Крадецът на книги

Плаващата книга (част I)

Една книга се носеше по река Ампер.

Едно момче скочи, настигна я и я хвана с дясната си ръка. Сетне се ухили.

То стоеше до кръста в ледената декемврийска вода.

— Какво ще кажеш за една целувка, Saumensch? — каза момчето.

Въздухът наоколо беше прекрасен, великолепен и отвратително студен, да не говорим пък за тежките болезнени талази на водата, които се носеха покрай него, покривайки го от пръстите на краката до бедрата.

Какво ще кажеш за една целувка?

Какво ще кажеш за една целувка?

Бедният Руди.

Във въображението си вие виждате мокрите краища на книгата, все още залепнали за пръстите му. Виждате треперещия рус бретон. И с основание стигате до заключението, както бих направила и аз, че Руди е умрял на този същия ден от хипотермия. Но не стана така. Спомени като тези просто ми напомнят, че той не заслужаваше съдбата, която срещна след малко по-малко от две години.

В много отношения да вземеш момче като Руди беше грабеж — толкова много живот, толкова много неща, за които да живее. И въпреки това аз по някакъв начин съм сигурна, че той ужасно щеше да се зарадва, ако видеше ужасяващите развалини и надвисналото небе през нощта, в която си отиде. Той щеше да извика, да се обърне и да се усмихне, само ако можеше да зърне крадеца на книги на ръце и колене до покосеното му тяло. Щеше да му е много приятно да почувства как тя целува прашните му бомбардирани устни.

Да, знам това.

Знам го в тъмнината на мрачно биещото ми сърце. На него това щеше да му хареса.

Разбирате ли?

Дори и смъртта има сърце.

Комарджиите

Аз, разбира се, съм лоша. Развалям края не само на цялата книга, но и на тази конкретна нишка от нея. Дадох ви две събития предварително, защото нямам никакъв интерес към скалъпените мистерии. Мистериите ме отегчават. Намирам ги за досадни. Аз знам какво се случва, както и вие. Всъщност интригата е онова, което ме провокира, озадачава, интересува и изумява.

Има много неща, които да бъдат премислени.

Има голяма история за разказване.

Определено има и една книга, озаглавена „Свирачът“, която наистина трябва да обсъдим и да установим как точно се е озовала във водите на река Ампер преди Коледата на 1941 г. Трябва първо да изясним всички тези неща, не мислите ли?

Решено, тогава.

Така и ще направим.

Всичко започна с игра на комар. Търкулваш зара, криейки евреин, и това е начинът, по който живееш. Така изглеждат нещата.

Средата на април 1941 г. — Подстригването

Животът, поне на пръв поглед, като че ли отново започна да си върви нормално.

Ханс и Роза Хуберман спореха във всекидневната, макар и много по-сдържано от обикновено. Както винаги, Лизел беше страничен наблюдател.

Спорът беше започнал предишната вечер в мазето, където Ханс и Макс седяха сред кутии с боя, думи и бояджийски платна. Макс попита дали Роза би могла да му подстриже косата.

— Влиза ми в очите — каза той, на което Ханс отговори:

— Ще видя какво мога да направя.

Сега Роза тършуваше в чекмеджетата, тикайки думите си заедно с останалите вехтории в ръцете на татко.

— Къде са тези проклети ножици?

— Не са ли в най-долното чекмедже?

— Вече гледах там.

— Може да не си ги видяла.

— Да ти приличам на сляпа? — Тя вдигна глава и нададе рев: — Лизел?

— Тук съм.

Ханс се дръпна назад.

— По дяволите, жено, ще ме оглушиш така.

— Тихо, Saukerl. — Роза продължи да рови и сетне се обърна към момичето. — Лизел, къде са ножиците? — Но Лизел също не знаеше. — Saumensch, от теб няма никаква полза тук!

— Остави я на мира.

Жената с жилавата коса и мъжът със сребърните очи продължиха да си разменят още думи, докато накрая Роза затръшна чекмеджето и заяви:

— Тъй и тъй щях да направя много грешки върху главата му.

— Грешки? — Татко имаше вид на човек, на когото сам му се иска да оскубе косата си, но гласът му дойде като едва доловим шепот: — И кой по дяволите ще го види?

Той понечи да заговори пак, но беше спрян от пернатата поява на Макс Ванденбург, който стоеше учтиво смутен на вратата. Той си носеше свои ножици и пристъпи напред, но не ги подаде на Ханс или Роза, а на дванайсетгодишното момиче. Тя беше най-безопасният вариант. Устата му потрепна леко, преди да заговори:

— Ти би ли го направила?

Лизел взе ножиците и ги отвори. На някои места бяха ръждясали, а другаде лъскави. Момичето погледна към татко и когато той й кимна, то тръгна след Макс надолу към мазето.

Евреинът седна на една кутия от боя. Върху раменете му беше сложено парче от бояджийско платно.

— Можеш да правиш колкото искаш грешки — каза й той.

Татко се настани на стълбите.

Лизел хвана първите няколко кичура от косата на Макс Ванденбург.

Докато режеше перушинестите му снопове, тя слушаше с интерес звука на ножиците. Не звука от самото рязане, а скърцането на метала, който се врязваше в кичурите.

Когато работата беше свършена, малко набързо на места, другаде малко накриво, тя се качи горе, носейки косата в ръцете си, и я пусна в печката. Драсна клечка кибрит и остана загледана как кичурите коса се сбръчкват и стопяват, оранжеви и червени.

Малко по-късно Макс отново беше на вратата, този път пред стълбите към мазето.

— Благодаря ти, Лизел. — Гласът му беше висок и дрезгав и в него прозвуча скрита усмивка.

Едва изрекъл това, той изчезна отново в земята.

Началото на май — Вестникът

— Има евреин в мазето ми.

— Има евреин в мазето ми.

Докато седеше на пода в пълната с книги стая на кмета, Лизел чу тези думи. До нея имаше торба с пране, а призрачната фигура на съпругата на кмета седеше прегърбена и посърнала на писалището. С книгата в скута си, Лизел четеше „Свирачът“, страница двайсет и втора и двайсет и трета. Тя вдигна глава. Представи си как отмества нежно пухкавата коса и прошепва в ухото на жената.

— Има евреин в мазето ми.

Докато книгата потрепваше в скута й, тайната седеше в устата й. Беше се настанила удобно. С кръстосани крака.

— Трябва да си тръгвам. — Този път думите бяха изречени наистина. Ръцете й трепереха. Въпреки далечната ивица слънчева светлина, от отворения прозорец подухваше тих вятър, примесен с дъжд, който се сипеше като стърготини.

Когато Лизел остави книгата на мястото й, столът на жената изскърца върху пода и тя се приближи. Винаги правеше така накрая. Нежните пръстени от тъжни бръчки за миг ставаха още по-дълбоки, когато протегнеше ръка, за да вземе книгата.

Тя я предложи на момичето.

Лизел се отдръпна.

— Не — каза тя, — благодаря. Имам достатъчно книги вкъщи. Може би друг път. Чета нещо друго сега с татко. Нали знаете, книгата, която откраднах от огъня онази вечер.

Жената на кмета кимна. Едно нещо беше сигурно за Лизел Мемингер и то е, че кражбите й не бяха безразборни. Тя крадеше книги само тогава, когато смяташе, че са й необходими. Засега имаше достатъчно. Беше прочела „Хора от кал“ вече четири пъти и в момента се радваше на подновеното си познанство със „Свитите рамене“. Освен това всяка вечер преди лягане тя отваряше полезния наръчник на гробокопача. Дълбоко погребана в него беше книгата „Надвесеният човек“. Лизел изговаряше думите без звук и докосваше птиците. Обръщаше бавно шумните страници.

— Довиждане, фрау Херман.

Лизел излезе от библиотеката, тръгна по дъсчения под на коридора и отвори чудовищната врата. Както правеше обикновено, тя се спря на стълбите и се загледа в Молкинг, който беше под нея. Градът този следобед беше покрит с жълтеникава мъгла, която галеше покривите, сякаш бяха домашни любимци, и изпълваше улиците като в баня.

Когато тръгна по Мюнхен Щрасе, Крадецът на книги се отдръпваше от пътя на мъжете и жените, които вървяха по улицата с чадъри — момиче с дъждобран, което без никакъв срам кривваше ту към една, ту към друга боклукчийска кофа. Като часовников механизъм.

— Ето!

Тържествувайки, тя вдигна глава към бакърените облаци, преди да протегне ръка и да вземе осакатения вестник. Макар върху първата и последната страница да се бяха стекли черни сълзи от мастило, Лизел го сгъна старателно на две и го мушна под мишницата си. Така беше всеки четвъртък през последните няколко месеца.

Четвъртък сега беше единственият ден за доставка на Лизел Мемингер и той обикновено й носеше някакъв дивидент. Тя никога не успяваше да стаи победното си чувство, когато се натъкнеше на брой на „Молкинг Експрес“ или някое друго издание. Когато намереше вестник, денят беше добър. Когато попаднеше на вестник с нерешена кръстословица, денят беше страхотен. В такива случаи Лизел се прибираше у дома, затваряше вратата след себе си и го занасяше долу на Макс Ванденбург.

— Кръстословица? — казваше той.

— При това нерешена.

— Чудесно.

Евреинът се усмихваше, приемаше подаръка и се надвесваше над него под ограничената светлина в мазето. Често Лизел го наблюдаваше как чете вестника съсредоточено, решава кръстословицата и сетне го препрочита отново, от първата до последната страница.

Когато времето се затопли. Макс престана да се качва горе. През деня оставяха вратата на мазето отворена, за да позволят на малкото дневна светлина в коридора да стигне до него. Не можеше да се каже точно, че самият коридор се къпеше в слънчева светлина, но в определени ситуации човек взима каквото може. Малкото светлина беше по-добра от никаква и освен това трябваше да бъдат пестеливи. Все още нямаше недостиг на газ, но най-добре беше да сведат употребата й до минимум.

Лизел обикновено сядаше на бояджийските платна. И четеше, докато Макс решаваше кръстословицата. Те седяха на няколко метра един от друг, разговаряха рядко и се чуваше само звука от прелистването на страници. Тя често оставяше книгите си на Макс да ги чете и той, докато беше на училище. Докато Ханс Хуберман и Ерик Ванденбург по същество бяха сближени от музиката, Макс и Лизел ги свързваше тихото събиране на думи.

— Здравей, Макс.

— Здравей, Лизел.

Те седяха и четяха.

Понякога тя го гледаше. Възприемаше го като картина на бледата концентрация. Светло бежова кожа. Блатиста вода в очите. И дишаше като беглец. Отчаяно и при все това беззвучно. Само гърдите му издаваха, че е жив.

Все по-често Лизел затваряше очи и молеше Макс да я изпитва за думите, които бъркаше. Ругаеше, когато ги сгрешеше повторно. Сетне ставаше и ги рисуваше върху стената, понякога по дузина пъти. Заедно, Макс Ванденбург и Лизел Мемингер, вдишваха миризмата на изпаренията от боя и цимент.

— Довиждане, Макс.

— Довиждане, Лизел.

Докато лежеше в леглото, тя си го представяше, долу в мазето. В среднощните й видения момичето винаги го виждаше напълно облечен и обут, в случай че отново му се наложи да бяга. Той даже спеше с едно отворено око.

Средата на май — Синоптикът

Лизел отвори вратата и устата си едновременно.

На улица „Химел“ нейният отбор бе смазал този на Руди с резултат 6:1 и тя тържествуващо влетя в кухнята, за да кажа на мама и татко за гола, който бе отбелязала. Сетне се втурна надолу към мазето, за да опише всичко на Макс, който остави вестника си и ту слушаше внимателно, ту се смееше с момичето.

Когато историята за гола свърши, настъпи няколкоминутно мълчание, докато накрая Макс бавно вдигна глава.

— Ще направиш ли нещо за мен, Лизел?

Все още развълнувана заради триумфа си, тя скочи от платната. Не каза нищо, но движенията й ясно подсказаха, че е готова да изпълни онова, за което ще я помоли.

— Ти ми разказа всичко — поде евреинът, — но аз дори не знам какъв е денят там навън. Не знам дали е греело слънце, когато си отбелязала гола или небето е било покрито от облаци. — Той зарови пръсти в късо подстриганата си коса, а блатистите му очи молеха за най-простото от всички неща. — Можеш ли да се качиш горе и да ми кажеш какво е времето?

Лизел, разбира се, се завтече нагоре по стълбите. Спря се на няколко крачки от вратата с петна от плюнки и се завъртя на място, оглеждайки небето.

Когато се върна в мазето, му разказа:

— Небето е синьо днес, Макс, и има един голям дълъг облак, който се е разтегнал като въже. В единия му край слънцето е като жълта дупка…

Макс знаеше, че само едно дете може да направи такъв синоптичен доклад. На стената той нарисува дълго плетено въже с капещо слънце в единия му край, което създаваше впечатлението, че можеш да се гмурнеш в него. Върху разтегления облак изобрази едно момиче и един съсухрен евреин — те вървяха с разперени ръце към капещото слънце. Под картината написа следното изречение.

Краят на май — Боксьорът

За Макс Ванденбург имаше хладен цимент и много време, което да прекара на него.

Минутите бяха жестоки.

Часовете бяха изтощителни.

През цялото време, докато беше буден, над него стоеше ръката на времето и не се колебаеше да го изтезава. Тя тържествуваше, стягаше се около него и го оставяше да живее. Колко много злост може да има в това да оставиш някого да живее.

Поне веднъж на ден Ханс Хуберман слизаше в мазето за кратък разговор. Роза понякога донасяше някоя излишна кора хляб. Но едва когато Лизел дойде долу, Макс почувства да се връща интересът му към живота. В началото той се опитваше да бъде сдържан, но с всеки следващ ден ставаше все по-трудно, защото момичето се появяваше с нов синоптичен доклад за чисто синьо небе, картонени облаци или слънце, което си е направило дупка в тях, сякаш Бог беше седнал горе след обилен обяд.

Когато беше сам, у него надделяваше усещането, че изчезва. Всичките му дрехи бяха сиви — от панталоните, през вълнения пуловер, до сакото, което се стичаше по него като вода. Той често проверяваше дали кожата му не се бели, защото му се струваше, че се топи и чезне.

Онова, от което се нуждаеше, бяха нови проекти. Първо се зае с упражненията. Започна с лицеви опори, лягаше по корем на хладния под на мазето и се набираше. Имаше чувството, че ръцете му се чупят при лактите и си представяше, че сърцето му изпада от него и тупва патетично на земята. Като момче в Щутгарт можеше да прави по петдесет лицеви опори наведнъж. Сега, когато беше на двайсет и четири години и може би 7–8 килограма под обичайното си тегло, успяваше да направи едва десет. След седмица вече правеше по три серии от шестнайсет лицеви опори и двайсет и две коремни преси. След като свършеше, седеше облегнат с гръб о стената сред своите приятели — кутиите за боя, усещайки пулса в зъбите си. На пипане мускулите му бяха като торта.

Понякога се питаше дали в тези упражнения има някакъв смисъл. А в други случаи, когато ударите на сърцето му се успокояха и тялото му отново можеше да му служи, той угасяше лампата и стоеше на тъмно в мазето.

Беше на двайсет и четири, но все още можеше да фантазира.

— В синия ъгъл — коментираше той тихо — е световният шампион, арийският шедьовър — фюрерът. — Сетне се обръщаше на другата страна и продължаваше: — А в червения ъгъл е претендентът за шампионската титла, евреинът с мише лице — Макс Ванденбург.

Около него всичко се материализираше.

Бяла светлина се спускаше над боксовия ринг, а тълпата стоеше на крака и жужеше — магическият звук на много хора, които говорят едновременно. Как беше възможно всички тези хора да имат да кажат толкова много по едно и също време? Рингът беше съвършен. Перфектен под, чудесни въжета. Дори отделните им нишки бяха безупречни и блестяха под напрегнатата бяла светлина. В помещението миришеше на цигари и бира.

Адолф Хитлер стоеше по диагонал в ъгъла заедно със своя антураж. Краката му стърчаха изпод червено-белия му халат, върху чийто гръб беше прогорена черна свастика. Мустакът бе неразделна част от лицето му. Неговият треньор Гьобелс му шепнеше нещо в ухото. Фюрерът подскачаше от крак на крак и се усмихваше. Усмивката му стана още по-широка, когато говорителят започна да изброява многобройните му постижения, които бяха гръмогласно аплодирани от възторжената тълпа.

— Непобедим! — обяви ръководителят на мача. — Нанесъл поражения на много евреи и на всяка друга заплаха над германския идеал! Хер фюрер — заключи той, — ние те поздравяваме! — Тълпата полудя.

След това ръководителят на мача се обърна към Макс, който стоеше сам в претендентския ъгъл. Без халат. Без треньорски екип. Само един самотен млад евреин с мръсен дъх, голи гърди и уморени ръце и крака. Гащетата му естествено бяха сиви. Той също подскачаше от крак на крак, но едва-едва, за да пести силите си.

— Претендентът! — каза напевно ръководителят на мача. — Който е… — тук последва ефектна пауза. — … с еврейска кръв! — Тълпата нададе вой, подобна на войнство от вампири. — Той тежи…

Оттук нататък не се чу нищо повече. Всичко потъна във виковете от скамейките и Макс видя как противникът му свали халата си и тръгна към средата на ринга, за да чуе правилата и да се ръкуват.

— Guten Tag, хер Хитлер. — Макс кимна, но фюрерът само му показа жълтите си зъби и сетне ги скри зад устните си.

— Господа — поде един плещест рефер с черни панталони, синя риза и папийонка на гърлото. — Преди всичко искам добър чист мач. — След това той се обърна само към фюрера. — Освен, разбира се, ако вие, хер Хитлер, започнете да губите. Ако това се случи, аз с готовност ще си затворя очите за всякакъв тип безскрупулна тактика, която решите да използвате, за да направите на кайма това вонящо парче еврейско месо на ринга. — Сетне реферът кимна любезно. — Ясно ли е?

Едва тогава фюрерът произнесе първите си думи:

— Кристално ясно.

Към Макс реферът отправи предупреждение:

— Що се отнася до теб, еврейче, бъди много внимателен. Наистина много, много внимателен. — След това двамата състезатели бяха отпратени към ъглите си.

Последва кратко затишие.

Гонгът.

Първи към средата на ринга тръгна фюрерът. Тромав и кокалест, той преследваше Макс, нанасяйки му тежки удари в лицето. Тълпата трептеше, гонгът все още ехтеше в ушите й и доволните усмивки ограждаха въжетата. От устата на Хитлер излизаше мъглив дъх, докато ръцете му летяха към лицето на Макс, намирайки на няколко пъти устните, носа и брадичката му. А самият Макс все още не се осмеляваше да излезе от ъгъла си. За да направи пердаха по-поносим, той вдигна ръце пред лицето си, но тогава фюрерът започна да му нанася удари в ребрата, бъбреците и белите му дробове. О, очите, очите на фюрера. Те бяха толкова възхитително кафяви — като очите на евреин — и толкова решителни, че дори Макс за момент замръзна като хипнотизиран, когато ги зърна сред мъглявината на вършеещите ръкавици.

Имаше само един рунд, който траеше часове, и в общи линии нищо не се променяше.

Фюрерът налагаше до забрава еврейския боксов чувал.

Еврейска кръв пръскаше навсякъде.

Облаци от червен дъжд върху бялото небе на тепиха в краката им.

Накрая коленете на Макс се подгънаха, скулите му простенаха безмълвно и възторженото лице на фюрера започна да се смалява и да се смалява, докато най-сетне евреинът се строполи на пода — изтощен, победен и съкрушен.

Най-напред се чу рев.

Сетне настъпи тишина.

Реферът броеше. Той имаше златен зъб и снопчета буйни косми в носа си.

Сетне Макс Ванденбург, евреинът, стъпи на краката си и бавно се изправи. Гласът му потрепери, изричайки подкана:

— Хайде, mein fuhrer.

И когато Адолф Хитлер отново тръгна към еврейския си противник, Макс пристъпи встрани и го приклещи в ъгъла. Нанесе му седем удара, като всеки път се целеше в едно-единствено нещо.

Мустакът му.

При седмия удар пропусна. Той бе поет от брадичката на фюрера. Изведнъж Хитлер се блъсна във въжетата, сгъна се напред и падна на колене. Този път нямаше броене. Реферът се дръпна в ъгъла. Публиката се отпусна на седалките и се върна към бирата си. Все така на колене, фюрерът провери дали има кръв по себе си и оправи косата си, отдясно наляво. Когато се изпрани отново на крака за огромно одобрение на многохилядната тълпа, той пристъпи напред и направи нещо много странно. Обърна се с гръб към евреина и свали ръкавиците си.

Тълпата беше шокирана.

— Той се предава — прошепна някой, но секунди по-късно Адолф Хитлер се спря пред въжетата и се обърна към арената.

— Мои германски сънародници — извика той, — тук тази вечер вие станахте свидетели на нещо важно, нали така? — С голи гърди и победа в очите Адолф Хитлер посочи Макс. — Вие виждате, че ние сме изправени пред нещо много по-зловещо и по-могъщо, отколкото сме си мислели. Съгласни ли сте с мен?

— Да, mein fuhrer! — отговориха те.

— Видяхте, че този враг тук е намерил своите средства — своите подли средства — да пробие нашата броня. Видяхте, че аз не мога да се опълча сам срещу него. — Думите на фюрера бяха видими и се сипеха от устата му като скъпоценни камъни. — Погледнете го! Хубаво го погледнете. — Те го направиха. Впериха погледи в окървавения Макс Ванденбург. — Докато говорим, той крои своите подмолни планове как да завладее квартала ви. Нанася се в съседната къща. Идва със семейството си, което се размножава като зайци, и се кани да ви завладее. — Той… — за момент Хитлер се вгледа в евреина с отвращение. — Той скоро ще ви притежава и вече няма да стои пред щанда на бакалията ви, а ще си седи удобно в дъното и ще си пуши лулата. Преди да разберете как е станало, вие ще работите за него за минимална надница, а той ще ходи с мъка заради натежалите си джобове. Нима просто ще останете там и ще позволите това да се случи? Нима ще постъпите като вашите водачи от миналото, които допуснаха земята ви да бъде раздадена и страната ви разпродадена срещу няколко жалки подписа? Нима ще продължите да гледате оттам безсилни? Или вместо това… — в този момент той се изкачи едно стъпало по-високо — ще се качите тук на ринга при мен?

Макс потръпна. Ужасът пулсираше в стомаха му.

Адолф го довърши.

— Ще се качите ли тук, за да съкрушим врага си заедно?

В мазето на улица „Химел“ №33 Макс Ванденбург почувства юмруците на цяла една нация. Един по един те се качваха на ринга и го налагаха. Накараха го да кърви. Накараха го да страда. Милиони хора — докато накрая успя да се изправи на крака за един последен път.

Макс гледаше как следващият човек минава между въжетата. Това беше момиче и докато пресичаше бавно ринга той видя на лявата й буза една сълза. В дясната й ръка имаше вестник.

— Кръстословицата… не е решена — каза тя тихо и му го подаде.

Мрак.

Сега нямаше нищо друго освен мрак.

Само мазето. И евреинът.

Няколко нощи по-късно — Новият сън

Беше следобед. Лизел слезе по стълбите в мазето. В това време Макс правеше лицеви опори.

Тя го наблюдаваше отстрани, после се приближи. Когато я забеляза, той се изправи и облегна гръб на стената.

— Споменах ли ти — каза Макс, — че напоследък сънувам нов сън?

Лизел се наведе леко напред, за да види лицето му.

— Но го сънувам, докато съм буден. — Той махна с ръка към лишената от блясък газова лампа. — Понякога угасям светлината. И след това стоя тук и чакам.

— Чакаш какво?

— Не какво, а кого — поправи я Макс.

Няколко секунди Лизел не каза нищо. Това беше един от онези разговори, при които между отделните реплики трябваше да изтече известно време.

— Кого чакаш?

Макс не помръдна.

— Фюрера. — Тонът му беше съвсем делови. — Затова и тренирам.

— За лицевите опори ли говориш?

— Точно за тях. — Макс тръгна към бетонното стълбище. — Всяка мощ чакам в тъмното и фюрерът слиза по тези стълби. Тръгва към мен и сетне двамата с него се бием с часове.

Сега Лизел се беше изправила.

— И кой побеждава? — попита тя.

Първо Макс си мислеше да отговори „никой“, но сетне забеляза кутиите с боя, топовете платно и растящата купчина вестници в периферията на зрителното си поле. Видя думите, дългия облак и фигурите на стената.

— Аз — каза той.

Сякаш беше отворил дланта си, за да й даде думите и сетне я беше затворил отново.

Под земята в Молкинг, Германия, двама души стоят и разговарят в едно мазе. Това звучи като началото на виц: „Значи, един евреин и един германец стоят в едно мазе…“

Но не беше виц.

Ранният юни — Бояджиите

Друг проект на Макс беше останалата част от Mein Kampf. Всяка страница беше внимателно откъсната от книгата и сложена на пода, за да бъде боядисана. След това щеше да бъде оставена да изсъхне и върната между първата и последната корица. Когато Лизел един ден се прибра след училище, тя завари Макс, Роза и татко да нанасят пласт боя върху отделните страници. Много от тях вече бяха окачени на специално опънат канап и хванати с щипки, точно както вероятно беше направен и „Надвесеният човек“.

И тримата вдигнаха глава и заговориха:

— Здравей, Лизел.

— Ето ти четка, Лизел.

— Най-сетне си дойде, Saumensch. Къде беше досега?

Докато боядисваше, Лизел си мислеше за това как Макс Ванденбург се боксира с фюрера, както й го беше разказал.

Когато виденията се стопиха и тя завърши първата си страница, татко й намигна. Мама я сгълча, че е разплискала твърде много боя. Макс разглеждаше всяка от страниците по отделно, може би представяйки си какво ще произведе върху тях. Много месеци по-късно той щеше да боядиса и корицата на тази книга и да й даде ново заглавие по името на един от разказите, които щеше да напише и да илюстрира вътре в нея.

Този следобед в тайната квартира на улица „Химел“ № 33 семейство Хуберман, Лизел Мемингер и Макс Ванденбург приготвиха страниците на „Игрословецът“

Хубаво беше да си бояджия.

24 юни — Денят на истината

Тогава зарът се търкулна със седмата си страна нагоре. Два дни след като Германия нападна Русия. Три дни след като британците и Съветите обединиха силите си.

Седем.

Търкулваш и гледаш какво ще стане, разбирайки много добре, че този зар не е обикновен. Казваш си, че това е само лош късмет, но знаеш през цялото време, че лошото се е задавало. Било е предопределено от момента, в който си влязъл в стаята. Масата го усещаше по дъха ти. Евреинът се подаваше от джоба ти още от самото начало. Той беше като петно върху ревера ти и в момента, който търкулна зара, знаеше, че ще се падне седем — единственото нещо, което някак си намира начин да те нарани. Зарът се приземява. Взира се в очите ти, чудодеен и отблъскващ. Сетне се извръщаш, но с усещането, че той е забил нокти в гърдите ти.

Просто лош късмет.

Така си казваш.

Без каквито и да е последствия.

Опитваш се да вярваш в това, защото дълбоко в себе си знаеш, че това малко късче от променливата съдба е сигнал за нещата, които се задават. Ти криеш евреин. И съответно плащаш. По един или друг начин, но трябва да платиш.

Поглеждайки назад, Лизел си каза, че това не е кой знае какво. Може би защото толкова много неща се случиха, откакто написа историята си в мазето. На фона на всичко останало, разсъждаваше тя, това, че Роза бе уволнена от кмета и съпругата му, изобщо не беше лош късмет. Този факт по никакъв начин не беше свързан с укриването на един евреин. И беше съвсем логичен в по-големия контекст на войната. По онова време обаче във въздуха витаеше предчувствието за надвиснало наказание.

Всичко започна около седмица преди 24 юни. Лизел изрови вестник за Макс Ванденбург, както правеше винаги. Тя бръкна в една кофа за боклук недалеч от улица „Мюнхен“ и го пъхна под мишница. Сетне го даде на Макс и той започна първия си прочит, но малко по-късно погледна към нея и посочи с пръст първата страница.

— Това не е ли човекът, чието пране доставяше?

Лизел се отдалечи от стената, където пишеше думата „аргумент“ шест пъти до картината с разтегления облак и капещото слънце. Макс й подаде вестника и тя потвърди:

— Да, това е той.

В статията беше цитиран кметът Хайнц Херман, който казваше, че макар войната да се развива чудесно, гражданите на Молкинг, както подобава на отговорни германци, трябва да вземат адекватни мерки и да се подготвят евентуално и за по-тежки времена. „Ние не знаем — отбелязваше той — какво замислят нашите врагове и как точно ще се опитат да ни омаломощят.“

Седмица по-късно думите на кмета се сбъднаха по един злокобен начин. Както обикновено Лизел беше до прозореца откъм Гранде Щрасе и четеше „Свирачът“ на пода на библиотеката на кмета. Съпругата на кмета не показваше никакви признаци на анормалност (или поне никакви допълнителни признаци), докато стана време за тръгване.

Този път, когато предложи на Лизел „Свирачът“, тя беше по-настоятелна от всякога.

— Моля те — почти я умоляваше фрау Херман, стиснала здраво книгата в ръката си. — Вземи я. Моля те, вземи я.

Лизел, трогната от чудатостта на тази жена, не можеше да понесе мисълта да я огорчи. Книгата със сиви корици и пожълтели страници се озова в ръката й и тя тръгна по коридора. Сетне, докато се канеше да попита дали ще има още поръчки за пране, съпругата на кмета я удостои с един последен поглед на облечена в халат печал. Тя бръкна в едно от чекмеджетата на шкафа и извади оттам плик. Гласът й, тромав поради липсата на употреба, изкашля думите.

— Съжалявам. Това е за майка ти.

Дъхът на Лизел секна.

Изведнъж почувства колко празни са краката в обувките й. Нещо се присмиваше на гърлото й. Тя трепереше. Когато най-накрая протегна ръка и взе писмото, Лизел чу звука на часовника в библиотеката. Мрачно си даде сметка, че този звук ни най-малко не прилича на тиктакане. Това беше по-скоро звукът на чук, движещ се отгоре надолу, който методично се стоварваше върху земята. Това беше звукът на гроб. Само моят да беше вече изкопан, помисли си Лизел Мемингер, защото в този момент й се искаше да умре. Когато другите клиенти се отказаха от услугите на Роза Хуберман, не болеше толкова. Все още й оставаха кметът, библиотеката му и връзката й с тази жена. Сега и последната й надежда си беше отишла. Онова, което се случи, й се струваше като предателство.

Как щеше да каже на мама?

Малкото пари от прането помагаха на Роза да закърпи по някоя друга дупка. Шепа брашно повече. Малко повече свинска мас.

Сега Илза Херман искаше да се отърве от нея. За това говореше начина, по който бе загърнала халата си. Неловкото съжаление все още я задържаше, но тя искаше всичко това да приключи.

— Кажи на майка си — рече фрау Херман. Гласът й сега се настройваше, за да премине от едното изречение в другото. — Че съжаляваме. — Сетне тя поведе момичето към вратата.

Лизел го почувства в раменете си. Болката, ударът на окончателното отблъскване.

„Това ли е всичко? — запита се тя мислено. — Просто ще ме изриташ?“

Взе бавно празната торба и запристъпва към вратата. Когато излезе навън, за втори и последен път този ден вдигна глава към съпругата на кмета. Вгледа се в нея с почти свирепа гордост.

— Danke schon — каза тя и Илза Херман й се усмихна по един доста безполезен и уморен начин.

— Ако някога просто искаш да дойдеш да почетеш — излъга жената (или поне така си помисли шокираното натъжено момиче), — винаги си добре дошла.

В този момент Лизел беше смаяна от широчината на вратата. Тя беше толкова голяма. Защо на хората им беше необходимо толкова много място, за да влязат през нея? Ако Руди беше тук, щеше да я нарече глупачка — вратата беше голяма, за да могат големите неща да минават през нея.

— Довиждане — каза момичето и вратата бавно и мрачно се затвори.

Лизел не си тръгна.

Тя дълго седя на стъпалата, загледана в Молкинг. Не беше нито топло, нито хладно и градът беше чист и притихнал. Молкинг беше в буркан.

Лизел отвори писмото. В него кметът Хайнц Херман дипломатично излагаше причините, поради които се налагаше да се откаже от услугите на Роза Хуберман. Основната от тях беше, че би било лицемерно да се ползва от такъв малък лукс, докато съветва другите да се подготвят за по-тежки времена.

Когато най-накрая стана и тръгна към вкъщи, тя реагира отново, едва когато видя табелата STEINER — SCHNEIDERMAISTER на улица „Мюнхен“. Тъгата си отиде и на нейно място дойде гневът.

— Този отвратителен кмет — прошепна тя. — Тази жалка жена. — Това, че идваха по-тежки времена, несъмнено беше най-добрата причина да остави Роза на работа, но вместо това те я уволниха. Във всеки случай сега щеше да им се наложи сами да се грижат за проклетото си пране и гладене, като нормални хора. Като бедни хора.

Ръката й стисна още по-силно „Свирачът“.

— Дадохте ми тази книга — нареждаше момичето — от съжаление… За да се почувствате по-добре… — Обстоятелството, че книгата й беше предлагана и преди, нямаше голямо значение.

Тя се обърна и тръгна с решителна крачка към Гранде Щрасе №8. Изкушението да се затича беше огромно, но тя се въздържа, за да си запази силите за думите.

Когато пристигна, за нейно съжаление кметът не беше там. До тротоара нямаше паркирана кола, което може би беше добре. Защото ако колата беше там, не се знаеше какво щеше да й направи в този момент на ненавист на бедността към богатството.

Взимайки по две стъпала едновременно, Лизел стигна до вратата и заблъска силно с юмруци по нея, така че да я заболи. Малките парченца болка й доставяха удоволствие.

Жената на кмета несъмнено беше шокирана, когато я видя отново. Пухкавата й коса беше леко влажна и бръчките й се разшириха, когато забеляза очевидната ярост върху обикновено бледото лице на Лизел. Тя отвори уста, но от нея не дойде никакъв звук, което беше удобно, защото даде възможност на Лизел да заговори:

— Мислите си, че можете да ме купите с тази книга? — Гласът й, макар и треперещ, сграбчи гърлото на жената. Искрящият й гняв я давеше, но въпреки това тя намираше сили да произнесе думите. Огорчението й стана толкова голямо, че в един момент се наложи да избърше сълзите от очите си. — Давате ми тази Saumensch книга и си мислите, че това ще оправи всичко, когато кажа на мама, че току-що сме изгубили последния си клиент? Докато вие си седите тук във вашата богатска къща?

Ръцете на жената на кмета.

Те висяха.

Лицето й посърна и се смъкна надолу.

Лизел обаче не се трогна. Тя изстрелваше думите право в очите на жената.

— Вие и вашият съпруг. Седите си тук! — Сега тя стана злобна. Дори по-злобна, отколкото смяташе, че е способна.

Раната от думите.

Да, жестокостта на думите.

Тя ги призоваваше от място, за което до този момент не бе подозирала, че съществува, и ги запращаше към Илза Херман.

— Сега вече е време — информира я Лизел — сами да се погрижите за вонящото си пране. Време е да приемете факта, че синът ви е мъртъв. Той е бил убит! Бил е удушен и посечен преди повече от двайсет години! Или може би е премръзнал до смърт? Но при всяко положение е мъртъв! Много е трогателно да си седите в тази къща и да страдате за него. Да не би да си мислите, че сте единствената?

И веднага след това.

Брат й беше до нея.

Той й прошепна да спре, но понеже също беше мъртъв, не си заслужаваше да го слуша.

Той умря в един влак. И те го погребаха в снега.

Лизел го погледна, но не можа да се спре. Все още не.

— Тази книга — продължи тя, като в същото време бутна момчето надолу по стълбите, при което то се спъна и падна. — Аз не я искам. — Сега говореше по-спокойно, но със същото ожесточение. — Тя хвърли „Свирачът“ в обутите в пантофи крака на жената и чу книгата да изтрополява при падането й на цимента. — Не искам вашата отвратителна книга…

Сетне се овладя и замлъкна.

Гърлото й сега беше пусто. Нямаше думи на цели мили разстояние.

Брат й, държейки се за коляното, изчезна.

След една несполучлива пауза съпругата на кмета пристъпи напред и взе книгата. Тя изглеждаше съсипана и опустошена и причината за това този път не беше усилието да се усмихва. Лизел се вгледа в лицето й. От носа й се стичаше струйка кръв, която докосваше устните й. Очите й бяха потъмнели. По повърхността на кожата й се бяха отворили следи от прорези и рани. Всички те, причинени от думите. Думите на Лизел.

С книга в ръката, Илза Херман бавно се надигна, оставайки наполовина прегърбена, и отново поде ритуала с извиненията, но изречението й така и си остана неизречено.

Зашлеви ме, помисли си Лизел. Хайде, зашлеви ме.

Илза Херман не го направи. Тя просто отстъпи заднишком в грозния интериор на красивата си къща и Лизел отново остана сама навън, вкоренена в стъпалата. Тя се страхуваше да се обърне, защото знаеше, че когато го направи, стъкленият похлупак над Молкинг щеше да се окаже счупен и това щеше да й донесе радост.

В заключение и като последно причастие Лизел прочете писмото още веднъж и когато беше близо до портата при улицата, тя го смачка с всичка сила и го запрати към вратата, сякаш беше камък. Нямам никаква представа какво крадецът на книги очакваше да се случи, но топката хартия отскочи от масивното дърво, търкулна се по стълбите и падна в краката й.

— Типично — отбеляза тя и ритна хартията към тревата. — И абсолютно безполезно.

На връщане към вкъщи този път Лизел си представи съдбата на хартията при следващия дъжд, когато стъкленият похлупак на Молкинг щеше да бъде обърнат наопаки. Виждаше как думите се разтопяват буква по буква, докато не остане нито една. Само хартия. Само земя.

Не щеш ли, когато Лизел се прибра вкъщи, Роза беше в кухнята.

— Е? — каза тя. — Къде е прането?

— Няма пране днес — отвърна Лизел.

Роза направи няколко крачки и седна на кухненската маса. Тя разбра. Изведнъж като че ли стана много по-стара. Лизел се опита да си я представи как би изглеждала, ако развържеше кока си и го оставеше да се разпилее върху раменете й. Сива кърпа от жилава коса.

— Какво прави там, ти малка Saumensch? — Думите бяха произнесени сковано. Тя не можа да събере сили, за да впрегне обичайната си злъч.

— Аз бях виновна — отговори Лизел. — Изцяло. Аз обидих жената на кмета и й казах да спре да плаче за мъртвия си син. Казах й, че е жалка. И тогава тя те уволни. Ето. — Момичето тръгна към дървените лъжици, грабна няколко от тях и ги сложи пред нея. — Избери си.

Роза посегна към една от лъжиците, но не я използва.

— Не ти вярвам.

Лизел беше разкъсана между мъката си и мистификацията, която градеше. Това беше единственият случай, когато отчаяно искаше да получи Watschen и не можеше!

— Аз съм виновна.

— Не си виновна — каза мама и дори стана и погали гладката немита коса на Лизел. — Знам, че не би казала такива неща.

— Казах ги!

— Добре, казала си ги.

Докато Лизел излизаше от стаята, тя чу дрънченето на дървените лъжици, които бяха върнати на мястото си в металната кутия, в която стояха. А когато стигна стаята си, всички те, заедно с металната кутия, бяха запратени на пода.

По-късно Лизел слезе в мазето, където Макс стоеше в тъмното и най-вероятно се боксираше с фюрера.

— Макс? — Мъждива светлина като червеникава монета висеше в ъгъла. — Можеш ли да ме научиш да правя лицеви опори?

Макс й показа как и от време на време леко я повдигаше, но въпреки мършавия си вид, Лизел се оказа достатъчно силна, за да издържа тежестта на тялото си доста прилично. Тя не се впусна да ги брои, но тази вечер в сумрака на мазето крадецът на книги направи достатъчно много лицеви опори, за да я боли след това няколко дни. Дори когато Макс я посъветва да спре, тя продължи.

Когато си легна, Лизел чете с татко, който скоро разбра, че нещо не е наред. Това беше първото му идване от месец насам и докато седеше до нея, тя почувства макар и лека утеха. Ханс Хуберман винаги някак си знаеше какво да каже, кога да го каже и кога да я остави на спокойствие. Лизел може би беше единственото нещо, в което той беше истински експерт.

— Нещо с прането ли? — попита татко.

Лизел поклати глава.

Той не се беше бръснал от няколко дни и през минута-две се чешеше по бодливите бакенбарди. Сребристите му очи бяха спокойни и благи, донякъде топли, каквито бяха винаги, когато гледаше Лизел.

Когато четенето свърши, татко заспа. И едва тогава Лизел изрече онова, което искаше да каже през цялото време.

— Татко — прошепна тя, — мисля, че ще отида в ада.

Краката й бяха топли. А коленете студени.

Лизел си спомни нощите, когато подмокряше леглото и татко переше чаршафите, и я учеше на буквите от азбуката. Сега дъхът й прелетя над одеялото и тя целуна грапавата му буза.

— Трябва да се обръснеш — каза момичето.

— Ти няма да отидеш в ада — отвърна татко.

Известно време тя се взираше в лицето му. Сетне легна, сгуши се до него и двамата заспаха, до голяма степен в Молкинг, но всъщност някъде върху седмата страна на зара на Германия.

Младостта на Руди

Все пак тя не можеше да му го отрече.

Той знаеше как да се представя добре.

Той стоеше на няколко метра от стъпалото и говореше много убедено и щастливо:

— Alles ist Scheisse.

Всичко е гадост.

През първата половина на 1941 г., докато Лизел беше заета с това да укрива Макс Ванденбург, да краде вестници и да ругае кметските съпруги, Руди водеше нов живот в Хитлеровата младеж. От началото на февруари той се връщаше от сбирките в значително по-лошо настроение в сравнение с онова, с което беше тръгвал. В голяма степен това се отнасяше и за Томи Мюлер, който обикновено беше с него. Проблемът имаше три елемента.

Само Томи Мюлер да не беше изчезвал в продължение на седем часа през един от най-студените дни в историята на Мюнхен преди шест години. Възпалението на ушите му и разстроените му нерви все още разкривяваха маршовата му походка, което, уверявам ви, не беше никак добре за него.

Да започнем с това, че нещата като цяло се влошаваха и докато месеците се редяха един след друг, Томи постоянно предизвикваше гнева на водачите на Хитлеровата младеж, особено що се отнасяше до маршируването. Спомняте ли си рождения ден на Хитлер миналата година? От известно време инфекцията в ушите му все повече се задълбочаваше. Стигна се дотам, че Томи вече имаше сериозни проблеми със слуха. Докато маршируваха в редица, той не чуваше истеричните команди към неговия отряд. Нямаше значение дали го правят в залата или навън — в сняг, в кал или под проливния дъжд. Целта винаги беше всички да спрат едновременно.

— Един звук! — казваха отрядниците. — Това иска да чуе фюрерът. — Всички заедно. Всички като един.

А какво правеше Томи?

Проблемът, мисля, че беше с лявото му ухо. То беше по-зле от другото и когато ожесточеният вик „Стой!“ връхлетеше ушите на всички, Томи продължаваше да марширува комично нататък, необезпокояван от нищо. Само за миг той можеше да превърне стройната редица в истински хаос.

Една събота в началото на юли, малко след три и половина и една проповед по адрес на провалената от Томи строева подготовка, Франц Дойчер (върховното име сред върховната нацистка младеж) напълно изгуби търпение.

— Мюлер, du Affe! — Гъстата му руса коса галеше лицето му, а думите му деформираха лицето на Томи. — Маймуна такава — какво ти става?

Томи се отдръпна уплашено, но лявата му буза продължи да се криви по един маниакално жизнерадостен начин. Той като че ли не само се смееше тържествуващо, но и приемаше порицанието с веселие. Франц Дойчер нямаше да понесе това. Светлите му очи го изпепелиха.

— Е? — попита той. — Какво можеш да кажеш в свое оправдание?

Тикът на Томи като че ли се учести и стана още по-тежък.

— Подиграваш ли ми се?

— Хайл… — каза Томи спазматично в отчаян опит да спечели одобрението на началника си, но не успя да доизрече ключовата дума „Хитлер“.

В този момент Руди пристъпи напред и се изправи пред Франц Дойчер:

— Той има проблем…

— Виждам това!

— С ушите — довърши Руди. — Той не може…

— Достатъчно. — Дойчер потри ръце. — И двамата — шест обиколки на плаца. — Те се подчиниха, но не тичаха достатъчно бързо. — Schnell! — подгони ги гласът му.

След като шестте обиколки бяха завършени, на тях им беше заповядано да започнат серия от упражнения от типа „падни-стани-клекни-бегом марш“ и след петнайсет дълги минути може би за последен път им беше наредено да клекнат.

Руди погледна надолу.

Един разкривен кръг от кал се хилеше насреща му. Какво зяпаш? — като че ли казваше той.

— Падни! — изкрещя Франц.

Руди естествено се подчини и се просна по корем.

— Стани! — усмихна се Франц. — Крачка назад. — Те го направиха. — Падни!

Нямаше какво да се прави и Руди за пореден път се просна по очи, задържайки дъха си, и в този момент, докато лежеше с ухо до мократа земя, упражнението свърши.

— Vielen Dank, meine Herren — каза Франц учтиво. — Много благодаря, господа.

Руди се изправи на колене, направи някакъв опит по градинарство с ушите си и погледна към Томи.

Томи затвори очи и потрепна.

Когато се върнаха на улица „Химел“ същия ден, Лизел играеше на дама с няколко по-малки деца, все още облечена в униформата на Съюза на германските девойки. С крайчеца на окото си тя видя двете меланхолични фигури, които вървяха към нея. Едното от момчетата я извика.

Срещнаха се на стъпалата на бетонната къща на семейство Щайнер, подобна на кутия за обувки, и Руди й разказа за случилото се.

Десет минути по-късно Лизел седна.

Единайсет минути по-късно, Томи, който седеше до нея, каза:

— Аз съм виновен… — В този момент, обаче, Руди прекъсна разкаянието му като махна с ръка, след което счупи една засъхнала ивица кал в пръстите си. — Аз съм… — опита отново Томи, но този път Руди напълно прекърши изречението му и го посочи с ръка.

— Томи, моля те. — На лицето на Руди беше изписано някакво странно задоволство. Лизел никога не беше виждала някой толкова окаян и едновременно с това толкова ентусиазирано жив. — Просто си стой там и си потрепвай… или прави нещо друго — каза той и продължи историята си.

Руди крачеше.

Бореше се с вратовръзката си.

Запращаше думите си към нея и те падаха някъде на бетонните стъпала.

— Този Дойчер — рече той, видимо в добро настроение. — Хвана ни натясно, а Томи.

Томи кимна, потрепна и заговори, макар и не непременно в този ред:

— Това стана заради мен.

— Томи, какво ти казах аз?

— Кога?

— Ей сега! Просто си мълчи!

— Добре, Руди!

Когато малко по-късно Томи си тръгна унило към вкъщи, Руди опита нещо, което, изглежда, беше нова коварна тактика. Състрадание.

Стоейки на стъпалата, той се вгледа внимателно в кората кал, която бе засъхнала върху униформата му, и сетне вдигна безнадеждно глава към Лизел.

— Какво ще кажеш за това, Saumensch?

— Какво да кажа за кое?

— Ти знаеш…

Лизел отговори по обичайни си начин.

— Saukerl! — засмя се тя и сетне измина краткото разстояние, което я делеше от дома й. Смущаващата смесица от кал и съжаление беше едно нещо, но да целуне Руди Щайнер, беше нещо съвсем друго.

Усмихвайки се тъжно към стъпалата, той извика, като в същото време прокара пръсти през косата си:

— И това ще стане някой ден — предупреди я той. — Някой ден, Лизел.

В мазето, само две години по-късно, Лизел понякога копнееше да отиде до съседната къща и да го види, въпреки че пишеше в ранните часове на деня. Освен това тя разбра, че онези мокри дни на Хитлеровата младеж бяха подхранили неговото, а впоследствие и нейното, желание за престъпления.

В края на краищата въпреки обичайните пристъпи на лошо време, лятото вече идваше, както си му беше редът. Ябълките от сорта „Клар“ вероятно вече зрееха. И скоро щеше да има още кражби.

Неудачниците

Първоначално Лизел и Руди бяха на мнение, че краденето в по-големи групи е по-безопасно. Анди Шмайкел ги покани на среща край реката. Наред с другите неща, дневния ред предвиждаше и разработването на план за крадене на плодове.

— Ти ли си новият водач сега? — попита Руди, но Анди с огромно съжаление поклати глава. На него очевидно много му се искаше да притежава нужните за това качества.

— Не. — Студеният му глас беше необикновено топъл. И неуверен. — Друг ще бъде.

За разлика от повечето хора, които бяха ангажирани с различните изкуства на кражбата, Виктор Шемел имаше всичко. Той живееше в най-добрата част на Молкинг, високо в една вила, която беше дезинфектирана след прогонването на евреите. Имаше и пари. Онова, което искаше обаче, беше нещо повече.

— Не е престъпление да искаш нещо повече — философстваше той, лежейки на тревата сред група момчета. — Да искаме повече е наше основно право като германци. Какво казва фюрерът? — И сетне даде отговор на собствения си риторичен въпрос. — Ние трябва да вземем онова, което си е наше по право.

Всъщност Виктор Шемел беше типичен самохвалко, който умееше да лъже безспир. За лош късмет, когато усетеше, че ще бъде хванат натясно, той умееше да впрегне своята харизма и на челото му сякаш пишеше „следвай ме“.

Когато Лизел и Руди се приближиха към групата край реката, тя го чу да задава друг въпрос:

— Е, къде са тези двама особняци, които ми хвалехте. Вече е четири и десет.

— Не и по моя часовник — каза Руди.

Виктор Шемел се подпря на лакът.

— Ти не носиш часовник.

— Щях ли да бъда тук, ако бях достатъчно богат, че да нося часовник?

Новият водач се надигна и се усмихна, показвайки хубавите си бели зъби. Сетне погледна нехайно към момичето.

— Коя е малката уличница?

Лизел, която беше свикнала на всякакви обиди, просто се взираше в мъглявата повърхност на очите му.

— Миналата година — започна да изброява тя, — аз откраднах най-малко триста ябълки и няколко дузини картофи. Нямам проблем с оградите от бодлива тел и мога да се меря с всеки тук.

— Сериозно?

— Да. — Тя нито трепна, нито отстъпи назад. — Искам само малка част от всичко, което взимаме за мен и приятеля ми. Било то дузина ябълки или нещо друго.

— Е, мисля, че това може да се уреди. — Виктор запали цигара и я вдигна към устата си. Той направи съсредоточено усилие да насочи следващия облак дим към лицето на Лизел.

Тя не се закашля.

Това беше същата група от миналата година, само водачът беше друг. Лизел се питаше защо нито едно от момчетата не бе поело лидерството, но обхождайки лицата им едно след друго, разбра, че нито едно от тях не притежаваше онова, което беше нужно. Те нямаха никакви скрупули относно краденето, но имаха нужда от някой, който да им казва какво да правят. Те обичаха да им се казва, а на Виктор Шемел му харесваше да бъде онзи, който казва. Това беше един удобен микрокосмос.

За момент на Лизел й се прииска Артур Берг да се появи отново. А дали и той нямаше да попадне под водачеството на Шемел? Но това беше без значение. Лизел знаеше само, че Артур Берг нямаше тиранични наклонности, а новият им водач имаше стотици. Миналата година тя беше уверена, че ако се заклещи на някое дърво, Артур щеше да се върне за нея, дори и да твърдеше обратното. Тази година, ако се случеше нещо подобно, Виктор Шемел дори нямаше да си направи труда да погледне назад.

Той стоеше и се взираше в дългурестото момче и недохраненото на вид момиче.

— Значи вие искате да крадете с мен?

Какво имаха да губят? Те кимнаха.

Той пристъпи напред и сграбчи косата на Руди.

— Искам да го чуя.

— Определено — каза Руди, след което ръката, която държеше бретона му, го отблъсна назад.

— А ти?

— Разбира се — побърза да каже Лизел, за да избегне същото отношение.

Виктор се усмихна. Той смачка фаса си, въздъхна дълбоко и се почеса по гърдите.

— И така, господа, и ти моя малка курво, май е време за пазар.

Докато групата се изнизваше един по един, Лизел и Руди се озоваха най-отзад, както обикновено.

— Харесваш ли го? — прошепна Руди.

— А ти?

Руди се замисли за кратко.

— Мисля, че е гадно копеле.

— Аз също.

Момчетата от бандата се поотдалечиха от тях.

— Хайде — рече Руди, — изостанахме.

Първото стопанство беше няколко километра по-нататък. Там ги очакваше голяма изненада. Дърветата, за които предполагаха, че ще бъдат натежели от плод, се оказаха хилави и наранени на вид, а по клоните висяха само по няколко ябълки. В следващата овощна градина положението беше същото. Може би сезонът беше лош или не бяха избрали подходящото време. В края на следобеда, когато плячката беше разпределена, Лизел и Руди получиха една миниатюрна ябълка за двамата. Заграбеното действително беше невероятно малко, но от друга страна Виктор Шемел управляваше бандата си с по-здрава ръка, отколкото можеше да се предполага.

— Какво значи това? — попита Руди, държейки ябълката на дланта си.

Виктор дори не се обърна.

— А на теб на какво ти прилича? — Думите бяха подхвърлени през рамото му.

— На червива ябълка?

— Ето. — Една полуизядена огризка беше запокитената към тях, приземявайки се откъм нахапаната страна в прахта. — Можеш да вземеш и тази.

Руди кипна:

— По дяволите! Не сме вървели десет километра, за да получим една въшлива ябълка, нали, Лизел?

Лизел не отговори.

Тя нямаше достатъчно време, защото Виктор Шемел скочи върху Руди, преди да успее да произнесе и дума. Коленете му притискаха ръцете на Руди, а ръцете му бяха около гърлото му. Разпилените по земята ябълки бяха събрани не от друг, а от самия Анди Шмайкел, по нареждане на Виктор.

— Нараняваш го! — каза Лизел.

— Така ли? — Виктор отново се усмихваше. Тя мразеше тази усмивка.

— Нищо ми няма. — Думите на Руди бяха изстреляни наведнъж, а лицето му беше пламнало от напрежение. От носа му потече кръв. След един продължителен интервал на засилващо се напрежение, Виктор пусна Руди, изправи се и отстъпи безгрижно няколко крачки назад.

— Ставай, момче — каза той и Руди благоразумно се подчини на подканата.

Виктор се приближи нехайно и впи поглед в него. Сетне го тупна леко по ръката и прошепна:

— Ако не искаш тази кръв да се превърне във фонтан, бих те посъветвал да се омиташ оттук. — Той погледна към Лизел. — И вземи малката уличница със себе си.

Никой не помръдна.

— Е, какво чакаш?

Лизел хвана Руди за ръката и те си тръгнаха, но не и преди Руди да се извърне и да изплюе смесица от кръв и слюнка в краката на Виктор Шемел. Това предизвика една последна забележка:

Каквото и да кажем за Виктор Шемел, не можеше да му се отрече, че умееше да чака, и че имаше добра памет. Необходими бяха около пет месеца, за да превърне заканата си във факт.

Рисунки

Ако лятото на 1941 г. издигаше стена около подобните на Руди и Лизел, то се вписваше с боя и моливи в живота на Макс Ванденбург. В най-самотните му мигове в мазето думите започваха да се трупат около него. Виденията прииждаха и се разпадаха, а понякога се измъкваха на куц крак от ръцете му.

По собствените му думи той имаше само ограничен набор от инструменти.

Боядисана книга. Няколко молива.

Ум, пълен с мисли.

И подобно на истински пъзел той сглоби тези неща в едно.

Първоначално Макс смяташе да напише собствената си история.

Идеята му беше да разкаже всичко, което му се беше случило — всичко, което го доведе до мазето на улица „Химел“ — но не това се получи. Изгнаничеството на Маркс произведе нещо съвършено различно. То беше сбор от случайни мисли и той реши да ги съхрани. Те му се струваха верни. Бяха по-истински от писмата, които пишеше на семейството си и на приятеля си Валтер Куглер, знаейки много добре, че никога няма да може да ги изпрати. Осквернените страници на „Mein Kampf“ една след друга се превръщаха в серия от рисунки, обобщаващи според него събитията, които бяха заменили предишния му живот с друг. Някои му отнемаха минути. Други часове. Реши един ден да даде книгата на Лизел, когато стане достатъчно голяма, и когато цялата тази лудост, дай боже, свърши.

От момента, в който изпробва моливите върху първата боядисана страница, той държеше книгата близо до себе си през цялото време. Често, докато спеше, тя беше все още в пръстите му или до главата му.

Един следобед, след обичайните серии от лицеви опори и коремни преси, Макс заспа с гръб о стената на мазето. Когато Лизел слезе долу, тя намери книгата подпряна на крака му и любопитството надделя у нея. Пресегна се, взе я и изчака да види дали ще се размърда. Макс спеше с глава и рамене, опрени на стената. Лизел едва чуваше дишането му, когато отвори книгата наслуки и видя няколко страници…

Уплашена от онова, което видя. Лизел върна книгата ма мястото й, точно където я беше намерила, до крака на Макс.

В този момент я сепна глас:

— Danke schon — каза той и когато проследи дирята на звука, тя видя леко задоволство, изписано върху еврейските му устни.

— Боже мой! — ахна Лизел. — Изплаши ме, Макс.

Той отново потъна в съня си, а момичето повлече тази мисъл подире си по стълбите.

Изплаши ме, Макс.

Свирачът и обувките

През последния месец на лятото и началото на есента животът им продължи по същия модел. Руди полагаше огромни усилия да преживее Хитлеровата младеж, Макс правеше своите лицеви опори и рисунки, а Лизел намираше вестници и пишеше думите си върху стената на мазето.

Важно е също да се отбележи, че всеки модел следва някакъв наклон и рано или късно той ще се прекатури или ще падне от една страница на друга. В този случай доминиращият фактор беше Руди. Или поне Руди и едно наскоро наторено спортно игрище.

В края на октомври всичко си изглеждаше съвсем в реда на нещата. Едно мръсно момче вървеше по улица „Химел“. Семейството му го очакваше да се върне до няколко минути и той вероятно щеше да излъже всички, че се е забавил, защото отрядът му от Хитлеровата младеж е правил допълнителни тренировки на игрището. В такива случаи родителите му обикновено очакваха да придружи лъжите с малко смях. Но днес не стана така.

Днес Руди нямаше настроение нито за смях, нито за лъжи.

Тази сряда, когато Лизел се вгледа по-добре, видя, че Руди Щайнер е без риза. И беше бесен.

— Какво стана? — попита тя, крачейки до него.

Той се обърна и й подаде ризата си.

— Помириши я — каза Руди.

— Какво?

— Да не си глуха? Казах, помириши я.

Лизел се наведе леко напред и подуши неохотно кафявата риза?

— Мили боже! Това да не е…?

Момчето кимна.

— Да, и освен това е по брадичката ми. По брадичката ми! Добре, че не го глътнах!

— Мили боже!

Игрището на Хитлеровата младеж беше току-що наторено. Сетне Руди направи едно колебливо предположение: Мисля, че е говежди тор.

— А този, как му беше името… Дойчер той знаеше ли за това?

— Каза, че не е знаел. Но през цялото време се хилеше.

— Мили боже…!

— Би ли спряла да повтаряш това?!

Онова, от което Руди се нуждаеше в този момент, беше победа. Той беше претърпял пълна загуба при срещата си с Виктор Шемел. Беше понесъл какви ли не унижения в Хитлеровата младеж. Единственото, което искаше сега, беше някакъв малък триумф и беше готов да го получи.

Руди продължи да върви към дома си, но когато стигна до бетонното стъпало, промени решението си, обърна се и тръгна бавно и решително към момичето.

— Знаеш ли какво може да ме утеши? — каза той тихо. Лизел се отдръпна.

— Ако си мислиш, че бих могла… в този ти вид…

Руди изглеждаше разочарован от нея.

— Не, не е това. — Той въздъхна и пристъпи напред. — Имам предвид нещо друго. — След кратък размисъл вдигна глава. — Погледни ме. Аз съм мръсен. Воня на говежди тор или на кучешки лайна, или Бог знае какво, и както обикновено, умирам от глад. — Руди направи пауза. — Нуждая се от някаква победа, Лизел. Честно.

Лизел го разбираше.

Тя дори щеше да се приближи към него, ако не беше вонята.

Кражба.

Трябваше да откраднат нещо.

Не.

Трябваше да откраднат нещо за реванш. Нямаше значение какво. Но това трябваше да стане скоро.

— Този път само ти и аз — предложи Руди. — Никакви Шемеловци и никакви Шмайкеловци. Само ти и аз.

Момичето нямаше да може да устои на изкушението.

Ръцете я сърбяха, пулсът й стана два пъти по-бърз, а на устните й играеше усмивка.

— Звучи добре.

— Значи, решено. — И макар да се опита, Руди не можа да скрие наторената усмивка, която се появи на лицето му. — Утре?

— Утре — кимна Лизел в отговор.

Планът им беше съвършен с едно малко изключение:

Не знаеха откъде да започнат.

За плодове и дума не можеше да става. Руди се отнасяше хладно към лука и картофите и двамата единодушно изключиха втори удар над Ото Щурм и скромния му запас от селскостопански продукти. Да направиш подобно нещо веднъж беше неморално. А да го повториш — направо кощунствено.

— Какво да изберем, по дяволите? — попита Руди.

— Откъде да знам? Идеята все пак беше твоя, нали?

— Това не означава, че не трябва и ти да помислиш малко. Не мога да измислям всичко аз.

— Всъщност, ти не можеш да измислиш дори и едно нещо…

Руди и Лизел вървяха през града и се препираха. Стигайки покрайнините, те видяха първите стопанства и дърветата, които се издигаха като съсухрени статуи. Бяха сиви на цвят и когато погледнаха нагоре към тях, там нямаше нищо друго освен грапави клони и празно небе.

Руди се изплю.

Тръгнаха обратно към Молкинг, подхвърляйки си идеи.

— Какво ще кажеш за фрау Дилер?

— Какво за нея?

— Може би ако кажем едно „хайл Хитлер“ и сетне откраднем нещо, тя ще ни прости.

След като се мотаха по улица „Мюнхен“ в продължение на около час, денят започна да гасне и те бяха на прага да се откажат от начинанието си.

— Безсмислено е — каза Руди. — Пък и сега съм по-гладен, откогато и да било. Умирам от глад, за бога! — След още десетина крачки той се спря и се обърна. — Какво ти става? — Въпросът му беше основателен, защото Лизел бе замръзнала на място, а лицето й изглеждаше така, сякаш току-що бе осъзнала нещо важно.

Как не се беше сетила по-рано?

— Какво има? — Руди започваше да става нетърпелив. — Хайде, Saumensch, кажи ми какво става!

Лизел бе намерила решение на проблема. Можеше ли наистина да направи това, за което си мислеше? Можеше ли да иска да си отмъсти на такъв човек? Можеше ли да презира някого толкова много?

Тя тръгна в противоположната посока. Когато Руди я настигна, момичето забави леко ход със смътната надежда да получи малко просветление. Но вината тъй или иначе беше вече в душата й. И беше влажна. Семето вече се разпукваше в цвете с тъмни листа. Замисли се дали би могла наистина да го направи. На следващото кръстовище тя се спря.

— Знам едно място.

Пресякоха реката и тръгнаха нагоре по хълма.

Докато вървяха по Гранде Щрасе, те се любуваха на великолепните къщи. Входните врати блестяха от лак, а покритите с керемиди покриви изглеждаха като съвършено вчесани перуки. Стените и прозорците бяха красиво боядисани, а комините сякаш издишаха пръстени от пушек.

В един момент Руди се спря.

— Къщата на кмета?

Лизел кимна сериозно. Пауза.

— Те уволниха мама.

Докато се прокрадваха към къщата, Руди я попита как, за бога, ще влязат вътре, но Лизел знаеше.

— Вътрешна информация — отвърна тя. — Вътрешна… — Но когато вече можеха да видят прозореца на библиотеката в далечния край на къщата, там я очакваше изненада. Прозорецът беше затворен?

— Е? — попита Руди.

Лизел се завъртя бавно и потегли обратно.

— Няма да е днес — рече тя. Руди се изсмя.

— Знаех си. — Той я настигна. — Знаех си, че не може да се очаква друго от един мръсен Saumensch като теб.

— Би ли млъкнал? — каза Лизел и ускори още повече крачка, без да обръща внимание на коментарите на Руди. — Трябва просто да изчакаме правилния момент. — Вътрешно тя пренебрегна лекото облекчение, което почувства при вида на затворения прозорец. И освен това се сгълча сама. „Защо, Лизел? — запита се тя. — Защо трябваше да избухваш, когато уволниха мама? Защо не си държа устата затворена? Изглежда, че след твоите викове и крясъци съпругата на кмета вече е изцяло нов човек. Тя навярно се е оправила и вече се е взела в ръце. Може би вече никога няма да потръпва в тази къща и прозорецът ще остане затворен завинаги… Ти глупав, Saumensch“

Следващата седмица, обаче, при петото им посещение в горната част на Молкинг, шансът се откри.

Прозорецът беше отворен, вдишвайки ивица въздух.

Това бе всичко, което им беше нужно.

Първи го видя Руди. Спря се на място и потупа Лизел по ребрата с опакото на дланта си.

— Този прозорец — прошепна той — отворен ли е? — Нетърпението в гласа му беше като ръка, която задържа Лизел за рамото.

— Jawohl — отговори тя. — Разбира се.

И как започна да бие сърцето й!

При всеки от предишните случаи, когато намираха прозореца здраво затворен, външното разочарование на Лизел бе маскирало ожесточено облекчение. Щеше ли да има смелостта да влезе в тази къща? И за какво и заради кого всъщност се канеше да влезе? Заради Руди? За да намери някаква храна.

Не, отвратителната истина беше друга.

Тя не се интересуваше от никаква храна. Руди, колкото и да не искаше да си го признае, беше на второ място в плана й. Онова, което искаше, беше книгата. „Свирачът“. Мисълта тя да й бъде подарена от една самотна, жалка и стара жена беше непоносима за нея. Открадването й, от друга страна, изглеждаше малко по-приемливо. Открадването й, по една перверзна логика, означаваше да си я спечели.

Светлината вътре променяше нюанса си.

Двамата гравитираха около безупречната огромна къща.

Мислите шумоляха в умовете им.

— Гладна ли си? — попита Руди.

— Умирам от глад — отвърна Лизел, мислейки си, разбира се, за книгата.

— Виж… някой току-що запали осветлението на горния етаж.

— Видях.

— Все още ли си гладна, Saumensch?

Те се засмяха неспокойно и започнаха да спорят вяло кой трябва да влезе и кой да стои на пост. Понеже беше мъжът в операцията, Руди смяташе, че на него се пада ролята на агресор, но от друга страна Лизел очевидно познаваше къщата много по-добре отвътре и знаеше какво има от другата страна на прозореца.

— Аз трябва да бъда — рече тя.

Лизел затвори очи. Здраво.

Застави се да си спомни как изглеждат кметът и съпругата му. Видя как нарастваше приятелство й с Илза Херман и се погрижи да го ритне през глезените и да го остави встрани от пътя. Това свърши работа. Тя ги ненавиждаше.

Огледаха улицата и прекосиха безшумно двора.

Сега стояха свити под отрязъка в прозореца на приземния стаж и чуваха звука от дишането си.

— Хайде — каза Руди, — дай ми обувките си. Така ще бъдеш по-тиха. — Без да се оплаква, Лизел развърза протритите си черни връзки и остави обувките си на земята. Сетне се изправи и Руди предпазливо отвори прозореца, толкова колкото да има място да се мине. Звукът, който се чу отгоре, приличаше на ниско прелитащ самолет.

Лизел се покатери на перваза и се вмъкна вътре. Скоро разбра, че събуването на обувките е било чудесна идея, защото приземяването й на дървения под се оказа много по-шумно, отколкото бе очаквала. Болката от съприкосновението й с дъските се надигна и стигна до ръба на чорапите й.

Стаята си беше същата.

В прашния сумрак Лизел прогони чувството на носталгия.

Сетне припълзя напред, давайки време на очите си да свикнат с тъмнината.

— Какво става? — прошепна Руди хрипливо отвън, но тя му даде знак с ръка, който означаваше Halt’s Maul. Тихо!

— Храната — напомни й той. — Намери храна. И цигари, ако можеш.

Но цигарите и храната бяха последните неща, за които си мислеше. Тя беше у дома, в библиотеката на кмета, сред книги от всякакъв род и цвят, със златни и сребърни заглавия. Усещаше миризмата на страниците. Почти долавяше вкуса на думите, които бяха струпани на купчини около нея. Краката й я поведоха към стената вдясно. Знаеше точното място на книгата, която искаше, но когато стигна там, „Свирачът“ го нямаше и в редицата от книги имаше малък луфт.

Отгоре се чуха стъпки.

— Светлината! — прошепна Руди. Думите се промушиха през отворения прозорец. — Изгасна!

— Scheisse.

— Слизат долу!

Сетне настъпи един гигантски момент, вечност, в която Лизел взе мигновено решение. Очите й обходиха стаята и тя видя „Свирачът“ да лежи търпеливо върху писалището на кмета.

— Побързай — предупреди я Руди.

Но Лизел спокойно и решително тръгна към бюрото, взе книгата и се прокрадна предпазливо към прозореца. Провря се с главата напред и успя да скочи на крака, усещайки болката отново, този път в глезените си.

— Хайде — умоляваше я Руди. — Тичай, тичай. Schnell!

След като завиха зад ъгъла и стигнаха до реката при улица „Мюнхен“, тя се спря, за да успокои дишането си. Тялото й беше свито по средата, въздухът бе замръзнал в устата й, а сърцето звънтеше в ушите й.

Руди бе в същото състояние. Когато погледна към нея, видя книгата под мишницата й. Опита се да заговори:

— Каква е… — бореше се той с думите — тази книга?

Мракът вече се спускаше не на шега. Все още задъхана, Лизел усещаше как въздухът се размразява в гърлото й.

— Това беше всичко, което намерих.

За неин лош късмет Руди долови уханието на лъжата. Той вдигна глава и й каза онова, в което изобщо не се съмняваше:

— Ти не отиде там да търсиш храна, нали? И се сдоби с онова, което искаше…

Лизел се изправи и й прималя при следващата й мисъл.

Обувките!

Тя погледна краката на Руди, сетне ръцете му и накрая земята наоколо.

— Какво? — попита той. — Какво има?

— Saukerl — обвинително просъска момичето. — Къде са ми обувките?

Лицето на Руди пребледня, което разсея всякакво съмнение за тяхното местонахождение.

— Те останаха при къщата — каза тя, — нали?

Руди се огледа отчаяно, молейки се против всякаква логика да ги е взел със себе си. Представи си как ги грабва от земята, пожелавайки си това да е истина, но обувките ги нямаше. Те лежаха безполезно или по-точно изобличително до стената на кметската къща на Гранде Щрасе №8.

— Dummkompf! — сгълча се сам Руди и се плесна по ухото. Той погледна засрамено надолу към мрачната гледка, която представляваше Лизел по чорапи. — Идиот! — Не му беше нужно много време, за да реши, че трябва да поправи грешката си. — Почакай тук — каза той и побягна към ъгъла на улицата.

— Гледай да не те хванат — извика Лизел подире му, но той не я чу.

Минутите натежаха, докато го нямаше.

Вече беше паднал пълен мрак и Лизел беше сигурна, че когато се прибере у дома, я очаква един здрав Watschen.

— Побързай! — шепнеше тя, но Руди така и не се появяваше. Представи си звука на полицейска сирена, която надаваше вой и сетне се проточваше като размотано кълбо.

Все още нищо.

Видя го, едва когато се върна при кръстовището на двете улици, където тя стоеше по влажните си мръсни чорапи. Тържествуващото лице на Руди беше гордо вдигнато, докато подтичваше право към нея. Зъбите му бяха стиснати в крива усмивка, а обувките висяха в ръцете му.

— Едва не ме убиха — рече той, — но успях.

Щом прекосиха реката, Руди подаде обувките на Лизел и тя ги хвърли на земята.

Сетне седна да се обуе и вдигна глава към най-добрия си приятел.

— Danke — каза тя. — Благодаря.

Руди се поклони.

— За мен беше удоволствие. — После се опита да постигне малко повече: — Предполагам, че няма да има полза, ако поискам да получа целувка за това?

— За това, че си ми донесъл обувките, които сам забрави?

— Така да бъде. — Руди вдигна примирено ръце и продължи да говори, докато вървяха, а Лизел направи съсредоточено усилие да не му обръща внимание. Чу само последните му думи: — … Вероятно нямаше да искам да те целуна и без това — особено като се има предвид, че дъхът ти може да е като миризмата на обувките ти.

— Отвращаваш ме — съобщи му тя, надявайки се, че той не е видял леката усмивка, която трепна на устните й.

Докато вървяха по улица „Химел“, Руди успя да докопа книгата. Под светлината на уличната лампа той прочете заглавието и се зачуди за какво се разказва.

Унесена в мисли, Лизел отговори на неизречения му въпрос:

— Става дума за един убиец.

— И това ли е всичко?

— Има също и един полицай, който се опитва да го залови.

Руди и я върна и каза:

— Като стана дума за това, мисля си, че и двамата ще си изпатим доста заради тази книга, като се приберем вкъщи. Особено ти.

— Защо аз?

— Ами нали се сещаш… заради майка ти.

— Какво за нея? — Лизел очевидно изповядваше идеята, че когато си част от едно семейство, можеш да хленчиш, да се оплакваш и да критикуваш другите членове на семейството си, но това право е изключително твое и не трябва да допускаш други хора да го правят. Ако някой все пак се опиташе, редно беше да покажеш своята лоялност. — Какво не и е наред на нея?

Руди даде заден ход:

— Извинявай, Saumensch. Не исках да те обидя.

Дори в тъмнината на нощта Лизел виждаше, че Руди расте. Лицето му се издължаваше. Русият му перчем съвсем леко потъмняваше и чертите му като че ли се променяха. Но имаше едно нещо, което никога нямаше да се промени. Човек не можеше да му е ядосан за дълго.

— Ще имате ли нещо хубаво за вечеря днес? — попита той.

— Съмнявам се.

— Аз също. Жалко, че не можем да ядем книги. Артур Берг беше казал нещо такова веднъж. Помниш ли?

Те се припомниха добрите стари дни, докато вървяха надолу по улицата, а междувременно Лизел поглеждаше крадешком към „Свирачът“, към сивата му корица и щампосаното черно заглавие.

Преди да се приберат по домовете си, Руди се спря за момент и каза:

— Довиждане, Saumensch. — И сетне се засмя. — Довиждане, крадецо на книги. Това беше първият път, когато Лизел бе дамгосана с тази титла и тя не можа да скрие факта, че й харесва. Както знаем и вие, и аз, тя бе крала книги и преди, но в късния октомври на 1941 г. статутът й бе потвърден. През тази нощ Лизел Мемингер официално стана крадецът на книги.

Три прояви на глупостот страна на Руди Щайнер

Проблемът при първата проява на глупост от страна на Руди беше лакомията. Това се случи в един типичен мрачен следобед в средата на ноември 1941 г.

Той се промъкна между жените с техните купони по един блестящ начин и дори, смея да кажа, с лекотата на престъпен гений. И почти никой не го видя.

Но въпреки цялата си незабележимост Руди докопа най-големия картоф в купчината — онзи същия картоф, който беше привлякъл погледите на няколко души на опашката. Всички те видяха как ръката на един тринайсетгодишен момчурляк се протяга и го грабва. Хор от яки германски жени го посочи изобличително с ръка, а Томас Мамер се втурна към прашната купчина.

— Meine Erdapfel — извика той. — Моите земни ябълки!

Картофът беше все още в ръцете на Руди (той не можеше да го държи само в едната), а жените се скупчиха около него като настръхнали кавалеристи. Всички, разбира се, говореха едновременно.

— За семейството ми — обясни Руди. От носа му потече убедителна струйка бистра течност и той нарочно не я избърса. — Умираме от глад. Сестра ми се нуждае от ново палто, защото последното й беше откраднато.

Мамер, обаче, не беше глупак. Все още, държейки Руди за яката, той каза:

— И възнамеряваш да я облечеш с картоф, така ли?

— Не, господине. — Той погледна косо към едното око на своя екзекутор, което беше в състояние да види. Мамер приличаше на каца с две малки куршумени дупки, през които гледаше. Зъбите му бяха натъпкани в устата му като тълпа футболни запалянковци. — Преди три седмици дадохме всичките си купони за новото палто на сестра ми и сега нямаме какво да ядем. — Бакалинът държеше Руди с едната си ръка и картофа в другата. Миг по-късно той се обърна към жена си извика страшната дума:

— Polizei.

— Не — замоли се Руди, — умолявам ви. — По-късно той щеше да каже на Лизел, че ни най-малко не се е уплашил, но аз съм сигурна, че в този момент сърцето му здраво блъскаше в гърдите му. — Не викайте полицията. Моля ви, не викайте полицията.

— Polizei. — Мамер остана равнодушен, докато момчето се гърчеше и се бореше с въздуха.

На опашката този следобед беше и учителят хер Линк. Той беше сред малкото преподаватели в училище, които не бяха свещеници или монахини. Руди го зърна и потърси погледа му.

— Хер Линк. — Това беше последният му шанс. — Хер Линк, моля ви, кажете му. Кажете му, че съм беден.

Бакалинът погледна учителя въпросително.

Хер Линк пристъпи напред и каза:

— Да, хер Мамер. Това момче е бедно. То живее на улица „Химел“. — Тълпата, която беше предимно от жени, в този момент започна обсъждане, знаейки, че улица „Химел“ не беше точно образец на идиличния живот в Молкинг. На всички беше известно, че кварталът е относително беден. — Той има осем братя и сестри.

Осем!

Наложи се Руди да скрие усмивката си, макар да знаеше, че все още не се е измъкнал. В този случай поне лъжеше учителят. Той някак си бе успял да добави още три деца към общата численост на семейство Щайнер.

— Той често идва в училище, без да е закусвал. — И тълпата от жени отново се впусна в дискусия. — Хер Линк сякаш нанасяше пластове боя, всеки от които добавяше нова сила и атмосфера.

— И това означава, че може да краде картофите ми, така ли?

— Най-големият! — възкликна една от жените.

— Тихо, фрау Мецинг — предупреди я Мамер и тя бързо се успокои.

В началото всички погледи бяха насочени към Руди и тила му. След това те се отместиха от момчето към картофа и накрая към Мамер. Какво точно накара бакалина да вземе благоприятно решение спрямо Руди завинаги ще остане загадка?

Дали причината беше в жалкия вид на момчето?

В авторитета на хер Линг?

Или в досадната фрау Мецинг?

Каквато и да беше истината, Мамер пусна картофа обратно в купчината и извлече Руди от магазина си. Сетне го тласна силно с десния си ботуш и каза:

— Да не си стъпил повече тук!

От улицата Руди проследи с поглед Мамер, който се върна на гишето, за да обслужи следващия си клиент с храна и сарказъм.

— Чудя се, кой ли картоф ще избереш сега — рече той, държейки момчето под око.

За Руди това беше още един провал.

Втората проява на глупост беше не по-малко опасна, но по различни причини.

Руди щеше да приключи този сблъсък с посинено око, счупени ребра и подстрижка.

Томи Мюлер отново имаше проблеми в Хитлеровата младеж и Франц Дойчер очакваше Руди да се намеси. Не се наложи да чака дълго.

Руди и Томи бяха наказани с нова дълга серия от упражнения, докато останалите се обучаваха на тактика в залата. Докато тичаха навън в студа, те виждаха топлите глави и рамене през прозорците. Когато се върнаха при групата, тактическите упражнения още не бяха приключили. Руди се свлече в един ъгъл и тръсна калта от ръкава си към един от прозорците, а щом го зърна, Франц изстреля към него любимия въпрос на Хитлеровата младеж?

— Кога е роден нашият фюрер Адолф Хитлер?

Руди вдигна глава.

— Моля?

Въпросът беше повторен отново и извънредно глупавият Руди Щайнер, който чудесно знаеше, че става въпрос за 20 април 1889 г., посочи датата на Рождество Христово. После добави, че родното място на фюрера е Витлеем.

Франц потри ръце.

Много лош знак.

Той тръгна към Руди и му нареди да се върне навън и да направи още няколко обиколки на игрището.

След всяка от тях Руди отново беше питан за рождената дата на фюрера. Необходими бяха седем обиколки, за да даде верния отговор.

Големият проблем дойде няколко дни по-късно.

Руди забеляза Дойчер да върви по улица „Мюнхен“ с няколко свои приятели и почувства непреодолима нужда да го замери с камък. Вие с основание ще попитате какво, по дяволите, си е мислел, че прави. Отговорът е, вероятно нищо. Той самият сигурно би ви отговорил, че е упражнил свещеното си право да се държи като глупак. Може и това да е причината, а може и появата на Дойчер да е събудила в него импулса да се самоунищожи.

Камъкът удари набелязаната цел по гърба, макар и не толкова силно, колкото Руди се надяваше. Франц Дойчер се обърна и се зарадва, когато го видя да стои там с Лизел, Томи и малката сестра на Томи, Кристина.

— Да бягаме — предложи Лизел, но Руди не помръдна.

— Сега не сме в Хитлеровата младеж — информира я той. По-големите момчета вече бяха пристигнали. Лизел остана до приятеля си, както и потрепващият Томи и мъничката Кристина.

— Господин Щайнер — процеди Франц, преди да го сграбчи и да го тръшне на паважа.

Когато Руди се изправи, това само още повече вбеси Дойчер. Той го повали за втори път на земята и стъпи с коляно върху гърдите му.

Руди за втори път се изправи и групата от по-големи момчета сега се изсмя на приятеля си. Това не беше добра новина за Руди.

— Не можеш ли да го сложиш на място? — рече най-високото момче. Очите му бяха сини и студени като небето, а думите му бяха единственият подтик, от който Франц се нуждаеше. Той вече бе твърдо решен да принуди Руди да остане на земята.

На улицата се беше насъбрала тълпа, когато Руди замахна към корема на Франц Дойчер, но така и не можа да го достигне. Едновременно с това долови парещо усещане на юмрук, който се стоварва върху лявото му очно гнездо. Съприкосновението беше придружено от звездички и той се озова на земята, преди още да разбере какво става. В същия момент беше ударен отново и почувства как натъртеното място става едновременно жълто, синьо и черно. Три пласта ободрителна болка.

Тълпата гледаше злорадо дали Руди ще се изправи отново. Той не го направи. Този път остана на студената мокра земя, усещайки през дрехите си как тя се надига и разстила около него.

Звездичките бяха все още в очите му и той твърде късно забеляза, че Франц се беше навел над него с чисто нов джобен нож, готов да се наведе и прободе.

Не! — протестира Лизел, но високото момче я задържа.

В ухото и думите му прозвучаха дълбоко и авторитетно.

— Не се тревожи — успокои я той. Не му стиска.

Той грешеше.

Франц приклекна над Руди и прошепна:

— Кога е роден фюрерът? — Всяка дума беше внимателно изречена и поднесена в ухото му. — Хайде, Руди, кога е роден той? Можеш да ми кажеш, всичко е наред, не се страхувай?

А какво направи Руди?

Как отговори той?

Постъпи ли благоразумно или позволи на глупостта си да го потопи още по-дълбоко в калта?

Той погледна щастливо в бледосините очи на Франц Дойчер и прошепна:

— В понеделник след Великден.

Секунди по-късно ножът се приближи до косата му. Това беше втората подстрижка за този отрязък от живота на Лизел. Косата на един евреин беше подрязана с ръждясала ножица, а тази на най-добрия й приятел — с лъскав нож. Тя не познаваше човек, който да е платил за подстрижката си.

Що се отнася до Руди, след като тази година беше погълнал толкова много кал, валял се беше в толкова много тор и толкова пъти едва не беше удушен от един подрастващ престъпник, сега получаваше нещо като черешката на тортата — публично унижение посред улица „Мюнхен“.

По-голямата част от перчема му беше накълцана с ножа, но след всяко рязване оставаха по няколко упорити косъма, които бяха отскубвани с ръка. Всеки път Руди трепваше, а посиненото му око пулсираше и в областта на ребрата му припламваше болка.

— Двайсети април 1889 г.! — каза Франц поучително, след което отведе тайфата си, а тълпата се разпръсна, оставяйки Лизел, Томи и Кристина с техния приятел.

Руди лежеше тихо на земята сред надигащата се влага.

Сега остава да опишем само глупава постъпка номер три — бягствата от сбирките на Хитлеровата младеж.

Руди не престана да ги посещава веднага, само за да покаже на Дойчер, че не се страхува от него, но след още няколко седмици изцяло прекрати участието си в тях.

Натъкмен гордо в униформата си, той се отдалечаваше от улица „Химел“ в компанията на верния си поданик Томи.

Вместо да ходят на сбирките на Хитлеровата младеж обаче, те излизаха от града, вървяха покрай брега на река Ампер, прескачаха камъни и прекатурваха огромни скали във водата, в повечето случаи без никаква полза. Всеки път Руди се стараеше да изцапа униформата си в достатъчна степен, така че да заблуди майка си, поне до пристигането на първото писмо. Тогава чу очаквания заплашителен вик от кухнята.

Родителите му най-напред опитаха с молба. Той не склони.

Сетне започнаха да го молят. Руди отказа.

В крайна сметка възможността да постъпи в друг отряд помогна на Руди да вземе решение в правилната посока. И добре че стана така, защото ако той не се появеше скоро на сбирките, семейство Щайнер със сигурност щяха да пострадат заради твърдоглавия си син. По-големият му брат Курт попита дали Руди може да бъде приет в дивизията „Флигер“, в която момчетата изучаваха тайните на самолетостроенето и летенето. През по-голямата част от времето си те моделираха самолети и там нямаше никакъв Франц Дойчер. Руди прие и Томи го последва. Това беше единственият случай в живота му, когато идиотското му поведение донесе благотворни резултати.

В новия отряд, когато за пореден път му задаваха прословутия въпрос за рождения ден на Хитлер, Руди се усмихваше и отговаряше „20 април 1889 г.“, а след това се навеждаше към Томи и прошепваше в ухото му рождената дата на Бетовен, на Моцарт или на Щраус. Те учеха за композиторите в училище, където въпреки очевидната си глупост Руди блестеше сред останалите.

Плаващата книга (част II)

В началото на декември Руди Щайнер най-накрая извоюва победа, макар и не по присъщия за него начин.

Беше студен ден, но много тих. Всеки момент можеше да завали сняг.

След училище Руди и Лизел се отбиха в ателието на Алекс Щайнер и докато вървяха към вкъщи, видяха стария приятел на Руди Франц Дойчер да се появява иззад ъгъла. Лизел, както обикновено през тези дни, носеше „Свирачът“. Приятно й беше да усеща книгата в ръката си. Гладкото й гръбче или може би грубите ръбове на хартията. Всъщност тя го видя първа и го посочи с ръка.

— Виж.

Дойчер вървеше към тях с големи крачки в компанията на друг лидер от Хитлеровата младеж.

Руди се сви вътре в себе си. Опипа все още неоздравялото си око.

— Не и този път. — Той обходи улиците с поглед. — Ако минем покрай църквата, след това ще можем да тръгнем по реката и така да се измъкнем.

Без да каже нито дума, Лизел го последва и те успешно избегнаха мъчителя на Руди, като налетяха директно на друг.

В началото всичко изглеждаше наред.

Момчетата, които минаваха по моста и пушеха цигари, можеха да бъдат кои ли не, а когато двете групи се разпознаха, беше вече твърде късно да се върнат обратно.

— О, не, видяха ни.

Виктор Шемел се усмихваше.

И заговори много приятелски. Което можеше да означава само, че е по-опасен от всякога.

— Виж ти, и ако това не е Руди Щайнер и неговата малка курва. — Той ги пресрещна галантно и грабна „Свирачът“ от ръцете на Лизел. — Какво четем?

— Това е между нас — опита се да го вразуми Руди. — Няма нищо общо с нея. Хайде, върни й я.

— „Свирачът“? — Този път той се обърна към Лизел. — Добра ли е?

Лизел се поизкашля преди да заговори.

— Не е лоша. — Но за неин лош късмет се издаде. Очите й бяха тревожни. Тя усети момента, в който Виктор Шемел установи, че книгата й е много скъпа.

— Ето какво ще ти кажа — рече той. — Срещу петдесет марки можеш да си я получиш обратно.

— Петдесет марки! — Това беше Анди Шмайкел. — Хайде, Виктор, можеш да си купиш хиляда книги с толкова пари.

— Да съм те питал нещо?

Анди замълча. Устата му се затвори като затръшната врата. Лизел се опита да блъфира.

— Можеш да я задържиш тогава. Вече съм я чела.

— И какво става накрая?

По дяволите!

Още не беше стигнала дотам.

Тя се поколеба и Виктор веднага разчете реакцията й.

Сега Руди се втурна към него.

— Хайде, Виктор, не й причинявай това. Ти си имаш работа с мен. Ще направя всичко, което поискаш.

В отговор по-голямото момче го блъсна, държейки книгата високо.

— Не, аз ще направя онова, което искам — каза Виктор и тръгна към реката.

Всички го последваха по петите. Подтичвайки. Някои протестираха. Други го насърчаваха.

Всичко ставаше толкова бързо и естествено. В един момент се чу въпрос, произнесен с подигравателно приятелски тон.

— Кажете ми — рече Виктор. — Кой беше последният олимпийски шампион по хвърляне на диск в Берлин? — Той се обърна с лице към останалите и започна да разгрява ръката си. — Как му беше? По дяволите, на езика ми е. Беше онзи американец, нали. Карпентър или нещо такова…

— Моля те — каза Руди.

Реката шумеше.

Виктор направи завъртането.

Книгата излетя възхитително от ръката му. Отвори се и страниците й запърпориха във въздуха. Сетне изведнъж спря и сякаш беше всмукана от водата. Плесна, когато се удари в повърхността й и после заплува надолу по течението.

Виктор поклати глава.

— Липсваше достатъчно височина. Лошо хвърляне. — Той отново се усмихна. — Но все пак беше достатъчно добро, за да спечеля, а?

Лизел и Руди не изчакаха да чуят смеха му.

Руди в частност вече беше на брега, опитвайки се да зърне книгата.

— Виждаш ли я? — извика Лизел.

Руди тичаше.

Продължи покрай брега, сочейки й книгата.

— Ето я! — Той вдигна ръка и отново се затича, за да я настигне. Скоро след това съблече палтото си и скочи във водата, газейки към средата на реката.

Лизел, която забави крачка, виждаше болката му при всяка следваща стъпка. Мъчителният студ.

Тя видя книгата да се носи покрай него, но той успя да я хване. Ръката му се протегна и сграбчи онова, което сега беше прогизнал къс от картон и хартия. „Свирачът“! — извика момчето. Това беше единствената книга, която плаваше този ден по река Ампер, но въпреки това то почувства нужда да разгласи този факт. Друг интересен факт е, че Руди не се опита да излезе от убийствено ледената вода, веднага щом улови книгата. Вместо това остана там още около минута. Той никога не обясни на Лизел защо направи това, но според мен тя знаеше, че причината има двояк характер.

— Какво ще кажеш за една целувка, Saumensch?

Руди остана до кръста във водата още няколко секунди, преди да се покатери на брега и да й подаде книгата. Панталоните му бяха залепнали за краката му и той не спря да върви, когато излезе от водата. Откровено казано, мисля, че беше уплашен. Руди Щайнер се страхуваше от целувката на крадеца на книги. Може би защото толкова дълго бе копнял за нея. Може би защото толкова невероятно много я обичаше. Толкова много, че никога повече нямаше да поиска устните й и щеше да отиде в гроба без тях.