Крадецът на книги

Момиче от мрак

Ако сте по-лекомислени, бихте казали, че за да се случи това, е бил необходим само малко огън и определено количество човешки крясъци. Навярно бихте заключили, че само това е било нужно, за да може Лизел Мемингер да се сдобие с втората си открадната книга, макар тя да димеше в ръцете й. Въпреки че запали ребрата й.

Проблемът обаче е следният:

Моментът не е подходящ, за да бъдете лекомислени.

Моментът не е подходящ да се разсейвате, да поглеждате настрани или да проверявате печката, защото когато крадецът на книги открадна втората си книга, не само че имаше много фактори, свързани с желанието й да направи това, но самото деяние провокира най-важните неща, които щяха да последват. Тази кражба положи основите на една дълга поредица от посегателства над книги. Тя щеше да вдъхнови Ханс Хуберман да измисли план как да помогне на един еврейски юмручен боец. И пак тя щеше да покаже на мен, още веднъж, че една възможност води до друга, също както един риск води до още рискове, един живот до още живот и една смърт до още смърт.

В известен смисъл това беше съдба.

Нали разбирате, някои може би ще кажат, че нацистка Германия е била построена върху антисемитизма, един свръхревностен водач и нация от изпълнени с омраза фанатици, но истината е, че всички тези неща можеха да не доведат до нищо съществено, ако германците нямаха слабост към една определена дейност.

Да горят.

Германците обичаха да горят разни неща. Магазини, синагоги, Райхстази, къщи, лични вещи, трупове и, разбира се, книги. Те намираха удоволствие в едно добро горене на книги, което пък даваше възможност на хората със специално отношение към книгите да се доберат до заглавия, които иначе бяха недостъпни за тях. Ние вече познаваме човек с такива наклонности и това беше момичето с тънки кости на име Лизел Мемингер. На нея наистина й се наложи да чака 463 дни, но си струваше. В края на един следобед, в който бе имало много вълнение, много красиво зло, един окървавен глезен и плесница от приятелска ръка, Лизел Мемингер постигна втория си успех. „Свити рамене“. Това беше синя книга с червени букви, гравирани върху корицата, и малка картинка на кукувица под заглавието, също в червено. Поглеждайки назад, Лизел не се срамуваше от постъпката си. Напротив, онова, което чувстваше в стомаха си, приличаше повече на гордост. А самото желание да я открадне беше провокирано от гняв и тъмна омраза. Всъщност на 20 април — рожденият ден на фюрера — когато тя грабна книгата изпод тлеещата купчина пепел, Лизел беше момиче, направено от мрак.

Въпросът, разбира се, е защо?

На какво имаше да се гневи?

Какво се беше случило през изминалите четири-пет месеца, за да се стигне до такива чувства?

Накратко, отговорът се простираше от улица „Химел“ до фюрера, сетне до неоткриваемото местонахождение на истинската й майка и обратно.

Като повечето нещастия и това започна с едно недвусмислено щастие.

Радостта от цигарите

Към края на 1939 г. Лизел вече се беше пригодила доста добре към живота в Молкинг. Тя все още сънуваше кошмари с брат си и тъгуваше по майка си, но сега вече имаше и своите утехи.

Тя обичаше баща си, Ханс Хуберман, и дори приемната си майка, въпреки непрестанните ругатни и обиди. Обичаше и мразеше най-добрия си приятел, Руди Щайнер, което беше съвсем в реда на нещата. Гордееше се също с факта, че въпреки провала й в класната стая, четенето и писането й определено се подобряваха и съвсем скоро можеха да бъдат наречени прилични. Всичко това доведе до някаква форма на задоволство, което скоро щеше да нарасне, доближавайки се до понятието Щастие.

17 декември.

Тя помнеше датата добре, защото беше точно седмица преди Коледа.

Както обикновено, нощният й кошмар прекъсна съня й и тя беше събудена от Ханс Хуберман. Ръката му държеше потния плат на пижамата й.

— Влакът? — прошепна той.

— Влакът — потвърди Лизел.

Тя си пое дълбоко въздух и когато беше готова, започнаха да четат Единайсета глава от „Наръчника на гробаря“. Завършиха я малко след три часа и им остана само последната глава, която се казваше „Почитайки гробището“. Татко с очи, подути от умора, и лице, обрасло в гъсти бакенбарди, затвори книгата в очакване на остатъка от съня си. Но не го получи.

Лампата бе угасена едва преди минута, когато Лизел му заговори в тъмното.

— Татко?

Той издаде само някакъв гърлен звук.

— Буден ли си, татко?

— Ja.

Облегната на лакът:

— Много те моля, нека да завършим книгата.

Чу се дълга въздишка, дращене на ръка по бакенбарди и след това светлината. Той отвори книгата и започна:

— Глава Дванайсета: Почитайки гробището.

Те четоха през ранните часове на утрото, обграждайки и пишейки думите, които тя не разбираше, прелиствайки страниците към дневната светлина. На няколко пъти татко почти заспа, предавайки се на лепкавата умора в очите му и на климането на главата му. Всеки път Лизел го хващаше, но тя не беше нито толкова самоотвержена, че да го остави да спи, нито толкова самолюбива, че да се чувства обидена. Тя беше момиче, което трябваше да изкачи цяла една планина.

Най-накрая, когато мракът навън започна да се разкъсва, те свършиха. Последният пасаж звучеше горе-долу така:

Когато книгата беше затворена, те си размениха погледи.

— Направихме го, а? — каза татко.

Лизел, наполовина завита с одеялото, изучаваше черната книга в ръката му с нейните сребърни букви. Тя кимна с пресъхнала уста и гладна в ранната утрин. Това беше един от онези мигове на съвършена умора, когато не само си свършил работата си, но си победил и нощта.

Татко се протегна със свити юмруци и очи, които бяха така здраво затворени, сякаш всеки момент щеше да се чуе стържене. А навън беше утрин, която не смееше да бъде дъждовна. Те и двамата станаха и тръгнаха към кухнята и там, през мъглата на заскрежения прозорец, видяха розовите ивици светлина върху снежните покриви на улица „Химел“.

— Виж цветовете — каза татко. Трудно е да не харесваш човек, който не само забелязва цветовете, но и говори за тях.

Лизел все още държеше книгата. Тя я стисна още по-здраво, когато снегът стана оранжев. На един от покривите видя малко момче, което седеше и гледаше към небето.

— Името му е Вернер — рече тя. Думите се отрониха неволно от устата й.

— Да — каза татко.

В училище нямаше повече препитвания по четене, но Лизел все повече трупаше самочувствие и една сутрин взе някакъв случаен учебник, за да види дали може да се справи с него. Оказа се, че може да прочете всяка една дума, но скоростта й си оставаше доста по-бавна от тази на другите ученици. Много по-лесно е да бъдеш на границата на нещо, осъзна тя, отколкото да постигнеш самото нещо. Трябваше й още време.

Един следобед беше изкушена да открадне книга от библиотеката в класната стая, но откровено казано, перспективата да получи поредния Watschen от ръцете на сестра Мария се оказа достатъчно силна спирачка. Освен това не гореше чак от желание да открадне книгите от училищната библиотека. Тази липса на интерес може би се дължеше на катастрофалния й ноемврийски провал в четенето, но Лизел не беше сигурна.

Тя вече не се обаждаше в час.

Нито пък гледаше предизвикателно.

С настъпването на зимата престана да бъде жертва на изблиците на неудовлетвореност на сестра Мария, предпочитайки да наблюдава как извеждат другите в коридора, за да получат каквото са си заслужили. Не беше особено приятно да слушаш как някой друг си пати навън, но фактът, че е някой друг вместо теб, макар да не беше истинска утеха, носеше все пак известно облекчение.

Когато училището прекъсна за кратко за Weihnachten5, Лизел дори пожела на сестра Мария „весела Коледа“, преди да тръгне за вкъщи. Знаейки, че Хуберманови на практика са във фалит (защото плащанията по дълговете и наема бяха по-големи от постъпленията им), тя не очакваше никакъв подарък. Може би само по-празнична трапеза. За нейна изненада обаче на Бъдни вечер, след като стоя в църквата до полунощ заедно с мама, татко, Ханс Младши и Труди, когато се върнаха вкъщи, Лизел видя под коледното дърво нещо увито във вестник.

— Подарък от дядо Коледа — каза татко, но момичето не се хвана на тази въдица. Тя прегърна поред двамата си приемни родители, преди още да е изтупала снега от раменете си.

Когато разви хартията, намери вътре две малки книги. Първата беше „Кучето Фауст“, написана от човек на име Матеус Отлеберг. Предстоеше й да прочете тази книга тринайсет пъти. На Бъдни вечер прочете първите две страници на кухненската маса, докато татко и Ханс Младши спореха за нещо, което тя не разбираше. Нещо, което се казваше „политика“.

По-късно почетоха още малко в леглото, придържайки се към традицията да обграждат думите, които не знаеше, и да ги записват. „Кучето Фауст“ имаше и картинки — очарователни рисунки на немска овчарка с неприличния навик да се лигави и способност да говори.

Втората книга се казваше „Фарът“ и беше написана от жена, Ингрид Рипинщайн. Тази книга беше малко по-дълга и затова Лизел можа да я прочете само девет пъти, като скоростта й се увеличаваше с малко след края на всеки плодотворен прочит.

Беше няколко дни след Коледа, когато тя зададе един въпрос относно книгите. Те ядяха в кухнята. Гледайки пълните лъжици грахова супа, които влизаха в устата на мама, Лизел реши да пренасочи вниманието си към татко.

— Има нещо, което трябва да ви попитам.

Първоначално, никакъв отговор.

— Е?

Това беше мама, все още с наполовина пълна уста.

Исках само да знам откъде намерихте пари за моите книги?

Кратка усмивка над лъжицата на татко.

Наистина ли искаш да знаеш?

— Разбира се.

Татко извади от джоба си каквото беше останало от дажбата му тютюн за днес и започна да си свива цигара, а Лизел стана нетърпелива.

— Ще ми кажеш ли или не?

— Но аз току-що ти казах, детето ми — засмя се татко. Той приключи с първата цигара, хвърли я на масата и се зае да свива втора. — Ето така.

В този момент мама приключи със супата, пускайки шумно лъжицата си в празната чиния, потисна едно картонено оригване и отговори вместо него:

— Този Saukerl — каза тя. — Знаеш ли какво направи той? Той сви всичките си мръсни цигари, сетне отиде на пазара, докато беше в града, и ги изтъргува с някакви цигани.

— Осем цигари за книга. — Татко победоносно бутна една в устата си. Запали я и вдиша дълбоко дима. — Да благодарим на Бог за цигарите, а, мамо?

Мама само му хвърли един от типичните си погледи на отвращение, последван от най-обичаната дума в речника й — „Saukerl“.

Лизел си размени обичайното намигване с татко и доизяде супата си. Както винаги, една от книгите й беше до нея. Не можеше да отрече, че отговорът на въпроса й беше повече от задоволителен. Не бяха много хората, които можеха да кажат, че образованието им е било заплатено с цигари.

Мама от своя страна каза, че ако Ханс Хуберман го е бивало поне малко, той е щял да размени тютюна си за нова рокля, от каквато тя отчаяно се нуждаела, или за по-добри обувки.

— Но не… — сипеше тя думите си в мивката. — Когато става дума за мен, ти предпочиташ да си изпушиш цялата дажба, нали така? Плюс тази на някои от съседите ни.

Но след няколко вечери Ханс Хуберман се прибра у дома с кутия яйца.

— Съжалявам, мамо. — Той ги сложи на масата. — Но никъде не намерих обувки.

Мама обаче не се оплака.

Тя дори си тананикаше, докато готвеше яйцата и беше на крачка от това да ги изгори. Изглежда, че цигарите можеха да носят много радости и в дома на Хуберманови цареше щастие.

То свърши няколко седмици по-късно.

Градският разносвач

Проблемите започнаха с прането, а сетне бързо изникнаха и други.

Веднъж, докато обикаляха клиентите си в Молкинг, един от тях — Ернст Фогел, й съобщи, че не може повече да си позволи да дава дрехите си за пране и гладене.

— Времената са такива — извини се той. — Става все по-трудно. Войната направи живота ни по-тежък. — Той погледна към момичето. — Сигурен съм, че получавате издръжка за това, че гледате малката, нали?

За голяма изненада на Лизел мама беше като онемяла.

Тя държеше в ръцете си празна торба.

Хайде, Лизел.

Думите не бяха изречени. Вместо това момичето беше повлечено грубо.

— Съжалявам, фрау Хуберман! — извика Фогел от стълбите, докато вятърът развяваше безжизнено мазните му кичури коса пред челото му.

Лизел му махна.

Той й махна в отговор.

А мама й се скара.

— Не му махай на този Arschloch — рече тя. — И върви по-бързо!

Тази вечер, докато Лизел беше във ваната, мама я жулеше особено силно, като през цялото време си мърмореше нещо по адрес на „този Saukerl Фогел“, имитирайки го през интервали от две минути:

— Сигурен съм, че взимате издръжка за малката… — нареждаше тя изкарвайки яда си на голия гръб на момичето. — Не струваш чак толкова много, Saumensch. Нали знаеш, че не съм забогатяла от теб.

Лизел седеше там и понасяше всичко.

Седмица след този инцидент Роза я замъкна в кухнята и я сложи да седне на масата.

— Виж какво, Лизел — каза тя, — тъй като и без това прекарваш половината си време на улицата, играейки футбол, би могла да свършиш нещо полезно междувременно.

— Какво имаш предвид, мамо — попита Лизел, гледайки надолу към ръцете си.

— Отсега нататък ти ще взимаш и ще разнасяш прането вместо мен. Тези богаташи по-трудно ще се отказват от услугите ни, ако ти стоиш срещу тях. Ако те питат къде съм аз, казвай им, че съм болна. И се постарай да изглеждаш тъжна. Ти си достатъчно мършава и бледа, за да будиш съжаление.

— Хер Фогел не ме съжали.

— Е добре… — Раздразнението й беше очевидно. — Другите може би пък ще те съжалят. Затова недей да спориш.

— Да, мамо.

За момент втората й майка като че ли се канеше да я утеши и да я потупа по рамото.

Ти си добро момиче, Лизел. Добро момиче. Туп, туп, туп.

Но тя не направи нищо такова.

Вместо това Роза Хуберман стана, избра една дървена лъжица и я тикна под носа на Лизел. От нейна гледна точка, това беше въпрос на необходимост.

— След като отнесеш прането на някой от адресите, взимаш парите и се прибираш право вкъщи, колкото и малко да са. Никакво ходене при татко, ако е сбъркал да си намери някаква работа. И никакво мотаене с този малък Saukerl, Руди Щайнер. Право вкъщи.

— Да, мамо.

— И когато носиш тази торба, носи я, както трябва. Не я люлей, не я пускай на земята, не я мачкай и не я хвърляй през рамо.

— Да, мамо.

— Да, мамо. — Роза Хуберман беше голям и ревностен имитатор. — По-добре гледай да не сбъркаш нещо, Saumensch. Защото ако го направиш, аз ще разбера. Знаеш това, нали?

— Да, мамо.

Повтарянето на тези две думи често беше най-добрият начин да оцелееш, а също и стриктното придържане към нарежданията на Роза Хуберман. И от този ден Лизел тръгна по улиците на Молкинг, от бедните към богатите къщи, взимайки и разнасяйки прането. В началото се чувстваше самотна, но никога не се оплака на никого. А първият път, когато тръгна с торбата из града, тя зави зад ъгъла на улица „Мюнхен“, погледна и в двете посоки и силно я завъртя — пълен кръг на 360 градуса — и след това провери съдържанието вътре. Слава богу, дрехите не бяха намачкани. Никакви тънки. Само усмивка и обещание да не прави повече така.

Общо взето, Лизел се забавляваше. Тя не получаваше дял от заплащането, но да бъде извън къщата и да обикаля улиците без мама, само по себе си беше нещо прекрасно. Нямаше сочене с пръст и ругатни. Нямаше хора, които да я зяпат, докато й се карат, че не държи торбата, както трябва. Само спокойствие и мир.

Освен това някои от хората й станаха симпатични:

* Семейство Фафелхюрвер разглеждаха прането и казваха, Ja, ja, sehr gut, sehr gut. Лизел си представяше, че те правят всичко по два пъти.

* Любезната Хелена Шмид й подаваше парите с изкривена от артрита ръка.

* Вайнгартнерови имаха котарак с увиснали мустаци, който винаги се появяваше на вратата заедно с тях. Наричаха го малкият Гьобелс и беше кръстен на дясната ръка на Хитлер.

* И фрау Херман, жената на кмета, която стоеше в огромния студен коридор с бухнали коси. Винаги безмълвна. Винаги сама. Никога не пророни дума, нито веднъж.

Понякога Руди я придружаваше.

— Колко пари имаш там? — попита той един следобед. Беше почти тъмно и тъкмо минаваха покрай магазина на улица „Химел“. — Предполагам, си чула за фрау Дилер? Казват, че имала в магазина си скрити бонбони и ако платиш достатъчно…

— Дори не си го и помисляй. — Лизел винаги стискаше парите здраво. — Ти нямаш такава майка като мен.

Руди сви рамене.

— Е, бях длъжен да опитам.

В средата на януари в училище децата насочиха усилията си към писането на писма. След като усвоиха основните положения, всеки ученик трябваше да напише по две писма, едно до приятел и още едно до някой от друг клас.

Писмото на Руди до Лизел изглеждаше така:

Когато сестра Мария го откри, тя му зададе един въпрос, много приятелски:

Не е нужно да се казва, че Руди отговори отрицателно, листът беше скъсан и той започна отново. Второто писмо беше адресирано до момиче на име Лизел и в него се питаше какви са хобитата й.

У дома, докато разсъждаваше над писмото, което й беше дадено за домашно, Лизел реши, че е нелепо да пише на Руди или някой друг Saukerl. В това нямаше никакъв смисъл. Докато пишеше в мазето, тя заговори на татко, който в това време отново пребоядисваше стената.

И той, и па̀рите от боята се обърнаха едновременно.

— Was wuistz? — Това беше най-грубата форма, която можеше да придобие немският език, но думите бяха изречени абсолютно приятелски. — Да, какво?

— Ще мога ли да напиша писмо на мама?

Пауза.

— Защо ти е да й пишеш писмо? При положение, че всеки ден ти е на главата. — На лицето на татко беше изписана дяволита усмивка. — Това не ти ли стига?

— Не тази мама. — Тя преглътна.

— О. — Татко се върна при стената. — Е, предполагам, че би могла. Ще изпратиш писмото на онази жена… как й беше името… която те доведе тук и те посети няколко пъти. От Агенцията по осиновяване.

— Фрау Хайнрих.

— Същата. На нея трябва да го изпратиш. И вероятно тя ще може да го препрати на майка ти. — Дори и в този момент той звучеше неубедително, сякаш говореше между другото. По време на кратките си посещения фрау Хайнрих също свиваше устни, когато станеше дума за майка й.

Вместо да попита какво не е наред, Лизел се зае веднага да пише, решавайки да загърби лошото предчувствие, което се затаи в нея. Трябваха й три часа и шест чернови, за да завърши писмото и да разкаже на майка си всичко за Молкинг, за татко и неговия акордеон, за невероятните подвизи на Руди Щайнер и делата на Роза Хуберман. Тя обясни също колко е горда, че вече може да чете и да пише по малко. На другия ден пусна писмото в магазина на фрау Дилер с марка от чекмеджето на кухненската маса. И започна да чака.

Вечерта, когато написа писмото, дочу разговор между Ханс и Роза.

— Защо трябва да пише писмо на майка си? — попита мама. Гласът й беше изненадващо спокоен и загрижен. Както можете да предположите, това доста обезпокои момичето. То предпочиташе да чуе как се карат. Шепнещите родители не вдъхват много доверие.

— Тя ме помоли — отвърна татко — и аз не можах да й кажа не. Как бих могъл?

— Боже мой. — Отново шепнене. — Тя просто трябва да я забрави. — Кой знае къде е? И кой знае какво са й направили?

В леглото Лизел обгърна тялото си здраво с ръце. Беше объркана.

Мислеше за майка си и си повтаряше въпросите на Роза Хуберман.

Къде е?

Какво са й направили?

И кои в края на краищата бяха те?

Мъртви писма

Бързо пренасяне напред към мазето, септември 1943.

Едно четиринайсетгодишно момиче пише нещо в малка книга с тъмна подвързия. То е слабичко, но силно и е видяло много неща. Татко седи с акордеона в краката си. Той казва:

— Знаеш ли, Лизел? Аз почти бях готов да ти напиша отговор и да сложа долу името на майка ти. — Той почесва крака си там, където е бил гипсът. — Но не го направих. Не можах.

На няколко пъти през остатъка от януари и през целия февруари на 1940 г., когато Лизел проверяваше пощенската кутия за отговор от майка си, сърцето на втория й баща се късаше от мъка. „Съжалявам — казваше той. — И днес няма нищо, а?“ Впоследствие тя си даде сметка, че цялото упражнение е било безсмислено. Ако майка й можеше да го направи, тя несъмнено би се свързала вече с хората от Агенцията по осиновяване, със самата Лизел или с Хуберманови. Но нямаше нищо.

И за да станат нещата още по-лоши, през средата на февруари Лизел получи писмо от други клиенти на Роза Хуберман, семейство Фафелхюрвер, които живееха на улица „Хейде“. Двамата стояха на вратата, високи като върлини, и я гледаха меланхолично.

— Това е за майка ти — каза мъжът, подавайки й плика. — Кажи й, че съжаляваме. Кажи й, че съжаляваме.

Това не беше добра вечер за Хуберманови.

Дори когато Лизел се оттегли в мазето, за да пише петото писмо до майка си (всъщност, само първото беше изпратено), тя чуваше как Роза ругае и нарежда по адрес на „задниците Фафелхюрвер“ и „онзи отвратителен Ернс Фогел“.

— Feuer soll’n’s brunzen fur einen Monat! — изкрещя тя по едно време. Превод: „Дано всички да пикаят огън цял месец!“

Лизел пишеше.

Когато дойде рожденият й ден, нямаше подарък. Нямаше подарък, защото нямаше пари, а по това време татко беше свършил тютюна.

— Казах ти. — Мама го сочеше с пръст. — Казах ти да не й даваш и двете книги за Коледа. Но не. И послуша ли ме тогава ти? Разбира се, че не!

— Знам! — Той се обърна спокойно към момичето. — Съжалявам, Лизел. Просто не можем да си го позволим.

Лизел го прие. Тя не тръгна да се оплаква, да хленчи и да тропа с крак. Просто преглътна разочарованието си и реши да поеме един пресметнат риск — да си направи сама подарък. Щеше да събере всички трупащи се писма до майка си, щеше да ги пъхне в един плик и щеше да ги прати, използвайки една съвсем малка част от парите за пране и гладене. Сетне, разбира се, щеше да понесе полагащия се Watschen, най-вероятно в кухнята, без да издаде нито звук.

Три дни по-късно планът й се осъществи.

— Част от парите липсват. — Мама ги преброи за четвърти път, докато Лизел беше до печката. Там беше топло и бликащият поток от кръв в тялото й завираше. — Какво е станало, Лизел?

— Сигурно са ми дали по-малко от обикновеното — излъга тя.

— Ти преброи ли ги?

— Похарчих ги, мамо — капитулира момичето.

Мама пристъпи към нея. Това не беше добър знак. Тя беше много близо до дървените лъжици.

— Какво си направила?

Преди да успее да отговори, дървената лъжица се стовари върху нея като божие наказание. По тялото й, една след друга, се появиха парещи червени следи. Когато всичко свърши, както беше на пода, момичето погледна нагоре и обясни.

Имаше едно туптене и жълта светлина, която заливаше всичко. Очите й примигваха.

— Изпратих писмата си.

Тогава се случиха три неща. Тя усети праха от пода по себе си, стори й се, че дрехите й са по-скоро до нея, отколкото на нея, и разбра, че всичко това е напразно — майка й никога нямаше да й отговори и тя никога повече нямаше да я види. Осъзнаването на това беше като втори Watschen. От него болеше жестоко и не спря много минути.

Над нея Роза изглеждаше като петно, но скоро се проясни, когато картоненото й лице се надвеси по-близо. Тя стоеше там, мрачна и в цялата си пълнота, държейки дървената лъжица до себе си като тояга. Сетне протегна ръка и каза тихо:

— Съжалявам, Лизел!

Лизел я познаваше достатъчно добре, за да знае, че тя не съжалява за боя.

Докато лежеше там в праха под мъждивата светлина, червените отпечатъци се уголемиха и станаха като кръпки върху кожата й. Дишането й се успокои и една заблудена жълта сълза се търкулна по лицето й. Чувстваше тялото си върху пода. Ръка, коляно. Лакът. Буза. Мускул на прасец.

Подът беше студен, особено там, където беше бузата й, но тя не можеше да се помръдне.

Никога повече нямаше да види майка си.

Близо час Лизел остана просната под кухненската маса, чак докато татко си дойде и взе акордеона. Едва тогава се надигна и започна да се съвзема.

Когато по-късно писа за тази вечер, тя не изпитваше никаква неприязън към Роза Хуберман или пък към майка си. За нея те бяха само жертви на обстоятелствата. Единствената мисъл, която се връщаше отново и отново в ума й, беше за жълтата сълза. Знаеше, че ако в кухнята беше тъмно, сълзата щеше да бъде черна.

Но там наистина беше тъмно, каза си Лизел.

Колкото и пъти да се връщаше към сцената с жълтата светлина в кухнята, на нея й беше трудно да си я представи. Тя беше набита в тъмното и бе останала да лежи на студения, тъмен, кухненски под. Дори музиката на татко беше с цвета на тъмнината.

Дори музиката на татко.

Странното беше, че тази мисъл й носеше някаква смътна утеха, вместо болка.

Тъмнина, светлина.

Каква беше разликата?

Кошмарите се засилиха, когато крадецът на книги започна да разбира как наистина стоят нещата и как винаги щяха да бъдат. Може би именно затова на рождения ден на фюрера, когато въпросът за страданието на майка й получи ясен отговор, тя беше в състояние да реагира въпреки смущението и яростта си.

Лизел Мемингер беше готова.

Честит рожден ден, хер Хитлер.

И за много години.

Рожденият ден на Хитлер, 1940

Напук на цялата безнадеждност Лизел всеки следобед проверяваше пощенската кутия, през целия март и голяма част от април. Въпреки визитата на фрау Хайнрих, която пристигна по настояване на Ханс и обясни на Хуберманови, че Агенцията по осиновяване напълно е загубила контакт с Пола Мемингер. При все това момичето упорстваше и както можеше да се очаква, всеки път когато проверяваше пощата, вътре нямаше нищо.

Молкинг, както и останалата част от Германия, се готвеше трескаво за рождения ден на Хитлер. Тази година, на фона на започналата война и върволицата от победи на Хитлер, членовете на нацистката партия в Молкинг искаха честването да бъде подобаващо. Щеше да има парад. Маршове. Музика. Песни. Щеше да има огън.

Докато Лизел обикаляше улиците на Молкинг, вземайки и разнасяйки изгладените и изпрани дрехи, нацистите трупаха гориво. На няколко пъти Лизел виждаше мъже и жени да чукат по вратите и да питат хората дали имат някакъв материал, който според тях трябва да бъде премахнат или унищожен. Татковият брой на „Молкинг експрес“ съобщаваше, че ще има празничен огън на градския площад, на който ще присъстват всички местни отряди на Хитлеровата младеж. С него щял да бъде ознаменуван не само рождения ден на Хитлер, но и победата над враговете му и всички онези сили, които са задържали развитието на Германия след Първата световна война. „Всякакви неща — пишеше във вестника — от тези времена, като вестници, плакати, книги, знамена, а също и пропагандни материали на нашите врагове, трябва да бъдат донесени в офиса на Нацистката партия на улица «Мюнхен».“ Дори Шилер Щрасе — улицата на жълтите звезди — която очакваше да бъде обновена, беше претършувана за пореден път в търсене на неща, които да бъдат изгорени в името и за славата на фюрера. Нямаше да бъде изненада, ако някои членове на партията бяха публикували книги и плакати с покваряващо съдържание, просто за да има какво да горят после.

Всичко вървеше по реда си, за да бъде 20 април величествен. Това щеше да бъде ден на пълно изгаряне и дружни одобрителни викове.

И на кражба на книги.

През тази сутрин в дома на семейство Хуберман всичко си беше, както обикновено.

— Този Saukerl пак гледа през прозореца — избоботи Роза Хуберман. — Всеки ден едно и също — продължи тя. — Какво зяпаш този път.

— О! — изохка татко от удоволствие. Знамето, което беше провесено от горната част на прозореца, падаше върху гърба му. — Трябва само да видиш тази жена, която виждам аз. — Той погледна през рамо и се ухили на Лизел. — Едва се сдържам да не хукна подир нея. Ти изобщо не можеш да се сравняваш с нея, мамо.

— Schwein! — Тя размаха дървената лъжица към него.

Татко продължи да гледа през прозореца към въображаемата жена и съвсем истинския коридор от германски знамена.

Всеки прозорец от улиците на Молкинг през този ден беше украсен за фюрера. На някои места, като магазина на фрау Дилер, витрината беше измита с ожесточение и пречупеният кръст изглеждаше като скъпоценен камък върху окаченото червено-бяло платнище. На други места знамето беше провесено през перваза на прозореца като пране. Но беше там.

Малко преди това имаше премеждие. Хуберманови не можаха да си намерят знамето.

— Те ще дойдат за нас — предупреди мама своя съпруг. — Ще дойдат и ще ни приберат. — Те! — Трябва да го намерим! — В един момент дори имаше идея татко да слезе долу в мазето и да нарисува знаме върху някакъв стар чаршаф. За щастие то най-накрая беше намерено зад акордеона в шкафа.

— Този проклет акордеон, нищо не се виждаше зад него! — Мама се извъртя. — Лизел!

Момичето имаше честта да окачи флага за черчевето на прозореца.

Ханс Младши и Труди дойдоха за следобедното угощение, както правеха за Коледа или Великден. Сега като че ли моментът е подходящ да ги представим малко по-добре.

Ханс Младши имаше очите и ръста на баща си. Сребърното в неговите очи обаче не беше топло като при татко, защото те принадлежаха на фюрера. Освен това той имаше по-едър кокал, стърчаща руса коса и кожа с цвета на жълтеникава боя.

Труди, или Трудел, както често я наричаха, беше само с няколко сантиметра по-висока от мама. Тя беше наследила досущ злополучната клатушкаща се походка на Роза Хуберман, но всичко останало в нея беше по-нежно. Като прислужница в богатата част на Мюнхен, на Труди вероятно й беше омръзнало от деца, но тя винаги намираше сили да каже няколко усмихнати думи на Лизел. Имаше меки устни. Тих глас.

Те пристигнаха заедно с влака от Мюнхен и не беше нужно много време, за да се появи отново старото напрежение.

— Е, приеха ли те? — Ханс Младши започна оттам, където бяха свършили на Коледа.

— Къде?

— Ха, познай! В партията, разбира се.

— Не, мисля, че са забравили за мен.

— Но защо не опита отново? Не можеш просто да си седиш и да чакаш новият свят да ти дойде наготово. Трябва да се размърдаш и да станеш част от него… въпреки миналите си грешки.

Татко вдигна глава.

— Грешки? Допуснал съм много грешки в живота си, но това, че не влязох в нацистката партия, не е една от тях. Молбата ми все още е при тях, знаеш това, но не мога да отида да им се моля. Аз просто…

И точно в този момент се почувства едно силно потреперване.

То влезе, танцувайки, през прозореца заедно с лекия ветрец. Може би това беше полъхът от Третия райх, който набираше сила. Или пък дъхът на Европа. Тъй или иначе това потрепване стигна до тях, когато металическите им очи се удариха със звънтене като тенекиени канчета в кухнята.

— Никога не те е било грижа за тази страна — каза Ханс Младши. — Във всеки случай, не и достатъчно.

В очите на татко се появиха люспи ръжда. Това не спря Ханс Младши. Той погледна по някаква причина към момичето. Поставила трите си книги изправени на масата, сякаш водеха разговор, Лизел изговаряше беззвучно думите, докато сричаше от една от тях.

— И какви глупости чете това момиче? Тя трябва да чете „Mein Kampf“

Лизел вдигна глава.

— Не се тревожи, Лизел — рече татко. — Ти просто си чети. Той не знае какво говори.

Но Ханс Младши не беше свършил. Той пристъпи напред и отсече:

— Или си с фюрера, или си срещу него. И аз виждам, че ти си срещу него. Винаги си бил срещу него. — Лизел наблюдаваше лицето на Ханс Хуберман, хипнотизирана от тънките му стиснати устни и суровата линия на долната му челюст. — Жалко е да гледаш как един мъж само си стои и не прави нищо, докато цяла една нация разчиства боклуците и става велика.

Труди и мама седяха смълчани, изплашени, също като Лизел. Във въздуха се носеше миризма на зеленчукова супа, на нещо изгоряло и на сблъсък на воли.

Всички очакваха следващите думи.

И те дойдоха от сина. Само три.

— Ти си страхливец.

Той ги запрати в лицето на татко и бързо напусна кухнята и къщата.

Превъзмогвайки безсилието си, татко отиде до вратата и извика подир сина си.

— Страхливец! Аз ли съм страхливец?! — Но сетне се втурна умоляващо след него. Мама се завтече към прозореца, дръпна припряно знамето и го отпори широко. Тя, Труди и Лизел се скупчиха там, гледайки как бащата настига сина си и го хваща за ръката, молейки го да спре. Те не чуха нищо, но начинът, по който Ханс Младши се отскубна, беше достатъчно гръмък. Сцената, при която татко го наблюдаваше да се отдалечава, достигна до тях като оглушителен тътен от улицата.

— Ханси! — извика мама най-накрая. И Труди, и Лизел трепнаха, когато чуха гласа й. — Върни се!

Момчето вече го нямаше.

Да, момчето го нямаше и ми се иска да ви кажа, че всичко се нареди добре около по-младия Ханс Хуберман, но няма да е вярно.

Когато изчезна от улица „Химел“ през онзи ден в името на фюрера, той се впусна в низ от събития на една друга история, като всяка следваща стъпка го водеше трагично към Русия.

Към Сталинград.

Изгубил сина си от поглед, Ханс Хуберман остана да стои там още няколко мига. Улицата изглеждаше толкова голяма.

Когато влезе отново в къщата, мама се втренчи в него, но никой не каза нищо. Тя изобщо не го укори, което, както знаете, беше изключително необичайно. Може би Роза сметна, че мъжът й е достатъчно наранен, след като беше наречен страхливец от единствения си син.

Известно време той остана мълчалив на масата, след като обядът беше приключил. Беше ли наистина страхливец, както синът му жестоко го заклейми? Несъмнено през Първата световна война Ханс беше видял себе си точно в тази светлина. Дори отдаваше спасението си на това. Но малодушно ли е да признаеш страха си? Малодушие ли е да се радваш, че си оживял?

Мислите му лъкатушеха над масата, докато се взираше в нея.

— Татко? — каза Лизел, но той не я погледна. — За какво говореше той? Какво имаше предвид, когато…

— Нищо — отговори татко. Той говореше тихо и хладно, на масата. — Абсолютно нищо. Забрави за него, Лизел. — Мина може би около минута преди да заговори отново: — Не трябва ли да се приготвяш вече? — Този път Ханс я погледна. — Не трябваше ли да ходиш на големия огън на открито?

— Да, татко.

Крадецът на книги отиде и се преоблече в униформата на Хитлеровата младеж и половин час по-късно те излязоха, отправяйки се към щабквартирата на СГД. Оттам децата щяха да бъдат отведени на градския площад по групи.

Щеше да има речи.

Щеше да бъде запален огън.

Щеше да бъде открадната книга.

100 процента чиста германска пот

Гражданите на Молкинг стояха от двете страни на улиците, докато младежта на Германия шестваше към кметството и градския площад. На няколко пъти Лизел забрави за майка си и другите проблеми, които понастоящем се бяха струпали на главата й. Сърцето в гърдите й се надигаше, готово да изскочи, докато хората им ръкопляскаха. Някои деца махваха на родителите си, но само за кратко, защото бяха дадени изрични указания да маршируват право напред, без да поглеждат и да махат на тълпата.

Когато групата на Руди дойде на площада и й беше заповядано да спре, настъпи разбъркване. Томи Мюлер. Останалата част от множеството се закова на място, а Томи Мюлер заора право в гърба на момчето пред него.

— Dummkopf! — излая ядно пострадалият, преди да се обърне.

— Извинявай! — рече Томи, протягайки ръце в знак, че съжалява. Лицето му потрепна. — Не можах да чуя. — Това беше само един малък инцидент, но той беше като предизвестие за проблемите, които щяха да последват. За Томи. И за Руди.

Когато маршът приключи, на подразделенията на Хитлеровата младеж им беше позволено да се разпръснат. Щеше да бъде почти невъзможно да запазят строя си, когато огънят се разгореше в очите им. След едно задружно „хайл Хитлер“, те можеха да отидат, където поискат. Лизел потърси Руди с очи, но в същия момент се озова в една суматоха от униформи и пронизителни гласове. Деца викаха други деца.

В четири и половина стана доста хладно.

Хората започнаха да се шегуват, че е добре да се посгреят малко.

— Тези боклуци и без това не стават за нищо друго.

„Боклуците“ бяха докарани с каруци, след което ги струпаха в средата на площада и ги заляха с нещо сладникаво. Книги, вестници и други материали се плъзваха и падаха долу, само за да бъдат хвърлени обратно в купчината. Отдалеч тя приличаше на нещо вулканично. Или нещо гротескно и чуждоземно, което по чудодеен начин се беше озовало насред града и сега трябваше да бъде унищожено. При това бързо.

Допълнителната миризма стигна до тълпата, която беше държана на разстояние. На площада, по стълбите на кметството и по покривите на околните сгради имаше повече от хиляда души.

Когато Лизел се опита да си проправи път, силен пукащ звук я накара да си помисли, че огънят вече е бил запален. Но не беше така. Това беше звук от кинетичния устрем на хората, които напираха напред.

Започнали са без мен!

Макар нещо вътре в нея да й казваше, че това е престъпление — в края на краищата нейните три книги бяха най-скъпоценните неща, които притежаваше — тя ужасно искаше да види как палят огъня. И този импулс беше по-силен от нея. Предполагам, че хората донякъде обичат да гледат как нещо се унищожава. Започват с пясъчни замъци, къщи от карти и така нататък. И интересите им в това отношение действително ескалират с годините.

Скоро обаче тя се успокои, че не е пропуснала нищо, защото в една пролука между телата зърна могилата на вината все още непокътната. Хората я разбутваха, плискаха и дори заплюваха. Тя й напомни за някакво необичано дете, изоставено, смутено и безсилно да промени съдбата си. Никой не го харесваше. Наведена глава. Ръце в джобовете. Завинаги. Амин.

Могилата продължаваше да расте, докато Лизел търсеше Руди. Къде е този Saukerl?

Когато вдигна глава, небето като че ли се беше приготвило да скочи.

Хоризонт от нацистки знамена и униформи се издигаше нагоре, изпречвайки се пред погледа й всеки път, когато се опиташе да надникне над нечия детска глава. Беше безсмислено. Тълпата беше навсякъде. Беше невъзможно да се люшнеш настрани, да се промъкнеш през нея или пък да разсъждаваш с нея. Не оставаше нищо друго, освен да дишаш с нея и да пееш песните й. И да чакаш нейния огън.

Един мъж от подиума поиска тишина. Униформата му беше блестящо кафява. Ютията сякаш току-що беше минала през нея. Тишината настъпи.

Неговите първи думи: „Хайл Хитлер!“

Неговото първо действие: салют към фюрера.

— Днес е прекрасен ден — продължи той. — Не само защото е рожденият ден на нашия велик водач, но и защото днес ние отново спряхме нашите врагове. Ние спряхме домогването им до нашите умове…

Лизел все още се опитваше да си пробие път.

— Ние слагаме край на болестта, която се разпространява в Германия през последните двайсет години, ако не и повече! — Сега той крещеше пламенно, предупреждавайки тълпата да бъде бдителна и нащрек, да открива и да спира коварните машинации, чиято цел е да заразяват и покваряват родината. — Безнравствените! Комунистите! — Отново тази дума. Тази стара дума. Тъмни стаи. Мъже, облечени в костюми. — Die Juden — евреите!

По средата на речта Лизел се предаде. Докато думата комунист обсебваше ума й, останалата част от нацисткия рецитал се изгуби някъде сред германските крака около нея. Водопади от думи. Момиче, газещо във вода. Тя отново си я каза на ум. Kommunisten.

До този момент в СГД на тях им беше казано, че германците са по-висша раса, но други конкретни раси не бяха посочени. Разбира се, всички знаеха за евреите, защото те бяха главният виновник за накърняването на германския идеал. За първи път днес обаче комунистите бяха споменати, макар и преди това да беше известно, че хора с такива политически убеждения също биваха наказвани.

Трябваше да се измъкне оттук.

Точно пред нея една глава с руса коса, разделена на плитки, стоеше абсолютно неподвижно на раменете си. Докато се взираше в нея, Лизел се върна мислено в онези тъмни стаи от миналото й, където майка й отговаряше на въпроси, съставени от една дума.

Виждаше всичко съвсем ясно.

Прегладнялата си майка, липсващия си баща. Kommunisten.

Мъртвия си брат.

— И сега ние казваме довиждане на този боклук, на тази отрова.

Точно преди прималялата Лизел Мемингер да излезе от тълпата, едно бляскаво създание с кафява риза слезе от подиума. То получи факла от свой помощник и запали с нея грамадата, която, с цялата си виновност, го караше да изглежда като джудже.

— Хайл Хитлер!

— Хайл Хитлер! — отекна тълпата.

Група избрани мъже слязоха от естрадата, обградиха купчината и също се включиха в паленето под всеобщото одобрение на тълпата. Гласове започнаха да се катерят по човешки рамене и сетне, в началото едва доловимо и след това съвсем отчетливо, се разнесе миризмата на чиста германска пот. Тя заобикаляше ъглите един подир друг и накрая всичко плуваше в нея. Думите, потта. И усмивките. Нека не забравяме усмивките.

Последваха шеговити коментари и още едно яростно „Хайл Хитлер“. Знаете ли, питам се дали някой не си загуби окото или не си навехна ръка или китка в цялата тази суматоха. Достатъчно беше да гледаш в грешната посока в грешния момент или пък да стоиш твърде близо до друг човек. Да, хората може би наистина получаваха наранявания. Лично аз мога да ви кажа, че никой не умря от това, или поне не физически. Аз, разбира се, отнесох около четирийсет милиона души преди всичко да свърши, но това май прозвуча доста метафорично. Позволете ми да се върна към огъня на открито.

Оранжевите пламъци се полюшваха над тълпата, докато хартията и книгите изчезваха в тях. Горящи думи се откъсваха от изреченията си.

От другата страна, отвъд трептящата мараня от огъня, се виждаха кафяви ризи и свастики. Хора нямаше. Само униформи и знаци.

Горе кръжаха птици. Те бяха някак привлечени от заревото и се спускаха ниско над него. А не правеха ли същото и хората? Горещината очевидно не плашеше никого.

Точно когато се канеше да избяга, я спря един глас.

— Лизел!

Гласът постепенно стигна до съзнанието. Това не беше Руди, но тя познаваше този глас.

Лизел се извърна рязко и видя, че към него е прикачено и едно лице. 0, не. Не и Лудвиг Шмайкел. Но момчето не се впусна в подигравки, както тя очакваше, нито пък каза нещо. Вместо това я задържа с ръка и посочи глезена си. Той беше смазан сред всеобщото вълнение и сега от него се процеждаше тъмна зловеща кръв. На лицето му под сплъстената руса коса беше изписано безпомощно изражение. Животно. Той беше просто животно, наранено сред мелето от себеподобните си. Животно, което скоро щеше да бъде стъпкано.

Тя успя някак да му помогне, влачейки го към периферията на площада. Където въздухът беше чист.

Те залитнаха и се отпуснаха на стълбите встрани от църквата. Тук нямаше такава навалица и можеха да си починат.

От устата на Шмайкел се откърти въздишка. Тя се плъзна надолу по гърлото и момчето вече можеше да говори.

Седнал на земята, държейки се за глезена, Шмайкел вдигна глава към лицето на Лизел Мемингер.

— Благодаря — каза той по-скоро на устата й, отколкото на очите й. Още няколко тежки поемания на въздух. — И… — В умовете и на двамата се въртяха образи от подигравките в един училищен двор, последвани от побой на същото място. — Съжалявам за… нали се сещаш?

Лизел чу думата отново. Kommunisten.

Тя предпочете обаче да насочи вниманието си към Лудвиг Шмайкел.

— Аз също.

Сетне и двамата се съсредоточиха над дишането си, защото нямаше какво друго да кажат или да сторят. Бяха направили каквото могат.

Кървавото петно върху глезена на Лудвиг Шмайкел се увеличаваше.

Една-единствена дума се облегна на рамото на момичето.

Вляво от тях пламъци и горящи книги бяха аплодирани като герои.

Вратите на кражбата

Тя остана на стълбите, чакайки татко и наблюдавайки разпиляната пепел и тленните останки от книгите. Всичко беше тъжно. Оранжевите и червени въглени приличаха на захвърлени захарни бонбони и повечето от хората се бяха разотишли. Беше видяла фрау Дилер (много доволна) и Фификус (бяла коса, нацистка униформа, вездесъщите оръфани обувки и тържествено подсвиркване). Сега оставаше само пепелта да бъде почистена и скоро по нищо нямаше да личи, че тук нещо се е случило.

Но миризмата се усещаше.

— Какво правиш?

Ханс Хуберман пристигна при стъпалата на църквата.

— Здравей, татко.

— Доколкото знам, трябваше да бъдеш пред сградата на кметството.

— Извинявай, татко.

Той седна до Лизел, преполовявайки височината си, и хвана един кичур от косата й. Пръстите му го наместиха нежно зад ухото й.

— Какво има, Лизел?

Известно време тя не каза нищо. Пресмяташе нещо наум, макар да знаеше отговора на задачата. Едно единайсетгодишно момиче може да е всичко друго, но не и глупаво.

Фюрерът.

Той беше онези те, за които Ханс и Роза Хуберман говориха онази вечер, когато тя за първи път писа на майка си. Лизел знаеше отговора, но все пак трябваше да попита.

— Моята майка комунистка ли е? — Взирайки се. Право напред. — Те винаги я разпитваха за нещо преди да дойда тук.

Ханс се примъкна малко напред, подготвяйки началото на една лъжа.

— Нямам никаква представа — аз никога не съм я срещал.

— Фюрерът ли я отведе някъде?

Въпросът изненада и двамата и накара татко да се изправи. Той погледна надолу към мъжете с кафяви ризи, които забиваха лопатите си в купчината с пепел. В устата му се оформи друга лъжа, но Ханс не можа да я изрече.

— Мисля, че може да е той, да.

— Знаех си.

Думите бяха изплюти на стъпалата и Лизел почувства лепкавия гняв да се завърта ожесточено в стомаха й.

— Аз мразя фюрера — рече тя. — Мразя го.

А Ханс Хуберман?

Какво направи той?

Какво каза той?

Наведе ли се той и прегърна ли осиновената си дъщеря, както искаше? Каза ли й, че съжалява за онова, което се е случило с нея, с майка й и с брат й?

Не точно.

Той стисна очи. Сетне ги отвори отново. И зашлеви Лизел Мемингер право през лицето.

— Никога не казвай това! — Гласът му беше тих, но рязък.

Момичето потрепери и се отпусна на стъпалата, а той седна до нея и взе лицето си в ръце. Би било лесно да се каже, че Ханс Хуберман е бил просто един висок разстроен мъж, седнал на стълбите на някаква църква, но това нямаше да е вярно. По това време Лизел нямаше никаква представа, че нейният втори баща размишляваше над една от най-опасните дилеми, пред които можеше да се изправи германски гражданин. И той беше изправен пред нея близо от година.

— Татко?

Изненадата в гласа й беше голяма, но в същото време момичето се чувстваше безсилно. То искаше да избяга, но не можеше. Беше готово да получи Watschen от разни монахини и Рози, но толкова много болеше от татко. Ръцете се бяха отдръпнали от лицето му и той събра смелост да заговори отново.

— Можеш да говориш такива неща в нашата къща — каза Ханс, гледайки строго бузата на Лизел. — Но никога не ги казвай на улицата, в училище или в СГД, никога! — Той се изправи пред нея, вдигна я да стане и я разтърси. — Чу ли ме?

Отворила широко и безпомощно очи, Лизел кимна в знак, че го е разбрала.

Всъщност това беше репетиция за едно бъдещо мъмрене, когато всички най-лоши страхове на Ханс Хуберман пристигнаха на улица „Химел“ по-късно през годината в една ноемврийска утрин.

— Добре. — Той я пусна отново да седне. — А сега да опитаме… — Застанал, изправен, на най-долното стъпало, татко вдигна рязко глава. На четирийсет и пет градуса. — Хайл Хитлер!

Лизел стана и също вдигна ръка. Дълбоко нещастна, тя повтори думите. „Хайл Хитлер.“ Гледката си я биваше — едно единайсетгодишно момиче, едва сдържащо сълзите си на стълбите на градската черква, което поздравяваше фюрера, докато гласовете зад рамото на татко се удряха и забиваха в тъмната грамада на заден план.

— Приятели ли сме още?

Може би четвърт час по-късно татко държеше в ръката си хартия и тютюн, предлагайки помирение. Без да каже дума, Лизел се пресегна мрачно и започна да му свива цигара.

Те дълго седяха там заедно.

Димът се издигаше над рамото на татко.

След още десет минути вратите на кражбата щяха да се открехнат леко, сетне Лизел щеше да ги отвори още малко и да се промъкне през тях.

На Лизел й предстоеше да открие, че добрият крадец се нуждае от много неща.

Прикритост. Самообладание. Скорост. Но имаше и едно последно изискване, което беше по-важно от всички тези неща.

Късмет.

Всъщност…

Забравете за десетте минути.

Вратите вече се отварят.

Книга от огън

Мракът дойде на късове и на края на цигарата Лизел и Ханс Хуберман потеглиха към вкъщи. Пътят им минаваше покрай останките от огъня на открито и после по една малка алея, която излизаше на улица „Мюнхен“. Но те не стигнаха толкова далече.

Един дърводелец на средна възраст на име Волфганг Едел ги извика. Той бе построил трибуната, на която да стоят по-важните нацисти по време на огъня, и сега се занимаваше с разглобяването й.

— Ханс Хуберман? — Волфганг имаше дълги бакенбарди, които сочеха към устата му, и мрачен глас. — Ханси!

— Хей, Волфал — отвърна Ханс. — Последва представяне на момичето и дежурното „Хайл, Хитлер“. — Браво, Лизел.

През първите пет минути Лизел стоеше в радиус от пет метра от разговора. Тя чуваше части от него, но не й беше особено интересно.

— Успяваш ли да си намериш работа?

— Не, напоследък е доста трудно. Знаеш как е, особено когато не си член.

— Но ти ми каза, че ще влезеш в партията, Ханси.

— Опитах, но направих грешка — мисля, че все още разглеждат молбата ми.

Лизел се залута към планината от пепел. Тя стоеше там като магнит, като чудовище, което на всяка цена трябва да видиш. Неустоима, също като улицата с жълтите звезди.

Също като преди, когато я палеха, Лизел не можеше да откъсне очи от нея. Оставена сама, тя вече нямаше нужната дисциплина, за да стои на безопасно разстояние. Купчината я привличаше и момичето запристъпва бавно към нея.

Небето над нея, както обикновено в този час, се смрачаваше, но далече над планинския склон все още се виждаше смътна ивица светлина.

— Pass auf, Kind, — каза по едно време някаква униформа, докато пълнеше с пепел ръчната си количка. — Внимавай, дете.

Близо до кметството под светлината на един уличен пилон няколко сенки стояха и разговаряха, най-вероятно ликувайки заради успеха на организирания палеж. От мястото, където беше Лизел, гласовете им бяха само звуци. Не се различаваха никакви думи.

В продължение на няколко минути тя наблюдаваше как мъжете забиват лопатите си в основата на купчината, оставяйки горната й част да се срине надолу. Те сновяха между нея и един камион и когато бяха стигнали вече почти до дъното й, от пепелта изпадна малък фрагмент жив материал.

Може би бяха влажни. Може би огънят не беше горял достатъчно дълго, за да достигне до тях. Каквато и да беше причината, сега те бяха сгушени в пепелта, изпомачкани. Оцелели след бедствие.

— Три книги — промълви Лизел и погледна гърбовете на мъжете.

— Хайде — рече един от тях. — Да побързаме, умирам от глад.

Те тръгнаха към камиона.

Трите книги виреха носове сред пепелта.

Лизел запристъпва към тях.

Топлината беше все още достатъчно силна, за да я почувства, когато застана в основата на купчината от пепел. Когато протегна ръка, тя беше ухапана, но при втория си опит се погрижи да е достатъчно бърза. Лизел посегна към най-близката от книгите. Тя беше гореща, но също така и влажна, изгоряла само по краищата, но иначе непокътната.

На цвят беше синя.

Корицата като че ли беше изтъкана от стотици стегнати кончета, които след това бяха здраво притиснати. Върху тези нишки бяха отпечатани червени букви. Единствената дума, която Лизел можа да прочете, беше Рамене. За друго нямаше време и освен това възникна проблем. Димът.

От корицата се вдигаше дим, докато жонглираше с нея, отдалечавайки се бързо. Главата й беше приведена надолу и с всяка следваща крачка нервите й се опъваха все по-страховито. Беше направила четиринайсет стъпки, когато се чу гласът.

Той се издигна зад нея.

— Хей!

Това беше моментът, когато тя едва не побягна, захвърляйки книгата в купчината, но не можа да го направи. Единственото движение, което бе на нейно разположение, беше да се обърне.

— Тук има някакви неща, които не са изгорели!

Беше един от чистачите. Той не гледаше към момичето, а по-скоро към хората, които стояха до кметството.

— Е добре, пак ги запали! — дойде отговорът. — И този път се погрижи да изгорят докрай!

— Мисля, че са мокри!

— Боже мой, всичко ли трябва да върша сам? — Чуха се стъпки наблизо. Това беше кметът, който носеше черно палто върху нацистката си униформа. Той не забеляза момичето, което стоеше абсолютно неподвижно само на няколко крачки.

Тя потъна.

Трепетът да останеш незабелязан!

Книгата вече беше достатъчно изстинала, за да я пъхне под униформата си. В началото й беше приятно да усеща топлината й до гърдите си. Когато обаче закрачи, тя отново започна да става гореща.

Когато се върна при татко и Волфганг Едел, книгата вече я изгаряше. Сякаш се беше запалила.

Двамата мъже я погледнаха.

Тя се усмихна.

Веднага щом усмивката изчезна от лицето й, тя почувства нещо друго. Или по-точно някой друг. Нямаше съмнение, че някой я наблюдава. Усещането беше натрапчиво и то се потвърди, когато Лизел се осмели да погледне към сенките до кметството. Встрани от групата силуети, на няколко метра от тях, стоеше един друг и Лизел осъзна две неща.

Ръцете на сянката бяха в джобовете на палтото й.

Тя имаше бухнала коса.

Ако имаше лице, изражението върху него би изразявало болка.

— Gottverdammt — промълви Лизел. — По дяволите!

— Готови ли сме да тръгваме?

В предишния миг на върховна опасност татко се беше сбогувал с Волфганг Едел и се канеше да придружи Лизел до дома.

— Готови сме — отвърна тя.

Те започнаха да се отдалечават от сцената на местопрестъплението и книгата вече я изгаряше сериозно. „Свити рамене“ се беше отпечатала върху гръдния й кош.

Докато минаваха покрай застрашителните сенки до кметството, крадецът на книги потрепна.

— Какво има? — попита татко.

— Нищо.

Но истината беше, че доста неща не бяха наред.

Изпод яката на Лизел се издигаше дим.

Около шията й се беше образувала огърлица от капчици пот. Книгата под ризата й я изяждаше.