Кралска клетка

Десет Мер

Разкъсвам всички книги на полицата си, раздирам ги на късчета. Подвързиите се прекършват, страниците се откъсват и ми се иска да кървяха. Иска ми се аз да можех да кървя. Тя е мъртва, защото аз не съм. Защото съм все още тук, стръв в капан, примамка, която да изкара Алената гвардия от убежищата ѝ.

След няколко часа на безцелно унищожаване осъзнавам, че греша. Алената гвардия не би направила това. Нито полковникът, нито Фарли, не и за мен.

— Кал, ти, глупав, глупав кучи син такъв — казвам, без да се обръщам пряко към никого.

Защото, разбира се, това е било негова идея. Това е научил. Победа на всяка цена. Надявам се да не продължи да плаща тази невъзможна цена за мен.

Навън отново вали сняг. Не усещам нищо от неговия студ, само от моя собствен.

На сутринта се събуждам на леглото си, все още облечена в роклята си, макар да не помня да съм ставала от пода. Съсипаните книги също са изчезнали, педантично изметени от живота ми. Дори най-малките късчета хартия. Но рафтовете не са празни. Дузина книги с кожени подвързии, нови и стари, заемат местата. Поривът да унищожа и тях ме поглъща и аз се изправям на крака, препъвайки се, и се хвърлям.

Първата, която улавям, е опърпана, с окъсана и овехтяла корица. Мисля, че някога е била жълта или може би златиста. За мен всъщност няма значение. Разгръщам я, посягайки с една ръка да сграбча сноп страници, готова да ги накъсам на парченца както останалите.

Познат почерк ме кара да замръзна на място. Сърцето ми подскача от вълнение, когато го разпознавам.

Собственост на Джулиан Джакос.

Коленете престават да ме държат. Приземявам се с меко тупване, приведена над най-успокояващата гледка, която виждам от седмици насам. Пръстите ми проследяват очертанията на името му и ми се иска той да можеше да изскочи оттам, иска ми се да можех да чуя гласа му някъде другаде освен в главата си. Прелиствам страниците, търсейки още следи от него. Думите се плъзват покрай мен, всяка — отекваща с топлотата му. История на Норта, нейното формиране и триста години на Сребърни крале и кралици преминават бързо край мен. Някои откъси са подчертани или анотирани. Всяка нова поява на нещо, написано от Джулиан, кара гърдите ми да се свиват от щастие. Въпреки положението си, въпреки болезнените си белези се усмихвам.

С другите книги нещата стоят по същия начин. Всичките са на Джулиан, късчета от много по-големите му колекции. Ровя из тях като прегладняла. Той предпочита историческите трудове, но има и научни книги. Дори един роман. В него има написани две имена. От Джулиан за Кориан. Взирам се в буквите: единственото доказателство в целия дворец, че майката на Кал е съществувала. Прибирам я грижливо, пръстите ми се задържат за миг върху непокътнатото гръбче. Никога не я е чела. Може би не е получила този шанс.

Дълбоко в себе си мразя факта, че тези книги ме правят щастлива. Омразно ми е, че Мейвън ме познава достатъчно добре, за да знае какво да ми даде. Защото тези със сигурност са от него. Единственото извинение, което може да отправи, единственото, което вероятно бих могла да приема. Но аз не го приемам. Разбира се, че не го приемам. Усмивката ми изчезва така бързо, както се е появила. Не мога да си позволя да чувствам нищо друго освен омраза, когато става въпрос за краля. Неговите манипулации не са така съвършени както тези на майка му, но въпреки това ги чувствам и няма да допусна да ме подмамят.

За секунда обмислям да разкъсам книгите така, както разкъсах другите. Да покажа на Мейвън какво мисля за подаръка му. Но просто не мога. Пръстите ми се задържат върху страниците: толкова е лесно да ги откъсна. А после ги прибирам на рафта грижливо една по една.

Не искам да унищожа книгите, така че вместо това се задоволявам с роклята и откъсвам обшития с рубини плат от тялото си.

Вероятно някое момиче като Гиза е ушило тази рокля. Червена прислужница с умели ръце и око на художник, съвършено ушивайки нищо толкова прекрасно и ужасно, че само Сребърна жена би могла да го носи. Мисълта би трябвало да ме натъжи, но в мен се просмуква единствено гняв. Вече нямам сълзи. Не и след вчера.

Когато Клоувър и Китън, безмълвни, с каменни изражения, донасят следващия тоалет, го обличам без колебание или ропот. Блузата е обсипана с късчета рубини, гранат и оникс, достатъчни за цяла съкровищница, с дълги, влачещи се ръкави с ивици от черна коприна. Панталонът също е подарък, достатъчно свободен, за да мине за удобен.

След това идва лечителката Сконос. Съсредоточава усилията си върху очите ми, изцелявайки както подпухналостта, така и пулсиращото ми главоболие от снощните гневни сълзи. Подобно на Сара тя е тиха и умела, синьочерните ѝ пръсти преминават с пърхане по всичките ми болежки. Действа бързо. Аз също.

— Можеш ли да говориш, или кралица Елара е отрязала и твоя език?

Тя знае за какво намеквам. Погледът ѝ потрепва, ресниците ѝ потрепват, когато примигва бързо от изненада. Въпреки това не проговаря. Добре е дресирана.

— Добро решение. Когато видях Сара за последно, я спасявах от затвор. Изглежда, че дори загубването на езика ѝ не е било достатъчно наказание. — Хвърлям поглед покрай нея към Клоувър и Китън, които наблюдават отстрани. Подобно на лечителката те се концентрират върху мен. Усещам студеното преминаване на способността им, пулсиращо в такт с постоянното безмълвие на оковите ми. — Там имаше стотици Сребърни. Мнозина от Висшите Династии. Някои от приятелите ти да са изчезнали напоследък?

Нямам много оръжия на това място. Но трябва да опитам.

— Дръж си езика зад зъбите, Бароу — изръмжава Клоувър.

Дори само това, че я накарах да проговори, за мен е достатъчна победа. Продължавам упорито.

— Намирам за странно, че изглежда, никой не възразява на факта, че малкият крал е кръвожаден тиранин. Но пък аз съм Червена. Изобщо не ви разбирам.

Засмивам се, когато Клоувър ме изблъсква от лечителката, вече бясна.

— Стига ѝ толкова лекуване — изсъсква тя, издърпвайки ме от стаята. Зелените ѝ очи искрят от гняв, но също и от объркване. Несигурност. Малки пукнатини, от които смятам да се възползвам с хитрост.

Никой друг не бива да рискува да ме спасява. Трябва да го направя сама.

— Не ѝ обръщай внимание — промърморва в отговор Китън на колежката си: гласът ѝ е висок и задъхан и от него капе отрова.

— Каква ли чест трябва да е това за вас двете — продължавам да говоря, докато ме водят надолу по дълги, познати коридори. — Да бавите някаква нагла Червена хлапачка. Да разчиствате, след като се е нахранила, да ѝ разтребвате стаята. И всичко — за да може Мейвън да има куклата си подръка, когато поиска.

Това само ги разгневява още повече и ги кара да бъдат по-груби с мен. Забързват крачка, принуждавайки ме да не изоставам. Внезапно завиваме наляво вместо надясно в друга част от двореца, която си спомням смътно. Жилищни помещения за кралските особи. Някога и аз живях тук, макар и за малко.

Сърцето ми започва да бие по-бързо, когато минаваме покрай статуя в една ниша. Разпознавам я. Моята стая — старата ми спалня — е през няколко врати. Също и стаята на Кал, и тази на Мейвън.

— Сега не си толкова приказлива — отбелязва Клоувър: гласът ѝ прозвучава далечно.

През прозорците струи светлина, двойно по-ярка заради слънцето върху пресния сняг. Не ми носи никаква утеха. Мога да се справя с Мейвън в тронната зала, в кабинета му, когато съм на показ. Но сама — истински сама? Под дрехите ми жигосаното от него клеймо смъди и изгаря.

Когато спираме пред една врата и се провираме през нея до салона вътре, осъзнавам грешката си. Залива ме облекчение. Сега Мейвън е крал. Жилищните му помещения вече не са тук.

Тези на Еванджелин обаче са.

Тя седи в центъра на странно голия салон, заобиколена от усукани парчета метал. Те са най-различни по цвят и вид — желязо, бронз, мед. Ръцете ѝ работят прилежно, оформят цветя от хром, извиват ги в сплетена панделка от сребро и злато. Още една корона за колекцията ѝ. Още една корона, която все още не може да носи.

Обслужват я двама помощници. Мъж и жена, скромно облечени, с дрехи на ивици в цветовете на Династия Самос. Стреснато осъзнавам, че са Червени.

— Приведете я в представителен вид, моля — казва Еванджелин, без да си прави труда да вдигне поглед.

Червените се спускат и ми махват с ръка да отида при единственото огледало в стаята. Когато се взирам в него, осъзнавам, че Илейн също е тук, изтегната лениво върху дълга кушетка в лъч слънчева светлина като доволна котка. Среща погледа ми без въпрос или страх, единствено с безразличие.

— Можете да чакате отвън — казва Илейн, когато откъсва очи от мен и се обръща отново към моите пазачи Арвън. Червената ѝ коса улавя светлината, диплеща се като течен огън. Макар че имам оправдание да изглеждам ужасно, все пак се чувствам смутена в нейно присъствие.

Еванджелин кимва, давайки съгласието си, и пазачите Арвън се изнизват навън. И двете хвърлят недоволни погледи в моята посока. Алчно попивам в съзнанието си тези погледи, за да им се насладя по-късно.

— Някой ще си направи ли труда да обясни? — обръщам се към притихналата стая, без да очаквам отговор.

Другите две се засмиват заедно, разменяйки си многозначителни погледи. Възползвам се от възможността да огледам и преценя помещението и положението. Има друга врата, която вероятно води към спалнята на Еванджелин, а прозорците са заключени здраво, за да не влиза студът. Стаята ѝ гледа към познат вътрешен двор и осъзнавам, че моята спалня килия сигурно гледа към нейната. От разкритието ме побиват тръпки.

За моя изненада Еванджелин зарязва работата си и пуска всичко със силно дрънчене. Короната се пръсва, неспособна да запази формата си без нейното умение.

— Задължение на кралицата е да приема гости.

— Е, аз не съм гостенка, а ти не си кралица, така че…

— Де да можеше умът ти да е бърз колкото устата — процежда тя в отговор.

Червената жена примигва бързо, трепвайки, сякаш думите ни могат да я наранят. Всъщност могат и решавам да бъда по-малко глупава. Прехапвам устна, за да попреча на изливането на още глупави мисли, и оставям двамата Червени прислужници да работят. Мъжът се погрижва за косата ми: разресва я с четка и я навива на спирала, докато жената се занимава с лицето ми. Няма грим, който да ме направи да приличам на Сребърна, но тя използва руж, малко черно за очертаване на очите и зашеметяващо червено за устните ми. Крещяща и ярка гледка.

— Това ще свърши работа — казва Илейн изотзад. Червените побързват да се отдръпнат, отпускат ръце отстрани до телата си и свеждат глави. — Не можем да допуснем да изглежда, сякаш се отнасят с нея твърде добре. Принцовете няма да разберат това.

Очите ми се разширяват. Принцове. Гости. Пред кого смятат да ме излагат на показ сега?

Еванджелин забелязва. Изпухтява гласно и мята едно бронзово цвете по Илейн. То се забива в стената над главата ѝ, но Илейн сякаш няма нищо против. Само въздъхва замечтано.

— Мери си думите, Илейн.

— Тя ще разбере след няколко минути, скъпа. Какво толкова? — Тя се надига от възглавниците си и протяга дълги крайници, които сияят, излъчвайки умението ѝ. Очите на Еванджелин проследяват всяко нейно движение: погледът им става по-остър, когато Илейн прекосява стаята и идва до мен.

Застава до мен пред огледалото и се вглежда в лицето ми.

— Ще се държиш прилично днес, нали?

Питам се колко бързо Еванджелин ще ме одере жива, ако стоваря лакът в съвършените зъби на Илейн.

— Ще се държа прилично.

— Хубаво.

А после тя изчезва, заличена от погледа ми, но не и от усещанията ми. Още чувствам ръката ѝ върху рамото си. Предупреждение.

Поглеждам, където беше тялото на Илейн, и виждам Еванджелин. Тя става от пода: роклята ѝ се разлива около нея, течна като живак. Като нищо може и наистина да е от живак.

Когато закрачва към мен, не успявам да се сдържа и се присвивам от страх. Но ръката на Илейн ме възпира да помръдна, принуждава ме да стоя права и да позволя на Еванджелин да се надвеси над мен. Едно ъгълче на устата ѝ се повдига. Харесва ѝ да ме вижда изплашена. Когато вдига ръка и аз трепвам, тя се усмихва открито. Но вместо да ме удари, прибира кичур коса зад ухото ми.

— Не се заблуждавай, всичко това е в моя полза — казва тя. — Не в твоя.

Нямам представа за какво говори, но въпреки това кимам в знак на съгласие.

Еванджелин не ни повежда към тронната зала, а към залите на тайния съвет на Мейвън. Пазителите, които стоят на пост пред вратите, изглеждат по-внушителни от обикновено. Когато влизам, осъзнавам, че пазят дори при прозорците. Допълнителна предохранителна мярка след проникването на Нани.

Последния път, когато минах през тази врата, стаята беше празна, ако не броим Джон. Той още е тук, тих и смълчан в ъгъла, невзрачен редом до половин дузината други присъстващи из стаята. Потръпвам при вида на Воло Самос: като тих паяк в черно със сина си Птолемей до себе си. Разбира се, Самсон Мерандус също е тук. Ухилва ми се злобно и аз навеждам очи, избягвайки погледа му, сякаш мога да се защитя от спомена как се промъкваше в мозъка ми.

Очаквам да видя Мейвън да седи сам в далечния край на мраморната маса: вместо това обаче плътно от двете му страни има двама мъже. И двамата са навлечени в тежки кожи и мек велур, облечени така, че да устоят на арктически студ, макар че сме добре защитени от зимата. Имат кожа в наситен, синьо-черен цвят като полиран камък. В сложно усуканите плитки на онзи отдясно има късчета злато и тюркоаз, докато този отляво се е спрял на дълги, блестящи кичури, покрити с корона от цветчета, изсечени от бял кварц. Кралски особи очевидно. Но не наши. Не от Норта.

Мейвън вдига ръка и прави знак на приближаващата се Еванджелин. В светлината на зимното слънце тя блести.

— Моята годеница лейди Еванджелин от Династия Самос — представя я той. — Тя взе съществено участие в залавянето на Мер Бароу, Мълниеносното момиче и предводителка на Алената гвардия.

Еванджелин изиграва ролята си и се покланя пред двамата. На свой ред те свеждат глави, движенията им са продължителни и плавни.

— Нашите поздравления, лейди Еванджелин — казва онзи с короната. Дори протяга ръка и посяга да хване нейната. Тя му позволява да целуне кокалчетата на пръстите ѝ, усмихвайки се широко заради оказаното внимание.

Когато Еванджелин ми отправя кръвнишки поглед, осъзнавам, че иска да отида при нея. Подчинявам се неохотно. Предизвиквам интереса на двамата новодошли и те ме гледат запленени. Отказвам дори да кимна с глава.

— Значи това е Мълниеносното момиче? — обажда се другият принц. Зъбите му проблясват, лунно бели на фона на тъмна като нощта кожа. — Това е тази, която ви създава толкова много неприятности? И я оставихте жива?

— Разбира се, че я е оставил — злорадо се обажда сънародникът му. Изправя се на крака и осъзнавам, че сигурно е висок почти два метра и десет. — Тя е великолепна примамка. Макар да съм изненадан, че нейните терористи не са направили опит за истинско спасяване, ако е толкова важна, колкото казвате.

Мейвън свива рамене. Излъчва сдържано задоволство.

— Моят двор е добре защитен. Проникването е почти невъзможно.

Хвърлям поглед към него, срещайки очите му. Лъжец. Той ми се ухилва самодоволно, сякаш това е някаква тайна шега между нас. Преборвам се с познатия порив да го заплюя.

— В Пиемонт щяхме да я прекараме из улиците на всеки град — казва принцът с короната от кварц. — Да покажем на гражданите си какво става с хора като нея.

Пиемонт. Думата отеква като камбанен звън в главата ми. Значи това са принцовете от Пиемонт. Блъскам си ума, опитвайки се да си спомня какво знам за страната им. Съюзник на Норта, образува част от южната ни граница. Управлявана от група принцове. Всичко това знам от уроците на Джулиан. Знам обаче и други неща. Помня как на Тък открих доставки, запаси, откраднати от Пиемонт. А самата Фарли намекна, че Алената гвардия се разширява там, възнамерявайки да разпростре бунта си из пределите на най-близкия съюзник на Норта.

— Тя говори ли? — продължава принцът, местейки поглед между Мейвън и Еванджелин.

— За нещастие — отвръща тя и се подсмихва многозначително.

При тези думи двамата принцове се засмиват, както и Мейвън. Останалите в стаята следват примера им, подражавайки на своя господар и повелител.

— Е, принц Дареус? Принц Александрет? — Мейвън бързо плъзва поглед по всекиго от тях подред. Гордо играе ролята на крал въпреки двете кралски особи, два пъти по-възрастни и два пъти по-едри от него. Някак успява да вземе надмощие над тях. Толкова добре го е обучила Елара. — Искахте да видите затворничката. И я видяхте.

Александрет, вече застанал толкова близо, улавя брадичката ми в меките си ръце. Питам се каква ли е способността му. Питам се доколко трябва да се страхувам от него.

— Наистина, Ваше величество. Имаме няколко въпроса, ако бъдете така любезен да ни позволите?

Макар да оформя думите си като молба, това е на практика настояване.

— Ваше величество, вече ви казах какво знае тя. — Самсон се обажда от стола си, надвесил се през масата, за да може да посочи към мен. — Нищо в ума на Мер Бароу не убягна на търсенето ми.

Бих кимнала утвърдително, но хватката на Александрет ме държи неподвижна. Вдигам поглед към него, опитвайки се да се досетя точно какво иска от мен. Очите му са като бездна, непроницаеми. Не познавам този човек и не намирам в него нищо, което мога да използвам. При докосването му по кожата ми полазват тръпки и си пожелавам да имах мълнията си, за да оставя малко разстояние между нас. Над рамото му Дареус се премества, за да може да ме вижда по-добре. Златните му мъниста улавят зимната светлина, изпълват косата му с ослепително ярък блясък.

— Крал Мейвън, бихме искали да го чуем от собствената ѝ уста — казва Дареус, накланяйки се към Мейвън. После се усмихва: истинско олицетворение на непринудеността и обаянието. Дареус е красив и се възползва добре от външността си. — Молба на принц Бракън, нали разбирате. Трябват ни само няколко минути.

Александрет, Дареус, Бракън. Запаметявам имената.

— Питайте каквото желаете. — Ръцете на Мейвън стискат здраво ръба на стола му. Нито един от тях не спира да се усмихва и всичко изглежда по-фалшиво от всякога. — Тук.

След един дълъг миг Дареус отстъпва. Накланя глава в почтителен поклон.

— Много добре, Ваше величество.

После тялото му се превръща в размазано петно, движейки се толкова бързо, че едва виждам движенията му. Внезапно се озовава точно до мен. Суифт. Не толкова бърз, колкото брат ми, но достатъчно бърз, за да разпрати из тялото ми шокова вълна от адреналин. Все още не знам какво може да прави Александрет. Мога само да се моля да не е внушител, да не съм принудена отново да понеса такова изтезание.

— Алената гвардия действа ли в Пиемонт? — пита Александрет, докато се извисява застрашително над мен и дълбоките му очи се впиват в моите. За разлика от Дареус у него няма усмивка.

Чакам издайническото парване от друг да проникне в моя пашкул от безмълвие.

Гласът ми пресеква:

— Какво?

— Искам да чуя какво знаеш за действията на Алената гвардия в Пиемонт.

Всеки разпит, на който съм била подлагана, е извършван от внушител. Странно преживяване е някой да ми задава въпроси свободно и да се доверява на отговорите ми, без да разцепва черепа ми. Предполагам, че Самсон вече е казал на принцовете всичко, което е научил от мен, но те не се доверяват на казаното от него. В такъв случай е благоразумно да видят дали моят разказ си пасва с неговия.

— Алената гвардия умее да пази тайни — отвръщам, мислите ми са се превърнали в замъглено петно. Дали лъжа? Дали наливам още масло в огъня на недоверието между Мейвън и Пиемонт? — Нямах достъп до много сведения за техните операции.

— Вашите операции. — Александрет се смръщва и в средата на челото му се образува дълбока гънка. — Ти си била техен водач. Отказвам да повярвам, че можеш да си толкова безполезна за нас.

Безполезна. Преди два месеца бях Мълниеносното момиче, буря в човешки образ. Преди това обаче бях каквато казва той. Безполезна за всички и всичко, дори за враговете си. В Подпорите негодувах срещу това. Сега то ме радва. Сега съм безполезно оръжие за Сребърните.

— Не съм техен предводител — казвам на Александрет. Зад гърба си чувам как Мейвън се размърдва, намествайки се обратно в стола си. Надявам се да се гърчи. — Никога дори не съм срещала водачите им.

Той не ми вярва. Но не вярва и на онова, което вече са му разказали.

— Колко от вашите хора има в Пиемонт?

— Не знам.

— Кой финансира начинанията ви?

— Не знам.

Започва като бодеж в пръстите на ръцете и краката ми. Едва доловимо усещане. Не приятно, но не и неудобно: както когато ти изтръпне някой крайник. Александрет нито за миг не пуска челюстта ми. Оковите — казвам си. Те ще ме предпазят от него. Трябва.

— Къде са принц Майкъл и принцеса Шарлота?

— Не знам кои са тези хора.

Майкъл, Шарлота. Още имена за запаметяване. Боцкащото усещане продължава, сега нагоре в ръцете и краката ми. Със съскане си поемам въздух през зъби.

Очите му се присвиват съсредоточено. Напрягам се за експлозия от болка, породена от въздействието на каквато там способност владее.

— Имахте ли някакъв контакт със Свободна република Монтфорт?

Боцкащото усещане все още е поносимо. Само здравата му хватка върху челюстта ми е истински болезнена.

— Да — изричам с усилие.

После той се дръпва назад и със злобна усмивка пуска брадичката ми. Хвърля поглед към китките ми, после грубо повдига единия ръкав, за да види оковите ми. Изтръпването в ръцете и краката ми намалява, когато той се намръщва.

— Ваше величество, чудя се дали бих могъл да я разпитам без окови от Безмълвен камък? — Още едно категорично настояване, маскирано като молба.

Този път Мейвън му отказва. Без оковите ми способността му ще бъде необуздана. Сигурно е огромна, щом проникна дори малко през моята клетка от безмълвие. Ще бъда изтезавана. Отново.

— Не можете, Ваше височество. Тя е прекалено опасна за това — казва Мейвън с рязко поклащане на глава. Въпреки цялата си омраза усещам едва доловима благодарност. — И както казахте, тя е ценна. Не мога да допусна да я пречупите.

Самсон не си прави труда да скрие отвращението си:

— Някой би трябвало да го направи.

— Има ли нещо друго, което мога да направя за ваши височества или за принц Бракън? — продължава упорито Мейвън, говорейки, без да слуша демоничния си братовчед. Изправя се от стола си, като с една ръка приглажда парадната си униформа, окичена с медали и почетни знаци. Но продължава да държи другата си ръка върху седалката, присвита около ръкохватката от Безмълвен камък. Това е неговата котва и неговият щит.

Дареус се покланя достатъчно ниско и за двамата принцове и се усмихва отново:

— Наистина чух слухове за пиршество.

— Поне този път — отвръща Мейвън е остра усмивка в моята посока — слуховете са верни.

Лейди Блонос никога не ме е учила какъв е протоколът за забавляване на кралски особи от съюзническа страна. Преди съм виждала балове, празненства, едно Изпитание на кралиците, което непреднамерено провалих, но никога нещо такова. Навярно защото бащата на Мейвън не се интересуваше толкова от външната показност: Мейвън обаче е истински син на майка си. Да изглеждаш могъщ значи да бъдеш могъщ, каза веднъж тя. Днес Мейвън взема този урок присърце. Съветниците му, гостите му от Пиемонт и аз седим на дълга маса, където можем да гледаме отвисоко всички останали.

Никога преди не съм стъпвала в тази бална зала. В сравнение с нея тронната зала, галериите и залите за пиршества в останалата част от Уайтфайър изглеждат миниатюрни. Тя побира с лекота целия двор, всички лордове и дами и целите им семейства. Залата е с височината на три етажа, с извисяващи се прозорци от кристал и цветно стъкло, всеки изобразяващ цветовете на Висшите Династии. Резултатът е дузина дъги, които се извиват над мраморен под, изпъстрен с жилки от черен гранит: всеки лъч светлина е като движеща се призма през диамантените фасети на полилеи, оформени като дървета, птици, слънчеви лъчи, съзвездия, бури, адски пламъци, тайфуни и дузина други символи на Сребърна сила. Бих прекарала цялата вечеря, взирайки се в тавана, ако не беше собственото ми несигурно положение. Този път поне не съм до Мейвън. Тази вечер принцовете са принудени да го търпят, но от лявата ми страна е Джон, а от дясната — Еванджелин. Седя, остро притиснала лакът до хълбока си, тъй като не искам случайно да докосна някого от двамата. Еванджелин може да ме прободе, а Джон може да сподели някое друго отвратително предчувствие.

За щастие, храната е добра. Насилвам се да ям и не посягам към алкохола. Наоколо обикалят Червени прислужници и нито една чаша не остава празна дори за миг. След десетминутни опити да привлека нечий поглед изоставям усилието. Прислужниците са умни и не искат да рискуват живота си заради един поглед към мен.

Впервам очи напред, броейки масите и Висшите Династии. Всички са тук плюс Династия Калоре, представена единствено от Мейвън. Той няма братовчеди или други роднини, които да са ми известни, макар да приемам, че сигурно съществуват. Подобно на слугите сигурно и те са достатъчно умни да избягват ревнивия му гняв и несигурната му власт.

Династия Айрал изглежда по-малобройна, по-безцветна въпреки ярките си синьо-червени дрехи. Далеч не са толкова много и се питам колко от всичките Айрал са изпратени в затвора Корос. Или може би са избягали от двора. Соня обаче още е тук с елегантна и отработена, но странно напрегната стойка. Заменила е офицерската си униформа с искряща рокля и седи до един по-възрастен мъж, блеснала с колие от рубини и сапфири. Вероятно новият лорд на нейната Династия, тъй като предшественицата му, Пантерата, беше убита от човек, седящ само на няколко стъпки от нас. Питам се дали Соня им е разказала какво казах за баба ѝ и Птолемей. Питам се дали ги е грижа.

Сепвам се, когато Соня рязко вдига очи и улавя погледа ми.

До мен Джон въздъхва продължително и ниско. Вдига с една ръка чашата си с алено вино, а с другата премества ножа си за хранене.

— Мер, би ли могла да ми направиш една малка услуга? — пита спокойно.

Дори гласът му ме отвращава. Злобно усмихната, обръщам се да го погледна с цялата язвителност, която успявам да докарам:

— Моля?

Нещо изпуква и изгаряща болка плъзва по скулата ми, прерязва кожата, изгаря плътта. Подскачам рязко от усещането, падам настрана, отдръпвам се като подплашено животно. Рамото ми се блъсва в Джон и той залита напред, оплисквайки фината покривка с вода и вино. Също и с кръв. Има много кръв. Чувствам я, топла и мокра, но не поглеждам надолу да видя цвета. Очите ми са приковани върху Еванджелин, която е станала от масата, изпъвайки едната си ръка.

Въздухът пред нея се разтърсва от преминаващ куршум и тя го задържа на място. Предполагам, че е същият като онзи, който поряза бузата ми — а можеше да нанесе много по-голяма вреда.

Юмрукът ѝ се свива и куршумът се изстрелва назад в посоката, от която е дошъл, изтласкан от стружки студена стомана, които експлодират от роклята ѝ. Гледам с ужас как синьо-червени фигури се извиват из металическата буря, измъкват се, снишават се, стрелкат се навън и навътре от всеки удар. Дори улавят късчета от металните ѝ метателни оръжия и ги запращат обратно, започвайки отново цикъла в жесток, бляскав танц.

Еванджелин не е единствената, която напада. Пазители се хвърлят напред, връхлитайки над високата маса, и застават пред нас като стена. Движенията им са съвършени, отработени през годините на безмилостно обучение. Но в редиците им има празнини. А някои захвърлят маските си, зарязват напомнящите си за пламък мантии. Нахвърлят се един срещу друг.

Висшите Династии правят същото.

Никога не съм се чувствала толкова уязвима, толкова безпомощна, а това наистина казва много. Пред мен се дуелират богове. Очите ми се разширяват, опитват се да видят всичко. Стремя се да осмисля това. Никога не съм си представяла нещо подобно. Битка като тези на арената насред бална зала. Скъпоценности вместо брони.

Айрал, Хейвън и Ларис в зашеметяващо жълтите си одежди, изглежда, оформят едната страна на това — каквото и да е то. Пазят си взаимно гърбовете, помагат си. Вятърните тъкачи на Ларис подхвърлят копринени хора от Династия Айрал от единия към другия край на стаята с остри пориви, мятайки ги като живи стрели, докато Айрал стрелят с пистолети и мятат ножове със смъртоносна точност. Представителите на Хейвън са изчезнали напълно, но няколко Пазители пред нас падат, повалени от невидими нападения.

А останалите, останалите не знаят какво да правят. Някои — Самос, Мерандус, повечето от стражите и Пазителите — се събират при високата маса, втурвайки се да защитят Мейвън, когото не мога да видя. Но повечето отстъпват назад изненадани, предадени, нежелаещи да нагазят в такава бъркотия и да рискуват собствения си живот. Защитават, без да правят нищо друго. Следят в коя посока ще се обърне приливът.

Сърцето ми подскача развълнувано в гърдите. Това е шансът ми. В хаоса никой няма да ме забележи. Оковите не са ми отнели инстинктите или дарбите на крадла.

Оттласквам се от пода и стъпвам на крака, без да си давам труд да се чудя какво става с Мейвън или с някого другиго. Съсредоточавам се единствено върху онова, което е пред мен. Най-близката врата. Не знам закъде е, но ще ме отведе далече оттук и това е достатъчно. В движение грабвам един нож от масата и се задействам с него, опитвайки се да отворя ключалките на оковите си.

Някой побягва пред мен, оставя диря от алена кръв. Куца, но се движи бързо, шмугва се през една врата. Осъзнавам, че това е Джон. Измъква се. Той вижда бъдещето. Със сигурност може да види най-добрия път за измъкване оттук.

Питам се дали ще мога да го следвам, без да изоставам.

Получавам отговора си след точно три стъпки, когато един Пазител ме улавя изотзад. Приковава ръцете ми отстрани до тялото и държи здраво. Изпъшквам като раздразнено дете, вбесена отвъд пределите на безсилното раздразнение, докато ръката ми пуска ножа.

— Не, не, не — казва Самсон, докато ми препречва пътя. Пазителят отказва да ми позволи дори да трепна. — Не можем да го допуснем.

Сега виждам какво е това. Не спасение. Не за мен. Преврат, опит за покушение. Дошли са за Мейвън.

Айрал, Хейвън и Ларис не могат да спечелят тази битка. Превишавани са по численост и го знаят. Подготвили са се за него. Династия Айрал са интриганти и шпиони. Планът им е добре изпълнен. Вече се измъкват през залостените прозорци. Гледам, слисана и онемяла, как се хвърлят навън в небето, улавяйки пориви на вятъра, които ги запращат навън и надалече. Не всички успяват. Суифти от Династия Норнус улавят няколко, както прави и принц Дареус въпреки стърчащия от рамото му дълъг нож. Предполагам, че представителите на Династия Хейвън вече отдавна са изчезнали, макар че един-двама се мяркат обратно в полезрението ми: всички до един кървящи, умиращи, застигнати от жестоко нападение на внушител от Династия Мерандус. Самият Дареус протяга ръка с размазани очертания и хваща някого за врата. Когато стисва, с едно мигване се появява представител на Династия Хейвън.

Пазителите, минали на другата страна, всичките — от Династии Ларис и Айрал — също не оцеляват. Коленичат гневни, но без помен от страх, изгарящи от решителност. Без маските си не изглеждат толкова ужасяващи.

Гъргорещ звук привлича вниманието ни. Пазителят се обръща, позволявайки ми да видя центъра на онова, което преди беше трапезата на пиршеството. Там, където седеше Мейвън, се струпва тълпа: някои са на пост, някои са коленичили. През краката им успявам да го забележа.

Сребърна кръв блика от врата му и образува мехурчета, изливайки се през пръстите на най-близкия Пазител, който се опитва да притиска рана от куршум. Очите на Мейвън се въртят, а устата му се движи. Не може да говори. Не може дори да пищи. Може да издава само влажен, задъхан звук.

Радвам се, че Пазителят ме държи да не мърдам. Иначе може да се втурна към него. Нещо в мен иска да изтича при него. Не знам дали за да довърша работата, или за да го утешавам, докато умира. Искам еднакво силно и двете. Искам да го гледам в очите и да го видя как ме оставя завинаги.

Но просто не мога да помръдна, а той просто не иска да умре.

Лечителката на повърхностни рани от Династия Сконос, моята лечителка на повърхностни рани, притичва до него и се смъква на колене. Мисля, че се казва Рен. Подходящо име.4 Дребна и бърза е като съименницата си. Щраква с пръсти.

— Хайде, извадете го, аз го държа! — изкрещява. — Извадете го веднага!

Птолемей Самос се навежда, зарязал бдителната си поза. Потрепва с пръсти и куршумът излиза от врата на Мейвън, а с него бликва нов фонтан от сребърна кръв. Мейвън се опитва да изпищи, изкарва с гъргорене от гърлото си собствената си кръв.

С набраздено чело, лечителката на повърхностни рани се залавя за работа, задържайки двете си ръце над раната. Привежда се, сякаш за да отпусне тежестта си върху него. От този ъгъл не мога да видя кожата отдолу, но кръвта спира да блика. Раната, която трябваше да го е убила, зараства. Мускули, вени и плът се съединяват обратно като нови. Без никакъв белег освен спомена.

След един дълъг, задъхан миг Мейвън устремено се изправя на крака и от двете му ръце избухва огън, който запраща антуража му назад, и всички се олюляват. Масата пред него се преобръща от силата и яростта на пламъка му. С отекващ трясък рухва на купчина и от нея се разливат локви алкохол, който гори в синьо. Останалото се възпламенява, подхранвано от гнева на Мейвън. А си мисля, че и от ужаса му.

Само Воло има куража да се приближи към него в това състояние.

— Ваше величество, дали да не ви евакуираме до…

Мейвън се обръща със злобен поглед. Над него крушките на полилеите се пръсват, бълвайки пламък вместо искри.

— Нямам основание да бягам.

Всичко това — в няколко мига. Балната зала е в безпорядък, пълна с разбити стъкла, преобърнати маси и няколко много обезобразени тела.

Сред тях е принц Александрет, рухнал мъртъв на почетното си място с дупка от куршум между очите.

Не скърбя за него. Неговото умение беше да причинява болка.

Естествено, разпитват първо мен. Би трябвало вече да съм свикнала.

Изтощена, емоционално изчерпана, се свличам на студения каменен под, когато Самсон ме пуска. Дишам с усилие, сякаш току-що съм участвала в надбягване. Със силата на волята си заставям сърдечния си ритъм да се нормализира, да спра да се задъхвам, да запазя някакво късче достойнство и разум. Присвивам се от ужас, когато пазачите Арвън отново наместват оковите ми и ги заключват; после прибират ключа. Оковите са едновременно облекчение и бреме. Щит и клетка.

Този път сме върнати в голямата зала на съвета, кръглото помещение, където видях как Уолш умира, за да предпази Алената гвардия. Тук има повече място, повече пространство, за да бъдат съдени дузината пленени наети убийци. Пазителите са си научили урока и държат здраво затворниците, без да позволят каквото и да е движение. Мейвън се усмихва злобно от мястото си в съвета, Воло и Дареус са от двете му страни. Последният кипи от гняв, раздвоен между бясната ярост и скръбта. Неговият събрат, другият принц, е мъртъв, убит в онова, което сега зная, че е било опит за покушение срещу Мейвън. Опит, който, за жалост, се провали.

— Тя не знаеше нищо за това. Нито за бунта на Династиите, нито за измяната на Джон — казва Самсон на събраните в стаята. Ужасната стая ми се струва малка сега, когато повечето места са празни, а вратите — здраво заключени. Остават само най-близките съветници на Мейвън, които наблюдават отстрани със зъбчатите колелца, въртящи се в главите им.

На мястото си Мейвън се усмихва злобно. Фактът, че едва не е загинал, явно не го смущава.

— Не, това не беше дело на Алената гвардия. Те не действат така.

— Не сте сигурен в това — процежда Дареус, забравяйки всичките си обноски и усмивки. — Не знаете нищо за тях независимо какво казвате. Ако Алената гвардия се е съюзила с…

— Покварени твари — изсъсква Еванджелин зад лявото рамо на Мейвън. Тя няма място в съвета или собствена титла и е принудена да стои права въпреки множеството празни столове. — Боговете не се съюзяват с насекоми, но могат да бъдат заразени от тях.

— Хубави думи от хубаво момиче — казва Дареус, проявявайки откровено пренебрежение към нея. Тя закипява от гняв. — А какво ще кажат останалите?

При дадения от Мейвън знак следващият разпит започва истински. Сянка от Династия Хейвън, която самият Трио държи здраво, за да попречи на жената да избяга. Без способността си тя изглежда невзрачна, неясна като далечен спомен за представителите на красивата си династия. Червената ѝ коса е по-тъмна, по-матова, без обичайния ѝ ален блясък. Когато Самсон допира ръка до слепоочието ѝ, тя изпищява.

— Тя мисли за сестра си — казва Самсон без помен от чувство. Освен може би отегчение. — Илейн.

Видях я само преди часове, движеща се плавно и грациозно из салона на Еванджелин. Не даваше признаци, че знае за предстоящо покушение. Но никой добър заговорник не би се издал.

Мейвън също го знае. Поглежда кръвнишки към Еванджелин, кипящ от гняв;

— Казаха ми, че лейди Илейн се измъкнала заедно с мнозинството от династията си, бягайки от столицата — казва той. — Имаш ли някаква представа къде може да са отишли, любима?

Тя гледа решително напред, прекосявайки бързо изтъняваща граница. Макар баща ѝ и брат ѝ да са толкова близо, не мисля, че някой би могъл да я спаси от гнева на Мейвън, ако той изпита желание да го отприщи.

— Не, защо бих имала? — пита тя безгрижно, оглеждайки ноктите си, които напомнят тези на хищна птица.

— Защото тя беше годеница на брат ти и твоя блудница — отвръща кралят с небрежен, спокоен тон.

Ако се срамува или дори е обзета от желание да се извини, Еванджелин не го показва.

— О, това ли. — Дори изсумтява насмешливо, приемайки обвинението, без да ѝ мигне окото. — Как би могла да научи от мен кой знае колко по какъвто и да е въпрос? Така добре се наговаряте да ме държите далече от съветите и политиката. Всъщност тя ви направи услуга, като ме държеше приятно заета.

Заяждането между тях ми напомня за друг крал и друга кралица: родителите на Мейвън, спорещи, след като Алената гвардия атакува едно празненство в Двореца на Слънцето. Всеки се опитваше да разкъса другия, оставяйки дълбоки рани, от които да се възползва по-късно.

— Тогава се подложи на разпит, Еванджелин, и ще видим — изстрелва той в отговор, като посочва с едната си обсипана с бижута ръка.

— Никоя моя дъщеря никога няма да направи такова нещо — изръмжава Воло, макар че това не звучи съвсем като заплаха. Просто като факт. — Тя не е участвала в това и те защити с цената на собствения си живот. Без бързите действия на Еванджелин и на сина ми — е, дори изричането на това е държавна измяна. — Старият родоначалник се намръщва и бялата му кожа се сбръчква, сякаш мисълта е истински отвращаваща. Все едно няма да празнува, ако Мейвън умре. — Да живее кралят.

В средата на пода жената от Династия Хейвън се озъбва и се опитва да изблъска Трио. Той държи здраво, притискайки я на колене.

— Да, да живее кралят! — казва тя, като ни поглежда кръвнишки. — Тиберий Седми! Да живее кралят!

Кал.

Мейвън се изправя, стоварвайки юмруци върху ръкохватките на стола си. Очаквам стаята да започне да гори, но не пламва огън. Не може. Не и докато той седи върху Безмълвен камък. Единствено очите му пламтят. А после бавно, с налудничава усмивка започва да се смее.

— Всичко това… за него? — казва, подсмивайки се самодоволно. — Брат ми уби нашия баща, краля, помогна да бъде убита майка ми, а сега се опитва да убие мен. Самсон, ако бъдеш така добър да продължиш… — той накланя глава в посоката на братовчед си, — нямам милост или снизхождение за предателите. Особено глупавите.

Останалите се обръщат да гледат как разпитът продължава, да слушат как жената от Династия Хейвън бълва тайни за своята фракция, техните цели, техните планове. Да заменят Мейвън с брат му. Да направят Кал крал, какъвто е роден да бъде. Да върнат нещата към предишния им порядък.

Докато трае всичко това, се взирам в момчето на трона. То запазва маската си. Стегната челюст, устни, неумолимо стиснати в тънка линия. Неподвижни пръсти, изправен гръб. Но погледът му потрепва. Нещо в очите му е станало много далечно. А до яката му се надига едва доловима сребриста руменина и оцветява врата и връхчетата на ушите му.

Обзет е от ужас.

За секунда това ме прави щастлива. После си спомням: чудовищата са най-опасни, когато се страхуват.