Крадецът на книги

Акордеониста

В кухнята стоеше един млад мъж. Той имаше чувството, че ключът в ръката му ръждясва. Не каза нещо от рода на „здравейте“, „моля ви, помогнете ми“ или някакво подобно очаквано изречение. Зададе два въпроса.

Докато гледаше неловко човешката фигура пред себе си, гласът на младия човек беше остърган и подаден през мрака, сякаш беше последното нещо, останало от него.

Татко, бдителен и ужасен, пристъпи напред.

И прошепна на кухнята:

— Разбира се, че свиря.

Всичко това беше започнало преди много години по времето на Първата световна война.

Странни са тези войни.

Пълни с кръв и насилие, но и с истории, които е също толкова трудно да проумееш. „Точно така се случи — мърморят хората. — Пет пари не давам дали ми вярвате или не, но истината е, че животът ми беше спасен от онази лисица.“ Или пък: „Те падаха и от двете ми страни и останах само аз, единственият, който не получи куршум между очите. Защо точно аз? Защо аз, а не те?“

Историята на Ханс Хуберман беше малко по-различна. Когато я открих в думите на крадеца на книги, разбрах, че ние се бяхме разминавали с него няколко пъти през този период, макар никой от нас да не си беше уреждал среща. Лично аз имах много работа за вършене. А що се отнася до Ханс, мисля, че той правеше всичко възможно, за да ме избягва.

Първият път, когато бяхме близко един до друг, Ханс беше на двайсет и две години и се сражаваше във Франция. Повечето млади мъже в неговия взвод горяха от желание да се бият. Ханс не беше толкова сигурен. Аз бях отнесла вече неколцина от тях, но може да се каже, че дори не се бях доближавала до Ханс Хуберман. Той беше или твърде голям късметлия, или заслужаваше да живее, или пък имаше много добра причина да продължава да живее.

В армията не се отличаваше с нищо особено. Тичаше по средата, катереше се по средата и умееше да стреля достатъчно добре, за да не дразни командирите си. Не блестеше с нищо, така че да бъде един от избраните, които се устремяваха право към мен.

Ханс се беше сражавал почти шест месеца, когато се озова във Франция, където животът му, общо взето, беше спасен от едно странно събитие. Погледнато от друг ъгъл, някой би казал, че на фона на цялата абсурдност на войната, тази случка звучи съвсем разумно.

В общи линии времето, преживяно в Голямата война, го изумяваше от момента, в който постъпи в армията. Една безкрайна поредица от дни, които се нижеха един след друг до безкрай:

Разговори за куршуми.

Почиващи мъже.

Най-хубавите мръсни шеги на света.

Студена пот, която се застояваше под мишниците и в панталоните по-дълго, отколкото бе добре дошла.

Най-много обичаше игрите на карти, последвани от няколко игри на шах, макар никак да не го биваше в последното. И музиката. Тя винаги беше на преден план.

На акордеон го научи да свири един немски евреин на име Ерик Ванденбург, който беше с година по-голям от него. Те постепенно се сприятелиха поради факта, че нито един от двамата не се интересуваше особено от боевете. Предпочитаха да си свиват цигари, вместо да се търкалят в снега и калта. Така бе изградено едно здраво приятелство, стъпващо на комара, пушенето, музиката, а също и на общото им желание да оцелеят. Единствената беда беше, че по-късно Ерик Ванденбург щеше да бъде намерен на няколко парчета на един тревист хълм. Очите му бяха отворени, а годежният му пръстен — откраднат. Натоварих душата му заедно с останалите и се понесохме. Хоризонтът беше с цвета на мляко. Студено и свежо. Разлято сред телата.

Единственото, което остана от Ерик Ванденбург, бяха няколко лични вещи и един акордеон със следи от пръсти по него. Всичко беше изпратено в дома му, с изключение на инструмента. Решиха, че е прекалено голям. Почти засрамен, той стоя известно време на леглото му в базовия лагер и сетне беше даден на приятеля му Ханс Хуберман, който случайно беше единственият оцелял.

И за това трябваше да благодари на Ерик Ванденбург. Или по-точно, на Ерик Ванденбург и на четката на сержанта.

През онази сутрин, малко преди обичайното време за ставане, сержант Щефан Шнайдер влезе с твърда стъпка в спалното отделение и призова всички към внимание. Той беше популярен сред хората с чувството си за хумор, с грубоватите си шеги и с факта, че никога не следваше някого към огъня. Той винаги беше пръв.

Понякога влизаше в помещението на почиващите мъже и казваше неща от рода на „Има ли тук човек от град Пасинг?“ или „Кой разбира от математика?“, или в съдбоносния случай с Ханс Хуберман „Кой има четлив почерк?“

Развръзката след първия от тези три въпроса направи така, че да няма повече доброволци. През онзи ден един ревностен млад войник на име Филип Шлинк се изправи гордо и каза: „Тъй вярно, господин сержант, аз съм от Пасинг.“ При което той получи четка за зъби и му беше наредено да почисти тоалетните.

Затова когато сержантът попита кой умее да пише красиво, вие сигурно се досещате защо никой не побърза да пристъпи напред. Войниците предположиха, че доброволецът вероятно първи ще бъде изпратен на преглед за хигиената или ще му бъде наредено да почисти мръсните ботуши на ексцентричния лейтенант.

— Хайде, какво се кумите — играеше си с тях Шнайдер. Пригладената му с масло коса блестеше, въпреки че един кичур винаги стърчеше бдително над челото му. — Сред толкова много безполезни негодници все трябва да има един, който да умее да пише сносно.

В далечината се чуваше оръдейна стрелба.

Това предизвика реакция.

— Вижте — каза Шнайдер, — този път е друго. Задачата може би ще отнеме целия предобед, а може би и повече. — Той не можа да сдържи усмивката си. — Шлинк лъскаше тоалетните, докато вие играехте карти, но този път отивате там.

Живот или гордост.

Шнайдер очевидно се надяваше един от хората му да прояви достатъчно разум, за да избере живота.

Ерик Ванденбург и Ханс Хуберман се спогледаха. Ако някой излезеше напред сега, взводът щеше да направи живота му ад. Никой не обичаше страхливците. От друга страна, ако някой бъдеше предложен…

И докато всички стояха в очакване, един глас се обади плахо и се спря пред краката на сержанта, сякаш очакваше ритник. Той каза:

— Хуберман, господине. — Гласът принадлежеше на Ерик Ванденбург, който очевидно бе решил, че приятелят му не трябва да умре този ден.

Сержантът направи няколко тегела пред строените войници.

— Кой каза това?

Надарен с превъзходна походка, Щефан Шнайдер беше дребничък човек, който се движеше, говореше и действаше бързо. Докато крачеше напред-назад пред двете редици войници, Ханс стоеше в очакване да види каква ще бъде развръзката. Може би някоя от сестрите беше болна и се нуждаеха от помощник, който да сменя превръзките на инфектираните крайници на ранените. Или пък хиляди писма трябваше да бъдат близнати, запечатани и разпратени до близките на загинали войници.

В този момент гласът се обади отново, предизвиквайки раздвижване. „Хуберман“, отекнаха още неколцина. А Ерик дори добави.

— Той има безупречен почерк, господин сержант. Безупречен.

— Тогава, решено. — На свитите устни на сержанта се изписа лека усмивка. — Хуберман. Ти си избраникът.

Високият млад войник направи крачка напред и попита какво се очаква от него.

Сержантът въздъхна.

— Капитанът се нуждае от човек, който да напише няколко десетки писма. Той има ужасен ревматизъм на пръстите. Или артрит, не знам точно. Ти ще ги напишеш вместо него.

Сега не беше време за пререкания, особено като се има предвид Шлинк с неговите тоалетни и един друг войник на име Флегер, който едва не загина, ближейки пликове. Езикът му стана инфекциозно син.

— Тъй вярно, сержант. — Ханс кимна и това беше всичко. Неговият краснопис беше най-малкото съмнителен, но въпреки това се смяташе за късметлия. Той написа писмата колкото можеше по-хубаво, докато другите отидоха да се сражават.

Нито един от тях не се върна.

Това беше първият път, когато Ханс Хуберман ми избяга. Първата световна война.

Второто бягство предстоеше и щеше да се случи в Есен през 1943 г.

Две войни и две бягства.

При първото той беше млад, а при второто на средна възраст.

Не са много хората, които са имали късмета да ме измамят два пъти.

Той носѝ акордеона със себе си по време на цялата война. Когато след завръщането си откри семейството на Ерик Ванденбург в Щутгарт, съпругата на Ванденбург му съобщи, че може да го задържи. Апартаментът й беше зарит с акордеони и видът точно на този я разстройваше. Останалите й напомняха достатъчно за Ерик, както и за някога споделената им професия на учители по акордеон.

— Той ме научи да свиря — уведоми я Ханс, като че ли това можеше да помогне.

Може би наистина помогна, защото опустошената жена го помоли да й посвири и поплака тихо, докато той натискаше бутоните и клавишите на един доста недодялан „Син Дунав“. Това беше любимата мелодия на съпруга й.

— Знаете ли — обясни Ханс, — той спаси живота ми. — Светлината в стаята беше слаба и въздухът притихнал. — Той… ако има нещо, от което се нуждаете. — Ханс плъзна едно парче хартия по масата с името и адреса си върху него. — По професия аз съм бояджия. Ще боядисам апартамента ви безплатно, когато пожелаете. — Той знаеше, че това е нелепа компенсация, но въпреки това я предложи.

Жената взе листчето хартия и скоро след това едно дете влезе в стаята и седна в скута й.

— Това е Макс — поясни жената, но момчето беше прекалено малко и стеснително, за да каже нещо. То беше мършаво, с мека коса и големи тъмни очи, които гледаха изпитателно, докато непознатият изсвири още една песен в сумрачната стая. Погледът му се отместваше ту към свирещия мъж, ту към плачещата жена. Различните ноти оказваха своето въздействие върху очите й. Такава тъга.

— Ти никога не ми каза — обърна се той към мъртвия Ерик Ванденбург и хоризонта на Щутгарт. — Никога не ми каза, че имаш син.

След едно кратко спиране и поклащане на глава Ханс се върна в Мюнхен, смятайки, че никога повече няма да чуе нищо за тези хора. Онова, което не знаеше обаче, беше, че помощта му определено щеше да бъде необходима, но не за боядисване и не преди да минат двайсет години.

Няколко седмици по-късно започна да боядисва. Докато времето беше хубаво, работеше много и енергично, но дори и през зимата често казваше на Роза, че макар рогът на изобилието да не се е изсипал върху тях, поне капе по малко от време на време.

В продължение на повече от десет години всичко вървеше добре.

Родиха се Ханс Младши и Труди. Докато растяха, те посещаваха баща си по време на работа, пляскаха боя по стените и чистеха четките.

Когато Хитлер дойде на власт през 1933 г., бояджийският бизнес тръгна малко накриво. Ханс не влезе в НСГРП12 като повечето хора. И решението му беше взето след дълъг размисъл.

С началото на преследванията работата понамаля. Скоро след това започна да губи и клиенти. Малкият дял, който имаше в бизнеса, като че ли се топеше с възхода на нацизма.

Веднъж Ханс се обърна към един свой стар и верен приятел на име Херберт Болингер — мъж с полусферична талия, говорещ на горнонемски език13 (той беше от Хамбург), — когато го срещна на улица „Мюнхен“. В началото Херберт погледна към земята покрай обиколката си, но когато погледът му се спря отново на бояджията, беше очевидно, че въпросът го е накарал да се почувства неловко. Ханс нямаше конкретна причина да пита, но все пак го направи.

— Какво става, Херберт? Губя клиенти по-бързо, отколкото мога да броя.

Болингер не се поколеба повече. Стоейки изпъчен, той му отговори с контравъпрос:

— Добре, Ханс, а ти член ли си?

— На какво да съм член?

Но Ханс Хуберман знаеше много добре за какво говори човекът.

— Хайде, Ханси — рече Болингер. — Не ме карай да ти го казвам.

Високият бояджия махна с ръка и продължи по пътя си.

Годините си вървяха, евреите бяха тероризирани без определена цел из цялата страна и през пролетта на 1937 г., почти за негов срам, Ханс Хуберман най-накрая се предаде. Направи необходимите проучвания и пожела да бъде приет в Партията.

След като подаде молбата си в главната квартира на нацистите на улица „Мюнхен“, той видя четирима мъже да хвърлят няколко тухли по витрината на един магазин за дрехи, който се казваше „Клайнеман“. Това беше един от еврейските магазини, който все още работеше в Молкинг. Вътре един дребничък мъж нареждаше нещо, заеквайки и трошейки счупените стъкла под краката си, докато разчистваше. Една звезда с цвят на горчица беше залепена за вратата. Думите ЕВРЕЙСКИ БОКЛУК бяха изписани с мокри букви, които се разтичаха по краищата. Раздвижването вътре в магазина поутихна и накрая съвсем замря.

Ханс се приближи и надникна вътре.

— Нуждаеш ли се от помощ?

Господин Клайнеман вдигна глава. В ръката си държеше безпомощно метла.

— Не, Ханс. Моля те, върви си. — Ханс беше боядисвал къщата на Йоел Клайнеман миналата година. Помнеше трите му деца. Виждаше лицата им, но бе забравил имената им.

— Ще дойда утре — каза той — и ще пребоядисам вратата ти.

Което и направи.

Това беше втората от двете грешки.

Първата се случи веднага след инцидента.

Ханс се върна, откъдето бе дошъл и почука с юмрук първо по вратата и след това по прозореца на НСГРП. Стъклото потрепери, но никой не отговори. Всички бяха приключили работа и се бяха прибрали у дома. Един последен член на Партията вървеше в противоположната посока. Когато чу дрънченето на стъклото, той се обърна и видя бояджията.

Върна се и попита какво не е наред.

— Вече не мога да вляза в партията — заяви Ханс.

— И защо не? — Мъжът беше шокиран.

Ханс погледна кокалчетата на дясната си ръка и преглътна. Вече усещаше вкуса на грешката, като метална таблетка в устата си.

— Забрави — рече той, сетне се обърна и тръгна към вкъщи.

— Добре си помислете, хер Хуберман. И ни уведомете какво сте решили.

Той не си направи труда.

На следващата сутрин, както бе обещал, стана по-рано от обичайното, но не достатъчно рано. Вратата на Клайнеман беше все още влажна от росата. Ханс я подсуши. Успя да докара цвета колкото може по-близо до оригиналния и положи един солиден пласт боя.

В този момент по улицата невинно мина минувач.

— Хайл Хитлер — каза той.

— Хайл Хитлер — отвърна Ханс.

През следващата година Ханс имаше късмет, че не беше оттеглил официално молбата си. Въпреки че много хора веднага получаваха членство, той беше преместен в списъка на чакащите и на него се гледаше с подозрение. Към края на 1938 г., когато евреите бяха напълно разчистени след Kristallnacht14, дойде посещение от Гестапо. Те претърсиха къщата и след като не намериха нищо подозрително, Ханс Хуберман се оказа сред късметлиите.

На него му беше позволено да остане в дома си.

Онова, което го спаси, вероятно беше молбата му, която все още формално очакваше одобрение. Поради тази причина той беше толериран, макар и да беше изгубил репутацията си на способен бояджия.

Имаше и още един спасител.

Това беше акордеонът му, който навярно го спаси от пълно отхвърляне от обществото. Бояджии имаше много, идваха такива и от Мюнхен, но благодарение на краткото музикално обучение на Ерик Ванденбург и почти двете десетилетия редовно упражняване, в Молкинг нямаше нито един човек, който да може да свири точно като него. Стилът му не беше съвършен, но в него имаше топлина. Дори и грешките му не дразнеха, а галеха слуха. Той отправяше поздрав към фюрера, когато се налагаше, и развяваше знамето в правилните дни. Нямаше никакъв видим проблем.

Сетне, на 16 юни, 1939 г. (тази дата сега е като цимент), след като бяха изминали малко повече от шест месеца от идването на Лизел на улица „Химел“, се случи събитие, което необратимо промени живота на Ханс Хуберман.

В този ден беше получил поръчка за работа.

Излезе от вкъщи точно в седем сутринта.

Теглеше бояджийската количка след себе си, без да съзнава, че някой го следва.

Когато стигна мястото, където щеше да боядисва, към него се приближи млад непознат мъж. Русокос, висок и сериозен.

Двамата се спогледаха.

— Случайно вие да сте Ханс Хуберман?

Ханс кимна, протягайки ръка към бояджийската си четка.

— Да, аз съм.

— Случайно да свирите още на акордеон?

Този път Ханс се спря, оставяйки четката на мястото й.

Непознатият се почеса по брадичката, огледа се и сетне заговори много тихо, но съвсем отчетливо:

— Вие обичате ли да спазвате обещанията си?

Ханс извади две кутии с боя и го покани да седне. Преди да приеме поканата, младият мъж протегна ръка и се представи:

— Името ми е Куглер. Идвам от Щутгарт.

Те седнаха, поговориха петнайсетина минути и си уредиха среща по-късно вечерта.

Добро момиче

През ноември 1940 г., когато Макс Ванденбург влезе в кухнята на улица „Химел“, той беше на двайсет и четири години. Дрехите сякаш го смазваха с тежестта си, а умората му беше толкова голяма, че дори едно почесване щеше да го прекърши на две. Стоеше на прага, треперещ и съсипан.

— Все още ли свирите на акордеон?

Разбира се истинският смисъл на въпроса беше „Все още ли сте готов да ми помогнете?“

Таткото на Лизел тръгна към входната врата и я отвори. Предпазливо надникна навън, в двете посоки, и се върна. Присъдата беше „нищо“. Макс Ванденбург, евреинът, затвори очи и раменете му се отпуснаха още повече в прегръдките на безопасността. Самата идея за това беше нелепа, но все пак той я прие.

Ханс се погрижи пердетата да бъдат дръпнати добре. Не трябваше да остане и най-малкият процеп. И в следващия миг Макс вече не можеше да се държи на краката си. Той приклекна и сключи ръце.

Тъмнината го помилва.

Пръстите му миришеха на куфар, метал, „Mein Kampf“ и спасение.

Едва когато вдигна глава, мъждивата светлина от коридора достигна очите му. Видя едно момиче в пижама, което съвсем недвусмислено стоеше там и го гледаше.

— Татко?

Макс се изправи като драсната клечка. Мракът сега го обгърна.

— Всичко е наред, Лизел — рече татко. — Върни се в леглото.

Тя се подвоуми още за миг, преди да повлече крака обратно към стаята си. Когато се спря и за последен път погледна крадешком към непознатия в кухнята, забеляза на масата нещо като книга.

— Не се страхувай — чу Лизел шепота на татко. — Тя е добро момиче.

През следващия час доброто момиче лежеше будно с широко отворени очи и слушаше тихите непохватни изречения в кухнята. Оставаше да бъде изигран още един мистериозен жокер.

Кратка история наеврейския юмручен боец

Макс Ванденбург беше роден през 1916 г.

Израсна в Щутгарт.

От малък той не обичаше нищо толкова много, колкото един хубав юмручен бой.

Първото му сбиване дойде, когато беше единайсетгодишно момче, тънко като дръжката на метла.

Венцел Грубер.

С него се би.

Та този Грубер имаше нахална уста и ситно къдрава коса. Порядките на квартала изискваха те да се бият и нито едно от момчетата не избяга от тази отговорност.

Биха се като истински шампиони.

В продължение на една минута. И точно когато започваше да става интересно, двете момчето бяха хванати за яките и разтървани. Бдителен родител.

Струйка кръв се стичаше от устата на Макс.

Той я близна и вкусът й беше добър.

Не бяха много хората от неговия квартал, които бяха бойци, и ако имаше такива, те не го правеха с юмруци. В онези дни се говореше, че евреите обичали просто да си стоят и да приемат нещата. Да приемат обидите спокойно и след това да се издигат до върха. Очевидно не всички евреи са едни и същи.

Той беше на близо две години, когато баща му умря, разкъсан на парчета на един тревист хълм.

Когато беше на девет, майка му напълно се разори. Тя продаде музикалното студио, което ползваха и като апартамент, и се преместиха в къщата на чичо му. Там той израсна с шестимата си братовчеди, които го биеха, дразнеха и обичаха. Битките с най-големия от тях, Исак, бяха подготовката му за бъдещите юмручни боеве. Пердашеха го почти всяка вечер.

На тринайсет ги сполетя нова трагедия, когато умря чичо му.

Неговият чичо не беше луда глава като Макс. Той беше от онези тихи хора, които работят тихо срещу много малка награда. Не вдигаше шум около себе си и жертваше всичко за семейството си — и умря от нещо, което растеше в стомаха му. Нещо подобно на отровна топка за боулинг.

Както често се случва, семейството беше наобиколило леглото му и го гледаше как капитулира.

Някъде между тъгата и загубата, Макс Ванденбург, вече младеж с корави ръце, посинени очи и болезнени зъби, беше и малко разочарован. Дори недоволен. Докато гледаше чичо си да потъва бавно в леглото, той реши, че никога няма да допусне да умре по този начин.

Лицето му беше толкова покорно.

Толкова жълто и смирено, въпреки силната архитектура на черепа му — безкрайната линия на челюстта, която се простираше на цели километри, стърчащите скули, хлътналите очи. Всичко излъчваше такова спокойствие, че на момчето нещо му се губеше.

Къде е борбата? — питаше се то.

Къде е волята да се противопоставиш?

Разбира се, понеже беше на тринайсет, Макс беше малко краен в преценките си. Никога не беше виждал нещо като мен очи в очи. Все още не.

Заедно с останалите той стоеше около леглото и гледаше как човекът умира — спасителното плъзване от живота към смъртта. Светлината от прозореца беше сива и оранжева, цвета на лятна кожа, и чичо му изглеждаше освободен, когато дишането изчезна напълно.

— Когато смъртта хване мен — закле се момчето, — тя ще усети юмрука ми в лицето си.

Лично на мен това ми харесва. Подобна глупава храброст.

Да.

Много ми харесва.

От този момент той започна да се бие с голяма методичност. Група твърдоглави приятели и врагове се събираха на една малка площадка на улица „Щебер“ и се биеха под гаснещата светлина на деня. Чистокръвните германци, странните евреи, момчетата от изтока. Нямаше значение. Няма по-добър начин за изразходване на момчешката енергия от един хубав бой. Дори враговете бяха на сантиметър разстояние от приятелството.

Макс обичаше плътните кръгове от тела и неизвестното.

Горчиво-сладкият вкус на несигурността.

Да спечелиш или да загубиш.

Сякаш нещо се раздвижваше в стомаха му, докато чувството станеше непоносимо. Единственият лек беше да пристъпи напред и да започне да нанася удари. Макс не беше момче, което би умряло, мислейки много-много за това.

Поглеждайки назад, любимата му битка беше Бой Номер Пет с едно тънко, високо и кораво момче на име Валтер Куглер. И двамата бяха петнайсетгодишни. Валтер беше спечелил всичките четири предишни схватки, но този път Макс чувстваше нещо различно. В него течеше нова кръв — кръвта на победата — и тя едновременно плашеше и въодушевяваше.

Около тях както винаги имаше плътен кръг. Неравна земя под краката им. Застинали усмивки по лицата наоколо. Мръсни пръсти, стискащи пари, крясъци и подвиквания, изпълнени с толкова живот, че не съществуваше нищо друго.

Боже, тук имаше толкова много радост и страх, такава искряща възбуда!

Двамата бойци бяха сковани от наситеността на мига, на лицата им бяха изписани войнствени изражения, подсилени от напрежението. Концентрация с широко отворени очи.

След първите една-две минути, в които се изпробваха един друг, те скъсиха разстоянието и започнаха да поемат повече рискове. В края на краищата това беше уличен бой, а не едночасов официален боксов мач. Нямаха на разположение цял ден.

— Хайде, Макс! — извика един от приятелите му. Между думите нямаше никаква пауза. — Хайде, Макси Такси, сега го хвана натясно, давай, еврейче, хвана го натясно, хвана го натясно!

Дребничко момче с меки кичури коса, разбит нос и влажни очи, Макс беше цяла глава по-нисък от противника си. Стилът му беше лишен от всякакво изящество — леко приведен, той настъпваше напред и нанасяше удари към лицето на Куглер. Другото момче, очевидно по-силно и по-опитно, стоеше изправено и неговите удари постоянно попадаха в брадичката и бузите на Макс.

Еврейското момче обаче продължаваше да настъпва.

Тежкият пердах, който понасяше, като че ли не можеше да го спре. Кръвта промени цвета на устните му. Тя скоро щеше да засъхне върху зъбите му.

Избухна силен рев, когато беше повален на земята. Направени бяха нови залагания.

Макс се изправи.

Беше нокаутиран още веднъж, преди да смени тактиката и да подмами Валтер Куглер малко по-близо, отколкото му харесваше. Веднъж постигнал това, Макс нанесе къс отсечен удар, който попадна право в носа му.

Внезапно заслепен, Куглер залитна назад и Макс моментално се възползва от шанса си. Той го последва, нанасяйки му още един прав удар с дясната ръка, и след това разби защитата му, стоварвайки левия си юмрук в ребрата му. Фаталното дясно кроше намери брадичката му. Валтер Куглер беше на земята и русата му коса бе посипана с пръст. Краката му бяха разкрачени под формата на буквата V. Сълзи като кристал се стичаха по бузите му, въпреки че не плачеше. Сълзите бяха от болка.

Момчетата в кръга брояха.

Те винаги брояха, просто за всеки случай. Гласове и числа.

Обичаят след всеки бой беше победеният да вдигне ръката на победителя. Когато Куглер най-накрая стана, той тръгна, навъсен, към Макс Ванденбург и вдигна ръката му във въздуха.

— Благодаря — каза Макс.

— Следващия път ще те убия.

През следващите няколко години Макс Ванденбург и Валтер Куглер се биха общо тринайсет пъти. Валтер винаги търсеше отмъщение за онази първа победа на Макс над него, а самият Макс се мъчеше да повтори онзи миг на слава. В крайна сметка резултатът беше 10 на 3 в полза на Валтер. Те се биха помежду си чак до 1933 г., когато станаха на седемнайсет. Уважението, което изпитваха неохотно един към друг, прерасна в истинско приятелство и желанието да се бият си отиде. И двамата имаха работа, докато Макс бе уволнен заедно с останалите евреи във фабриката „Йедерман“ през 1935 г. Това беше дълго след въвеждането на Нюрнбергските закони, които забраняваха евреите да имат германско гражданство, а също и браковете между германци и евреи.

— Боже — каза Валтер, когато се срещнаха на един ъгъл, където някога се биеха. — Добре си прекарвахме едно време, а? Нямаше такива работи. — Той плесна звездата върху ръкава на Макс с опакото на ръката си. — Сега вече не можем да се бием така.

— Напротив, можем — възрази Макс. — Ти не можеш да се ожениш за еврейка, но няма закон, който да забранява да се биеш с евреин.

Валтер се усмихна.

— Вероятно дори има закон, който поощрява това — стига да победиш!

През следващите няколко години те се виждаха спорадично. Макс, заедно с останалите евреи, беше методично отхвърлян и тъпкан, докато Валтер се изгуби в работата си. Една печатарска фирма.

Ако сте от хората, които се интересуват от такива неща, да, имаше няколко момичета през тези години. Едно на име Таня и друго, което се казваше Хилди. Нито една от тези връзки не продължи дълго. Вероятно не оставаше достатъчно време заради несигурността и растящия натиск. Макс беше принуден да рови по кофите за боклук, за да изкара нещо. Какво можеше да предложи на тези момичета? През 1938 г. стана трудно да си представиш, че животът може да бъде по-тежък.

След това дойде 9 ноември. Kristallnacht. Нощта на счупените стъкла. Събитието, което доведе до гибелта на толкова много негови приятели евреи, но за Макс Ванденбург това се оказа моментът на спасение. Той беше на двайсет и две.

Много еврейски домове бяха подлагани на систематично унищожение и плячкосване, когато на вратата се чу потропване на кокалчета. Макс, леля му, майка му, братовчедите му и децата им се бяха скупчили във всекидневната.

— Aufmachen15!

Хората вътре се спогледаха. Огромно беше изкушението да се пръснат по другите стаи, но мрачното предчувствие е най-странното нещо. Те не можеха да помръднат.

И отново;

— Отворете!

Исак стана и тръгна към вратата. Дървото беше като оживяло и все още потрепваше от нанесените току-що удари. Той погледна назад към беззащитните уплашени лица, сетне завъртя ключа и отвори.

Както се очакваше, това беше нацист. В униформа.

— Никога. — Това беше първата реакция на Макс. Той се вкопчи в ръката на майка си и в тази на Сара, най-близката от братовчедките си. — Няма да тръгна. Ако не можем да тръгнем всички, и аз няма да тръгна.

Той лъжеше.

Когато останалите от семейството го изблъскаха, облекчението, което изпита, му се стори като нещо кощунствено. Това беше недопустимо чувство, но въпреки това то го изпълни с такава наслада, че му се прииска да повърне. Как можеше? Как можеше?

Но въпреки това той го направи.

— Не взимай нищо — каза Валтер. — Само дрехите на гърба си. Аз ще ти дам другото, каквото ти е нужно.

— Макс. — Това беше майка му.

Тя извади от едно чекмедже стар лист хартия и го напъха в джоба на сакото му.

— Ако някога… — Тя го хвана за лактите и го задържа. — Това може да е последната ти надежда.

Той се вгледа в състареното лице и я целуна, много силно, по устните.

— Хайде. — Валтер го дръпна, докато останалите се сбогуваха с него и му даваха пари и няколко скъпоценности. — Навън е истински хаос и точно на това ще разчитаме.

Те тръгнаха, без да поглеждат назад.

И това се оказа особено мъчително за него. Само ако се беше обърнал, за да види близките си за последен път! Вината тогава може би нямаше да е толкова тежка.

Нямаше последно сбогом.

Нямаше прощални погледи.

Нищо освен раздяла.

През следващите две години Макс се кри в един склад. Това беше постройка, в която Валтер беше работил на времето. Имаше много малко храна. Имаше много подозрителност. Останалите по-заможни евреи в квартала емигрираха. Евреите без пари също се опитваха, но без успех. Семейството на Макс попадаше в последната категория. Валтер се отбиваше понякога у тях, колкото може по-конспиративно. Един следобед вратата беше отворена от непознат човек.

Когато Макс чу новината, се почувства така, сякаш тялото му беше натикано в топка за футбол, като страница пълна с грешки. Като боклук.

При все това, всеки ден той успяваше да се разнищи и отново да се изправи на крака, отвратен и благодарен. Беше опустошен, но въпреки това не се разпадна на парчета.

През средата на 1939 г., след шест месеца криене, те решиха, че трябва да поемат нов курс на действие. Разгледаха парчето хартия, което беше тикнато в ръцете на Макс при неговото дезертиране. Точно така — неговото дезертиране, а не неговото бягство. Това беше начинът, по който той виждаше нещата, наред с гротескното облекчение, което чувстваше. Ние вече знаем какво беше написано на онзи лист хартия:

— Става все по-опасно — каза Валтер на Макс. — Всеки момент могат да разберат за нас. Не знаем какво може да се случи. Може да ни хванат. Мисля, че трябва да разбереш как стои въпросът с онова място. Страх ме е да потърся помощ от някого. Могат да ме издадат. — Имаше само едно решение. — Ще отида там и ще намеря този човек. Ако е станал нацист, което е много вероятно, просто ще се върна. Но поне ще знаем на какво можем да разчитаме, richtig?

И последният спестен пфениг отиде за пътуването и няколко дни по-късно, когато Валтер се върна, те се прегърнаха и Макс затаи дъх:

— Е? — каза той.

Валтер кимна:

— Човекът е свестен. Все още свири на онзи акордеон, за който ти е разказвала майка ти — акордеонът на баща ти. Не е член на партията. Даде ми пари. — На този етап Ханс Хуберман се очертаваше като единствената възможност. — Много е беден, женен е, а освен това там има и дете.

Този факт привлече вниманието на Макс.

— На колко е години?

— На десет. Не може всичко да е идеално.

— Да. Децата имат големи усти.

— Но тъй или иначе, извадихме късмет.

Известно време те седяха мълчаливо, докато накрая Макс каза:

— Той сигурно вече ме мрази, а?

— Не мисля. Все пак ми даде пари. Каза, че обещанието си е обещание.

Седмица по-късно пристигна писмо. Ханс съобщаваше на Валтер Куглер, че ще се опита да изпрати някои неща, за да помогне с каквото може. В плика имаше карта на Молкинг и община Мюнхен, а също и директен маршрут от Пасинг (по-надеждната гара) до входната му врата. Последните думи в писмото гласяха:

През средата на май 1940 г. пристигна копие на „Mein Kampf“, заедно с ключ, залепен към вътрешната страна на корицата.

Този човек е истински гений, помисли си Макс, но въпреки това потръпна, когато си представи как се качва на влака за Мюнхен. Това пътуване не му беше никак по сърце, както вероятно и на хората, които щяха да го очакват в Молкинг.

Но човек не получава винаги онова, което иска.

Особено в нацистка Германия.

Мина още време.

Войната се разгърна на по-широки фронтове.

Макс остана скрит от света в друга празна стая.

Докато дойде неизбежното.

Валтер получи известие, че ще бъде изпратен в Полша, за да продължи да отстоява авторитета на Германия над поляците и евреите едновременно. Едните не бяха много по-добри от другите. Времето беше дошло.

Макс се добра до Мюнхен и сетне до Молкинг и сега седеше в една непозната кухня, очаквайки да получи помощта, която жадуваше, и присъдата, която заслужаваше.

Ханс Хуберман се ръкува с него и се представи.

Направи му кафе в тъмното.

Момичето го нямаше от доста време, но сетне се чуха нечии други стъпки. Неизвестният фактор.

В мрака и тримата бяха съвършено самотни. Те се взираха един в друг. Заговори жената.

Гневът на Роза

Лизел се беше унесла в сън, когато гласът на Роза, който не можеше да бъде сбъркан с ничий друг, влезе в кухнята и я разбуди.

— Was ist los?

Представи си тирадата, която гневът на Роза щеше да породи и любопитството надделя в нея. Чу се недвусмисленият звук от нечие движение и преместване на стол.

След десет минути на мъчителна самодисциплина накрая Лизел все пак тръгна надолу по коридора и онова, което видя, наистина я смая, защото Роза Хуберман беше до рамото на Макс Ванденбург и го гледаше как преглъща нейната скандална грахова супа. Ма масата стоеше свещник, чиито пламък не помръдваше.

Мама беше сериозна.

Пълната й фигура излъчваше безпокойство.

По някаква причина на лицето й беше изписано тържество и това не беше тържеството на някой, който е спасил човешко същество от преследване. Изражението й по-скоро казваше: „Ето виждате ли, човекът поне не се оплаква.“ Тя отмести поглед от супата към евреина и сетне пак към супата.

Когато заговори отново, Роза се поинтересува единствено дали иска да му сипе още.

Макс отказа и предпочете вместо това да се втурне към мивката и да повърне. Гърбът му се разтърсваше конвулсивно, а ръцете му бяха разперени. Пръстите му се бяха впили в метала.

— Мили боже — промърмори Роза. — Още един!

Макс се извърна и се извини. Думите му бяха несигурни, кратки и сподавени от киселината.

— Извинявайте. Мисля, че ядох прекалено много. Стомахът ми… нали разбирате… Толкова отдавна не съм ял такава храна…

— Дръпни се — нареди Роза. И започна да чисти.

Когато се обърна, тя видя младият мъж, потънал в мрачно мълчание. Ханс седеше срещу него, сложил ръце със свити пръсти върху дъските на масата.

От коридора Лизел видя издълженото лице на непознатия и зад нето лицето на мама, върху което тревогата бе изписала своите хаотични знаци.

Тя се вгледа във вторите си родители.

Кои бяха тези хора?

Лекцията на Ханс Хуберман

Какви точно хора бяха Ханс и Роза Хуберман не беше никак лесно да се отговори. Добри хора? Абсурдно невежи хора? Хора чийто здрав разум беше под съмнение?

По-лесно беше да се определи положението, в която се намираха.

Когато евреин се появи на вратата ти в ранните часове на сутринта в родното място на нацизма, нормално е да очакваш това да ти причини доста неудобства. Тревога, недоверие, параноя. Всяко от тези чувства играе своята роля, всяко води до прокрадващото се подозрение, че не те очаква нищо хубаво. Страхът в очите е като сияние. Безмилостен.

Изненадващо беше, че въпреки този искрящ страх, който светеше в мрака, те по някакъв начин устояваха на истерията.

Мама заповяда на Лизел да си върви.

— Bett, Saumensch16. — Гласът й беше спокоен, но строг. Доста необичаен.

— Ales gut, Лизел? Всичко наред ли е?

— Да, татко.

— Както виждаш, имаме гост. — Тя виждаше само високия силует на Ханс Хуберман в мрака. — Той ще остане да спи у нас тази вечер.

— Да, татко.

Няколко минути по-късно Макс Ванденбург беше в стаята. Безшумна тъмна сянка. Той дори не дишаше. Не помръдваше. Въпреки това по някакъв начин прекоси разстоянието от вратата до леглото и се озова под завивките.

— Всичко наред ли е?

Това беше отново татко, който говореше този път на Макс.

Отговорът долетя от устата му и сетне се оформи като петно върху тавана. Такова беше чувството му за срам.

— Да. Благодаря ви. — Той повтори думите отново, когато татко зае обичайното си място на стола до леглото на Лизел. — Благодаря ви.

Мина още час преди Лизел да заспи.

Сетне тя спа дълбоко и дълго.

Една ръка я събуди малко след осем и половина на следващата сутрин.

Гласът в края й й съобщи, че днес няма да ходи на училище. Очевидно беше болна.

Когато се разбуди напълно, момичето се втренчи в непознатия на отсрещното легло. Над одеялото се виждаше само сплъстената му коса и не се чуваше нито звук, сякаш по някакъв начин се беше научил да спи по-тихо от другите хора. Лизел мина предпазливо покрай него и последва татко в коридора.

За първи път кухнята и мама бяха сдържани. Цареше странна тишина, която сякаш предшестваше някакво важно събитие. За голямо облекчение на Лизел тя продължи само няколко минути.

На масата имаше храна и се чуваше шум от прибори.

Мама оповести приоритетите на деня. Тя седна на масата и каза:

— Чуй ме сега, Лизел. Татко ще ти каже нещо днес. — Очевидно ставаше дума за нещо важно — тя дори не каза Saumensch. Посвоему това си беше личен подвиг на въздържаността. — Той ще говори, а ти ще слушаш. Ясно ли е?

Момичето тъкмо преглъщаше залъка си.

— Ясно ли е, Saumensch?

Така беше по-добре.

Момичето кимна.

Когато влезе отново в спалнята да си вземе дрехите, тялото в отсрещното легло беше обърнато на другата страна. То вече не приличаше на прав дънер, а имаше формата на буквата Z, простирайки се диагонално от ъгъл до ъгъл. Минаваше през леглото на зиг-заг.

Сега тя виждаше лицето му под уморената светлина. Устата му беше отворена, а кожата му имаше цвета на черупка от яйце. По челюстта и брадичката му беше набола брада, а ушите му изглеждаха корави и сплескани. Имаше малък, но безформен нос.

— Лизел!

Тя се обърна.

— Мърдай оттук!

Тя се запъти към банята.

След като се преоблече, тръгна към коридора, където разбра, че няма да ходи надалече. Татко я чакаше пред вратата на мазето. Той й се усмихна едва-едва, запали лампата и я поведе надолу.

Татко й каза да се разположи удобно сред купчините с бояджийско платно и миризмата на боя. Върху стените грееха изрисувани думи, научени в миналото.

— Трябва да ти кажа някои неща.

Лизел седеше върху еднометрова купчина платно, а татко върху петнайсетлитрова кутия с боя. Известно време той търсеше думите и когато ги намери, стана да ги изрече, но преди това разтърка очите си.

— Лизел — каза тихо Ханс Хуберман, — не бях сигурен, че това ще се случи и затова не ти казах. За мен. И за човека, който е горе.

Той вървеше от единия до другия край на мазето, а светлината на лампата уголемяваше сянката му. Върху стената напред-назад се движеше огромен великан.

Когато се спря, сянката се възправи зад него, сякаш ги наблюдаваше. Някой винаги наблюдаваше.

— Нали го знаеш моя акордеон? — каза той и сетне историята започна.

Той й разказа за Първата световна война, за Ерик Ванденбург и за посещението при съпругата на загиналия войник.

— Момчето, което тогава влезе в стаята, е мъжът горе. Verstehst? Разбираш ли?

Крадецът на книги седеше и слушаше историята на Ханс Хуберман. Тя продължи цял час до момента на истината, който включваше една съвсем очевидно необходима лекция.

— Лизел, чуй ме внимателно. — Той я накара да стане и я хвана за ръката.

Бяха извърнати с лице към стената.

Тъмни силуети върху изписаните думи.

Той стисна пръстите й.

— Помниш ли рождения ден на фюрера — когато вечерта се прибрахме от огъня на открито? Помниш ли какво ми обеща тогава?

Момичето помнеше.

— Че ще пазя тайна — каза тя на стената.

— Точно така. — Изрисуваните думи бяха разпилени между хванатите за ръка сенки, кацнали на раменете им, стъпили на главите им, висящи от ръцете им. — Лизел, ако кажеш на някого за мъжа горе, всички ще ни сполети голяма беда. — Той вървеше по тънката линия между страха и успокоението, така че едновременно да я накара да мълчи и да не изпада в паника. Произнасяше изреченията си бавно, гледайки я със стоманените си очи. Отчаяние и утеха. — Най-малкото, аз и мама ще бъдем отведени. Ханс очевидно се безпокоеше, че ще я изплаши прекалено много, но сметна, че в случая „прекалено много“ беше по-добре от „недостатъчно“. Подчинението на момичето трябваше да бъде абсолютен и неотменим факт.

Към края Ханс Хуберман се вгледа в Лизел Мемингер, за да се убеди, че го слуша внимателно.

Изброи й едно след друго последствията.

— Ако кажеш на някого за този човек…

Нейният учител.

Руди.

Нямаше значение на кого.

На когото и да кажеше, щеше да има наказание.

— Най-напред — каза Ханс — ще взема всичките ти книги и ще ги изгоря. — Това беше коравосърдечно. — Ще ги хвърля в печката или в огнището. — Той несъмнено се държеше като тиранин, но се налагаше. — Ясно ли е?

Шокът направи дупка в нея, с отчетливи и гладки краища.

Сълзите напълниха очите й.

— Да, татко.

— След това… — Налагаше се да бъде жесток, което му костваше усилие. — Те ще те отведат нанякъде. Искаш ли това да се случи?

Тя вече плачеше, най-искрено.

— Nein.

— Добре. — Ханс стисна ръката й още по-силно. — Те ще отведат онзи човек, а вероятно също и мама, и мен. И ние никога, никога няма да се върнем.

И това беше преломният момент.

Момичето започна да хлипа толкова неудържимо, че на татко ужасно му се искаше да я притегли към себе си и да я прегърне силно. Но не го направи. Вместо това клекна и я погледна право в очите. И от устата му се отрониха най-тихите и спокойни думи досега?

— Verstehst du mich? Разбираш ли ме?

Момичето кимна. Сега тя плачеше, сломена и съкрушена, и татко я прегърна сред миризмата на боя и светлината от газената лампа.

— Разбирам, татко, разбирам.

Тя беше притисната към тялото му и гласът й беше приглушен. Двамата останаха така няколко минути, докато той разтриваше гърба й.

Когато се върнаха горе, мама седеше в кухнята, сама и замислена. Когато ги видя, тя стана и махна с ръка на Лизел да дойде при нея, забелязвайки изсъхналите сълзи, които бяха набраздили лицето й. Тя я притегли към себе си, взимайки я в грубовата си тежка прегръдка.

— Alles gut, Saumensch?

Мама не се нуждаеше от отговор.

Всичко беше наред.

И в същото време всичко беше ужасно.

Спящият

Макс Ванденбург спа три дни.

През определени откъслеци от този сън Лизел го гледаше. Може да се каже, че през третия ден това се превърна за нея в идея-фикс — да проверява какво става с него и дали още диша. Вече можеше да тълкува признаците на живот по движението на устните му, по растящата му брада и по кичурите коса, които помръдваха леко, когато завъртеше глава насън.

Често, докато стоеше надвесена над него, я спохождаше страшното чувство, че мъжът току-що се е събудил, че очите му са се отворили и сега той я гледа как го гледа. Мисълта, че може да бъде заловена, едновременно я измъчваше и вдъхновяваше. Боеше се от този момент. И се стремеше към него. Откъсваше се от леглото му, едва когато чуеше гласа на мама да я вика и си тръгваше утешена и разочарована, че ще пропусне мига, в който той ще се събуди.

Понякога, към края на спящия маратон, той говореше.

Рецитал от прошепнати имена. Цял списък.

Исак. Леля Рут. Сара. Мама. Валтер. Хитлер.

Семейство, приятел, враг.

Те всички бяха с него под завивките му и в един момент той, като че ли се бореше със себе си.

— Nein — прошепна мъжът. И сетне това беше повторено седем пъти. — Не!

Докато го наблюдаваше, Лизел вече забелязваше приликите между този непознат и нея. Те и двамата бяха пристигнали на улица „Химел“ в състояние на тревога. И двамата имаха кошмари.

Когато моментът дойде, той се събуди с неприятното усещане за дезориентация. Устата му се отвори миг след очите, сетне се надигна и остана да седи с изпънат гръб.

— Ах!

Откъслечен глас като кръпка.

Когато видя над себе си надвесеното лице на момичето, настъпи мъчителен момент на смут и умът му заработи трескаво, опитвайки се да разбере къде е и кога е. След няколко секунди успя да се почеше по главата (звук, подобен на шумолене на подпалки) и да я погледне. Движенията му бяха накъсани и сега, когато бяха отворени, очите му изглеждаха блатисти и кафяви. Мътни и тежки.

Лизел се отдръпна инстинктивно.

Оказа се прекалено бавна.

Непознатият протегна ръка и момичето почувства топлите му пръсти да улавят ръката й над лакътя.

— Моля!

Гласът му също я задържа, сякаш имаше нокти. Той го притисна в плътта й.

— Татко! — Високо.

— Моля! — Тихо.

Беше късен следобед, сив и блещукащ, но в стаята проникваше само белезникава светлина. Това беше всичко, което завесите допускаха. Ако сте оптимистично настроени, мислете за нея като за бронз.

Когато татко влезе, той се спря на вратата, забелязвайки пръстите на Макс Ванденбург около ръката на Лизел и отчаяното му лице.

— Виждам, че двамата вече сте се запознали.

Пръстите на Макс започнаха да охладняват.

Обмяна на кошмари

Макс Ванденбург обеща, че никога повече няма да спи в стаята на Лизел. Какво си мислеше той през тази първа нощ? Дори самата мисъл за това беше мъчителна.

Реши, че е бил прекалено объркан при пристигането си, за да позволи да се случи подобно нещо. Мазето беше единственото място за него, доколкото зависеше от преценката му. Студът и самотата бяха без значение. Той беше евреин и ако имаше място, предопределено за него, това беше мазето или всяко друго скривалище на спасението.

— Съжалявам — призна той на Ханс и Роза, докато слизаше надолу към мазето. — Отсега нататък ще стоя тук. Няма да чуете от мен нищо. Няма да издам нито звук.

Ханс и Роза, потънали в грижи около тежкото си положение, не възразиха. Не отвориха дори дума за студа. Струпаха долу няколко одеяла и сложиха най-отгоре газената лампа. Роза сподели опасенията си, че храната може би няма да е много, при което Макс разпалено я помоли да му носи огризки и то при положение, че никой друг не ги иска.

— Не, не — увери го Роза. — Ще те храним колкото можем по-добре.

Свалиха долу и дюшека от свободното легло в стаята на Лизел, заменяйки го с бояджийско платно — чудесна сделка.

Долу, Ханс и Макс сложиха дюшека под стълбището и направиха стена от платно за боядисване. Тя беше достатъчно висока, за да прикрива триъгълния вход и освен това платното се махаше лесно, ако Макс отчаяно се нуждаеше от въздух.

— Условията са жалки — извини се татко. — Давам си сметка за това.

— По-добре е от нищо — увери го Макс. — Получавам повече, отколкото заслужавам. Благодаря.

С помощта на няколко находчиво поставени кутии от боя, леговището под стълбите заприлича на купчина вехтории, струпани небрежно в ъгъла, така че да не пречат. Проблемът беше, че ако се преместеха само няколко кутии или се дръпнеше платното, човек веднага щеше да усети миризмата на евреин.

— Да се надяваме, че така е добре — рече Ханс.

— Би трябвало. — Макс пропълзя вътре. И го каза отново: — Благодаря.

Благодаря.

Според Макс Ванденбург, това беше най-жалката дума, която можеше да изрече, като й съперничеше единствено Съжалявам. Непрекъснато имаше нужда да произнася тези два израза, подтикван от чувството за вина.

Колко много пъти през тези първи няколко будни часа му се искаше да излезе от това мазе и да напусне къщата завинаги? Може би няколкостотин.

И всеки път в основата на това желание стоеше единствено угризението.

Той искаше да си тръгне — Боже, колко много искаше (или поне искаше да иска) — но знаеше, че няма да го стори. Това, което правеше, не беше по-различно от начина, по който напусна семейството си в Щутгарт — под булото на фалшивата вярност.

За да живее.

Животът си беше живот.

Цената беше чувството за вина и срамът.

През първите му няколко дни в мазето Лизел нямаше нищо общо с него. Тя отхвърляше съществуването му. Шумолящата му коса, неговия студ, несигурните му пръсти.

Мъчителното му присъствие.

Мама и татко.

Те бяха станали толкова сериозни. И трябваше да вземат толкова много решения.

Обмисляха дали не могат да го преместят някъде.

— Но къде?

Никакъв отговор.

В тази ситуация те бяха съвършено сами и парализирани. Макс Ванденбург нямаше къде другаде да отиде. Имаше само тях. Ханс и Роза Хуберман. Лизел никога не ги беше виждала толкова угрижени или да се споглеждат толкова често.

Те щяха да му донасят долу храната, освен това приспособиха една празна кутия от боя за изпражненията на Макс. Ханс щеше да изхвърля съдържанието й колкото може по-предпазливо. Роза пък му осигури няколко кофи с гореща вода. Евреинът беше мръсен.

Навън, всеки път когато Лизел отвореше входната врата, я очакваше планина от студен ноемврийски въздух.

Валеше ситен дъжд.

По улицата имаше купчини мъртви листа.

Скоро дойде ред на крадеца на книги да посети мазето. Те я накараха.

Тя тръгна предпазливо надолу по стълбите, знаейки, че не са необходими никакви думи. Тътренето на краката й беше достатъчно, за да го събуди.

По средата на мазето Лизел спря в очакване, имайки чувството, че стои в центъра на някакво огромно сумрачно поле. Слънцето залязваше зад купчините от пожънати бояджийски платна.

Когато Макс излезе от укритието си, държеше в ръката си копие от Mein Kampf. При пристигането си беше предложил на Ханс Хуберман да му върне книгата, но той му каза, че може да я задържи.

Лизел, която носеше обяда му, естествено, не можеше да откъсне очи от нея. Тя на няколко пъти беше виждала тази книга в СГД, но не я четяха там и не я прилагаха пряко в дейността си. На няколко пъти имаше загатвания за нейното величие и обещания, че в по-късни години, когато се влееха в по-старшите отряди Хитлеровата младеж, ще имат възможност да я изучават.

Макс проследи погледа й и също се загледа в книгата.

— Това…? — прошепна тя.

Гласът й бе прозвучал някак странно, изтънял и неравен.

Евреинът приведе главата си малко напред.

— Bitte? Моля?

Тя му подаде граховата супа и се качи бързо горе, изчервена, задъхана, чувствайки се глупаво.

— Това хубава книга ли е?

Лизел упражни това, което искаше да каже, в банята пред малкото огледало. Миризмата на урина все още беше около нея, защото Макс тъкмо беше използвал кутията за боя, преди тя да слезе долу. So ein G’schtank, помисли си тя. Каква воня!

Ничия урина не мирише толкова хубаво колкото твоята.

Дните куцукаха един след друг.

Всяка нощ преди да се унесе в сън тя чуваше мама и татко да разговарят в кухнята, обсъждайки какво е било направено, какво ще правят сега и какво трябва да се случи след това. Образът на Макс непрестанно витаеше около нея. Лицето му винаги изглеждаше измъчено и благодарно, а блатистите му очи неизменно бяха пълни с влага.

Един-единствен път в кухнята имаше избухване.

Татко.

— Знам!

В гласа му имаше раздразнение, но той бързо го приглуши до шепот.

— Въпреки това трябва да продължа да ходя, поне няколко пъти в седмицата. Не мога да стоя тук през цялото време. Парите ни трябват и освен това, ако престана да свиря, те ще станат подозрителни. Ще започнат да се питат защо съм спрял. Миналата седмица им казах, че си била болна, но сега трябва да продължим да правим всичко както преди.

Ето къде беше проблемът.

Животът се беше променил по най-невъобразим начин, но те на всяка цена трябваше да продължат да се държат, все едно нищо не се е случило.

Представете си как се усмихвате, след като са ви зашлевили плесница. И сетне си помислете как правите това двайсет и четири часа на ден.

Така ще добиете представа какво е да криеш евреин.

Когато дните се превърнаха в седмици, настъпи поне едно неохотно приемане на случилото се — в резултат на една война, на едно удържано обещание и един акордеон. Освен това, в разстояние само на една година Хуберманови бяха изгубили син и в замяна бяха получили нещо, което имаше колосално застрашителни пропорции.

Онова, което най-много шокира Лизел, беше промяната в мама. Независимо дали ставаше дума за задълбочения начин, по който разпределяше храната в къщи, за намордника, който бе сложила на прословутата си уста, или за по-благия израз на мукавеното й лице, едно нещо беше ясно.

Дори когато, месец след дебюта на Макс на улица „Химел“, болната от артрит Хелена Шмид се отказа от услугите с прането и гладенето, Роза Хуберман седна на масата, дръпна купата към себе си и каза:

— Хубава супа за вечеря.

Супата беше ужасна.

Всяка сутрин, когато Лизел отиваше на училище или рискуваше да играе футбол навън, или тръгваше да разнесе прането на последните им верни клиенти, Роза говореше тихо на момичето:

— И помни, Лизел… — Тя посочваше устата си с пръст и това беше всичко. Когато Лизел кимнеше, Роза Хуберман добавяше: — Добро момиче, Saumensch. А сега тръгвай.

И наистина, както твърдеше татко, а сега вече и мама, тя беше добро момиче. Държеше си устата затворена, където и да отидеше. Тайната беше дълбоко погребана.

Както обикновено, Лизел обикаляше из града с Руди, слушайки дрънканиците му. Понякога те си разказваха за своите отряди в Хитлеровата младеж и Руди за първи път й спомена за младия садистичен водач на име Франц Дойчер. Когато не говореше за екзалтираните прояви на Дойчер, той обикновено пускаше развалената си плоча, която не съдържаше нищо друго освен хвалебствия, посветени на последния гол, който бе отбелязал на стадиона на улица „Химел“.

— Знам — уверяваше го Лизел. — Нали бях там?

— И какво от това?

— Това означава, че съм видяла гола ти, Saukerl.

— Откъде да знам, че си го видяла. По-скоро бих предположил, че в този момент си била на земята и си ближела калта, която съм оставил след себе си.

Може би именно Руди й помогна да запази разсъдъка си, с непрестанните си глупости, с лимоненорусата си коса и наперената си самонадеяност.

Той като че ли беше абсолютно убеден, че животът не е нищо друго освен шега — безкрайна последователност от голове, финтове и постоянен репертоар от празно бръщолевене.

Друга част от времето си Лизел продължи да прекарва в библиотеката на съпругата на кмета. Сега там беше студено и ставаше все по-студено с всяко следващо посещение, но изкушението беше прекалено голямо. Тя си избираше няколко книги и четеше малки откъси от тях, докато един следобед попадна на една, която не можа да остави. Казваше се „Свирачът“. Донякъде беше привлечена към нея от спорадичните появявания на свирача от улица „Химел“ — Фификус. Спомняше си добре прегърбената му фигура, облечена в палто, и присъствието му на големия огън на открито в чест на рождения ден на фюрера.

Първата случка в книгата беше убийство. Намушкване с нож. Виенска улица. Недалече от Щефансдом — катедралата на главния площад.

Лизел не беше сигурна дали думите или отвореният прозорец бяха причината да потръпне. Всеки път, когато донасяше или взимаше дрехи от дома на кмета, тя прочиташе по три страници и трепереше, но не можеше да стои там по-дълго.

По същия начин Макс Ванденбург не издържаше вече в мазето. Той не се оплакваше — нямаше право на това — но чувстваше как студът бавно го подкопава. Както се оказа, неговото спасение се дължеше на малко четене, писане и една книга, която се казваше „Свити рамене“.

— Лизел — каза Ханс една вечер. — Хайде.

След пристигането на Макс бе последвала голяма пауза в упражненията на Лизел по четене заедно с татко. И сега Ханс бе решил, че е дошъл моментът да подновят заниманията си.

— Na, komm17 — каза той. — Не искам да изоставаш. Иди да донесеш книгите си. Какво ще кажеш за „Свити рамене“?

Но смущаващият момент във всичко това дойде, когато тя се върна с книга в ръка и татко й даде знак да го последва към старата му работилница. Мазето.

— Но, татко — опита се да възрази Лизел. — Ние не можем…

— Какво? Чудовище ли има там долу?

Беше мразовит ден в началото на декември. Мазето ставаше все по-недружелюбно с всяко следващо бетонно стъпало.

— Много е студено, татко.

— Това никога преди не те е притеснявало.

— Да, но никога не е било толкова студено…

Когато бяха вече долу, татко прошепна на Макс:

— Може ли да ползваме лампата, моля?

Бояджийското платно и кутиите бяха отместени с треперещи ръце и малко по-късно лампата се озова в Ханс. Поглеждайки пламъка, той поклати глава и каза:

— Es ist Wahnsinn, net? Това е налудничаво, нали? — Преди ръката да намести платната в предишното им положение, той я улови. — Ела и ти. Моля те, Макс.

Преградата беше дръпната още настрани и се появиха мършавото тяло и лицето на Макс Ванденбург. Той стоеше под влажната светлина, обзет от свръхестествен смут. Трепереше.

Ханс докосна ръката му, подканяйки го да се приближи.

— Боже мой! Не можеш да стоиш повече тук. Ще премръзнеш до смърт. — Той се извърна. — Лизел, напълни ваната. Но водата да не бъде прекалено гореща. Направи я по-хладка, каквато става, когато започне да изстива.

Лизел хукна нагоре.

— Боже мой! — чу тя отново, стигайки коридора.

Когато той се потопи в малката вана, Лизел се спря пред вратата на банята, представяйки си как топлата вода се превръща в пара при досега с подобното му на айсберг тяло. Мама и татко бяха в кулминацията на спор, който се водеше в стаята, служеща едновременно за спалня и всекидневна, а гласовете им, макар и тихи, все пак достигаха до коридора.

— Той ще умре там долу, гарантирам ти го.

— Ами ако някой го види.

— Не, не, ще се качва само през нощта. А през деня ще оставяме всичко отворено. Нямаме какво да крием. И ще използваме тази стая, вместо кухнята. По-добре да го държим далече от входната врата.

Мълчание. След това гласът на мама:

— Добре… Да, прав си.

— Ако ще играем на комар с евреин — каза татко скоро след това, — предпочитам да залагаме на жив евреин. — И от този момент нататък беше установен нов ред.

Всяха вечер, след като пламъците заиграеха в огнището в стаята на мама и татко. Мак се появяваше безмълвно. Свиваше се в ъгъла, скован и смутен, най-вероятно заради добротата на тези хора и мъката на оцеляването, но над всичко това надделяваше светлината и топлината.

При добре дръпнати пердета, той спеше на пода с възглавница под главата, докато огънят постепенно гаснеше, превръщайки се в пепел.

На сутринта отново се връщаше в мазето.

Безгласно човешко същество.

Еврейският плъх се прибираше обратно в дупката си.

Коледа дойде и си отиде с привкуса на допълнителна опасност. Както се очакваше, Ханс Младши не дойде (едновременно късмет и злокобно огорчение), но Труди пристигна както обикновено и за щастие всичко мина гладко.

Решено беше, че на Труди, въпреки кроткия й характер, не трябва да се казва нищо.

— Доверяваме се само на хората, на които се налага — заяви татко, — а това сме ние тримата.

Имаше допълнителна храна, а на Макс бяха поднесени извинения, че макар това да не е неговата религия, ритуалът все пак си е ритуал.

Той не се оплака.

И можеше ли въобще да се оплаква за нещо?

Обясни им, че е евреин по възпитание и кръв, но също и че да си евреин сега, повече от всякога, е просто един етикет — най-гибелният късмет, който можеше да те сполети.

Пак тогава той се възползва от възможността да изрази съжалението си пред Хуберманови, че синът им не си е дошъл за празника. В отговор татко каза, че такива неща са извън техния контрол.

— В края на краищата — рече той, — ти сам трябва да знаеш това — младият мъж си остава момче, а едно момче има правото понякога да бъде твърдоглаво.

С това на разговора беше сложена точка.

През първите няколко седмици пред огнището Макс остана безмълвен. Сега, когато той се къпеше веднъж на всяка седмица, Лизел забеляза, че косата му вече не е гнездо от клечки, а по-скоро купчина пера, които падаха свободно по главата му. Понеже все още се срамуваше от него, тя прошепна на татко:

— Косата му е като пера.

— Какво? — Припукването на огъня беше изкривило думите й.

— Казах — прошепна Лизел отново, навеждайки се по-напред, — че косата му е като пера…

Ханс Хуберман погледна към него и кимна в знак на съгласие. Сигурна съм, че на него му се искаше да има очи като на момичето. Те не разбраха, че Макс бе чул всичко.

Понякога той изваждаше копието на „Mein Kampf“, и я четеше под светлината на пламъците, кипейки от възмущение. На третия път, когато това се случи, Лизел най-накрая събра смелост да попита:

— Хубава ли е…?

Макс вдигна глава от страниците, сви пръстите си в юмрук и сетне отново ги отпусна. Прикри гнева си и се усмихна на момичето. Посегна с ръка и бръсна леко перушинестия си бретон, за да не пада пред очите му.

— Това е най-прекрасната книга. — Погледна към татко и сетне към Лизел. — Тя спаси живота ми.

Момичето се размърда леко, кръстоса крака и тихо попита:

— Как?

Така във всекидневната всяка вечер започнаха да се разказват истории. Толкова високо, колкото да бъдат чути. Пред тях постепенно се сглоби пъзела от юмручните боеве на едно еврейско момче.

Понякога в гласа на Макс Ванденбург се долавяше хумор, макар неговата материалност да напомняше за триене на камъче в голяма скала. На моменти беше дълбок, друг път сякаш дращеше, а в някои случаи напълно замлъкваше. Най-дълбок беше, когато го налягаше тъга и се умълчаваше след някоя шега или когато се упрекнеше за нещо.

Възклицанието „Мили боже!“ беше най-обичайната реакция на историите на Макс Ванденбург и обикновено след него следваше въпрос.

Когато Лизел се връщаше назад към случките от живота си, тези вечери във всекидневната, бяха едни от най-ярките й спомени. Тя виждаше горящата светлина върху лицето на Макс с цвят на слонова кост и дори усещаше човешкия привкус в думите му. Историята на неговото оцеляване беше разказана, парче по парче, сякаш той режеше късове от себе си и ги поднасяше на чиния.

— Толкова съм егоистичен — когато каза това, Макс скри с лакът лицето си. — Да изоставя близките си. Да дойда тук. И да изложа всички вас на опасност… — Сетне той изля всичко, което се беше насъбрало в душата му, молейки ги за прошка. Лицето му носеше печата на мъка и опустошение. — Съжалявам. Вярвате ли ми. Съжалявам, съжалявам, аз…!

Ръката му докосна огъня и той я отдръпна рязко назад.

Те всички го гледаха мълчаливо, докато накрая татко стана, приближи се и седна до него.

— Изгори ли се?

Една вечер Ханс, Макс и Лизел седяха пред огъня. Мама беше в кухнята. Макс отново четеше Mein Kampf.

— Знаеш ли какво? — рече Ханс навеждайки се напред към камината. — Лизел, между другото, доста добре чете за годините си. — Макс свали книгата и го погледна. — И вие двамата имате повече общо помежду си, отколкото си мислите. — Татко провери дали Роза идва. — Тя също много обича да се бие.

— Татко! — Лизел, вече почти на дванайсет и все още тънка като дръжка на гребло, седеше, безкрайно смутена, с гръб о стената. — Аз никога не съм се била!

— Шт — засмя се татко. Той й даде знак да не говори високо и отново се наведе напред, този път към момичето. — Е добре, а какво ще кажеш за пердаха, който дръпна на Лудвиг Шмайкел, а?

— Аз никога… — Бяха я хванали натясно. Излишно беше да отрича повече. — Откъде знаеш за това?

— Срещнах баща му в „Кнолер“

Лизел беше закрила лице с ръцете си. Щом ги дръпна, тя зададе ключовия въпрос:

— Каза ли за това на мама?

— Шегуваш ли се? — Той намигна на Макс и прошепна на момичето: — Все пак си жива, нали?

Тази вечер татко за първи път от месеци свири вкъщи на акордеон. Концертът продължи около половин час, след което той се обърна към Макс.

— Ти научи ли се?

Лицето в ъгъла гледаше пламъците.

— Учех се известно време. — Последва продължителна пауза. — Докато станах на девет. Тогава мама продаде музикалното студио и спря да преподава. Запази само един инструмент, но скоро се отказа да дава уроци дори и на мен, понеже нямах желание да се уча. Държах се глупаво.

— Не — каза татко. — Бил си момче.

Между Лизел Мемингер и Макс Ванденбург имаше и други прилики и това бяха техните нощи. Всеки в стаята си сънуваше своя кошмар и сетне се събуждаше, единият с писък в подгизналите си завивки, а другият задъхан до димящия огън.

Понякога, когато Лизел четеше с татко почти до три часа през нощта, те и двамата чуваха събуждането на Макс.

— Той сънува също като теб — казваше татко и веднъж, подтикната от уплахата в гласа на Макс, Лизел реши да стане от леглото. Понеже беше чувала историята му, тя имаше горе-долу добра представа какво вижда в сънищата си, макар да не знаеше коя точно случка го е навестила тази нощ.

Тя мина тихо по коридора и влезе във „всекидневната спалня“.

— Макс?

Тих шепот, все още приглушен в гърлото от съня.

Евреинът първоначално не отговори, но скоро след това се надигна и се огледа в мрака.

Докато татко беше все още в спалнята, Лизел седна от другата страна на огнището срещу Макс. Зад тях мама хъркаше гръмогласно и с нищо не отстъпваше на онази жена във влака.

Огънят сега беше погребален дим, мъртъв и умиращ едновременно. В тази ранна сутрин в стаята се чуха и гласове.

Хубаво би било да се каже, че след този малък напредък в отношенията им и Лизел, и Макс не сънуваха повече кошмари. Би било хубаво, но нямаше да е вярно. Кошмарите продължаваха да си идват както винаги подобно на най-добрия играч в противников отбор, за когото си чул, че е контузен или болен, но въпреки това изведнъж го виждаш как загрява и се готви да излезе на игрището заедно с другите. Или като влак, пристигащ по график на нощния коловоз, теглейки след себе си спомени. Дълга композиция от трополящи вагони.

Настъпи само една промяна — Лизел каза на татко, че вече е достатъчно голяма, за да се справя сама със сънищата си. За момент той изглеждаше малко наскърбен, но както винаги намери най-правилните думи.

— Е, слаба богу — каза татко с лека усмивка. — Сега поне ще мога да се наспя. Този стол направо ме убиваше.

Сетне той прегърна момичето и двамата заедно тръгнаха към кухнята.

С течение на времето се оформи отчетлива линия между два много различни свята — светът на улица „Химел“ №33 и онзи навън. За целта те трябваше да бъдат държани далече един от друг.

Що се отнася до външния свят, Лизел постепенно се учеше да извлича все повече ползи от него. Един следобед, когато се прибираше вкъщи с празната торба от праните дрехи, тя видя от една боклукчийска кофа да се подава вестник. Седмичното издание на „Молкинг Експрес“. Измъкна го от кофата, отнесе го вкъщи и го даде на Макс.

— Помислих си — каза Лизел, — че може би ще ти е приятно да решиш кръстословицата, за да минава времето.

Макс оцени този жест и за да оправдае труда й, прочете вестника от кора до кора и няколко часа по-късно й показа попълнената кръстословица. Липсваше само една дума.

— По дяволите това седемнайсет вертикално! — каза той.

През февруари 1941 г. за дванайсетия си рожден ден Лизел получи още една стара книга и беше благодарна. Казваше се „Хора от кал“ и беше за една много странна двойка — баща и син. Тя прегърна мама и татко, докато Макс стоеше неловко в ъгъла.

— Alles Gute zum Geburtstag. — Той се усмихна едва-едва. — Желая ти всичко най-добро по случай рождения ти ден. — Беше пъхнал ръце в джобовете си. — Не знаех, че имаш празник, иначе щях да ти подаря нещо.

Той нямаше нищо за подаряване, освен може би Mein Kampf, но никога нямаше да даде такава пропаганда на едно младо германско момиче. Това беше все едно агнето да даде нож на касапина.

Настъпи неловко мълчание.

Тя беше прегърнала мама и татко.

Макс изглеждаше толкова самотен.

Лизел преглътна.

Сетне тръгна към него и го прегърна за първи път.

— Благодаря, Макс.

Първоначално той просто стоеше като истукан, но малко по-късно ръцете му тръгнаха бавно нагоре и нежно притиснаха лопатките й.

Едва по-късно тя щеше да разбере безпомощния израз на лицето на Макс Ванденбург. Щеше също да научи, че в този момент, той бе решил все пак да й даде нещо в замяна. Често си го представям как лежи буден в нощта, мислейки си какво би могъл да й предложи.

Така се случи, че подаръкът дойде върху хартия след малко повече от седмица.

Щеше да й го връчи в ранните часове на сутринта, преди да тръгне по бетонните стъпала към мястото, което вече наричаше „свой дом“.

Страници от мазето

В продължение на седмица Лизел не беше допускана в мазето. Мама и татко имаха грижата да занесат храната на Макс.

— He, Saumensch — казваше мама всеки път, когато Лизел предложеше услугите си. Винаги имаше някаква причина. — Защо не направиш нещо полезно тук за разнообразие, като например да довършиш гладенето? Да не си мислиш, че разнасянето на дрехи е нещо толкова специално? Опитай да гладиш вместо това!

Човек може да върши задкулисно всякакви хубави неща, когато има лоша репутация. Това винаги работи.

През тази седмица Макс отряза колекция от страници от Mein Kampf и ги боядиса в бяло. Сетне ги окачи на връв от единия до другия край на мазето и ги хвана с щипки. Когато изсъхнаха, започна трудната част. Той беше относително добре образован, но определено не беше нито писател, нито художник. Въпреки това формулира внимателно думите в главата си, докато можеше да ги повтори без грешка. Едва тогава започна да пише историята си върху хартията, която се беше издула и изкривила под съхнещата боя. За целта използваше една малка черна четка.

Надвесеният човек

Беше изчислил, че ще му трябват тринайсет листа и затова боядиса четирийсет, предполагайки, че на всяка успешно завършена страница ще хвърля две сгрешени. Направи няколко пробни варианта върху страниците на „Молкинг Експрес“, за да подобри несръчните си художествени умения, докато сметна, че са станали приемливи. Докато работеше, чуваше прошепнатите думи на момичето. „Косата му — беше казала тя, — е като перушина.“

Когато приключи, продупчи страниците с нож и ги върза с връв. Резултатът беше брошура от тринайсет страници, която изглеждаше така.

Към края на февруари, когато Лизел се събуди в ранните часове на една утрин, в стаята й се промъкна фигура. Както обикновено, Макс се движеше беззвучно като сянка.

Взирайки се в мрака, Лизел видя само, че към нея идва силует на мъж.

— Здравей?

Никакъв отговор.

Не се чуваше нищо освен почти безшумните му стъпки, сетне той се приближи до леглото и сложи страниците на пода до чорапите й. Страниците изпукаха. Едва-едва. Единия им край се беше подвил и гледаше надолу към пода.

— Здравей?

Този път имаше отговор.

Лизел не можеше да каже точно откъде идват думите. Важното беше, че стигнаха до нея. Пропътуваха разстоянието между тях и коленичиха до леглото.

— Закъснял подарък за рождения ти ден. Разгледай го на сутринта. Лека нощ.

Известно време тя се луташе между съня и будното състояние и не беше сигурна дали е сънувала идването на Макс. На сутринта, когато се събуди и се обърна на другата страна, видя страниците на пода. Протегна се и ги взе, заслушана как хартията ромоли в ръцете й в ранната утрин.

Когато ги завъртя, страниците запращяха, обгръщайки историята в нещо подобно на радиошум.

Това бяха изтрити страници от Mein Kampf задавени и задушени под пласта боя.

Лизел прочете и разгледа подаръка на Макс Ванденбург три пъти, като всеки път се вглеждаше в някоя нова дума или елемент от рисунката. След третия прочит тя стана колкото може по-тихо от леглото и тръгна към стаята на мама и татко. Определеното до огъня място беше празно.

След като се замисли, тя реши, че е уместно и дори много подходящо да благодари на Макс там, където страниците бяха изработени.

Тръгна по стълбите към мазето. Видя една въображаема фотография в рамка да се просмуква в стената — премълчана с усмивка тайна.

Въпреки, че разстоянието беше само няколко метра, тя вървя дълго към изграденото от топове платно и кутии скривалище на Макс Ванденбург. Дръпна платната, които бяха най-близко до стената и надзърна през малката пролука.

Най-напред видя рамото и сетне бавно, мъчително, сантиметър по сантиметър, протегна ръка през процепа, докато го докосна. Дрехите му бяха хладни. Той не се събуди.

Тя чувстваше дишането му и долавяше лекото движение на рамото му нагоре и надолу. Известно време го наблюдаваше. Сетне седна и облегна гръб о стената.

Сънливият въздух сякаш я последва.

Надрасканите упражнителни думи стояха величествено върху стената до стълбите — нащърбени, детински и прелестни. И гледаха как скритият евреин и момичето спяха, ръка върху рамо.

Те дишаха.

Германски и еврейски бели дробове.

До стената лежеше книгата „Надвесеният човек“, вкочанена и удовлетворена, като красиво желание в краката на Лизел Мемингер.