Крадецът на книги

Следващото изкушение

Този път имаше кифли.

Но бяха стари.

Това бяха Kipferl19, останали от Коледа, които бяха забравени на писалището най-малко от две седмици. Приличаха на миниатюрни подкови със захарна глазура. Кифлите най-отдолу бяха залепнали за чинията. Останалите бяха струпани на купчина върху тях. Тя усети миризмата им, когато пръстите й се вкопчиха в перваза на прозореца. В стаята ухаеше на захар, тесто и хиляди страници.

Нямаше бележка, но на Лизел не й трябваше много време, за да се досети, че Илза Херман отново стоеше зад това. Не съществуваше никаква възможност кифлите да не са предназначени за нея. Тя се върна обратно при прозореца и прошепна нещо през пролуката. Прошепнатата дума беше „Руди“.

Този ден бяха тръгнали пеша, защото пътят беше твърде хлъзгав за колелетата. Момчето стоеше на пост под прозореца. Когато го извика, лицето му се появи и тя му връчи чинията. Не беше нужно да го убеждава дълго да я вземе.

Докато поглъщаше кифлите с очи, той зададе няколко въпроса:

— Нещо друго? Мляко?

— Какво?

— Мляко — повтори Руди този път малко по-високо. Дори да беше доловил обидения тон в гласа на Лизел, той не го показа.

Лицето на крадеца на книги изникна отново над него.

— На умен ли се правиш? А какво ще кажеш да открадна единствено книгата?

— Исках само да кажа…

Лизел тръгна към далечната лавица, която беше зад писалището. Намери хартия и писалка в най-горното чекмедже и написа „Благодаря“, оставяйки бележката на видимо място.

От дясната й страна една книга изпъкваше като кост. Беше толкова избеляла, че изглеждаше почти наранена от тъмните букви на заглавието. Die Letzte Menschliche Fremde — „Последният непознат“. Книгата изшептя тихо, когато я взе от лавицата и по пода се посипа прах.

Тъкмо когато се канеше да излезе през прозореца, вратата на библиотеката изскърца. Лизел вече беше вдигнала коляно и грабливата й ръка беше подпряна на рамката на прозореца. Когато се обърна по посока на шума, тя видя жената на кмета в чисто нова хавлия и по пантофи. Върху джоба й беше избродирана свастика. Пропагандата беше влязла дори и в баните.

Те се наблюдаваха една друга. В един момент Лизел насочи погледа си към гърдите на Илза Херман, където беше свастиката и вдигна ръка.

— Хайл Хитлер!

Момичето понечи да си тръгне, но изведнъж го осени прозрение.

Кифлите.

Те бяха стояли там седмици.

Това означаваше, че кметът ги е видял, ако беше използвал библиотека. И със сигурност беше попитал какво правят там. Или пък — и щом тази мисъл прелетя през ума й, Лизел веднага се изпълни със странен оптимизъм — библиотеката изобщо не беше на кмета, а нейна. На Илза Херман.

Момичето не знаеше защо това беше толкова важно, но осъзнаването на факта, че цялата тази стая с книги беше на жената, я зарадва. Тя беше човекът, който първоначално я въведе в библиотеката и откри пред нея тази възможност. Предположението изглеждаше логично. Всичко си идваше на мястото.

Лизел се размърда отново и реши да провери дали е права:

— Тази стая е ваша, нали?

Съпругата на кмета се скова.

— Някога четях тук, с моя син. Но после…

Ръката на Лизел докосна въздуха зад нея. Тя видя майка, която чете на пода на малко момче, сочейки му картинките и думите. Сетне видя войната на прозореца.

— Разбирам — каза момичето.

В този момент отвън се чу възклицание.

— Какво каза?!

— Тихо, Saukerl — прошепна Лизел настрани и се обърна отново към Илза Херман: — Значи всички тези книги…

— Повечето от тях са мои. Някои са на съпруга ми и някои бяха на моя син, както знаеш.

Лизел беше леко смутена и бузите й пламтяха.

— Винаги съм мислила, че тази стая е на кмета.

— Защо? — Жената изглеждаше леко развеселена.

Момичето забеляза, че върху пантофите й също имаше свастики.

— Той все пак е кмет. Мислех си, че чете много.

Жената на кмета пъхна ръце в страничните си джобове.

— Напоследък ти най-вече използваш тази стая — рече тя.

— Чели ли сте я? — Лизел вдигна „Последният непознат“.

Илза се вгледа по-отблизо в заглавието.

— Да, чела съм я.

— Интересна ли е?

— Не е лоша.

Лизел вече много искаше да си тръгне, но като че ли се чувстваше длъжна да остане още малко. Понечи да заговори, но наличните думи бяха твърде много и твърде бързи. Направи няколко опита да ги улови, но накрая жената на кмета взе инициативата.

Тя видя лицето на Руди на прозореца или по-точно огряната му от фенера коса.

— Май е време да тръгваш — каза жената. — Той те чака.

На път за вкъщи вниманието им естествено беше заето с кифлите.

— Сигурна ли си, че нямаше нещо друго? — попита Руди. — Трябва да е имало.

— Имаме късмет, че се сдобихме и с това. — Лизел се вгледа в подаръка, който беше в ръцете на Руди. — А сега ми кажи истината. Яде ли преди да изляза от къщата?

Руди беше възмутен.

— Хей, ти тук си крадецът, не аз.

— Не ме баламосвай, Saukerl, виждам захар по устата ти.

Стреснат, Руди взе чинията в едната си ръка и се избърса с другата.

— Не съм ял нищо, кълна се.

Половината кифли бяха свършили преди да стигнат моста, а останалите си разделиха с Томи Мюлер на улица „Химел“. Когато приключиха с яденето във въздуха увисна един-единствен въпрос и Руди го изрече:

— Какво, по дяволите, да правим с тази чиния?

КАРТОИГРАЧЪТ

Горе-долу по времето, когато Лизел и Руди ядяха кифли, войниците от Специалния противовъздушен отряд си почиваха и играеха карти в един град недалеч от Есен. Те току-що бяха пропътували дълъг път от Щутгарт и залагаха на цигари. Райнхолд Зукер не беше особено доволен от развоя на нещата.

— Този човек мами, кълна се — промърмори той. Те бяха в една барака, която им служеше за казарма, и Ханс Хуберман току-що бе спечелил за трети пореден път. Зукер хвърли картите си с възмущение и приглади мазната си коса с мръсните си нокти.

За разлика от младия мъж от лявата му страна, Ханс Хуберман не се радваше, когато печелеше. Той дори беше достатъчно щедър да върне на всеки от другарите си по една цигара. Всички, с изключение на Райнхолд Зукер, приеха жеста му. Той грабна подадената му цигара и я хвърли обратно върху обърнатия кашон, на който играеха.

— Не ми трябват подаянията ти, старче. — Сетне младежът стана и излезе.

— Какво му е? — попита сержантът, но никой не си направи труда да му отговори. Райнхолд Зукер беше просто двайсет и четиригодишно момче, което не можеше да играе карти, за да спаси живота си.

Ако не бе изгубил цигарите си в полза на Ханс Хуберман, той нямаше да се изпълни с презрение към него. Ако не го презираше, нямаше да смени мястото си с него няколко седмици по-късно, докато пътуваха по един доста безобиден път.

Едно място, двама мъже, кратък спор, и аз.

Мисълта как хората умират понякога ме убива.

Снеговете на Сталинград

В средата на януари на 1943 г., коридорът на улица „Химел“ беше тъмен и окаян, както обикновено. Лизел затвори портичката, тръгна към вратата на фрау Холцапфел и почука. Изненада се, когато видя човека, който й отвори.

Първата й мисъл беше, че това трябва да е един от синовете й, но той не приличаше на нито един от братята на фотографиите в рамка до вратата. Мъжът изглеждаше много по-стар, но беше трудно да се каже на колко години е. Лицето му беше обрасло с рунтави бакенбарди, а очите му бяха измъчени и напрегнати. От ръкава на куртката му висеше превързана ръка и през бинтовете се бяха просмукали няколко кървави череши.

— Може би трябва да дойдеш по-късно.

Лизел се опита да надникне зад него. Почти беше готова да извика на фрау Холцапфел, но мъжът я спря.

— Дете — каза той. — Ела по-късно. Аз ще те повикам. Къде живееш?

След около три часа на вратата на №33 на улица „Химел“ се почука и когато Лизел отвори, срещу нея стоеше мъжът. Черешите от кръв бяха станали колкото сливи.

— Тя вече те чака.

Навън под сивата сипкава светлина Лизел не можа да се сдържи и попита мъжа какво е станало с ръката му. Той изсумтя нещо под носа си преди да отговори:

— Сталинград.

— Моля? — Мъжът се беше извърнал към вятъра в момента, който произнесе единствената дума. — Не можах да ви чуя.

Този път отговорът му беше по-ясен и по-изчерпателен.

— Сталинград — ето какво се случи с ръката ми. Бях прострелян в ребрата и изгубих три от пръстите си. Задоволих ли любопитството ти? — Мъжът пъхна здравата си ръка в джоба и потръпна, изпълнен с презрение към германския вятър. — Сигурно си мислиш, че тук е студено?

Лизел докосна стената до себе си. Тя не можеше да лъже.

— Да, разбира се.

Мъжът се засмя.

— Това не е никакъв студ. — Той си извади цигара и я пъхна в устата си. Опита се да я запали с една ръка. При толкова силен вятър щеше да му е трудно да го направи и с две ръце, а с една беше направо невъзможно. Мъжът хвърли кибрита и изруга.

Лизел се наведе и го вдигна от земята.

Сетне взе цигарата от ръката му, пъхна я в устата си, но и тя не можа да я запали.

— Трябва да дърпаш междувременно — обясни мъжът. — В такова време това е единственият начин да я запалиш. Verstehst?

Момичето опита още веднъж, мъчейки се да си спомни как го правеше татко. Този път устата й се изпълни с дим. Той се изкачи към зъбите й и одраска гърлото й, но тя успя да не се разкашля.

— Браво на теб. — След като взе цигарата и опъна от нея, мъжът протегна здравата си лява ръка.

— Микаел Холцапфел.

— Лизел Мемингер.

— Ти ли идваш да четеш на майка ми?

В този момент зад нея се появи Роза и момичето почувства силната й изненада.

— Микаел? — каза тя. — Ти ли си?

Микаел Холцапфел кимна.

— Guten Tag, фрау Хуберман. Мина много време.

— Изглеждаш толкова…

— Стар?

Роза беше още в шок, но постепенно се успокои.

— Искаш ли да влезеш? Виждам, че си се запознал с доведената ми дъщеря… — Гласът й заглъхна, когато видя окървавената му ръка.

— Брат ми е мъртъв — рече Микаел Холцапфел и дори да беше ударил Роза със здравата си ръка, ефектът нямаше да е толкова силен, защото тя залитна назад. Войната несъмнено означаваше смърт, но човек винаги губеше почва под краката си, когато научеше, че тя е сполетяла някого, който е дишал и живял в непосредствена близост. Роза беше гледала как момчетата на семейство Холцапфел растат пред очите й.

Състареният млад мъж успя някак си да разкаже какво се е случило, без да губи самообладание:

— Бях в една от сградите, които използвахме като болница, когато го докараха. Това беше седмица, преди да потегля към вкъщи. Прекарах три дни от тази седмица до него, докато умре…

— Съжалявам. — Думите като че ли не дойдоха от устата на Роза. Някой друг стоеше зад Лизел Мемингер тази вечер, но момичето не смееше да погледне.

— Моля те — спря я Микаел. — Не казвай нищо друго. Мога ли да взема момичето да й почете? Съмнявам се дали майка ми ще чуе нещо, но тя каза да я доведа.

— Да, вземи я.

Бяха по средата на пътечката, когато Микаел Холцапфел си спомни нещо и се върна.

— Роза? — Минаха няколко секунди, преди мама да отвори вратата отново. — Чух, че синът ти е там. В Русия. Срещах няколко души от Молкинг и го научих от тях. Но вие сигурно вече знаете за това.

Роза се опита да го спре. Тя се втурна към него и го хвана за ръкава.

— Не, нищо не знаем. Той си тръгна един ден и никога повече не се върна. Ние се опитахме да го намерим, но после се случиха толкова много неща…

Микаел Холцапфел беше твърдо решен да избяга. Последното нещо, което искаше да чуе, беше още една сърцераздирателна история. Той се освободи и каза:

— Доколкото знам, е жив. — Сетне се върна при Лизел, която го чакаше до портата, но момичето не тръгна към съседната къща. То гледаше лицето на Роза, с което се случваше нещо странно.

— Мамо?

Роза вдигна ръка.

— Върви!

Лизел чакаше.

— Казах, върви.

Когато настигна завърналия се у дома войник, той се опита да подхване разговор. Микаел Холцапфел вероятно съжаляваше за думите, които беше изпуснал пред Роза и се опита да погребе грешката си под други думи. Вдигайки превързаната си ръка, той каза.

— Все още не мога да спра кървенето.

Лизел всъщност се зарадва, когато влезе в кухнята на семейство Холцапфел. Колкото по-скоро започнеше да чете, толкова по-добре.

Фрау Холцапфел седеше с мокри нишки от тел по лицето си.

Синът й беше мъртъв.

Но това беше само половината от бедата.

Тя никога нямаше да разбере как е станало, но аз мога да ви кажа, че един от нас, без всякакво съмнение, знае това. Като че ли винаги знам какво се случва, когато има сняг, оръдия и някаква бъркотия от човешки езици.

Когато си представям кухнята на фрау Холцапфел, описана от крадеца на книги, аз не виждам печката, дървените лъжици, водната помпа или нещо подобно. Най-малкото тези неща са на втори план. Аз виждам руската зима, снега, който се сипе от тавана и съдбата на втория син на фрау Холцапфел.

Името му беше Роберт и онова, което се случи с него, беше следното:

Беше 5 януари, 1943 г. Поредният мразовит ден. В снега, в града и по периферията му имаше много мъртви руснаци и германци. Онези, които бяха останали живи, стреляха по празните страници пред тях. Преплитаха се три езика. Руски, куршумите и немски.

Докато вървях сред падналите души, един мъж непрекъснато повтаряше „Сърби ме коремът.“ Въпреки шока, в който се намираше, той пълзеше напред към една тъмна обезобразена фигура, от която шуртеше кръв. Когато войникът с раната в корема я наближи, той видя, че това е Роберт Холцапфел. Ръцете му, по които имаше спечена кръв, ринеха сняг в областта на прасците, където краката му бяха откъснати от последната експлозия. Имаше горещи ръце и червени писъци.

От земята се издигаше пара. Гледката и миризмата на гниещ сняг.

— Аз съм — каза му войникът. — Петер. — Той се примъкна още няколко сантиметра по-близо.

— Петер? — попита Роберт с чезнещ глас. Сигурно бе почувствал присъствието ми наблизо. И още веднъж: — Петер?

По някаква причина умиращите винаги задават въпроси, на които знаят отговора. Може би защото по този начин умират със съзнанието, че са прави. Изведнъж всички гласово започнаха да звучат по един и същи начин. Роберт Холцапфел се отпусна на дясната си страна върху студената, наситена с па̀ри земя.

Сигурна съм, че той очакваше да ме срещне веднага, още там.

Но не се случи така.

За лош късмет на младия германец аз не го взех през онзи следобед. Прескочих го, носейки други бедни души в ръцете си и се върнах при руснаците.

Шетах напред назад, събирайки разглобените мъже. Мога да ви уверя, че това не беше приятна зимна разходка.

Както Микаел разказа на майка си, изминаха три много дълги дни, преди да дойда за войника, който остави краката си в Сталинград. Бях добре дошла в импровизираната болница и трепнах, когато долових вонята. Мъж с бинтована ръка обясняваше на един безмълвен войник с ужасено лице, че ще оцелее.

— Скоро ще си бъдеш у дома — уверяваше го той.

Да, у дома, мислех си аз. Завинаги.

— Ще те чакам — продължи той. — Трябваше да потегля към вкъщи в края на седмицата, но ще те изчакам.

По средата на следващото изречение на брат му, аз взех душата на Роберт Холцапфел.

Когато съм в някоя сграда, обикновено трябва да се напрягам, за да може погледът ми да преодолее тавана, но тук имах късмет. Малка част от покрива беше разрушена и виждах чудесно през образувалия се отвор. На метър от мен Микаел Холцапфел продължаваше да говори. Опитах се да не му обръщам внимание и се загледах в дупката над мен. Небето беше бяло, но цветът му скоро щеше да се промени. Както винаги, то се превръщаше в огромно покривало. Кръвта се процеждаше през него и на места облаците бяха мръсни като стъпки в топящ се сняг.

Стъпки ли? — питате вие.

Е, и аз се чудя чии може да са.

Лизел четеше в кухнята на фрау Холцапфел. Страниците вървяха една след друга нечути и макар руският пейзаж постепенно да избледня в очите ми, снегът отказа да спре и продължи да се сипе от тавана. Той затрупа чайника и масата. Наваля и по главите и раменете на хората.

Братът потръпна.

Жената плачеше.

А момичето продължаваше да чете, защото затова беше там и й беше приятно да знае, че е полезна с нещо в тежките дни след снеговете на Сталинград.

Неостаряващият брат

След няколко седмици Лизел Мемингер щеше да навърши четиринайсет.

Баща й все още го нямаше.

Тя още на три пъти чете на съкрушената жена. И още много пъти видя Роза да седи нощем с акордеона и да се моли, подпряла брадичка върху мяха.

И сега реши, че е време. Обикновено кражбите бяха онова, което я ободряваше, но този ден реши, че ще е по-добре да върне нещо взето.

Лизел бръкна под леглото и извади чинията. Изми я бързо в кухнята и излезе навън. Беше й приятно да върви на улиците на Молкинг. Въздухът беше остър и бездушен, като Watschen от ръцете на садистичен учител или монахиня. Шляпането на обувките й беше единственият звук по улица „Мюнхен“.

Докато вървеше по моста, зад облаците премина мълва за слънчева светлина.

Когато стигна №8 на Гранде Щрасе, тя се качи по стълбите, остави чинията до входната врата, почука и когато врата се отвори, момичето беше вече зад ъгъла. Лизел не погледна назад, но знаеше, че ако го направеше, щеше да види брат си да стои долу на стълбите, вече с напълно оздравяло коляно. Дори й се стори, че дочу думите му:

— Така е по-добре, Лизел.

С голяма тъга осъзна, че брат й завинаги щеше да остане на шест и когато си даде сметка за това, направи усилие да се усмихне.

Остана на моста на река Ампер, на мястото, където татко обичаше да се обляга на парапета. Стоеше там и се усмихваше и след като пое обратно към вкъщи, брат й никога повече не дойде в съня й. Да, той щеше да й липсва много в различни моменти от живота й, но никога нямаше да й е мъчно за мъртвешките му очи, които гледаха към пода във влака, нито за звука на кашлицата която убиваше.

Крадецът на книги лежеше в леглото си през нощта и момчето дойде само миг преди да затвори очите си. То беше част от една цяла трупа, защото много хора посещаваха Лизел в стаята й. Баща й стоеше срещу нея и й казваше, че вече е наполовина жена. Макс пишеше „Игрословецът“ в ъгъла. Руди беше гол до вратата. Понякога майка й стоеше на перона, който минаваше покрай леглото й. И някъде далече в стаята, която се простираше като мост до някакъв безименен град, брат й Вернер си играеше със снега в гробищния парк.

От коридора се чуваше хъркането на Роза, което отмерваше като метроном виденията й, а Лизел лежеше будна, обградена от тях, мислейки си за един цитат от най-новата й книга.

На сутринта виденията си бяха отишли и тя чу един тих словесен рецитал от всекидневната. Роза седеше с акордеона и се молеше:

— Направи така, че да се върнат живи — повтаряше тя. — Моля те. Господи, моля те. Нека се върнат всички. — Дори бръчките около очите й бяха сключили ръце.

Акордеонът вероятно й тежеше и й причиняваше болка, но тя не го махаше.

Роза никога нямаше да каже на Ханс за тези моменти, но Лизел вярваше, че именно нейните молитви бяха помогнали на татко да оцелее при злополуката със Специалния противовъздушен отряд в град Есен. А дори и да не беше така, те едва ли му бяха навредили.

Злополуката

Беше изненадващо ясен следобед и мъжете се качваха в камиона. Ханс Хуберман току-що беше седнал на обичайното си място, а Райнхолд Зукер стоеше над него.

— Мръдни се — каза той.

— Bitte? Моля?

Зукер се беше прегърбил под тавана на камиона.

— Казах да се мръднеш, Arschloch! — Мазната джунгла на перчема му падаше на туфи върху челото му. — Сменям си мястото с теб.

Ханс не беше сигурен как да постъпи. Мястото в края на каросерията беше най-неудобно в сравнение с всички. Там беше най-ветровито и най-студено.

— Защо? — попита той.

— Има ли значение? — Зукер започваше да губи търпение. — Може би първи искам да ползвам клозета, като стигнем.

Ханс скоро си даде сметка, че останалите от отряда вече наблюдават това жалко боричкане между двама мъже, за които се предполагаше, че са пораснали. Не искаше да отстъпва, но не му се искаше и да издребнява. Освен това току-що бяха приключили една уморителна смяна и нямаше сили да продължава тази нелепа свада. Приведен, той се премести на свободното място в средата на камиона.

— Защо му отстъпи на този Scheisskopf20? — попита го войникът до него.

Ханс драсна клечка кибрит и предложи на съседа си цигара.

— Течението там направо ми продуха ушите — обясни той.

Маслиненозеленият камион беше на път към лагера, може би на около петнайсетина километра от него. Бруненвег разказваше виц за някаква френска сервитьорка, когато лявата предна гума се спука и шофьорът изгуби контрол. Машината се преобърна многократно, а в това време мъжете вътре ругаеха и се премятаха във въздуха, светлината, боклуците и тютюна. Навън, синьото небе сменяше мястото и се появяваше ту откъм тавана, ту откъм пода, докато войниците се мъчеха да се хванат за нещо.

Когато камионът най-накрая спря, те бяха скупчени на камара върху дясната страна на каросерията, всеки заровил лице в мръсната униформа на съседа си. Чуха се въпроси дали някои е пострадал, докато в един момент Еди Алма започна да крещи:

— Махнете това копеле от мен! — каза той три пъти, взирайки се в немигащите очи на Райнхолд Зукер.

Мъжете се измъкнаха от камиона, помагайки си един на друг, докато накрая вътре остана само трупът.

Шофьорът Хелмут Броман седеше на земята и се чешеше по главата.

— Гумата… — обясни той. — Тя просто гръмна. — Неколцина смотолевиха, че вината не е негова. Други обикаляха наоколо и пушеха, разпитвайки се един друг дали травмите им са достатъчно тежки, за да бъдат освободени от служба. Една малка група пък се беше скупчила при камиона и гледаше трупа.

Облегнат на едно дърво, Ханс Хуберман все още чувстваше тънката линия на разкъсващата болка в коляното си.

— Това трябваше да се случи с мен — каза той.

— Какво? — извика сержантът от камиона.

— Той седеше на моето място.

Когато дойде на себе си, Хелмут Броман се качи обратно в кабината. Полегнал настрани, той се опита да запали двигателя, но до него не достигаше никакъв ток. Беше повикан друг камион, а също и линейка. Линейката не дойде.

— Знаете какво означава това, нали? — каза Борис Шипер.

Те знаеха.

Когато отново потеглиха към лагера, мъжете се опитваха да не поглеждат към Райнхолд Зукер, чиято уста беше отворена в подигравателна усмивка.

— Казах ви, че трябва да го обърнем по очи — спомена някой. Неколцина от тях току забравяха за трупа в краката си и неволно стъпваха върху него. Когато пристигнаха, всички се опитаха да пропуснат ангажимента със свалянето на тялото от камиона. Когато работата беше свършена, Ханс Хубермаи направи няколко малки стъпки, преди болката да го прекърши и да се строполи на земята.

Час по-късно докторът потвърди, че кракът му определено е счупен. Сержантът стоеше наблизо, леко усмихнат.

— Е, Хуберман. Твоята служба май свърши? — Той поклати кръглото си лице, пушейки, и му изброи какво следва оттук нататък: — Сега ще си починеш. После ще ме попитат какво да правим с теб. И аз ще им кажа, че си се представил много добре. — Сержантът издиша още едно кълбо дим от устата си. — Мисля да им кажа още, че вече не си годен да служиш в Специалния противовъздушен отряд и трябва да те върнат в Мюнхен, за да работиш в някаква канцелария или каквото там намерят за добре. Как ти звучи това?

Неспособен да скрие смеха си зад болезнената гримаса, Ханс отвърна:

— Звучи ми добре, сержант.

— Дума да няма — каза Борис Шипер, допушвайки цигарата си. — Имаш късмет, че те харесвам, Хуберман. Имаш късмет, че си добър човек и си щедър с цигарите.

В съседната стая приготвяха гипса му.

Горчивият вкус на въпросите

Горе-долу седмица след рождения ден на Лизел в средата на февруари тя и Роза най-накрая получиха подробно писмо от Ханс Хуберман. Момичето прелетя разстоянието от пощенската кутия до къщата и го показа на мама. Роза я накара да го прочете на глас и те не можаха да сдържат вълнението си, когато Лизел стигна до мястото, където се говореше за счупения му крак. Тя беше толкова стъписана, че прочете следващото изречение само на себе си.

— Какво? — подкани я Роза. — Saumensch?

Лизел вдигна очи от писмото и почти беше готова да изкрещи. Сержантът бе удържал на думата си.

— Той си идва вкъщи, мамо. Татко си идва вкъщи!

Те се прегърнаха в кухнята и писмото беше смачкано между телата им. Един счупен крак определено беше нещо, което трябва да се отпразнува.

Когато Лизел съобщи новината в съседната къща, Барбара Щайнер изпадна във възторг. Тя стискаше ръцете на момичето и извика на останалите в къщата да дойдат. Когато членовете на семейство Щайнер се събраха в кухнята, вестта за завръщането на Ханс Хуберман като че ли повдигна духа на всички. Руди се усмихваше и се смееше с глас и в същото време сякаш се опитваше да прикрие нещо.

И Лизел почувства горчивия вкус на въпросите, които останаха неизречени от момчето.

Защо той?

Защо Ханс Хубермаи, а не Алекс Щайнер?

И Руди имаше право.

Една кутия с инструменти,един ранен пилот и едно мече

Откакто миналия октомври баща му беше призован в армията, гневът на Руди безотказно растеше. Новината за завръщането на Ханс Хуберман само го усили с още няколко степени. Той не каза на Лизел за това. Не тръгна да й се оплаква, че не е честно. Вместо това реши да действа.

В обичайното време за кражби в сгъстяващия се мрак на късния следобед той вървеше по улица „Химел“, носейки метална кутия.

Лизел го видя през прозореца на кухнята — с целеустремена походка и решително лице, също като в деня, когато тръгна да търси баща си. Той стискаше дръжката на кутията с всичка сила и движенията му бяха сковани от гняв.

Крадецът на книги пусна кърпата, която държеше, и я замени с една-единствена мисъл. Той отиваше да краде.

Тя изтича навън да го пресрещне.

Нямаше дори и най-малък помен за поздрав.

Руди просто продължи да върви, говорейки на студения въздух пред себе си. Близо до блока на Томи Мюлер той каза:

— Знаеш ли какво, Лизел. Ти изобщо не си никакъв крадец. — Руди не й даде никакъв шанс да му отговори: — Онази жена просто ти позволява да влизаш в къщата й. Тя дори ти оставя кифли, за бога! Аз не бих нарекъл това кражба. Кражба е онова, което прави армията. Те взеха твоя баща, а също и моя. — Той ритна гневно някакъв камък и ускори крачка. — Зад това стоят всички онези богати нацисти от Гранде Щрасе, Гелб Щрасе и Хайде Щрасе.

Лизел не можеше да мисли за нищо друго освен за това как да не изостава от приятеля си. Вече бяха подминали къщата на фрау Дилер и вървяха по улица „Мюнхен“, когато тя извика умолително:

— Руди…

— Какво е чувството все пак?

— За какво говориш?

— Какво е чувството, когато взимаш всички онези книги?

В този момент, обаче, тя реши да замълчи. Ако искаше да получи отговор, той трябваше да забави малко ход, както и направи.

— Е? — Но отговорът дойде отново от Руди, преди Лизел да успее да отвори устата си. — Чувството е прекрасно, нали? Да откраднеш нещо, което ти се полага.

Лизел насочи вниманието си към кутията за инструменти, опитвайки се да забави устрема му поне малко.

— Какво има там? — попита тя.

Той се наведе и я отвори.

Всичко беше ясно, но какво правеше там това мече?

Докато продължаваха да вървят, Руди й обясни надълго и нашироко плановете си за кутията и какво смяташе да прави с всяко едно от нещата в нея. С чуковете, например, щеше да троши прозорци, а предназначението на кърпата беше да заглушава звука.

— А мечето?

То принадлежеше на Анна-Мари Щайнер и не беше по-голямо от книгите на Лизел. Козината му беше рунтава и протрита. Очите и ушите му бяха пришивани многократно, но въпреки това изглеждаше дружелюбно на вид.

— Това — отвърна Руди — е най-гениалният ми ход. Ако се случи някакви деца да влязат в къщата, в която съм проникнал, аз ще им го давам, за да се успокоят.

— А какво смяташ да крадеш?

Той сви рамене.

— Пари, храна, скъпоценности. Каквото успея да докопам. — Звучеше доволно просто.

Петнайсет минути по-късно обаче, Лизел изведнъж забеляза умълчания израз на лицето му и разбра, че Руди Щайнер нямаше да краде нищо. Решимостта му го беше напуснала и макар пред очите му все още да се мержелееше миража на славните бъдещи кражби, тя видя, че той вече сам не вярваше в начинанието си. Опитваше се да повярва, но това никога не беше добър знак. Неговото престъпно величие се сгромолясваше пред очите й и докато стъпките им постепенно се забавяха, Лизел почувства в себе си вълната на невинно тъжно облекчение.

Бяха на Гелб Щрасе.

Общо взето, къщите от двете страни бяха огромни и тъмни.

Руди събу обувките си и ги взе в лявата си ръка. В дясната държеше кутията с инструменти.

Между облаците се виждаше луна. Може би цял километър светлина.

— Какво чакам? — попита той, но Лизел не отговори. Сетне Руди отново отвори уста, но не каза нищо. Остави кутията на земята и седна на нея.

Чорапите му скоро се пропиха със студена влага.

— Добре, че имаш още един чифт в кутията — подхвърли Лизел и забеляза, че той едва се сдържа да не се разсмее.

Руди погледна в обратна посока и се отмести малко, така че сега вече имаше място и за Лизел.

Крадецът на книги и най-добрият й приятел седяха гръб о гръб на очуканата червена кутия за инструменти по средата на улицата. Гледайки в различни посоки, те останаха така доста време. Когато станаха да си ходят, Руди смени чорапите си и остави старите на паважа. Това беше неговият подарък за Гелб Щрасе.

Няколко седмици по-късно кутията за инструменти си намери съвсем друго полезно предназначение. Руди я разчисти от отверките и чуковете и реши да съхранява в нея някои от скъпоценностите на Щайнерови при следващото въздушно нападение. Единственото нещо, което остана там, беше мечето.

На 9 март Руди излезе от къщата с кутията в ръка, когато сирените дадоха на Молкинг да разбере, че се задава опасност.

Докато Щайнерови бързаха надолу по улица „Химел“, Микаел Холцапфел чукаше ожесточено на вратата на Роза Хуберман. Когато тя и Лизел отвориха, той им хвърли проблема:

— Майка ми — каза Микаел, все още със сливите кръв по бинтовете си. — Тя отказва да излезе. Седи на кухненската маса.

Бяха минали седмици, без фрау Холцапфел да покаже каквито и да е признаци на подобрение. Когато Лизел идваше да й чете, тя през повечето време се взираше през прозореца. Говореше тихо, сякаш почти не си отваряше устата. Типичната й грубост и свадливост бяха изчезнали напълно. Обикновено Микаел беше този, който изпращаше Лизел или й даваше кафето и й благодареше. А сега и това.

Роза пристъпи към действие.

Тя мина, клатушкайки се, през портата и се спря пред отворената врата.

— Холцапфел! — Не се чуваше нищо друго освен сирените и Роза. — Холцапфел, излез веднага оттам, ти жалка стара свиня! — Тактичността не беше сред силните страни на Роза Хуберман. — Ако не дойдеш веднага тук, ние всички ще умрем на улицата! — Тя се извърна и погледна безпомощните фигури на тротоара. Сирената току-що беше спряла да вие. — Какво да правим сега?

Микаел сви рамене, объркан и смутен. Лизел пусна чантата си с книги на земята и го погледна. В този момент сирената отново започна да вие и се наложи да крещи:

— Може ли да вляза? — Но без да дочака отговора му, Лизел пробяга краткото разстояние и се мушна покрай мама.

Фрау Холцапфел не се беше помръднала от масата.

„Какво да й кажа? — мислеше си Лизел. — Как да я накарам да тръгне?“

Докато сирената си поемаше дъх, отвън се чу гласът на Роза:

— Остави я, Лизел, трябва да вървим! Ако й се умира, това си е нейна работа.

Но сетне сирената отново нададе вой, който се надигна и отекна в далечината.

Остана само звукът, момичето и една жена, направена от тел.

— Фрау Холцапфел, моля ви!

Също като при разговора й с Илза Хуберман в деня с кифлите, в ума й се въртяха множество думи и изречения. Разликата беше, че днес имаше бомби. Днес нещата бяха малко по-неотложни.

Тя се спря на последното изречение, опитвайки се да надвика сирената, сложила ръце върху масата.

Фрау Холцапфел я погледна и взе своето решение. Не се помръдна.

Времето на Лизел изтече. Тя се дръпна от масата и се втурна навън.

Роза държеше портата отворена и двете хукнаха към №45. Микаел Холцапфел стоеше като кораб, закотвен на улица „Химел“

— Хайде! — извика Роза умоляващо, но войникът се поколеба. Той почти беше тръгнал към вратата на къщата, но в този момент нещо го спря. Отдръпна ръката си от портата и ги последва засрамено.

Всички на няколко пъти поглеждаха назад, но фрау Холцапфел така и не се появи.

Улицата изглеждаше вече опустяла и когато последният вой на сирената се стопи във въздуха, тримата закъснели обитатели на улица „Химел“ най-накрая влязоха в мазето на семейство Фидлер.

— Защо се забавихте толкова? — попита Руди. Той държеше кутията с инструменти.

Лизел остави чантата си с книги на земята и седна на нея.

— Заради фрау Холцапфел.

Руди се огледа.

— Къде е тя?

— У дома си. В кухнята.

Микаел стоеше в далечния ъгъл на мазето, неловко прегърбен и треперещ.

— Трябваше да остана — каза той. — Трябваше да остана, трябваше да остана… — Гласът му беше почти недоловим, но очите му бяха по-гръмки от всякога. Те просветваха диво в гнездата си, докато войникът стискаше ранената си ръка с червената роза върху бинта.

Роза беше онази, която го спря.

— Моля те, Микаел, ти не си виновен за нищо.

Но младият мъж с липсващи няколко пръста на дясната си ръка беше неутешим. Той се наведе над Роза и я погледна в очите.

— Кажи ми нещо — рече Микаел, — защото не разбирам… — Той седна с гръб о стената. — Кажи ми, Роза, как може аз да искам да живея, докато тя да седи там, готова да умре. — Кръвта се блъскаше силно в слепоочията му. — Защо искам да живея? Не би трябвало, но искам.

Младият мъж се разплака неудържимо и Роза седя дълги минути до него с ръка върху рамото му. Останалите хора гледаха. Той не можа да се успокои, дори когато вратата на мазето се отвори и вътре влезе фрау Холцапфел.

Синът й вдигна очи.

Роза се отдръпна.

Когато двамата останаха насаме, Микаел се извини:

— Мамо, съжалявам, не трябваше да те изоставям.

Фрау Холцапфел не го чу и вместо да му отговори, вдигна превързаната му ръка и каза:

— Пак кървиш. — Двамата останаха да седят с другите и да чакат.

Лизел бръкна в чантата си и започна да рови из книгите.

Повечето деца спяха и не чуха сирената, която оповести края на въздушното нападение. Родителите им ги събудиха и ги понесоха нагоре по стълбите към света, който тънеше в мрак.

В далечината горяха пожари и тази нощ аз събрах около двеста погубени души.

И бях на път към Молкинг, за да взема още една.

На улица „Химел“ й се беше разминало.

Сирените бяха дали сигнал за отбой дълго след края на бомбардировката, за да е сигурно, че не се задава нова опасност и за да може димът да се издигне в атмосферата.

Бетина Щайнер беше тази, която забеляза малкия огън и сребристата струйка дим, която се издигаше към небето недалеч от река Ампер.

— Вижте — каза момичето и вдигна ръка.

Откритието беше на Бетина, но онзи, който реагира първи, беше Руди. Без да губи нито миг и без да пуска чантата от ръката си, той спринтира надолу по улица „Химел“, свърна по няколко странични улички и скоро навлезе между дърветата. След него беше Лизел (оставила книгите си на енергично протестиращата Роза) и още неколцина други от съседни скривалища.

— Руди, почакай!

Руди не я почака.

Лизел виждаше само кутията с инструменти, която се мярваше между дърветата, докато момчето напредваше към гаснещата светлина на димящия самолет. Той лежеше сред сечището до реката. Пилотът беше направил опит да се приземи там.

Руди се спря на около двайсет метра от машината.

Когато се приближих, самата аз го видях да стои там задъхан.

Клони на дървета бяха разпилени в мрака.

Около самолета се бяха посипали борови иглички, които припламваха като прахан. Недалече зад него в земята бяха прогорени три дълбоки бразди, подобни на рани. Изстиващият метал изпукваше от време на време, отмервайки минутите, които приличаха на часове. Тълпата зад Руди и Лизел ставаше все по-голяма и момичето имаше чувството, че дъхът и думите на хората полепваха по гърба й.

— Е — рече Руди, — да видим ли какво става там?

Той направи още няколко крачки и се спря пред самия корпус на самолета, който изглеждаше като закован в земята. Носът беше почти във водата, а разнебитените му криле бяха останали зад него.

Руди го обиколи целия, първо от едната страна, после от другата.

— Навсякъде наоколо има стъкла от кабината — каза той.

И сетне забеляза тялото.

Руди Щайнер никога преди не беше виждал толкова бледо лице.

— Не се приближавай, Лизел — каза той. — Но Лизел не го послуша.

Тя виждаше лицето на почти изпадналия в несвяст вражески пилот, в това време високите дървета гледаха отгоре, а реката течеше долу. Самолетът избуха мъчително още няколко пъти и главата вътре в него се люшна отдясно наляво. Пилотът каза нещо, което те очевидно не разбраха.

— Мили боже! — прошепна Руди. — Той е жив.

Чантата с инструменти тупна до самолета и този звук донесе след себе си още човешки гласове и стъпки.

Огънят беше изгаснал и ранната утрин беше тиха и тъмна. Продължаваше да се издига само тънката струйка дим, но и тя скоро щеше да изчезне.

Стената от дървета криеше цветовете на горящия Мюнхен. Към този момент очите на момчето бяха свикнали не само с мрака, но и с лицето на пилота. Очите му бяха като петна от кафе, а през лицето и брадичката му минаваха дълбоки прорезни рани. Униформата му беше разкривена и смачкана върху гърдите.

Въпреки съвета на Руди Лизел се приближи и мога да ви кажа, че в този момент ние двете с нея се зърнахме.

Аз те познавам, мислех си аз.

Тогава се чуваше грохот на влак и кашлящо момче. Тогава имаше сняг и смутено момиче.

Пораснала си, мислех си аз, но те познах.

Тя не отстъпи назад и не се опита да се бори с мен, но нещо ми подсказа, че е почувствала присъствието ми. Усещаше ли диханието ми? Чуваше ли прокълнатия кръгообразен ритъм на сърцето ми, който се въртеше като престъпление в мъртвешките ми гърди? Не знам откъде, но тя ме познаваше и когато ме погледна в лицето, не извърна очи.

Когато небето с цвят на въглен започна да изсветлява, ние и двете се размърдахме. И двете видяхме момчето, което започна да рови отново в кутията си с инструменти, за да извади оттам жълта плюшена играчка.

То внимателно се покатери към умиращия човек и сложи предпазливо мечето на рамото на пилота. Ухото на играчката докосваше гърлото му.

Умиращият си пое дъх. И заговори. Той каза на английски „Благодаря“. В същия момент раните върху лицето се отвориха и една малка капка кръв се търкулна, криволичейки по шията му.

— Какво? — попита Руди. — Was hast du gesagt? Какво казахте?

За съжаление аз го изпреварих и не му позволих да отговори. Беше време и протегнах ръка към кабината. Бавно измъкнах душата на пилота от смачканата му униформа. И го спасих от разбития самолет. Тълпата си играеше с тишината, докато си пробивах път през нея.

Над мен небето притъмня — само за един последен миг — и се кълна, че в този момент видях черен подпис във форма на свастика, който остана да потрепва разкривен върху тъмносивата шир.

— Хайл Хитлер — казах аз, но вече бях стигнала дърветата. Зад мен едно мече почиваше върху рамото един труп. Долу ниско между клоните стоеше овална свещ с цвят на лимон. Душата на пилота беше в ръцете ми.

Справедливо е да се отбележи, че през всичките години от управлението на Хитлер, никой не беше служил толкова вярно на фюрера, колкото мен. Хората нямат сърца като моето. Човешкото сърце е линия, докато моето е кръг и аз притежавам неограничената способност да бъда на правилното място в правилния момент. Благодарение на това се натъквам на хора в най-добрата им и най-лошата им светлина. Виждам и тяхната грозота, и тяхната красота и се питам как едно и също нещо може да бъде и двете. И въпреки това те имат едно нещо, за което им завиждам. Ако не друго, хората знаят кога да умрат.

Завръщане у дома

Беше време на ранени пилоти, разбити самолети и плюшени мечета, но все пак първата четвъртина на 1943 г. завърши с положителен щрих за крадеца на книги.

В началото на април гипсът на Ханс Хуберман беше разрязан до коляното и той се качи на един влак за Мюнхен. Щяха да му дадат една седмица за почивка и възстановяване у дома, след което щеше да се влее в редиците от канцеларски плъхове в града. Там Ханс щеше да помага при разчистването на книжа и документи в мюнхенските фабрики, църкви и болници. Времето щеше да покаже дали щяха да го изпращат и на ремонтни работи. Всичко зависеше от крака му и състоянието на града.

Беше тъмно, когато пристигна у дома. Пътуването му беше продължило един ден повече, защото влакът беше спрян заради бомбардировките. Той стоеше пред вратата на улица „Химел“ №33, свил ръката си в юмрук.

Четири години по-рано, когато се появи за първи път, Лизел беше склонена да мине през тази врата. Макс Ванденбург беше стоял тук с един ключ, който се впиваше в ръката му. Сега беше ред на Ханс Хуберман. Той почука четири пъти и му отвори крадецът на книги.

— Татко, татко!

Тя произнесе думата може би сто пъти, докато го прегръщаше в кухнята, отказвайки да го пусне.

По-късно, след като вечеряха, Ханс разказа на жена си и Лизел Мемингер всичко каквото бе преживял. За Специалния противовъздушен отряд и за пълните с дим улици, за клетите изгубени души, които бродеха по тях и за Райнхолд Зукер. Бедният глупав Райнхолд Зукер. Минаха часове.

В един след полунощ Лизел отиде да си легне и баща й дойде при нея, както правеше някога. Тя се събуди на няколко пъти и всеки път го намираше там.

Нощта беше спокойна.

Леглото беше топло и меко.

Да, прекрасно беше да си Лизел Мемингер тази нощ, но топлината и спокойствието продължиха още три месеца.

А нейната история още шест.