Крадецът на книги

Дневникът на смъртта: 1942

Това беше годината на годините, нещо подобно на 79-а или 1346-а, например. Забравете за косата, за бога. Онова, от което се нуждаех, беше метла или парцал. А също и от отпуска.

Всъщност в момента се чувствам доста предразположена да ви разкажа за мен, мен, мен. За моите странствания и за онова, което видях през 1942 година. От друга страна вие сте човешко същество и би трябвало да разбирате добре нечия маниакална обсебеност. Истината е, че има определена причина, поради която искам да ви разкажа какво видях в онези дни. Много от тогавашните събития щяха да имат конкретни последствия за Лизел Мемингер. Те приближиха войната до улица „Химел“ и ме увлякоха в едно шеметно пътуване.

Несъмнено трябваше да направя няколко обиколки на Полша, Русия и Африка и след това обратно. Вие сигурно ще кажете, че аз си правя обиколките независимо от годината, но човешката раса понякога обича да натисне малко педала. В такива случаи продукцията от тела и излитащи души се увеличава. Няколко бомби обикновено вършат работа в това отношение. Същото важи за няколко газови камери или непринудения разговор на далечни оръдия. Ако нито едно от тези неща не помогне, в най-добрия случай хората остават без средства за съществуване и тогава аз виждам бездомните навсякъде. Те често вървят подире ми, докато се скитам по улиците на изтерзаните градове. Молят ме да ги взема с мен и не разбират, че и без това съм прекалено заета. „И вашето време ще дойде“, уверявам ги аз и се опитвам да не поглеждам назад. Понякога ми се иска да им кажа нещо от рода на „Не виждате ли, че чинията ми и без това е препълнена вече?“, но не го правя. Оплаквам се мислено и продължавам да си върша работата, знаейки, че през някои години човешките души и тела не се прибавят. Те се умножават.

Мога да продължа, но реших, че три примера са достатъчни засега. Тези три примера, ако не друго, ще породят пепелявия вкус в устата ви, който дефинира моето съществуване през тази година.

Толкова много човешки същества.

Толкова много цветове.

Те продължават да се преливат в мен. Безпокоят паметта ми. Виждам техните високи купчини, всичките струпани един връз друг. Там има въздух с пластмасов оттенък, хоризонт с цвят на засъхващ туткал. Там има небеса, произведени от хората, пробити и капещи, там има меки въгленови облаци, пулсиращи като черни сърца.

И след това.

Там има смърт.

Която си проправя път сред всичко това.

На повърхността — спокойна, невъзмутима.

Отдолу — обезсилена, окаяна и злочеста.

Откровено казано (знам, че твърде много се оплаквам), по онова време аз все още се възстановявах след онова, което Сталин направи в Русия. Така наречената втора революция — избиването на собствения му народ.

Сетне дойде Хитлер.

Казват, че войната е най-добрият приятел на смъртта, но аз ще ви предложа една различна гледна точка. За мен войната е като новият шеф, който очаква невъзможното. Той стои до рамото ти и повтаря непрестанно: „Направи го, направи го.“ Ти работиш още по-усилено. И свършваш работата. Шефът, обаче, не ти благодари. Той иска още.

Често се опитвам да си спомня и разпилените късчета красота. Тършувам из моите библиотеки с различни истории.

Всъщност в момента протягам ръка към една от тях.

Мисля, че вие вече знаете половината от нея и ако дойдете с мен, аз ще ви разкажа останалото. Ще ви разкажа втората половина от историята на крадеца на книги.

Без да го съзнава, тя очаква толкова много неща, за които вече ви загатнах преди минута, но тя очаква и вас.

Тя носи сняг долу в мазето, което е избрала от всички други възможни места.

Няколко шепи замръзнала вода могат да накарат всекиго да се усмихне, но не могат да го накарат да забрави. Ето тя идва.

Снежният човек

За Лизел Мемингер ранните фази на 1942 г. можеха да бъдат обобщени така:

Тя стана на тринайсет години. Гърдите й още бяха плоски. Сърцето й още не беше кървило. Младият мъж от мазето сега беше в леглото й.

Имаше различни мнения, но Роза Хуберман твърдеше, че семената са били посети още миналата Коледа.

24 декември беше гладен и студен, но това си имаше и добра страна — нямаше дълги посещения. Ханс Младши едновременно стреляше по руснаците и продължаваше бойкота спрямо семейството си. Труди успя да се отбие в седмицата преди Коледа само за няколко часа. Сетне трябваше да замине със семейството, в което беше прислужница. Празник за една много различна класа в Германия.

На Бъдни вечер Лизел донесе подарък на Макс, който се състоеше от две шепи сняг.

— Затвори очи — каза тя. — Протегни ръцете си. — Когато снегът се озова в шепите му, Макс потръпна и се засмя, но не отвори очи. Той само близна бързо снега, оставяйки го да се стопи върху устните му.

— Това днешната синоптична прогноза ли е?

Лизел стоеше до него.

Тя докосна нежно ръката му.

Макс поднесе още веднъж снега до устата си.

— Благодаря ти, Лизел — каза той.

Това беше началото на най-грандиозната Коледа. Никаква храна. Никакви подаръци. Но имаше снежен човек в мазето.

След като донесе първите шепи сняг, Лизел провери дали има някой навън и след това продължи да носи още, използвайки за целта вече тенджери и кофи. Тя ги пълнеше със снега и леда, покрили тази малка ивица от света, която носеше името улица „Химел“. След като ги натъпчеше догоре, ги понасяше към мазето.

Ако трябва да бъдем честни, тя първа хвърли снежна топка по Макс и получи отговор по корема си. Макс даже замери и Ханс Хуберман, който слизаше по стълбите към мазето.

— Arschloch! — извика татко. — Лизел, дай ми този сняг. По-добре цяла кофа! — В продължение на няколко минути те забравиха за всичко. Нямаше вече викове и крясъци, но не можеха да сдържат малките късчета смях. Те бяха само човешки същества, които си играеха със снега — в къщата.

Сетне татко погледна пълните със сняг тенджери.

— Какво ще правим с останалото?

— Снежен човек — отговори Лизел. — Трябва да направим снежен човек.

Татко извика на Роза.

Отгоре дойде познатият далечен глас:

— Какво има пък сега, Saukerl?

— Ще дойдеш ли тук долу?

Когато жена му се появи, Ханс Хуберман рискува живота си, хвърляйки по нея най-съвършената снежна топка, която някога е била правена. След като мина на косъм от нея, тя се разби в стената и мама имаше повод дълго да ругае, без да си поеме дъх. Като се поуспокои, Роза слезе долу и им помогна. Дори донесе копчета за очите и носа и някаква връв за усмивката на снежния човек. Бяха осигурени даже шал и шапка за шейсетсантиметровия човек от сняг.

— Дребосък — каза Макс.

— Какво ще правим, като се разтопи? — попита Лизел.

Роза имаше отговор:

— Ще го избършем с парцал, Saumensch, при това бързо.

Татко не беше съгласен:

— Няма да се разтопи. — Той разтри ръцете си и духна в тях. — Тук е ужасно студено.

Той действително се разтопи, но някъде във всеки един от тях, този снежен човек все още стоеше изправен. И вероятно беше последното нещо, което бяха видели в ума си през тази коледна вечер, преди да заспят. В ушите им имаше акордеон, в очите им снежен човек, а в ума на Лизел бяха и последните думи на Макс, преди да я остави край огъня.

За лош късмет тази нощ предизвести, че здравето на Макс се влошава сериозно. Първоначалните симптоми бяха съвсем невинни и обикновени. Постоянно усещане за студ. Несигурни ръце. Все по-чести видения на боксови мачове с фюрера. Едва когато установи, че не може да се стопли дори след сериите лицеви опори и коремни преси, Макс наистина започна да се тревожи. Колкото и близко до огъня да седеше, не се чувстваше добре. Ден след ден, все по-често се препъваше под собственото си тегло. Тренировъчният му режим бе нарушен и накрая съвсем се разпадна. Вместо да се упражнява, той лежеше, опрял буза в навъсения циментов под на мазето.

През януари Макс все още се държеше, но в началото на февруари вече беше в окаяно състояние. Мъчеше се да стои буден край огъня, но вместо това се унасяше и спеше до сутринта. Устата му се изкриви, а скулите му започнаха да отичат. Когато го питаха как е, отговаряше, че е добре.

В средата на февруари, няколко дни преди Лизел да навърши тринайсет, той дойде при огнището на прага на истински колапс. Едва не падна в огъня.

— Ханс — прошепна Макс с вцепенено лице. Краката му се подгънаха и главата му се удари в корпуса на акордеона.

Една дървена лъжица падна в супата и миг по-късно Роза Хуберман беше до него. Тя хвана главата му и извика към Лизел:

— Недей просто да стоиш там, а бягай за още одеяла. Отнеси ги при леглото си. А ти! — Беше ред на татко. — Помогни ми да го вдигнем и да го отнесем в стаята на Лизел. Schnell!

Лицето на татко беше изопнато от безпокойство. Сивите му очи сякаш иззвънтяха и той го взе на ръце сам. Макс беше лек като дете.

— Не можем ли да го оставим тук, в нашето легло?

Роза вече бе помислила за това.

— Не, трябва да държим тези пердета дръпнати през деня, защото иначе ще изглежда подозрително.

— Права си. — Ханс го изнесе от стаята.

Лизел гледаше с одеялата в ръце.

Отпуснатите крака и увисналата коса в коридора. Едната му обувка я нямаше.

— Върви.

Мама ги следваше най-отзад с типичната си клатушкаща се походка.

Когато Макс беше в леглото, върху него бяха струпани одеяла, подпъхнати под тялото му.

— Мамо?

Лизел не намери сили да каже нищо повече.

— Какво? — Кокът на Роза Хуберман бе стегнат достатъчно здраво, за да я ужасява, макар да беше обърната с гръб. И той като че ли стана още по-стегнат, когато тя повтори въпроса си: — Какво, Лизел?

Момичето пристъпи напред, страхувайки се от отговора.

— Той жив ли е?

Кокът кимна.

Сетне Роза се обърна и каза нещо с голяма увереност:

— Чуй ме добре, Лизел. Аз не взех този човек в дома си, за да го гледам как умира? Разбра ли?

Лизел кимна.

— А сега върви.

В коридора, татко я прегърна.

Тя неистово се нуждаеше от това.

По-късно през нощта тя чу Ханс и Роза да разговарят. Роза й нареди да спи в тяхната стая и тя лежеше до леглото им на пода, върху матрака, който бяха домъкнали от мазето. (Безпокояха се да не би той да е заразен, но стигнаха до заключението, че подобни тревоги са безпочвени. Това, от което страдаше Макс, не беше вирус, и затова те го довлякоха и смениха чаршафа му.)

Предполагайки, че момичето е заспало, мама изказа мнението си.

— Този проклет снежен човек — прошепна тя. — Обзалагам се, че всичко започна с него — да си играем със сняг и лед в този студ там долу.

Татко гледаше по-философски на нещата:

— Роза, всичко започна с Адолф. — Той се надигна. — Трябва да го наглеждаме.

През тази нощ Макс беше посетен седем пъти.

На сутринта Лизел донесе от мазето неговия скицник и го сложи на нощната масичка. Тя се чувстваше ужасно заради това, че миналата година бе надникнала в него и този път, от уважение, го държеше здраво затворен.

Когато татко влезе, Лизел не се обърна с лице към него, а заговори над Макс Ванденбург, гледайки към стената.

— Защо трябваше да донеса всичкия този сняг долу? — попита тя. — Всичко започна от него, нали, татко? — Момичето сключи пръсти като за молитва. — Защо трябваше да правя този снежен човек?

За негова чест, татко беше категоричен:

— Лизел — каза той, — ти трябваше да направиш този снежен човек.

Часове наред тя седеше до него, докато той трепереше и спеше.

— Не умирай — шепнеше тя. — Моля те, Макс, не умирай.

Той беше вторият снежен човек, когото виждаше да се топи пред очите й, но този път беше различно. Това беше парадокс.

Колкото по-студен ставаше Макс, толкова повече се топеше.

Тринайсет подаръка

Макс като че ли се завърна отново.

Перата се превърнаха в клонки. Гладкото лице стана грубовато. Доказателството, от което тя се нуждаеше, беше там. Той беше жив.

Първите няколко дни тя седеше и му говореше. На рождения си ден му каза, че на кухненската маса ги очаква голяма торта, стига само да се събуди.

Но Макс не се събуди.

Освен това нямаше и торта.

На петия ден настъпи голямо вълнение, когато Макс отвори очите си, макар и само за няколко секунди. Онова, което най-напред видя (отблизо гледката вероятно е била доста плашеща) беше Роза Хуберман, която буквално изсипа един черпак супа в устата му.

— Гълтай — посъветва го тя. — Не мисли. Просто гълтай. — Веднага щом тя остави купата, Лизел се опита да види лицето му, но гърбът на мама й попречи.

— Буден ли е вече?

Когато се обърна, Роза нямаше нужда да отговаря.

След по-малко от седмица Макс се събуди отново и този път в стаята бяха Лизел и татко. Те и двамата гледаха тялото в леглото когато се чу тихо стенание. Татко се наведе рязко напред, като едва не падна от стола.

— Боже! — ахна Лизел. — Стой буден, Макс, стой буден.

Той я погледна за кратко, но не я позна. Очите му я изучаваха сякаш беше някаква загадка. Сетне се затвориха отново.

— Татко, какво стана?

Татко се облегна обратно на стола си.

По-късно той предложи тя да му почете.

— Хайде, Лизел, ти четеш толкова добре напоследък — макар да е загадка за всички нас, откъде дойде тази книга.

— Казах ти, татко. Една от монахините в училище ми я даде.

Татко вдигна ръце в знак на привиден протест.

— Знам, знам — каза Ханс Хуберман и въздъхна дълбоко — Само… — той внимателно избираше думите си, — гледай да не те хванат. — И това беше казано от човек, който беше откраднал евреин.

От този ден насетне Лизел четеше на Макс „Свирачът“, докато той лежеше в леглото й. Единственото неудобство беше, че се налагаше да прескача цели глави, защото много от страниците бяха залепнали. Книгата все още не бе изсъхнала напълно. Въпреки това тя продължаваше нататък, докато прочете близо три четвърти от книгата, която беше общо 396 страници.

Що се отнася до външния свят, щом свършеше училище Лизел се втурваше към къщи с надеждата, че Макс се е почувствал по-добре.

— Събуди ли се? Яде ли нещо?

— Бягай навън — молеше я мама. — Ще ми докараш язвена криза с толкова много приказки. Хайде, върви да играеш футбол, за бога!

— Да, мамо. — Лизел се канеше да отвори вратата. — Но нали ще дойдеш да ме вземеш, ако той се събуди? Просто измисли нещо. Започни да крещиш, все едно съм направила някаква пакост. Или да ме ругаеш. Всеки ще се хване на тази въдица, не се тревожи.

Дори Роза се усмихна при тези думи. Тя сложи юмруци на кръста си и обясни на Лизел, че все още не е достатъчно голяма да избегне един хубав Watschen за тези думи.

— И да отбележиш гол — заплаши я Роза — или изобщо не се прибирай вкъщи.

— Разбира се, мамо.

— И даже нека бъдат два, Saumensch!

— Да, мамо.

— И спри да ми отговаряш!

Лизел се замисли, но сетне хукна навън, за да се изправи срещу Руди на хлъзгавата кална улица.

— Крайно време беше, Arschgrobbler — поздрави я той по обичайния начин, докато се бореха за топката. — Къде се губи досега?

Половин час по-късно, когато топката беше спукана под колелата на една от рядко минаващите по улица „Химел“ коли, Лизел намери първия си подарък за Макс Ванденбург. След като решиха, че е непоправимо смачкана, всички деца си тръгнаха към вкъщи възмутени, зарязвайки топката да се клатушка върху студената изкорубена улица. Руди и Лизел останаха наведени над останките й. На едно място върху повърхността й зееше дупка, подобна на отворена уста.

— Искаш ли я? — попита Лизел.

Руди сви рамене.

— Както да правя с този разпльокан боклук? Не виждам никакъв начин да бъде напомпана.

— Искаш ли я или не?

— Не, благодаря. — Руди я бутна предпазливо с обувката си, сякаш топката беше умряло животно. Или животно, което може да е умряло.

Когато приятелят й си тръгна към вкъщи, Лизел взе топката и я мушна под мишница. Малко по-късно го чу да вика:

— Хей, Saumensch. — Тя чакаше. — Saumensch!

Най-накрая Лизел благоволи да му отговори:

— Какво?

— Тук имам един велосипед без колела, ако го искаш.

— Задръж си го.

От мястото на улицата, където се намираше, последното нещо, което тя чу, бе смеха на този Saukerl Руди Щайнер.

Когато се прибра вкъщи, Лизел тръгна към стаята си, влезе и сложи топката на края на леглото.

— Съжалявам — рече тя, — не е много, но когато се събудиш, ще ти разкажа всичко за нея. Ще ти разкажа за този най-сив следобед, за колата без запалени фарове, която мина право през топката. За мъжа, който слезе от нея и ни се развика. А след това поиска да го упътим. Представяш ли какво нахалство…

„Събуди се!“ искаше да изкрещи тя.

Или да го раздруса.

Но не направи нито едното, нито другото.

Лизел просто гледаше топката и смачканата й олющена кожа. Това беше първият от бъдещите й многобройни подаръци.

Футболната топка й беше дала идея.

Където и да се мотаеше след училище, Лизел беше нащрек за разни захвърлени неща, които можеха да имат стойност за един умиращ човек. В началото се питаше какъв е смисълът на това. Как можеше нещо толкова незначително да донесе утеха на някого? Панделка в канавка. Шишарка на улицата. Копче, търкулнато до стената на класната стая. Кръгъл плосък камък от реката. Ако не друго, тези неща показваха, че тя държи на него и с тях щяха да имат за какво да си приказват, когато той се събудеше.

Когато беше сама, Лизел водеше тези разговори мислено.

— Какви са тези неща? — питаше той. — Какви са всички тези боклуци?

— Боклуци? — В ума си тя седеше на края на леглото. — Това не са боклуци, Макс. Тези неща те накараха да се събудиш.

Перото беше красиво и го беше намерила, хванато в капан в пантите на вратата на църквата, която се издигаше на улица „Мюнхен“. То стърчеше разкривено навън и Лизел побърза да го спаси. Ресничките от лявата му страна бяха нормални, но от дясната бяха станали на назъбени триъгълници. Няма друг начин, по който да бъде описано.

Вестникът дойде от студените дълбини на една боклукчийска кофа, а опаковката от бонбони беше гладка и избледняла. Лизел я намери близо до училището и я вдигна към светлината. Върху нея се мъдреше колажа на отпечатък от обувка.

След това облакът.

В края на февруари тя стоеше на улица „Мюнхен“ и гледаше как един самотен гигантски облак лети над хълмовете като бяло чудовище. Сетне той се спусна от планините. Слънцето се скри и на негово място остана бял звяр със сиво сърце, който наблюдаваше града.

— Би ли погледнал това? — каза тя на татко.

Ханс вдигна глава и каза това, което смяташе, че е очевидно.

— Ти трябва да го дадеш на Макс, Лизел. Виж дали можеш да го оставиш на нощната масичка заедно с другите неща.

В погледа на момичето се четеше подозрение, че татко е полудял.

— Но как? — попита тя.

Той почука леко главата й с кокалчетата на ръката си.

— Запомни го. И след това го напиши, за да му го дадеш.

— … Той беше като голям бял звяр — разказваше тя при следващото си бдение край леглото му — и дойде от планините.

Когато изречението беше завършено с няколко корекции и допълнения, Лизел реши, че вече е готово. Представи си как видението на облака минава от нейната ръка в неговата през одеялата и след това го написа върху парче хартия, което сложи под камъка.

Войникът беше погребан в пръстта недалече от къщата на Томи Мюлер. Той беше изподраскан и деформиран, но за Лизел точно това беше основното му достойнство. Макар и наранен, той все още можеше да стои прав.

Листът беше кленов и тя го намери в училище в стаичката за метли сред кофите и бърсалките за прах. Вратата беше леко открехната. Листът беше изсъхнал и корав, като препечен хляб, а върху ципата му имаше хълмове и равнини. Той по някакъв начин бе влетял в училищния коридор и оттам в стаята с метлите. Приличаше на половин звезда с дръжка. Лизел протегна ръка и го завъртя в пръстите си.

За разлика от останалите неща, тя не го сложи на нощната масичка. Вместо това го забоде с топлийка за спуснатото перде, след което прочете последните трийсет и четири страници от „Свирачът“.

Лизел не вечеря този ден и не ходи до тоалетната. Нито пък пи нещо. През целия ден в училище си обещаваше, че днес ще завърши книгата и Макс Ванденбург ще я слуша. Той щеше да се събуди.

Татко седеше на пода в ъгъла, безработен както обикновено. За щастие скоро щеше да ходи в „Кнолер“ с акордеона. Той бе подпрял брадичка на коленете си и слушаше момичето, което се беше помъчил да научи на азбуката. То четеше гордо страховития финал на книгата на Макс Ванденбург.

— Мили боже. — Ханс не можа да скрие изумлението в гласа си. — И казваш, че монахиня ти е дала тази книга? — Той стана и тръгна към нея, за да я целуне по челото. — Довиждане, Лизел. „Кнолер“ ме очаква.

— Довиждане, татко.

— Лизел!

Тя не реагира.

— Ела да хапнеш нещо.

Този път момичето отговори:

— Идвам, мамо. — Всъщност тя каза тези думи на Макс, като в същото време се приближи и сложи прочетената книга на нощната масичка при останалите неща. Надвесено над него, момичето не можа да се сдържи. — Хайде, Макс — прошепна то и дори приближаващите се стъпки на мама не я спряха да се разплаче тихо. Те не спряха и малката бучка солена вода, която капна от очите й върху лицето на Макс Ванденбург.

Мама я прегърна.

Ръцете й я погълнаха.

— Знам — каза тя.

Тя знаеше.

Свеж въздух, един стар кошмар икакво да правиш с еврейски труп

Те бяха на брега на река Ампер и Лизел току-що бе казала на Руди, че би искала да се сдобие с друга книга от библиотеката на кмета. След „Свирачът“ тя на няколко пъти бе чела „Надвесеният човек“ до леглото на Макс. Всеки път по няколко минути. Бе опитала и със „Свити рамене“ и „Наръчникът на гробаря“, но нито една от тези книги не й се струваше подходяща. Искам нещо ново, мислеше си тя.

— Прочете ли поне последната?

— Разбира се, че я прочетох.

Руди хвърли камък във водата.

— А беше ли хубава?

— Разбира се, че беше.

— Разбира се, че я прочетох, разбира се, че беше… — Той се опита да измъкне един камък от земята, но си поряза пръста.

— Това ще ти бъде за урок.

— Saumensch.

Когато последният отговор на един човек е Saumensch, Saukerl или Arschloch, тогава знаеш, че си го победил.

Що се отнася до крадене, условията бяха съвършени. Беше мрачен следобед в началото на март и температурата беше няколко градуса над точката на замръзване, което без съмнение бе по-неприятно, отколкото ако беше десет градуса под нея. По улиците нямаше почти никакви хора, а дъждът приличаше на стружки от сив молив?

— Отиваме ли?

— Да, но с колелета — каза Руди. — Ти ще вземеш едно от нашите.

Този път Руди беше много по-ентусиазиран той да се заеме с проникването в къщата.

— Днес е мой ред — кача момчето, докато пръстите им замръзваха върху дръжките на колелетата.

Лизел прехвърли бързо в ума си опасностите.

— Може би не трябва да го правиш, Руди. Там навсякъде има какви ли не вещи. И е тъмно. Няма начин идиот като теб да не се спъне в нещо.

— Много ти благодаря. — Когато беше в подобно настроение, Руди не беше склонен да се вслушва в ничие мнение.

— Освен това трябва да скочиш много от високо?

— Да не искаш да кажеш, че не мога да го направя?

Лизел се изправи на педалите.

— Не, изобщо не твърдя такова нещо.

Те минаха по моста и започнаха да лъкатушат нагоре по хълма към Гранде Щрасе. Прозорецът беше отворен.

Както и предишния път, първо огледаха къщата. Виждаха смътно вътрешността на долния стаж, където имаше запалена лампа и предположиха, че това е кухнята. Някаква сянка се движеше напред-назад.

— Просто ще направим няколко обиколки — каза Руди. — Добре, че взехме колелетата, а?

— Ти гледай да се прибереш с твоето вкъщи.

— Много смешно, Saumensch. Колелото ми е малко по-голямо от твоите мръсни обувки.

Минаха покрай къщата може би петнайсет пъти и жената на кмета продължаваше да стои на долния етаж, което, разбира се, създаваше неудобства. Как смееше тя да стои в кухнята толкова бдително! За Руди кухнята несъмнено беше главната цел. Той щеше да влезе вътре, щеше да открадне толкова храна колкото можеше да носи и само ако имаше секунда повече, на излизане щеше да пъхне някоя книга в гащите си. Която и да е книга.

Слабото място на Руди, обаче, беше липсата на търпение.

— Става късно — каза той и започна да се отдалечава от къщата. — Идваш ли?

Лизел, обаче, не го последва.

Първоначалният план не подлежеше на промяна. Тя беше бѝла целия този път с ръждясалото колело и нямаше да си тръгне без книга. Остави велосипеда на земята, при което кормилото му попадна в една канавка, огледа се за съседи и тръгна към прозореца. Трябваше да бъде бърза, но не и припряна. Изу обувките си, притискайки петите с пръстите на краката си. Хвана се здраво за перваза и се вмъкна вътре.

Този път се чувстваше макар и мъничко по-спокойна. В интервала от няколко скъпоценни секунди Лизел обиколи стаята, търсейки заглавие, което да я грабне. На три-четири пъти почти протегна ръка. Дори си мислеше дали да не вземе повече от една книга, но не й се искаше да се опозорява с нещо, което вече изглеждаше като система. Засега една книга беше достатъчна. Тя оглеждаше лавиците и чакаше.

От прозореца зад нея се вмъкна още мрак. Във въздуха се носеше уханието на прах и кражба, когато тя я видя.

Книгата беше червена с черни букви на гръбчето. Der Traumtrager. „Приносителят на сънища“. Лизел се замисли за Макс Ванденбург и неговите сънища. За вина. За оцеляване. За семейството, което бе изоставил. За боевете му с фюрера. Замисли се и за собствените си сънища — за брат си, който беше умрял във влака, и за появата му на стълбите на същата тази къща. Крадецът на книги мислено се взираше в коляното му, окървавено след падането, когато сама го беше бутнала.

Тя измъкна книгата от библиотеката, мушна я под мишница, покачи се на перваза и изскочи навън — всичко това в едно плавно движение.

Руди пазеше обувките й. Беше приготвил и колелото й. Щом тя се обу, двамата яхнаха колелетата.

— Боже мой, Мемингер. — Той никога не я беше наричал така преди. — Ти си истинска лунатичка. Знаеш ли това?

Лизел се съгласи, докато натискаше педалите.

— Знам го.

На моста Руди обобщи следобедните си наблюдения:

— Онези хора са или напълно откачени — каза той, — или просто много обичат свежия въздух.

Лизел пъхна „Приносителят на сънища“ под якето си и започна да я чете на минутата, щом се прибра вкъщи. Седнала на дървения стол до леглото си, тя отвори книгата и прошепна:

— Тази е нова, Макс. Само за теб. — Момичето започна да чете: — Глава първа. Когато приносителят на сънища беше роден, както би могло да се очаква, целият град спеше.

Всеки ден Лизел четеше по две глави от книгата. Една сутринта преди училище и още една, веднага щом се прибереше вкъщи. В някои нощи, когато не можеше да спи, тя четеше и половината от следващата, трета за деня глава. Понякога заспиваше, паднала напред върху леглото.

Това стана нейна мисия.

Лизел четеше „Приносителят на сънища“ на Макс, сякаш самите думи можеха да го подхранват. Във вторник й се стори, че е забелязала движение. Можеше да се закълне, че очите му се бяха отворили. Ако наистина беше станало така, то бе само за миг, но най-вероятно беше взела желаното за действителност.

Към средата на март започнаха да се появяват първите пукнатини.

Един следобед Роза Хуберман — съвършената жена за криза — беше на предела на силите си. Тя надигна глас в кухнята, но после бързо го сниши. Лизел спря да чете и тръгна тихо по коридора. Колкото и близо да стоеше, думите на мама все още оставаха недоловими. Когато накрая ги чу, й се прииска това да не беше ставало, защото смисълът им беше ужасяващ. Това беше реалността.

Тя беше абсолютно права.

Трупът на един евреин пораждаше огромен проблем. Хуберманови трябваше да изправят Макс Ванденбург на крака не само заради него, но и заради себе си. Дори и татко, който винаги беше успокояващ фактор, чувстваше надвисналата беда.

— Виж. — Гласът му беше тих, но дълбок. — Ако се случи… ако той умре, просто ще намерим някакъв начин. — Лизел можеше да се закълне, че го е чула да преглъща. Сякаш нещо мина през дихателната му тръба. — Моята количка за бои, няколко найлона…

Лизел влезе в кухнята.

— Не сега, Лизел. — Думите бяха казани от татко, но без да се обръща. Той гледаше деформираното си лице в опакото на една лъжица. Лактите му бяха заровени в масата.

Крадецът на книги не си тръгна. Тя направи още няколко крачки и седна. Студените й пръсти докоснаха ръкавите й, след това Лизел произнесе едно изречение:

— Той все още не е мъртъв. — Думите се приземиха на масата и се настаниха по средата й. И тримата се загледаха в тях. Плахите надежди не се осмелиха да се издигнат по-високо. Той все още не е мъртъв. Той все още не е мъртъв.

Сетне се обади Роза:

— Кой е гладен?

Може би единственото време, когато болестта на Макс не тежеше, беше по обяд. Нямаше никакъв спор за това, докато тримата седяха на кухненската маса с допълнително хляб, супа или картофи. Те всички си го мислеха, но никой не го изрече.

През нощта, само няколко часа по-късно, Лизел се събуди и се зачуди колко високо е сърцето й. (Бе научила този израз от „Приносителят на сънища“, която бе пълна противоположност на „Свирачът“ — книга за едно изоставено дете, което иска да стане свещеник.) Тя се надигна и вдиша дълбоко нощния въздух.

— Лизел? — Татко се обърна в леглото. — Какво има?

— Нищо татко, всичко е наред. — Но в момента, в който завърши изречението, осъзна какво точно се е случило в съня й.

— Лизел?

— Казах, че всичко е наред.

Треперейки, момичето стана от дюшека си. Прималяло от страх, то тръгна по коридора към Макс. След дълги минути край леглото му, когато сърцето й вече биеше по-бавно, Лизел се опита да тълкува съня си. Дали това беше предчувствие за смъртта му? Или беше просто реакция на следобедния разговор в кухнята? Дали сега Макс беше заместил брат й? И ако беше така, как бе възможно да се отрече по този начин от собствената си плът и кръв? Може би това беше някакво дълбоко скрито желание Макс да умре. В крайна сметка, ако подобна съдба бе добра за брат й Вернер, тя беше достатъчно добра и за този евреин.

— Това ли е, което си мислиш? — прошепна тя, застанала над леглото. — Не. — Не можеше да повярва в това. Отговорът й беше потвърден от вцепенението на мрака, който очертаваше контурите на различните предмети, големи и малки, на нощната масичка. Подаръците.

— Събуди се — каза Лизел.

Макс не се събуди.

Още осем дни.

В училище се чу почукване на кокалчета по вратата.

— Влез — каза фрау Олендрих.

Вратата се отвори и целият клас с изненада видя там да стои Роза Хуберман. Едно-две деца ахнаха при вида на тази жена с размерите на малък гардероб, с начервена усмивка и прозрачно зелени очи. Видът й беше сензационен. Тя беше облякла най-хубавите си дрехи, но косата й представляваше бъркотия от еластични посивели кичури.

Учителката очевидно беше уплашена.

— Фрау Хуберман… — Движенията й бяха сковани. Тя обходи класа с поглед. — Лизел?

Лизел хвърли поглед към Руди. Сетне стана и тръгна към вратата, за да сложи край на неловкото положение, колкото може по-бързо. Тя я затвори след себе си и остана насаме в коридора с Роза.

Майка й погледна в другата посока.

— Какво има, мамо?

Роза се обърна.

— Недей да ме „мамосваш“, ти малък Saumensch! — Лизел се сепна при това неочаквано нападение. — Четката ми за коса! — Под вратата се процеди лек смях, който бързо беше сподавен.

— Мамо?

Лицето й беше строго, но тя се усмихваше.

— Какво, по дяволите, си направила с четката ми за коса, ти малък крадлив Saumensch? Сто пъти съм ти казвала да не ми пипаш нещата, но ти отказваш да слушаш? И защо ли да го правиш!

Тирадата продължи около минута, през което време Лизел на няколко пъти направи отчаяни опити да й съобщи възможното местоположение на въпросната четка. Тя свърши, когато Роза я дръпна за няколко секунди близо до себе си. Но дори и при това разстояние, шепотът й беше почти недоловим.

— Ти ми каза да ти крещя. Каза ми, че всички ще се хванат. — Огледа се вляво и вдясно. Гласът й беше като конец в ухото на игла. — Той се събуди, Лизел. Той е буден. — Роза извади от джоба си изподраскания оловен войник. — Той ми каза да ти го дам. Този подарък му хареса най-много от всички. — Тя й го връчи и стисна ръцете й, усмихната. Преди Лизел да успее да отговори, майка й поде старата песен: — Е? Отговаряй! Имаш ли някаква идея къде може да си я оставила?

„Той е жив“, мислеше си Лизел.

— Не, мамо. Извинявай, мамо. Аз…

— Ето видя ли, няма никаква полза от теб. — След това тя я пусна, кимна й и се отдалечи.

Известно време Лизел остана там. Коридорът беше огромен. Тя разгледа войника в дланта си. Инстинктът я караше да хукне веднага към вкъщи, но здравият разум не й позволи. Вместо това тя пъхна нащърбения войник в джоба си и се върна в класната стая.

Всички чакаха.

— Глупава крава — промърмори тя приглушено.

Децата се разсмяха отново. Фрау Олендрих не го направи. Лизел беше толкова екзалтирана, че се чувстваше неразрушима.

— Глупава крава — повтори тя грейнала и само секунда по-късно ръката на учителката я зашлеви през лицето.

— Не говори така за майка си — каза тя, но без да постигне никакъв съществен резултат. Момичето просто стоеше там и се опитваше да прогони усмивката от лицето си. В края на краищата вкъщи тя ядеше пердах от къде-къде по-голям специалист. — А сега се връщай на мястото си.

— Да, фрау Олендрих.

Руди, който седеше до нея, се осмели да прошепне:

— Мили боже, виждам ръката й върху лицето ти. Голяма червена ръка. С пет пръста!

— Добре — каза Лизел, защото Макс беше жив.

Когато се прибра у дома следобед, той седеше на леглото със спадналата футболна топка в скута си.

Брадата му го бодеше, а блатистите му очи с мъка стояха отворени. Празната чиния със супа беше до подаръците.

Те не се поздравиха.

Бяха прекалено развълнувани за това.

Вратата изскърца, момичето влезе и застана пред него, загледано в паницата.

— Мама насила ли ти я изля в гърлото.

Той кимна, доволен и изтощен.

— Но беше много вкусна.

— Супата на мама? Наистина ли?

Той не се усмихна в отговор.

— Благодаря ти за подаръците. — По-скоро изглеждаше тъжен. — Благодаря ти и за облака. Татко ти ми разказа за него малко повече.

След около час Лизел също се опита да бъде откровена.

— Ние не знаехме какво да правим, ако беше умрял, Макс. Ние…

Не му беше необходимо много време, за да се сети за какво говори тя.

— Искаш да кажеш, как да се отървете от мен?

— Съжалявам.

— Не, не е нужно. — Макс не се почувства обиден. — Права си. — Той си играеше уморено с топката. — Прави сте били да мислите за това. В тази ситуация един мъртъв евреин е точно толкова опасен колкото и един жив, та даже и повече.

— Освен това аз сънувах… — И Лизел му разказа подробно за сънищата си, стискайки войника в дланта си. И тъкмо се канеше да му се извини за втори път, когато Макс я прекъсна.

— Лизел. — Макс я накара да го погледне. — Изобщо не е нужно да ми се извиняваш. Аз съм този, който трябва да се извинява. — Той се извърна към нещата, които му беше донесла. — Погледни всичко това. Всички тези подаръци. — Междувременно копчето беше в ръката му. — И Роза ми каза, че си ми чела два пъти на ден, а понякога и три пъти. — Сега той погледна към пердетата, сякаш можеше да надзърне през тях. Надигна се още малко и остана в това положение десетина безмълвни секунди. През лицето му мина сянка на тревога, после Макс направи признание пред момичето: — Лизел? — Той се обърна леко надясно. — Страхувам се… страхувам се да заспя отново.

Лизел, обаче, беше изпълнена с решимост.

— Тогава аз ще ти чета. И ще те плясвам през лицето, ако започнеш да се унасяш. Ще оставя книгата и ще те разтърсвам, докато се събудиш.

Този следобед и през голяма част от вечерта Лизел чете на Макс Ванденбург. Той седеше в леглото, погълнат от думите и буден, докато накрая мина десет часа. При една малка почивка от „Приносителят на сънища“, тя погледна над книгата и видя, че Макс е заспал. Момичето нервно го сръчка и той се събуди.

Това се повтори още три пъти и тя още два пъти го буди.

През следващите четири дни, Макс се будеше всяка сутрин в леглото на Лизел, след това край огнището и накрая в средата на април в мазето. Здравето му се подобри, брадата му вече я нямаше и малките късчета изгубено тегло се върнаха.

Във вътрешния свят на Лизел по това време бе настъпило огромно облекчение. Навън нещата започваха да изглеждат малко несигурни. В края на март един град на име Любек бе обсипан с бомби. Следващ в списъка беше Кьолн, а скоро същата съдба сполетя и още много германски градове, в това число и Мюнхен.

Да, шефът беше до рамото ми.

— Направи го, направи го.

Бомбите идваха — а с тях и аз.

Дневникът на смъртта: Кьолн

Плодоносните часове на 30 май.

Сигурна съм, че Лизел беше дълбоко заспала, когато повече от хиляда бомбардировача полетяха към едно място, известно като Кьолн. За мен резултатът беше приблизително петстотин души. Други петдесет хиляди бродеха около призрачните руини, опитвайки се да открият къде е бил домът им и коя разнебитена бетонна плоча е тяхната.

Петстотин душѝ.

Аз ги носех в пръстите си, като куфари. Или ги хвърлях през рамо. Само децата носех в ръцете си.

Когато приключих, небето беше жълто, като горящ вестник. Ако погледнех по-отблизо, можех да видя думите и заглавията, които коментираха хода на войната и така нататък. Как ми се искаше да разпердушиня всичко, да сграбча хартиеното небе и до го захвърля надалече. Но чувствах болка в ръцете си и не можех да си позволя да изгоря пръстите си. Имаше още толкова много работа за вършене.

Както можете да предположите, много хора умряха моментално. На други им отне повече време. Имаше още няколко места, които трябваше да посетя, небеса за посрещане и душѝ за събиране, и когато по-късно се върнах в Кьолн, скоро след последните самолети, успях да забележа нещо изключително уникално.

Аз носех овъглената душа на една млада девойка, когато погледнах мрачно към сернистото небе. Наблизо имаше група десетгодишни момичета. Едно от тях извика.

— Какво е това?

Ръката й се протегна и пръстът и посочи черен предмет, който бавно летеше надолу. В началото приличаше на черно перо, което се клатушкаше и носеше по въздуха. Или може би това беше късче пепел. Сетне предметът започна да нараства. Същото момиче — рижо дете с лунички — заговори отново, този път натъртено:

— Какво е това?

— Може би е тяло — предположи друго момиче. Черна коса, плитки и леко прегърбена фигура.

— Това е още една бомба!

Предметът се движеше прекалено бавно, за да е бомба.

С все още горящия дух на девойката на ръце, аз тръгнах с тях. И също като тях не откъснах поглед от небето. Последното нещо, което исках да видя, бе пустото лице на моята девойка. Красиво момиче. Цялата й смърт сега беше пред нея.

Също като другите и аз бях изненадана, когато чух един гневен глас. Това беше ядосан баща, който нареди на децата да влязат вътре. Червенокосото момиче реагира, при което луничките й се удължиха в запетайки.

— Но, татко, погледни там!

Мъжът направи няколко малки крачки и скоро разбра за какво става дума.

— Това е горивото — каза той.

— Какво искаш да кажеш?

— Горивото — повтори той. — Резервоарът. — Това беше плешив мъж в изпокъсано спално бельо. — Използвали са всичкото гориво и са изхвърлили празния контейнер. Ето, там има още един.

— И там!

И понеже децата са си деца, те всички затърсиха с жадни очи празния резервоар, който се носеше към земята.

Първият се приземи с глух тътен.

— Може ли да го задържим, татко?

— Не. — Този баща беше бомбардиран и ужасен и очевидно не беше в настроение. — Не можем да го задържим.

— Защо не?

— Ще попитам моя татко дали ние можем да го вземем — каза друго от момичетата.

— Аз също.

И така, недалеч от руините на Кьолн група деца събираха празни контейнери от гориво, пуснати от техните врагове. Както обикновено, аз събирах човешки същества. Бях уморена. А годината дори не беше преполовена.

Посетителят

За футбола на улица „Химел“ беше намерена нова топка. Това беше добрата новина. Донякъде тревожна новина беше, че едно подразделение на нацистката партия се бе насочило към тях.

Те напредваха през целия Молкинг, улица по улица, къща по къща, и сега се бяха спрели пред магазина на фрау Дилер да изпушат набързо по цигара, преди да продължат работата си.

В Молкинг имаше няколко бомбени убежища, но след бомбардировката над Кьолн бе решено, че още няколко няма да навредят. Партийното подразделение на нацистката партия инспектираше къщите една след друга, за да прецени чие мазе е подходящо за целта.

Децата гледаха отдалече как от кафявата група активисти се издига дим.

Току-що излязла навън, Лизел тръгна към Руди и Томи. В това време Харалд Моленхауер се опитваше да измъкне топката от живия плет на фрау Холцапфел.

— Какво става там? — попита Лизел.

Руди пъхна ръце в джобовете си.

— Виждаш ли онази команда? — Междувременно той следеше борбата на приятеля си с живия плет. — Проверяват всички къщи и жилищни сгради.

Лизел изведнъж почувства как устата й пресъхва.

— Защо? — попита тя.

— Ама ти май изобщо не си в час. Кажи й Томи.

Томи, обаче, беше смутен:

— Ами… не знам.

— Вие и двамата за нищо не ставате. Трябват им още противовъздушни скривалища.

— Имаш предвид… мазета ли?

— Не, тавани. Разбира се, че имам предвид мазета. Мили боже, ти май наистина загряваш малко бавно, а?

Топката беше върната в игра.

— Руди!

Руди игра с нея, а Лизел остана да стои на мястото си. Как да се върне обратно вкъщи, без това да изглежда твърде подозрително. Димът пред вратата на фрау Дилер вече се разсейваше и малката група мъже започна да се разпръсква. Паниката растеше по онзи ужасяващ начин. В гърлото и устата. Въздухът стана пясък. Мисли, каза си тя. Хайде, Лизел, мисли, мисли.

Руди отбеляза гол.

Далечни гласове го поздравиха.

Мисли, Лизел…

И изведнъж решението дойде.

Това е, но трябваше да направи така, че всичко да изглежда истинско.

Докато нацистите вървяха надолу по улицата, изписвайки буквите LSR върху някои от вратите, Клаус Бехриг, едно от по-големите момчета получи пас по въздуха.

Момчето се обърна с топката, точно когато Лизел пристигна и те се сблъскаха с такава сила, че играта автоматично бе прекъсната. Топката се търкулна настрани и всички играчи се скупчиха около тях. Лизел Мемингер държеше ожуленото си коляно с едната си ръка и главата си с другата. Клаус Бехриг държеше само десния си прасец, правеше гримаси и ругаеше.

— Къде е тя? — фучеше той. — Ще я убия!

Нямаше да има никакви убийства.

Но се случи нещо по-лошо.

Един добронамерен нацист бе видял случилото се и верен на дълга си, се затича към групата деца.

— Какво става тук? — попита той.

— Тази е напълно луда! — Клаус посочи Лизел с ръка, което накара мъжа да й помогне да се изправи. Тютюневият му дъх оформи димна дюна пред лицето й.

— Не мисля, че си в състояние да продължиш играта, моето момиче — каза той. — Къде живееш?

— Нищо ми няма — отвърна тя. — Наистина. Мога да се оправя и сама. — „Само се махни от мен, махни се от мен“, повтаряше си Лизел.

В този момент се намеси Руди, вечният рицар.

— Аз ще й помогна да стигне до вкъщи — рече той. Не можеше ли просто да си гледа работата от време на време?

— Наистина — каза Лизел. — Не прекъсвай играта си, Руди. Ще се оправя и сама.

— Не, не — каза той непоколебимо. Ах, този инат! — Това ще ми отнеме само минута-две.

Лизел отново трябваше да мисли и отново намери решение. Докато Руди я придържаше, тя още веднъж се строполи на земята, този път по гръб.

— Татко ми — каза момичето. Небето над нея беше безбрежно синьо. Нямаше дори и следа от облак. — Можеш ли да го извикаш, Руди?

— Стой тук. — Сетне Руди завъртя глава надясно и извика. — Томи, нали ще я наглеждаш? Не й позволявай да се движи.

Томи веднага пристъпи към действие.

— Ще я наглеждам, Руди. — Той застана над нея, потрепвайки и опитвайки се да не се усмихва, докато Лизел държеше под око партийния активист.

Половин минута по-късно Ханс Хуберман се приближи спокойно към нея.

— Здравей, татко.

На устните му трепна огорчена усмивка.

— Чудех се кога това ще се случи.

Той я вдигна и й помогна да стигне до вкъщи. Играта продължи, а нацистът вече чукаше на една врата няколко къщи по-надолу. Никой не отвори. В този момент Руди извика отново:

— Имате ли нужда от помощ, хер Хуберман?

— Не, не, продължете си играта, хер Щайнер. — Хер Щайнер. Сигурно вече сте обикнали бащата на Лизел.

Щом влязоха вътре, Лизел побърза да му съобщи новината. Тя се опита да намери някакъв среден път между мълчанието и отчаянието:

— Татко.

— Не говори.

— Онзи нацист… — прошепна тя. Татко се спря и се пребори с импулса да отвори вратата и да погледне към улицата. — Те проверяват мазетата, за да видят дали стават за убежища.

Ханс Хуберман седна на един стол.

— Умно момиче каза той — и сетне повика Роза.

Имаха на разположение минута, за да измислят някакъв план. Хаос от мисли.

— Просто ще го преместим в стаята на Лизел — беше предложението на мама. — Под леглото.

— И това решава проблема, така ли? Ами ако им хрумне да огледат и стаите ни?

— Имаш ли по-добър план?

Корекция: те нямаха на разположение минута.

На вратата на улица „Химел“ №3 се чу тежко почукване с юмрук и беше твърде късно да преместват когото и да е.

Гласът.

— Отворете!

Сърцата им забиха учестено в бъркотия от ритми. Лизел се опита да изяде своето. Вкусът на сърце не беше особено приятен.

— Мили боже… — прошепна Роза.

На този ден татко беше човекът, който се издигна на висотата на положението. Той се втурна към мазето и извика предупреждение надолу. Когато се върна, заговори бързо и хладнокръвно:

— Вижте, нямаме никакво време за хитруване. Можем да отвлечем вниманието му по сто начина, но има само едно решение. — Той погледна вратата и обобщи: — Няма да правим нищо.

Това не беше отговорът, който Роза искаше да чуе. Очите й се разшириха.

— Нищо? Да не си полудял?

Чукането се възобнови.

Татко гледаше строго.

— Абсолютно нищо. Дори няма да си направим труда да слезем долу — все едно изобщо не ни е грижа.

Времето забави хода си.

Накрая Роза склони.

Скована от тревога, тя поклати глава и отиде да отвори вратата.

— Лизел. — Гласът на татко режеше като нож. — Просто запази спокойствие, verstehst?

— Да, татко.

Тя се опита да се съсредоточи над кървящия си крак.

— Аха!

Застанала на вратата, Роза все още питаше каква е целта на това неочаквано посещение, когато благият партиен активист набеляза Лизел.

— Маниакалната футболистка! — Той се усмихна. — Как е коляното? — Трудно е да си представиш жизнерадостен нацист, но този човек определено беше такъв. Той влезе и приклекна, за да огледа раната.

„Дали вече знае? — мислеше си Лизел. — Може ли да усети миризмата на укриващ се евреин?“

Татко дойде от мивката с мокър чист парцал и го изцеди върху коляното на Лизел.

— Щипе ли? — Сребърните му очи бяха любящи и спокойни. Уплахата в тях можеше лесно да бъде сбъркана с безпокойство заради нараненото коляно на дъщеря му.

Роза се провикна от кухнята:

— Нека да я щипе, малко й е. Може би това ще й бъде за урок.

Партийният активист се изправи и се разсмя.

— Не мисля, че това момиче ще научи някакъв урок там, фрау…

— Хуберман. — Картоненото лице се изкриви.

— … фрау Хуберман. Мисля, че другите по-скоро се учат от нея. — Той се усмихна на Лизел. — Говоря за всички онези момчета. Прав ли съм, малка госпожице?

Татко сложи парцала върху ожуленото коляно на Лизел, която трепна и не можа да продума. Вместо нея заговори Ханс, който каза едно тихо „извинявай“ на момичето.

Настъпи неловко мълчание, след което партийният активист си спомни за целта на посещението си.

— Ако нямате нищо против — обясни той, — трябва да огледам мазето ви набързо, за да преценя дали е подходящо за убежище.

Татко докосна за последен път коляното на дъщеря си.

— Ще се сдобиеш с още един хубав белег, Лизел. — Сетне погледна нехайно към мъжа, който стоеше над тях.

— Разбира се. Първата врата вдясно. И моля да ни извините за безпорядъка долу.

— Няма проблем. Не може да е по-лошо от другите мазета, които видях днес… Тази ли?

— Точно тя.

Те чуваха стъпките на нациста долу. Звук от опъване на ролетка. Лизел не можеше да прогони от ума си картината как Макс седи свит в ъгъла под стълбите, притиснал скицника до гърдите си.

Татко стана. Беше му хрумнала още една идея. Той тръгна към коридора и извика:

— Всичко наред ли е там долу?

— Трябва ми още минутка само!

— Бихте ли искали кафе или чай?

— Не, благодаря.

Когато татко се върна, той нареди на Лизел да си донесе книга, а на Роза да започне да готви. Прецени, че най-лошото, което можеха да направят, е да изглеждат притеснени.

— Е, хайде — каза Ханс високо. — Побързай, Лизел. И не ме е грижа дали коляното те боли. Трябва да завършиш тази книга, както ти каза.

Лизел положи усилие да запази самообладание.

— Да, татко.

Те тръгнаха в различни посоки. Когато Лизел влезе в стаята си, затвори вратата и падна на колене въпреки допълнителната болка от раната. Най-напред тя чу оценката, че мазето е твърде плитко и сетне сбогуванията, едно от които беше изпратено към коридора:

— Довиждане, луда футболистке!

Миг по-късно се опомни и извика в отговор:

— Auf Wiedersehen! Довиждане!

„Приносителят на сънища“ пареше в ръцете й.

По думите на татко, Роза се беше разтопила до печката в момента, в който партийният активист бе излязъл. Те повикаха Лизел и тръгнаха заедно към мазето, където махнаха добре наредените платна и кутии с боя. Макс Ванденбург седеше под стълбите, стискайки едни ръждясали ножици като нож. Подмишниците му бяха подгизнали и думите падаха от устата му като рани.

— Аз нямаше да ги използвам — каза евреинът тихо. — Аз… — Той притисна ръждивите дръжки към челото си. — Съжалявам, че ви причиних това.

Усмивката на Руди

Минути по-късно на вратата се почука отново.

— Господи боже, още един!

Тревогата се върна моментално.

Макс отново бе скрит.

Роза се завтече нагоре по стълбите, но когато отвори вратата, този път там нямаше нацист. Беше не някой друг, а Руди Щайнер. Стоеше там, русокос и добронамерен.

— Просто дойдох да видя как е Лизел.

Когато чу гласа му, Лизел се заизкачва по стълбите.

— Мога да се оправя с този — каза тя.

— Нейният приятел — обясни татко на кутиите с боя и издиша кълбо от дим.

— Той не ми е приятел — възрази Лизел, но без да е ядосана. Невъзможно беше да се сърдиш за нещо след една едва избягната катастрофа. — Отивам горе, само защото мама всеки момент ще ме извика.

— Лизел!

Тя беше на петото стъпало.

— Видяхте ли?

Когато Лизел стигна при вратата, Руди се размърда неспокойно от крак на крак.

— Дойдох само да видя… — Момчето замълча. — Каква е тази миризма? — То подуши въздуха. — Да не си пушила там долу?

— О, просто бях с татко?

— Имаш ли някакви цигари? Бихме могли да ги продадем.

Лизел нямаше настроение за такива неща. Тя заговори достатъчно тихо, така че мама да не я чуе.

— Аз не крада от татко.

— Но крадеш от някои други места.

— Кажи го малко по-високо, ако искаш.

На устните на Руди се появи характерната дяволита усмивка.

— Виждаш ли докъде водят кражбите? Непрекъснато се безпокоиш за нещо.

— Ти пък като че ли никога не си крал.

— Така е, но не мога да се меря с теб. — На Руди му ставаше все по-забавно. — Може би това все пак не е цигарен дим. — Той се наведе леко напред и се усмихна. — Май подушвам престъпник. Трябва може би да се изкъпеш. — Руда се извърна и извика по посока на Томи Мюлер. — Хей, Томи, трябва да дойдеш тук да помиришеш тази миризма.

— Какво каза? — Нямаше смисъл да се разчита на Томи. — Не те чух!

Руди завъртя глава към Лизел.

— Абсолютно е безполезен — каза той.

Тя понечи да затвори вратата.

— Върви си, Saukerl, ти си последното нещо, което ми трябва сега.

Много доволен от себе си, той тръгна обратно към улицата. При пощенската кутия като че ли си спомни за нещо, върна се няколко крачки и извика:

— Alles gut, Saumensch? Имам предвид раната ти?

Беше юни. В Германия.

Нещата бяха на ръба на разрухата.

Лизел не знаеше за това. Важното за нея бе, че евреинът в мазето не бе открит. Вторите й родители не бяха отведени и тя имаше огромен принос за тези две постижения.

— Всичко е наред — отговори тя, без изобщо да има предвид каквато и да е футболна травма.

Тя се чувстваше добре.

Дневникът на смъртта: парижаните

Лятото дойде.

За крадеца на книга всичко вървеше добре.

За мен небето беше с цвета на евреи.

Когато телата им спираха да търсят процепи в стената, душите им се издигаха нагоре. След като ноктите им дращеха по дъските и понякога се забиваха в тях със силата на крайното отчаяние, духовете им идваха към мен, към ръцете ми, и ние излитахме от тези съоръжения за къпане, понасяхме се към покривите и после нагоре към някой край на вечността.

Никога няма да забравя първия ден в Аушвиц, първия път в Маутхаузен. На това, второто място понякога ги взимах от дъното на една голяма пропаст, когато бягствата им претърпяваха ужасяващи провали. Там имаше потрошени мъртви тела, нежни сърца. И все пак беше по-добре, отколкото газът. Някои от тях улавях, когато бяха едва по средата на полета си. Спасих ви, мислех си аз, държейки душите им във въздуха, докато останалото от тях — техните материални обвивки — летяха право надолу към земята. Всички те бяха леки, като празни орехови черупки. Небесата на такива места бяха задимени. Миришеше на печка и въпреки това беше студено.

Потръпвам, когато си спомням — докато се опитвам да отхвърля мисълта за случилото се.

Духам в ръцете си, за да ги стопля.

Но е трудно да ги държа топли, докато душите все още треперят.

Господи.

Винаги произнасям това име, когато мисля за тези неща.

Господи.

Изричам го два пъти.

Казвам името Му в напразен опит да разбера. „Но твоята работа не е да разбираш.“ Аз просто трябва да давам отчет за делата си. Бог никога не казва нищо. Мислиш, че си единствената, на която Той никога не отговаря? „Твоята работа е да…“ И спирам да се слушам, защото, казано направо, се уморявам. Когато започна да мисля по този начин, винаги се чувствам изтощена, а не мога си позволя лукса да спра да си почина. Принудена съм да продължавам, защото приказката, че смъртта не чака никого, макар да не е вярна за всеки човек на земята, важи за голямото мнозинство от хората. И ако все пак чака някого, тя не чака дълго.

На 23 юли 1942 г. имаше група френски евреи в германски затвор на полска земя. Първият човек, когото взех беше близо до вратата, мислите му препускаха и сетне забавиха ход, все по-бавно и по-бавно…

Моля ви, вярвайте ми, когато ви казвам, че през този ден взех всяка душа, сякаш беше на новородено. Дори целунах няколко уморени отровени бузи. Чух последните им задавени викове. Чезнещите им думи. Видях любовните им видения и ги освободих от страха им.

Отнесох ги всичките надалече и ако някога съм се нуждаела от разтуха, това бе именно тогава. Самотна и безутешна, аз погледнах света отгоре. Наблюдавах как небето сменя нюансите си: сребърно, сиво и сетне цвета на дъжда. Дори и облаците се опитваха да избягат.

Понякога си представям как изглежда всичко горе над онези облаци, знаейки много добре, че слънцето е светложълто, а безкрайната атмосфера е гигантско синьо око.

Те бяха французи, те бяха евреи и това бяхте вие.