Крадецът на книги

Краят на света (част I)

Отново ви предлагам да надзърнете какво става накрая. Може би, за да смекча удара, който ще дойде по-късно, или сама да се подготвя за онова, което имам да разкажа. И в единия, и в другия случай трябва да ви съобщя, че валеше на улица „Химел“, когато светът за Лизел Мемингер свърши.

От небето падаха капки.

Като кран, който някое дете безрезултатно се беше опитало да затегне. Първите капки бяха хладни. Аз ги усетих върху ръцете си, докато стоях пред вратата на фрау Дилер.

Междувременно чувах калаените самолети горе над главата си. Когато вдигнех очи, ги виждах през надвисналите облаци. Гледах как отварят търбусите си и пускат товара си от бомби. Както можеше да се очаква, те често пропускаха целите си.

Бомбите падаха и скоро облаците щяха да обгорят, а капките да се превърнат в пепел. Горещи снежинки щяха да се посипят по земята.

Накратко, улица „Химел“ беше изравнена със земята.

Къщите бяха срутени от единия до другия край на улицата. Фотография в рамка на един много сериозен на вид фюрер лежеше разнебитена и очукана на напукания под. И въпреки това Хитлер се усмихваше в неговия характерен строг стил. Той знаеше нещо, което всички ние не знаехме. Но аз пък знаех нещо, което фюрерът не знаеше. През цялото време хората спяха.

Спеше Руди Щайнер. Спяха мама и татко. Фрау Холцапфел, фрау Дилер. Томи Мюлер. Всички спяха. Всички умираха.

Само един човек оцеля.

Тя оцеля, защото седеше в мазето, четейки историята на своя живот, проверявайки я за грешки. По-рано това помещение бе обявено за твърде плитко, но през нощта на 7 октомври то се оказа достатъчно дълбоко. Разрушителните снаряди летяха в галоп и часове по-късно, когато над Молкинг се спусна странна разхвърляна тишина, мъжете от местния Специален противовъздушен отряд чуха нещо. Нещо като ехо. Някъде долу едно момиче блъскаше с молива си по тенекия с боя.

Те всички се спряха, наострили уши, и когато чуха звука отново, започнаха да копаят.

Те хвърляха всичко нагоре.

Когато още един къс стена беше махнат, един от тях видя косата на крадеца на книги.

Мъжът се засмя от сърце. Той изваждаше дете от утробата на земята.

— Не мога да повярвам… тя е жива!

Имаше толкова много радост сред забързаните мъже, които радостно си подвикваха, но аз не споделях напълно ентусиазма им.

По-рано бях държала баща й в едната си ръка и майка й в другата. Душите и на двама им бяха толкова меки.

Някъде по-нататък телата им бяха наредени на земята заедно останалите. Красивите сребристи очи на татко вече започваха да се покриват с ръжда, а картонените устни на мама бяха застинали, наполовина отворени, най-вероятно докато бе хъркала. Или изричайки типичното германско богохулство — мили боже!

Ръцете на мъжете от спасителния екип изтеглиха Лизел и я изтупаха от посипалия се по нея прах.

— Малко момиче — казаха те, — сирените закъсняха. Какво правеше ти долу в мазето? Откъде знаеше?

Онова, което те не забелязаха, беше, че момичето все още държи книгата. Тя изкрещя своя отговор. Зашеметяващият писък ма живите.

— Татко!

И още веднъж. Лицето й се сгърчи и ужасеният й глас достигна още по-голяма височина:

— Татко, татко!

Те си я предаваха от ръце в ръце, докато Лизел крещеше, виеше и плачеше. Тя още не знаеше дали беше ранена, защото успя да се изтръгне от тях и се залута сред развалините с търсещи очи, продължавайки да ридае и да зове баща си.

Лизел стискаше силно книгата.

Държеше се отчаяно за думите, които бяха спасили живота й.

Деветдесет и осмия ден

През първите деветдесет и осем дни след завръщането на Ханс Хуберман през април 1943 г. всичко беше наред. Често той се натъжаваше, докато си мислеше за сина си, който се биеше в Сталинград, но се надяваше, че момчето е наследило част от късмета му.

На третия ден след завръщането си Ханс свири на акордеона си в кухнята. Обещанието си е обещание. Имаше музика, супа, шеги и смях на едно четиринайсетгодишно момиче.

— Saumensch — предупреди я мама, — престани да се смееш толкова високо. Шегите му не са чак толкова добри. И освен това са мръсни…

След една седмица Ханс се върна на служба и започна работа в едно военно управление в града. Каза, че там имали добри запаси от цигари и храна и понякога носеше вкъщи курабии и допълнително мармалад. Също като в добрите стари дни. През май имаше едно не особено опасно въздушно нападение. Като добавим към това необходимостта от време на време да казва „хайл Хитлер“ тук или там, всичко останало беше наред.

До деветдесет и осмия ден.

Това беше същата стара жена, която оповести появата на евреите първия път, когато Лизел ги видя. Лицето й беше мораво, очите тъмносини като вена, а предсказанието — точно.

В сърцето на лятото Молкинг получи знамение за нещата които предстояха да се случат. То се появи по обичайния си начин. Първо главата на крачещ войник и дулото, което стърчеше над нея. После дрипавата верига от дрънчащи евреи.

Единствената разлика беше, че този път ги докараха от противоположната посока. Отведоха ги в съседния град Неблинг, където щяха да разчистват улиците — работа, която армията отказваше да върши. Към края на деня ги поведоха обратно към лагера, бавни, отпаднали и сломени.

И Лизел отново потърси сред тях Макс Ванденбург, смятайки, че той лесно би могъл да се озове в Дахау, без да е минавал през Молкинг до този момент. Но го нямаше. Не и в този случай.

През един топъл августовски следобед, обаче, Макс действително щеше да мине през града заедно с останалите. Но за разлика от другите, той нямаше да върви с наведена глава, хвърляйки само бегъл поглед към зяпачите.

В този случай, през юли, на деветдесет и осмия ден от завръщането на татко според изчисленията на Лизел, тя стоеше и оглеждаше върволицата от печални евреи с надеждата да види Макс. Ако не друго, това поне смекчаваше болката от тъжната гледка.

„Това е ужасна мисъл“, щеше да напише тя по-късно в мазето на улица „Химел“, макар да знаеше, че това е самата истина. Болката от тъжната гледка. Ами тяхната болка? Болката на препъващите се обувки, изтезанията и затварящите се врати на концентрационния лагер?

Те минаха на два пъти през последните десет дни и скоро след това анонимната жена с моравото лице от улица „Мюнхен“ се оказа абсолютно права. Нещастието действително дойде и ако хората обвиняваха евреите като своеобразно предизвестие или пролог, редно беше да видят и истинската причина във фюрера и неговата мисия в Русия — защото когато улица „Химел“ се събуди по-късно през юли, един завърнал се войник беше открит мъртъв. Той висеше от гредата на една обществена пералня близо до магазина на фрау Дилер. Още едно човешко махало. Още един спрял часовник.

Небрежният собственик беше оставил вратата отворена.

Толкова много хора ме преследваха по онова време, зовяха ме и ме молеха да ги взема с мен. Имаше и друга по-малка група, която само мълвеше името ми със задавени гласове.

— Вземи мен — казваха те и никой не можеше да ги спре. Да, те се страхуваха, но не и от мен. Това беше страхът да се изправиш сам срещу себе си, срещу света и другите, подобни на теб.

Нямаше какво да направя.

Те имаха твърде много начини, бяха твърде изобретателни и когато си свършеха работата добре, аз нямаше как да им отказвам, какъвто и способ да бяха избрали.

Микаел Холцапфел знаеше какво прави.

Той се самоуби заради това, че бе пожелал да живее.

Аз, разбира се, изобщо не видях Лизел Мемингер през онзи ден. Както обикновено, стигнах до заключението, че съм твърде заета, за да остана на улица „Химел“ и да слушам писъците. Чувствам се неприятно, когато хората ме хващат с окървавените си ръце и затова си тръгнах, отправяйки се към утринното слънце, което багреше небето в свежи цветове.

Не чух гърмящия глас на възрастния мъж, който намери тялото, нито звука на бягащите крака, нито изненаданите възклицания. Не чух и мършавия мъж с мустаци, който си мърмореше под нос.

— Безобразие, истинско безобразие…

Не видях фрау Холцапфел, легнала по гръб на улица „Химел“, с разперени ръце, съкрушена, пищяща в пристъп на пълно отчаяние. За всички тези неща научих няколко месеца по-късно, когато се върнах тук и прочетох нещо, наречено „Крадецът на книги“. Тогава ми беше обяснено, че Микаел Холцапфел се беше предал не заради осакатената си ръка или някакво друго нараняване, а заради чувството си на вина, че е жив.

Момичето беше разбрало, че в последните си дни преди края той изобщо не беше спал и всяка следваща нощ е била за него като отрова. Често си го представям как лежи буден и потен в чаршафите си от сняг, виждайки мислено откъснатите крака на брат си. Лизел пишеше, че на няколко пъти е била на крачка от това да му разкаже за собствения си брат, както бе постъпила с Макс, по като че ли имаше голяма разлика между едно далечно кашляне и два заличени крака. Как да утешиш човек, който е видял такива неща? Можеш ли да му кажеш, че фюрерът се гордее с него, и че го обича за онова, което е направил в Сталинград? Смееш ли да го сториш? Не, по-добре е да ги оставиш да говорят те. Но бедата, разбира се, е там, че такива хора оставят най-важните си думи за по-късно, за да бъдат намерени от други. Бележка, изречение или дори въпрос, или писмо, както се случи на улица „Химел“ през юли 1943 г.

Ханс Хуберман беше помолен да съобщи новината на фрау Холцапфел. Той стоеше на прага й и тя навярно я видя, изписана на лицето му. Двама сина за шест месеца.

Утринното слънце пламтеше зад Ханс, когато жилестата жена мина покрай него. Тя се затича, хлипаща, към събралата се малко по-надолу тълпа. Повтаряше името на Микаел отново и отново, но той вече й беше отговорил. Фрау Холцапфел държа сина си в прегръдките си близо половин час, както разказва крадецът на книги. Сетне тя тръгна към ослепителното слънце над улица „Химел“ и седна малко по-нататък, неспособна да направи нито крачка повече.

Хората гледаха от разстояние какво става. Когато си далеч, винаги е по-лесно.

Ханс Хуберман седеше до нея.

Той сложи ръката си върху нейните, когато тя легна назад на коравата земя.

И позволи на крясъците й да изпълнят улицата.

Много по-късно Ханс я съпроводи в къщата й, придържайки я безкрайно внимателно. И колкото и да се опитвам да видя нещата по различен начин, в ума ми изплува една-единствена картина…

Всеки път, когато си представя обезумялата от мъка жена и високия мъж със сребристи очи, в кухнята на улица „Химел“ №31 винаги вали сняг.

Творецът на войни

Във въздуха се усещаше миризмата на току-що скован ковчег. Черни дрехи. Огромни куфари под очите. Лизел стоеше с останалите на тревата. Тя чете на фрау Холцапфел същия този следобед. „Приносителят на сънища“, любимата книга на нейната съседка. Целият ден беше напрегнат.

Германците вече плащаха за делата си и пъпчивите малки коленца на фюрера бяха започнали да треперят.

Но все пак трябва да му отдам дължимото, на този фюрер.

Той наистина имаше желязна воля.

Темповете на войната по никакъв начин не спаднаха, нито пък намаля ожесточението, с което се изкореняваше еврейската чума. Макар повечето лагери да бяха из Европа, няколко бяха останали и в Германия.

В тези лагери имаше много хора, които все още бяха принуждавани да работят, и да ходят.

Макс Ванденбург беше един от тези евреи.

Пътят на думите

Това се случи в един малък град в сърцето на родината на Хитлер.

Потокът на човешкото страдание се лееше обилно и една малка част от него достигна и дотук.

Върволица от евреи вървеше през покрайнините на Мюнхен и след като мина през тълпата, едно малко момиче направи немислимото, тръгвайки заедно с тях. Когато войниците я издърпаха и я хвърлиха на земята, тя стана отново. И продължи.

Сутринта беше топла.

Още един прекрасен ден за парад.

Войниците и евреите бяха минали през няколко града и току-що бяха пристигнали в Молкинг. Възможно беше в лагера да са се нуждаели от допълнителна работна ръка или може би бяха умрели определен брой затворници, чиито места трябваше да бъдат попълнени. Каквато и да беше причината, нова партида от свежи уморени евреи вървяха пеш към Дахау.

Както винаги, Лизел се затича по улица „Мюнхен“ заедно с обичайното множество от зяпачи.

— Хайл Хитлер!

Тя чу поздрава на първия войник, който се зададе по пътя, и тръгна натам през тълпата, за да посрещне процесията. Гласът му я смая. Той превърна безкрайното небе над главата му в таван, от който думите отскочиха и паднаха в куцащите крака на евреите.

Очите им.

Един по един те извръщаха глави към забързаната улица и когато Лизел си намери място, откъдето виждаше добре, тя се спря и започна да ги изучаваха. Очите й обхождаха редиците, лице след лице, търсейки онзи, който бе написал „Надвесеният човек“ и „Игрословецът“.

Коса като перушина, мислеше си тя.

Не, коса като клечки. Така изглеждаше тя, когато не беше мита. Търси коса като клечки, блатисти очи и брада като трески за разпалване на огън.

Боже, те бяха толкова много.

Толкова много умиращи очи и тътрещи се крака.

Лизел ги оглеждаше и онова, което й помогна да разпознае Макс, не бяха точно чертите на лицето му, а начинът, по който един от евреите се взираше в тълпата. Напрегнато и съсредоточено. Лизел задържа поглед върху единственото лице, което гледаше право към германски зяпачи. То ги изучаваше толкова вглъбено, че хората около крадеца на книги забелязаха това и го посочиха с ръка.

— Какво гледа той? — каза един мъжки глас до нея.

Крадецът на книги слезе от тротоара на улицата.

Никога в живота си не беше правила по-трудно движение. Никога сърцето й не беше блъскало по-силно в младите й гърди.

Тя пристъпи напред и каза много тихо:

— Той търси мен.

Гласът й заглъхна някъде далече в нея. Тя трябваше да го намери отново, за да може да извика името му.

Макс.

— Тук съм, Макс!

И по-високо.

— Макс, тук съм!

Той я чу.

Лизел излезе пред тълпата и тръгна през потока от евреи, докато, най-накрая стигна до него и го хвана за ръката.

Макс сведе лице към нея.

И сетне, когато тя се препъна, евреинът, отвратителният евреин протегна ръка и й помогна да стане. Това усилие му костваше цялата сила, с която разполагаше.

— Аз съм тук, Макс — каза тя отново. — Аз съм тук.

— Не мога да повярвам… — Думите се отрониха от устата на Макс Ванденбург. — Гледай колко си пораснала. — Очите му бяха безкрайно тъжни. И се напълниха със сълзи. — Лизел… те ме хванаха преди няколко месеца. — Гласът му едва-едва се чуваше, но все пак достигна до нея. — На път за Щутгарт.

Потокът от евреи беше тъмно нещастие от ръце и крака. Дрипави униформи. Нито един от войниците все още не беше я видял и Макс я предупреди:

— Трябва да ме оставиш, Лизел. — Той дори се опита да я отблъсне, но момичето беше прекалено силно. Измършавелите ръце на Макс не можаха да я поместят и тя продължи да върви сред мръсотията, глада и хаоса.

Най-накрая присъствието й беше разкрито.

— Хей! — извика един войник, сочейки я с камшика си. — Хей, момиче, какво правиш? Махай се оттам.

Когато тя не му обърна внимание, войникът разблъска плътното човешко множество с камшика си, пробивайки си път. Скоро той се извиси над нея и тогава Лизел забеляза ужасеното изражение на Макс Ванденбург. Беше блед като платно, сякаш някой го душеше. Беше го виждала уплашен и преди, но никога по този начин.

Войникът я сграбчи.

Тя чувстваше всяко кокалче и всяка става на пръстите му, които се бяха впили в дрехата й и разкъсваха кожата й.

— Казах да се махаш! — изкрещя той, сетне я повлече и я хвърли към стената от зяпащи германци. Ставаше все по-топло. Слънцето изгаряше лицето й. Момичето се строполи болезнено на земята, но отново се изправи. Посъвзе се и зачака. Сетне отново влезе в потока от хора.

Този път Лизел си проправяше път откъм тила на колоната.

Отдалече виждаше само подобните на клечки кичури коса и вървеше към тях.

Този път тя не протегна ръка, а просто спря. Някъде вътре в нея бяха душите на думите. Те се изкатериха нагоре и застанаха до нея.

— Макс — каза Лизел. Той се обърна и за миг затвори очи, а момичето продължи: — Имало някога един странен малък човек. — Ръцете и висяха отпуснато до тялото й, но пръстите й бяха свити в юмруци. — Но имало също и един игрословец.

Един от евреите, които отиваха към Дахау, изведнъж бе спрял.

Той стоеше абсолютно неподвижно, докато другите го заобикаляха мрачно, оставяйки го съвършено сам. Очите му се рееха без посока и всичко беше толкова просто. Момичето бе подхвърлило думите на евреина. И сега те се изкачваха към него.

Следващия път когато Лизел заговори, въпросите сякаш се препъваха и падаха от устата й. Горещи сълзи се бореха за място в очите й, но тя ги възпираше. По-добре беше да остане горда и непреклонна. По-добре думите да свършат всичко.

— „Наистина ли си ти?“ — каза тя. — „От твоята буза ли взех онова семенце?“

Макс Ванденбург продължаваше да стои неподвижно.

Той не падна на колене.

Спряха хора, евреи и облаци. И наблюдаваха.

Както стоеше, Макс погледна първо момичето, сетне вдигна глава към небето, което беше широко, синьо и великолепно. Отгоре падаха тежки лъчи, дълги слънчеви копия, които къпеха пътя в светлина. Облаците извиваха гърбове, за да погледнат назад и продължаваха по пътя си.

— Такъв прекрасен ден — промълви той и гласът му сякаш се състоеше от многобройни късове. Прекрасен ден да умреш. Прекрасен ден да умреш така…

Лизел вървеше към него. Тя имаше смелостта да протегне ръка и да докосне брадясалото му лице.

— Наистина ли си ти, Макс?

Такъв великолепен германски ден и неговата внимателна тълпа.

Той поднесе дланта й към устните си.

— Да, Лизел, аз съм. — После Макс задържа ръката на момичето до лицето си, плачейки върху пръстите й. Той плачеше, докато войниците се приближиха под погледите на малка група безочливи евреи.

Камшиците се стовариха върху него.

— Макс! — изплака момичето.

И сетне беззвучно, докато я влачеха:

Макс.

Еврейският юмручен боец.

В ума й вървеше поток от думи:

Макси Такси. Така са те наричали твоите приятели в Щутгарт когато си се биел на улицата, помниш ли? Помниш ли, Макс? Ти ми разказа това. Аз помня всичко…

Това беше ти — момчето с корави юмруци. И пак ти ми каза, че ще фраснеш смъртта по лицето, когато дойде за теб.

Помниш ли снежния човек, Макс?

Помниш ли?

Долу в мазето?

Помниш ли белия облак със сивото сърце?

Фюрерът все още идва понякога долу и те търси. Ти му липсваш. Липсваш на всички ни.

Камшикът. Камшикът.

Камшикът продължи да плющи. Той се стоварваше върху лицето на Макс. Жилеше брадичката му. Гравираше гърлото му.

Макс се строполи на земята и войникът се обърна към момичето. Устата му беше отворена. Той имаше безупречни зъби.

Внезапно просветване пред очите й. Тя си спомни деня, когато бе искала Илза Херман или поне надеждната Роза да я зашлеви, но нито една от тях не го направи. В този случай не остана разочарована.

Камшикът се вряза в ключицата й, достигайки чак до лопатката.

— Лизел!

Тя познаваше този човек.

Докато войникът замахваше с ръка, Лизел зърна уплашения Руди Щайнер в пролуките между тълпата. Той я викаше. Тя видя измъченото му лице и жълтата му коса.

— Лизел, махай се оттам!

Крадецът на книги не се махна.

Тя затвори очи и улови следващата изгаряща ивица и след това още една, докато тялото й падна на топлата настилка на улицата. Тя опари бузата й. Пристигнаха още думи, този път от войника.

— Steh‘ auf.

Икономичното изречение беше насочено не към момичето, а към евреина. Сетне то получи развитие:

— Ставай, гадино, ти еврейско куче, ставай, ставай…

Макс успя да се задържи прав.

Още една лицева опора, Макс.

Още една лицева опора върху студения под на мазето.

Краката му се помръднаха.

Той ги повлече и продължи.

Залиташе, а пръстите му бършеха следите от камшика, за да успокоят паренето. Когато потърси отново с поглед Лизел, войникът сложи ръце върху окървавените му рамене и го блъсна.

Високото момче с лимонена коса дойде. То клекна и извика, извръщайки леко глава наляво:

— Томи, ела тук и ми помогни. Трябва да я изправим. Томи, побързай! — Руди подхвана крадеца на книги под мишниците и я повдигна. — Лизел, моля те, трябва да се махнеш от пътя.

Когато Лизел успя да стане, тя погледна смаяните германци с окаменели лица. Сетне отново се строполи в краката им, но само за кратко. Когато главата й се отпусна на земята, тя почувства парване, сякаш някой беше драснал клечка кибрит върху лицето й. Пулсът й подхвана болката и я прехвърли върху другата буза.

Краката и петите на последните евреи се мержелееха надолу по пътя.

Лицето й гореше и тя чувстваше упорита болка в ръцете и краката си — скованост, която беше едновременно мъчителна и изтощителна.

Лизел се изправи, за последен път.

Тръгна несигурно и сетне се затича надолу по улица „Мюнхен“, в посоката, в която беше заминал Макс Ванденбург.

— Лизел, какво правиш?!

Тя се изтръгна от думите на Руди и не обърна никакво внимание на хората, които зяпаха отстрани. Повечето от тях гледаха безмълвно. Статуи с туптящи сърца. Като зрители в последният етап на маратон. Лизел извика отново, но не беше чута. Пред очите й падаха кичури коса.

— Моля те, Макс!

След около трийсетина метра, точно когато един войник се обърна, момичето беше повалено. Две ръце я сграбчиха откъм гърба и момчето от съседната къща я събори на земята. То притисна коленете й към паважа и си понесе заслуженото. Руди посрещна ударите, сякаш бяха подаръци. Прие костеливите й ръце и лакти само с няколко кратки стона. Сълзите и струйките слюнка по лицето на Лизел сякаш я правеха по-красива и което беше по-важно — той успя да я задържи.

На улица „Мюнхен“ едно момче и едно момиче бяха вплетени един в друг.

Те лежаха прегърнати и безутешни на пътя, докато хората се разотиваха, сякаш разтапяйки се във влажния въздух.

Признания

Когато евреите си отидоха, Руди и Лизел се откъснаха един от друг и крадецът на книги не каза нищо. Нямаше отговори за въпросите на Руди.

Лизел не пое към вкъщи, а тръгна отчаяно към гарата да чака завръщането на татко. Руди стоя с нея първите двайсет минути, но тъй като до идването на Ханс имаше още часове, той отиде да доведе Роза. На път за гарата момчето й разказа какво се беше случило и когато Роза пристигна, тя не попита нищо дъщеря си. Беше намерила обяснение за всичко и просто стоеше до нея. Малко по-късно я убеди да седне и двете останаха да чакат.

Когато татко научи какво е станало, той пусна чантата си на земята и ритна въздуха на гара „Банхоф“.

Никой от тях не вечеря този ден. Пръстите на татко оскверняваха акордеона, убивайки песен след песен, колкото и да се опитваше да изсвири нещо. Нищо вече не се получаваше.

Три дни крадецът на книги лежа в леглото си.

Всяка сутрин и следобед Руди Щайнер чукаше на вратата й и питаше дали все още е болна. Момичето не беше болно.

На четвъртия ден Лизел отиде при съседа си и го попита дали може да я придружи до гората, където миналата година бяха оставили хляб на пътя.

— Трябваше да ти кажа по-рано — изрече тя.

Както се бяха уговорили, двамата тръгнаха надолу по пътя към Дахау. Спряха се сред дърветата, между които имаше дълги ивици от светлина и сенки. По земята бяха нападали шишарки, подобни на курабии.

Благодаря ти, Руди.

За всичко. За това, че ми помогна там на улицата. За това, че ме спря…

Тя не изрече нищо от това.

Ръката й се облегна на един обелен клон до нея.

— Руди, ако ти кажа нещо, ще ми обещаеш ли, че няма да кажеш никому нито дума?

— Разбира се. — Лицето и гласът на момичето му подсказаха, че става дума за нещо изключително важно и той се облегна на едно дърво до нея. — Какво е то?

— Обещай ми.

— Вече го направих.

— Направи го пак. Обещай ми, че няма да кажеш нито на майка си, нито на брат си, нито на Томи Мюлер. На никого.

— Обещавам.

Лизел гледаше надолу, опитвайки се да реши откъде да започне. Четеше изреченията в краката си, свързвайки думите с разпилените по земята клонки и шишарки.

— Помниш ли, когато се контузих, докато играех футбол? — попита тя. — Там на улицата?

Необходим е почти цял час, за да разкажеш историята за две войни, един акордеон, един еврейски юмручен боец и едно мазе. Без да пропуснеш онова, което се случи преди четири дни на улица „Мюнхен“.

— Значи затова онзи ден с хляба ти се приближи толкова много — каза Руди. — За да видиш дали е там.

— Да.

— Боже мой!

— Да.

Дърветата бяха високи и триъгълни. И мълчаха.

Лизел извади „Игрословецът“ от чантата си и показа на Руди една от страниците. На нея имаше момче с три медала, които висяха на шията му.

— „Коса с цвят на лимон“ — прочете Руди. Пръстите му докоснаха думите. — Ти си му разказала за мен?

Първоначално Лизел не можа да отговори. Може би причината беше във внезапния трепет на любовта, която почувства към него. Или пък винаги го беше обичала? Вероятно. И понеже не можеше да говори, на нея й се искаше да го целуне. Искаше й се да я хване за ръката и да я притегли към себе си. Нямаше значение къде щеше да я целуне — по устата, шията, бузата… Кожата й копнееше за неговия досег.

Преди години, когато се състезаваха по едно кално поле, Руди беше комплект от набързо събрани кости с крива вятърничава усмивка. Този следобед сред дърветата той беше дарител на хляб и плюшени мечета. Той беше трикратен лекоатлетичен шампион в състезанията на „Хитлеровата младеж“. Той беше най-добрият й приятел. И беше на месец от смъртта си.

— Разбира се, че съм му казвала за теб — отвърна Лизел.

Тя си взимаше сбогом с него и дори не го знаеше.

Малката черна книгана Илза Херман

В средата на август Лизел си мислеше дали да не отиде на Гранде Щрасе №8 и да потърси същия стар лек.

Да се поободри малко.

Или поне такива бяха плановете й.

Денят беше горещ, но се очакваше вечерта да превали. В „Последният непознат“ имаше един цитат, накъде към края на книгата. Лизел си спомни за него, когато минаваше покрай къщата на фрау Дилер.

Тя се сети за него, защото денят беше много топъл.

Докато крачеше по улица „Мюнхен“, си припомни събитията от предишната седмица. Видя евреите да вървят надолу по пътя, дългата върволица, изпълнена с болка. Хрумна й, че цитатът би бил по-точен, ако към него бъде добавена една дума.

Светът е противна яхния, помисли си тя.

Толкова е противен, че не мога да го търпя.

Лизел мина по моста над река Ампер. Водата беше възхитителна, смарагдова и великолепна. Тя виждаше камъните на дъното и чуваше познатия ромон. Светът не заслужаваше такава река.

Момичето се изкачи на хълма и тръгна по Гранде Щрасе. Къщите бяха красиви и отблъскващи. Тя се наслаждаваше на леката болка в краката и белите си дробове. Върви по-решително, помисли си Лизел и започна да се надига като чудовище от пясъка. Усети уханието на прегорялата трева наоколо. Свежо и сладостно. Прекоси двора, без да се огледа нито веднъж и без най-малък пристъп на параноя.

Прозорецът.

Ръце на перваза, прехвърляне на краката.

Приземяване.

Книги и страници и едно щастливо място.

Лизел измъкна една книга от лавицата и седна с нея на пода.

„Дали си е вкъщи?“, помисли си тя, макар да нехаеше дали Илза Херман реже картофи в кухнята или се реди на опашка в пощата. Или пък стои над нея като привидение, опитвайки се да разбере какво чете.

Лизел просто не я беше грижа вече.

Тя дълго седя, загледана в празното пространство.

Видя брат си да умира с едно отворено око, а другото още потънало в сън. Беше казала довиждане на майка си и си я представи как чака самотна обратния влак към дома и забравата. Една жена от тел се просна на паважа и викът й премина по улицата, докато накрая се катурна настрани като монета, загубила инерция. Един млад мъж висеше обесен на въже, направено от сталинградски сняг. Беше гледала как един пилот на бомбардировач умира в метална кутия. Бе видяла един евреин, който на два пъти й бе дал най-красивите страници в живота й, да отива в концентрационен лагер. И в центъра на всичко това видя фюрера, който крещеше думите си, разпръсквайки ги наоколо.

Тези образи бяха светът и той клокочеше в нея, докато тя седеше с красивите книги и лъскавите им заглавия, подобни на елегантен маникюр. Той кипеше в нея, докато прелистваше страниците, изпълнени до горе с безбройни параграфи и думи.

„Ах, вие негодници!“, мислеше си тя.

Вие прекрасни негодници.

Не ме карайте да се чувствам щастлива. Не ме изпълвайте с надежда, че от всичко това може да излезе нещо добро. Вижте белезите ми. Вижте ожулванията ми. Виждате ли раната вътре в мен? Виждате ли раната, която расте пред очите ви и ме разяжда? Не искам да се надявам на нищо повече. Не искам да се моля Макс да е жив и здрав. Или пък Алекс Щайнер.

Защото светът не ги заслужава.

Тя съдра една страница от книгата и я скъса на две.

Сетне една глава. Скоро навсякъде около нея се търкаляха късове от думи. Думите. Защо трябваше да ги има. Без тях нямаше да се случи всичко това. Без думите фюрерът беше нищо. Без тях нямаше да има куцащи затворници. Нямаше да се нуждаем от утеха или словесни трикове, за да се почувстваме по-добре.

Каква полза имаше от думите.

И после тя изрече това гласно, обръщайки се към огряната от оранжева светлина стая:

— Каква полза има от думите?

Крадецът на книги стана и тръгна предпазливо към вратата на библиотеката. Изскърцването й беше вяло и апатично. Високият коридор беше пропит с безполезната миризма на дърво.

— Фрау Херман?

Въпросът се върна при нея и сетне отново се устреми към входната врата. Стигна само до средата на коридора и се приземи немощно на дебелите дъски на пода.

— Фрау Херман?

Призивите й бяха посрещнати само с мълчание и тя се изкуши да претършува кухнята заради Руди. Но се въздържа. Нямаше да е редно да открадне храна от жена, която й беше оставила речник, подпрян на стъклото на прозореца. Освен това току-що беше унищожила една от книгите й, страница по страница, глава по глава. Беше нанесла достатъчно щети.

Лизел се върна в библиотеката и отвори едно от чекмеджетата на писалището. Седна.

Тя остави бележката на писалището. Взе си последно сбогом с библиотеката и направи три прощални обиколки, докосвайки гръбчетата на книгите с пръсти. Колкото и да ги мразеше, не можа да устои на изкушението. Парченца хартия се бяха посипали около една книга, чието заглавие беше „Правилата на Томи Хофман“. Лекият ветрец от прозореца грабна няколко от тях и те паднаха на земята.

Светлината беше все още оранжева, но вече не беше толкова ярка, колкото преди. Ръцете й се вкопчиха за последен път в рамката на прозореца, последно плъзгане по корем и накрая болката в краката от приземяването на земята.

Когато се спусна по хълма и мина по моста, оранжевата светлина вече беше се стопила и очертанията на облаците чезнеха в здрача.

Докато вървеше по улица „Химел“, почувства първите капки дъжд по кожата си. „Никога повече няма да видя Илза Херман“, мислеше си тя, но крадецът на книги беше по-добър в четенето и унищожаването на книги, отколкото в правенето на предположения.

Лизел се изненада, когато я видя без халат. Лятната й рокля беше жълта, украсена с червена гарнитура и джоб с малко цвете на него. Никакви свастики. Черни обувки. Никога преди не бе виждала прасците на Илза Херман. Тя имаше порцеланови крака.

— Фрау Херман, съжалявам… за онова, което направих последния път в библиотеката.

Жената я успокои. Тя бръкна в чантата си и извади оттам малка черна книга. Вътре имаше не история, а листове с редове.

— Помислих си, че ако няма да четеш повече моите книги, би могла сама да напишеш такава. Твоето писмо, то беше… — Тя подаде книгата на Лизел с две ръце. — Ти несъмнено можеш да пишеш. При това много добре. — Книгата беше тежка, а подвързията й беше матирана като корицата на „Свити рамене“. — И моля те — посъветва я Илза Херман, — не се наказвай, както смяташе да направиш. Не бъди като мен, Лизел.

Момичето отвори книгата и докосна хартията.

— Danke schon, фрау Херман. Мога да ви направя кафе, ако искате. Ще влезете ли? Сама съм вкъщи. Мама е в съседната къща при Фрау Холцапфел.

— Вратата или прозореца да използваме?

Лизел предположи, че това е най-широката усмивка, която Илза Херман си бе позволила от години.

— Мисля да използваме вратата. По-лесно е.

Седнаха в кухнята.

Чаши с кафе и хляб с мармалад. Помъчиха се да подхванат някакъв разговор, Илза Херман преглъщаше тихо, но въпреки това нямаше неловкост. На Лизел дори й беше приятно да гледа как жената духа леко повърхността на кафето, за да го охлади.

— Ако напиша някога нещо и го завърша — каза Лизел, — ще ви го покажа.

— Това би било хубаво.

Когато съпругата на кмета си тръгна, Лизел я изпрати с поглед, докато се отдалечаваше по улица „Химел“. Тя гледаше жълтата й рокля, черните й обувки и порцелановите й крака.

Руди, който се беше спрял при пощенската кутия, попита:

— Това тази, която си мисля, ли е?

— Да.

— Шегуваш се.

— Тя ми даде подарък.

Както се оказа, Илза Хуберман беше дала на Лизел Мемингер не само книга този ден. Тя й беше дала и причина да прекарва повече време в мазето — нейното любимо място, първо с татко и след това с Макс. Даде й причина да напише своите собствени думи и да види как те също могат да й вдъхнат живот.

„Не се наказвай“, чу я да казва тя отново, но щеше да има наказание и болка, щеше да има и щастие. Така стояха нещата с писането.

През нощта, докато мама и татко спяха, Лизел пропълзя долу в мазето и запали газената лампа. През първия час тя само гледаше върха на молива и хартията. Застави се да си спомни и нито веднъж не погледна настрани.

— Schreibe — заповяда си момичето. — Пиши.

След повече от два часа Лизел Мемингер започна да пише, без да има представа как ще завърши всичко това. Откъде можеше да знае, че някой щеше да вземе историята й и да я носи със себе си навсякъде.

Никой не очаква такива неща.

Никой не ги планира.

Тя използваше една малка кутия боя за стол и една голяма за маса. Лизел заби молива в средата на страницата и написа следното:

Гръдният кош на самолета

На страница трета ръката вече я болеше.

Думите са толкова тежки, мислеше си Лизел, но през тази първа нощ тя изписа цели единайсет страници.

Тя заспа там, върху легло от бояджийско платно, а черната книга лежеше с подвити страници върху по-високата кутия от боя. На сутринта майка й стоеше над нея, а светлосините й очи гледаха въпросително.

— Лизел — каза тя, — какво, за бога, правиш тук долу?

— Пиша, мамо.

— Мили боже! — Роза Хуберман се заизкачва по стълбите с тежки стъпки. — До пет минути да си горе или идвам с кофата със студена вода. Verstehst?

— Разбрах.

Всяка вечер Лизел слизаше в мазето. Книгата беше винаги с нея. В продължение на часове тя пишеше, опитвайки се всяка нощ да завърши десет страници от своя живот. Имаше толкова много неща за обмисляне, толкова много неща, които можеха да бъдат пропуснати. Просто бъди търпелива, казваше си тя, и с растящия брой страници растеше и силата на пишещата й десница.

Понякога пишеше за това какво се случва в мазето по време на самото писане. Тя току-що беше завършила епизода, в които татко я зашлеви на стъпалата пред църква и как двамата казаха заедно „Хайл Хитлер“. В това време срещу нея Ханс Хуберман прибираше акордеона. Той беше свирил половин час, докато Лизел пишеше.

След десет дни писане Мюнхен отново беше бомбардиран. Тя не чу кукувичката и сирените и когато татко дойде да я събуди, държеше книгата насън.

— Лизел, ела.

Момичето грабна „Крадецът на книги“ и всичките си останали книги, а пътьом взеха фрау Холцапфел.

Преди следващото въздушно нападение на 2 октомври Лизел бе приключила. Останаха й само няколко дузини празни страници и крадецът на книги вече четеше написаното от нея. Книгата беше разделена на десет глави, като всички носеха заглавията на книги или разкази, и описваха как те бяха променили живота й.

Често се питам до коя страница беше стигнала, докато вървях по улица „Химел“ под ромолящия дъжд девет нощи по-късно. Мисля си също какво ли е четяла, когато първата бомба падна от гръдния кош на самолета.

Лично аз обичам да си представям как поглежда за кратко към стената, към опънатия като въже облак на Макс Ванденбург, капещото му слънце и фигурите, които вървяха към него. Сетне тя хвърля поглед към несигурните си думи, които бе нарисувала с труд и четка върху стената. Виждам фюрерът да слиза по стълбите в мазето, преметнал нехайно боксовите си ръкавици през шията. А крадецът на книги чете, препрочита и отново препрочита последното си изречение в продължение на много часове.

Навън светът изпищя. Валеше тъмен дъжд.

Краят на света (част II)

Почти всички думи избледняват сега. Черната книга се разпада под тежестта на моите странствания. Това е още една причина да разкажа тази история. За какво говорехме преди това? Повтори нещо достатъчно много пъти и никога няма да го забравиш. Освен това мога да ви разкажа и какво се случи, след като думите на крадеца на книги спряха и как първоначално научих историята му. Ето така.

Представете си, че вървите по улица „Химел“ в тъмното. Косата ви става все по-влажна и всеки момент атмосферното налягане ще претърпи драстична промяна. Първата бомба се стоварва върху сградата на Тони Мюлер. Лицето му трепва невинно на сън и аз коленича до леглото му. След това сестра му. Краката на Кристина се подават изпод одеялото. Те съответстват на стъпките от детски крачета, които са играли на дама на улицата. Нейните малки пръсти. Майка им спи близо до тях. Четири смачкани цигарени фаса лежат в пепелника й и таванът без покрив е нажежен като котлон. Улица „Химел“ гори.

Сирените започнаха да вият.

— Вече е твърде късно за тези упражнения — прошепнах аз, — защото всички в крайна сметка бяха надхитрени. Първо Съюзниците симулираха въздушно нападение над Мюнхен, за да ударят в действителност Щутгарт. Но после десет самолета останаха. О, да, бяха издадени и съответните заповеди. И те се понесоха към Молкинг с бомбите си.

Няколко минути по-късно тях вече ги нямаше.

Църквата беше срината.

Земята беше унищожена там, където Макс Ванденбург бе стоял на краката си.

На улица „Химел“ №31 фрау Холцапфел изглежда ме очакваше в кухнята. Пред нея имаше една счупена керамична чаша и в последния миг на съзнание на лицето й сякаш прочетох въпроса къде, по дяволите, съм се забавила толкова дълго.

За разлика от нея фрау Дилер спеше дълбок сън. Очилата й с бронирани стъкла до леглото бяха разбити на парчета. Магазинът й беше заличен, щандът се озова напречно на улицата, а фотографията на Хитлер беше грабната от стената и захвърлена на пода. Самият фюрер несъмнено беше премазан под ситно натрошените стъкла и аз стъпих върху него на излизане.

Семейство Фидлер бяха добре организирани, всички по леглата си и всички завити. На Фификус му се подаваше само носа.

У Щайнерови прокарах пръсти по красиво вчесаната коса на Барбара, вгледах се в сериозното спящо лице на Курт и едно по едно целунах децата за лека нощ.

Сетне Руди.

О, господи боже, Руди…

Той спеше с една от сестрите си. Тя вероятно го беше избутала, заемайки по-голямата част от леглото, защото момчето лежеше в самия му край, като я беше прегърнал с една ръка. Светлорусата му коса огряваше леглото и аз взех и него, и Бетина заедно с душите им, както си бяха в одеялото. Ако не друго, умряха бързо и им беше топло. Момчето от самолета, помислих си аз. Онова с мечето. Къде беше утехата за Руди? Можеше ли някой да оправдае грабежа на живота му? Можеше ли някой да му даде облекчение за това, че чергата на живота бе дръпната изпод спящите му крака.

Никой не би могъл.

Там бях само аз.

А аз не съм много добра в утешенията, особено като се има предвид, че ръцете ми са студени, а леглото е топло. Носех го нежно по разбитите улици с едно солено око и натежало смъртоносно сърце. С него положих малко повече усилия. Загледах се за момент в съдържанието на душата му и видях изцапаното с въглищен прах момче, крещящо името на Джеси Оуенс, докато пресичаше въображаемата лента. Видях го, потопен до кръста в ледена вода, преследващ някаква книга. И сетне го видях да лежи в леглото, представяйки си какъв вкус би имала целувката на възхитителната му съседка от къщата до тях. Той винаги ме кара да се чувствам особено, това момче… Всеки път. Това е единственият му недостатък. Той стъпва върху сърцето ми. И ме кара да плача.

И най-накрая семейство Хуберман.

Ханс.

Татко.

Той изглеждаше висок в леглото си и аз виждах среброто през клепачите му. Душата му се надигна. Посрещна ме. Душите като неговата — най-добрите — винаги го правят. Онези, които се изправят и казват: „Аз знам, че си тук и съм готов. Не че искам да тръгна, разбира се, но ще дойда.“ Тези души винаги са леки, защото повечето от тях са угаснали. Повечето от тях вече са намерили пътя си към други места. Тази беше изпратена от дъха на акордеон, от странния вкус на шампанско през едно лято и изкуството да държиш на обещанията си. Той лежеше в ръцете ми и почиваше. Белите му дробове копнееха за дима на последна цигара и усещах как силно го теглеше към мазето, защото там долу беше момичето, което беше негова дъщеря и пишеше книга, която той един ден се надяваше да прочете.

Лизел.

Душата му прошепна името й, докато го носех. Но в тази къща нямаше Лизел. Не и за мен.

За мен имаше само Роза. И да, мисля, че я взех, докато хъркаше, защото устата й беше отворена и подобните й на хартия устни все още се движеха. Ако ме беше видяла, сигурна съм, че в този момент щеше да ме нарече Saumensch, но аз нямаше да се обидя. След като прочетох „Крадецът на книги“, разбрах, че тя нарича всички така. Saukerl. Saumensch. Особено онези, които обичаше. Еластичната й коса беше разпусната върху възглавницата и подобното й на гардероб тяло се надигна заедно с биещото й сърце. Не бъркайте, тази жена имаше сърце. И при това по-голямо, отколкото си мислеха хората. То беше огромно, но скрито от погледите на другите високо на една лавица. Спомнете си, че тя беше жената с привързания към тялото й акордеон в онази дълга, разсечена от луната нощ. Тя беше човекът, който без много приказки нахрани един евреин през първата му нощ в Молкинг. И пак тя беше онази, която бръкна дълбоко в дюшека си, за да извади оттам скицник, предназначен за едно младо момиче.

Той не можеше да остане в рухналата къща и аз носех душата му по улица „Химел“, когато забелязах мъжете от Противовъздушния отряд да викат и да се смеят.

Имаше една малка долина сред планинската верига от отломки.

Горещото небе беше червено и се въртеше. Започнаха да се завихрят пиперени линии и любопитството ми беше събудено. Да, да, знам какво ви казах в началото. Обикновено любопитство ми ме отвежда до някаква ужасяваща човешка врява, но в този случай трябва да кажа, че макар да ми се скъса сърцето, аз се радвах, и все още се радвам, че бях там.

Вярно е, че когато я измъкнаха оттам, тя започна да вие и да пищи за Ханс Хуберман. Мъжете от спасителния отряд се опитаха да я задържат в прашните си ръце, но крадецът на книги съумя да се измъкне. Отчаяните човешки същества често успяват да направят това.

Тя не знаеше накъде тича, защото улица „Химел“ вече не съществуваше. Всичко беше ново и апокалиптично. Защо небето беше червено? Как беше възможно да вали сняг? И защо снежинките изгаряха ръцете й?

Лизел забави ход, тръгна, залитайки, и погледна съсредоточено напред.

„Къде е фрау Дилер? — помисли си тя. — Къде е…“

Тя се лута още известно време, докато мъжът, който я намери, я хвана за ръката и й заговори:

— Ти си в шок, моето момиче. Просто си замаяна. Но ще се оправиш.

— Какво стана? — попита Лизел. — Това все още ли е улица „Химел“?

— Да. — Мъжът имаше обезсърчени очи. Какво ли бяха видели те през последните няколко години? — Това е улица „Химел“. Вие бяхте бомбардирани, моето момиче. Es tut mir leid, Schatzi. Съжалявам, миличка.

Устата на момичето продължи да помръдва, въпреки че тялото й стоеше неподвижно. То беше забравило предишните си писъци за Ханс Хуберман. Дезориентирана от бомбардировката, на Лизел й се струваше, че са минали години.

— Трябва да вземем татко и мама. Трябва да вземем и Макс от мазето. Ако не е там, значи е в коридора и гледа през прозореца. Той прави това понякога, когато има въздушно нападение — на него не му се отдава често такава възможност. Трябва да му разкажа какво е времето днес. Той никога няма да ми повярва…

В този момент тялото й се огъна и мъжът от спасителния отряд я сложи да седне на земята. Крадецът на книги погледна към тежкото нещо в ръката й, което й причиняваше болка.

Книгата.

Думите.

Пръстите й кървяха точно както някога, когато пристигна тук.

Мъжът от спасителния екип я изправи и я поведе. Една дървена лъжица гореше. Някакъв човек мина покрай тях със счупен акордеон и Лизел видя вътрешността на инструмента. Видя белите му зъби и черните ноти между тях. Клавишите й се усмихнаха и я накараха да осъзнае случилото се. Ние бяхме бомбардирани, помисли си тя, и сетне се обърна към мъжа до нея и каза:

— Това е акордеонът на татко. — И пак: — Това е акордеонът на татко.

Лизел погледна в посоката, в която вървеше мъжът с акордеона и го последва. От червеното небе продължаваше да вали красива пепел, когато тя спря войника от Противовъздушния отряд и каза.

— Аз ще взема това, ако искате — то е на татко. — Тя го пое нежно от ръката на мъжа и го понесе. И точно тогава видя първото тяло.

Калъфът на акордеона падна от ръката й. Звукът на експлозия.

Фрау Холцапфел лежеше на земята, разрязана на две.

Когато видя останалите, Лизел се закашля. Заслуша се за момент, докато някакъв спасител разказваше на другите, че са намерили едно от телата на парчета по клоните на едно яворово дърво.

Там имаше разтърсени пижами и разкъсани лица. Най-напред видя косата на момче.

Руди?

Следващият път тя направи нещо повече от това да произнесе думата безгласно:

— Руди?

Той лежеше с жълта коса и затворени очи и крадецът на книги се затича и се хвърли до него на колене. Черната книга падна от ръката й.

— Руди — изхлипа тя, — събуди се… — Момичето го сграбчи и съвсем леко го раздруса, не вярвайки на очите си. — Събуди се, Руди. — И докато нажеженото небе продължаваше да сипе пепел, Лизел бе вкопчила пръсти в ризата на Руди Щайнер. — Руди, моля те. — Сълзите си пробиваха с мъка път по прашното й лице. — Моля те, Руди, събуди се, по дяволите, събуди се, обичам те. Хайде, Руди, хайде, Джеси Оуенс, не знаеш ли, че те обичам, събуди се, събуди се, събуди се…

Но светът нехаеше.

Каменните грамади се издигаха бездушно наоколо. Бетонни хълмове с червени каскети. Едно красиво, стъпкано от сълзи момиче, разтърсващо мъртво момче.

— Хайде, Джеси Оуенс…

Но момчето не се събуди.

Лизел недоверчиво зарови глава в гърдите на Руди. Беше повдигнала леко отпуснатото му тяло, готова да го държи колкото е нужно, докато се върне на опустошената земя. Правеше го с обич.

Бавно. Бавно.

— Боже, Руди…

Лизел се наведе към него, вгледа се в безжизненото му лице и целуна най-добрия си приятел Руди Щайнер нежно и истински по устните. Вкусът им беше прашен и сладостен. Това беше вкусът на скръбта в сянката на дърветата и под блясъка на колекцията от костюми на един анархист. Тя го целуна дълго и нежно и когато се отдръпна, докосна устните му с пръсти. Ръцете й трепереха, устните й бяха подпухнали. Лизел се наведе отново, но този път изгуби контрол, не прецени добре разстоянието и зъбите им се срещнаха сред разрушения свят на улица „Химел“.

Тя не му каза сбогом. Нямаше сили за това и след като постоя още няколко минути до него, най-накрая успя да се откъсне от земята. Изумява ме на какво са способни човешките същества, дори когато по лицата им текат вадички и те залитат, кашлят, лутат се и намират онова, което търсят.

Лизел нито се затича, нито пристъпи, нито помръдна. Очите й обходиха човешките тела и се спряха замъглено, когато забелязаха високия мъж и ниската, подобна на гардероб жена. Това е мама. Това е татко. Думите се забиха в нея като перфоратор.

— Те не помръдват — каза тя тихо. — Не помръдват.

Може би ако стоеше тук достатъчно дълго, те най-накрая щяха да помръднат, но баща й и майка й останаха неподвижни през цялото време, докато Лизел ги гледаше. В този момент аз осъзнах, че тя не носеше обувки. Какво странно наблюдение за момент като този. Може би просто се опитвах да избегна лицето й, защото крадецът на книги изглеждаше като непоправима катастрофа.

Лизел пристъпи крачка напред. Не й се искаше да продължи, но го направи. Бавно тръгна към майка си и баща си и седна между тях. Взе ръката на майка си и започна да й говори:

— Помниш ли, когато дойдох тук, мамо? Бях се вкопчила в портата и плачех. Помниш ли какво каза на хората на улицата онзи ден? — Тук гласът й леко трепна: — Ти им каза: „Какво зяпате, задници такива?“ — Тя докосна китката на майка си. — Мамо, знам, че ти… Много се зарадвах, когато дойде в училище и ми каза, че Макс се е събудил. Знаеш ли, че те видях с акордеона на татко? — Момичето стегна пръсти около вкоравяващата се ръка. — Аз се приближих и те гледах и ти беше красива. По дяволите, ти беше толкова красива, мамо.

Очите на татко бяха сребристи, а не мъртви.

Татко беше акордеон!

Но меховете му сега бяха празни.

Нищо не влизаше и нищо не излизаше от тях.

Тя започна да се полюшва напред назад.

Някъде в устата й постепенно се оформи писклив, тих, гърлен тон, докато най-накрая намери сили да се обърне.

Към татко.

И тогава любопитството ми надделя. Приближих се, за да я виждам по-добре и в момента, в който я зърнах, веднага разбрах, че това беше човекът, когото тя обичаше най-много. Цялото й изражение и очите й галеха лицето му. Сетне последваха една от бръчките на бузата му. Той бе седял с нея в банята, учейки я как да свива цигара. Беше дал хляб на един обречен на улица „Мюнхен“ и беше казал на момичето да продължи да чете в бомбоубежището. Може би, ако не беше го направил, тя нямаше да започне да пише в мазето.

Татко — акордеонистът — улица „Химел“.

Едното не можеше да съществува без другото, защото за Лизел и двете неща бяха нейният дом. Да, точно това беше Ханс Хуберман за Лизел Мемингер.

Момичето се извърна и заговори на човека от спасителния отряд.

— Моля ви — каза то, — акордеонът на татко. Можете ли да ми го донесете.

След кратък момент на смут, един по-възрастен член на противовъздушния отряд донесе проядения калъф и Лизел го отвори. Извади повредения инструмент и го сложи до тялото на татко.

— Ето, татко.

И мога да ви гарантирам, че много години по-късно видях да се случва нещо забележително — едно видение на самия крадец на книги, в което тя, застанала на колене до Ханс Хуберман, го видя да става и да свири на акордеона. Той се изправи, прехвърли ремъците през раменете си сред алпийската верига от отломки и засвири с топли сребристи очи и цигара, висяща в края на устните му. Дори сбърка и се засмя добродушно на грешката си. Мехът дишаше и високият мъж свиреше на Лизел Мемингер за последен път, докато небето бавно беше погълнато от пещта.

Свири, татко, свири.

Татко спря.

Пусна акордеона на земята и сребристите му очи продължиха да ръждясват. Сега на земята имаше само тяло и Лизел го повдигна и го прегърна. Тя плака на рамото на Ханс Хуберман.

— Сбогом, татко, ти ме спаси. Ти ме научи да чета. Никой не може да свири като теб. Никога няма да пия шампанско. Никой не може да свири като теб.

Лизел го държеше в ръцете си. Целуна го по рамото и понеже гледката на лицето му и беше вече непоносима, го положи отново на земята.

Крадецът на книги плака, докато спасителите нежно я отведоха.

По-късно те си спомниха за акордеона, но никой не забеляза книгата.

Имаше много работа за вършене и заедно с някои други вещи „Крадецът на книги“ беше стъпкан на няколко пъти и най-накрая хвърлен в един боклукчийски камион. Тъкмо преди камионът да тръгне, аз се качих бързо на него и взех книгата…

За късмет бях там.

Но кого заблуждавам? Аз, разбира се, мога да бъда на много места едновременно, а през 1941 г. бях почти навсякъде.