточеност на лицето на татко. Или нямаше да я има изцапаната с боя цигара, която обикновено висеше от устните му. И те със сигурност не можеха да се засмеят от сърце след някоя случайна малка грешка. Не и по начина, по който го правеше той.

Понякога Лизел се събуждаше в онова мазе, долавяйки звука на акордеона в ушите си. И едновременно с това усещаше сладкото парене на шампанското върху езика си.

Понякога, седнала с гръб до стената, тя копнееше топлият пръст боя още веднъж да залъкатуши надолу покрай носа й или пък да се полюбува на ръцете на татко, чиято повърхност толкова приличаше на шкурка.

Ако можеше отново да бъде толкова наивна и да чувства такава неосъзната обич, приемайки, че това е просто смях и хляб само със следа от конфитюр отгоре.

Това беше най-прекрасното време в живота й.

Но това беше и време на масирани бомбардировки.

Не изпадайте в заблуда.

Дръзка и светла, една трилогия на щастието щеше да продължи през лятото и през част от есента. И след това рязко щеше да прекъсне, защото светлината бе показала пътя на страданието.

Задаваха се тежки времена.

Като парадно шествие.

Трилогията

Докато Лизел работеше, Руди тичаше.

Той правеше обиколки на игрището „Хуберт“, тичаше около квартала и се надбягваше почти с всеки от дъното на улица „Химел“ до магазина на фрау Дилер, давайки различни преднини на съперниците си.

В редките случаи, когато Лизел помагаше на мама в кухнята, Роза понякога поглеждаше през прозореца и казваше:

— Какви ги върши този малък Saukerl? И защо е необходимо да тича през цялото време.

Лизел пък се приближаваше до прозореца и отбелязваше.

— Този път поне не се е наплескал в черно.

— Е, това все пак е нещо, нали?

— Четири златни медала — каза той на Лизел един следобед, докато тя тичаше с него на спортната площадка „Хуберт“. — Също като Джеси Оуенс през 36-та година.

— Нали не си все така обсебен от него?

Краката на Руди се римуваха с дишането му.

— Не, не съм, но ако успея, би било хубаво, нали? По този начин ще натрия носовете на всички тези негодници, които казваха, че съм луд. Тогава те ще разберат, че не съм бил чак толкова глупав.

— Но можеш ли наистина да победиш и в четирите дисциплини?

Те забавиха скоростта си и спряха в края на пистата, а Руди сложи ръце върху бедрата си.

— Ще се наложи.

Той тренира в продължение на шест седмици и когато денят на карнавала дойде в средата на август, небето беше залято от слънчева светлина без нито едно облаче. Тревата гъмжеше от хитлерови младежи, родители и командири в кафяви ризи. Руди Щайнер беше във върхова форма.

— Виж — каза той, сочейки с ръка. — Онзи там е Дойчер.

Сред тълпите от народ русокосото въплъщение на Хитлеровата младеж даваше указания на двама от членовете на отряда си. Те кимаха с глави и се разгряваха. Единият от тях заслони очите си от слънцето в някакво подобие на салют.

— Искаш ли да му кажеш „здрасти“? — попита Лизел.

— Не, благодаря. Ще направя това по-късно.

Когато спечеля.

Думите не бяха изречени, но те определено бяха някъде там между сините очи на Руди и ръкомаханията на Дойчер.

Започна задължителният марш около игрището.

Химнът.

Хайл Хитлер!

Едва тогава можеха да започнат.

Когато връстниците на Руди бяха призовани за надбягването от 1500 м., Лизел му пожела късмет по един традиционно германски начин:

— Hals und Beinbruch, Saukerl.

Тя му каза да си счупи врата и краката.

Момчетата се събраха в далечния край на кръглата спортна площадка. Някои се разтягаха, други се концентрираха, а трети бяха там, просто защото се налагаше.

До Лизел седеше майката на Руди, Барбара, с най-малките си деца.

— Виждате ли някъде Руди? — попита ги тя.

— Той е крайният вляво — отговори едно от тях.

Барбара Щайнер беше мила жена, чиято коса винаги изглеждаше току-що вчесана.

— Къде? — попита едно от момичетата. Може би Бетина, която беше най-малката. — Аз никъде не го виждам.

— Онзи последният. Не, не там. Там.

Те все още бяха заети с разпознаването на брат си, когато стартовият пистолет произведе изстрел и облаче дим. Малките Щайнеровци се втурнаха към оградата.

При първата обиколка се откъсна група от седем момчета. При втората останаха петима, а при следващата четирима. Руди беше на четвърта позиция при всяка от обиколките без последната. Един мъж вдясно отбеляза, че момчето, което беше второ след водача, има най-добри шансове. То беше най-високо от всички.

— Само почакай малко — каза той на озадачената си съпруга. — Ще видиш как ще се откъсне при последните двеста метра. — Мъжът грешеше.

Служебно лице с кафява риза и огромни размери съобщи на бегачите, че остава още една обиколка. То очевидно не страдаше от лишенията на купонната система. В този момент от водещата група напред се откъсна не второто момче, а четвъртото. А до финиша оставаха още двеста метра.

Руди тичаше.

Не погледна назад в нито един момент.

Той удължи преднината си като еластично въже, докато накрая всяка мисъл, че може да спечели някой друг трябваше да бъде изоставена. Руди летеше гордо по пистата, докато тримата бегачи зад него се бореха за трохите. По време на финалната права не виждаше нищо друго освен руси коси и пространство и когато пресече финиша, той не спря. Не вдигна ръка. Дори не се наведе напред с облекчение. Той просто пробяга още двайсетина метра и накрая погледна назад през рамо, за да види финала на останалите.

На път към семейството си, Руди се срещна първо с командирите си в Хитлеровата младеж и след това с Франц Дойчер. Те и двамата си кимнаха.

— Щайнер.

— Дойчер.

— Изглежда, че всички онези обиколки, които те карах да правиш, сега се отплатиха, а?

— Така изглежда.

Той нямаше да се усмихне, докато не спечели всичките четири дисциплини.

Лизел участва в надбягването на 400 м. Там тя завърши седма и четвърта в предварителното бягане на 200 м. По време на бягането не виждаше нищо друго освен ахилесовите сухожилия и подскачащите опашки на момичетата пред нея. При дългия скок, по-голяма радост й донесе съприкосновението с пясъка, отколкото постигнатата дължина. Нямаше голям успех и при мятането на гюле. Този ден, даде си сметка тя, беше на Руди.

При финала на 400 м. той излезе начело още в самото начало и запази преднината си до края, а при бягането на 200 м. спечели на косъм.

— Май започваш да се уморяваш, а? — попита го Лизел. Беше ранният следобед.

— Разбира се, че не. — Руди дишаше тежко и разтриваше прасците си. — Какви ги говориш, Saumensch? Какво разбираш ти от тези работи?

Когато беше съобщено, че е дошло време за бягането на 100 м, Руди стана бавно на крака и тръгна с останалите момчета към пистата. Лизел го последва.

— Хей, Руди. — Тя го дръпна за ръкава. — Късмет!

— Не съм уморен — каза той.

— Знам.

Руди й намигна.

Всъщност беше уморен.

При предварителното бягане той нарочно финишира втори и десет минути по-късно, след няколко други състезания, беше оповестен финалът. Две от другите момчета изглеждаха страховити и на Лизел й се беше свил стомахът, че Руди няма да спечели тази дисциплина. Томи Мюлер, който бе завършил предпоследен на предварителното бягане, стоеше с нея до оградата.

— Той ще спечели — информира я Томи.

— Знам.

Не, няма да успее.

Когато финалистите стигнаха стартовата линия, Руди падна на колене и започна да копае дупки за краката си, с които смяташе да подсили старта си. Един плешив мъж с кафява риза бързо се приближи към него и му каза да престане. Лизел видя предупредителния пръст на служебното лице и пръстта, която падна на земята когато Руди изтупа ръцете си.

В секундите преди изстрела, Лизел впи пръсти в телената ограда. Едно от момчетата направи фал старт. Щеше да бъде произведен втори изстрел. Виновникът беше Руди. Служебното лице размени отново с него няколко думи и момчето кимна. Още един фал старт и изхвърчаше от състезанието.

Лизел затаи дъх за втори път, наблюдавайки внимателно ставащото и не можа да повярва на онова, което видя. Още един фал старт, направен от същия лекоатлет. В ума си тя бе сътворила идеалното състезание, при което Руди първоначално изоставаше, но печелеше при последните десет метра. Но вместо това видя как дисквалифицираха приятеля й. Той беше ескортиран встрани от пистата и му беше казано да остане там, сам, докато другите момчета се приготвеха за старта.

Те се наредиха на стартовата линия и секунди по-късно се надбягваха.

Момче с ръждивокестенява коса и голяма крачка спечели най-малко с пет метра преднина.

Руди остана да стои встрани от пистата.

По-късно, когато денят свърши и слънцето беше взето от улица „Химел“, Лизел седеше с приятеля си на тротоара.

Те говореха за какво ли не — за лицето на Франц Дойчер след надбягването на 1500 м, за това как едно единайсетгодишно момиче изпаднало в истерия, когато си изгубило диска и така нататък.

Преди да се разотидат по домовете си, гласът на Руди се прокрадна към нея и й поднесе истината. Известно време той остана на рамото й и няколко мисли по-късно стигна до ухото й.

Когато признанието беше осмислено, Лизел зададе единствения възможен въпрос.

— Но защо, Руди? Защо го направи?

Той стоеше с ръка на кръста и не отговори.

На лицето му беше изписана многозначителна усмивка, когато повлече бавно крака към вкъщи. Те никога повече не говориха за това.

Впоследствие Лизел често се чудеше какво щеше да й обясни Руди, ако беше настояла да получи отговор. Може би, че три медала са били достатъчни да докаже онова, което е искал да докаже, или че се е страхувал да изгуби последното състезание. Най-накрая единственото обяснение, което тя си позволи да чуе, дойде от един вътрешен детски глас:

— Защото той не е Джеси Оуенс.

Едва когато стана да си ходи, Лизел забеляза трите имитации на златни медали, които бяха до нея на бордюра. Тя почука на вратата на семейство Щайнер и му ги подаде.

— Забрави тези неща.

— Не, не съм. — Той затвори вратата и Лизел отнесе медалите вкъщи. Тя слезе с тях в мазето и разказа на Макс за приятеля си Руди Щайнер.

— Той наистина е глупав — заключи момичето.

— Очевидно — съгласи се Макс, но се съмнявам, че бе успяла да го заблуди.

Сетне и двамата се хванаха на работа, Макс взе скицника си, а Лизел „Приносителят на сънища“. Тя бе към края на романа, в който младият свещеник се бе усъмнил във вярата си след срещата си с една странна елегантна жена.

Когато остави книгата отворена в скута си, Макс я попита кога очаква да я завърши.

— Най-много до няколко дни.

— И след това някоя нова?

Крадецът на книги погледна към тавана на мазето.

— Може би, Макс. — Тя затвори книгата и се облегна назад. — Ако имам късмет.

Не, речникът идва на края на тази малка трилогия, а това е само втората част. Това е частта, в която Лизел завършва „Приносителят на сънища“ и открадва една история, озаглавена „Песен в мрака“. Както винаги, книгата беше взета от библиотеката на кмета. Единствената разлика беше, че тя отиде там сама. Този път нямаше никакъв Руди.

Тази сутрин небето преливаше от слънце и пенести облаци.

Лизел стоеше в библиотеката на кмета с алчни ръце и устни мълвящи заглавия. Този път тя се чувстваше достатъчно комфортно, за да прокара пръсти по лавиците — кратко повторение на първото й посещение в тази стая. Едновременно с това шепнеше многобройните заглавия, докато вървеше покрай редиците с книги.

„Под черешовото дърво“

„Десетият лейтенант“

Както обикновено много от заглавията я изкушаваха, но след кратък размисъл Лизел спря избора си на „Песен в мрака“, най-вече защото томчето беше зелено и тя не притежаваше книга с този цвят. Вдлъбнатите букви върху корицата бяха бели, а между заглавието и името на автора беше гравирана малка флейта. Тя излезе с нея през прозореца, казвайки пътьом благодаря.

Руди донякъде й липсваше, но по някаква причина тази сутрин крадецът на книги се чувстваше най-добре сам. Сетне Лизел отиде да почете новата си книга на брега на река Ампер, избирайки място, което беше достатъчно далече от импровизираната щабквартира на Виктор Шемел и някогашната банда на Артур Берг. Никой не дойде, никой не я прекъсна и Лизел прочете първите четири кратки глави на „Песен в мрака“. И беше щастлива.

Изпитваше наслада и задоволство.

От добрата кражба.

Седмица по-късно трилогията на щастието беше завършена.

В последните дни на август пристигна един подарък или по-скоро беше забелязан.

Беше късен следобед. Лизел гледаше как Кристина Мюлер скача на въже на улица „Химел“. Руди Щайнер, яхнал колелото на брат си, спря рязко, при което гумите поднесоха.

— Имаш ли малко време? — попита той.

— За какво? — каза тя, свивайки рамене.

— По-добре ела да видиш сама.

Той й тръсна колелото и отиде да вземе другото от вкъщи. Пред себе си Лизел виждаше как педалите се въртят.

Стигнаха до Гранде Щрасе, където Руди спря и зачака.

— Е? — попита Лизел. — Какво има?

— Погледни по-отблизо — каза Руди, сочейки с ръка.

Те се приближиха още малко, заемайки по-добра позиция зад един синкав смърч. През бодливите клони на дървото Лизел видя затворения прозорец и след това предмета, които беше облегнат на стъклото.

— Това да не е…?

Руди кимна.

В продължение на дълги минути те обсъждаха положението и накрая решиха, че трябва да пристъпят към действие. Предметът очевидно беше оставен там нарочно и дори това да беше капан, си струваше да опитат.

Скрита сред ронливите синкави клони, Лизел каза:

— Един крадец на книги би го направил.

Тя остави колелото, огледа улицата и прекоси двора. Сенките на облаците бяха погребани сред тъмната трева. Дали това бяха дупки, в които можеше да пропадне, или ивици допълнителен мрак, където можеше да се прикрие? Във въображението си Лизел видя как се подхлъзва в една от тези дупки и полита към жестоките лапи на самия кмет. Макар тези мисли да не й помагаха, те отвличаха мисълта й и тя стигна при прозореца много по-бързо, отколкото се беше надявала.

Онова, което бе преживяла със „Свирачът“, се повтаряше отново.

Нервите играеха под дланите й.

По ръцете й се стичаха тънки струйки пот.

Когато вдигна глава, Лизел можа да прочете заглавието. „Пълен речник на Дуден“. Тя се обърна към Руди и произнесе думите беззвучно. Това е речник. Той сви рамене и разпери ръце.

Лизел действаше методично, плъзвайки прозореца нагоре и питайки се как ли изглежда всичко това отвътре. Представи си мислено гледката на крадливата си ръка, която се протяга и повдига постепенно прозореца, докато книгата накрая се катурна напред. Тя като че ли се предаде бавно, като падащо дърво.

Още малко!

До този момент бе работила почти безшумно.

Книгата просто се наклони напред и тя я хвана със свободната си ръка. Дори затвори прозореца тихо, обърна се и тръгна обратно през облачните ями.

— Браво — каза Руди, връчвайки й колелото.

— Благодаря.

Те потеглиха към ъгъла на улицата, където изведнъж осъзнаха важността на този ден. Лизел знаеше. Това беше старото познато чувства, че е наблюдавана. Един глас вътре в нея непрестанно повтаряше:

Погледни към прозореца. Погледни към прозореца…

Трябваше да му се подчини.

Желанието да спре беше силно като сърбеж, който настоява за нокът.

Накрая момичето стъпи на земята, извърна глава към къщата на кмета и прозореца на библиотеката и погледна. Да, Лизел допускаше, че това може да се случи, но въпреки това не можа да скрие затаения си потрес, когато зърна съпругата на кмета зад стъклото. Тя беше прозрачна, но си беше там. За това свидетелстваха познатата бухнала коса, тъжните очи, уста и израз на лицето.

Много бавно тя вдигна ръка към крадеца на книги, който я гледаше от улицата. Едно почти статично махване.

В състоянието на шок, в което се намираше, Лизел не каза нищо — нито на Руди, нито на себе си. Тя само събра сили и махна в отговор на съпругата на кмета.

На път за вкъщи, те спряха на моста и разгледаха масивната черна книга. Докато Руди прелистваше страниците, той се натъкна на писмо. Момчето го взе и вдигна бавно глава към крадеца на книги.

— Тук е написано твоето име.

Реката течеше.

Лизел посегна към листа хартия.

— По-добре да се прибираме вкъщи — предложи Руди, но Лизел не помръдна.

— Можеш ли да почакаш тук десет минути?

— Разбира се.

Лизел натисна педалите по посока на Гранде Щрасе №8 и скоро се озова на позната територия пред главния вход. Книгата беше останала у Руди, но тя държеше писмото в ръцете си и търкаше пръсти в сгънатия лист, докато стъпалата около нея ставаха все по-тежки. На четири пъти се опита да почука по застрашителната плът на вратата, но не можеше да намери сили да го направи. Най-многото, което можа да постигне, бе да сложи нежно кокалчетата на ръката си върху топлото дърво.

И в този момент отново дойде брат й.

От подножието на стълбището, вече със заздравяло коляно, той каза:

— Хайде, Лизел, почукай.

След повторното си бягство скоро тя видя далечната фигура на Руди на моста. Вятърът се къпеше в косите й. Краката й плуваха с педалите.

Лизел Мемингер беше престъпник.

Но не защото бе откраднала няколко книги през един отворен прозорец.

Трябваше да почукаш, мислеше си тя, и макар да чувстваше немалка вина, в нея напираше и детски смях.

Докато караше колелото, тя се опита да си каже нещо.

Не заслужаваш да си толкова щастлива, Лизел. Наистина.

Може ли човек да открадне щастие? Или то просто е един друг душевен диаболичен трик?

Лизел пропъди тези свои мисли. Тя пое по моста и напомни на Руди да не забравя книгата.

Те караха към вкъщи ръждясалите си колелета.

Пропътуваха няколко километра, от лятото към есента, и от тихата нощ към шумния дъх на бомбардировките над Мюнхен.

Звукът на сирените

С малкото пари, които бе спечелил през лятото, Ханс донесе вкъщи едно старо радио.

— По този начин — каза той — ще можем да чуем кога идват въздушните нападения дори преди още да започнат сирените. Те пускат един звук като кукане и след това съобщават застрашените райони.

Татко сложи апарата на кухненската маса и го включи. После пробваха дали работи и в мазето заради Макс, но там се чуваше само шум и случайни гласове.

През септември не чуха предупреждението, защото спяха.

Или радиото беше вече наполовина счупено, или звукът му беше погълнат моментално от воя на сирените.

Една ръка бутна нежно рамото на Лизел, докато спеше.

Последва я гласът на татко, уплашен.

— Лизел, събуди се. Трябва да вървим.

Дойде дезориентацията на прекъснатия сън и Лизел едва виждаше очертанието на лицето на татко. Единственото действително видимо нещо беше гласът му.

В коридора се спряха.

— Почакайте — каза Роза.

Вървейки през мрака, те бързаха към мазето.

Лампата беше запалена.

Макс се измъкна иззад кутиите с боя и платната. Лицето му беше уморено и той закачи нервно палци в джобовете на панталоните си.

— Време е, а?

Ханс тръгна към него.

— Да, време е. — Той се ръкува с него и го тупна по рамото. — Ще се видим, когато се върнем, нали?

— Разбира се.

Роза го прегърна, както и Лизел.

— Довиждане, Макс.

Седмици по-рано бяха обсъдили дали всички трябва да останат заедно в собственото си мазе или тримата да отидат при едно семейство на име Фидлер. Макс беше човекът, които им помогна да вземат решение:

— Казаха, че тук не е достатъчно дълбоко. И без това вече ви изложих на достатъчно много опасности.

Ханс бе кимнал.

— Жалко, че не можем да те вземем с нас. Срамота!

— Просто така стоят нещата.

Навън сирените виеха към къщите, а хората тичаха, куцукаха и се привеждаха, докато излизаха от домовете си. Нощта наблюдаваше. Някои хора отвръщаха на погледа й, опитвайки се да зърнат бомбардировачите, които кръстосваха небето.

Улица „Химел“ беше процесия от объркани хора, помъкнали най-скъпоценните си вещи. В някои случаи това беше бебе. В други купчина фотоалбуми или дървена кутия. Лизел носеше книгите си, притиснати между ръката и ребрата й. Фрау Холцапфел влачеше голям куфар, вървейки по тротоара с подути очи и малки стъпки.

Татко, който беше забравил всичко — даже и акордеона си — се втурна назад към нея и я избави от товара й.

— Мили боже, какво сте сложили тук? — попита той. — Наковалня?

Фрау Холцапфел вървеше редом с него.

— Неща от първа необходимост — обясни тя.

Семейство Фидлер живееше шест къщи по-надолу. То се състоеше от четирима души, всичките с пшеничено руси коси и добри германски очи. И което беше по-важно, те имаха дълбоко хубаво мазе. В него се натъпкаха двайсет и двама души, в това число семейство Щайнер, фрау Холцапфел, Фификус, един млад мъж и още едно семейство на име Йенсон. В интерес на гражданския мир Роза Хуберман и фрау Холцапфел бяха държани далече една от друга, въпреки че ситуацията изключваше дребнави препирни.

Един осветителен глобус висеше от тавана, а помещението беше влажно и студено. Нащърбените стени бодяха хората в гърбовете докато стояха и разговаряха. Отнякъде се процеждаше приглушеният звук на сирените. Те чуваха негов изопачен вариант, който някак си намираше път и дотук. Макар това да пораждаше значителни опасения за качествата на скривалището, поне щяха да чуят трите сирени, известяващи края на въздушната опасност. Те не се нуждаеха от Luftschutzwarte — отговорник за противовъздушната отбрана.

Не след дълго Руди намери Лизел и вече стоеше до нея. Косата му сочеше към нещо на тавана.

— Не е ли страхотно? — каза той.

Тя не можа да скрие сарказма си:

— Направо е прекрасно.

— О, хайде стига, Лизел, нима не ти харесва. Кое е най-лошото, което може да ни се случи, освен всички да бъдем сплескани, изпържени или каквото правят там бомбите?

Лизел се огледа, преценявайки лицата. Сетне започна да прави списък на онези, които са най-уплашени.

Очите на фрау Холцапфел стояха отворени, без да мигат. Жилавата й фигура беше наведена напред, а устата й бе заела формата на кръг. Хер Фидлер си намираше работа, питайки хората как се чувстват, понякога по няколко пъти. Младият мъж, Ролф Шулц, стоеше самотен в ъгъла. Ръцете му бяха като циментирани в джобовете. Роза се люлееше леко напред-назад.

— Лизел — прошепна тя, — ела тук.

Мама прегърна момичето отзад, затягайки хватката си. После запя песен, но толкова тихо, че Лизел не чуваше почти нищо. Нотите се раждаха с дъха й и умираха на устните й. Стоейки непосредствено до тях, татко оставаше мълчалив и неподвижен. В един момент той сложи топлата си ръка върху хладната главица на Лизел. „Ще го преживееш“, казваше жестът му и това беше така.

От лявата им страна бяха Алекс и Барбара Щайнер с по-малките им деца, Ема и Бетина. Двете момиченца се бяха вкопчили в десния крак на майка си. Най-голямото им момче, Курт, замръзнал в съвършена стойка на Хитлеровата младеж, се взираше напред, държейки ръката на Карин, която беше мъничка дори за своите седем години. Десетгодишната Анна-Мари си играеше с неравната повърхност на циментената стена.

От другата страна на Щайнерови бяха семейство Йенсон и Фификус.

Фификус се въздържаше да си подсвирква.

Брадатият господин Йенсон беше прегърнал здраво жена си, а двете им деца ту заговаряха, ту млъкваха. От време на време се дразнеха едно друго, но тъй или иначе не стигаха до истинско скарване.

След около десетина минути в мазето се възцари някаква неподвижност. Хората бяха като споени един за друг и само прехвърляха тежестта си от единия крак на другия. Мълчанието беше оковано за лицата им. Те се гледаха един друг и чакаха.

Говореше се, че в други скривалища хората пеели Deutschland uber Alles или пък спорели помежду си в спарения въздух на подземните помещения. В мазето на семейство Фидлер нямаше такива неща. Тук имаше само страх, предчувствие за опасност и мъртвата песен на картонените устни на Роза Хуберман.

Малко преди сирените да обявят края на опасността Алекс Щайнер — човекът с неподвижно дървено лице — издърпа нежно децата от краката на съпругата си. Сетне се протегна и улови свободната ръка на сина си. Курт, с все същия стоически зареян поглед, стисна леко ръката на сестра си. Скоро всеки в мазето държеше ръката на другия и групата германци образува нещо като тромав кръг. Студените ръце се топяха в топлите, а в някои случаи хората усещаха пулса на човека до себе си през пластовете бледа настръхнала кожа. Някои затвориха очи в очакване на последния си час или таейки надежда, че знакът за края на нападението най-сетне ще дойде.

Заслужаваха ли нещо по-добро тези хора?

Колко от тях бяха преследвали други под строгия поглед на Хитлер, повтаряйки неговите изречения, неговите параграфи, неговия магнум опус? Беше ли отговорна Роза Хуберман? Жената, която укриваше евреин? Или Ханс? Заслужаваха ли всички те да умрат?

Децата?

Отговорът на всеки един от тези въпроси ме интересува живо, макар да не мога да позволя да ме отклонят от пътя ми. Знам, че всеки един от тези хора щеше да ме почувства тази нощ, с изключение на най-малките деца. Аз бях внушението. Аз бях съветът, моите въображаеми стъпки влизаха в кухнята и тръгваха надолу по коридора.

Както често става с хората, когато чета за тях в редовете на крадеца на книги, аз ги жалех, макар и не толкова колкото онези, които загребвах с ръка от различни лагери по онова време. Германците в мазетата бяха наистина окаяни, но те поне имаха шанс. Това мазе не беше къпалня. Те не бяха изпратени там, за да си вземат душ. За тези хора животът беше постижим.

Минутите се просмукваха в неравния кръг.

Лизел държеше ръката на Руди и на мама.

Само една мисъл я натъжаваше.

Макс.

Как щеше да оцелее той, ако бомбите пристигнеха на улица „Химел“?

Тя завъртя глава, изучавайки мазето на семейство Фидлер. То беше много по-масивно и значително по-дълбоко от това на улица „Химел“ №33.

Лизел попита мислено баща си: И ти ли мислиш за него?

Не зная дали беше чул немия въпрос или не, но той кимна бързо на момичето. Няколко минути по-късно трите сирени оповестиха временното примирие.

Хората на улица „Химел“ №45 въздъхнаха с облекчение.

Някои затвориха очи и сетне ги отвориха отново.

Едни ръце подадоха цигари на други.

Когато една от тях се озова в устните на Руди Щайнер, тя беше дръпната от ръката на баща му.

— Ти не, Джеси Оуенс.

Децата прегръщаха родителите си и трябваше да минат много минути преди всички да разберат, че са живи, и че ще бъдат живи. Едва тогава те поеха нагоре по стълбите към кухнята на семейство Фидлер.

Навън имаше процесия от хора, които мълчаливо се разотиваха по домовете си. Много от тях поглеждаха нагоре и благодаряха на Бог за живота си.

Когато семейство Хуберман се прибра у дома, те тръгнаха право към мазето, но Макс като че ли не беше там. Малката оранжева лампа светеше в мрака, но от него нямаше нито знак, нито звук.

— Макс?

— Изчезнал е!

— Макс, тук ли си?

— Тук съм.

В началото те си помислиха, че думите са дошли иззад кутиите с боя и платната, но Лизел първа го видя пред тях. Измъченото му лице беше маскирано сред бояджийските материали и парцали. Той седеше там със замаяни очи и сковани устни.

Когато се приближиха към него, Макс заговори отново.

— Не можах да се въздържа — рече той.

Роза беше тази, която реагира. Тя се наведе напред, за да го погледне в очите.

— За какво говориш, Макс?

— Аз… — Той сви рамене. — Когато всичко утихна, аз се качих горе и пердето във всекидневната не беше дръпнато до края, оставяйки съвсем малка пролука… Аз надникнах навън. Само за няколко секунди. — Той не бе виждал външния свят двайсет и четири месеца.

Нямаше гняв или упреци.

Заговори татко:

— Как ти се стори?

Макс вдигна глава, на лицето му се четеше горест и удивление.

— Имаше звезди — каза той. — Те изгориха очите ми.

Бяха четирима.

Двама от тях прави, другите двама седнали.

Всеки от тях бе преживял нещо важно тази нощ.

Това място беше истинското мазе. То беше истинският страх. Макс стана и тръгна към укритието си зад бояджийските платна и кутиите с боя. Той им пожела лека нощ, но не му беше писано да прекара тази нощ под стълбите. С разрешението на мама, Лизел остана с него до сутринта, четейки „Песен в мрака“, докато той рисуваше и драскаше в скицника си.

От прозореца на улица „Химел“, написа Макс, звездите запалиха очите ми.

Небесният крадец

Първото въздушно нападение, както се оказа, изобщо не беше нападение. Ако хората бяха чакали да видят самолетите, щяха да стоят там цяла нощ. Това обясняваше защо не бяха чули никакво кукане по радиото. На другия ден „Молкинг Експрес“ писа, че някакъв оператор на противовъздушна кула допуснал грешка поради прекалено голямото напрежение. Той се кълнеше, че чул бръмчене на самолети и ги видял на хоризонта. Затова и бил тревога.

— Може да го е направил нарочно — изтъкна Ханс Хуберман. — Кой би искал да седи в противовъздушна кула и да стреля по самолети, които носят бомби?

И наистина, когато Макс допрочете статията по-късно в мазето, от нея стана ясно, че мъжът с развинтеното въображение бил свален от поста си и вероятно щял да бъде прехвърлен в някакви други войски.

— Извадил е късмет — каза си Макс, след което се зае с кръстословицата.

Следващото въздушно нападение беше истинско.

През нощта на 19 септември по радиото се обади кукувичка, последвана от дълбок осведомителен глас, който посочи Молкинг като възможна цел.

По улица „Химел“ отново забърза върволица от хора и татко отново остави акордеона си. Роза му напомни да го вземе, но той отказа.

— Не го взех миналия път — обясни Ханс Хуберман, — и оживяхме.

Войната очевидно замъгляваше разликата между логика и суеверие.

Злокобен въздух ги следваше, докато вървяха надолу към мазето на семейство Фидлер.

— Този път мисля, че ще бъде истинско — каза господин Фидлер и децата бързо разбраха, че този път родителите им са по-уплашени дори и от тях. Реагирайки по единствения начин, който знаеха най-малките започнаха да плачат и да пищят, когато помещението започна да се люлее.

Дори от мазето те чуваха смътно мелодията на бомбите. Под натиска на въздушното налягане таванът сякаш се канеше да смачка земята на пюре. От празните улици на Молкинг беше отхапана хапка.

Роза стискаше ожесточено ръката на Лизел.

Звукът на плачещите деца блъскаше и барабанеше по тъпанчетата.

Дори Руди стоеше изправен, симулирайки безгрижие, изпънат като струна, докато се бореше с напрежението. В помещението вършееха ръце и лакти. Някои от възрастните се опитваха да успокоят бебетата. Други не бяха в състояние да успокоят себе си.

— Накарайте тези деца да млъкнат! — изкрещя фрау Холцапфел, но призивът й беше поредният злочест глас в топлия хаос на скривалището. Кални сълзи се затъркаляха от детските очи и миризмите на нощния дъх, потните подмишници и прекалено дълго носените дрехи се смесиха в този голям казан с човешки същества.

Макар да бяха непосредствено една до друга, Лизел бе принудена да изкрещи:

— Мамо? — И още веднъж: — Мамо, ще ми смажеш ръката!

— Какво?

— Ръката ми!

Роза я пусна и за да се утеши и да заглуши врявата в мазето, Лизел отвори една от книгите си и започна да чете. Най-отгоре върху купчината беше „Свирачът“ и тя зачете на глас, за да се съсредоточи. Началният параграф увисна като буца в ушите й.

— Какво каза? — изрева мама, но Лизел не откъсна поглед от първата страница.

Когато прелисти на втора, тя бе забелязана от Руди. Той се заслуша в четенето на Лизел и потупа брат си и сестрите си да последват примера му. Ханс Хуберман се приближи, извика на другите да замълчат и тишината постепенно започна да се процежда в претъпканото мазе. На трета страница всички бяха притихнали с изключение на Лизел.

Тя не смееше да вдигне глава, но чувстваше уплашените погледи върху себе си, докато изтегляше думите от гърлото си и им вдъхваше живот с дъха си. Един глас свиреше нотите вътре в нея. Това е твоят акордеон, казваше той.

Звукът на прелистената страница ги разрязваше наполовина.

Лизел продължаваше да чете.

Най-малките бяха успокоени от гласа й, а всички други видяха във въображението си как Свирачът бяга от местопрестъплението. При Лизел не стана така. Крадецът на книги виждаше само механичния сбор от думите — телата им бяха изхвърлени на хартиения бряг и набити в пясъка, за да може да стъпва по тях. Някъде в пролуките, между точката и следващата главна буква, зърваше и образа на Макс. Спомняше си как му четеше, докато беше болен. Дали сега той беше в мазето? — питаше се тя. Или пък поглеждаше крадешком към нощното небе?

Всички чакаха земята да се разтресе. Това си оставаше неотменим факт, но въпреки това едно момиче с книга бе успяло за кратко да прогони най-лошите им мисли. Един малчуган обмисляше дали да не се разплаче отново, но Лизел му направи смешна физиономия, имитирайки баща си, намигна му и продължи.

Прекъснаха я, едва когато звукът на сирените достигна мазето.

— Спасени сме — извика господин Йенсон.

— Шт! — каза фрау Холцапфел.

Лизел вдигна глава.

— Има още два параграфа до края на главата — каза тя и продължи да чете без фанфари и добавена скорост. Само думите.

От уважение всички възрастни запазиха мълчание и Лизел завърши първа глава от „Свирачът“.

Докато се качваха по стълбите, децата се тълпяха около нея, а по-възрастните — дори фрау Холцапфел и Фификус (колко уместно предвид на главата, която бе прочела) — благодариха на момичето за това, че бе отвлякла мислите им. Сетне всички се разотидоха, за да видят дали улица „Химел“ бе понесла някакви поражения.

Улица „Химел“ беше непокътната.

Единствената следа от войната беше един облак прах, който се носеше от изток на запад. Той надничаше в прозорците, търсейки начин да влезе вътре, и докато се сгъстяваше и разстилаше, човешките същества все повече приличаха на привидения.

Скоро по улиците не остана никой.

Имаше само слухове с торби на рамо.

Когато се прибраха вкъщи, татко разказа на Макс всичко.

— Навън всичко е потънало в мъгла, примесена с пепел… Мисля, че ни пуснаха да си ходим твърде рано. — Той погледна към Роза. — Дали да не изляза? Да видя дали мога да помогна там, където са паднали бомби?

Роза не беше впечатлена от идеята.

— Не ставай глупак — рече тя. — Ще се задушиш в този прахоляк. Не, Saukerl, ще си стоиш в къщата. — Сетне й хрумна нещо. Тя погледна Ханс много сериозно. Всъщност на лицето й беше изписана гордост. — Стой тук и му разкажи за момичето. — Гласът й съвсем леко се повиши. — И за книгата.

Макс изглеждаше видимо заинтригуван.

— „Свирачът“ — информира го Роза. — Глава първа. — После тя обясни точно какво се е случило в скривалището.

Лизел стоеше в ъгъла на мазето, Макс я наблюдаваше и триеше брадичката си с ръка. Лично аз смятам, че точно в този момент се роди идеята за следващото произведение в скицника му.

Игрословецът.

Той си представи как момичето чете в скривалището. Буквално я видя как поднася думите. Но както винаги, във видението му беше и сянката на Хитлер. Макс вероятно вече чуваше стъпките му, които се приближаваха към улица „Химел“ и мазето.

След дълга пауза, той накрая понечи да заговори, но Лизел го прекъсна:

— Видя ли небето тази нощ?

— Не. — Макс погледна към стената и посочи с пръст. На нея си стояха думите и картината, която бе нарисувал година по-рано — въжето и капещото слънце. — Това е единственото небе, което видях тази нощ. — След това не беше казано нищо повече. Останалото бяха мисли.

Не мога да твърдя нищо със сигурност за Макс Ханс и Роза Хуберман, но знам, че Лизел Мемингер си мислеше, че ако бомбите паднеха някога на улица „Химел“, Макс не само имаше по-малък шанс да оцелее, но и щеше да умре сам.

Предложението на фрау Холцапфел

На сутринта започна оглед на пораженията. Никой не беше загинал, но две жилищни постройки бяха превърнати в пирамиди от отломки, а от любимото игрище на Руди, което се ползваше от Хитлеровата младеж, беше загребан огромен черпак земя. Половината град стоеше по периферията на ямата. Хората преценяваха дълбочината й и я сравняваха с тази на скривалищата си. Няколко момчета и момичета плюха в нея.

Руди стоеше до Лизел.

— Май пак ще трябва да торят.

Следващите две седмици минаха без въздушни нападения и животът почти се върна към нормалното. Две важни неща, обаче, бяха на път да се случат.

Бръчките й бяха като клевета. Гласът й беше подобен на бой с пръчка.

Истински късмет беше, че видяха през прозореца на всекидневната фрау Холцапфел да идва, защото кокалчетата на ръката й прозвучаха доста настойчиво и решително върху вратата им. По всичко личеше, че идва по работа.

Лизел чу думите, от които се страхуваше.

— Ти иди да отвориш — каза мама и момичето, знаейки много добре кое е добро за нея, направи каквото й беше казано.

— Майка ти вкъщи ли е? — попита фрау Холцапфел. Изградена от петдесетгодишна телена конструкция, тя стоеше на прага и от време на време поглеждаше назад към улицата. — Тук ли е днес твоята отвратителна майка?

Лизел се обърна и извика.

Скоро Роза беше зад гърба й.

— Какво търсиш тук? Да не би сега да искаш да плюеш и на пода на кухнята ми?

Фрау Холцапфел не се смути ни най-малко.

— Така ли посрещаш всеки, който се покаже на вратата ти? — рече тя. — Какъв G’sindel!

Лизел наблюдаваше. Тя имаше лошия късмет да бъде затисната в нещо като сандвич между двете жени. Роза я дръпна назад да не й се пречка.

— Е, ще ми кажеш ли защо си дошла или не?

Фрау Холцапфел погледна още веднъж назад към улицата, сетне отново завъртя глава.

— Имам предложение за вас.

Мама премести тежестта си на другия крак.

— Така ли?

— Не, не е за теб — каза тя с пренебрежителна нотка и спря погледа си на Лизел. — А към теб.

— Тогава защо ме повика.

— Е, най-малкото се нуждаех от позволение.

„О, боже, само това ми трябваше — помисли си Лизел. — Какво по дяволите може да иска Холцапфел от мен?“

— Хареса ми книгата, която чете в скривалището.

Не, тук имаше някаква грешка. Лизел беше убедена в това.

— Така ли?

— Надявах се да чуя останалата част от нея в скривалището, но изглежда, че засега сме в безопасност. — Тя разкърши рамене, за да изправи теловете в гърба си. — Затова искам да те поканя вкъщи да ми я допрочетеш.

— Много си нахална, Холцапфел. — Роза се колебаеше дали да избухне или не. — Ако си мислиш, че…

— Ще спра да плюя на вратата ти — прекъсна я тя. — И ще ти дам моята дажба от кафе.

Роза реши да не изпада в ярост.

— И малко брашно?

— Какво, ти да не си еврейка? Само кафето! Ако искаш, можеш да размениш кафето за брашно с някого.

Сделката беше сключена!

Без участието на момичето.

— Добре тогава, разбрахме се.

— Мамо?

— Тихо, Saumensch. Върви да си вземеш книгата. Мама впери отново поглед във фрау Холцапфел. В кои дни искаш да бъде?

— Понеделник и петък, в четири часа. И днес, още сега.

Лизел последва полковата стъпка на фрау Холцапфел до съседната къща, която беше огледален образ на тази на Хуберманови. Или може би беше малко по-голяма.

Когато седна на кухненската маса, фрау Холцапфел се настани точно срещу нея, но с лице към прозореца.

— Чети — каза тя.

— Втора глава?

— Не, осма глава. Разбира се, че втора глава? А сега започвай да четеш преди да съм те изхвърлила.

— Да, фрау Холцапфел.

— Не ми ги пробутвай тези любезности, „да, фрау Холцапфел“ — каза тя имитирайки момичето. — Просто отвори книгата. Нямаме цял ден на разположение.

„Мили боже — помисли си Лизел. — Това е наказанието ми за всички кражби. Най-накрая си го получих.“

Тя чете четирийсет и пет минути и когато главата свърши, на масата беше сложена книжна кесия с кафе.

— Благодаря — каза жената. — Това е хубава история. — Сетне се обърна към печката и започна да бели картофи. — Още ли си тук?

Лизел прие това като подкана да си ходи.

— Danke schon, фрау Холцапфел. — На вратата тя видя две снимки в рамки на двама млади мъже във военни униформи и издекламира дежурното „Хайл Хитлер“, вдигайки ръка по посока на кухнята.

— Да. — Фрау Холцапфел беше и горда и уплашена. Двама синове в Русия. — Хайл Хитлер. — Тя сложи водата да заври и дори беше достатъчно учтива да изпрати Лизел до вратата. — Bis morgen?

На другия ден беше петък.

— Да, фрау Холцапфел. До утре.

Лизел изчисли, че щеше да има още четири такива четения с фрау Холцапфел и малко след тона евреите щяха да преминат през Молкинг.

Те щяха да вървят към Дахау, за да се концентрират.

Това правеше две седмици, написа тя по-късно в мазето. Две седмици, за да бъде променен светът и четиринайсет дни, за да бъде погубен.

Дългият път към Дахау

Някои хора казаха, че камионът се бил повредил, но аз лично мога да свидетелствам, че случаят не беше такъв. Аз бях там.

Онова, което стана, беше безбрежно небе-океан и разпенени облаци.

Освен това там нямаше само едно превозно средство. Три камиона не се чупят едновременно.

Когато войниците отбиха да похапнат, да изпушат по цигара и да разбутат вързопите на евреите, един от затворниците припадна от глад и изтощение. Нямам никаква представа откъде идваше конвоят, но той беше на около шест километра от Молкинг и на още много път до концентрационния лагер в Дахау.

Аз минах през предното стъкло на камиона, видях припадналия и скочих от каросерията. Душата му беше мършава. Брадата му беше сплъстена. Стъпките ми падаха гръмко върху едрия чакъл, макар нито звук да не беше чут от войника или затворника. Но те можеха да подушат близостта ми.

Спомням си, че в каросерията на камиона тогава имаше много желание. Зовяха ме вътрешни гласове.

Защо него, а не мен?

Слава богу, че не съм аз.

Войниците, от друга страна, бяха заети с други неща. Водачът им смачка фаса си и се обърна към другите с мъгляв въпрос.

— Кога за последно сме изкарвали тези плъхове да подишат малко чист въздух?

Първият му помощник прочисти гърлото си преди да заговори.

— Не помня, но няма да им се отрази зле.

— Е, да го направим тогава. Имаме време за това, нали?

— Ние винаги имаме време, господин сержант?

— И сега времето е идеално за един парад, не мислиш ли?

— Тъй вярно, господин сержант.

— Е, какво чакаме тогава?

На улица „Химел“ Лизел играеше футбол, когато дойде шумът две момчета се бореха за топката в средата на терена и сетне всички замръзнаха по местата си. Дори и Томи Мюлер го чу.

— Какво е това? — попита той от поста си на вратата.

Всички се обърнаха по посока на тътрещите се крака и военните команди, които се приближаваха все повече.

— Това стадо крави ли е? — попита Руди. — Едва ли. Кравите не звучат точно така, нали?

Първоначално бавно, улицата от деца тръгна към магнетичния шум и магазина на фрау Дилер. От време на време в някои от виковете се долавяше допълнително ожесточение.

В един висок апартамент точно зад ъгъла на улица „Мюнхен“ възрастна дама с поличбен глас разчете за всички източника на суматохата. Високо горе на прозореца лицето й приличаше на бяло знаме с влажни очи и отворена уста. Гласът й беше като самоубийство, което се строполи в краката на Лизел.

Тя имаше побеляла коса.

Очите й бяха тъмни, тъмносини.

— Die Juden — каза жената. — Евреите.

Още хора се появиха на улицата, по която вървеше процесия от евреи и други престъпници, направлявани от приклади. Лагерите на смъртта може би бяха пазени в тайна, но в някои случаи германските граждани чуваха по нещо за изключително находчивите трудови лагери от типа на Дахау.

В далечния край на улицата Лизел зърна един мъж с бояджийска количка. В този момент той тъкмо прокарваше неспокойно пръсти през косата си.

— Виж там — каза тя, сочейки фигурата на Руди. — Това е татко.

Те и двамата тръгнаха към него и в първия момент Ханс Хуберман се опита да ги отведе.

— Лизел — каза той. — Може би…

Ханс, обаче, разбра, че момичето е твърдо решено да остане и може би това беше нещо, което трябваше да види. Във ветровития есенен ден той застана до нея, мълчалив.

Те стояха на улица „Мюнхен“ и гледаха.

Около тях се тълпяха и други.

Те гледаха как евреите се задават по пътя като каталог от пъстри цветове. Това не беше начинът, по който крадецът на книги щеше да ги опише, но аз мога да ви кажа, че те бяха точно това, защото много от тях щяха да умрат. Много от тях щяха да ме поздравят като техен последен верен приятел, с кости като дим и изостанали след тях души.

Когато пристигнаха всички, стъпките им заехтяха по паважа. Очите им бяха огромни в измършавелите черепи. И мръсотията. Мръсотията бе полепнала по тях. Тласнати от войнишките ръце, те се олюляваха неуверено, правеха няколко своеволни забързани стъпки и сетне отново затътряха крака.

Ханс ги наблюдаваше над главите на струпалата се тълпа. Сигурна съм, че очите му бяха сребърни и напрегнати. Лизел гледаше през пролуките или над раменете.

Страдащите лица на изтощените мъже и жени се устремяваха към тях, молейки не толкова за помощ — те бяха отвъд това — колкото за обяснение. Нещо, което да смекчи дълбокия им смут.

Краката им едва се вдигаха от земята.

Звездите на Давид бяха залепени за ризите им, а мъката им беше като нещо неотменимо. „Не забравяйте нещастието си“, сякаш казваше тя и растеше от тях като лоза.

Войниците вървяха от двете им страни, подканяйки ги да бързат и да спрат да се оплакват. Някои от тях бяха едва момчета. Всички носеха фюрера в очите си.

Докато гледаше всичко това, Лизел бе убедена, че това са най-окаяните живи души. И точно това написа за тях. Изпитите им лица бяха опънати от болка. Гладът ги разяждаше, докато продължаваха напред, някои от тях забили очи в земята, за да избегнат погледите на зяпачите. Някои гледаха затрогващо към тези, които бяха дошли да видят унижението им, тази прелюдия към тяхната смърт. Други сякаш умоляваха някой, който и да е, да пристъпи напред и да ги прегърне.

Никой не го направи.

Независимо дали хората гледаха този парад с гордост, наглост или срам, никой не понечи да го прекъсне. Все още не.

От време на време мъж или жена — не, те не бяха мъже и жени, те бяха евреи — намираха лицето на Лизел сред тълпата. Те я срещаха с тяхното поражение и крадецът на книги не можеше да направи нищо друго, освен да отвърне на погледа им през един дълъг непоправим момент, преди да продължат надолу. Тя само се надяваше, че могат да прочетат дълбочината на скръбта, изписана върху лицето й, и да разберат, че тя е истинска, а не мимолетна. Аз имам един от вас в нашето мазе! — искаше да им извика момичето. Ние заедно си направихме снежен човек! И аз му дадох тринайсет подаръка, когато беше болен!

Лизел, обаче, не каза нищо.

Каква полза би имало?

Тя разбираше, че е съвършено безполезна за тези хора. Те не можеха да бъдат спасени и след няколко минути щеше да види какво ще се случи с онези, които биха се опитали да им помогнат.

Във върволицата от затворници имаше един самотен мъж, по-възрастен от другите.

Той имаше брада и изпокъсани дрехи.

Очите му бяха с цвета на агонията и колкото и да беше безтегловен, той бе твърде тежък, че да се държи на краката си.

На няколко пъти мъжът се строполяваше на земята, оставайки с лице върху паважа.

При всеки от тези случаи над него заставаше войник.

— Steh’ auf — крещеше той. — Стани.

Мъжът стана първо на колене, сетне в цял ръст и тръгна.

Всеки път, когато стигнеше края на колоната, той губеше инерция, препъваше се и падаше отново. След него идваше още цял камион хора, които имаше опасност да го настигнат и стъпчат.

Непоносимо беше да гледаш болката в треперещите му ръце, докато се мъчеше да се надигне. Те се огънаха още веднъж, преди да успее да се изправи и да направи още няколко крачки.

Той беше мъртъв.

Мъжът беше мъртъв.

Ако му бяха дали още пет минути, той със сигурност щеше да се строполи в германската канавка и да умре. Никой нямаше да му попречи и всички щяха да гледат.

И сетне едно човешко същество.

Ханс Хуберман.

Всичко се случи толкова бързо.

Ръката на татко, която държеше здраво тази на Лизел, я пусна, докато възрастният евреин се приближаваше. Тя почувства дланта й да се удря в крака й.

Татко посегна към бояджийската си количка, взе нещо от там, сетне си запробива път през хората и излезе на улицата.

Евреинът стоеше пред него в очакване на още една порция присмех, но вместо това видя заедно с всички останали как Ханс Хуберман протяга ръка и му подава къшей хляб, като магия.

Когато хлябът премина от едни ръце в други, краката на евреина се подкосиха. Той падна на колене и се вкопчи в нозете на татко. Зарови лице между тях и му благодари.

Лизел гледаше.

Със сълзи в очите тя видя мъжът да повдига леко глава и да плаче в коленете на татко.

Другите евреи вървяха покрай тях, наблюдавайки това малко безполезно чудо. Те се движеха в непрекъснат поток като река от хора. Този ден някои от тях щяха да стигнат до океана и да видят разпенените гриви на вълните.

Скоро един войник си проби път през множеството и пристигна на местопрестъплението. Той се втренчи в коленичилия мъж и татко и сетне огледа тълпата. След кратък размисъл измъкна камшик от колана си и започна.

Евреинът беше ударен шест пъти. По гърба, по главата и по краката. „Ах ти, животно! Свиня!“ От едното му ухо покапа кръв.

После беше ред на татко.

Една друга ръка улови тази на Лизел и когато тя, ужасена, завъртя глава, видя, че до нея стои Руди Щайнер, който преглъщаше, докато Ханс Хуберман бе бичуван на улицата. От звука й прималяваше и тя очакваше по тялото на татко да се появят пукнатини. Той бе ударен четири пъти, преди също да се строполи на земята.

Когато възрастният евреин се изправи на крака за пореден път и продължи, той погледна назад. Хвърли последен тъжен поглед към мъжа, който сега сам бе коленичил, усещайки огнени ивици върху гърба си и мъчителна болка в коленете си. Ако не друго, старият евреин сега щеше да умре като човешко същество. Или поне с мисълта, че е бил човешко същество.

А какво мисля аз ли?

Не съм сигурна, че това е нещо толкова хубаво.

Когато Лизел и Руди минаха през тълпата и помогнаха на Ханс да стане, се чуваха толкова много гласове. Думи и слънчева светлина. Така запомни тя този епизод. Светлината блещукаше върху паважа и думите като вълни се разбиваха върху гърба й. Едва когато се отдалечиха от мястото, те забелязаха хляба, който лежеше захвърлен на улицата.

Когато Руди се опита да го вземе, един минаващ евреин го грабна от ръката му и двама други се сборичкаха с него, докато продължаваха по пътя към Дахау.

Едни сребърни очи срещнаха омраза тогава.

Една количка беше преобърната и боята потече по улицата.

Те го нарекоха защитник на евреите.

Други мълчаливо му помогнаха да се отдалечи.

Татко стоеше наведен напред, подпрял ръце върху стената на една къща. Изведнъж, ужасен, осъзна какво се беше случило току-що.

През ума му пробяга образ, бърз и парещ.

Улица „Химел“ №33 — в мазето.

Обзе го паника, докато с мъка си поемаше дъх.

Сега те ще дойдат. Те ще дойдат.

О, боже, о мили боже!

Той погледна към момичето и затвори очи.

— Добре ли си, татко?

Тя, обаче, получи въпроси вместо отговор.

— Какво си въобразявах? — Татко стисна още по-силно очи и сетне ги отвори отново. Целият му работен гащеризон бе изпомачкан. По ръцете му имаше боя и кръв. И трохи от хляб. Колко различен бе той от хляба от лятото. — О, боже, Лизел, какво направих?

Да.

Трябва да се съглася.

Какво бе направил татко?

Покой

Същата вечер малко след единайсет часа Макс Ванденбург вървеше по улица „Химел“ с куфар, пълен с храна и топли дрехи. Германският въздух изпълваше белите му дробове. На небето пламтяха жълти звезди. Докато се приближаваше към магазина на фрау Дилер, той хвърли един последен поглед към №33. Не видя фигурата до кухненския прозорец, но тя го видя. Махна му с ръка и той не й отговори.

Лизел все още чувстваше устните му на челото си и бе усетила дъха на сбогуването.

— Оставил съм нещо за теб — беше казал той, — но няма да го получиш преди да бъдеш готова.

И сетне си тръгна.

— Макс?

Но той не се върна.

Излезе от стаята й и затвори тихо вратата след себе си.

Коридорът шепнеше.

Той си беше отишъл.

Когато Лизел влезе в кухнята, мама и татко стояха прегърбени, със застинали лица. Те бяха стояли така в продължение на трийсет секунди от вечността.

Колко съвършено.

Покой.

Някъде близо до Мюнхен един германски евреин вървеше през мрака. Той имаше уговорка да се срещне с Ханс Хуберман след четири дни (разбира се, ако не бъдеше заловен). Уреченото място беше надолу по река Ампер, където един рухнал мост се беше привел над реката и дърветата.

Той щеше да отиде там, но нямаше да остане повече от няколко минути.

Единственото нещо, което татко намери там четири дни по-късно, беше бележка, сложена под камък близо до едно дърво. Тя не беше адресирана до никого и съдържаше само едно изречение.

Впоследствие улица „Химел“ №33 повече от всякога беше място на тишина и обстоятелството, че Речникът на Дуден грешеше в определението си на това понятие, не остана незабелязано, особено що се отнася до сродните думи.

Тишината не беше спокойствие или мир, нито пък покой.

Идиотът и мъжете в шинели

В нощта на парада идиотът седеше в кухнята, пиеше на горчиви глътки кафето на фрау Холцапфел и копнееше за цигара. Очакваше всеки момент да бъде отведен от Гестапо, войниците, полицията или който и да е, защото чувстваше, че го заслужава. Роза му нареди да си легне. Момичето се въртеше около вратата. Той ги отпрати и двете и прекара часовете до сутринта, заровил глава в ръцете си, чакайки.

Нищо не се случи.

Всяка минута носеше в себе си очакваното почукване по вратата и заплашителните думи.

Но те така и не дойдоха.

Чуваше се единствено собственото му дишане.

— Какво направих? — прошепна отново.

— Боже, какво не бих дал за една цигара — отговори той, погълнат в мислите си.

Лизел чу тези изречения, повторени няколко пъти, но остана край вратата. Много й се искаше да го утеши, но никога не беше виждала толкова опустошен човек. Тази нощ не можеше да има утеха. Макс си беше отишъл и Ханс Хуберман беше виновен за това.

Кухненският шкаф беше като обвинение и той чувстваше дланите си мазни при спомена за онова, което бе направил. Сигурно са потни, помисли си Лизел, защото собствените й ръце бяха влажни до китките.

В стаята си тя започна да се моли. С ръце и колене върху дюшека.

— Моля те, господи, моля те, нека Макс да оцелее. Моля те, господи, моля те.

Нейните измъчени колене.

Нейните болезнени крака.

С появата на първата светлина Лизел се събуди и тръгна към кухнята. Татко спеше, обронил глава върху масата и в крайчеца на устата му имаше малко слюнка. Във въздуха се носеше уханието на кафе и образа на глупавата доброта на Ханс Хуберман. Тя беше като номер или адрес. Повтори я достатъчно пъти и няма да я забравиш.

Първият и опит да го събуди не сполучи, но когато го бутна втори път по рамото, той, стреснат, вдигна рязко глава.

— Тука ли са?

— Не, татко, аз съм.

Татко доизпи изстиналото кафе в чашата си, при което адамовата му ябълка изпъкваше и потъваше отново.

— Трябваше вече да се дошли. Защо ги няма, Лизел?

Това беше оскърбление.

Редно беше вече да са дошли и да са претършували цялата къща, търсейки скрит евреин или доказателства за измяна, но изглежда, че Макс си беше отишъл без никаква причина. Ако беше останал, сега можеше да си спи в мазето или да рисува в скицника си.

— Ти не можеше да знаеш, че няма да дойдат, татко.

— Но можех да знам, че не трябва да давам хляб на онзи човек. Аз просто не помислих.

— Татко, не си направил нищо нередно.

— Едва ли е така.

Той стана и излезе от кухнята. И за да бъде всичко още по-оскърбително, задаваше се една прекрасна утрин.

Четири дни по-късно татко потегли по дългия път към уреченото място на брега на река Ампер. Върна се с малка бележка, която сложи на кухненската маса.

Измина още една седмица, през която Ханс Хуберман продължи да очаква своето наказание. Ивиците върху гърба му се превръщаха в белези и през по-голямата част от времето си, той обикаляше из Молкинг. Фрау Дилер се изплю в краката му. Вярна на думата си, фрау Холцапфел вече не плюеше по вратата на Хуберманови, но ето че се намери неин заместник.

— Знаех си — заклейми го магазинерката. — Ти, мръсен защитник на евреи!

Ханс Хуберман продължи да се разхожда невъзмутим и Лизел често го намираше на моста над река Ампер, надвесен над водата и опрял ръце на перилата. Зад гърба му тичаха деца и минаваха колелета, чуваха се високи гласове и топуркане на крака по дървените талпи. Но той не забелязваше нищо.

— Виждаш ли го? — попита я той един следобед, когато тя се облегна на перилата до него. — Ей там във водата?

Реката носеше бързо талазите си долу под тях. И наистина там сред разпенените й гребени тя съзря очертанието на лицето на Макс Ванденбург. Видя перушинестата му коса и останалото от него.

— Той се биеше с фюрера в мазето ни — промълви момичето.

— Мили боже! — каза татко и стисна още по-силно нацепеното дърво. — Аз съм пълен идиот.

Не, татко.

Ти си просто човек.

Тези думи се родиха в ума й година по-късно, когато ги записа в мазето. Искаше й се да му ги беше казала тогава.

— Аз съм глупав — обясни Ханс Хуберман на доведената си дъщеря. — И добър. Което ме превръща в най-големия идиот на света. Истината е, че искам да дойдат и да ме приберат. Няма нищо по-лошо от това да седиш и да чакаш.

Ханс Хуберман се нуждаеше от оправдание. Трябваше да се убеди, че Макс Ванденбург не е напуснал къщата напразно.

И най-накрая, след три седмици очакване, той реши, че моментът е дошъл.

Беше късно.

Лизел тъкмо се връщаше от фрау Холцапфел, когато видя двама мъже в дълги черни шинели и побягна към вкъщи.

— Татко, татко! — Тя едва не помете кухненската маса. — Татко, те са тук!

Мама се появи първа.

— Какви са тези крясъци, Saumensch? Кой е тук?

— Гестапо!

— Ханси!

Той вече отиваше към вратата, за да им отвори. Лизел искаше да го придружи, но Роза я задържа и двете останаха да гледат от прозореца.

Татко се спря при портата, пристъпвайки неспокойно от крак на крак.

Мама прегърна Лизел още по-силно.

Мъжете отминаха.

Татко хвърли поглед назад към къщата, разтревожен, излезе на улицата и извика подир тях:

— Хей! Аз съм тук. Дошли сте за мен и това е моята къща. Мъжете в шинели се спряха за момент и направиха справка в тефтерите си.

— Не, не — отговориха те. Гласовете им бяха дълбоки и гърлени. — За съжаление сте малко стар за нуждите ни.

Те продължиха надолу по улицата, но не отидоха много далече. Спряха се пред №35 и минаха през отворената портичка.

— Фрау Щайнер? — казаха мъжете, когато вратата се отвори.

— Да, аз съм.

— Дошли сме да разговаряме за нещо с вас.

Мъжете стояха като колони в шинели на прага на къщата на семейство Щайнер, която все така си приличаше на кутия за обувки. По някаква причина те бяха дошли за момчето.

Двамата непознати в шинели търсеха Руди.