Крадецът на книги

Домино и мрак

По думите на най-малките сестри на Руди в кухнята седяха две чудовища. Те се въртяха методично край вратата, докато други три от децата на семейство Щайнер играеха на домино във всекидневната. Останалите три слушаха радио в спалнята. Руди се надяваше, че новините нямат нищо общо с онова, което се случи в училище миналата седмица. Това беше нещо, което той не пожела да разкаже на Лизел и за което не говореше у дома.

След като изиграха четири игри на домино, Руди започна да подрежда елементите в колонки, които се виеха по пода на всекидневната. Както винаги, той оставяше тук-там малки пролуки, в случай че се намесеше пакостният пръст на някой негов брат или сестра, както обикновено ставаше.

— Мога ли аз да ги бутна, Руди?

— Не.

— Ами аз?

— Не. Всички ще го направим.

Той направи три отделни колони, които водеха към една и съща централна кула от елементи. Те щяха да проследят заедно внимателно планираното сгромолясване и щяха да се усмихват на красотата на разрушението.

Гласовете в кухнята сега станаха по-гръмки, като всеки се опитваше да надскочи другия. Различни изречения се бореха за внимание, докато накрая се намеси човек, който до този момент бе стоял безмълвен.

— Не — каза жената. И сетне повтори: — Не. — Дори когато другите подновиха спора си, те отново бяха накарани да замълчат от същия глас, този път с увеличена сила. — Моля ви. Не и моето момче.

Може ли да запалим свещта, Руди?

Това беше нещо, което баща им често правеше. Той гасеше лампата и домината падаха под светлината на свещта. По този начин спектакълът ставаше дори още по-внушителен и грандиозен.

Краката му така и така го боляха.

— Чакайте да намеря кибрит.

Ключът на лампата беше до вратата.

Той тръгна тихо към него с кутия кибрит в едната ръка и свещ в другата.

В това време гласовете на тримата мъже и жената се промъкваха иззад пантите на вратата.

— Най-добрите оценки в класа — каза едното от чудовищата. — Тонът му беше сух и делови. — Да не говорим за способностите му като атлет. — По дяволите, защо му трябваше да печели всички тези състезания на карнавала?

Дойчер. Да го вземат мътните този Франц Дойчер!

Но сетне той разбра.

Вината не беше на Франц Дойчер, а само негова. Просто искаше някогашният му мъчител да види на какво е способен, а и копнееше да се докаже пред всички останали. Е, резултатът сега беше в кухнята.

Руди запали свещта и изгаси осветлението.

— Готови ли сме?

— Но аз съм чувал какво се случва там. — Това несъмнено беше недодяланият глас на баща му.

— Хайде, Руди, побързай.

— Да, но разберете, хер Щайнер, че всичко това е в името на една голяма кауза. Бих казал даже, че това е привилегия.

— Руди, свещта капе.

Той им даде знак да мълчат, за да чуе отговора на Алекс Щайнер.

— Привилегия, казвате. Като например да тича бос през снега. Или да скача от десетметрова платформа в един метър вода?

Сега Руди бе залепил ухо до вратата. Восъкът се топеше върху ръката му.

— Това са само слухове — отговори сухият апатичен глас, който имаше отговор за всичко. Нашето училище е едно от най-добрите. От световна класа. Ние създаваме елитни германски граждани в името на фюрера…

Руди се отказа да слуша повече.

Той остърга восъка от ръката си и се дръпна от снопа светлина, който влизаше през открехнатата врата. Когато седна, пламъкът угасна. Движението беше твърде рязко. Мракът изпълни стаята. Единствената светлина беше бялото правоъгълно очертание на вратата.

Руди драсна още една клечка и отново запали свещта. Сладкото ухание на огън и въглерод.

Руди и всяка от сестрите му бутна своето начално домино и сетне проследиха как кулата падна на колене. Момичетата запляскаха с ръце.

Курт, по-големият му брат, влезе в стаята.

— Те приличат на мъртъвци — каза той.

— Какво?

Руди се вгледа в мрачното му лице, но Курт не отговори. Той също бе дочул спора в кухнята.

— Какво става там? — попита Курт.

В този момент се обади най-малката му сестра Бетина, която беше на пет:

— Там има две чудовища — каза тя. — Дошли са за Руди.

Децата на хората несъмнено притежават прозорливост.

Когато мъжете в шинели си тръгнаха, двете момчета, едното на седемнайсет и другото на четиринайсет, намериха смелост да пристъпят към кухнята.

Те стояха на вратата. Светлината изгаряше очите им.

Първи заговори Курт:

— Ще го вземат ли?

Майка им беше отпуснала ръце на масата с дланите нагоре.

Алекс Щайнер вдигна натежалата си от мисли глава. Бръчките на лицето му сякаш току-що бяха станат още по-дълбоки.

Вдървената му ръка бръсна разпилените клечки коса върху челото му и макар да направи няколко опита, не можа да заговори.

— Татко?

Но Руди не тръгна към баща си. Той седна на масата и хвана ръката на майка си, която все още гледаше към тавана.

Алекс и Барбара Щайнер нямаше да разкрият какво беше казано в кухнята, докато домината падаха като мъртви тела във всекидневната. Само Руди да беше останал до открехнатата врата още няколко минути…

През следващите седмици той си казваше — или по-скоро се оправдаваше — че ако беше чул останалата част от разговора през онази вечер, щеше да влезе в кухнята много по-рано. „Ще отида — щеше да каже той. — Моля ви, вземете ме. Готов съм да тръгна още сега.“

Ако се беше намесил, всичко можеше да е по-различно.

Жестоката съдба, обаче, не позволи на Руди Щайнер да влезе в кухнята в подходящия момент. Той се беше върнал при сестрите си и доминото.

И беше седнал.

Руди Щайнер нямаше да отиде никъде.

Мисълта за голия Руди

Там имаше една жена. Стоеше в ъгъла.

Тя имаше най-дебелата плитка, която човек можеше да си представи. Тази плитка висеше като дебело въже на гърба й и когато от време на време я прехвърлеше през рамо, тя се разполагаше върху колосалната й гръд като прехранен домашен любимец. Всъщност всичко в нея беше уголемено. Устните й, краката й. Подобните й на павета зъби. Тя имаше ситен прям глас. Нямаше време за губене.

— Komm — нареди жената. — Ела. Застани там.

За сравнение, докторът приличаше на оплешивяващ гризач. Той беше дребен и пъргав и крачеше из кабинета с маниакалните си делови движения и жестове. И беше настинал.

Трудно е да се каже кое от трите момчета най-неохотно посрещна заповедта да се съблече. Първото от тях погледна един след друг застаряващия учител, огромната сестра и мъничкия доктор. Момчето в средата гледаше само в краката си, а това в далечния край благодареше на бога, че е в училищен кабинет, а не в някоя тъмна уличка. Руди стигна до заключението, че сестрата е страховита.

— Кой ще бъди първи? — попита тя.

Отговорът дойде от присъстващия учител господин Хекенщалер. Той беше повече черен костюм, отколкото човек. Лицето му беше мустак. След като огледа момчетата, изборът беше направен бързо.

— Шварц.

Злополучният Юрген Шварц започна да разкопчава смутено униформата си. Накрая той остана по обувки и бельо. Окаяна молба беше изписана на германското му лице.

— И обувките ли? — попита хер Хекенщалер?

Обувките и чорапите също бяха събути.

— Und die Unterhosen — каза сестрата. — И бельото.

Руди и другото момче, Олаф Шпигел, също бяха започнали да се събличат, макар да бяха все още далече от опасното положение, в което се намираше Юрген Шварц. Момчето трепереше. То беше години по-малко от другите двама, но по-високо. Когато и бельото беше събуто, Юрген остана да стои унизен в малкия хладен кабинет. Чувството му за достойнство беше около глезените му.

Сестрата го наблюдаваше внимателно, скръстила ръце пред смайващите си гърди.

Хекенщалер нареди на другите две момчета да се размърдат.

Докторът се почеса по скалпа и се разкашля. Беше пипнал тежка настинка.

Трите голи момчета бяха прегледани едно след друго на студения под.

Те бяха прикрили слабините си с ръце и трепереха в очакване на онова, което ги очакваше.

Под съпровода на докторското кашляне и хриптене, те бяха подложени на щателен преглед.

— Вдишайте. — Подсмърчане.

— Издишайте. — Второ подсмърчане.

— Протегнете ръцете. — Покашляне. — Казах, протегнете ръцете. — Ужасяващ пристъп на кашлица.

Както правят обикновено хората, момчетата все се споглеждаха в търсене на някакво взаимно съчувствие. Но такова нямаше. И тримата откъснаха шепи от пенисите си и протегнаха ръце. Руди не се чувстваше представител на висша раса.

— Ние сме на път да създадем едно ново бъдеще — съобщи сестрата на учителя. — Това ще бъде една нова класа от физически и умствено по-добри германци. Класа от офицери.

За лош късмет проповедта й беше прекъсната от доктора, който се сгъна наполовина и се разкашля над изоставените дрехи. В очите му се появиха сълзи и Руди не можа да не се зачуди: „Ново бъдеще? Като него?“ Но беше достатъчно разумен да запази тези мисли за себе си.

Прегледът приключи и той отправи първия в живота си „гол“ поздрав към фюрера: „Хайл Хитлер!“ И трябваше да признае, че по някаква перверзна логика това изобщо не го накара да се почувства зле.

Лишени от достойнството си, момчетата получиха разрешение да се облекат отново и докато излизаха от кабинета, дочуха зад гърба си кратката дискусия, която беше проведена в тяхна чест.

— Малко са по-големи от обичайното — отбеляза докторът. — Но си мисля за двама от тях.

— Да — съгласи се сестрата. — Първият и третият.

Трите момчета стояха отвън.

Първият и третият.

— Първият беше ти, Шварц — каза Руди. И сетне се обърна към Олаф Шпигел: — А кой беше третият?

Шпигел направи няколко изчисления. Дали тя имаше предвид третия в редицата? Или третия прегледан? Нямаше значение. Предпочиташе да вярва в онова, което му се искаше.

— Мисля, че това си ти — каза той накрая.

— Глупости, Шпигел. Ти си третият.

В деня след посещението им на улица „Химел“ Руди седна на стъпалото пред къщата с Лизел и й разказа цялата история, от игла до конец. Призна си също какво се беше случило в онзи ден, когато беше изваден от час. Чу се дори и смях по адрес на огромната сестра и израза върху лицето на Юрген Шварц. Но в по-голямата си част това беше тревожна история, особено що се отнася до гласовете в кухнята и падащите като трупове домина.

В продължение на дни Лизел не можа да пропъди една мисъл от главата си.

Това беше прегледът на трите момчета и ако трябваше да бъде честна, ставаше дума по-скоро за Руди.

Тя лежеше в леглото си, тъгуваше по Макс, питаше се къде ли е и се молеше да е жив, но някак си насред всичко това беше и Руди.

Той грееше в мрака, съвършено гол.

Видението беше страховито, особено моментът, когато той махаше ръцете си. Или най-малкото беше смущаващо, но по някаква причина тя не можа да спре да мисли за това.

Наказание

В продоволствените карти на нацистка Германия не се споменаваше нищо за наказание, но всеки трябваше да поеме своя дял от него. За някои това бе смърт в чужда страна по време на война. За други — бедност и вина, когато войната свърши и в Европа бяха направени шест милиона открития18. Мнозина вероятно бяха видели наказанието им да се задава, но малцина го приветстваха. Един от тях беше Ханс Хуберман.

Не е редно да помагаш на евреин на улицата.

Нито да държиш такъв в мазето си.

В началото неговото наказание беше собствената му съвест, която непрестанно му нашепваше, че сам бе прогонил Макс Ванденбург от скривалището му. Лизел често я виждаше да седи до недокоснатата чиния с обяда му или да стои до него на моста над река Ампер. Ханс Хуберман вече не свиреше на акордеона си. Отишъл си беше и среброокият му оптимизъм. Всичко това беше лошо, но нещата нямаше да спрат дотук.

Истинското наказание пристигна една сряда в началото на ноември в пощенската му кутия. На пръв поглед новината беше добра.

— Нацистката партия? — попита Роза. — Мислех си, че не те искат.

— И така си беше.

Татко седна и зачете отново писмото.

Те нямаше да го съдят за държавна измяна заради това, че е помагал на евреи или нещо от сорта. Вместо това някои хора се бяха заели да възнаградят Ханс Хуберман. Как беше възможно това?

— Тук трябва да има и нещо друго.

И наистина имаше.

В петък пристигна известие, което съобщаваше, че Ханс Хуберман ще бъде зачислен в немската армия. Като член на партията от него се очакваше да е щастлив да се включи в общите усилия за спечелване на войната, заключаваше писмото. А ако откажеше, това при всяко положение щеше да има последствия. Лизел току-що се беше върнала от четенето при фрау Холцапфел. Кухнята беше натежала от парите на супата и блуждаещите лица на Ханс и Роза Хуберман. Татко седеше, а мама стоеше права над него, докато супата започна да загаря.

— Боже, не ме изпращай в Русия — каза татко.

— Мамо, супата загаря.

— Какво?

Лизел се завтече и махна тенджерата от котлона.

— Супата — каза тя и след като успя да спаси обяда, се обърна и погледна вторите си родители. Лицата им бяха като призрачни градове. — Татко, какво има?

Той й подаде писмото и ръцете й започнаха да треперят, докато четеше. Думите бяха набити със сила в хартията.

Всъщност Лизел видя тази сцена по-късно, докато пишеше. Тя се замисли колко ли такива писма са разпратени из Германия като наказание за Ханс Хубермановци и Алекс Щайнеровци — за онези, които бяха помагали на безпомощните и бяха отказали да пуснат децата си.

Това беше знак, че германската армия става все по-отчаяна.

Те губеха в Русия.

Градовете им бяха бомбардирани.

Бяха нужни още хора и още начини за набирането им, и в повечето случаи най-неподходящата работа щеше да бъде поверена на възможно най-неподходящите хора.

Докато очите й обхождаха листа, Лизел видя дървената маса през дупките, които буквите бяха пробили в хартията. Думи като задължително и дълг бяха буквално врязани в страницата. Почувства, че й се повдига.

— Какво е това? — попита тя.

— Мислех, че съм те научил да четеш, момичето ми — каза татко тихо. В гласа му нямаше нито гняв, нито сарказъм, а просто прозвуча апатично в унисон с израза на лицето му.

Лизел погледна към мама.

Роза имаше малка цепка под дясното око и около минута по-късно картоненото й лице се разкъса. Не чак цялото до центъра, а от дясната страна. Раздраната ивица се спускаше дъговидно по бузата й и свършваше при брадичката.

Пет дни по-късно, когато отново изучаваше времето, Лизел не получи шанса да види небето.

Барбара Щайнер седеше на стъпалото пред къщата със съвършено вчесана коса. Тя пушеше цигара и трепереше. Погледът на Лизел беше привлечен от Курт, който се появи на вратата и седна до майка си. Когато видя момичето да се спира, той извика:

— Ела, Лизел. Руди всеки момент ще излезе.

След кратка пауза тя продължи да върви към вратата.

Барбара пушеше. Малко късче пепел се поклащаше на края на цигарата й. Курт я взе от ръката й, тръсна я, дръпна си от нея и й я върна.

Когато цигарата изгоря, майката на Руди прокара пръсти през добре вчесаните си коси.

— Нашият татко също заминава — рече Курт.

Отново мълчание.

Група деца ритаха топка близо до магазина на фрау Дилер.

— Когато дойдат и поискат едно от децата ти — обясни Барбара Щайнер, без да се обръща към някого конкретно, — от теб се очаква да кажеш да.

Едно обещание

Като не броим чашата шампанско от миналото лято, Ханс Хуберман не бе близвал алкохол от цяло десетилетие. Сетне дойде нощта преди да отпътува за обучението си.

Той отиде в „Кнолер“ с Алекс Щайнер следобеда и прекара там цялата вечер. Пренебрегвайки предупрежденията на съпругите си, двамата мъже се напиха до забрава. Собственикът на „Кнолер“, Дитер Вестхаймер, даже ги почерпи с безплатни напитки.

Докато беше все още трезвен, Ханс беше поканен на сцената да посвири на акордеона. Съвсем подобаващо той поде скандалния унгарски химн на самоубийците „Мрачна неделя“ и макар да изтръгна цялата тъга, която се съдържаше в песента, след края й в кръчмата гръмнаха аплодисменти. Лизел си представи сцената и звуците. Пълните усти. Празните бирени чаши с полепнала по тях пяна. Последното издихание на акордеона, ръкоплясканията и виковете, приканващи татко да се върне на бара.

Когато накрая успя да открие къщата си, Ханс не можа да намери ключа си и почука на вратата. Няколко пъти.

— Роза!

Това не беше правилната врата.

Фрау Холцапфел не беше във възторг.

— Schwein! Сбъркал си къщата. — Тя изстреля думите през ключалката. — Една врата по-надолу, глупав Saukerl!

— Благодаря ви, фрау Холцапфел.

— Нали знаеш какво можеш да направиш с благодарностите си, глупако.

— Моля?

— Върви си вкъщи.

— Благодаря, фрау Холцапфел.

— Не ти ли казах току-що какво да направиш с благодарностите си?

— Така ли?

(Изненадващо е на какво е способна една злонравна стара жена с вкус към криминалната литература.)

— Просто се разкарай.

Когато най-накрая се прибра у дома, Ханс не отиде да си легне, а тръгна към стаята на Лизел. Стоеше, олюлявайки се на вратата и я гледаше как спи. Тя се събуди и веднага си помисли, че е дошъл Макс.

— Ти ли си? — попита момичето.

— Не — отвърна той, досещайки се заблудата й. — Татко е.

Ханс излезе заднешком от стаята и тя чу стъпките му да се отдалечават по посока на мазето.

Междувременно Роза хъркаше въодушевено във всекидневната.

Малко преди девет часа сутринта, в кухнята, Лизел получи заповед от Роза:

— Подай ми онази кофа там.

Тя я напълни със студена вода и тръгна към мазето. Лизел я последва в напразен опит да я спре:

— Мамо, не можеш да направиш това!

— Не мога ли? — Майка й се спря за миг на стълбите и я погледна. — Да не би да пропускам нещо, Saumensch? Заповеди ли се опитваш да ми даваш?

И двете бяха замръзнали на място.

Момичето не отговори.

— Надявам се, че не.

Те продължиха надолу и го намериха, легнал по гръб сред бояджийските платна. Ханс бе решил, че не заслужава дюшека на Макс.

— А сега да видим — каза Роза, вдигайки кофата, — дали е жив.

— Мили боже!

Водният знак беше с овална форма, започваше от гърдите му и стигаше до главата му. Косата му беше сплъстена на една страна и дори и миглите му бяха прогизнали.

— За какво беше това?

— Ти, стар пияница!

— Боже…

От дрехите му се издигаше странна пара. Махмурлукът му беше очевиден. Той се надигна и се разположи върху раменете му като торба с мокър цимент.

Роза прехвърли кофата от лявата в дясната си ръка.

— Имаш късмет, че отиваш на война — рече тя, размахвайки пръст. — Защото иначе аз щях да те убия.

Татко избърса водата от гърлото си.

— Трябваше ли да правиш това? — попита той.

— Да, трябваше. — Тя тръгна по стълбите. — Ако не те видя горе до пет минути, ще получиш още една кофа вода.

Лизел остана при татко в мазето и се зае да попива водата с наличните парцали.

Татко я спря, хвана я над лакътя и заговори:

— Лизел? — Лицето му беше съвсем близо до нейното. — Мислиш ли, че е жив.

Лизел седна по турски. Мокрият парцал капеше върху коляното й.

— Надявам се, татко.

Помисли си, че отговорът й е глупав и повече от очевиден, но като че ли не можа да измисли нищо друго.

И за да каже нещо по-смислено и да отвлече мислите им от Макс, тя се наведе напред и потопи пръста си в една локва вода на пода.

— Guten Morgen, татко.

В отговор Ханс й намигна.

Но това не беше обичайното му намигане. Сега то беше по-тежко, по-тромаво. Това беше намигането на Ханс Хуберман, измъчван от махмурлук и гузна съвест заради Макс. Той се надигна и й разказа за представлението си в „Кнолер“ миналата нощ и за фрау Холцапфел.

Той се отдалечи по улица „Химел“, носейки махмурлука си и един костюм.

Алекс Щайнер имаше още четири дни до заминаването си. Той се отби час преди да тръгнат за гарата и пожела на Ханс всичко най-добро. Цялото семейство Щайнер беше дошло. Всички му стиснаха ръката. Барбара го прегърна и го целуна по двете бузи.

— Върни се жив.

— Да, Барбара — отвърна Ханс с пълна увереност. — Разбира се, че ще се върна. — Той дори успя да се засмее. — Това е просто война. А аз вече съм преживял една.

Докато вървяха по улица „Химел“, жената с телената конструкция излезе от съседната къща и застана на тротоара.

— Довиждане фрау Холцапфел. И прощавайте за миналата нощ.

— Довиждане, Ханс, ти пиян Saukerl — отвърна тя, но сетне добави: — И да се върнеш скоро.

— Да, фрау Холцапфел. Благодаря ви.

— Знаеш какво да правиш с благодарностите си — дори се пошегува тя.

От ъгъла фрау Дилер гледаше критично през прозореца на магазина си и Лизел хвана ръката на татко. Тя я държа през цялото време, докато вървяха по улица „Мюнхен“, чак до гара „Банхоф“. Влакът беше вече там.

Те стояха на перона.

Роза го прегърна първа.

Никакви думи.

Главата й беше заровена в гърдите му и после се отдръпна.

Сетне момичето.

— Татко?

Никакъв отговор.

Не отивай, татко. Просто не отивай. Нека да дойдат да те приберат, но не отивай. Моля те, не отивай.

— Татко?

Ханс Хуберман се усмихна на дъщеря си и влакът беше готов да отпътува. Той протегна ръка и нежно задържа лицето й в дланта си.

— Обещавам — каза татко и тръгна към вагона.

Те се взираха един в друг, когато влакът потегли.

Лизел и Роза му помахаха.

Ханс Хуберман ставаше все по-малък и по-малък и ръката му не държеше нищо друго освен празния въздух.

Хората започнаха да се разотиват от перона, докато накрая не остана никой друг освен тях. Само една жена с осанката на гардероб и едно тринайсетгодишно момиче.

През следващите няколко седмици, докато Ханс Хуберман и Алекс Щайнер бяха на ускорените си тренировъчни лагери, улица „Химел“ беше вече друга. Руди не беше същият — той не говореше. Мама не беше същата — тя вече не ругаеше. Лизел също изживяваше нещата посвоему. Тя вече нямаше желание да краде книги, колкото и да се опитваше да се убеди, че това ще я ободри.

Дванайсет дни след заминаването на Алекс Щайнер Руди реши, че не може да продължава повече така. Той изтича през портата и почука на вратата на Лизел.

— Kommst?

— Ja.

Не я беше грижа къде отива или какво е намислил, но нямаше да тръгне без нея. Закрачиха по улица „Химел“, после по „Мюнхен“ и скоро Молкинг остана зад гърба им. Горе-долу след около час Лизел зададе логичния въпрос. До този момент тя само беше наблюдавала решителното лице на Руди, скованите му ръце и стиснатите му юмруци в джобовете.

— Къде отиваме?

— Не е ли очевидно?

Момичето сви рамене.

— Е, да си кажа право, не съвсем.

— Отивам да го намеря.

— Баща си ли?

— Да. — След кратък размисъл Руди промени намерението си. — Всъщност, не. Мисля вместо това да намеря фюрера.

Ускорени крачки.

— Защо?

Руди изведнъж спря.

— Защото искам да го убия. — Той дори се завъртя на място, обръщайки се към останалата част от света. — Чухте ли това, негодници? — изкрещя момчето. — Аз искам да убия фюрера!

Продължиха да вървят и изминаха още няколко километра. Тогава Лизел си помисли, че е време да се връщат.

— Скоро ще се стъмни, Руди — каза тя.

— И какво от това — отвърна той, без да спира.

— Аз се връщам.

Руди се закова на място и я погледна така, сякаш го предаваше.

— Добре, крадецо на книги. Върви си. Но съм сигурен, че ако в края на този път имаше някоя проклета книга, ти щеше да продължиш. Нали?

Известно време нито един от двамата не заговори, но скоро Лизел се окопити:

— Ти си мислиш, че си единственият, нали Saukerl? — Тя се извърна настрани. — И само ти си изгубил баща си…

— Какво значи пък това?

Лизел беше заета с броене.

Майка й. Брат й. Макс Ванденбург. Ханс Хуберман. Всички си отидоха. И тя никога не бе имала истински баща.

— Това значи, че се прибирам вкъщи — отговори момичето.

Петнайсет минути тя вървя сама и дори когато Руди я настигна, задъхан и потен, и тръгна редом с нея, мина още час, без никой да каже дума. Те вървяха заедно към къщи с набити крака и уморени сърца.

В „Песен в мрака“ имаше една глава, която се казваше „Уморени сърца“. Романтична девойка се беше врекла на млад мъж, но той като че ли беше избягал с най-добрата й приятелка. Лизел бе сигурна, че това беше тринайсета глава. „Сърцето ми е толкова уморено“, беше казало момичето. То седеше в един параклис, пишейки в дневника си.

„Не — мислеше си Лизел, докато вървеше. — Не краката, а сърцето ми е уморено. Едно тринайсетгодишно сърце не трябва да се чувства по този начин.“

Когато наближиха Молкинг и видяха недалеч спортния комплекс „Хуберт“. Лизел най-накрая заговори:

— Помниш ли, когато се състезавахме там, Руди?

— Разбира се. И аз точно за това си мислех — как и двамата паднахме.

— Ти каза, че целият си бил станал в лайна.

— Не, това беше само кал. — Той не можа да сдържи усмивката си. — А целият станах в лайна, когато се обучавах в Хитлеровата младеж. Бъркаш нещата, Saumensch.

— Нищо не бъркам. Само повтарям онова, което ти каза. Онова, което някой казва, и което действително се е случило, обикновено са две различни неща, Руди, особено що се отнася до теб.

Така беше по-добре.

Когато отново вървяха по улица „Мюнхен“, Руди се спря и надникна през прозореца на ателието на баща си. Преди Алекс да замине, двамата с Барбара обсъдиха дали да го затворят в отсъствието му. Решиха, че така ще бъде по-добре, имайки предвид, че работата и без това беше малко, и освен това имаше частична заплаха местните нацисти да посегнат на него. Бизнесът не беше нещо хубаво в очите на партийните агитатори. Заплатата от армията трябваше да стигне.

По закачалките висяха костюми, а манекените бяха застинали и нелепите си пози.

— Мисля, че този те харесва — рече Лизел. Това беше нейният начин да му каже, че е време да продължат.

На улица „Химел“ Роза Хуберман и Барбара Щайнер стояха заедно на тротоара.

— О, боже — рече Лизел. — Изглеждат ли ти разтревожени?

— Изглеждат ми направо бесни.

Когато пристигнаха, имаше много въпроси най-вече от типа „Къде, по дяволите, бяхте вие двамата?“, но гневът бързо отстъпи място на облекчението.

По-настоятелната от двете жени беше Барбара:

— Е, Руди, чакам да ми кажеш къде бяхте?

Лизел отговори вместо него:

— Той беше тръгнал да убива фюрера — обясни момичето и в този момент Руди изглеждаше искрено щастлив.

— Довиждане, Лизел — каза момчето.

Няколко часа по-късно от всекидневната се чу шум, който се опъна като ластик и стигна чак до леглото на Лизел. Тя се събуди и остана неподвижна, мислейки си за духове, татко, нощни крадци и Макс. Чу се звук от отваряне и влачене, последван от неопределена тишина. Тишината винаги беше най-голямото изкушение.

Не мърдай.

Тя си повтори тази мисъл много пъти, но не и достатъчно много.

Краката й смъмриха пода. Усещаше полъх през ръкавите на пижамата си.

Лизел тръгна през тъмния коридор по посока на тишината, която бе заменила шума, към ивицата лунна светлина във всекидневната. Спря се, чувствайки голите си глезени и пръстите на краката си. Огледа се.

Отне й повече време, отколкото очакваше, очите й да свикнат с мрака и когато това стана, нямаше никакво съмнение, че Роза Хуберман седеше на края на леглото с акордеона на съпруга си, привързан към гърдите й. Пръстите й кръжаха над клавишите. Тя не помръдваше. И като че ли даже не дишаше.

Лизел стоеше и гледаше.

Изнизаха се много минути. Желанието на крадеца на книги да чуе поне един тон, беше угнетително, но въпреки това той така и не дойде. Мехът не дишаше. Имаше само лунна светлина като дълъг кичур коса в пердето. И Роза.

Акордеонът оставаше привързан към гърдите й. Когато наведе глава, той потъна в скута й. Лизел гледаше. Тя знаеше, че през следващите няколко дни мама щеше да ходи с отпечатък от акордеона върху тялото си. Момичето също съзнаваше, че сцената, която се бе открила пред нея, съдържаше особена красота, и реши да не хвърля и най-малка сянка върху нея.

Лизел се върна в леглото си и заспа с образа на мама и нямата музика. По-късно, когато се събуди от обичайния си сън и се затътри към коридора, Роза беше все още там, както и акордеонът.

Той я теглеше напред като котва. Тялото й потъваше. Тя изглеждаше като мъртва.

Не е възможно да диша в това положение, мислеше си Лизел, но когато се приближи малко, тя чу познатия звук.

Мама отново хъркаше.

На кого му трябваха мехове, при положение, че има такива бели дробове?

Когато най-накрая Лизел си легна, образът на Роза Хуберман и акордеона отказа да напусне ума й. Очите на крадеца на книги останаха отворени в очакване на задушаващата прегръдка на съня.

Колекционерът

Нито Ханс Хуберман, нито Алекс Щайнер бяха изпратени да се бият. Алекс бе разпределен в една военна болница в покрайнините на Виена. Взимайки предвид шивашкия му опит, той получи работа, която отговаряше на професията му. Всяка седмица пристигаха камари с униформи, чорапи и ризи и Алекс кърпеше, каквото имаше да се изкърпи. Тези дрехи бяха предназначени за страдащите войници в Русия.

Ханс най-напред беше изпратен в Щутгарт и след това в Есен. По ирония на съдбата той бе разпределен в една от най-нежеланите части на родния фронт — LSE.

Задачата на LSE беше да остане над земята по време на въздушните нападения, да гаси пожари, да укрепва стени на сгради и да спасява всеки, който е бил затрупан по време на бомбардировка. Ханс скоро откри, че акронимът има и алтернативна дефиниция. Още на първия му ден мъжете в отряда му обясниха, че съкращението всъщност означава Leichen Sammlereinheit — „събирачи на трупове“.

Когато пристигна, Ханс можеше само да гадае какво бяха сторили тези мъже, че да заслужат такава работа и те на свой ред се чудеха за него. Командирът им, Борис Шипер, го попита направо. Когато Ханс разказа за случая с евреите, къшея хляб и бичуването, кръглоликият сержант се засмя за кратко.

— Имаш късмет, че изобщо си жив — рече той. Очите му бяха също кръгли и той постоянно ги бършеше. Те бяха или уморени, или го смъдяха, или бяха пълни с пушек и прах. — Просто помни, че врагът тук не е пред теб.

Ханс се канеше да зададе очевидния въпрос, когато зад него се чу глас. Негов собственик беше млад мъж със слабо лице и подигравателна усмивка. Райнхолд Зукер.

— В нашия случаи — обясни той — врагът не е оттатък хълма или в някаква конкретна посока, а навсякъде. — Сетне младият мъж продължи да пише писмото си. — Ще видиш.

След няколко хаотични месеца Райнхолд Зукер щеше да бъде мъртъв. Той умря на мястото на Ханс Хуберман.

Войната връхлетя Германия с още по-голяма сила и Ханс скоро научи, че всяка негова смяна започва по един и същи начин. Мъжете се събираха при камиона, за да им бъде казано какво е било ударено през почивката им, какво се очаква да бъде ударено и кой с кого ще работи.

Дори когато нямаше въздушни нападения, имаше предостатъчно работа за вършене. Те влизаха в полуразрушените градове и разчистваха. В камиона пътуваха дванайсет прегърбени мъже, които едновременно се издигаха и пропадаха, следвайки неравностите на пътя.

От самото начало беше ясно, че всеки си има определено място.

Райнхолд Зукер седеше по средата в лявата редица.

Ханс Хуберман беше до самия капак, където винаги беше много по-светло. Той бързо се научи да бъде нащрек за боклуците, които можеха да бъдат изхвърлени от вътрешността на камиона и обръщаше специално внимание на горящите цигарени фасове, които профучаваха покрай него.

В края на ноември той опита първата порция дим на истинско въздушно нападение. По камиона се сипеха отломки, навсякъде тичаха хора и се чуваха викове. Горяха пожари, поразените сгради бяха превърнати в купчини от бетон и тухли. Полегнали конструкции. Димящите бомби стояха като кибритени клечки в земята, изпълвайки белите дробове на града.

Ханс Хуберман беше в група от четирима души, наредени в колона. Сержант Борис Шипер беше най-отпред и ръцете му се губеха в дима. Зад него бяха Кеслер, след това Бруненвег и после Хуберман. Сержантът гасеше огъня, подсигуряван от двамата мъже зад него, които придържаха маркуча, и най-накрая беше Хуберман, който подсигуряваше и тримата.

Една сграда изстена зад него и се наклони.

Падна с лицето напред само на няколко метра от петите му. Усети се миризмата на скорошно излят бетон и сетне ги връхлетя стена от прах.

— Gottverdammt, Хуберман! — Гласът си проби път през пламъците и веднага след това беше последван от трима мъже. Гърлата им бяха пълни с частици пепел. Дори когато заобиколиха зад ъгъла, облакът от рухналата сграда все още ги гонеше. Той беше бял и топъл и пълзеше след тях.

Временно в безопасност, мъжете кашляха и ругаеха. Сержантът отново даде израз на предишните си чувства:

— По дяволите, Хуберман. — Той избърса праха, полепнал по устните му. — Какво за бога беше това?

— Тя просто рухна зад нас.

— Това го видях и сам. Въпросът е колко голяма беше? Трябва да е била поне десет етажа.

— Не, господин сержант, мисля, че беше само два.

— Боже. — Пристъп на кашлица. — Света богородице! — Той остърга сплъстената маса от пот и прах от очите си.

Един от другите мъже избърса лицето си и каза:

— Ще ми се поне веднъж да бъда наблизо, когато ударят някоя кръчма, за бога! Умирам за една бира.

Мъжете облегнаха гърбове на стената и се замислиха.

Те всички усетиха вкуса й и си представиха как гаси огъня в гърлата им и прогонва дима. Това беше хубава мечта, и невъзможна. Всеки от тях знаеше, че ако имаше някаква бира по тези улици, тя най-вероятно щеше да прилича на млечен шейк или овесена каша.

И четиримата мъже бяха покрити със сивкавобяла сплав от прах и мръсотия. Когато се изправиха, за да подновят работата си, от униформите им се виждаха само малки ивици плат.

Сержантът тръгна към Бруненвег и бръсна няколко пъти гърлите му.

— Така е по-добре — рече той. — Беше се понапрашил малко, приятелю. — Когато Бруненвег се засмя, сержантът се обърна към най-новото си попълнение. — Хуберман, този път ти ще бъдеш отпред.

Те гасиха пожарите няколко часа и използваха всякакви аргументи, за да накарат една сграда да стои права. В някои случаи, когато стените бяха повредени, от тях стърчаха парчета като лакти. И тук беше силата на Ханс Хуберман. Беше му почти забавно да намери някоя тлееща греда или разнебитена бетонна плоча, с която да подпре тези лакти, за да им даде на какво да стъпят.

Ръцете му бяха набити с трески, а зъбите му бяха плътно покрити с утайка от прах. По устните му беше полепнала влажна каша, която постепенно се втвърдяваше и нямаше нито джоб, нито конец, нито скрита гънка от униформата, която да не е набита със слой мръсотия от заредения въздух при падането на сградите. Най-лошата част от работата им бяха хората.

От време на време виждаха по улиците да броди някой човек, крещейки настойчиво нечие име.

Понякога то беше Волфганг.

— Виждали ли сте моя Волфганг?

Отпечатъците от ръцете им оставаха по куртката му.

— Стефани!

— Ханси!

— Густел! Густел Щобой!

Когато прахът се разсееше, призивните викове тръгваха по разнебитените улици и понякога завършваха с прашна прегръдка или с печален вой на колене. Те се трупаха час по час, подобни на сладко-горчиви мечти, които чакаха да се сбъднат.

Опасностите се сливаха в едно. Прах, дим и поривисти пламъци. Ранени хора. Също като другите в отряда, Ханс трябваше да усъвършенства изкуството да забравя.

— Как си, Хуберман? — попита го веднъж сержантът. На рамото му играеше пламък.

Ханс кимна смутено и на двамата.

По средата на една от смените им възрастен мъж вървеше безпомощно, залитайки, по улиците. Когато приключи с укрепването на една сграда, Ханс се обърна и го видя зад гърба си, очаквайки спокойно реда си. През лицето му минаваше кървава диря, която се спускаше надолу към гърлото и шията му. Той носеше бяла риза с тъмночервена яка и държеше крака си, сякаш не беше негов.

— Можеш ли да ме подпреш и мен сега, млади човече? — каза старецът.

Ханс го взе на ръце и го отдалечи от облака прах.

Ханс забеляза какво се е случило, едва когато го остави върху ивица трева, покрита с бетонен прах.

— Какво има? — попита един от другите мъже.

Ханс можа само да посочи.

— О! — Една ръка го дръпна, подканяйки го да продължи. — Свиквай с това, Хуберман.

До края на смяната той се отдаде изцяло на задълженията си, опитвайки се да не обръща внимание на далечните отекващи гласове, които зовяха близките си.

Два часа по-късно Ханс излезе на бегом от една сграда заедно със сержанта и другите двама мъже. Не гледаше в земята и се спъна в нещо. Разбра какво е, едва когато се изправи и видя разтревожените погледи на другарите си.

Трупът беше паднал по очи.

Лежеше в дебел слой от пепел и прах и притискаше ушите си.

Това беше момче.

Може би на единайсет или дванайсет години.

Малко по-нататък по улицата срещнаха жена, която викаше името Рудолф. Когато зърна четиримата мъже, тя тръгна към тях през мъглата. Тялото й беше крехко и прегърбено от тревога.

— Виждали ли сте моето момче?

— На колко години е? — попита сержантът.

— На дванайсет.

О, боже! О, господи боже!

Те всички си го мислеха, но сержантът не намери сърце да я упъти към мястото.

Когато майката понечи да мине покрай тях, Борис Шипер я задържа.

— Ние тъкмо идваме от тази улица — увери я той. — Няма да го намерите там.

Прегърбената жена се вкопчи в надеждата и продължи да подтичва, викайки името на сина си през рамо:

— Руди!

Ханс Хуберман се замисли тогава за един друг Руди. Онзи от улица „Химел“. Моля те, каза си той, поглеждайки към небето, което не можеше да види, спаси Руди! И разбира се, мислите му след това полетяха към Лизел, Роза, семейство Щайнер и Макс.

Когато отстъпиха смяната на другата група. Ханс Хуберман се отпусна на земята и легна по гръб.

— Как е там долу? — попита някой.

Белите дробове на татко бяха пълни с небе.

Няколко часа по-късно, след като се беше измил, ял и повръщал, той се опита да напише подробно писмо до вкъщи. Чувстваше, обаче, ръцете си като чужди и това го принуди да бъде кратък. Ако намереше сили, когато се върнеше, и ако изобщо се върнеше, щеше да им разкаже останалото с думи.

На моите скъпи Роза и Лизел, започна той.

Минаха много минути, докато напише тези шест думи.

Онези, които ядоха хляб

Молкинг преживя една дълга и паметна година и тя най-накрая вървеше към края си.

Лизел прекара последните няколко месеца на 1942 г., погълната от мисли над онова, което тя наричаше „тримата безнадеждни мъже“. Тя се питаше къде ли са те и какво ли правят.

Един следобед Лизел извади акордеона от калъфа му и го лъсна с парцал. И точно преди да го прибере, тя направи онова, за което мама не намери смелост. Момичето сложи пръст върху един от клавишите и леко опъна мяха. Роза се оказа права. Произведеният звук само накара стаята да изглежда още по-празна.

Когато се видя с Руди, тя го попита дали има някакви новини от баща му. Понякога той й разказваше с подробности за някое от писмата на Алекс Щайнер. За сравнение единственото писмо, което нейният баща им беше изпратил, беше донякъде разочароващо.

Онова, което се случваше с Макс, беше изцяло продукт на въображението й.

Тя мислеше за него с оптимизъм и си го представяше как върви по някой пуст път. Понякога го виждаше да се спотаява в нишата на някоя врата или да се измъква при проверка с помощта на документите си за самоличност.

Тримата мъже се появяваха навсякъде.

Виждаше татко на прозореца на училището. Макс често седете с нея край огнището. Алекс Щайнер се появяваше, когато тя беше с Руди и ги гледаше втренчено, щом захвърлеха колелетата си на улица „Мюнхен“ и надничаха в ателието му.

— Виж тези костюми — казваше й Руди, залепил лице о стъклото. — Всичко това отива на вятъра.

Колкото и да беше странно, едно от любимите развлечения на Лизел бяха посещенията при фрау Холцапфел. Сега тя и четеше и в сряда. Бяха свършили вече съкратената версия на „Свирачът“, за да продължат с „Приносителят на сънища“. Старата жена понякога й правеше чай или я гощаваше със супа, която беше несравнимо по-добра от тази на мама. Не беше толкова водниста.

Между октомври и декември имаше още един парад на евреи, а след това и още един. Както и миналия път, Лизел се беше втурнала по улица „Мюнхен“, за да провери дали Макс Ванденбург не е сред тях. Беше раздвоена между огромното си желание да го види — да се увери, че е жив — и отсъствието му, което можеше да означава много неща, включително, че е на свобода.

В средата на декември малка група евреи и други нищожества минаха по улица „Мюнхен“ на път за Дахау. Парад номер три.

Руди тръгна целеустремено по улица „Химел“ и се върна от №35 с една малка торба и две колелета.

— Готова ли си, Saumensch?

Те караха пред парада към Дахау и спряха на едно пусто място на пътя. Руди поднесе торбата на Лизел.

— Вземи си шепа — рече той.

— Не съм сигурна, че идеята е добра.

Той тръсна няколко парчета хляб върху дланта й.

— Баща ти го направи.

Нима можеше да спори? Боят с камшик при всяко положение си струваше.

— Ако сме бързи, няма да ни хванат. — Руди започна да разпределя хляба между двама им. — Така че, размърдай се, Saumensch.

Изкушението беше твърде голямо за Лизел. На лицето и имаше следа от усмивка, когато тя и Руди Щайнер, нейният най-добър приятел, наредиха парчетата хляб на пътя. Когато свършиха, те взеха колелетата си и се скриха сред елите.

Пътят беше дълъг и прав. Не след дълго войниците се зададоха с евреите. Лизел наблюдаваше момчето сред сенките на дърветата. Как се бяха променили нещата — от крадец на плодове той се беше превърнал в дарител на хляб. Русата му коса, макар да потъмняваше, грееше като свещ. Тя чу коремът му да къркори и въпреки това Руди даваше на хората хляб.

Германия ли беше това?

Нацистка Германия?

Първият войник не видя хляба — той не беше гладен — но първият евреин го видя.

Той протегна сбръчканата си ръка към къшея хляб и го натъпка като в унес в устата си.

Макс ли е това? — мислеше си Лизел.

Не виждаше добре от мястото, където се намираше, и затова се премести малко по-напред.

— Хей! — Руди беше бесен. — Не мърдай. Ако ни намерят тук и ни свържат с хляба, с нас е свършено.

Лизел, обаче, не го послуша.

Още евреи започнаха да се навеждат, взимайки хляб от пътя, и от прикритието си зад дърветата, крадецът на книги изучаваше всеки един от тях. Макс Ванденбург не беше там.

Облекчението й беше краткотрайно.

То си отиде, когато един от войниците забеляза един затворник да посяга към земята. На всички беше наредено да спрат. Пътят беше внимателно огледан. Затворниците дъвчеха колкото може по-бързо и по-безшумно и гълтаха колективно.

Войникът взе няколко парчета хляб от земята и ги разгледа един по един. Затворниците също гледаха.

— Ето там!

Един от войниците закрачи към момичето, което се криеше зад близките дървета. Сетне видя и момчето. И двамата хукнаха.

Те избраха различни посоки под надвисналите клони и високия таван на гората.

— Не спирай да бягаш, Лизел.

— Ами колелетата?

— Scheiss draf! Да вървят по дяволите!

Лизел тичаше и след стотина метра прегърбеният дъх на войника я наближи. Той се изравни с нея и тя вече чакаше ръката, която щеше да я залови.

Но й провървя.

Единственото, което получи беше ритник по задника и шепа думи.

— Разкарай се, момиче, мястото ти не е тук!

Лизел го послуша и тича още цял километър. Клоните драскаха ръцете й, шишарки се търкаляха в краката й и вкусът на елови иглички звънтеше в белите й дробове.

Върна се цели четирийсет и пет минути по-късно и намери Руди да седи до ръждясалите колелета. Той събираше онова, което беше останало от стария хляб и дъвчеше енергично.

— Казах ти да не се приближаваш прекалено много — рече приятелят й.

Тя се обърна с гръб към него.

— Имам ли отпечатък от крак отзад?

Скритият скицник

Няколко дни преди Коледа имаше ново въздушно нападение, но на град Молкинг му се размина. Според новините по радиото повечето бомби бяха паднали в полето.

По-важно, обаче, беше онова, което се случи в скривалището на семейство Фидлер. След като пристигнаха всички обичайни обитатели, те се настаниха със сериозни лица и погледнаха момичето в очакване.

Гласът на татко прозвуча гръмко в ушите й: „И ако има още бомбардировки, продължавай да четеш в убежището.“

Лизел чакаше. Трябваше да е сигурна, че го искат.

— Чети, Saumensch! — каза Руди от името на всички.

Тя отвори книгата и думите отново намериха пътя си до всички, които бяха в скривалището.

По-късно, след като сирените им бяха позволили да се върнат по домовете си, Лизел седеше в кухнята с мама.

На лицето на Роза Хуберман беше изписана загриженост и не след дълго тя взе един нож и излезе от стаята.

— Ела се мен — каза мама.

Тръгна към всекидневната и дръпна чаршафа изпод дюшека си. Отстрани дюшекът имаше подшит разрез. Ако човек не знаеше, че е там, вероятно изобщо нямаше да го забележи. Роза го разпра внимателно и вкара цялата си ръка чак до мишницата. Когато я извади, тя държеше скицника на Макс Ванденбург.

— Той ми каза да ти го дам, когато си готова — поде тя. — Мислех си за рождения ти ден, но после го оставих за Коледа. — Роза Хуберман стоеше и на лицето й имаше странен израз. Не беше гордост, а по-скоро в съзнанието й като че ли беше оживил някакъв спомен. — Мисля, че ти винаги си била готова, Лизел — продължи мама. — От момента, в който пристигна тук и се вкопчи в онази порта, беше предопределено да получиш това.

Роза й подаде книгата.

На корицата пишеше следното:

Лизел я държеше в меките си длани. Очите й бяха широко отворени.

— Благодаря, мамо.

Тя я прегърна.

Момичето копнееше също да каже на Роза Хуберман, че я обича. Колко жалко, че не го направи.

Лизел искаше да прочете книгата в мазето, за да си спомни старото време, но мама я убеди да си избере друго място.

— Макс неслучайно се разболя там долу — рече Роза. — Едно нещо ще ти кажа, момиче, няма да позволя и ти да се разболееш като него.

Лизел чете в кухнята.

Червени и жълти процепи в печката.

Игрословецът.

Тя напредваше през безбройните скици, истории и картинки с обяснения под тях. Там беше Руди, качен на подиум с три златни медала на шията му. „Коса с цвят на лимон“ беше написано отдолу. Снежният човек също се появи на едно място, както и списъкът с тринайсетте подаръка, да не говорим пък за безчетните описания на нощите в мазето и край огъня.

Имаше, разбира се, многобройни мисли, рисунки и мечти, свързани с Щутгарт, Германия и фюрера. Спомените на Макс за семейството му също бяха там. Той се бе поддал на изкушението и ги беше включил. Трябваше да го направи.

Сетне дойде страница 117.

И точно там се появяваше Игрословецът.

Това беше нещо като басня или приказка. Лизел не можеше да определи точно жанра. Дори дни по-късно, когато провери и двете думи в речника „Дуден“, тя не можа да намери отчетлива разлика между тях.

На предишната страница имаше малка бележка.

Тя прелисти страницата.

Лизел дълго седя на кухненската маса, чудейки се къде ли е Макс Ванденбург сега, в онази безкрайна гора. Стаята се къпеше в светлина. Тя заспа. Мама я накара да си легне и тя тръгна към леглото си, притиснала скицника на Макс до гърдите си.

Часове по-късно Лизел се събуди, намерила отговор на въпроса си.

— Разбира се — прошепна тя. — Разбира се, че знам къде е. — Сетне отново заспа.

И сънува дървото.

Колекцията от костюмина един анархист

В дните преди Коледа на 1942 г. наваля дебел тежък сняг. Лизел прочете „Игрословецът“ много пъти, разглеждаше рисунките и мислеше над коментарите към тях. На Бъдни вечер тя взе едно решение за Руди. И ако някой кажеше, че е твърде късно за него, можеше да върви по дяволите. Малко преди да се мръкне, почука на вратата на съседната къща и му каза, че има коледен подарък за него.

Руди погледна към ръцете й и надникна зад нея.

— Е, къде е този подарък?

— Забрави тогава.

Но Руди се досети за какво ставаше дума. Беше я виждал такава и преди. Дръзки очи и влажни пръсти. Дъхът на кражбата я обгръщаше отвсякъде и той усещаше уханието му.

— Този подарък — предположи Руди. — Той още не е у теб, нали?

— Не.

— Нито пък имаш намерение да го купуваш.

— Разбира се, че не. Мислиш ли, че имам някакви пари? — Снегът продължаваше да вали. По края на тревата имаше лед като натрошено стъкло. — Знаеш ли къде е ключът? — попита тя.

— Ключът за какво? — Но на Руди не му трябваше много време, за да се досети. Влезе вътре и бързо се върна. — Време е за пазар — каза той, цитирайки Виктор Шемел.

Светлината на деня бързо гаснеше и с изключение на църквата цялата улица „Мюнхен“ беше затворена в очакване на Коледа. Лизел крачеше бързо, за да не изостава от Руди. Скоро се спряха пред витрината на определения магазин. STEINER — SCHNEIDERMEISTER. Върху стъклото имаше тънък пласт от кал и мръсотия, който се беше натрупал през изминалите седмици. Зад него манекените стояха като свидетели. Те бяха сериозни и нелепо елегантни. Трудно беше да се отърсиш от чувството, че виждат всичко.

Руди бръкна в джоба си.

Беше Бъдни вечер.

Баща му беше близо до Виена.

Момчето не мислеше, че той би имал нещо против, ако проникнеха незаконно в любимия му магазин. Обстоятелствата го налагаха.

Вратата се отвори плавно и те влязоха. Първият импулс на Руди беше да натисне ключа на осветлението, но електричеството вече беше прекъснато.

— Има ли тук някакви свещи?

— Аз донесох ключа — каза той намусено. — И идеята освен това беше твоя.

В този момент Лизел се препъна в нещо на пода. Сетне върху нея падна един манекен. Той опипа ръката й и я затрупа с дрехите, в които беше натъкмен.

— Махни това нещо от мен! — извика момичето. Манекенът беше станал на четири части: тяло, глава, крака и две отделни ръце. Когато най-накрая се изправи, Лизел изхриптя:

— Мили боже!

Руди бе взел една от ръцете и я потупа с нея по рамото. Когато тя се обърна, уплашена, той я протегна към нея в знак на приятелство.

— Приятно ми е да се запознаем.

Няколко минути те се лутаха объркано в тясното шивашко ателие. Руди тръгна към щанда, но се препъна в една празна кутия и изруга.

— Това е нелепо! — каза той и затърси опипом пътя си към изхода. — Почакай ме тук.

Лизел седна, държейки ръката на манекена, и малко по-късно приятелят й се върна с един запален фенер от църквата.

Около лицето му имаше пръстен от светлина.

— И така, къде е този подарък, за който говореше? И не ми казвай, че е някой от тези гадни манекени.

— Дай светлината насам.

Когато момчето се приближи към далечния ляв ъгъл на ателието, Лизел взе фенера в едната си ръка и започна да рови из окачените костюми с другата. Издърпа един от тях, но се отказа от него и посегна към друг.

— Не, този е твърде голям. — След още два опита тя задържа един тъмносин костюм пред погледа на Руди Щайнер. — Този дали ще ти бъде по мярка?

Докато Лизел седеше в тъмното, Руди пробва костюма зад една от завесите. Там имаше малък кръг светлина и една сянка, която се обличаше.

Когато се върна, той вдигна фенера, за да може Лизел да го огледа. Без преградата на пердето, светлината беше като колона, която огряваше изискания костюм. Тя осветяваше и мръсната риза под сакото му и очуканите му обувки.

— Е? — попита той.

Лизел продължи огледа си. Тя го заобиколи и сви рамене.

— Не е зле.

— Не е зле! Бих казал, че изглеждам много добре даже.

— Обувките развалят общото впечатление. Както и лицето ти.

Руди остави фенера на щанда и тръгна застрашително към нея, преструвайки се на ядосан, но Лизел трябваше да признае, че изпита лека тревога. Това чувство бе заместено от облекчение и разочарование, когато той се препъна в окаяния манекен и се строполи на земята.

Лежейки на пода. Руди се засмя.

Сетне затвори очи и ги стисна силно.

Лизел се втурна към приятеля и се наведе към него.

Целуни го, Лизел, целуни го.

— Добре ли си. Руди? Руди?

— Той ми липсва — каза момчето, гледайки настрани.

— Frohe Weihnachten — отвърна Лизел. Тя му помогна да стане и пооправи костюма му. — Весела Коледа.