Крадецът на книги

Пристигане на улица „Химел“

Последният път.

Червеното небе…

Спомняте си, че крадецът на книги, беше коленичил и виеше, обграден от сътворена от хората грамада от нелепи, мръсни, обгорени отломки?

Години по-рано, в началото имаше сняг.

Времето беше дошло. За един.

Крадецът на книги и брат й пътуваха към Мюнхен, където скоро щяха да бъдат дадени в приемно семейство. Ние, разбира се, знаем сега, че момчето не можа да стигне дотам.

Когато кашлицата спря, не остана нищо — нищо освен един живот, който си отиваше, тътрейки се, с почти беззвучен спазъм. Внезапен пристъп в кафяво си проби път към устните му, белейки се като стара ръжда. В отчаяна нужда за още един дъх.

Майка им спеше.

Аз влязох във влака.

Стъпките ми минаха по претъпканите коридори и миг по-късно дланта ми беше върху устните му.

Никой не забеляза.

Влакът препускаше нататък.

Никой, с изключение на момичето.

С едно отворено око, а другото все още спящо, крадецът на книги — известен още като Лизел Мемингер — несъмнено виждаше, че по-малкият й брат Вернер е мъртъв.

Сините му очи бяха втренчени в тавана.

Но не виждаха нищо.

Преди да се събуди, крадецът на книги сънуваше фюрера Адолф Хитлер. В съня си Лизел беше на митинг, на който той говореше. Тя гледаше пътя на косата му с цвят на череп и съвършения правоъгълник на мустаците му. Слушаше със задоволство потока от думи, който се изливаше от устата му. Изреченията му грееха сред слънчевите лъчи. В един по-спокоен момент той дори се наведе към нея и й се усмихна. Тя отвърна на усмивката му и каза: „Guten Tag, Her Furhrer. Wie geht’s dir heut?“1 Лизел не се беше научила да говори съвсем правилно, нито дори да чете, защото не беше ходила редовно на училище. Причината за това щеше да научи, когато му дойдеше времето.

Тъкмо фюрерът щеше да й отговори, и тя се събуди.

Беше януари 1939 г. (Тя беше на девет години и скоро щеше да стане на десет).

Брат й беше мъртъв.

Едното око беше отворено.

Другото все още спеше.

Според мен щеше да бъде по-добре да довърши съня си, но аз всъщност нямам контрол над тези неща.

Второто, спящото око се отвори рязко и тя ме зърна, няма съмнение в това. Това стана точно в мига, в който коленичих и измъкнах душата му, държейки я, безволева и отпусната, в подпухналите си ръце. Скоро след това духът на момчето се затопли, но в началото, когато го взех, беше крехък и студен като лед. Сетне започна да се топи в ръцете ми. Намирайки облекчение.

За Лизел Мемингер този миг беше окован като в тъмница, а мислите бясно прелитаха през ума й. Es stimmt niht. Това не е истина. Това не е истина.

И цялата трепереше.

Защо те винаги треперят?

Да, знам, знам, предполагам, че това има нещо общо с инстинкта. Целта е да бъде спрян потокът на истината. Сърцето й в този момент беше хлъзгаво и горещо. И шумно. Толкова, толкова шумно.

Постъпих глупаво и останах. Наблюдавах.

След това майка й.

Тя се събуди, обзета от същия безумен трепет.

За да добиете идея за него, представете си неловко мълчание. Представете си отломки и късове от отприщено отчаяние. И удавяне във влак.

Снегът валеше неспирно и пътуването към Мюнхен беше прекъснато поради проблеми с релсите. Имаше една виеща жена. И едно момиче, което стоеше вцепенено до нея.

В паниката си майката отвори вратата.

Слезе долу в снега, държейки малкото телце.

Какво друго можеше да направи момичето, освен да я последва?

Както вече научихте, двама шафнери също слязоха от влака. Те обсъждаха и спореха какво трябва да се направи. Ситуацията беше, меко казано, неприятна. Най-накрая беше решено и тримата да бъдат закарани до следващия град и да бъдат оставени там на компетентните власти.

Този път влакът потегли, куцукайки, през затрупаната от сняг страна.

Сетне се препъна и спря.

Те слязоха на перона, майката с тялото на ръце.

Останаха да стоят там.

Момчето ставаше все по-тежко.

Лизел нямаше никаква представа къде е. Всичко беше бяло и докато бяха на гарата, тя виждаше единствено изтритите букви на една табела пред нея. За Лизел градът беше безименен. Това беше градът, където два дни по-късно беше погребан брат й Вернер. Сред свидетелите на това събитие беше един свещеник и двама треперещи от студ гробари.

Грешки, грешки, понякога това е единственото нещо, на което съм способна.

В продължение на два дни се занимавах с моите дела. Пътувах по земното кълбо както винаги, предавайки душите на транспортната линия на вечността. Изпращах ги с поглед, докато бавно се отдалечаваха. На няколко пъти си напомних, че трябва да стоя далече от погребението на брата на Лизел Мемингер. Но не се вслушах в съвета си.

Още от километри забелязах малката група хора, които стояха сковано сред снежната пустош. Гробището ме посрещна като стар приятел и скоро аз бях с тях. Навела глава.

Застанали от лявата страна на Лизел, гробарите потриваха ръце от студ и се оплакваха от снега и тежките условия за копаене на гроб. „Толкова е трудно да се разбие леда“ и така нататък. Единият от тях едва ли беше на повече от четиринайсет години. Чирак. Когато се отдалечи на няколко крачки, една черна книга падна незабелязано от джоба на палтото му.

Няколко минути по-късно майката на Лизел се отдалечи заедно със свещеника, благодарейки му за церемонията.

Момичето обаче остана.

Коленете й потънаха в земята. Нейният момент беше дошъл.

Все още изпълнена с недоверие, тя започна да копае. Той не можеше да е мъртъв. Не можеше да е мъртъв. Не можеше…

Секунди по-късно снегът се беше врязал в кожата й. По напуканите й ръце имаше замръзнала кръв.

Някъде в целия този сняг тя виждаше сърцето си, разбито на две половини. Всяка половина грееше и туптеше по цялата тази белота. Разбра, че майка й се е върнала за нея, едва когато усети кокалестата й ръка на рамото си. Лизел беше извлечена. Един топъл писък изпълни гърлото й.

Държаха се за ръце.

Взеха си едно последно прочувствено сбогом, после се обърнаха и си тръгнаха от гробището, извръщайки още на няколко пъти глави назад.

А аз самата останах там още няколко секунди.

Махнах с ръка.

Никой не ми махна в отговор.

Майката и дъщерята напуснаха гробището и се отправиха да хванат следващия влак за Мюнхен.

И двете бяха мършави и бледи.

Устните и на двете бяха напукани и изранени.

Лизел забеляза това, гледайки мръсния замъглен прозорец на влака, след като се качиха във вагона малко преди обяд. И пътуването продължи.

Когато влакът спря на гара „Банхоф“ в Мюнхен, пътниците се изсипаха навън като от разкъсан пакет. Имаше хора с всякакво обществено положение, но най-лесно беше да разпознаеш бедните сред тях. Лишените от средства винаги се стремят да пътуват нанякъде, сякаш отиването от едно място на друго може да помогне. Те пренебрегват факта, че в края на пътуването ще ги очаква само един нов вариант на същия стар проблем.

Мисля, че майка й знаеше това твърде добре. Децата й нямаше да отидат при някакви високопоставени особи в Мюнхен, но поне беше намерила осиновители, които ако не друго, щяха да хранят момчето и момичето и да им дадат добро образование.

Момчето. Лизел беше сигурна, че майка й носи паметта за него, прехвърлена през рамо. Изпусна го на земята. Видя краката и тялото му да падат на перона.

Как успяваше да върви тази жена?

Как намираше сили да се движи?

Това е нещо, което никога няма да узная и разбера — на какво са способни човешките същества.

Тя го вдигна и продължи да върви. А момичето се беше вкопчило в нея от другата й страна.

Дойде моментът за срещата с властите, и въпросите за закъснението и момчето ги накараха да повдигнат уязвимите си глави. Лизел стоеше в ъгъла на малкия прашен кабинет, а майка й беше седнала със сковани мисли на един много твърд стол.

Сетне настъпи суматохата на сбогуването. Беше влажно сбогуване с една момичешка глава, заровена в протритите плитчини на майчиното й палто. Отново имаше влачене.

Отвъд покрайнините на Мюнхен се намираше град, наречен Molching, който за такива като мен и вас ще е по-лесно да произнасяме като „Молкинг“. Това беше мястото, където я отведоха, на една улица на име „Химел“.

Онзи, който бе нарекъл тази улица „Химел“, определено бе имал чувство за хумор. Не, че тя беше истински ад. Не. Но със сигурност не беше и рай.

Независимо от това приемните родители на Лизел я очакваха.

Семейство Хуберман.

Те очакваха момче и момиче и щяха да получават помощи от властите, за да се грижат за тях. Никой не се беше осмелил да каже на Роза Хуберман, че момчето е починало по време на пътуването. Всъщност едва ли имаше човек, който би се осмелил да й каже каквото и да е било. Ако говорим за характери, нейният никак не беше лек, макар да имаше добра репутация като приемен родител. Очевидно беше вкарала доста свои питомци в правия път.

А в това време Лизел пътуваше в кола.

Нещо, което не й се беше случвало преди.

Усещаше постоянно надигане и пропадане в стомаха, хранейки напразни надежди, че хората, които я водеха, всеки момент ще се изгубят по пътя или ще си променят решението. И наред с всичко това, мислите й непрекъснато все се връщаха към майка й, която отново беше на гара „Банхоф“. Тръпнеща. Сгушена в безполезното си палто. Сега тя навярно гризеше ноктите си, чакайки влака.

Перонът беше дълъг и неприветлив — ивица студен цимент. Дали на връщане щеше да потърси с очи мястото, където беше погребан нейният син? Или пък щеше да спи дълбоко?

Колата продължаваше по пътя, докато уплашената Лизел очакваше последния смъртоносен завой.

Денят беше сив, цветът на Европа.

Около колата се спускаха завеси от дъжд.

— Почти стигнахме. — Фрау Хенрих от Агенцията за бездомни деца се обърна и се усмихна. — Dein neues Heim. Твоят нов дом.

Лизел изчисти кръг върху мокрото стъкло и погледна навън.

В колата имаше и един мъж. Той остана с момичето, докато фрау Хенрих изчезна вътре. Не каза нищо. Лизел предположи, че той е там с идеята да й попречи да избяга или за да я задържи насила вътре, ако им създаде проблеми. По-късно обаче, когато проблемите наистина започнаха, той само си седеше там и наблюдаваше. Може би беше просто последното средство, финалното решение.

Няколко минути по-късно излезе един много висок мъж. Ханс Хуберман. Приемният баща на Лизел. От едната му страна беше средната на ръст фрау Хенрих. А от другата — тантурестата Роза Хуберман, която приличаше на малък гардероб с хвърлено отгоре му палто. В походката й се забелязваше характерно клатушкане, което щеше да е почти симпатично, ако не беше лицето й с вид на смачкан картон и ядовитото изражение, сякаш насила беше принудена да търпи всичко това. Съпругът й вървеше изправен с цигара, тлееща между пръстите му. Той си ги свиваше сам.

Нещата стояха така:

Лизел нямаше да излезе от колата.

— Was ist los mit dem Kind? — попита Роза Хуберман. И след това повтори: — Какво му е на това дете? — Тя тикна лицето си в колата и каза: — Na, komm. Komm.

Седалката пред нея беше дръпната напред. Коридор от студена светлина я приканваше навън. Тя отказа да помръдне.

През прозрачния кръг, които бе направила, Лизел виждаше пръстите на високия мъж, които все още държаха цигарата. На края й имаше пепел, която описа още няколко линии нагоре и надолу, преди да падне на земята. Бяха необходими почти петнайсет минути, за да я придумат да слезе от колата. Направи го високият мъж.

Спокойно.

След това дойде ред на портичката, в която тя се вкопчи.

Лизел стоеше там, отказвайки да влезе вътре, а в това време от очите й една след друга се редяха цяла шайка сълзи. На улицата започнаха да излизат хора, но Роза Хуберман ги наруга и те се върнаха там, откъдето бяха дошли.

Най-накрая Лизел Мемингер влезе предпазливо вътре. Ханс Хуберман я държеше за ръката. Малкият й куфар я държеше за другата. Заровена под катовете дрехи, в куфара имаше малка черна книга, която, доколкото знаем, един начинаещ четиринайсетгодишен гробар в безименен град бе търсил през последните няколко часа. Представям си го как казва на шефа си: „Кълна ти се, нямам никаква представа какво се е случило с нея. Търсих я навсякъде. Навсякъде!“ Сигурна съм, че той никога не би се усъмнил в момичето и въпреки това ето я къде беше — черната книга със сребърни думи, гледащи към покрива на нейните дрехи:

Крадецът на книги беше направил първият си удар — началото на една забележителна кариера.

Да отгледаш saumensch

Да, забележителна кариера.

Бързам да призная обаче, че имаше значителна празнина между първата открадната книга и втората. Друг важен момент е, че първата беше открадната от снега, а втората от огъня. Не трябва да пропускаме да отбележим също, че някои от книгите й бяха дадени. Всичко на всичко, Лизел притежаваше четиринайсет книги, но в собствените й очи главна роля в нейната история играеха десет от тях. От тези десет, шест бяха откраднати, една се появи на кухненската маса, две бяха направени за нея от един укрит евреин и още една й беше доставена от един тих, облечен в жълто следобед.

Когато се зае да пише своята история, Лизел се питаше кога точно книгите и думите са започнали да означават не просто нещо, а всичко? Дали това стана, когато зърна за първи път стаята с многобройните лавици? Или когато Макс Ванденбург пристигна, носейки пълни шепи болка и Хитлеровата „Mein Kampf“2? Дали беше заради четенето в скривалището? Или след последния марш към Дахау? Или пък заради „Игрословецът“? Може би никога няма да има точен отговор кога и къде се случи това. Но аз май малко избързвам. Преди да се занимаем с тези неща, трябва да хвърлим светлина върху първоначалната среща на Лизел Мемингер с улица „Химел“ и изкуството saumensch.

Когато пристигна, по ръцете й все още се виждаха следите от снежните ухапвания и замръзналата кръв по пръстите й. Всичко в нея говореше за недояждане. Пищяли като жици. Ръце като закачалки. Усмивката не дойде лесно на лицето й, но когато дойде, това беше усмивката на гладно момиче.

Косата й беше почти по германски руса, но тя имаше опасни очи. Тъмнокафяви. Ако живеехте в Германия по това време, не бихте искали да имате кафяви очи. Може би ги беше наследила от баща си, но нямаше как да знае това, защото не го помнеше. Но все пак имаше едно нещо, което знаеше за него. Това беше етикет, който тя не разбираше.

Лизел я беше чувала на няколко пъти през последните години.

„Комунист.“

Имаше пансиони, претъпкани с хора, стаи пълни с въпроси. И тази дума. Странна дума, която винаги беше някъде там, застанала в ъгъла, наблюдавайки от тъмното. Тя носеше костюми, униформи. Където и да отидеха, тя беше там, всеки път когато баща й бъдеше споменат. Лизел можеше да я помирише и да я вкуси. Но не можеше да я кажа буква по буква и не я разбираше. Когато попита майка си какво означава, тя й отговори, че това не е важно, и че не трябва да се тревожи за такива неща. В един пансион имаше една енергична жена, която се опитваше да научи децата да пишат с въглен върху стена. Лизел се изкушаваше да я попита за значението й, но това така и не се случи. Един ден жената беше отведена за разпит. И не се върна повече.

Когато Лизел пристигна в Молкинг, тя имаше някакво смътно подозрение, че е спасена, но това не беше утеха. Ако майка й я обичаше, защо я остави на този чужд праг? Защо? Защо?

Защо?

Обстоятелството, че знаеше отговора — или поне приблизително верния отговор — не я утешаваше. Майка й беше постоянно болна и никога нямаше пари да се лекува. Лизел знаеше това. Но това не означаваше, че трябва да го приеме. Колкото и пъти да й кажеха, че е обичана, тя никога нямаше да приеме изоставянето като доказателство. Нито не можеше да промени факта, че е едно изгубено мършаво дете на чуждо място, с чужди хора. Само̀.

Семейство Хуберман живееше в една от малките и подобни на кутийки къщи на улица „Химел“. Няколко стаи, кухничка и тоалетна на двора, която деляха със съседите. Плосък покрив и плитко мазе, където държаха зимнината. Всъщност това беше едно недостатъчно дълбоко мазе. През 1939 г. това може би не е било проблем. Но по-късно, през 42-а и 43-а, беше. Когато започнаха въздушните нападения, те всеки път трябваше да се втурват надолу по улицата, за да намерят по-добро скривалище.

В началото на Лизел най-силно впечатление й направиха ругатните. Те бяха толкова яростни и изобилни. Всяка втора дума беше или Saumensch, или Saukerl или Arschloch. За хората, които не знаят тези думи, ще обясня. Sau, разбира се, означава прасе. Вариантът Saumensch се използва, когато трябва да бъде порицано, сгълчано или просто унизено лице от женски пол. Saukerl (което се произнася „саукаирл“) се отнася за мъже. Arschloch може да се преведе буквално „задник“. Тази дума обаче не прави разлика между половете. Тя си означава просто задник.

— Saumensch, du drekiges! — изкрещя приемната майка на Лизел първата вечер, когато тя отказа да се изкъпе. — Ти, мръсно прасе! Защо не искаш да се съблечеш?

Роза Хуберман умееше да беснее. Всъщност може да се каже, че физиономията й беше застинала в постоянна маска на ярост. Точно на това се дължаха гънките върху картоненото й лице.

Идеята за къпането, разбира се, будеше у Лизел чувство на дълбока тревога. Нямаше никакъв начин да бъде вкарана във ваната, а по-късно и в леглото. Тя се беше свила в един от ъглите на малката умивалня, напразно търсейки къде да се вкопчи. Там нямаше нищо друго освен стара боя по голите стени, затруднено дишане и потокът от ругатни на Роза.

— Остави я на мира. — Ханс Хуберман се намеси в свадата. Кроткият му глас сякаш се плъзна в шумна тълпа. — Остави я на мира.

Той се приближи и седна на пода срещу стената. Керамичните плочки бяха студени и груби.

— Знаеш ли как се свива цигара? — попита я той и през следващия час те седяха на пода в растящия мрак и си играеха с тютюна, цигарените хартийки и цигарите, които Ханс Хуберман след това пушеше.

И към края на този час Лизел вече можеше да свива цигари относително добре. Но въпреки това не се изкъпа.

Повечето хора почти не забелязваха Ханс Хуберман. Той не беше специален човек. Но като бояджия, определено си го биваше. Музикалният му талант беше над средния. По някакъв начин — макар да съм сигурна, че сте срещали такива хора — умееше да се изгуби в задния план, дори когато стоеше на предна линия. Ханс просто винаги беше там. Незабележим. Незначителен или не особено ценен.

Потискащото при една такава външност, както можете да предположите, е, че тя е напълно подвеждаща, така да се каже. Ханс Хуберман несъмнено си имаше своите достойнства и те не останаха незабелязани от Лизел Мемингер. (Децата на хората понякога са много по-прозорливи от скучните до затъпяване възрастни.) И тя ги видя веднага.

Неговите обноски.

Спокойствието, което излъчваше.

Когато той включи осветлението в малката неприветлива умивалня онази вечер, Лизел забеляза колко странни са очите на нейния приемен баща. Бяха направени от доброта и сребро. Меко сребро, което се топеше. Виждайки тези очи, Лизел разбра, че Ханс Хуберман е човек, у когото има нещо ценно.

Когато Лизел най-накрая се изкъпа, след като бе живяла две седмици на улица „Химел“, Роза я удостои с чудовищна и застрашаваща здравето прегръдка. Почти задушавайки я, тя каза:

— Saumensch, du drekiges — крайно време беше!

Няколко месеца по-късно вече нямаше господин и госпожа Хуберман. С типичния си маниер Роза каза:

— Чуй ме, Лизел, отсега нататък ще ме наричаш мама. — Тя се замисли за миг. — Как викаше на истинската си майка?

Лизел отговори тихо:

— Auch Mama — също мама.

— Е добре, тогава аз съм мама номер 2. — Тя погледна към съпруга си. — А онзи там… — Роза като че ли събираше думите си в ръка и ги оформяше на топка, за да ги хвърли през масата. — Този saukerl, това мръсно прасе — него ще го наричаш татко, verstehst? Разбра ли?

— Да — побърза да се съгласи Лизел. Бързите отговори се ценяха високо в това семейство.

— Да, мамо — поправи я мама. — Saumensch. Наричай ме мама, когато разговаряш с мен.

В този момент Ханс Хуберман току-що беше приключил със свиването на цигарата си, близвайки преди това листчето хартия. Той погледна към Лизел и й намигна. Тя нямаше да има проблем да го нарича татко.

Жената с железния юмрук

Тези първи няколко месеца определено бяха най-тежките.

Всяка нощ Лизел сънуваше кошмари.

Лицето на брат си.

Очите му, които се взираха в пода на купето.

Събуждаше се, плувайки в леглото си, пищейки и давейки се сред наводнението от чаршафи. В другия край на стаята, леглото, което беше предвидено за брат й, се носеше в мрака като лодка. Бавно, с възвръщането на съзнанието, то като че ли потъваше в пода. Събуждането не помагаше и обикновено трябваше да мине доста време, преди писъците да спрат.

Може би единственото хубаво нещо на тези кошмари беше, че те довеждаха Ханс Хуберман, нейният нов баща, в стаята й — да я утеши, да я обгърне с обичта си.

Той идваше всяка вечер и стоеше при нея. Първите няколко пъти просто седеше там — един непознат, който прогонваше самотата. Няколко нощи след като се събудеше от поредния кошмар, той й шепнеше „Шт, аз съм тук, всичко е наред.“ Три седмици по-късно я прегръщаше. Доверието се трупаше бързо, благодарение главно на суровата сила на неговата нежност и на самия факт, че беше там. Момичето знаеше, че Ханс Хуберман винаги ще се появи по средата на писъка и няма да я изостави.

Ханс Хуберман седеше със сънени очи на леглото, а Лизел пищеше в ръкавите му, вдишвайки го. Всяка сутрин след два часа тя заспиваше отново, долавяйки миризмата му. Смесица от мъртви цигари, десетилетия боя и човешка кожа. Най-напред момичето поглъщаше всичко това и след това го дишаше, докато отново потънеше в сън. Всяка сутрин той беше на няколко стъпки от нея, смачкан, сгънат почти наполовина на стола. Лизел ставаше от леглото и го целуваше предпазливо по бузата, а той се събуждаше и се усмихваше.

Имаше дни, когато татко й казваше да се върне в леглото и да почака минутка, а след това се появяваше с акордеона си и й свиреше. Лизел седеше и тананикаше, свила пръстите на краката си от вълнение. Никой преди това не й беше подарявал музика. Тя му се усмихваше глупаво, наблюдавайки бръчките, които пълзяха надолу по лицето му и мекия метал в очите му — докато от кухнята не дойдеха познатите ругатни:

— СПРИ ТОЗИ ШУМ, SAUKERL!

В такива случаи татко свиреше по-дълго.

Сетне намигаше на момичето и в отговор тя също му намигаше несръчно.

На няколко пъти, просто за да вбеси мама още малко, той отиваше с инструмента в кухнята и свиреше по време на закуска.

Татковата филия със сладко стоеше наполовина изядена в чинията му, накъдрена от отпечатъците на зъби, а музиката гледаше Лизел в лицето. Знам, че това звучи странно, но тя така го чувстваше. Дясната ръка на татко се разхождаше по клавишите с цвят на кост. Лявата пък натискаше бутоните. (Особено й харесваше, когато той удареше сребърния искрящ бутон на До мажор.) Изподрасканият, но все още блестящ черен корпус се движеше напред-назад, докато ръцете разтягаха акордеона, карайки го да поглъща въздуха и след това да го издишва навън. През тези сутрини в кухнята татко сякаш вдъхваше живот на акордеона.

Предполагам, че схващате смисъла на това.

Как познавате дали нещо е живо?

Проверявате дишането му.

Звукът на акордеона беше и сигнал за безопасност. Настъпило утро. През деня беше невъзможно да сънува брат си. Той щеше да й липсва и Лизел щеше да плаче в малката баня, колкото може по-тихо, но все пак се радваше, че е будна. Първата вечер у Хуберманови тя беше скрила последната нишка, която го свързваше с нея — „Наръчникът на гробаря“ — под дюшека. Понякога изваждаше книгата оттам и я държеше в ръцете си. Взирайки се в буквите на корицата и докосвайки страниците, тя нямаше никаква представа какво пише там. Всъщност нямаше особено значение за какво се разказваше в книгата. Защото тъй или иначе за нея тя си беше важна.

Понякога тя прошепваше думата мама и виждаше лицето на майка си стотици пъти в един-единствен следобед. Но това бяха малки нещастия в сравнение с ужасите на сънищата. Никога не се беше чувствала толкова безкрайно самотна, колкото в неизбродните пространства на съня.

Сигурна съм, вече сте забелязали, че в къщата нямаше други деца.

Хуберманови си имаха две свои деца, но те вече бяха големи и не живееха там. Ханс Младши работеше в центъра на Мюнхен, а Труди беше прислужница и детегледачка. Скоро те и двамата щяха да бъдат във войната. Единият щеше да прави куршуми. Другият щеше да стреля с тях.

Училището, както можете да си представите, беше пълен провал.

Макар да беше държавно, то беше под тежко католическо влияние, а Лизел беше лютеранка. Което не вещаеше особено добри последствия. Сетне те откриха, че тя не може да чете и да пише.

Затова унизително беше изпратена при най-малките деца, които току-що бяха започнали да учат азбуката. Макар да беше тънка и бледа, тя се чувстваше огромна сред дребосъчетата и често й се искаше да е още по-бледа, така че да изчезне напълно.

Дори у дома нямаше кой да й помогне.

— Не го моли за помощ — заявяваше майка й. — Този Saukerl. — Татко се взираше през прозореца, както често правеше. — Той напусна училище, когато беше в четвърти клас.

Без да се обръща, татко отговаряше спокойно, но със злъч:

— Е, не питай и нея. — Той тръсна пепелта от цигарата си навън. — Тя напусна училище, когато беше в трети клас.

В къщата нямаше книги (освен онази, която беше скрила под дюшека си) и на Лизел не й оставаше нищо друго освен да шепне азбуката, преди да й бъде казано съвсем недвусмислено да пази тишина и да престане с това мънкане. Едва по-късно, когато имаше един инцидент с напишкване по време на кошмар, беше сложено началото на нейното допълнително обучение по четене. Неофициално, то беше наречено полунощен час, въпреки че обикновено започваше около два сутринта. Но за това по-късно.

В средата на февруари, когато стана на десет, Лизел се сдоби с една стара кукла с липсващ крак и жълта коса.

— Това беше най-доброто, което можехме да направим — извини се татко.

— Какви ги приказваш? Тя има късмет, че получи и това — поправи го мама.

Ханс продължи да изучава оцелелия крак на куклата, докато Лизел изпробва новата си униформа. Навършените десет години означаваха Хитлерова младеж. Хитлеровата младеж означаваше малка кафява униформа. И като момиче, Лизел беше записана в СГД.

Първото нещо, с което се заемаха там, беше да те научат да казваш „Heil Hitler“, както трябва. Сетне следваше маршируване, превързване на рани и шиене на дрехи. Имаше също ходене на излети и други такива мероприятия. Сряда и събота бяха определени като дни за сбирки, следобед от три до пет.

Всяка събота татко отвеждаше Лизел там и я взимаше два часа по-късно. Те никога не говореха много за това. Просто се държаха за ръце и слушаха звука от стъпките си, а татко изпушваше една-две цигари.

Единственият проблем беше, че татко постоянно излизаше някъде. Вечер той влизаше във всекидневната (която беше два пъти по-голяма от спалнята на Хуберманови), изваждаше акордеона от стария шкаф и се промъкваше покрай кухнята към входната врата.

Докато вървеше по улица „Химел“, мама отваряше прозореца и извикваше:

— Не се прибирай прекалено късно!

— Не викай толкова силно — отвръщаше й той.

— Saukerl! Целуни ме по задника! Ще викам колкото си искам!

Ехтящите й ругатни го следваха по улицата. Ханс не се обръщаше, не и преди да е сигурен, че Роза се е прибрала. През тези вечери с акордеона в ръце той се извръщаше в края на улицата, точно преди магазина на фрау Дилер на ъгъла, за да види фигурата, заместила жена му на прозореца. Дългата му призрачна ръка се вдигаше за кратко, преди да се обърне отново и да продължи бавно нататък. Следващият път, когато Лизел го виждаше, беше в два сутринта, когато той я изтръгваше бавно от кошмара й.

Вечерите в малката кухня бяха неизменно шумни. Роза Хуберман винаги нареждаше нещо и нейният словесен поток неизменно приемаше формата на schimpfen — постоянни спорове и оплаквания. Не че имаше с кого да спори, но мама успяваше вещо да се възползва от всяка открила се възможност. Тя можеше да спори с целия свят в онази кухня и почти всяка вечер го правеше. След като вечеряха и татко излезеше, Лизел и Роза обикновено оставаха вкъщи и Роза се заемаше с гладенето.

По няколко пъти в седмицата, преди да се прибере от училище, Лизел обикаляше с мама улиците на Молкинг, взимайки и доставяйки пране и гладене в по-заможната част на града. Улица „Кнаупт“, улица „Хейде“. И още няколко други. Роза даваше изгладените дрехи и взимаше торбите за пране с услужлива усмивка, но веднага щом вратата се затвореше и се отдалечаха малко, тя започваше да ругае „тези мързеливи богаташи с всичките им пари.“

— Твърде са важни, за да си изперат дрехите сами — казваше Роза, въпреки че зависеше от тях. — А пък този — продължаваше да нарежда тя, говорейки за хер Фогел от улица „Хейде“, — наследи всичките си пари от баща си. И сега ги пилее по жени и пиене. И разбира се, по пране и гладене.

Всички, като по списък, ставаха обект на нейното презрение.

Хер Фогел, хер и фрау Фафелхюрвер, Хелена Шмид, семейство Вайнгартнер. Те всички бяха виновни за нещо.

Освен че беше пияница, отдаден на разточителен разврат, според Роза Ернст Фогел постоянно се чешеше по въшливата глава, преди да близне пръстите си и да й подаде парите.

— Ще трябва да ги измия някъде на връщане — обобщаваше тя.

Семейство Фафелхюрвер пък правеха обстоен оглед на резултатите.

— „Не искам гънки по тези ризи, моля — имитираше ги Роза. — А също и по този костюм.“ Стоят там и ги разглеждат точно пред мен. Точно под носа ми! Тези G’sindel — тези боклуци.

Вайнгартнерови очевидно бяха глупави хора, чиято котка — истински Saumensch! — постоянно си сменяше козината.

— Знаеш ли колко време ми е необходимо, за да махна космите й. Те са навсякъде!

Хелена Шмид беше богата вдовица.

— Тази саката вещица, само седи там и си пилее времето. През целия си живот не е работила и един ден.

Най-много презрение обаче Роза стоварваше върху улица „Гранде“ №8. Голяма къща на висок хълм в горната част на Молкинг.

— А пък това е къщата на кмета — каза тя, посочвайки с ръка първия път, когато отидоха там. — Този мошеник. Жена му си седи вкъщи по цял ден, но е твърде стисната, за да запали печката, и затова у тях е винаги студено. Тя е луда! — заключи Роза и сетне натърти: — Абсолютно луда! — Когато се спряха отпред, тя кимна по посока на вратата. — Ти иди.

Лизел изпадна в ужас. Грамадна врата с месингово чукало в края на малко стълбище.

— Какво?

— Не ми викай „какво“, ами върви, Saumensch.

И Лизел тръгна. Тя мина по пътеката, изкачи се по стълбите, поколеба се и почука.

Вратата отвори една хавлия.

В нея имаше жена с учудени очи, бухнала коса и покрусен вид. Тя видя мама близо до портата отпред и подаде на момичето торба с дрехи за пране.

— Благодаря — каза Лизел, но не дочака отговор. Вместо това се чу звука на затваряща се врата.

— Видя ли? — каза мама, когато Лизел се върна. — Ето това трябва да търпя. Тези богати негодници, тези мързеливи свине…

Докато се отдалечаваше с торбата в ръка, Лизел се обърна. Месинговото чукало я гледаше от вратата.

Когато приключеше с хулите си по адрес на хората, за които работеше, Роза Хуберман насочваше гнева си към другата си любима жертва. Нейният съпруг. Поглеждайки торбата с прането и схлупените къщи, тя нареждаше, нареждаше и нареждаше:

— Ако баща ти струваше нещо — съобщаваше Роза на Лизел, докато вървяха из Молкинг, — нямаше да се налага да правя това. — Тя изсумтя презрително. — Бояджия! Защо се омъжваш за този Arschloch? Това ми казаха те, моите родители. — Стъпките им хрущяха по паважа. — И ето докъде стигнах, обикалям по улиците и се блъскам по цял ден в кухнята, само защото този Saukerl никога не може да си намери работа. Или по-точно истинска работа. Знае само да разтяга жалкия си акордеон в онези мръсни дупки до късно през нощта.

— Да, мамо.

— И това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — Очите на майка й бяха като две светлосини изрезки, залепени върху лицето й.

Те продължиха да вървят.

А Лизел носеше торбата.

У дома дрехите бяха изпрани в котел непосредствено до печката, окачени до камината във всекидневната и изгладени в кухнята. Всъщност, за Роза, кухнята беше истинското поле за подвизи.

— Чу ли това? — питаше я майка й почти всяка вечер. В ръката си държеше ютията, нагрята на печката. Осветлението в цялата къща беше приглушено и Лизел седеше на кухненската маса, взирайки се в пролуките на огъня, който гореше пред нея.

— Какво? — отвърна тя. — Какво да чуя?

— Това пак беше Холтцапфел. — Майка й вече беше скочила от стола си. — Тази Saumensch току-що отново се изплю на вратата.

Фрау Холтцапфел, която живееше наблизо, имаше обичая да плюе по вратата на Хуберманови всеки път, когато минеше покрай нея. Входната врата беше само на няколко метра от външната порта и нека само да кажем, че фрау Холтцапфел притежаваше необходимата далекобойност и точност.

Причината за плюенето беше някаква словесна война, която тя и Роза Хуберман водеха от години. Никой не знаеше какво точно бе сложило началото на враждебните действия. И самите те вероятно бяха забравили.

Фрау Холтцапфел беше жилеста жена и несъмнено изпълнена с жлъч. Не беше омъжена, но имаше двама сина, няколко години по-големи от сина на Хуберманови. Те и двамата бяха в армията. Освен това и двамата щяха да имат своите кратки и бляскави появи в този разказ, уверявам ви в това.

Трябва също да отбележим, че по отношение на плюенето фрау Холтцапфел демонстрираше една изключителна последователност. Тя никога не пропускаше да удостои с вниманието си вратата на №33, казвайки „Schweine“3 всеки път, когато минеше оттам. Забелязала съм едно нещо при германците.

Те като че ли много обичат прасетата.

Когато една жена с желязна ръка ти казва да отидеш да изчистиш наплютата врата, не ти остава нищо друго, освен да го направиш. Особено, когато държи нагорещена ютия.

Всъщност това стана част от установения ред.

Всяка вечер Лизел излизаше навън, избърсваше вратата и гледаше небето. Обикновено то приличаше на нещо разлято — студено и тежко, хлъзгаво и сиво. Но от време на време имаше звезди, които намираха смелостта да се покажат, било то само за няколко минути. В такива вечери тя оставаше навън малко по-дълго и чакаше.

— Здравейте, звезди.

Чакайки.

Гласа от кухнята.

Или докато звездите потънеха отново във водите на германското небе.

Целувката

Както повечето малки градове, Молкинг беше пълен с герои. Неколцина от тях живееха на улица „Химел“. Фрау Холтцапфел беше само едно от действащите лица.

Но имаше и други, като например:

* Руди Щайнер — момчето от съседната къща, което беше обсебено от чернокожия американски лекоатлет Джеси Оуенс.

* Фрау Дилер — непоколебимата арийска собственичка на магазина на ъгъла.

* Томи Мюлер — момчето с хронични инфекции на ухото, които бяха довели до няколко операции, червена линия върху кожата на лицето му и склонност да потрепва.

* Мъж, известен главно като „Фификус“ — чиято вулгарност правеше Роза Хуберман да изглежда като светица и представителка на изящната словесност.

В общи линии това беше улица с относително бедни хора въпреки очевидния подем на германската икономика при Хитлер. Както вече беше споменато, в къщата до Хуберманови живееха под наем семейство Щайнер. Щайнерови имаха шест деца. Едно от тях, скандалният Руди, скоро щеше да стане най-добрият приятел на Лизел, а по-късно и неин партньор и понякога подбудител в престъпленията. Тя го срещна на улицата.

Няколко дни след първата баня на Лизел майка й й позволи да излезе навън и да си поиграе с другите деца. На улица „Химел“ приятелствата се градяха навън, независимо от метеорологичните условил. Децата рядко си ходеха на гости, защото домовете им бяха малки и в тях обикновено нямаше много интересни неща. Като истински професионалисти, те играеха любимата си игра на улицата. Футболът. Сформираха се отбори. За врати служеха боклукчийски кофи.

Понеже беше новото дете в града, Лизел незабавно беше бутната между две кофи. (А Томи Мюлер — макар да беше най-безполезният футболист, който улица „Химел“ някога беше виждала — най-накрая беше освободен от вратарския пост.)

Всичко вървеше добре до съдбоносния момент, когато Руди Щайнер беше съборен в снега при фаула на Томи Мюлер.

— Какво?! — извика Томи. Лицето му излъчваше отчаяние. — Какво направих?!

Всички съотборници на Руди бяха единодушни, че трябва да бъде отсъдена дузпа и така Руди Щайнер застана очи в очи срещу новото дете в квартала, Лизел Мемингер.

Той постави топката върху една кална купчина сняг, уверен в успеха си. В края на краищата Руди не беше пропускал да отбележи дузпа вече осемнайсет пъти, дори и в онзи случай, когато изритаха Томи Мюлер от вратата, слагайки друг на негово място. Който и да застанеше срещу него сега, голът беше неминуем.

Този път се опитаха да махнат Лизел от вратата. Както можете да предположите, тя започна да протестира и Руди се съгласи да остане.

— Добре, добре — усмихна се той. — Нека да пази, щом иска. — Сетне реализаторът потри ръце.

Снегът бе спрял да вали над мръсната улица и сега между тях имаше стотици кални отпечатъци. Руди се засили и стреля, а Лизел се хвърли и успя да отклони някак си топката с лакът. Когато се изправи усмихната, първото нещо, което видя, беше една снежна топка, която се разби в лицето й. Половината от нея беше кал и болката беше силна и пареща.

— Хареса ли ти това? — Момчето се ухили и хукна да гони топката.

— Saukerl — прошепна Лизел. — Речникът на новия й дом явно беше лесен за усвояване.

Луд или не, Руди беше предопределен да бъде най-добрият приятел на Лизел. Една снежна топка в лицето несъмнено беше съвършеното начало на едно трайно приятелство.

Няколко дни след като Лизел тръгна на училище, тя се сближи с децата от семейство Щайнер. Майката на Руди, Барбара, го накара да й обещае, че ще придружи новото момиче, главно защото бе чула за снежната топка. В интерес на истината, Руди с готовност се съгласи. Той в никакъв случай не беше някакъв начинаещ женомразец. Нещо повече, той харесваше момичета, харесваше и Лизел (оттам и снежната топка). Всъщност Руди Щайнер беше един от онези дръзки малчугани, които имаха високо мнение за себе си по отношение на дамите. Във всяко детство като че ли има едно такова момче, което отказва да се страхува от противоположния пол, само защото всички други споделят този страх, и не се бои да взима решения. В този случай Руди вече бе взел своето решение по отношение на Лизел Мемингер.

По пътя за училище той се опита да изтъкне някои забележителности на града. Когато се чуха и други гласове на някои от братята и сестрите му, той каза на по-малките от него да си затварят устите, а по-големите му казаха да си затваря неговата. Като начало Руди насочи вниманието на Лизел към малък прозорец на втория етаж на една кооперация.

— Там живее Томи Мюлер. — Виждайки, че Лизел не си спомня за кого става дума, той добави: — Онзи с тиковете. Когато беше на пет години, той се загуби на пазара в най-студения ден от годината. Три часа по-късно, когато го намериха, се беше вкочанил от студ и ужасно го болеше ухото. После и двете му уши се възпалиха, направиха му три-четири операции и докторите съсипаха нервите му. Затова сега потрепва.

— И е слаб по футбол.

— Най-слабият.

След това дойде ред на ъгловия магазин на фрау Дилер на края на улица „Химел“.

Фрау Дилер беше чепата жена с очила с дебели стъкла и зъл поглед. Тя го беше усъвършенствала, за да обезкуражи всякаква идея за кражба от магазина й, който обслужваше със стойката на войник, леден глас и дъх, в който се долавяше уханието на „хайл Хитлер“. Самият магазин беше бял, студен и съвършено безкръвен. Малката къща, която беше притисната до него, тръпнеше малко по-силно от останалите сгради на улица „Химел“. Фрау Дилер предизвикваше това чувство и то беше единственото безплатно нещо в района на нейното владение. Тя живееше за своя магазин, а магазинът й живееше за Третия райх. Дори когато въведоха купони по-късно през същата година, се чуваше, че продавала някои трудни за намиране стоки под тезгяха и сетне дарявала парите на Нацистката партия. На стената зад стола, на който обикновено седеше, имаше фотография на фюрера в рамка. Ако влезехте в магазина й, без да кажете „хайл Хитлер“, нямаше да бъдете обслужени. Когато минаха покрай витрината на въпросния магазин. Руди насочи вниманието на Лизел към злобните очи зад бронирани стъкла, които ги следяха отвътре.

— Казвай „хайл“, винаги когато влизаш там — предупреди я той хладно.

Бяха се отдалечили вече доста от магазина, когато Лизел се обърна, за да види уголемените и приковани зад витрината очи, които продължаваха да ги наблюдават.

Зад ъгъла започваше главната улица „Мюнхен“, която беше покрита с киша.

Както често се случваше, покрай тях минаха няколко редици войници, които караха военното си обучение. Униформите им маршируваха изправени, а черните им ботуши допълнително каляха снега. Лицата им гледаха някъде напред, сурови и съсредоточени.

Когато войниците се скриха от погледите им, питомците на семейство Щайнер и Лизел минаха покрай още няколко витрини на магазини и внушителната сграда на кметството, която през близките години щеше да бъде подсечена през коленете и погребана. Някои от магазините бяха изоставени и все още окичени с жълти звезди и злостни антиеврейски надписи. Малко по-надолу църквата се беше прицелила в небето, а покривът й приличаше на живописен етюд с красиво застъпени керемиди. Общо взето, улицата приличаше на дълга сива цев — коридор от киша, хора, приведени от студа, и шляпащи стъпки.

В един момент Руди се втурна напред, повличайки Лизел със себе си.

Той почука на витрината на шивашкото ателие. Ако можеше да прочете табелата, тя щеше да види, че то принадлежеше на бащата на Руди. Магазинът не беше отворен, но вътре един мъж приготвяше някакви дрехи зад тезгяха. Той вдигна глава и им махна.

— Това е татко — съобщи й Руди и скоро те се озоваха сред тълпа от различни по размер Щайнеровци, които махаха с ръце, изпращаха въздушни целувки на баща си или просто кимваха в знак на поздрав (в случая с по-големите). Сетне всички продължиха към последната забележителност на път за училище.

Това беше място, което никой не искаше да погледне, но почти всеки го правеше. Оформена като дълга счупена ръка, улицата беше приютила няколко къщи с разбити прозорци и нащърбени стени. Звездата на Давид беше изрисувана върху всяка една от вратите им. Тези къщи бяха почти като язви. В най-добрия случай те бяха инфектирани рани върху наранения германски терен.

— Улица „Шилер“ — каза Руди. — Пътят на жълтите звезди.

В дъното й се движеха някакви хора. Под ръмящият дъжд те изглеждаха като призраци. Това не бяха човешки същества, а фигури, които бродеха под оловносивите облаци.

— Вие двамата какво чакате? — извика Курт (най-големият от децата на Щайнерови) и Руди и Лизел бързо закрачиха към него.

В училище Руди отиваше при Лизел по време на междучасията. Той не обръщаше внимание на другите, които дюдюкаха и подсвиркваха след новата глупачка в класа. Той беше с нея в началото, щеше да бъде с нея и по-късно, когато Лизел избухна в пристъп на гняв и безсилие. Но нямаше да го направи безплатно.

Веднъж в края на април, след като си дойдоха от училище, Руди и Лизел стояха на улица „Химел“ в очакване на обичайния футболен мач. Бяха малко подранили и другите деца още ги нямаше. Единственият човек, когото видяха, беше Фификус с устата-канавка.

— Погледни натам. — Руди посочи с ръка.

— Хей, Фификус!

Когато далечната фигура се обърна, Руди започна да подсвирква с уста.

Възрастният мъж се поизправи и започна да ругае с такова ожесточение, което може да бъде описано само като природен талант. Като че ли никой не знаеше истинското чу име, а дори и някой да го знаеше, никога не го използваше. Наричаха го Фификус, защото това име се полагаше на хора, които обичат да подсвиркват, което в случая с Фификус беше безспорен факт. Той непрестанно си подсвиркваше една мелодия от „Радецкия марш“ и всички деца в града охотно го имитираха, когато го срещнеха. И точно в този момент Фификус изоставяше обичайната си походка (приведена фигура, големи дългурести крачки и ръце, скрити зад гърба на дъждобрана), изправяше се и започваше да сипе обиди. Впечатлението, което правеше на спокоен и улегнал човек, бързо изчезваше и гласът му преливаше от гняв.

В този случай Лизел се присъедини към подигравките на Руди почти по импулс.

— Фификус! — отекна тя, възприемайки жестоките нотки, които детството очевидно изисква. Свиркането й беше ужасно, но нямаше време да го усъвършенства.

Той ги подгони, крещейки подир тях. Започна с думите „Geh scheissen!“, но сетне нещата бързо загрубяха. В началото ругатните му бяха насочени само към момчето, но скоро дойде ред и на Лизел.

— Ти, малка уличница! — ревеше той по неин адрес. Думите се стовариха в гърба й. — Никога не съм те виждал преди! — Представяте ли си, да нарече едно десетгодишно момиче уличница! Такъв си беше Фификус. Мнозина бяха на мнение, че той и фрау Холцапфел биха били чудесна двойка. — Върнете се тук! — бяха последните думи, които Лизел и Руди чуха, докато продължаваха да тичат.

Спряха, чак когато стигнаха до улица „Мюнхен“.

— Хайде — каза Руди, когато успяха да си поемат дъх. — Малко по-надолу е.

Той я заведе на стадиона „Хуберт“, сцената на инцидента „Джеси Оуенс“, където останаха да стоят с ръце в джобовете. Пистата се простираше пред тях. Само едно нещо можеше да се случи тук. И Руди пристъпи към действие.

— Сто метра — подхвърли той. — Обзалагам се, че не можеш да ме победиш.

Лизел нямаше да подмине това предизвикателство:

— Обзалагам се, че мога.

— И какво ще заложиш, малка Saumensch? Имаш ли пари?

— Разбира се, че не. А ти?

— Не. — Но Руди имаше идея. В този случай в него се обади любовникът: — Ако те победя, ще ми дадеш да те целуна. — Той клекна и започна да навива крачолите на панталоните си.

Лизел, меко казано, беше разтревожена.

— Защо искаш да ме целунеш? Аз съм мръсна.

— Аз също. — Руди очевидно не виждаше съществена пречка в малко мръсотия. И за двамата беше минало доста време от последната им баня.

Лизел мислеше над това, докато изучаваше мършавите крака на своя противник. Всъщност те бяха почти като нейните. Не може да ме победи, казваше си тя. Сетне кимна сериозно. Това беше просто една сделка.

— Можеш да ме целунеш, ако ме биеш. Но ако аз те бия, вече няма да пазя на вратата, когато играем мач.

Руди претегли нещата.

— Става — каза накрая той и си стиснаха ръцете.

От сивото мъгливо небе бяха започнали да падат малки капчици дъжд.

Пистата беше по-кална, отколкото изглеждаше.

И двамата състезатели бяха готови.

Руди хвърли един камък във въздуха, за да замести пистолетния изстрел. Когато той паднеше на земята, можеха да стартират.

— Почти не виждам линията на финиша — оплака се Лизел.

— А аз да не би да я виждам?

Те се втурнаха един до друг, бутайки се с лакти в опит да вземат предимство.

Пистата беше хлъзгава и покрита с локви и на около двайсетина метра от финала и двамата се строполиха на земята.

— Боже! — извика Руди. — Целият съм в лайна!

— Това не са лайна — поправи го Лизел, — а кал. — Макар да не беше съвсем сигурна, имайки предвид колко хлъзгави бяха последните пет метра до финиша. — Да кажем ли, че сме завършили наравно?

Руди погледна към нея, целият остри зъби и немирни сини очи. Половината му лице беше покрито с кал.

— Ако кажем, че сме завършили наравно, ще си получа ли целувката?

— На куково лято. — Лизел се изправи и започна да чисти калта от сакото си.

— Ще направя така, че вече да не си вратар.

— Предпочитам да си бъда вратар.

Докато вървяха по улица „Химел“, Руди я предупреди:

— Един ден, Лизел, ти ще бъдеш готова на всичко, за да ме целунеш.

Но Лизел беше на друго мнение.

Тя се закле.

Докато тя и Руди Щайнер бяха живи, тя никога нямаше да целуне този жалък мръсен Saukerl, особено пък днес. Имаше по-важни неща, за които да мисли. Тя погледна покритата си с кал униформа и заяви очевидното.

— Тя ще ме убие.

Лизел, разбира се, имаше предвид Роза Хуберман, известна също като мама, и тя наистина едва не я уби. Думата Saumensch бе споменавана особено често по време на наказанието. Лизел беше направена на кайма.

Инцидентът „Джеси Оуенс“

Както вече знаем, Лизел не беше още дошла на улица „Химел“, когато Руди извърши своето най-позорно деяние в детството. Но поглеждайки назад, на нея й се струваше, че сякаш е била там. В паметта си Лизел като че ли беше станала член на въображаемата публика на Руди. Никой не споменаваше нищо за този случай, но Руди компенсира това с толкова живо описание, че когато Лизел си мислеше за инцидента „Джеси Оуенс“, тя имаше чувството, че е видяла всичко с очите си.

Годината беше 1936-та. Олимпийските игри. Игрите на Хитлер.

Джеси Оуенс току-що беше завършил щафетното бягане на 4 Х 100 метра, печелейки четвъртия си златен медал. Новината за отказа на Хитлер да се ръкува с него и приказките, че той не е точно човек, защото е черен, бяха обиколили света. Дори и най-расистки настроените германци обаче бяха смаяни от Джеси Оуенс и мълвата за неговите постижения беше успяла някак да мине през пролуките. Никой не беше толкова впечатлен, колкото Руди Щайнер.

Цялото му семейство беше във всекидневната, когато той се измъкна незабелязано, отправяйки се към кухнята. Там Руди извади една голяма буца въглища и я стисна в малката си ръка.

— Сега или никога. — На лицето му имаше усмивка. Можеше да пристъпи към действие.

Намаза се добре с дебел слой въглищен прах, докато целият стана черен. Не пропусна и косата си. Накрая се огледа критично.

Момчето се усмихна почти маниакално на отражението си в прозореца и сетне по шорти и фланелка отмъкна тихо колелото на по-големия си брат, отправяйки се към спортната площадка „Хуберт“. В джоба си беше пъхнал няколко буци въглища, в случай че новият му телесен цвят се изтрие.

Във въображението на Лизел луната през онази нощ беше като пришита към небето. А облаците бяха закърпени около нея.

Ръждясалият велосипед изскърца страдалчески и спря до оградата на игрището. Руди слезе от него. Прехвърли се от другата страна и се отправи към началото на стометровата писта. Ентусиазирано, направи няколко непохватни разтягания, после си изкопа стартови дупки в пръстта.

В очакване на момента крачеше напред-назад, концентрирайки се под тъмното небе, неотклонно наблюдаван от луната и облаците.

— Оуенс изглежда във форма — започна да коментира той. — Това може да бъде най-голямата му победа над…

Той стисна въображаемите ръце на другите лекоатлети и им пожела успех, макар че знаеше истината. Те нямаха шанс.

Съдията им даде знак да пристъпят напред. Всеки квадратен сантиметър от стадиона „Хуберт“ се изпълни с въодушевена тълпа. Те викаха едно-единствено нещо. Скандираха името на Руди Щайнер — и неговото име беше Джеси Оуенс.

Сетне всички замлъкнаха.

Босите му крака се заровиха в пръста. Той я усещаше между пръстите си.

По сигнал на рефера Руди се надигна в клекнало положение и после изстрелът проряза дупка в нощта.

През първата една третина от спринта всичко бе наред, но беше само въпрос на време въглищният Оуенс да стане целият на ивици.

— Оуенс е напред — крещеше момчето пронизително, докато тичаше по празната писта, право напред към бурните аплодисменти на олимпийската слава. Той дори почувства как гърдите му късат лентата, когато прелетя през нея, заемайки първо място. Най-бързият човек на света.

Нещата отидоха на зле едва по време на почетната му обиколка. Сред тълпата близо до финиша го чакаше баща му, подобен на караконджул. Или поне караконджул в костюм. (Както беше споменато по-рано, бащата на Руди беше шивач. Човек рядко можеше да го види на улицата без костюм и вратовръзка. В този случай беше само с костюм и раздърпана риза.)

— Was ist los? — каза той на сина си, когато момчето се приближи в целия си въглищен блясък. — Какво по дяволите става тук? — Тълпата изчезна. Внезапно се надигна вятър. — Бях заспал на стола си, когато Курт забеляза, че си изчезнал. Всички излязоха да те търсят.

Господин Щайнер беше забележително вежлив човек при нормални обстоятелства. Но да намери едно от децата си черно като въглен в една лятна вечер не можеше да мине за нормално обстоятелство в неговите очи.

— Момчето е полудяло — промърмори той, признавайки вътрешно, че когато имаш шест деца, нещо такова неизбежно трябваше да се случи. Най-малко едно от тях щеше да се окаже черна овца. — Господин Щайнер продължи да го наблюдава, очаквайки обяснение. — Е?

Задъханият Руди се наведе напред и сложи ръце върху коленете си.

— Аз бях Джеси Оуенс. — Отговорът му прозвуча така, сякаш това беше най-обикновеното нещо на света. Тонът му сякаш казваше: „А на теб на какво ти прилича, по дяволите?“ Този тон обаче изчезна, когато видя печата на постоянното недоспиване върху очите на баща си.

— Джеси Оуенс? — Господин Щайнер беше от онези хора, които изглеждат малко недодялани. Гласът му беше грубоват и неподправен. Тялото му беше високо и тежко, като дъб. Косата му приличаше на трески за разпалка. — И какво за него?

— Нали го знаеш, татко, Черната магия?

— Ще ти дам аз една черна магия. — Той хвана ухото на сина си между палеца и показалеца си.

Руди трепна.

— Ох, наистина боли.

— Така ли? — Баща му обаче беше по-загрижен за лепкавия въглищен прах, който изцапа пръстите му. „Нима се е намазал целия? — мислеше си той. — Та дори и ушите си!“ — Да вървим.

На път за вкъщи господин Щайнер реши да поговори с момчето за политика, доколкото беше възможно. Едва след години Руди щеше да разбере баща си, когато беше твърде късно, за да го е грижа какво е разбрал.

След като завиха зад няколко ъгъла, те тръгнаха по улица „Химел“ и тогава Алекс каза:

— Синко, не можеш да обикаляш по улиците, боядисан в черно, чуваш ли?

Руди беше заинтригуван и объркан. Луната сега беше свободна да се движи, да се издига, да се спуска и да капе по лицето на момчето, правейки го красиво и мрачно като мислите му.

— Защо не, татко?

— Защото ще те отведат?

— Но защо?

— Защото не трябва да искаш да бъдеш като чернокожите хора, като евреите или всеки друг, който не е… като нас.

— Кои са евреите?

— Ти познаваш най-стария ми клиент, господин Кауфман? Откъдето ти купихме обувките?

— Да.

— Е, той е евреин.

— Не знаех това. Трябва ли да плащаш, за да бъдеш евреин? Или може би се нуждаеш от някакво разрешение?

— Не, Руди. — Господин Щайнер направляваше колелото с едната си ръка и Руди с другата. Но му беше трудно да направлява разговора. Той все още не беше пуснал ухото на сина и всъщност беше забравил за него. — Това е все едно да си немец или католик.

— О! А Джеси Оуенс католик ли е?

— Не знам! — Той се препъна в педала на колелото и пусна ухото на сина си.

Известно време вървяха мълчаливо, докато накрая Руди каза:

— Просто ми се иска да съм като Джеси Оуенс, татко?

Този път господин Щайнер сложи ръката си върху главата на Руди и обясни:

— Знам, синко, но ти имаш красива руса глава и големи безопасно сини очи. И трябва да си доволен от това, ясно ли е?

Но на Руди не му беше ясно.

Той не разбра нищо и тази нощ беше като прелюдия за нещата, които щяха да се случат. Две години и половина по-късно обущарският магазин на Кауфманови беше превърнат в купчина разбити стъкла и всички обувки бяха нахвърляни в един камион, както си бяха в кутиите.

Обратната страна на шкурката

Хората, предполагам, имат определящи моменти в живота си, особено когато са деца. За някои това е нещо от рода на инцидента „Джеси Оуенс“. За други е мигът на среднощна истерия и подмокрено легло.

Беше краят на май 1939 г. и вечерта бе като повечето други. Мама размахваше железния си юмрук. Татко беше навън. Лизел изчисти входната врата и се загледа в небето на улица „Химел“.

Малко преди това бе имало военен парад.

Облечените в кафяви ризи екстремисти от NSDAP4 (известна също като Нацистка партия) бяха минали с маршова стъпка по улица „Мюнхен“ с гордо развети знамена и високо вдигнати глави, сякаш бяха окачени на пръчки. Те пяха патриотични песни и накрая завършиха с мощен дружен рев „Deutschland uber Alles.“ „Германия над всичко.“

И както винаги, бяха възнаградени с ръкопляскания.

Това допълнително ги стимулира и те продължиха да маршируват още по-въодушевено, устремени бог знае накъде.

Хората на улицата стояха и ги наблюдаваха, някои ги поздравяваха с изпъната напред ръка, а други с пламнали от ръкопляскания длани. Лицата на някои бяха изкривени от гордост, като това на фрау Дилер, но имаше и други като Алекс Щайнер, подобен на пън, изрязан в човешка форма, които ръкопляскаха бавно и по задължение.

Лизел стоеше на тротоара с баща си и Руди. Над лицето на Ханс Хуберман беше паднала сянка.

През тази нощ Лизел сънува, както през всички останали. Най-напред видя маршируващите кафяви ризи, но скоро те я поведоха към влака, където я очакваше обичайното откритие. Брат и отново се взираше в нея.

Когато се събуди, пищейки, Лизел веднага разбра, че този път нещо се е променило. Изпод завивките идваше някаква миризма, топла и неприятна. В началото се опита да си внуши, че нищо не се е случило, но когато татко се приближи и я прегърна, тя изплака и призна факта в ухото му.

— Татко — прошепна Лизел, — татко. — И това беше всичко. Той вероятно сам бе доловил миризмата.

Ханс Хуберман я взе нежно от леглото и я отнесе в банята. Моментът дойде няколко минути по-късно.

— Ще махнем чаршафите — каза татко и в момента, в който дръпна плата, нещо тупна на пода.

Между краката на високия мъж лежеше черна книга със сребърни букви.

Той погледна към нея.

Погледна момичето, което плахо сви рамене.

Сетне съсредоточено прочете заглавието на глас: „Наръчник на гробаря“.

Значи така се казва, помисли си Лизел.

Между тях настъпи мълчание. Мъжът, момичето, книгата. Той я вдигна и заговори меко като памук.

Четири години по-късно, когато отиде да пише в мазето, Лизел си припомни две неща около травмата с подмокреното легло. Най-напред тя имаше изключително голям късмет, че татко намери книгата. (За щастие миналият път, когато чаршафите трябваше да бъдат изпрани. Роза накара Лизел да ги махне от леглото. „И побързай, Saumensch! Да не си мислиш, че имаме цял ден?“) Второ, тя очевидно беше горда, че Ханс Хуберман бе част от нейното образование. Странно е — написа Лизел след време, — но главната заслуга да се науча да чета не беше толкова на училището. А на татко. Хората не го мислят за особено умен и е вярно, че той не чете много бързо, но аз скоро щях да науча, че думите и писането веднъж бяха спасили живота му. Или поне думите и един човек, който го беше научил да свири на акордеон…

— Да караме поред — каза Ханс Хуберман през онази нощ. Сетне изпра чаршафите и ги простря. — А сега — рече той, когато се върна, — можем да започнем нашия среднощен час.

Жълтеникавата светлина беше оживяла от праха, който се носеше във въздуха.

Лизел седеше на студените чисти чаршафи, засрамена и ликуваща. Мисълта за подмокреното легло я измъчваше, но тя щеше да чете. Щеше да чете книгата.

В нея се надигна вълнение.

В ума й се мярна бляскавото видение на едно десетгодишно момиче, което четеше по-добре от всички други на света.

Само ако беше толкова лесно!

— Да ти кажа истината — заяви баща й направо, — самият аз не чета толкова добре.

Но това, че четеше бавно, не беше от значение. Дори навярно беше по-добре, че неговата скорост на четене е по-ниска от средната, защото по този начин момичето нямаше да се чувства толкова обезсърчено при пълната му липса на читателски умения.

Въпреки това в началото Ханс се чувстваше малко неловко, докато държеше книгата в ръцете си и прелистваше страниците.

Когато седна до нея на леглото, той се облегна назад, подвивайки леко крака настрани. Сетне прегледа отново книгата и я хвърли на одеялото.

— Защо му е на едно хубаво момиче да чете такова нещо?

Лизел отново сви рамене. Ако чиракът на гробаря четеше пълните съчинения на Гьоте или на някое друго литературно светило, сега пред тях щеше да има друга книга. Тя се опита да обясни.

— Аз… когато… тя лежеше на снега и… — Тихо изречените думи паднаха от леглото и се посипаха на пода като прах.

Но татко знаеше какво да каже. Той винаги знаеше какво да каже.

Ханс прокара пръсти през сънените си коси и рече:

— Добре, но искам да ми обещаеш нещо, Лизел. Обещай ми, че ако умра скоро, ще се погрижиш да бъда погребан, както трябва.

Тя кимна с цялата си искреност.

— Не искам да бъде прескачана шеста глава или стъпка четвърта от девета глава. — Той се засмя, последван от виновницата за подмокреното легло. — Е добре, радвам се, че се договорихме. А сега можем да започнем.

Ханс се намести за четене и кокалите му изскърцаха като дъските на старо дюшеме.

— Забавлението започва.

В тишината на нощта отварянето на книгата предизвика порив на вятъра.

Връщайки се назад, Лизел знаеше какво точно си е помислил татко, преглеждайки първата страница на „Наръчника на гробаря“. Той несъмнено си е давал сметка, че тази книга далеч не е идеалната за случая. В нея имаше думи, които бяха трудни дори за самия него. Да не говорим пък за това колко мрачна беше темата. Що се отнася до момичето, в нея се породи внезапното желание да я прочете, което тя дори не се опита да разбере. В известен смисъл може би искаше да се увери, че брат й е погребан, както трябва. Каквато и да беше причината, копнежът й да прочете тази книга, беше толкова силен, колкото можеше да бъде копнежът на едно десетгодишно момиче.

Заглавието на първата глава беше: „Стъпка първа: Избор на правилните инструменти.“ Кратко встъпление нахвърляше в общи линии съдържанието на следващите двайсет страници. Видовете лопати, кирки и ръкавици бяха изброени точка по точка, изтъкваше се и необходимостта от правилното им съхранение. Копаенето на гробове беше сериозно нещо.

Докато Ханс прелистваше страниците, той чувстваше очите на Лизел върху себе си. Те го търсеха и се взираха в него в трепетно очакване на първите думи, които ще се отронят от устните му.

— Ето тук. — Той се размърда отново и й подаде книгата. — Виж тази страница и ми кажи колко думи можеш да прочетеш.

Тя я погледна — и излъга.

— Около половината.

— Прочети ми някои от тях.

Но тя, разбира се, не можеше. Когато я накара да му посочи думите, които разчиташе, там имаше всъщност само три такива — трите главни думи в немския език за означаване на пълен член. А думите на цялата страница бяха общо около двеста.

„Може би ще се окаже по-трудно, отколкото съм предполагала“, помисли си Лизел за миг.

Ханс се наведе напред, стана и излезе.

Този път, когато се върна, каза:

— Всъщност имам по-добра идея. — В ръката си държеше дебел дърводелски молив и шкурка. — Да започнем от самото начало. — Лизел не видя причина да спори.

На опакото на един от листовете шкурка, в левия край, той очерта малък квадрат и тикна вътре в него едно главно „А“. В противоположния ъгъл сложи малко „а“. Дотук добре.

— А — каза Лизел.

— Коя дума започва, с „А“?

Тя се усмихна.

— Aphel.

Ханс написа думата с големи букви и нарисува една разкривена ябълка под нея. Той все пак беше бояджия, а не художник. Когато приключи, вдигна глава и каза:

— А сега буквата „В“.

Докато напредваха през немската азбука, очите на Лизел ставаха все по-големи. Тя беше правила това и в училище, заедно с децата от забавачницата, но този път беше по-добре. Сега нямаше други освен нея и не се чувстваше така огромна. Беше й приятно да наблюдава ръката на баща си, докато изписваше думите и чертаеше недодяланите си рисунки.

— Е, хайде, Лизел — каза той, докато момичето си блъскаше главата. — Нещо, което започва със „S“. Лесно е. Много съм разочарован от теб.

Тя не можа да измисли нищо.

— Хайде! Помисли си за мама — подшушна й той закачливо.

И в този момент думата се стовари върху лицето й като плесница.

— SAUMENSCH! — извика тя и татко избухна в смях. — Шт, не трябва да вдигаме толкова шум — каза момичето.

Но той продължи да се смее на глас, докато пишеше думата, допълвайки я с една от своите характерни рисунки.

— Татко! — прошепна Лизел. — Аз нямам очи!

Той помилва момичето по косата. Беше паднала в капана му.

— С усмивка като тази — каза Ханс Хуберман, — не ти трябват очи. — Той я прегърна и сетне погледна отново рисунката с лице от топло сребро. — А сега буквата „Т“.

Когато минаха през цялата азбука и я преговориха дузина пъти, татко се наведе напред и каза:

— Може би стига за днес?

— Само още няколко думи.

Но той беше категоричен.

— Достатъчно. Като се събудиш, ще ти посвиря на акордеон.

— Благодаря ти, татко.

— Лека нощ. — Тих едносричен смях. — Лека нощ, Saumensch.

— Лека нощ, татко.

Той изключи лампата, върна се и седна на стола. В тъмнината Лизел държеше очите си отворени. Тя наблюдаваше думите.

Уханието на приятелството

И така продължи.

През следващите няколко седмици на лятото среднощният урок започваше в края на всеки кошмар. Имаше още две подмокряния в леглото, но Ханс Хуберман просто повтаряше героичното си упражнение с мръсните чаршафи и се залавяше с урока по четене, рисувайки и рецитирайки. През ранните утринни часове, тихите гласове бяха гръмки.

В четвъртък, малко преди три часа следобед, мама каза на Лизел да се приготви, защото двете трябва да разнесат готовото пране. Татко обаче имаше други планове.

Той влезе в кухнята и каза:

— Съжалявам, мамо, но тя няма да дойде с теб днес.

Мама дори не си направи труда да вдигне глава от торбата с прането.

— А теб кой те е питал, Arschloch? Хайде, Лизел.

— Тя има урок по четене — обясни той, след което се усмихна на Лизел и й намигна. — С мен. Аз й преподавам. С нея ще отидем до река Ампер, където се учех да свиря на акордеон.

Сега вече бе привлякъл вниманието й.

Мама остави прането на масата, готвейки се да вложи в думите си подобаваща доза цинизъм.

— Какво каза?

— Мисля, че ме чу, Роза.

Мама се засмя.

— Ти пък на какво можеш да я научиш? — Картонена усмивка. Думи, сипещи се като боксови удари. — Като че ли самият ти можеш да четеш, Saukerl!

Кухнята чакаше. Татко нанесе контраудар.

— Ние ще разнесем прането вместо теб.

— Ти, мръсен… — Тя изведнъж замлъкна и след кратък размисъл добави: — Да се върнете преди да се стъмни.

— Ние и без това не можем да четем на тъмно, мамо — вметна Лизел.

— Какво искаш да кажеш, Saumensch?

— Нищо, мамо.

Татко се усмихна и посочи с ръка момичето.

— Книга, шкурка, молив — нареди той. После, когато Лизел вече беше излязла, добави: — И акордеона!

Скоро бяха на улица „Химел“, носейки думите, музиката и прането.

Докато вървяха към фрау Дилер, те се извърнаха на няколко пъти, за да видят дали мама все още е на портата. И тя наистина беше там. В един момент Роза Хуберман извика:

— Лизел, дръж прането, както трябва. Не го мачкай!

— Добре, мамо!

Няколко стъпки по-късно:

— Лизел, облечена ли си топло?!

— Какво?

— Saumensch dreckiges, никога не чуваш нищо! Облечена ли си топло? Днес може да застудее!

На ъгъла татко се наведе да си върже връзките на обувките.

— Лизел — рече той, — можеш ли да ми свиеш една цигара!

Нищо не би могло да й донесе по-голямо удоволствие.

След като разнесоха прането, те се отправиха към река Ампер, която течеше покрай града, отивайки към Дахау, концентрационния лагер.

Над реката имаше дървен мост.

Те седнаха на трийсетина метра от него, в тревата, където пишеха думи и ги четяха на глас, а когато наближи да падне мрак, Ханс извади акордеона. Лизел го гледаше и слушаше, макар че не забеляза веднага объркания израз върху лицето на татко, докато свиреше тази вечер.

В него бе настъпила промяна. Лека промяна.

Лизел я видя, но трябваше да мине време, за да я разбере, когато всички истории се сглобиха в една. Докато го наблюдаваше как свири, тя нямаше представа, че самият акордеон на Ханс Хуберман си имаше своята история. И след време тази история щеше да пристигне на улица „Химел“ №33 в ранните часове на сутринта, с отпуснати рамене и тръпнещо сако. Тя щеше да носи куфар, книга и два въпроса. История. История след история. История в друга история.

Засега, историята беше само една, що се отнася до Лизел, и тя й се наслаждаваше.

Момичето се отпусна във високата трева и легна по гръб.

Затвори очи, възприемайки мелодията с ушите си.

Имаше, разбира се, и проблеми. Татко на няколко пъти едва не й изкрещя.

— Хайде, Лизел — казваше той. — Ти знаеш тази дума, знаеш я!

Точно когато нещата като че ли тръгваха гладко, настъпваха неочаквани трудности и тя се объркваше.

Когато времето беше хубаво, следобедите ходеха на брега на река Ампер. А когато беше лошо, отиваха в мазето. Главно заради мама. В началото се опитаха да използват кухнята, но се оказа невъзможно.

— Роза — каза Ханс веднъж, като вметна думите си по средата на едно нейно изречение. — Ще ми направиш ли една услуга?

Тя вдигна глава от печката?

— Каква?

— Моля те, умолявам те, би ли си затворила устата само за пет минути?

Можете да си представите реакцията й.

В крайна сметка пак се озоваха в мазето.

Долу нямаше осветление, затова взимаха газената лампа и така бавно, между училището и дома, между реката и мазето, между добрите и лошите дни, Лизел се учеше да чете и да пише.

— Скоро — каза й веднъж татко — ще можеш да четеш онази ужасна гробарска книга със затворени очи.

— И ще мога да се махна от забавачницата — добави Лизел с мрачна решимост.

По време на един от уроците в мазето шкурката свърши (тя вървеше доста бързо) и татко извади отнякъде една четка. В дома на Хуберманови почти нямаше предмети на лукса, но пък имаше излишък от боя, която свърши добра работа за образованието на Лизел. Татко казваше някоя дума, момичето трябваше да я изрече буква по буква и след това да я нарисува на стената, в случай че не беше сбъркала. След месец стената беше замазана повторно. Нова циментова страница.

Понякога вечер след часовете в мазето Лизел седеше свита във ваната и чуваше едни и същи реплики:

— Смърдиш — казваше мама на Ханс. — Смърдиш на цигари и керосин.

Седейки във водата, тя си представяше миризмата, която идваше от дрехите на татко. Повече от всичко това беше уханието на приятелството и Лизел го усещаше и по себе си. Тя обичаше това ухание. Затова поднасяше ръка към носа си и се усмихваше, докато водата във ваната изстиваше.

Шампионът тежка категорияот училищния двор

Лятото на 1939 г. вървеше забързано или може би Лизел бързаше. Играеше футбол с Руди и другите деца от улица „Химел“ (основно забавление през цялата година), разнасяше прането из града с мама и учеше думи. И то като че ли свърши няколко дни, след като беше започнало.

До края на годината се случиха две важни неща.

Началото на септември.

В Молкинг беше хладен ден, когато войната започна и работата ми нарасна.

Светът говореше за нея.

Заглавията във вестниците звучаха приповдигнато.

Гласът на фюрера гърмеше по германските радиа: „Ние няма да се предадем. Няма да се спрем. Победата ще бъде на наша страна. Нашето време дойде.“

Германското нашествие в Полша беше започнало и хората се събираха навсякъде, за да слушат новини за него. Улица „Мюнхен“, като всички главни улици в Германия, оживя с началото на войната. Миризмите, виковете. Преди няколко дни се чу, че ще има купони и сега това вече беше официално оповестено. Англия и Франция изпратиха своите декларации на Германия. Да откраднем една фраза от Ханс Хуберман:

Забавлението започна.

В деня, в който войната беше обявена, татко бе имал късмета да получи поръчка за работа. На път за вкъщи, той взе от земята един захвърлен вестник и вместо да се наведе и да го мушне между кутиите с боя в количката си, го сгъна и го пъхна под ризата си. Когато се прибра у дома, потта беше изсмукала мастилото върху кожата му. Вестникът се озова на масата, но новините бяха отпечатани върху гърдите му. Татуировка. Разкопчал ризата си, той гледаше надолу под несигурното осветление в кухнята.

— Какво пише там? — попита Лизел. Тя гледаше ту черния отпечатък върху кожата, ту вестника.

— „Хитлер завзема Полша“ — отговори той и се отпусна тежко на един стол. — „Deutschland uber Alles“ — прошепна Ханс Хуберман, но в гласа му не прозвуча особен патриотизъм.

На лицето му се изписа пак онзи израз — неговото акордеоново лице.

Така започна една война.

Лизел скоро беше въвлечена в друга.

Близо месец след началото на учебната година тя беше преместена в подходящия за нея клас. Може би си мислите, че причината за това е било по-доброто й четене, но не беше така. Въпреки несъмнения напредък, Лизел все още четеше трудно. Изреченията й се изплъзваха. Думите й играеха номера. Всъщност тя беше преместена в по-горен клас, защото беше започнала да саботира забавачницата. Отговаряше на въпросите, зададени на други деца, и говореше на висок глас. На няколко пъти получи така наречения Watschen в коридора.

В новия си клас Лизел беше отведена настрани, сложена на един стол и учителката, която по случайност беше и монахиня, й каза да си затваря устата. Руди погледна към нея от другия край на класната стая и й помаха с ръка. Лизел му помаха в отговор и се опита да не се усмихне.

У дома тя беше доста напреднала с четенето на Гробарския наръчник заедно с татко. Те обграждаха с кръгче думите, които тя не разбираше, и на следващия ден се заемаха с тях в мазето. Лизел си мислеше, че е напреднала достатъчно. Но не беше така.

Някъде в началото на септември в училище бяха проведени изпити. Един от тях беше по четене. Всяко дете трябваше да излезе пред класа и да прочете откъс, избран от учителката. Беше мразовита сутрин, но слънцето сияеше ярко. Ореол обграждаше мрачната жетварка, сестра Мария. (Между другото, допада ми тази представа на хората за мрачната жетварка с нейната коса. Намирам я за забавна.)

В огряната от слънцето стая имената гърмяха едно след друго, изричани наслуки:

— Валденхайм, Леман, Щайнер.

Всички ставаха един по един и четяха, представяйки се кой както може. Руди беше изненадващо добър.

По време на изпита Лизел седеше, обзета едновременно от трепетно очакване и мъчителен страх. Ужасно искаше да провери себе си и да види доколко е напреднала. Щеше ли да се справи. Можеше ли да се доближи до Руди и останалите?

Всеки път, когато сестра Мария погледнеше списъка си, сноп от нерви се стягаше около ребрата на Лизел. Той се появи най-напред в стомаха й, но сетне пропълзя и нагоре. Скоро щеше да се усуче около шията й като дебело въже.

Когато Томи Мюлер приключи посредственото си представяне, учителката огледа стаята. Всички бяха чели. С изключение на нея.

— Много добре. — Сестра Мария кимна, стигайки до края на списъка. — Приключихме.

— Не! — извика един глас, който почти се материализира в другия край на класната стая. Към него беше прикрепено момче с лимонено руса коса и колене, които стърчаха изпод панталоните му под чина. То вдигна ръка и каза: — Сестро, мисля, че забравихте Лизел.

Сестра Мария не беше особено впечатлена от пропуска си.

Монахинята хвърли дневника на масата пред себе си и втренчи поглед в Руди с тъжно неодобрение. В израза на лицето й имаше нещо почти меланхолично. Защо, мислеше си тя жалостиво, трябва да търпя Руди Щайнер? Той просто не може да си държи устата затворена. Защо, боже мой, защо?

— Не — отсече сестра Мария накрая. Малкият й корем се наклони напред заедно с останалата част от нея. — Боя се, че Лизел не може да го направи, Руди. — Учителката погледна към момичето, сякаш, за да намери потвърждение за думите си. — Тя ще ми почете по-късно.

Лизел се покашля и заговори с нотки на тихо предизвикателство в гласа си:

— Мога да го направя, сестро. — Повечето деца я наблюдаваха мълчаливо. Неколцина от тях демонстрираха изтънченото детско изкуство на присмеха.

На монахинята й се струпа вече твърде много.

— Не, не можеш! Какво правиш? — извика тя след това, защото Лизел бе станала от стола си и вървеше бавно и сковано към черната дъска. Тя взе книгата и я отвори наслуки.

— Добре тогава — каза сестра Мария. — Щом искаш, направи го!

— Да, сестро. — След кратък поглед към Руди Лизел сведе глава и втренчи очи в страницата.

Когато ги вдигна отново, стаята като че ли се разпадна и сетне се сглоби наново, но някак разкривена. Всички деца се бяха слели пред очите й в една обща каша и в миг на вдъхновение тя си представи как прочита цялата страница гладко, безупречно и победоносно.

— Хайде, Лизел.

Руди наруши мълчанието.

Крадецът на книги погледна надолу, към думите.

Хайде. Този път Руди изрече думата безгласно. Хайде, Лизел.

Тя чу как кръвта тупти в слепоочията й. Изреченията се замъглиха.

Бялата страница изведнъж се оказа написана на друг език и това, че в очите й не се появиха сълзи не помагаше. Дори вече не виждаше думите.

И слънцето. Това ужасно слънце. То разби прозореца — стъклата бяха навсякъде — и сипеше лъчите си над безполезното момиче. То сякаш крещеше в лицето й: „Можеш да откраднеш книга, но не можеш да прочетеш нищо от нея!“

И тогава тя го намери. Решението.

Поемайки си дълбоко дъх, Лизел започна да чете, но не от книгата, която беше пред нея, а от „Наръчника на гробаря“. Глава Трета: „Когато вали сняг“. Беше запомнила текста наизуст от уроците с татко.

— Когато вали сняг — поде Лизел, — постарайте се да си набавите добра лопата. Копайте дълбоко. Не трябва да ви мързи. Не пестете усилия. — Тя отново преглътна голяма буца въздух. — Разбира се, по-лесно е да изчакате по-топлите часове на деня, когато…

И тук всичко свърши.

Книгата беше грабната от ръцете й и й беше заповядано:

— Лизел, в коридора!

Докато получаваше своето малко Watschen, Лизел чуваше смеха от класната стая, прекъсван от удрящата ръка на сестра Мария. Тя ги виждаше. Всички онези смачкани на каша деца. Ухилени, заливащи се от смях. Окъпани от слънчевата светлина. Всички се смееха, с изключение на Руди.

През междучасието й се подиграваха. Едно момче на име Лудвиг Шмайкел дойде при нея с някаква книга.

— Хей, Лизел — каза той, — имам проблем с една дума тук. Би ли ми я прочела? — Лудвиг се засмя, десетгодишен самодоволен смях. — Ти си Dummkoph — ти си идиотка!

Облаците сега се носеха един след друг, големи и тромави. И други деца започнаха да й подвикват, наблюдавайки я как кипи от гняв.

— Не ги слушай — посъветва я Руди.

— Лесно ти е да го кажеш. Не ти си глупавият.

Към края на междучасието градусът на коментарите се повиши и в един момент нещо в нея се прекърши. Шмайкел отново се приближи към нея.

— Хайде, Лизел. — Той тикна книгата под носа й. — Ще ми помогнеш ли?

И тя наистина му помогна.

Стана, взе книгата от него, и докато той се хилеше през рамо на няколко от децата, тя я хвърли настрани и го ритна с всичка сила в областта на слабините.

Е, както можете да предположите, Лудвиг Шмайкел определено се сгъна на две, като в същото време получи и удар в ухото. А когато се строполи на земята, той беше нападнат. Беше връхлетян от момиче, което го удряше, дращеше и унищожаваше. Момиче обзето от неистова ярост. Кожата му беше толкова топла и мека. Кокалчетата и ноктите й бяха толкова страховито твърди и остри, макар и малки.

— Ти, Saukerl. — Гласът й също можеше да дращи. — Arschloch! Можеш ли да ми кажеш думата Arschloch буква по буква?

О, какви облаци се събраха там.

Огромни тлъсти облаци.

Тъмни и дундести.

Те се блъскаха един в друг. Извиняваха се. Движеха се и си търсеха място.

Децата, разбира се, се скупчиха наоколо, както обикновено правят, когато стане бой. Бульон от ръце, крака, викове и възклицания, който ставаше все по-гъст. Те гледаха как Лизел Мемингер пердаши Лудвиг Шмайкел, както никой през живота му не го е пердашил.

— Боже мой! — изпищя едно момиче. — Тя ще го убие.

Лизел не го уби.

Но беше близо до това.

Всъщност, единственото нещо, което я спря, беше потръпващото ухилено лице на Томи Мюлер. Все още преливаща от адреналин, Лизел го зърна да се кикоти по един толкова нелеп начин, че го свали на земята и започна да налага и него.

— Какво правиш!? — изви той жалостиво и едва след третия или четвъртия удар и появата на ярката струйка кръв от носа му тя спря.

Застанала на колене, Лизел си пое дълбоко въздух, слушайки стоновете под себе си. Тя огледа водовъртежа от лица около нея и обяви:

— Не съм глупава.

Никой не оспори това.

Когато всички влязоха в класната стая и сестра Мария видя състоянието на Лудвиг Шмайкел, започна разследване. Подозренията най-напред паднаха върху Руди и още няколко момчета, които постоянно се биеха.

— Ръцете! — нареди учителката и всяко от децата й показваше поред ръцете си, но всички те се оказваха чисти. — Не мога да повярвам! — промърмори по едно време монахинята. — Не е възможно! — Изумлението й беше предизвикано от ръцете на Лизел Мемингер, по които съвсем ясно се виждаха следи от Лудвиг Шмайкел с цвят на ръжда. — В коридора! — отсече сестра Мария за втори път този ден. Всъщност, за втори път през този час.

Този път пердахът не беше малък. Не беше и среден. Това беше майката на всички наказания в коридора — големия Watschen, така да се каже. В крайна сметка Лизел едва сядаше на чина си до края на седмицата. И този път от класната стая не се чуваше смях, защото всички слушаха уплашено какво става навън.

В края на учебния ден Лизел потегли към вкъщи с Руди и другите деца от семейство Щайнер. Докато наближаваха улица „Химел“, мислите й се редяха една след друга в ума й, докато накрая я обзе дълбока мъка — проваления рецитал на „Наръчника на гробаря“, разрушеното й семейство, кошмарите й, унижението през този ден. Тя се сви в една канавка и се разхлипа. Руди беше там, до нея.

Започна да вали, хубав силен дъжд.

Курт Щайнер им извика нещо, но никой от тях не помръдна. Едното дете седеше измъчено под падащите талази дъжд, а другото стоеше до него и чакаше.

— Защо трябваше той да умре? — попита Лизел, но Руди пак не направи нищо. Не каза нищо.

Когато тя най-накрая се изправи, той я прегърна през рамо, както правят най-добрите приятели, и двамата тръгнаха. Нямаше молби за целувки. Нищо такова. Как да не се влюбиш в момче като Руди?

„Само не ме ритай през топките“, мислеше си той в това време, но не й го каза. Трябваше да минат близо четири години, за да сподели това с нея.

А сега Руди и Лизел вървяха по улица „Химел“ под дъжда.

Той беше лудият, който се беше боядисал в черно, нанасяйки поражение на света.

Тя беше крадецът на книги без думи.

Но доверете ми се, думите бяха на път и когато пристигнеха, Лизел щеше да ги държи в ръцете си като облаци и щеше да ги изстисква като дъжд.