Крадецът на книги

Пътят към вкъщи

„Mein Kampf“.

Книгата, написана от самия фюрер.

Това беше третата особено важна книга, която стигна до Лизел Мемингер, само че този път тя не я открадна. Книгата се появи на улица „Химел“ №33 може би около час, след като Лизел отново се унесе в сън след задължителния си кошмар.

Някои биха казали, че е било истинско чудо тя изобщо да притежава тази книга.

Нейното пътуване към дома на момичето започна в нощта на големия огън.

Те бяха преполовили пътя до вкъщи, когато Лизел не можа да издържи повече. Тя се наведе, извади пушещата книга изпод униформата си и смутено започна да я подхвърля от ръка в ръка.

Когато се охлади достатъчно, те и двамата се втренчиха в нея за миг, очаквайки думите.

— Какво означава това? — каза татко.

Той протегна ръка и грабна „Свити рамене“. Обяснение не беше необходимо. Очевидно беше, че момичето я е откраднало от огъня. Книгата беше гореща и влажна, синя и червена и Ханс Хуберман смутено я отвори. Страница трийсет и осма и трийсет и девета.

— Още една?

Лизел потърка ребрата си.

Да.

Още една.

— Май вече няма да се налага да търгувам с цигари? — подхвърли татко. — Не и при положение, че можеш да крадеш тези неща, вместо да ги купувам.

За разлика от него Лизел не каза нищо. Може би тя за първи път осъзнаваше, че престъплението говори само за себе си. По най-неопровержим начин.

Татко се взираше в заглавието, вероятно чудейки се какъв точно вид заплаха представляваше тази книга за умовете и сърцата на германския народ. И тогава нещо се случи.

— Значи това било! — Всяка от думите падна на ръбовете си и чупейки се, образува следващата.

Престъпникът не можа да издържи повече:

— Какво, татко? Какво е станало?

— Разбира се.

Като всеки човек, споходен от откровение, Ханс Хуберман стоеше донякъде скован. Следващите думи щяха да бъдат или изкрещени, или изобщо нямаше да бъдат изречени. Освен това, най-вероятно щяха да бъдат повторение на онова, което бе казал миг по-рано.

— Разбира се.

Този път гласът му беше като юмрук, стоварил се върху маса.

Ханс виждаше нещо. Наблюдаваше го как се движи бързо, като на състезание, но то беше твърде високо и твърде далече, за да го види и Лизел. Тя го умоляваше:

— Хайде, татко, кажи ми какво има? — Безпокоеше се, че той ще каже на мама за книгата. Както е свойствено за хората, това беше по-важно за нея от всичко друго. — Ще й кажеш ли?

— Моля?

— Знаеш какво имам предвид… Ще кажеш ли на мама?

Ханс Хуберман все още не се беше откъснал от своето видение, висок и далечен.

— Какво да й кажа?

Лизел вдигна книгата.

— За това. — Тя я размаха във въздуха като оръжие.

Татко изглеждаше объркан.

— И защо да го правя?

Тя ненавиждаше такива въпроси. Те я принуждаваха да признае грозната истина, да разкрие порочната си граблива природа.

— Защото я откраднах.

Той се приведе над нея, сетне се изправи и сложи ръка на главата й. Погали косата й с дългите си груби пръсти.

— Разбира се, че не, Лизел. Ти си в безопасност.

— И какво ще направиш тогава?

Това беше въпросът.

Какво чудодейно нещо щеше да извърши насред нищо неподозиращата улица „Мюнхен“. Преди да ви кажа, мисля, че трябва да ви разкрия какво видя Ханс Хуберман преди да вземе решението си.

— Чуй ме, Лизел. — Татко я прегърна и я побутна да вървят. — Тази книга ще бъде наша тайна. Ще я четем през нощта или през деня в мазето, също като другите — но трябва да ми обещаеш нещо.

— Само кажи какво е то, татко.

Нощта беше тиха и спокойна. Всичко слушаше.

— Ако някога те помоля да запазиш нещо в тайна, ти ще го направиш.

— Обещавам.

— Добре. А сега да вървим. Ако закъснеем още малко, мама ще ни убие, а ние не искаме това да се случи, нали? И никакво крадене на книги повече, а?

Лизел се усмихна.

Едва след време тя разбра, че през следващите няколко дни нейният втори баща успя да замени малко цигари за една друга книга, макар че тя не беше за нея. Той почука на вратата на нацисткия клуб в Молкинг и се възползва от случая да попита какво става с молбата му за членство. След като въпросът беше обсъден, Ханс им даде последните си пари и дузина цигари, а в замяна получи едно използвано копие на „Mein Kampf“.

— Приятно четене — каза един от членовете на партията.

— Благодаря — кимна в отговор Ханс.

От улицата той продължи да чува гласовете на мъжете вътре. Един от тях беше особено отчетлив:

— Той никога няма да бъде одобрен, дори да купи сто бройки от „Mein Kampf“. — Тези думи бяха посрещнати с единодушно съгласие.

Ханс държеше книгата в дясната си ръка, мислейки си за парите за пощенски разходи, за надвисналото съществувание без цигари и за приемната си дъщеря, която му беше дала тази блестяща идея.

— Благодаря ти — каза той гласно, при което един случаен минувач го запита на кого говори.

— На никого, добри човече, на никого — отвърна Ханс с присъщата си приветливост. — Хайл Хитлер! — добави той и продължи по улица „Мюнхен“, носейки страниците на фюрера.

Вероятно в този момент Ханс Хуберман бе обзет от доста смесени чувства, защото идеята му беше подсказана не само от Лизел, но и от сина му. Беше ли се появил страхът, че няма да го види никога повече? От друга страна Ханс се къпеше в екстаза на едно хрумване и все още не се опитваше да предвиди всички възможни усложнения, опасности и злокобни нелепости. Засега идеята беше достатъчна. Тя беше неунищожима. Е, превръщането й в реалност беше нещо съвсем друго. Но засега да го оставим да й се порадва.

Ще му дадем седем месеца.

Сетне ние ще дойдем за него.

И при това какво идване ще бъде само!

Библиотеката на кмета

Несъмнено към улица „Химел“ №33 се приближаваше нещо голямо, за което Лизел нищо не подозираше. Или да го кажем по-друг начин, в момента момичето си имаше други по-големи грижи:

Беше откраднала книга.

Някой я беше видял.

Крадецът на книги реагира. По очаквания начин.

Всяка нейна минута и всеки неин час минаваха под знака на тревогата, или дори на параноята. Такъв беше обичайният ефект от съзнанието за извършено престъпление, който е особено силно изразен при децата. И в такива случаи те обикновено си представят безбройните начини, по които ще бъдат заловени. Хора, които неочаквано изскачат пред теб иззад ъгъла; учители, които изведнъж разбират всеки грях, който някога си извършил; полицаи, които идват да те приберат, винаги когато трепне лист или се затръшне далечна врата.

За Лизел самата параноя се превърна в наказание, както и страхът от доставките на пране в дома на кмета. И както можете да предположите, когато моментът настъпи, Лизел удобно пропусна къщата на Гранде Щрасе. Тя се отби в къщата на болната от артрит Хелена Шмид, взе прането на влюбените в котките Вайнгартнерови, но подмина къщата на бургмайстера Хайнц Херман и съпругата му Илза.

При първия случай Лизел каза, че просто е забравила за този адрес — доста наивно обяснение според мен, имайки предвид, че кацналата на хълма къща се виждаше от целия град и беше направо незабравима. Когато за втори път се върна с празни ръце, тя излъга, че не е имало никого вкъщи.

— Нямаше никого в къщата?

Мама беше скептична. А нейният скептицизъм я подсещаше за дървената лъжица. Тя я размаха по посока на Лизел и каза:

— Връщай се там веднага и ако пак си дойдеш без пране, по-добре не си идвай изобщо!

— Настина? — Това беше отговорът на Руди, когато Лизел сподели с него какво е казала мама. — Искаш ли да избягаме заедно.

— Ще умрем от глад.

— Аз и без това умирам от глад!

Те се засмяха.

— Не — рече тя. — Трябва да го направя.

Двамата обикаляха града, както обикновено правеха, когато Руди я придружаваше. Той винаги се опитваше да бъде джентълмен и й предлагаше да носи торбата, но Лизел всеки път отказваше. Заплахата от Watschen тегнеше само над нейната глава и следователно единствено на нея можеше да се разчита, че ще носи торбата както трябва. Всеки друг можеше да се отнесе невнимателно с нея, да я усуче или да я смачка и затова не си струваше да поема рискове. Освен това ако позволеше на Руди да я носи, в замяна той можеше да поиска да получи целувка, което беше изключено. Ето защо, за да облекчи товара си, момичето прехвърляше торбата от рамо на рамо на всеки стотина крачки.

Лизел вървеше отляво, а Руди отдясно. През по-голямата част от времето Руди говореше за последния футболен мач на улица „Химел“, за това как е помагал в магазина на баща си или за каквото му дойдеше на ум. Лизел се опитваше да го слуша, но не успяваше. Онова, което чуваше, беше страх, който звънтеше в ушите й и ставаше все по-оглушителен с всяка следваща крачка към Гранде Щрасе.

— Какво правиш? Не е ли тук?

Лизел кимна, че Руди е прав. Всъщност тя се беше опитала да подмине къщата на кмета, за да спечели малко време.

— Е, върви тогава — подкани я той. Небето над Молкинг се смрачаваше. От земята лъхаше студ. — Хайде, Saumensch. — Руди остана на портата.

След пътеката имаше осем стъпала, които водеха до масивната входна врата, която приличаше на чудовище. Лизел погледна намръщено месинговото чукало.

— Какво чакаш? — извика Руди.

Лизел се извърна с лице към улицата. Имаше ли начин, имаше ли изобщо някакъв начин да избегне това? Имаше ли друга история, или да го кажем направо — имаше ли друга лъжа, за която не се е сетила?

— Нямаме цял ден. — Отново далечният глас на Руди. — Какво чакаш, по дяволите?

— Ще си затвориш ли устата, Щайнер? — Това беше вик, произнесен като шепот.

— Какво?

— Казах да млъкнеш, глупав Saukerl такъв…

Сетне тя се обърна отново към вратата, вдигна месинговото чукало и потропа три пъти, бавно. От другата страна се чуха приближаващи се стъпки.

Първоначално тя не погледна жената, а впи поглед в торбата с пране в ръката й. Изучи подробно шнурчето за стягане, докато я вземаше. Получи и парите и след това — нищо. Съпругата на кмета, която никога не говореше, просто стоеше по хавлия, а меката й пухкава коса беше вързана на къса опашка. Почувства се лек полъх. Нещо като въображаемо издихание на труп. Но отново нямаше думи и когато Лизел намери смелост да вдигне глава към нея, лицето на жената не изразяваше упрек, а пълна отчужденост. За миг тя погледна момчето зад рамото на Лизел, сетне кимна, отстъпи назад и затвори вратата. Момичето дълго остана да се взира в огромната врата пред себе си.

— Хей, Saumensch! — Никакъв отговор. — Лизел!

Лизел се обърна.

Предпазливо.

Тръгна по стълбите обратно, дълбоко погълната в размисъл.

Може би жената все пак не беше я видяла как открадва онази книга. Беше почти мръкнало. Може би това беше един от онези случаи, когато ти се струва, че някой те наблюдава, а всъщност той си гледа нещо съвсем друго или просто си мечтае. Каквато и да беше истината, Лизел не се впусна в допълнителни анализи. Тя си беше свършила работата тук и това беше достатъчно.

Отърсило се от мислите си, момичето продължи надолу по стълбите, взимайки последните три наведнъж.

— Да вървим, Saukerl. — Тя дори си позволи да се засмее. Единайсетгодишната параноя беше могъща. Единайсетгодишното облекчение беше еуфорично.

Изминаха няколко седмици.

Футбол на улица „Химел“.

Четене на „Свити рамене“ между два и три часа през нощта, посткошмарно, или следобед в мазето.

Още едно благоприятно посещение на къщата на кмета.

Всичко беше прекрасно.

Докато се случи нещо.

Следващият път когато Лизел посети къщата на хълма, без Руди, възможността се откри сама. Беше ден за събиране на пране.

Съпругата на кмета отвори вратата, но този път не държеше торбата, както обикновено. Вместо това тя отстъпи настрани и даде знак на момичето с тебеширената си ръка да влезе вътре.

— Идвам само за прането. — Кръвта на Лизел изстина. Стана на трохи. Тя едва не се строполи на парчета на стълбите.

И тогава жената произнесе първата си дума. Тя протегна ръка със студени пръсти и каза:

— Warte. Чакай.

Когато се убеди, че детето ще я послуша, тя се обърна и влезе бързо вътре.

— Слава богу — въздъхна момичето с облекчение. — Тя отива да го вземе. — Лизел имаше предвид прането.

Но жената не носеше нищо подобно.

Когато дойде и се спря в една почти невъзможно крехка неподвижност, тя държеше грамада от книги, притиснати към корема си, от нивото на пъпа до началото на гърдите й. Изглеждаше толкова уязвима в очертанието на чудовищната врата. Дълги ефирни мигли и само намек за изражение на лицето. Загатване.

Ела и виж, казваше то.

„Тя ще ме подложи на мъчения — реши Лизел. — Ще ме прилъже вътре, ще запали камината и ще ме хвърли в нея заедно с книгите. Или ще ме заключи в мазето и ще ме умори от глад.“

Но въпреки това — може би примамена от книгите — тя осъзна, че влиза в къщата. Скърцането на обувките й по дъските на пода я накара да се свие плахо, а в един момент, когато дървото изстена, Лизел почти се спря. Но съпругата на кмета само извърна глава назад и продължи към една врата с цвят на кестен. Сега на лицето й беше изписан въпрос.

Готова ли си?

Лизел проточи леко шия, сякаш можеше да надникне зад вратата пред тях. Очевидно това беше знакът тя да се отвори.

— Боже мой…

Момичето произнесе тези думи гласно и те потънаха в стая, пълна със студен въздух и книги. Книги навсякъде! На всяка стена имаше претрупани и въпреки това безупречни лавици с книги. Почти беше невъзможно да се види боята върху дървото. Имаше книги с гръбчета в черни, червени, сиви и всякакви други цветове, а буквите върху тях бяха с всевъзможни стилове и размери. Това бе едно от най-красивите неща, които Лизел Мемингер бе виждала.

Тя се усмихна в почуда.

Смаяна от самото съществуване на тази стая!

Дори когато се опита да изтрие усмивката си с ръка, момичето веднага разбра, че това упражнение е безсмислено. Тя почувства как очите на жената обхождат тялото й, и когато я погледна, те се бяха спрели на нея.

Настъпи тишина, която й се струваше почти невъзможна. Тя се обтегна като ластик, готов всеки миг да се скъса. Момичето наруши мълчанието.

— Мога ли?

Двете думи увиснаха над огромното пространство, застлано с дървено дюшеме.

Жената кимна.

Да, можеш.

Постепенно стаята се сви, докато крадецът на книги вече можеше да докосне лавиците, които бяха само на няколко малки стъпки разстояние. Тя прокара опакото на ръката си по първата лавица, слушайки шумоленето на ноктите си, които се плъзгаха по гръбначния мозък на всяка една от книгите. Звукът наподобяваше музикален инструмент или нотите на бягащи крака. Момичето включи и другата си ръка. Те се надпреварваха една друга. Лавица след лавица. И се смееше. Гласът й беше свободен, високо в гърлото, и когато най-накрая се спря в средата на стаята, тя остана там дълги минути, гледайки ту лавиците, ту пръстите си.

Колко книги бе докоснала?

Колко бе почувствала?

Лизел пристъпи напред и го направи отново, този път много по-бавно и без да обръща ръката си, позволявайки на дланта си да усети всяко едно от гръбчетата на книгите. Беше като магия, като нещо прелестно, като ярки лъчи, проблеснали от полилей. На няколко пъти беше почти готова да извади някое заглавие от мястото му, но все пак не се осмели. Бяха твърде съвършени.

В един момент отново зърна жената вляво от нея. Очарователно прегърбена, тя все още крепеше кулата от книги, притисната до тялото си. Върху парализираните й устни се появи усмивка.

— Искате ли да…?

Лизел не завърши въпроса си и вместо това направи онова, което се канеше да попита. Приближи се и пое внимателно книгите от ръцете на жената. Сетне ги сложи на празното място, където бяха седели допреди малко, близо до леко открехнатия прозорец. Студът отвън нахлуваше в стаята.

За момент се замисли дали да не го затвори, но сетне се отказа. Това не беше нейната къща и не можеше да се бърка в установения ред. Вместо това се върна при дамата зад нея, чиято усмивка сега приличаше на рана и чиито ръце висяха грациозно до тялото й. Като ръцете на момиче.

И сега какво?

В стаята се възцари усещане за неловкост и Лизел хвърли един последен мимолетен поглед към стените с книги. Думите се оформиха колебливо в устата й, но все пак тя ги изстреля наведнъж.

— Трябва да вървя.

Бяха необходими три опита преди действително да тръгне.

Лизел почака няколко минути в коридора, но жената така и не се появи, и когато се върна при вратата на библиотеката, тя я видя да седи на писалището, взирайки се с празен поглед в една от книгите. Момичето реши да не я безпокои, тръгна обратно по коридора и взе прането.

Този път Лизел избягна болезненото място в дюшемето, придържайки се към лявата стена на дългия коридор. Когато затвори вратата зад себе си, се чу месингово изщракване и държейки прането до себе си, тя погали плътта на дървото.

— Тръгвай — каза си Лизел.

В началото, докато бързаше към вкъщи, беше замаяна.

Сюрреалистичното преживяване със стаята, пълна с книги, и вцепенената съкрушена жена вървеше редом с нея. Тя го виждаше върху стените на сградите, като пиеса. Може би то беше подобно на откровението на татко, свързано с Mein Kampf. Накъдето и да погледнеше, Лизел виждаше съпругата на кмета с грамадата от книги в ръце. На всеки от ъглите чуваше шумоленето на собствените си длани, които смущаваха спокойствието на лавиците. Видя отворения прозорец, полилея с прекрасната светлина. Видя и себе си как си тръгва, без да каже дума на благодарност.

Скоро нейното упоение се превърна в безпокойство и самоотвращение. Започна да се упреква.

— Ти не каза нищо. — От време на време между забързаните си стъпки тя тръсваше отривисто глава. — Нито „довиждане“. Нито „благодаря“. Нито „това е най-красивото нещо, което съм виждала“. Нищо! — Тя несъмнено беше крадец на книги, но това не означаваше, че не трябва да има никакви обноски. Не означаваше, че не може да бъде учтива.

Продължи да върви още няколко минути, борейки се със своята нерешителност.

Когато стигна улица „Мюнхен“, на колебанието й беше сложен край.

В момента, в който зърна табелата STEINER — SCHNEIDERMEISTER6, тя се обърна и хукна обратно.

Този път вече нямаше двоумение.

Момичето почука на вратата, изпращайки месингово ехо през дървото.

Scheisse!7

Пред нея стоеше не съпругата на кмета, а самият кмет. В бързината Лизел бе пропуснала да види колата, която беше паркирана отпред на улицата.

Облечен в черен костюм и с мустаци, мъжът заговори:

— Мога ли да ти помогна?

Лизел не можеше да каже нищо. Все още не. Тя стоеше приведена, останала без дъх, но за щастие жената дойде, когато се беше посъвзела поне отчасти. Илза Херман се спря зад съпруга си, малко встрани.

— Забравих — каза Лизел. Тя вдигна торбата и се извърна към съпругата на кмета. Макар и още задъхана, тя успя да изпрати посланието си в пролуката между кмета и касата на вратата, така че да стигне до жената. Думите дойдоха накъсано. — Забравих… аз просто… исках — каза Лизел, — … да ви благодаря.

На лицето на Илза Херман отново се изписа познатото болезнено изражение. Пристъпвайки до съпруга си, тя кимна едва-едва, почака и сетне затвори вратата.

На Лизел й трябваше още минута, за да може да си тръгне.

Тя се усмихна на стъпалата.

Появата на боеца

А сега ще сменим декора.

До този момент всичко ставаше прекалено лесно, не мислиш ли, приятелю? Какво ще кажеш да забравим за Молкинг за малко? Промяната ще ни се отрази добре.

Освен това тя е важна за историята.

Ще попътуваме малко, до един таен склад, и ще видим каквото е речено да видим.

На няколкостотин километра на северозапад, в Щутгарт, далече от крадците на книги, кметските съпруги и улица „Химел“, един мъж седеше в тъмното. Беше решено, че това е най-доброто място. Трудно е да намериш евреин в тъмното.

Той седеше на куфара си и чакаше. Колко дни бяха минали така?

Може би седмици наред не беше ял нищо друго освен лошия вкус на гладния си дъх и пак нищо. От време на време до него долитаха гласове и понякога копнееше за тях, искаше му се да отвори вратата и да се измъкне навън под непоносимата светлина. Но засега можеше само да седи на своя куфар-кушетка, подпрял брадичката си с ръце, усещайки как лактите изгарят бедрата му. Чувстваше унесеност, настървена унесеност, и раздразнението на един полусън, към който се прибавяше и наказанието на пода.

Не обръщай внимание на краставите си крака.

Не чеши подметките на обувките.

И не мърдай прекалено много.

Просто остави всичко, както си е, на всяка цена. Може би скоро ще дойде време за тръгване. Светлина като огнестрелно оръжие. Експлозия в очите. Може би е дошло време за тръгване. Може би вече е време, затова събуди се. Събуди се, по дяволите! Събуди се.

Вратата се отвори и над него се надвеси някаква фигура. Една ръка цопна в студените вълни на дрехите му и мръсните потоци под тях. Зад нея се чу глас.

— Макс — прошепна той. — Макс, събуди се.

Очите му не реагираха, както обикновено става при шок. Никакво трепване, никакво сепване и никаква изненада. Тези неща се случват, когато се събуждаш от някакъв лош сън, а не когато се озоваваш в такъв. Не, неговите очи се отвориха с мъка, от тъмнина към полумрак. Всъщност реагира тялото му, той се надигна и протегна ръка, за да улови празния въздух.

Сега гласът заговори утешително:

— Съжалявам, че отне толкова много време. Имах чувството, че ме наблюдават. Човекът с личната карта също се забави повече, отколкото очаквах, но… — Последва пауза. — Вече е готова. Не е кой знае с какво качество, но да се надяваме, че е достатъчно добра, за да стигнеш където трябва. — Мъжът се наведе и махна с ръка към куфара. В другата си ръка държеше нещо тежко и плоско. — Хайде, ставай. — Макс се подчини, изправи се и се почеса. Почувства изопването на костите си. — Личната карта е тук. — Това беше книга. — Пътната карта и инструкциите също трябва да дойдат тук. А ключът е залепен към вътрешната корица. — Той отвори куфара колкото може по-тихо и внимателно пъхна вътре книгата, сякаш беше бомба. — Ще дойда пак след няколко дни.

Мъжът остави една малка чанта, пълна с хляб, свинска мас и три малки моркова. До тях имаше бутилка с вода. Нямаше извинение.

— Това беше най-доброто, което можах да направя.

Отваряне на врата, затваряне на врата.

Отново сам.

Онова, което го връхлетя веднага след това, беше шумът.

Всичко беше толкова отчайващо шумно в мрака, когато останеше сам. Всеки път, когато помръднеше, се чуваше звук. Чувстваше се като човек в хартиен костюм.

Храната.

Макс раздели хляба на три части и сложи две от тях настрани. Отдаде се изцяло на онова, което беше в ръката му, дъвчеше, преглъщаше и с мъка го придвижваше по сухия коридор на гърлото си. Маста беше студена и твърда и от време на време засядаше по пътя надолу. В този момент на помощ идваха големите глътки вода, които спасяваха положението.

След това морковите.

Отново отдели два настрана и се нахвърли върху третия. Шумът бе изумителен. Несъмнено самият фюрер можеше да чуе звука от оранжевото хрускане в устата му. Зъбите му се чупеха при всеки натиск. Когато отпи от водата, беше сигурен, че ги е погълнал с нея. Следващият път, посъветва се той, първо пий.

По-късно, когато шумът отслабна и намери смелост да опипа зъбите си, за негово облекчение откри, че всеки един от тях е на мястото си, непокътнат. Направи усилие да се усмихне, но не се получи. Представи си само колко нелепо изглежда смирената му усмивка с уста, пълна с изпочупени зъби. Продължи да ги опипва още часове наред.

Отвори куфара и извади книгата.

Не можа да прочете заглавието й, а рискът да драсне клечка кибрит точно сега му се стори твърде голям.

Когато заговори, гласът му имаше привкуса на шепот.

— Моля те — каза той. — Моля те.

Всъщност говореше на човек, когото не бе срещал никога. Заедно с още няколко други важни подробности, той знаеше и името му. Ханс Хуберман. И сетне отново заговори на далечния непознат. Умоляващо.

— Моля те.

Атрибутите на лятото

Ето това е.

Вече разбирате точно какво се задаваше към улица „Химел“ в края на 1940 г.

Аз знам.

Вие знаете.

Лизел Мемингер обаче не можеше да бъде сложена в тази категория.

За крадеца на книги лятото на тази година беше просто. То се състоеше от четири главни елемента или атрибути. Понякога тя се питаше кой от тях е най-важен.

По нейно мнение „Свити рамене“ беше чудесна книга. Всяка нощ, след като се съвземеше от поредния кошмар, на нея й ставаше приятно, че е будна, и че може да си почете. „Няколко страници?“ — питаше татко и Лизел кимваше. Понякога завършваха главата следващия следобед, долу в мазето.

Проблемът на властите с книгата беше очевиден. Главният герой беше евреин и при това представен в положителна светлина. Непростимо. Този евреин беше богат човек, на когото беше омръзнало да оставя живота да минава покрай него — нещо, което той наричаше „свиване на рамене“ по отношение на всички проблеми и удоволствия, които са отредени на човек по време на земния му път.

През ранното лято в Молкинг, докато Лизел и татко напредваха с книгата, този човек пътуваше към Амстердам по работа през една зъзнещо студена зима. Момичето се влюби в този образ — зъзнещо студена зима. „Всъщност зимата с точно такава, когато стане студено“, каза тя на Ханс Хуберман. Те седяха заедно на леглото, татко полузаспал, а Лизел будна и трескава.

Понякога тя гледаше татко, докато спи, знаейки за него едновременно и повече, и по-малко, отколкото всеки от тях подозираше. Понякога Лизел чуваше как той обсъжда с мама тежкото им финансово положение или пък двамата говорят унило, че Ханс трябва да отиде и да се види със сина си. Впоследствие се беше оказало, че младежът е напуснал квартирата си и най-вероятно вече е на път към фронта. — Schlaf gut, татко — казваше момичето в такива случаи. — Приятни сънища. — Сетне слизаше от леглото, промушвайки се покрай него, за да угаси лампата.

Следващият атрибут, както споменах, беше библиотеката на кмета.

За да дадем пример за ситуацията, ще се спрем на един хладен ден в края на юни. Руди, меко казано, беше бесен.

За коя се мислеше тази Лизел Мемингер, та да му казва, че днес трябвало да разнесе прането сама? Не беше ли той достатъчно добър, че да ходи по улиците с нея?

— Престани да се оплакваш, Saukerl — смъмри го тя. — Просто не се чувствам добре. Освен това ще изтървеш мача.

Руди погледна през рамо.

— Е добре, щом така поставяш нещата. — На устните на момчето се изписа дяволита усмивка. — Можеш да си завреш твоето пране отзад. — И с тези думи той хукна, без да губи повече време, за да се присъедини към отбора си.

Когато Лизел стигна края на улица „Химел“, тя погледна назад точно навреме, за да го види как стои пред по-близката от двете импровизирани врати. Той й махаше.

— Saukerl — каза момичето и вдигна ръка, знаейки съвършено добре, че в същия момент той я е нарекъл Saumensch. Мисля, че тези отношения бяха толкова близки до любовта, колкото беше по силите на две единайсетгодишни деца.

Тя се затича към Гранде Щрасе и къщата на кмета.

Разбира се, имаше пот и задъхано дишане.

Но това беше пътят към книгите.

Съпругата на кмета, която за четвърти път бе пуснала момичето вътре, седеше на писалището и просто наблюдаваше книгите. При второто посещение, тя бе позволила на Лизел да вземе една от книгите и да я прегледа. След това дойде още една и още една, докато момичето се натовари с половин дузина книги, някои от тях стиснати под мишница, а останалите в растящата купчина в другата й ръка.

Сега, докато Лизел стоеше в хладната стая, стомахът й шумно се оплака, но никаква реакция не последва от нямата осакатена жена. Тя отново беше по хавлия и макар на няколко пъти да бе погледнала момичето, нито веднъж не задържа погледа си задълго. Обикновено обръщаше повече внимание на нещо до него, нещо липсващо. Прозорецът беше широко отворен, правоъгълна хладна уста, от която от време на време идваха поривисти дихания.

Лизел седна на пода. Книгите бяха разпилени около нея.

След четирийсет минути си тръгна. Всяка книга беше върната на мястото й.

— Довиждане, фрау Херман. — Думите винаги идваха като шок. — Благодаря ви.

Сетне жената й плащаше и тя си тръгваше. Задължен да дава обяснение за всяко свое закъснение, крадецът на книги хукваше към вкъщи.

Истинското лято дойде, стаята с книги стана по-топла и с всяка следваща доставка на пране, подът беше все по-малко болезнен. Лизел сядаше с малка купчина книги до себе си и прочиташе по няколко параграфа от всяка, опитвайки се да запомни думите, които не знаеше, за да попита татко за тях, когато се прибере у дома. След време, като голяма, когато писа за тези книги, Лизел вече не помнеше заглавията им. На нито една. Може би ако ги беше откраднала, щеше да бъде по-добре подготвена.

Помнеше обаче, че на вътрешната корица на една от книгите с картинки имаше име, изписано с тромав почерк:

Лизел прехапа устни, но не можа да издържи дълго на изкушението. Без да става от пода, тя се извърна, вдигна глава към облечената в хавлия жена и направи своето запитване:

— Йохан Херман — каза момичето. — Кой е той?

Жената погледна встрани от нея, някъде до коленете й.

Лизел бързо съжали за постъпката си.

— Извинете. Не трябваше да задавам такива въпроси… — Тя остави изречението да умре от собствената си смърт.

Лицето на жената не се промени, но все пак тя съумя някак да отговори.

— Той не е нищо сега в този свят — обясни фрау Херман. — Той беше мой…

— Освен всичко друго — рече жената, — той замръзна до смърт. — За кратко тя закърши ръце и след това го повтори: — Той замръзна до смърт, сигурна съм в това.

Съпругата на кмета беше просто член на една световна бригада. Сигурна съм, че сте виждали такива като нея. Във вашите истории, стихотворения и филмите, които обичате да гледате. Те са навсякъде, тогава защо не и тук? Защо не и в една красива къща на хълм в малък германски град? Това е толкова добро място за страдание, колкото и всяко друго.

Всъщност Илза Херман бе решила да направи от страданието свой триумф. Когато то отказа да си отиде, тя отстъпи и се остави в негово владение. Прегърна го.

Тя можеше да се застреля, да си издере лицето или пък да се впусне в други методи на самонараняване, но вместо това избра онова, което й се струваше най-слабата форма — да понася неудобствата на времето. Доколкото Лизел знаеше, Илза Херман се молеше за студени и дъждовни летни дни. И през по-голямата част от времето молитвите й се сбъдваха.

Когато Лизел си тръгна този ден, тя каза нещо с огромно неудобство. Две гигантски думи бяха изтръгнати мъчително, подхвърлени през рамо и пуснати като нескопосан чифт в краката на Илза Херман. Те паднаха странично, когато момичето се извърна и ги изрече, защото вече не издържаше тежестта им. Сетне останаха да стоят заедно на пода — големи, гръмки и тромави.

И отново съпругата на кмета гледаше встрани от нея. Лице като празна страница.

— За какво? — каза тя този път.

Лизел вече беше извън стаята, близо до входната врата. Когато чу тези думи, тя се спря, но реши да не се връща, предпочитайки да продължи безшумно пътя си към изхода и сетне надолу по стъпалата. Тя погледна към Молкинг, преди да изчезне в него и след това за дълго се изпълни със съжаление към съпругата на кмета.

Понякога Лизел се питаше дали просто не трябва да остави на спокойствие тази жена, но Илза Херман беше твърде интересна, а притегателната сила на книгите твърде голяма. Някога думите бяха направили Лизел безполезна, но сега, докато седеше на пода; а съпругата на кмета на писалището на съпруга си, тя усещаше едно вътрешно чувство за могъщество. Това се случваше всеки път, когато дешифрираше някоя нова дума или уловеше смисъла на цяло изречение.

Тя беше момиче.

В нацистка Германия.

Колко подходящо място да откриеш силата на думите.

И колко ужасно (но при все това въодушевяващо!) щеше да бъде чувството много месеци по-късно, когато щеше да отприщи силата на това ново откритие в мига, в който съпругата на кмета я предаде. Колко бързо съжалението щеше да я напусне и колко бързо щеше да се превърне в нещо съвършено друго.

Сега обаче, в лятото на 1940 г., тя не можеше да види какво й е подготвило бъдещето и при това в няколко различни посоки. Пред себе си имаше само една тъжна жена и стая, пълна с книги, която й беше приятно да посещава. Това беше всичко. Това беше част втора от нейното съществуване през това лято.

Част трета, слава богу, беше малко по-безгрижна — ритане на футбол на улица „Химел“.

Позволете ми да ви нарисувам една картина:

Стържещи подметки по асфалта.

Задъхано момчешко дишане.

Викове: „Тук! Насам! Scheisse!8“

Тежкото подскачане на топката по пътя.

Всички бяха на улица „Химел“, а с напредването на лятото се чуваха и все по-настоятелни извинения.

Извиненията бяха на Лизел Мемингер.

И бяха отправени към Томи Мюлер.

Някъде към началото на юли тя най-накрая успя да го убеди, че няма да го убие. След пердаха, който беше отнесъл миналия ноември, Томи все още се боеше да бъде около нея. И по време на мачовете на улица „Химел“ неизменно стоеше надалече.

— Никога не знаеш кога може да й прищрака нещо — довери той веднъж на Руди, наполовина говорейки, наполовина треперейки.

В защита на Лизел трябва да кажем, че тя не спря да се опитва да го успокои.

Чувстваше се огорчена, че бе съумяла да се помири с Лудвиг Шмайкел, но не и с простодушния Томи Мюлер. Той все още се свиваше плахо, когато я зърнеше.

— Откъде можех да разбера, че си ми се усмихвал онзи ден? — питаше го тя отново и отново.

Докато пазеше на вратата, Лизел дори на няколко пъти го насърчи да мине да играе напред, но този негов ход срещна сериозен отпор от съотборниците му.

— Връщай се назад! — заповяда му най-накрая едно момче на име Харалд Моленхауер. — Ти си абсолютно безполезен! — Това се случи, след като Томи го спъна в момента, когато щеше да отбележи гол. Харалд дори щеше да си присъди дузпа, ако Томи не беше от неговия отбор.

Лизел понякога излизаше напред и по някаква причина винаги се противопоставяше на Руди. Те се счепкваха, спъваха се един друг и се наричаха с обидни имена. В такива случаи Руди коментираше:

— Ти изобщо не разбираш от футбол, глупав Saumensch Arschgrobbler. Абсолютно безнадежден случай си. На него изглежда му беше приятно да нарича Лизел „задникодраскач“. Това беше една от радостите на детството.

Друга радост на детството, разбира се, бяха кражбите. Част четвърта, лятото на 1940 г.

Наистина много неща бяха сближили Руди и Лизел, но онова, което циментира приятелството им, беше краденето. Следващата кражба беше провокирана от една открила се възможност, а колосалната движеща сила зад нея беше гладът на Руди. Момчето непрекъснато мислеше за ядене.

Не стига, че имаше купонна система, но и бизнесът на баща му не върнеше добре напоследък (заплахата от еврейската конкуренция вече я нямаше, но заедно с нея си бяха отишли и еврейските клиенти). Щайнерови едва свързваха двата края. Като много други хора от района на улица „Химел“, те живееха в оскъдица. Лизел беше готова да му носи ядене от нейния дом, но и там храната не беше в изобилие. Мама обикновено готвеше грахова супа в неделя вечерта, но не я сервираше само един или два пъти. Тя правеше достатъчно грахова супа, за да стигне до следващата събота. След това в неделя отново готвеше грахова супа. Така всекидневното им меню се свеждаше до грахова супа, хляб и понякога малка порция картофи или месо. Ядеш колкото ти е сипано, не искаш допълнително и не се оплакваш.

В началото правеха разни неща, за да забравят за глада.

Руди не беше гладен, когато играеха футбол на улицата. Или когато взимаха велосипедите на брат му и сестра му и посещаваха ателието на Алекс Щайнер, или пък отиваха при татко, ако този ден беше на работа. В такива случаи Ханс Хуберман обикновено сядаше с тях и им разказваше шеги под гаснещата следобедна светлина.

Друго развлечение през горещите дни беше да се учат да плуват в река Ампер. Водата все още беше малко студена, но това не ги спираше.

— Хайде — придумваше я Руди. — Насам. Тук не е толкова дълбоко.

Докато пристъпваше напред, Лизел не видя огромната дупка под водата и потъна право към дъното. Бясното ритане с крака в стил „кучешката“ спаси живота й, въпреки че едва не се задуши от многото погълната вода.

— Ти си Saukerl — обвини го тя, строполявайки се на речния бряг.

Руди се погрижи да бъде далече от нея. Беше видял какво направи тя на Лудвиг Шмайкел.

— Е, сега вече можеш да плуваш, нали?

Което не я ободри особено. Тя се отдалечи с коса, залепнала за бузата, а от носа й беше потекъл сопол.

— Това означава ли, че няма да получа целувка за това, че те научих да плуваш? — извика той след нея.

— Saukerl!

Ама че нахалник!

Беше неизбежно.

Угнетителната грахова супа и глада на Руди най-накрая ги тласнаха към кражбата. Тези фактори освен това вдъхновиха дружбата им с една група от по-големи деца, които крадяха от фермерите. Крадци на плодове. След един пореден футболен мач и Лизел, и Руди научиха ползата от това да си държиш очите отворени. Седейки на стълбите пред дома на Руди, те забелязаха едно по-голямо момче — Фриц Хамер — да яде ябълка. Беше от сорта „Клар“ — от тези дето зреят през юли и август — и изглеждаше великолепно в ръката му. Още три-четири като нея видимо бяха издули джобовете му.

Те се приближиха нехайно към него.

— Откъде ги взе? — попита Руди.

Момчето само се ухили в началото.

— Шт — каза то и спря да яде. Сетне извади една ябълка от джоба си и я подхвърли. — Само я виж — предупреди той. — Не я яж.

Следващият път, когато видяха същото момче да носи същото яке, въпреки лятната жега, те го проследиха. То ги отведе нагоре по течението на река Ампер. Бяха близо до мястото, където Лизел беше идвала с татко, докато се учеше да чете.

Група от пет момчета, някои длъгнести, други ниски и мършави, стояха и чакаха.

По онова време в Молкинг имаше няколко такива групи, чиято численост обикновено възлизаше на пет-шест души. Водачът на въпросната шайка беше симпатичен петнайсетгодишен престъпник на име Артур Берг. Той се огледа и видя двете единайсетгодишни деца, които се присламчваха към тях.

— Und? — попита той. — И?

— Умирам от глад — отвърна Руди.

— И освен това е много бърз — каза Лизел.

Берг я погледна.

— Не помня да съм искал мнението ти. — Той беше висок момчурляк с дълга шия и равномерно разпределени групи от пъпки по лицето. — Но те харесвам. — Артур Берг беше дружелюбен по един безочлив хъшлашки начин. — Това не е ли тази, която натупа брат ти, Андерл? — На Лизел несъмнено й се носеше славата. Новината за един добър пердах бързо се разчува.

Друго момче — едно от ниските и мършавите — с руса рошава коса и бледа кожа, погледна към нея.

— Мисля, че да.

— Да, тя е — потвърди Руди.

Анди Шмайкел се приближи, огледа я от глава до пети със замислено лице и накрая се усмихна широко.

— Браво, хлапе. — Той дори я тупна по гърба, като уцели лопатката й. — Щяха да ме спукат от бой, ако го бях направил аз.

Артур се приближи към Руди.

— А ти беше онзи Джеси Оуенс, нали?

Руди кимна.

— Очевидно си идиот — отбеляза Артур, — но си от нашия тип идиоти. — Хайде, да вървим.

Те бяха в бандата.

Когато стигнаха фермата, Лизел и Руди получиха чувал. Артур Берг стисна собствената си торба от зебло. Той прокара ръка през меките си кичури коса.

— Някой от вас крал ли е преди?

— Разбира се — потвърди Руди. — Крадем през цялото време. — Той не беше много убедителен.

Лизел беше по-конкретна:

— Аз откраднах две книги — при което Артур прихна, изсумтявайки три пъти. Пъпките му смениха местата си.

— Човек не може да яде книги, скъпа.

Сетне те се заеха да изучават ябълковата градина с нейните дълги виещи се редици. Артур Берг даде заповеди:

— Първо — рече той, — гледайте да не ви хванат на оградата. Който бъде хванат на оградата, ще бъде изоставен. Ясно? — Всички кимнаха с глава в знак, че са разбрали. — Второ, единият е на дървото, другият стои долу. Някой трябва да събира. — Артур потри доволно ръце, въодушевен от начинанието. — Трето, ако видите някой да идва, викайте така, че да събудите мъртвите. И всички хукваме. Richtig9?

— Richtig. — Отговорът дойде в хор.

Той я бутна към оградата, метна празния чувал върху телта, прехвърлиха се от другата страна и хукнаха към другите. Руди се качи на най-близкото дърво и започна да хвърля ябълките отгоре. Лизел стоеше долу и ги събираше в чувала. Когато се напълни, възникна друг проблем.

— Как ще прескочим оградата сега?

Отговорът дойде, когато видяха Артур Берг да се катери по оградата, колкото може по-близко до един от коловете й.

— Там телта е по-здрава. — Руди посочи с ръка. Той прехвърли чувала над оградата, помогна на Лизел да се покачи и се приземи до нея от другата страна, сред разпилените по земята ябълки.

До тях, стъпил здраво на дългите си крака, Артур Берг ги наблюдаваше с интерес.

— Не е зле — избоботи гласът му отвисоко. — Никак не е зле.

Когато се върнаха при реката, скрити сред дърветата, той взе чувала и даде на Лизел и на Руди да си разделят дузина ябълки.

— Добра работа — беше последният му коментар по въпроса.

Същият следобед, преди да се приберат у дома, Лизел и Руди изядоха по шест ябълки за по-малко от половин час. В началото се чудеха дали да не споделят плодовете със семействата си, но това криеше огромна опасност. Не им допадаше мисълта, че ще трябва да обясняват откъде са дошли ябълките. Лизел се колебаеше дали да не каже поне на татко, но не й се искаше той да си помисли, че доведената му дъщеря е маниакален престъпник. Затова продължи да хрупа.

На речния бряг, където се беше научила да плува, всяка от ябълките беше погълната. Несвикнали с такова изобилие, те знаеха, че е много вероятно да им стане лошо. Но въпреки това изядоха всичко.

— Saumensch! — наруга я мама същата вечер. — Защо повръщаш така?

— Може би е от граховата супа — предположи Лизел.

— Точно така — обади се татко. Той беше отново до прозореца. — От нея трябва да е. На мен самият също ми е малко лошо.

— А теб кой те е питал, Saukerl? — Сетне тя бързо се обърна към повръщащия Saumensch. — Е? Какво има? Какво си правила, прасе такова?

Но Лизел не каза нищо.

Тя си мислеше щастливо за ябълките. Ябълките! И сетне повърна още веднъж, за късмет.

Арийската магазинерка

Те стояха пред магазина на фрау Дилер, до варосаната стена. В устата на Лизел Мемингер имаше захарен бонбон.

Слънцето беше в очите й.

Въпреки тези трудности, тя все пак беше в състояние да говори и да спори.

В края на август и лятото те намериха един пфениг на земята. Неподправено щастие.

Той лежеше наполовина изгнил в прахта по маршрута за разнасяне на прането. Самотна ръждясала монета.

— Виж това?

Руди се спусна към нея. Обзети от почти болезнено вълнение, те хукнаха към магазина на фрау Дилер, без дори да се замислят, че един-единствен пфениг можеше да се окаже недостатъчен за онова, което смятаха да си купят. Влетяха през вратата и се спряха пред арийската магазинерка, която ги изгледа с презрение.

— Аз чакам — отбеляза тя. Косата й беше опъната назад, а черната й рокля задушаваше тялото й. Фотография на фюрера в рамка наблюдаваше от стената.

— Хайл Хитлер! — обади се първи Руди.

— Хайл Хитлер! — откликна тя, изпъвайки снага зад щанда. — А ти? — Фрау Дилер изгледа строго Лизел, която побърза да даде своя поздрав към фюрера.

На Руди не му трябваше много време да извади монетата от джоба си и да я сложи решително върху щанда. Той погледна фрау Дилер право в очилата и каза:

— Смесени бонбони, моля.

Фрау Дилер се усмихна. Зъбите в устата й се бореха за място и неочакваната й добронамереност накара Руди и Лизел също да се усмихнат. Но не за дълго.

Тя се наведе, затършува нещо и пак се изправи.

— Ето — каза арийката и подхвърли един бонбон на щанда. — Смесете си го сами.

Навън те развиха опаковката и се опитаха да отхапят бонбона на две, но захарта беше като стъкло. Прекалено твърда дори за вълчата захапка на Руди. Затова се наложи да го смучат, докато свърши. Десет смуквания за Руди. Десет за Лизел. Ту той, ту тя.

— Ето на това му викам хубав живот — обяви Руди със захарна усмивка и Лизел не възрази.

Когато приключиха, устите и на двамата бяха възчервени и докато вървяха, си напомняха да си държат очите отворени, в случай че се натъкнат на друга монета.

Разбира се, не намериха нищо. Трудно беше да те споходи такъв късмет два пъти в годината, да не говорим пък в един следобед.

Въпреки това, с червени езици и зъби, те вървяха по улица „Химел“, оглеждайки щастливо земята.

Денят беше великолепен и нацистка Германия беше прекрасна страна.

Боецът(продължение)

Сега се придвижваме малко напред, към една борба през студена нощ. Ще оставим крадеца на книги да ни настигне по-късно.

Беше 3 ноември и подът на влака се държеше за краката му. Той пък държеше пред себе си копие от „Mein Kampf“ и четеше своя спасител. По ръцете му избиваше пот. Следи от пръсти се бяха впили в книгата.

Някъде зад Макс Ванденбург град Щутгарт разтвори подигравателно ръце.

Той не беше добре дошъл там и се опитваше да не мисли за стария сух хляб, с който стомахът му се бореше. На няколко пъти се размърда и погледна към светлините, които изглеждаха вече само като шепа искри и после изчезнаха напълно.

Гледай високомерно, посъветва се той. Не издавай страха си. Чети книгата. Усмихвай се. Това е велика книга — най-великата книга, която някога си чел. Не обръщай внимание на жената срещу теб. Тя и без това спи вече. Хайде, Макс, остават само още няколко часа.

Както се оказа, обещаното посещение в стаята на мрака не отне няколко дни, а седмица и половина. До следващото мина още една, и сетне още една, докато накрая съвсем изгуби представа за миналите дни и часове. Беше прехвърлен още веднъж в някакъв малък склад, където имаше повече светлина, повече посещения и повече храна. Но времето изтичаше.

— Заминавам скоро — каза приятелят му Валтер Куглер. — Знаеш как е… армията.

Валтер Куглер, приятел на Макс от детинство, сложи ръката си на рамото на евреина.

— Можеше да бъде и по-лошо. — Той погледна приятеля си в еврейските му очи. — Можеше да се случи нещо с теб.

Това беше последната им среща. Един последен пакет беше поставен в ъгъла и този път там имаше билет. Валтер отвори „Mein Kampf“ и го пъхна вътре, до картата, която бе купил заедно със самата книга.

— На страница тринайсета — усмихна се той. — За късмет, а?

Когато вратата се затръшна, Макс отвори книгата и разгледа билета. Щутгарт — Мюнхен — Пасинг. Влакът тръгваше след два дни, през нощта, тъкмо навреме, за да направи последното прекачване. Оттам щеше да върви пеша. Сгънатата на четири карта вече беше в главата му. Ключът беше все още залепен от вътрешната страна на корицата.

Седя половин час преди да пристъпи към пакета. Освен храната, там имаше още няколко други неща.

Когато тръгна, складът остана празен с изключение на пода.

— Довиждане — прошепна той.

Последното нещо, което Макс видя, беше малката невзрачна купчинка коса до стената.

Довиждане.

С гладко избръснато лице и несиметрична, но старателно вчесана коса, той излезе от сградата като нов човек. Всъщност оттам излезе германец. Хей, но той си беше германец. Или по-точно беше си такъв и преди това.

В стомаха си усещаше напрегнатата комбинация между храна и гадене.

Вървеше към гарата.

Показа билета и личната си карта и сега седеше в малко купе на влака, точно пред погледа на опасността.

— Документи.

Точно това се боеше да чуе.

Беше достатъчно лошо, когато го спряха на перона. Знаеше, че няма да може да го понесе два пъти.

Треперещите ръце.

Миризмата — не, вонята — на вината.

Просто нямаше да намери сили още веднъж.

За щастие само му поискаха билета, след което остана единствено прозорецът с малките градове по пътя, струпването от светлини и хъркащата жена в другия край на купето.

През по-голямата част от пътуването той беше забил нос в книгата, опитвайки се да не вдига поглед.

Думите се въртяха в устата му, докато ги четеше.

Странно, но докато прелистваше страниците и напредваше през главите, в ума му се запечатаха само две думи.

Mein Kampf. Моята борба.

Заглавието. Отново и отново, докато влакът бърбореше от един немски град до следващия.

Mein Kampf.

От всички възможни неща точно тази книга беше неговият спасител.

Мошеници

Някой би могъл да каже, че на Лизел Мемингер й се беше разминало леко. И на нея действително й се размина леко в сравнение с Макс Ванденбург. Да, брат й на практика беше умрял в ръцете й и майка й я изостави.

Но по-лошо от всичко беше да си евреин.

Преди пристигането на Макс Роза Хуберман изгуби още един от клиентите си, този път Вайнгартнерови. Задължителният schimpferei10 се случи в кухнята, а докато словесният поток течеше, Лизел се успокояваше с факта, че все пак им оставаха още двама клиенти. И което беше още по-добре — единият от тях беше кметът, заедно с неговата съпруга и книгите.

Що се отнася до другите занимания на Лизел, тя продължаваше да сее опустошения заедно с Руди Щайнер. Дори бих казала, че техните злосторничества ставаха все по-изтънчени.

Те проведоха още няколко акции с Артур Берг и компания, изпълнени с желание да докажат способностите си и да развият престъпния си потенциал. Крадяха картофи от едно място, лук от друго. Но най-големият си удар направиха сами.

Както стана ясно по-рано, едно от предимствата на това да се разхождаш из града беше възможността да намираш разни неща но земята. От друга страна шляенето позволяваше да забелязваш хората. И нещо повече — то позволяваше да забелязваш едни и същи хора да правят едни и същи неща седмица след седмица.

Пример за това беше Ото Щурм, едно момче от училище, което всеки петък следобед яхаше колелото и караше продукти на свещениците в църквата.

В продължение на месец те го наблюдаваха, докато времето все повече се разваляше и Руди, в частност, беше твърдо решен някой петък през някоя необикновено мразовита октомврийска седмица Ото да не се справи със задачата си.

— Всички тези свещеници — възкликна Руди, докато вървяха през града. — Те и без това са прекалено дебели. Могат да минат една седмица, без да ядат. — Лизел охотно се съгласи с него. Първо, тя не беше католичка. Второ, самата тя беше доста гладна. Както обикновено, Лизел носеше прането, а Руди две кофи със студена вода, или както той се изрази, две кофи с бъдещ лед.

Малко преди да стане два часа, той се залови за работа.

Без колебание изля водата на улицата точно на мястото, където Ото се появяваше с колелото си иззад ъгъла.

Което си е вярно, Лизел в началото изпитваше съвсем малко чувство за вина, но пък планът беше съвършен. Малко след два часа всеки петък Ото Щурм завиваше по улица „Мюнхен“ с продуктите, натоварени в кошницата при кормилото. Но специално в този петък той нямаше да стигне по-далече.

Улицата беше замръзнала, но Руди допълнително лъсна творението си, като едва успя да скрие усмивката, която пробяга през лицето му като махало.

— Хайде — каза той, — да се скрием зад онзи храст.

След приблизително петнайсет минути дяволският план даде своите плодове, така да се каже.

Руди тикна пръст в една пролука в храста.

— Ето го.

Ото се показа зад ъгъла, унесен и невинен като агне.

Той не направи опит да запази контрол с колелото, а просто се плъзна върху леда по очи.

След като мина известно време, без да се помръдне, Руди погледна Лизел разтревожено.

— Боже мой! — каза той. — Може да сме го убили! — Сетне се прокрадна бавно, грабна кошницата и двамата побягнаха през глава.

— Дишаше ли? — попита Лизел малко по-надолу на улицата.

— Keine Ahnung — каза Руди, стискайки кошницата. Той нямаше никаква представа.

Когато бяха вече в подножието на хълма, те видяха Ото да се изправя, да се почесва по главата и по чатала и да се оглежда за кошницата.

— Глупав Scheisskoph11 — Руди се ухили и двамата се заловиха да огледат плячката си. Хляб, счупени яйца и голяма пръчка шпеков салам. Руди доближи мазния колбас до носа си и вдиша блажено. — Прекрасно.

Макар да бяха изкушени да задържат трофеите само за себе си, у тях все пак надделя чувството за лоялност към Артур Берг. Отправиха се към поочукания му блок на улица „Кемпф“ и му показаха продукцията си. Артур даде открит израз на одобрението си.

— От кого откраднахте това?

Отговорът дойде от Руди.

— Ото Щурм.

— Добре — кимна той. — От който и да е, аз съм му благодарен. Артур влезе за малко вътре и се върна с кухненски нож, тиган и яке. Тримата крадци тръгнаха по дългия коридор с апартаменти. — Ще съберем останалите — заяви Артур Берг, когато излязоха навън. — Може и да сме престъпници, но не сме чак дотам лишени от морал. — Също като крадецът на книги, той имаше граница, която не прекрачваше.

Беше почукано на още няколко врати, няколко имена бяха повикани долу от улицата и скоро цялата вероломна дружина на Артур Берг беше на път към река Ампер. Запалиха огън сред сечището на другия бряг и останалото от яйцата, беше спасено и изпържено. Хлябът и шпекът бяха нарязани. С помощта на ръце и ножове и последното парченце от доставката на Ото Щурм беше изядено. За свещениците не остана нищо.

Към края на угощението възникна спор за кошницата. Повечето от момчетата смятаха, че тя трябва да бъде изгорена. Фриц Хамер и Анди Шмайкел искаха да я задържат, но Артур Берг, в поредна демонстрация на своя противоречив характер и склонност към благородни жестове, имаше по-добра идея.

— Вие двамата… — каза той на Руди и Лизел. — Може би трябва да я върнете на този Щурм. Бедното момче заслужава поне това.

— О, я стига, Артур.

— Не искам да чувам възражения, Анди.

— Исусе Христе!

— Той също не желае да слуша такива работи.

Всички прихнаха и Руди Щайнер взе кошницата.

— Аз ще я върна и ще я окача на пощенската им кутия.

Бе изминал само двайсетина метра, когато момичето го настигна.

Макар да беше наясно, че ще закъснее и ще й се карат, тя знаеше, че трябва да придружи Руди Щайнер до фермата на Щурм, която беше от другата страна на реката.

Дълго време вървяха мълчаливо.

— Чувстваш ли се зле? — попита най-накрая Лизел. По това време обикновено вървяха към вкъщи.

— За какво?

— Знаеш за какво.

— Разбира се, че се чувствам зле, но вече не съм гладен и съм готов да се обзаложа, че и той не е гладен. Да не мислиш, че свещениците щяха да получат някаква храна, ако в дома му тя не беше в изобилие?

— Той падна толкова лошо.

— Не ми припомняй. — Но Руди Щайнер не можа да сдържи усмивката си. През следващите години той щеше да е дарител на хляб, а не крадец — още едно доказателство за това колко противоречиви са човешките същества. Колкото добро, толкова и зло. Просто добавете вода и разбъркайте.

Пет дни след техния сладко-горчив успех, Артур Берг се появи отново и ги покани да участват в следващия му вероломен проект. Сблъскаха се с него на улица „Мюнхен“ в сряда на връщане от училище. Той беше вече пременен в униформата си на Хитлеровата младеж.

— Утре следобед отново отиваме. Проявявате ли интерес?

Любопитството надделя:

— Къде?

— На едно място с картофи.

Двайсет и четири часа по-късно Лизел и Руди отново преодоляха една телена ограда и напълниха чувала си.

Проблемът възникна по време на измъкването.

— Боже! — извика Артур. — Фермерът! — Онова, което породи ужас обаче, беше следващата му дума. Той я изкрещя така, сякаш вече беше атакуван с нея. Устата му се отвори широко. Думата излетя навън и тя беше „брадва“.

И наистина, когато се обърнаха, фермерът тичаше към тях, вдигнал високо оръжието над главата си.

Всички хукнаха към оградата и започнаха да се прехвърлят от другата страна. Руди, който беше в най-далечния край, ги настигна бързо, но не достатъчно бързо, за да не бъде последен. И в момента, в който прекрачи крак, се заплете.

— Хей!

Викът на изоставения.

Групата се спря.

Инстинктивно, Лизел се затича обратно.

— Побързай! — извика Артур. Гласът му беше далечен, сякаш го беше глътнал преди да излезе от устата му.

Бяло небе.

Другите продължиха да тичат.

Лизел пристигна и задърпа плата на панталоните му. Очите на Руди бяха широко отворени от страх.

— Бързо — каза момчето, — той идва.

Някъде далече все още се чуваше звука от дезертиращи крака, когато една допълнителна ръка сграбчи телта и я откачи от панталоните на Руди Щайнер. Парче от плата остана на металния възел, но бягството беше осигурено.

— А сега по-бързо — посъветва ги Артур, малко преди фермерът да пристигне, задъхан и ругаещ. Той стискаше здраво брадвата, която сега беше вече до крака му, и крещеше напразните думи на ограбения.

— Ще се погрижа да ви арестуват! Ще ви намеря! Ще разбера кои сте!

И точно в този момент се чу гласът на Артур Берг:

— Името му е Оуенс! — Сетне и той побягна и настигна Лизел и Руди. — Джеси Оуенс!

Когато бяха вече в безопасност, те седнаха, останали без дъх, а малко по-късно дойде и Артур Берг. Руди отказа да го погледне.

— На всеки от нас се е случвало — рече Артур, чувствайки колко е разстроен Руди. Лъжеше ли. Не можеха да бъдат сигурни и никога нямаше да разберат това.

Няколко седмици по-късно Артур Берг се премести в Кьолн.

Видяха го още веднъж по време на обиколките с прането. На една малка пряка на улица „Мюнхен“ той подаде на Лизел хартиена кесия с дузина кестени. И се усмихна самодоволно.

— От един познат в пекарната промишленост. — След като ги уведоми за заминаването си, Артур ги озари с една последна пъпчива усмивка и успя да ги перне и двамата по челата. — Не се нахвърляйте върху тези неща веднага. — И те повече никога не видяха Артур Берг.

Това не се отнася до мен, защото аз съвсем определено го видях.

Този път Руди и Лизел постъпиха по-разумно. Те изядоха само по един кестен и продадоха останалите от къща на къща.

— Ако имате някой друг излишен пфениг — казваше Лизел на всяка врата, — имам кестени за продан. — Накрая събраха шестнайсет монети.

— А сега — засмя се Руди — е време за реванш.

Същия следобед отидоха в магазина на фрау Дилер, отправиха поздрав към Хитлер и зачакаха.

— Отново смесени бонбони, а? — каза тя удостоявайки ги с характерната си усмивка и в отговор те кимнаха. В следващия момент парите бяха шляпнати върху щанда, при което усмивката на фрау Дилер леко увисна.

— Да, фрау Дилер — казаха те в хор. — Смесени бонбони, моля.

Фюрерът ги гледаше гордо от фотографията на стената.

Триумф преди бурята.

Боецът(заключение)

Жонглирането е към края си, но борбата не. В едната си ръка държа ръката на Лизел Мемингер, а в другата тази на Макс Ванденбург. И скоро ще ги събера една в друга. Само след няколко страници.

Боецът:

Ако го убиеха тази нощ, поне щеше да умре жив.

Влакът беше вече далече, хъркащата жена вероятно си беше направила легло в някое съседно купе и спеше завита, колелетата потракваха. Сега оставаха само няколко стъпки между Макс и спасението. Стъпки, мисли и съмнения.

Проследи картата в ума си, от Пасинг до Молкинг. Беше късно, когато видя града. Краката го боляха ужасно, но почти беше стигнал — най-опасното място, където можеше да бъде. Достатъчно близо, за да го докосне.

Точно както му беше описано, намери улица „Мюнхен“ и тръгна по тротоара.

Всичко изглеждаше сковано.

Сиянието на уличните лампи.

Тъмните безучастни сгради.

Кметството стоеше като огромен несръчен момчурляк, твърде отхвръкнал за годините си. Църквата се губеше в тъмнината, колкото по-високо издигаше поглед.

Всяко нещо го наблюдаваше.

Потръпна.

„Дръж си очите отворени“, каза си той.

(Германските деца се оглеждат да намерят някоя изгубена монета. Германските евреи са нащрек да не бъдат заловени.) В съгласие с щастливото си число тринайсет, той отброяваше стъпките си точно на групи по тринайсет. Само тринайсет стъпки, казваше си боецът. Хайде сега, още тринайсет. И след деветдесет такива серии най-накрая се озова на ъгъла на улица „Химел“.

В едната си ръка стискаше куфара.

В другата все още държеше Mein Kampf.

И двата предмета бяха тежки, и по двата имаше пот, избила от дланите му.

Тръгна по малката уличка към номер 33, борейки се с импулса да се усмихне, да се разхлипа и дори да си представи спасението, което може би го очакваше там. Напомни си, че сега не беше време за надежди. Несъмнено, можеше почти да го докосне. Можеше да го почувства, но все още не беше го достигнал. Вместо да приеме, че скоро ще бъде спасен, той отново се зае да прехвърля през ума си какво ще прави, ако в последния момент бъде заловен или по някаква случайност се окаже, че там го чака грешният човек. Разбира се, долавяше и хапливото чувство за вина.

Как можеше да се изправи пред тези хора и да иска от тях да рискуват живота си за него? Как можеше да е толкова егоистичен?

Трийсет и три.

Те се спогледаха един друг.

Къщата беше бледа, почти болнава на вид, с желязна порта и кафява врата с петна от наплюто.

От джоба си извади ключ. Той не проблясваше, а лежеше матов и невзрачен в дланта му. За миг го стисна силно, наполовина очаквайки да потече в дланта му. Но не стана така. Металът беше твърд и гладък, със здрави зъбци, които се забиваха в плътта му.

Боецът бавно се наведе напред, опирайки буза в дървото, и взе ключа от дланта си.