Кралска клетка

Двайсет и две Мер

Всяка сутрин започва по един и същ начин. Не мога да остана в спалнята: птиците винаги ме събуждат рано. Добре е, че го правят. По-късно през деня е твърде горещо за тичане. От базата в Пиемонт обаче става добра писта за бягане. Тя е добре защитена, границите ѝ се охраняват от войници както на Монтфорт, така и на Пиемонт. Последните са все Червени, разбира се. Дейвидсън знае, че Бракън, принцът марионетка, вероятно тихо крои планове и няма да пропусне нито един от неговите Сребърни да мине през портите. Всъщност не съм виждала абсолютно никакви Сребърни с изключение на онези, които вече познавам. Всички, които притежават някакви способности, са новокръвни или Пламтящи в зависимост от това с кого говорите. Ако Дейвидсън има Сребърни със себе си, които служат наравно с другите в неговата Свободна република, то аз не съм виждала никакви.

Завързвам стегнато връзките на обувките си. Отвън на улицата се къдри мъгла, надвиснала ниско по протежение на тухления каньон. Свалям резето на входната врата и се усмихвам широко, когато хладният въздух лъхва кожата ми. Мирише на дъжд и гръмотевици.

Както и се очаква, Кал седи на най-долното стъпало, изпружил крака навън към тесния тротоар. Въпреки това сърцето ми се люшва в гърдите при вида му. Вместо поздрав той се прозява шумно и едва не си размества челюстта.

— Хайде — сгълчавам го, — за войник това си е цяло успиване.

— Това не значи, че не предпочитам да спя до късно, когато мога. — Той се изправя с преувеличено раздразнение и едва не изплезва език.

— Чувствай се свободен да се върнеш в онова малко спално помещение, в което настояваш да стоиш в казармата. Знаеш ли, ще имаш малко повече време, ако се преместиш на Улицата на офицерите — или изцяло престанеш да тичаш заедно с мен. — Свивам рамене с лукава усмивка.

Със същата усмивка той подръпва долния край на ризата ми и ме притегля към себе си.

— Не обиждай спалното ми помещение — промърморва, а после лекичко ме целува по устните. После по челюстта. После по врата. Всяко докосване разцъфва като експлозия от огън под кожата ми.

Неохотно избутвам лицето му.

— Има реална възможност татко да те застреля от прозореца, ако продължаваш с това тук.

— Вярно, вярно. — Той се съвзема бързо и пребледнява. Ако не бях по-наясно, щях да кажа, че Кал наистина се плаши от баща ми. Мисълта е комична. Сребърен принц, генерал, който може да предизвика истински огнен ад с едно потрепване на пръстите си — изплашен от един куцащ стар Червен. — Да се поразтъпчем.

Изпълняваме обичайните си упражнения, Кал — по-щателно от мен. Кара ми се добродушно, намирайки някаква грешка във всяко движение.

— Не се хвърляй. Не се полюшвай напред-назад. Спокойно, бавно.

Но аз съм нетърпелива, жадувам да тичам. Накрая той омеква. С кимване на глава оставя тичането да започне.

Отначало темпото е спокойно. Почти танцувам на пръсти, радостно възбудена от стъпките. Дават ми чувство за свобода. Свежият въздух, птиците, мъглата, която ни докосва с влажни пръсти. Равномерното ми, спокойно дишане и постепенно усилващ се сърдечен ритъм. Първия път, когато тичахме тук, се наложи да спра и да заплача, твърде щастлива, за да спра сълзите. Кал налага добро темпо и ме възпира да спринтирам, докато дробовете ми откажат. Първата миля минава доста добре и стигаме до преградната стена. Наполовина камък, наполовина верижна ограда с бодлива тел отгоре и няколко войници патрулират в далечния край. Мъже от Монтфорт. Кимват на всекиго от нас, вече свикнали с маршрута ни след две седмици. Други войници подтичват в далечината, изпълняват обичайната си тренировка, но не се присъединяваме към тях. Упражняват се в редици с крещящи сержанти. Това не е за мен. Кал е достатъчно взискателен. И за щастие, Дейвидсън не ме е притиснал по целия онзи въпрос за избора „пренастаняване или служба“. Всъщност не съм го виждала от рапорта си насам, макар че сега живее в базата с останалите от нас.

Следващите две мили са по-трудни. Кал налага по-сурово темпо. Днес е по-горещо дори толкова рано, отгоре се събират облаци. Докато от мъглата се излъчва горещина, се потя обилно и по устните ми се събира сол. Тичайки на пръсти, избърсвам лице с подгъва на ризата си. Кал също усеща топлината. До мен той просто изхлузва напълно ризата си и я затъква в колана на впитите си тренировъчни панталони. Първият ми инстинкт е да го предупредя да се пази от слънчево изгаряне. Вторият е да спра и да се втренча в добре очертаните мускули на голия му корем. Вместо това се съсредоточавам върху пътеката пред мен, заставям се да пробягам още една миля. Още една. Още една. Внезапно дишането му до мен става много разсейващо.

Завиваме покрай рядката гора, която отделя казармите и Улицата на офицерите от въздушната писта, когато някъде избоботва гръмотевица. На няколко мили от нас със сигурност. Кал протяга ръка в посока на шума и ме кара да забавя темпото. Рязко се обръща с лице към мен, сграбчва раменете ми с две ръце, докато се навежда на нивото на очите ми. Бронзови очи се забиват в моите, търсейки нещо. Гръмотевицата изтрещява отново, по-близо.

— Какво има? — пита той, истинско олицетворение на загрижеността. Едната му ръка посяга към врата ми, за да успокои белезите, зачервени от усилието. — Успокой се.

— Не съм аз. — С усмивка накланям глава към потъмняващите облаци. — Това е просто истинското време. Понякога, когато стане твърде горещо и влажно, гръмотевичните бури може да…

Той се засмива:

— Добре, схванах. Благодаря.

— Провали едно чудесно тичане. — Цъкам неодобрително с език и посягам с ръка да хвана неговата. Той се ухилва криво, усмихва се толкова широко, че около очите му се появяват бръчици. Когато бурята се приближава, чувам как електрическото ѝ сърце тупти. Пулсът ми се нагажда към нея, но отблъсквам прелъстителното мъркане на мълнията. Не мога да отприщя буря толкова наблизо.

Нямам контрол над дъжда, той пада внезапно като завеса и кара и двама ни да изпискаме. Онези късчета от дрехите ми, които не са били покрити с пот, бързо подгизват. Внезапният студ е шок и за двама ни, особено за Кал.

От голата му кожа се вдига пара и обвива торса и ръцете му в тънък слой сива мокра мъгла. Дъждовните капки съскат, когато влизат в съприкосновение с него и кипват светкавично. Когато той се успокоява, кипенето спира, но той все още пулсира от топлина. Без да мисля, се сгушвам в него, по гръбнака ми пробягват тръпки.

— Най-добре е да се връщаме — промърморва той към темето ми. Чувствам как гласът му отеква с вибриране в гърдите му, докато притискам длан към мястото, където сърцето му бие бързо. Звукът трещи като гръм под докосването ми в рязък контраст със спокойното му лице.

Нещо ме възпира да се съглася. Ново подръпване, по-дълбоко вътре. Някакво място, което не мога да назова.

— Трябва ли? — прошепвам, очаквайки дъждът да погълне гласа ми.

Ръцете му ме обгръщат по-здраво. Не е пропуснал нито дума.

Дърветата са новозасадени, листата и клоните им не са разперени достатъчно широко, за да ни предпазват изцяло от небето. Но достатъчно от улицата. Ризата ми пада първа, приземява се в калта. Мятам и неговата в тинята просто за да сме квит. Дъждът блъска на тлъсти капки, всяка една — като студена изненада, когато се стича по носа или гръбнака ми, или по ръцете ми, увити около врата му. Топли ръце обхождат ожесточено гърба ми във възхитителна противоположност на водата. Пръстите му проследяват линията на гръбнака ми и се притискат към всеки прешлен. Правя същото, броейки ребрата му. Той потреперва, и то не от дъжда, докато ноктите ми се плъзват отстрани по ребрата му. Кал откликва със зъби. Те докосват челюстта ми по цялата ѝ дължина, а после намират ухото ми. Затварям очи за секунда, неспособна да направя каквото и да е друго, освен да чувствам. Всяко усещане е фойерверк, мълния, експлозия.

Гръмотевицата се приближава. Сякаш привлечена към нас.

Прокарвам пръсти през косата му и го придърпвам по-близо. По-близо. По-близо. По-близо. Има вкус на сол и дим. По-близо. Изглежда, че не мога да се доближа достатъчно.

— Правил ли си това преди? — Би трябвало да се страхувам, но само студът ме кара да треперя.

Той накланя глава назад и аз едва не изхленчвам в знак на протест.

— Не — прошепва и извръща поглед. От тъмните ресници капе дъжд. Челюстта му се стяга, сякаш е засрамен.

Толкова типично за Кал: да изпитва смущение заради нещо такова. Той обича да знае къде свършва една пътека, да знае отговора на въпрос, преди да попита. Почти се засмивам.

Това е различен вид битка. Няма обучение. И вместо да навличаме броня, захвърляме останалите си дрехи.

След шест месеца, в които съм седяла до брат му, предала цялото си същество на една злосторна кауза, не се боя да отдам тялото си на човек, когото обичам. Дори в калта. Мълнии проблясват над нас и зад очите ми. Всеки нерв заискрява и се събужда за живот. Нужна ми е цялата ми концентрация, за да не допусна Кал да види лошата страна на тези неща.

Гърдите му се повдигат под дланите ми, движени от безразсъдна горещина. Кожата му изглежда още по-бледа до моята. Откопчава със зъби гривните си на възпламенител и ги мята в ниските храсти.

— Благодаря на цветовете си за дъжда — промърморва.

Изпитвам обратното. Искам да горя.

Отказвам да се върна в еднотипната къща, докато съм изкаляна, а заради не чак толкова удобното жилище на Кал не мога да се почистя в неговата казарма, освен ако не съм склонна да деля душовете с още дузина войници. Той измъква листа от косата ми, докато вървим към болницата на базата: ниска сграда, обрасла с бръшлян.

— Приличаш на горско храстче — подхвърля той с почти безумна усмивка.

— Точно това се предполага да кажеш.

Кал почти се изкикотва:

— Ти пък откъде знаеш?

— Аз… ъъъ — измъквам се, шмугвайки се във входа.

В този час болницата е почти пуста, има само няколко сестри и лекари, които да наглеждат малобройните пациенти. Лечителите правят присъствието им до голяма степен ненужно: необходими са само за продължителни болести или изключително сложни наранявания. Вървим по бетонните коридори сами, под флуоресцентни лампи с рязка, остра светлина и непринудено мълчание. Бузите ми още горят, докато умът ми воюва със себе си. Инстинктът ме кара да поискам да бутна Кал в най-близката стая и да заключа вратата след нас. Разумът ми казва, че не мога.

Мислех си, че ще бъде различно. Мислех, че ще се чувствам различна. Докосването на Кал не заличи това на Мейвън. Спомените ми още са там, още са точно толкова болезнени колкото бяха вчера. И колкото и да се опитвам, не съм забравила огромната пропаст, която винаги ще се простира между нас. Никаква любов не може да заличи грешките му точно както никаква не може да заличи моите.

Една сестра с наръч одеяла се задава от ъгъла пред нас: краката ѝ са като размазано очертание по настлания с мозайка под. Спира, когато ни вижда, и едва не изпуска одеялата.

— О! — възкликва. — Бърза сте, госпожице Бароу.

Изчервявам се още по-силно, когато Кал бързо прикрива смеха си с кашлица.

— Моля?

Тя се усмихва широко:

— Току-що изпратихме съобщение до дома ви.

— А…?

— Последвай ме, миличка; ще те заведа при нея. — Сестрата ми прави знак да я последвам и намества чаршафите до хълбока си. С Кал си разменяме объркани погледи. Той свива рамене и тръгва с подтичване след нея, странно безгрижен. Тренираната му в армията предпазливост сякаш е някъде далече.

Сестрата бъбри възбудено, докато вървим след нея. Акцентът ѝ е от Пиемонт и прави думите да звучат по-бавно и по-сладко.

— Не би трябвало да отнеме дълго. Тя напредва бързо. Войник до мозъка на костите, предполагам. Не иска да гби никакво време.

Коридорът, по който вървим, завършва в по-просторно отделение, много по-оживено от останалата част на болницата. От широки прозорци се разкрива гледка към поредната градина, сега тъмна и шибана от дъжда. Пиемонт определено си пада по цветята. Няколко врати се разклоняват от двете страни и водят към празни стаи и празни легла. Едната е отворена и още сестри влизат и излизат. Въоръжен войник от Алената гвардия стои на пост, макар да не изглежда много нащрек. Още е рано и той мига бавно, вцепенен от сдържаната експедитивност на отделението.

Сара Сконос изглежда достатъчно будна и за двамата. Преди да успея да я повикам, тя вдига глава с очи, сиви като буреносните облаци навън.

Джулиан беше прав. Тя има прекрасен глас.

— Добро утро — казва. За пръв път досега я чувам да говори.

Не я познавам много добре, но въпреки това се прегръщаме. Пръстите ѝ леко докосват голите ми ръце, изпращат комети от облекчение в претоварените мускули. Когото се отдръпва, тя измъква още едно листо от косата ми, после престорено скромно бръсва калта от задната част на рамото ми. Очите ѝ потрепват, когато вижда калта, с която са изцапани ръцете и краката на Кал. В сравнение със стерилната атмосфера на болницата, с блестящите ѝ повърхности и ярки лампи ние се открояваме като два много възпалени и мръсни палеца.

Устните ѝ се извиват в едва доловима закачлива усмивка:

— Надявам се, че сутрешното ви бягане е било приятно.

Кал прочиства гърло и лицето му поруменява. Забърсва с ръка панталоните си, но само успява да размаже уличаващата кал още повече:

— Да.

— Към всяка от тези стаи има баня, включително и душ. Мога да ви намеря и дрехи за преобличане. — Сара посочва с брадичка. — Ако искате.

Принцът свежда лице, за да скрие все по-силното си изчервяване. Измъква се, оставяйки диря от кални стъпки след себе си.

Аз оставам, пускам го да върви напред. Макар че може да говори отново, след като езикът ѝ е върнат от друг лечител на повърхностни рани, предполагам, че Сара не говори много. Разполага с по-многозначителни начини за общуване.

Докосва ме отново по ръката и внимателно ме побутва към отворената врата. Сега, когато не виждам Кал, мога да мисля по-ясно. Точките се свързват една по една. Нещо се стяга в гърдите ми: спазъм колкото на тъга, толкова и на вълнение. Иска ми се Шейд да беше тук.

Фарли седи в леглото с червено и подпухнало лице; на челото ѝ блести тънък слой пот. Гръмотевиците навън са утихнали, стопявайки се в порой от безкраен дъжд, стичащ се като сълзи по прозорците. Тя се засмива късо и рязко при вида ми, после трепва при внезапното движение. Сара отива бързо до нея и успокояващо допира ръце до бузите ѝ. Друга сестра се е облегнала на стената и чака да бъде от полза.

— Тича ли дотук, или пълзя през канавка? — пита Фарли, докато Сара се суети наоколо.

Влизам по-навътре в стаята, като внимавам да не изцапам нещо друго.

— Застигна ме бурята.

— Ясно. — Звучи напълно неубедена. — Това отвън Кал ли беше?

Внезапно лицето ми става червено колкото нейното.

— Да.

— Ясно — казва отново тя, провлачвайки думата.

Очите ѝ шарят по мен, сякаш може да прочете последния половин час по кожата ми. Преборвам се с порива да огледам тялото си за някакви подозрителни отпечатъци от ръце. После тя се пресяга и прави жест да повика сестрата. Сестрата се навежда и Фарли шепне в ухото ѝ: думите ѝ са твърде бързи и твърде приглушени и не успявам да ги доловя. Сестрата кимва и забързва да донесе онова, което Фарли иска. Усмихва ми се смутено, докато си отива.

— Можеш да се приближиш. Няма да експлодирам. — Хвърля поглед нагоре към Сара. — Засега.

Лечителната на повърхностни рани ѝ отправя заучена, снизходителна усмивка:

— Вече едва ли остава много.

Предпазливо пристъпвам няколко крачки напред, докато вече мога да се пресегна и да хвана ръката на Фарли, ако поискам. Няколко машини мигат отстрани до леглото ѝ, пулсират бавно и тихо. Притеглят ме, хипнотични в равномерния си ритъм. Мъката по Шейд се усилва. Скоро ще се сдобием с частица от него, но той никога няма да се върне. Дори не и в лицето на едно бебе с неговите очи, неговото име, неговата усмивка. Бебе, което той никога няма да има възможността да обича.

— Мислех си за Маделин.

Гласът ѝ ме стряска и ме кара да се опомня.

— Какво?

Фарли подръпва бялата си завивка.

— Това беше името на сестра ми.

— О.

Миналата година намерих снимка на семейството ѝ в кабинета на полковника. Беше заснета преди години, но нямаше как да сбъркам Фарли и баща ѝ, позиращи до също толкова русите ѝ майка и сестра. Всичките изглеждаха еднакво. Широкоплещести, атлетични, със сини и твърди като стомана очи. Сестрата на Фарли беше най-малката от всички, с все още оформящи се черти.

— Или Клара. На майка ми.

Ако иска да продължава да говори, аз съм тук да слушам. Но няма да любопитствам. Така че си мълча, чакам, оставям я да води разговора.

— Умряха преди няколко години. В Езерните земи, у дома. Тогава Алената гвардия не внимаваше толкова и един от хората ни беше заловен: знаеше твърде много. — От време на време по лицето ѝ потрепва болка както от спомена, така и от сегашното ѝ състояние. — Нашето село беше малко, пренебрегнато, маловажно. Идеалното място за израстване на организация като Гвардията. Докато един човек прошепна името ѝ, подложен на изтезания. Кралят на Езерните земи лично ни наказа.

Споменът за него проблясва през ума ми. Дребен мъж, неподвижен и заплашителен като повърхността на спокойна вода. Орек Сигнет.

— Баща ми и аз отсъствахме, когато надигнал бреговете на Хъд, изтегляйки водата от залива, за да наводни селото ни и да го изтрие от лицето на кралството.

— Удавили са се — прошепвам.

Гласът ѝ не трепва дори за миг:

— Червените из цялата страна бяха разгневени от Удавянето на Северните земи. Баща ми разказа нашата история надлъж и нашир по езерата в толкова много села и градове, че не мога да ги преброя, и Гвардията разцъфна. — Празното изражение на Фарли се превръща в намръщена гримаса. — „Поне загинаха за нещо — казваше той. — Можем да имаме късмет само дотолкова.“

— По-добре да живееш за нещо. — Това е урок, който научих по трудния начин.

— Да, точно. Точно… — Тя млъква, без да довърши, но хваща ръката ми, без да трепне. — Е, как се приспособяваш?

— Бавно.

— Това не е лошо.

— През повечето дни семейството стои вкъщи. Джулиан ни посещава, когато не е задържан в лабораторията на базата. Килорн също винаги се навърта наоколо. Идват сестри да работят с татко, да му помогнат да свикне с крака си — напредва прекрасно, между другото — добавям и поглеждам назад към Сара, смълчана в своя ъгъл. Тя се усмихва широко, доволна. — Той умее добре да крие какво чувства, но виждам, че е щастлив. Толкова щастлив, колкото може да бъде.

— Не попитах за семейството ти. Попитах за теб. — Фарли почуква с пръст по вътрешната страна на китката ми. Против волята си трепвам, спомнила си тежестта на оковите. — Поне веднъж ти давам позволение да се окайваш, Мълниеносно момиче.

Въздъхвам.

— Аз… не мога да бъда сама в стаи със заключени врати. Не мога… — Бавно измъквам ръката си от хватката ѝ. — Не обичам върху китките ми да има разни неща. Усещането ми напомня твърде много за оковите, които Мейвън използваше, за да ме държи като затворничка. И не мога да видя нищо такова, каквото е наистина. Търся измама навсякъде, във всеки.

Очите ѝ потъмняват:

— Това не е непременно ужасен инстинкт.

— Знам — промърморвам.

— А Кал?

— Какво за него?

— Последния път, когато видях двама ви заедно преди всичко това, бяхте на косъм да се разкъсате взаимно на парченца. — И на сантиметри от трупа на Шейд. — Предполагам, че този въпрос е уреден.

Спомням си момента. Не сме говорили за него. Облекчението ми, нашето облекчение от бягството ми го изтласка далече на заден план, забравен. Но докато Фарли говори, чувствам как старата рана се отваря отново. Опитвам се да говоря спокойно:

— Все още е тук. Помогна на Гвардията да извърши набег в Арчън; предвождаше превземането на Корвиум. Само исках да избере страна и явно го е направил.

Думите звучат като шепот в ухото ми, подръпват краищата на спомена: Избери мен. Избери зората.

— Той избра мен.

— Доста време му трябваше.

Принудена съм да се съглася. Но поне сега вече той не може да се отклони от пътеката. Кал принадлежи на Алената гвардия. Мейвън се постара страната да узнае това.

— Трябва да отида да се пооправя. Ако братята ми ме видят така…

— Върви. — Фарли се раздвижва върху надигнатите си възглавници, опитва се да се намести в по-удобна поза. — Докато се върнеш, може вече да имаш племенница или племенник.

Мисълта отново е горчиво-сладка. Насилвам се да се усмихна заради нея.

— Питам се дали бебето ще бъде… като Шейд. — Очевидно е какво имам предвид. Не външно, а по отношение на способността. Дали детето им ще бъде новокръвно, какъвто беше той и каквато съм аз? Изобщо така ли действа това?

Фарли просто свива рамене, разбирайки какво искам да кажа.

— Е, още не се е телепортирало извън мен. Така че кой знае.

На вратата срещам сестрата, която се връща и държи плитка чаша. Дръпвам се назад да ѝ направя път, но тя се обръща към мен, не към Фарли.

— Генералът ме помоли да ви дам това — казва и ми подава чашата. В нея има само едно хапче. Бяло, съвсем обикновено на вид.

— Изборът е твой — казва Фарли от леглото. Очите ѝ са сериозни, докато обгръща с ръце корема си. — Помислих си, че е редно да получиш поне това.

Не се поколебавам. Преглъщам хапчето с лекота.

Малко по-късно вече си имам племенница. Мама отказва да даде на когото и да е друг да държи Клара. Твърди, че вижда Шейд в новороденото, макар че това е практически невъзможно. Момиченцето прилича повече на сбръчкан червен домат, отколкото на кой да е мой брат.

Навън в отделението останалите от семейство Бароу се събират развълнувано. Кал го няма, върнал се е към тренировъчното си разписание. Не искаше да се натрапва в съкровен семеен момент. Дава ми повече пространство от когото и да е друг.

Килорн седи с мен, свит неудобно в малък стол до прозорците. Дъждът отслабва с всяка изминала секунда.

— Подходящо време за риболов — казва, хвърляйки поглед към сивото небе.

— О, не започвай и ти да мрънкаш за времето.

— Леле, колко си докачлива.

— Живееш с време назаем, Уорън.

Той се засмива, подхващайки шегата:

— Мисля, че на този етап всички сме така.

От устата на всекиго другиго това би прозвучало стряскащо, но познавам Килорн твърде добре, за да знам, че не си пада по мрачните предсказания. Побутвам го по рамото:

— Та значи, как върви обучението?

— Е, Монтфорт има десетки новокръвни войници, всичките обучени. Някои способности се застъпват — Дармиън, Харик, Фара, още няколко души — и постигат невероятно подобрение с помощта на менторите си. Аз се упражнявам с Ейда и с децата, когато Кал не го прави. Имат нужда от познато лице.

— В такъв случай нямаш време за риболов?

Той се изкисква и се навежда напред, за да опре лакти на коленете си.

— Не, всъщност не. Странно е — навремето мразех да ставам, за да тръгвам на работа по реката. Мразех всяка секунда от слънчевите изгаряния, протриването от въжетата, заседналите кукички и рибешките черва по целите ми дрехи. — Гризе ноктите си. — Сега ми липсва.

И на мен ми липсва онова момче.

— Заради миризмата наистина беше трудно човек да е приятел с теб.

— Вероятно това е причината, че се държахме все заедно. Никой друг не можеше да понесе моята воня или твоето заядливо държание.

Усмихвам се и накланям глава назад, като се облягам на стъклото на прозореца. Покрай нас се търкалят дъждовни капки, тлъсти и равномерни. Броя ги наум. По-лесно е, отколкото да мисля за каквото и да е друго около мен или пред мен.

Четиридесет и една, четиридесет и две.

— Не знаех, че можеш да седиш на едно място толкова дълго.

Килорн ме наблюдава замислен. Той също е крадец и има инстинкти на крадец. Ако го излъжа, няма да постигна нищо, само ще го отблъсна още повече. А това не е нещо, което мога да понеса точно сега.

— Не знам какво да правя — прошепвам. — Дори в Уайтфайър, като затворничка, се опитах да избягам, опитвах се да кроя планове, да шпионирам, да оцелея. Но сега… не знам. Не съм сигурна, че мога да продължа.

— Не си длъжна. Никой на земята не би те винил, ако си тръгнеш от всичко това и никога не се върнеш.

Все така се взирам в дъждовните капки. Усещам гадене под лъжичката.

— Знам. — Разяжда ме вина. — Но дори и да можех да изчезна още сега с всички, на които държа, не бих го направила.

В мен има твърде много гняв. Твърде много омраза.

Килорн кима разбиращо.

— Но не искаш и да се биеш.

— Не искам да стана… — Гласът ми заглъхва.

Не искам да се превърна в чудовище. Черупка, в която няма нищо друго освен призраци. Като Мейвън.

— Няма. Няма да ти позволя. А още по-малко пък Гиза.

Против волята си сподавям смеха си.

— Вярно.

— Не си сама в това. В цялата си работа с новокръвните открих, че именно от това се боят повечето от тях. — Той също обляга глава на прозореца. — Най-добре е да говориш с тях.

— Най-добре — промърморвам и наистина го мисля. Мъничка частица облекчение разцъфва в гърдите ми. Тези думи ме утешават като нищо друго.

— А накрая трябва да разбереш какво искаш — подтиква ме внимателно.

Водата във ваната се вихри и чертае завъртулки, кипи лениво, оформяйки тлъсти, бели мехурчета. Едно бледо момче вдига поглед към мен с широко разтворени очи и оголен врат. В реалността просто стоях. Бях слаба, глупава и изплашена. Но в бляна обвивам ръце около врата му и стискам. Той се мята във врялата вода, потапя се. За да не се покаже на повърхността никога повече. За да не ме преследва никога повече.

— Искам да го убия.

Очите на Килорн се присвиват, докато едно мускулче потрепва на бузата му.

— Тогава трябва да се обучаваш и трябва да победиш.

Бавно кимвам.

В края на отделението, почти напълно в сянка, полковникът бди на пост. Забил е поглед в краката си, без да помръдва. Не влиза да види дъщеря си и новороденото си внуче. Но и не си тръгва.