Кралска клетка

Седем Камерън

Така нареченото предупреждение за мълнии отеква из главния етаж на Ирабел, нагоре и надолу из издигнатите площадки, напред-назад между пасажите. Разпратени са куриери да открият онези от нас, които са сметнати за достатъчно важни, за да получат последни сведения за Мер. Обикновено аз не съм приоритет. Никой не ме завлича долу, за да получавам отчет заедно с останалите нейни почитатели. Децата ме откриват по-късно, на работа, и ми връчват лист, изброяващ подробно каквито там откъслечни сведения са събрали шпионите на Гвардията относно времето, прекарвано от скъпоценната Бароу в килията. Безполезни неща. Какво е яла, как са се сменяли пазачите ѝ, такива неща. Днес обаче вестоносецът, малко момиче с лъскава, права, черна коса и ръждивочервена кожа, ме дръпва за ръката.

— Предупреждение за мълнии, госпожице Коул. Елате с мен — казва тя, упорита и наивна.

Идва ми да изсъскам, че моята най-важна грижа е да уредя отоплението в моята казарма да проработи, а не да разбера колко пъти Мер е използвала тоалетната днес, но милото ѝ лице възпира порива. Фарли сигурно е изпратила най-сладкото проклето хлапе в базата. Мътните да я вземат.

— Добре, ще отида — изпухтявам, мятайки инструментите си обратно в кутията им. Когато тя ме хваща за ръка, се сещам за Мори. По-нисък е от мен и навремето, когато като малки работехме на монтажния конвейер, той все се държеше за ръката ми, когато шумните машини го плашеха. Но това малко момиче не показва признаци на страх.

Дърпа ме през виещи се коридори, горда със себе си, задето знае накъде да върви. Намръщвам се при вида на парчето червен плат, завързано около китката ѝ. Твърде малка е, за да е дала клетва пред бунтовниците, още по-малко пък — да живее в тактическата им щабквартира. Но пък мен ме изпратиха на работа, когато бях на пет, за да сортирам скрап от купчините с отпадъци. Тя е на два пъти по толкова.

Отварям уста да попитам какво я е довело тук, но размислям. Родителите ѝ очевидно: или чрез житейските си избори, или заради края на живота си. Питам се къде ли може да са. Точно както се чудя за моите.

Жиците в Коридори 4 и 5 и Подземие 7 трябва да бъдат оголени. Казарма А има нужда от отопление. Повтарям постоянно нарастващия списък от задачи, за да притъпя внезапната болка. Собствените ми родители избледняват от мислите ми, докато отблъсквам лицата им. Татко, който кара транспортен камион, с ръце, по-уверени от всякога на волана. Мама във фабриката редом с мен, по-бърза, отколкото аз някога ще бъда. Когато заминахме, тя беше болна, косата ѝ оредяваше, а тъмната ѝ кожа сякаш посивяваше. Почти се задавям със спомена. И двамата са недостижими за мен. Мори обаче не е. До Мори мога да се добера.

Жиците в Коридори 4 и 5 и Подземие 7 трябва да бъдат оголени. Казарма А има нужда от отопление. Мори Коул трябва да бъде спасен.

Стигаме коридора до централното контролно помещение по същото време като Килорн. Собственият му пратеник го следва, спринтирайки, за да не изостава от върлинестото момче, което завива с бясна скорост зад ъгъла. Килорн сигурно е излизал горе, навън в мразовития въздух на настъпващата зима. Бузите му са се зачервили от студа. Докато върви, смъква от главата си плетена шапка и неравните му жълтеникавокафяви кичури щръкват нагоре.

— Кам. — Той ми кимва и спира там, където пътищата ни се пресичат. Вибрира от страх, очите му са яркозелени на флуоресцентната светлина в пасажа. — Някакви идеи?

Свивам рамене. Знам по-малко от всекиго по отношение на Мер. Дори не знам защо си дават труд да ме държат в течение. Вероятно за да ме накарат да се чувствам като една от тях. Всеки знае, че не искам да съм тук, но нямам къде другаде да отида. Нито обратно в Ню Таун, нито в Задушливите земи. Закотвена съм тук.

— Никакви — отвръщам.

Килорн хвърля поглед назад към куриера си и се усмихва.

— Благодаря — казва, отпращайки го любезно. Хлапето схваща намека и се отдалечава с облекчение. Аз правя същото с моята пратеничка, като ѝ кимвам и ѝ се усмихвам признателно. Тя се отправя в другата посока и изчезва зад един завой.

— От малки ги подхващат — не успявам да се сдържа и прошепвам под нос.

— Не толкова малки, колкото бяхме ние — отвръща Килорн.

Намръщвам се:

— Вярно.

През изминалия месец или някъде толкова съм научила достатъчно за Килорн, за да знам, че мога да му се доверя повече, отколкото на всекиго другиго тук долу. Моят и неговият живот си приличат. Той започнал да чиракува още като малък и подобно на мен разполагал с лукса да има работа, която да го пази от принудително вземане във войската. Докато правилата не се промениха и за двама ни и се оказахме привлечени в орбитата на Мълниеносното момиче. Килорн би възразил, че е тук по собствен избор, но аз съм наясно. Той бил най-добрият приятел на Мер и я последвал в Алената гвардия. Сега тук го задържа сляпото му упорство — да не споменаваме положението му на беглец.

— Но не ни втълпяваха нещо, Килорн — продължавам, поколебавайки се да направя следващите няколко стъпки. Пазачите на контролното помещение чакат на няколко метра от нас, безмълвно стоящи на пост пред вратата. Наблюдават и двама ни. Чувството не ми харесва.

Килорн ми отправя странна, печална потрепваща усмивка. Очите му се свеждат към татуирания ми врат, където са трайно отбелязани професията ми и мястото, където живея. Черното мастило се откроява дори на фона на тъмната ми кожа.

— Да, бяхме, Кам — казва той тихо. — Хайде.

Плъзва ръка около раменете ми и двамата се придвижваме напред. Пазачите се дръпват встрани и ни пускат да минем през вратата.

Този път контролното помещение е по-претъпкано, отколкото съм го виждала някога. Всички техници седят в напрегнато внимание, съсредоточени върху няколкото екрана в предната част на стаята. Всеки показва едно и също: Горящата корона, герба на Норта, с нейните червени, черни и сребърни пламъци. Обикновено символът обозначава официални излъчвания в ефир и предполагам, че ще бъда принудена да чуя поредното послание от режима на крал Мейвън. Не съм единствената, която си мисли така.

— Може да я видим — прошепва Килорн с глас, смекчен поравно от копнеж и страх. На екрана образът леко подскача. Застинал, спрян. — Какво чакаме?

— По-скоро кого — отвръщам, хвърляйки поглед из стаята. Доколкото виждам, Кал вече е тук, стоически присвит в дъното на стаята, държейки се на разстояние от всички. Усеща, че го наблюдавам, но само кимва.

За мое удивление Килорн му маха да се приближи. След секунда колебание Кал се подчинява, движейки се внимателно из стаята, докато тя се пълни. По някаква неизвестна причина това „предупреждение за мълнии“ е привлякло в контролното помещение много хора, до един — напрегнати като Килорн. Повечето не разпознавам, но към тълпата се присъединяват няколко новокръвни. Зървам Раш и Тахир в обичайната им поза, седнали с радиооборудването си, докато Нани и Ейда стоят заедно. Подобно на Кал, те са се оттеглили до задната стена, защото не желаят да привличат никакво внимание към себе си. Когато принцът се приближава, Червените офицери почти отскачат от пътя му. Той се преструва, че не забелязва.

Кал и Килорн си разменят слаби усмивки. Обичайното им съперничество отдавна си е отишло, но е заместено от смущение.

— Ще ми се полковникът да си размърда задника малко по-бързо — казва един глас от дясната ми страна.

Обръщам се и виждам Фарли да се промъква странично към нас, полагайки всички усилия да не бие на очи въпреки големия си корем. Широкото ѝ яке почти го скрива, но на място като това е трудно да се пазят тайни. Тя наближава четвъртия месец и не ѝ пука кой ще разбере. Дори в момента крепи чиния с пържени картофи в едната си ръка и вилица в другата.

— Камерън, момчета — добавя тя и кима подред на всеки. Аз правя същото, както и Килорн. Тя подигравателно отдава чест на Кал с вилицата си, а той едва изръмжава нещо в отговор. Стиска челюст толкова силно, че насмалко да му се счупят зъбите.

— Мислех, че полковникът спи тук — отвръщам, приковавайки поглед върху екрана. — Типично. Единственият път, когато имаме нужда да е наблизо.

Във всеки друг ден щях да се зачудя дали отсъствието му не е просто трик. Може би за да ни даде да разберем кой командва. Сякаш някой от нас би могъл въобще да забрави. Дори редом до Кал, Сребърен принц и генерал, или множество новокръвни с ужасяващо разнообразие от способности, той някак успява да държи всички карти. Защото тук, в Алената гвардия, в този свят, информацията е по-важна от всичко, той е единственият, който знае достатъчно, за да контролира всички ни.

Мога да уважа това. Не е нужно частите на една машина да знаят какво правят другите части. Но аз не съм просто механизъм. Вече не.

Полковникът влиза с братята на Мер от двете си страни. Все още няма и следа от родителите ѝ, които остават скрити някъде заедно със сестра ѝ с дългата тъмночервена коса. Мисля, че я видях веднъж: умно, бързо създание, което се стрелкаше из столовата, но така и не се приближих достатъчно, за да я попитам. Чувала съм слухове, разбира се. Шушукания от другите техници и войници. Някакъв офицер от Сигурността смазал крака на момичето, принуждавайки Мер да проси в летния дворец. Или нещо от този род. Имам предчувствие, че би било нетактично да питам Килорн за истинската история.

Всички в контролния център се обръщат да следят с поглед полковника, нетърпеливи той да започне с онова, което сме дошли да видим. Така че реагираме вкупом, потискайки ахването или изненаданите си изражения, когато друг Сребърен влиза след полковника във вече претъпканото помещение.

Всеки път, щом го видя, ми се иска да го намразя. Той беше причината, поради която Мер ме принуди да се присъединя към нея, принуди ме да се върна в затвора си, застави ме да убивам, принуди други да умрат, за да може този незначителен, приличащ на суха вейка мъж да живее. Но тези избори не бяха негови. Той беше затворник точно толкова, колкото и аз, обречен на килиите на Корос и бавната, смазваща смърт, причинена от Безмълвен камък. Не е негова вината, че Мълниеносното момиче го обича, а той трябва да понася проклятието, което тази любов носи със себе си.

Джулиан Джакос не се свива до задната стена с новокръвните и не заема мястото до своя племенник Кал. Вместо това стои близо до полковника, оставяйки тълпата да се раздели, за да може той да вижда това излъчване в ефир възможно най-добре. Докато се настанява, съсредоточавам вниманието си върху раменете му. От позата му лъха Сребърно декадентство. С изправен гръб, съвършен. Дори в старата, наследена от някого униформа, избеляла от употреба, с прошарена в сиво коса и с изпитото и бледо, студено изражение, което всички възприемаме под земята, не може да се отрече какъв е. Други споделят чувствата ми. Войниците около него докосват прибраните си в кобурите пистолети, държейки под око Сребърния. Слуховете по отношение на него са по-точни. Той е вуйчо на Кал, брат на мъртва кралица, бивш наставник на Мер. Втъкан в редиците ни като нишка от стомана сред вълна. Въплътен, но опасен и лесен за измъкване.

Казват, че може да контролира хората с гласа и очите си. Както можеше кралицата. Както мнозина все още могат.

Още един човек, на когото никога, абсолютно никога няма да обърна гръб. Списъкът е дълъг.

— Да го видим — излайва полковникът, рязко прекъсвайки приглушеното мърморене, породено от присъствието на Джулиан. Мониторите реагират подобаващо и се задействат с рязко потрепване.

Никой не продумва, а видът на лицето на крал Мейвън прерязва всички ни.

Той ни призовава от онзи масивен трон, дълбоко в сърцето на Сребърния двор, е широко отворени и подканващи очи. Зная, че е змия, затова мога да пренебрегна добре избраната му маскировка. Но предполагам, че по-голямата част от страната не може да прозре през маската на едно малко момче, призовано за величие, което покорно прави каквото може, за едно кралство на ръба на хаоса. Привлекателен е. Не широкоплещест като Кал, но с хубаво телосложение, като скулптура с широки скули и лъскава черна коса. Красив, не просто представителен. Чувам как някой дращи бележки, вероятно записвайки всичко, което става на екрана. Позволява на нас, останалите, да гледаме свободно, съсредоточени само върху ужаса, който Мейвън ще представи.

Той се накланя напред с една протегната ръка, когато се изправя да повика някого при себе си.

— Излез напред, Мер.

Камерите се обръщат, завъртат се плавно и показват Мер, застанала пред краля. Очаквах дрипи, но вместо това тя носи изящно облекло, каквото не бих могла дори да си представя. Всеки сантиметър от тялото ѝ е покрит с кървавочервени скъпоценни камъни и бродирана коприна. Всичко блещука, докато тя върви по великолепна пътека и тълпата Сребърни, събрана за това, каквото и да е то, се разделя да ѝ направи път. Няма вече нашийник, няма каишка с повод. Отново виждам през маската. Отново се надявам, че кралството също вижда — но как могат? Те не я познават като нас. Не виждат сенките в тъмните ѝ очи, потрепващи при всяка стъпка. Хлътналите ѝ бузи. Присвиването на устните ѝ. Треперещите пръсти. Стягащата се челюст. И това е само каквото аз забелязвам. Кой знае какво могат да видят Кал или Килорн, или братята ѝ в Мълниеносното момиче?

Роклята я покрива точно от врата ѝ чак до китките и глезените. Вероятно за да скрие синини, белези и жигосаното от краля клеймо, което носи. Това изобщо не е рокля, а маскараден костюм.

Не съм единствената, която изплашено си поема въздух през зъби, когато тя стига до краля. Той взима ръката ѝ в своята и тя се поколебава да затвори пръстите си. Само частица от секундата, но достатъчна да потвърди без капка от съмнение онова, което вече знаем. Това не е по неин избор. Или ако е, алтернативата е била много, много по-ужасна.

Във въздуха се разнасят леки вълни от топлина. Килорн прави всичко по силите си да се отдръпне от Кал, без да привлича вниманието, и се блъсва в мен. Правя му място, доколкото мога. Никой не иска да е твърде близо до огнения принц, ако нещата тръгнат на зле.

Не е нужно Мейвън да дава знак. Мер познава него и кроежите му достатъчно добре, за да разбере какво иска от нея. Образът, показван от камерата, се дръпва назад, когато тя тръгва към дясната страна на трона му. Това, което виждаме сега, е демонстрация на неоспорима власт. Еванджелин Самос, годеницата на краля, бъдеща кралица по могъщество и външност, от едната страна, а Мълниеносното момиче — от другата. Сребърно и Червено.

Други благородници, най-изтъкнатите от Висшите Династии, стоят събрани на подиума. Имена и лица, които не познавам, но съм сигурна, че мнозина тук познават. Генерали, дипломати, воини, съветници. Всички до един — посветили се на пълното ни унищожение.

Кралят отново се настанява на трона си бавно, с поглед, впит дълбоко в камерата, и следователно и в нас.

— Преди да кажа нещо друго, преди да започна тази реч — той прави жест, уверен и почти очарователен, — искам да благодаря на борещите се мъже и жени, Сребърни и Червени, които служат в защита на границите ни и в момента ни защитават от врагове извън тази страна, и от враговете в пределите ѝ. На войниците от Корвиум, преданите воини, устояващи на постоянните и унищожителни терористични атаки на Алената гвардия. Поздравявам всички ви и съм с вас.

— Лъжец — изръмжава някой в стаята, но бързо му изшъткват да млъкне.

На екрана Мер има вид, сякаш споделя чувството. Полага всички усилия да не трепне или да позволи на лицето си да издаде емоциите ѝ. Получава се. Почти. По врата ѝ пропълзява руменина, отчасти скрита от високата ѝ яка. Недостатъчно висока. Мейвън ще трябва да ѝ нахлузи торба на главата, за да скрие чувствата ѝ.

— В последните дни след много размишления и обсъждане с моя съвет и съдилищата на Норта Мер Бароу от Подпорите беше осъдена за престъпленията си срещу това кралство. Срещу нея бяха повдигнати обвинения в убийство и тероризъм и ние сметнахме, че тя е най-лошият от плъховете, гризящи нашите корени. — Мейвън вдига за миг поглед към нея с неподвижно и съсредоточено изражение. Не искам да знам колко пъти е упражнявал това. — Наказанието ѝ беше да прекара целия си живот в затвора, след като първо бъде разпитана от собствените ми братовчеди от Династия Мерандус.

По нареждане на краля напред излиза мъж, облечен в тъмносиньо. Приближава се на сантиметри от Мер, достатъчно близо да допре леко ръка до която част от тялото ѝ си избере. Тя замръзва на място, застава напълно неподвижна с всеки сантиметър на тялото си, за да не трепне.

— Аз съм Самсон от Династия Мерандус и проведох разпита на Мер Бароу.

Пред мен Джулиан вдига ръка към устата си. Единственият знак колко е обезпокоен.

— Аз съм внушител, моята способност ми позволява да пренебрегвам обичайните лъжи и увъртания, на които разчитат повечето затворници. Затова признавам, че когато Мер Бароу ни каза истината за Алената гвардия и нейните ужаси, не ѝ повярвах. Свидетелствам тук за протокола, че сгреших, когато се съмнявах в нея. Онова, което видях в нейните спомени, беше болезнено и смразяващо.

Нова поредица от шушукания из стаята, нови шъткания. Напрежението обаче все още е осезаемо, както и объркването. Полковникът се изправя със скръстени ръце. Сигурна съм, че всички обмислят греховете си и се питат за какво ли може да бръщолеви този глупак Самсон. От едната страна Фарли с присвити очи почуква с вилицата по устната си. Изругава под нос, но не мога да попитам защо.

Мер повдига брадичка, изглежда така, сякаш ще повърне върху ботушите на краля. Бас държа, че ѝ се иска да го направи.

— Отидох при Алената гвардия по своя воля — казва тя. — Те ми казаха, че брат ми е бил екзекутиран, докато е служил в легионите, за престъпление, което не бил извършил. — При споменаването на Шейд гласът ѝ изневерява. До мен дишането на Фарли се учестява, а ръката ѝ се присвива върху корема. — Попитаха дали искам отмъщение за смъртта му. Аз исках. Затова се заклех във вярност пред тяхната кауза и бях внедрена на служба в кралската резиденция в Двореца на Слънцето.

Дойдох в двореца като Червен шпионин, но дори аз не знаех, че съм нещо съвсем друго. По време на Изпитанието на кралиците открих, че по някакъв начин притежавам способност да създавам електричество. След допитване покойните крал Тиберий и кралица Елара решиха да ме приемат без много шум да изучат каква съм и евентуално да ме научат в какво би могла да се превърне способността ми. Замаскираха ме като Сребърна, за да ме предпазят. Правилно се досещаха, че една Червена, която притежава необичайна способност, ще бъде смятана за чудато създание в най-добрия случай, за изчадие — в най-лошия, и скриха самоличността ми, за да ме опазят от предразсъдъците както на Червени, така и на Сребърни. Кръвният ми статут беше известен на малцина, включително на Мейвън, както и на Ка… на принц Тиберий.

Но Алената гвардия откри каква съм. Заплашиха да ме разобличат публично, както за да сринат доверието в краля, така и за да ме изложат на опасност. Бях принудена да им служа като шпионин, да изпълнявам заповедите им и да улесня внедряването им в кралския двор.

Следващият протест, надигнал се откъм стаята, е по-силен и не е лесно да бъде потушен.

— Това са наистина невероятни глупости — изръмжава Килорн.

— Най-важната ми мисия беше да вербувам Сребърни съюзници за Алената гвардия. Бях инструктирана да се насоча към принц Тиберий, умел воин и престолонаследник на Норта. Той беше… — Тя се поколебава, очите ѝ се забиват като свредели в нашите. Шарят напред-назад с търсещ поглед. С ъгълчето на окото си виждам как Кал свежда глава. — Беше лесен за убеждаване. Щом разбрах как да го убедя, помогнах и на Алената гвардия в плановете им за Прострелването на слънцето, след което останаха единайсет мъртъвци, и бомбардирането на Моста на Арчън.

Когато принц Тиберий уби баща си, крал Мейвън се задейства бързо, правейки единствения избор, който смяташе, че може да направи — потреперва гласът ѝ. До нея Мейвън полага всички усилия да изглежда тъжен при споменаването на убития си баща. — Той скърбеше, а ние бяхме осъдени на екзекуция на арената. Успяхме да се измъкнем живи единствено благодарение на Алената гвардия. Те отведоха и двама ни в островна крепост по крайбрежието на Норта.

Държаха в плен там мен и принц Тиберий и както открих, брата, когото мислех, че съм изгубила. Подобно на мен той притежаваше необичайна способност и подобно на мен будеше страх у Алената гвардия. Те възнамеряваха да ни убият: нас, които наричат новокръвни. Когато открих, че съществуват други като мен, а Алената гвардия ги преследва, за да ги изтреби, успях да избягам заедно с брат си и неколцина други. Принц Тиберий дойде с нас. Сега знам, че е възнамерявал да си създаде армия, за да се опълчи срещу брат си. След няколко месеца Алената гвардия застигна всички ни и убиха малкото Червени с необичайни способности, които успяхме да открием. Брат ми беше убит в този конфликт, но аз се спасих сама.

Като никога горещината в стаята не идва от Кал. Всички кипят от ярост. Това не е Мер. Тези думи не са нейни. Но въпреки това изпитвам толкова силен гняв, колкото и останалите. Как може изобщо да позволи на тези думи да излязат от устата ѝ? По-скоро бих плюла кръв, отколкото да изрека втълпените ми от Мейвън лъжи. Но какъв избор има тя?

— Тъй като нямах къде другаде да отида, се предадох на крал Мейвън и правосъдието, което смяташе да ми въздаде. — Решителността ѝ рухва къс по къс, докато по бузите и започват да се стичат сълзи. Срамувам се да кажа, че те помагат на малката ѝ реч повече от каквото и да е друго. — Сега стоя тук като доброволен затворник. Съжалявам за онова, което сторих, но съм готова да направя каквото мога, за да спра Алената гвардия и тяхната ужасяваща надежда за бъдещето. Те не се застъпват за никого освен за самите себе си и за хората, които могат да контролират. Убиват всички други, всеки, който се изпречи на пътя им. Всеки, който е различен.

Последните думи засядат на гърлото ѝ, отказвайки да излязат. На трона Мейвън седи неподвижно, но гърлото му леко се раздвижва. Издава звук, който камерата не може да долови, подтиква я да завърши така, както той иска.

Мер Бароу вдига брадичка и се взира гневно напред. Очите ѝ изглеждат черни от гняв.

— Ние, новокръвните, не сме достойни за тяхната зора.

Викове и протести изригват из стаята, запращайки неприлични думи по адрес на Мейвън, към внушителя от рода Мерандус, дори към Мълниеносното момиче, задето изрича думите.

— … не крал, а жесток звяр…

— … по-скоро ще се самоубия, отколкото да кажа…

— … просто марионетка…

— … предателка, чисто и просто…

— … не за пръв път им играе по свирката…

Килорн избухва пръв, свивайки двете си ръце в юмруци:

— Мислите, че е искала да направи това? — казва той с глас, достатъчно силен да се чуе навсякъде, но не груб. Лицето му почервенява от безсилно раздразнение и Кал слага ръка върху рамото му, изправяйки се заедно с него. Това принуждава доста хора да замлъкнат, особено по-младите офицери. Израженията им са смутени, извинителни, дори засрамени от упрека на едно осемнайсетгодишно момче.

— Тихо всички! — избоботва полковникът, принуждавайки останалите да млъкнат. Обръща се веднъж да ни погледне с двете си различни очи. — Проклетото създание още говори.

— Полковник… — изръмжава Кал. В тона му се долавя ясна заплаха. В отговор полковникът посочва към екрана. Към Мейвън, не към Мер.

— … предложим убежище на всеки, бягащ от терора на Алената гвардия. А собствените ми врати са отворени за новокръвните сред вас, криещи се от онова, което прилича на геноцид. Дадох указания до кралските дворци в Арчън, Харбър Бей, Делфи и Съмъртън, както и на военните фортове в Норта, да опазят вашия вид от изтребване. Ще получите храна, подслон и ако желаете, трениране на способностите си. Вие сте мои поданици, които трябва да закрилям, и аз ще го сторя с всички възможни средства. Мер Бароу не е първата новокръвна, която се присъединява към нас, и няма да бъде последната. — Има самодоволната дързост да положи длан върху ръката ѝ.

Значи ето по този начин едно едва възмъжало момче става крал. Не само е безпощаден и лишен от угризения, а също е и просто гениален. Ако не е гневът, който бушува в мен, бих се впечатлила. Трикът му ще причини проблеми за Гвардията, разбира се. Лично аз се интересувам повече от онези новокръвни, които още са някъде навън. Бяхме вербувани за Мер и нейния бунт, без да имаме особен избор по въпроса. Сега имаме още по-малък. Гвардията или кралят. И едните, и другият гледат на нас като на оръжия. И едните, и другият ще ни навлекат смъртта. Но само единият иска да ни държи в окови.

Хвърлям поглед през рамо, търсейки Ейда. Залепила е очи за екрана, запаметява без усилие всеки тик и промяна в тона, за да се задълбочи върху тях по-късно. Също като мен се мръщи, мислейки за по-голямата тревога, която все още никой член на Алената гвардия не изпитва. Какво ще стане с хората като нас?

— На Алената гвардия казвам само това — добавя Мейвън, изправяйки се от трона си. — Вашата зора не е много повече от мрак и никога няма да превземе тази страна. Ще се борим до последно. Сила и мощ.

На подиума и из останалата част от тронната зала скандирането отеква от всяка уста. Включително тази на Мер.

— Сила и мощ.

Образът се задържа за секунда, прогаряйки гледката във всеки мозък. Червена и Сребърен, Мълниеносното момиче и крал Мейвън, обединени срещу огромното зло, за каквото ни представят. Знам, че изборът не е на Мер, но вината е нейна. Нима не е осъзнала, че ако не я убие, той ще я използва?

Не мислеше, че ще го направи. Кал каза това преди по повод на разпита ѝ. И двамата проявяват слабост по отношение на Мейвън и тази слабост продължава да измъчва всички ни.

По-рано в Резката Мер направи всичко по силите си, за да ме обучи да използвам способността си. Упражнявам се тук, когато мога, заедно с другите новокръвни, които усвояват пределите на способностите си. Кал и Джулиан Джакос се опитват да помагат, но аз и много други изпитваме огромно нежелание да се доверим на тяхното обучение. Освен това намерих някого другиго, който да ми помага.

Знам, че способността ми се е усилила дори и контролът ми над нея да не е по-голям. Чувствам я сега, напираща под кожата ми, блажена празнина, която да укроти хаоса около мен. Умолява ме, а аз стискам юмрук, за да я прогоня, удържайки тишината. Не мога да насоча гнева си към хората в тази стая. Те не са врагът.

Когато екранът почернява, давайки знак, че обръщението е приключило, прозвучават дузина гласове едновременно. Кал стоварва длан върху бюрото пред себе си и се обръща, мърморейки си под нос.

— Видях достатъчно — струва ми се, че казва, преди да се измъкне от стаята. Глупак. Познава родния си брат. Може да разчепка думите на Мейвън по-добре от когото и да било от нас.

Полковникът също го знае.

— Върнете го тук — казва полугласно и се привежда да заговори на Джулиан. Сребърният кимва и плавно се отправя да доведе обратно племенника си. Мнозина млъкват, за да го проследят как отива.

— Капитан Фарли, вие какво мислите? — пита полковникът: острият му тон връща вниманието в нужната посока. Той скръства ръце и се обръща да погледне дъщеря си в лицето.

Фарли рязко се съсредоточава, привидно незасегната от думите му. Преглъща хапка картоф.

— Естественият отговор би бил наше собствено излъчване в ефир. Да опровергаем твърденията на Мейвън, да покажем на страната кого сме спасили.

Да ни използват като пропаганда. Да правят точно същото, каквото Мейвън причинява на Мер. Стомахът ми се стяга при мисълта да бъда избутана пред камера, принудена да пея възхвали за хората, които едва понасям и на които не мога напълно да се доверя.

Баща ѝ кимва:

— Съгласен съм…

— Но не мисля, че това е правилният курс на действие.

Полковникът повдига веждата на съсипаното си око.

Тя приема това като покана да продължи:

— Това ще са просто думи. Нищо полезно в края на краищата, в схемата на онова, което става. — Почуква с пръсти по устните си и почти виждам как се въртят зъбчатите колелца в главата ѝ. Мисля, че трябва да накараме Мейвън да продължи да говори, докато ние продължаваме да действаме. Проникването ни в Корвиум вече оказва натиск и напрежение върху краля. Видя ли как е отделил града? Военните там? Опитва се да повдигне бойния дух. Защо да правят това, ако не е нужно?

В дъното на стаята Джулиан се връща с ръка върху рамото на Кал. Еднакво високи са, макар че Кал изглежда поне двайсет и пет килограма по-тежък от вуйчо си. Затворът Корос със сигурност се е отразил толкова тежко на Джулиан, колкото и на останалите от нас.

— Разполагаме с доста информация относно Корвиум — добавя Фарли. — И неговата важност за военните на Норта, да не споменаваме пък за бойния дух на Сребърните, го превръща в идеалното място.

— За какво? — чувам се да питам, изненадвайки всички в стаята, включително себе си.

Фарли е така добра да се обърне директно към мен.

— Първото нападение. Официалното обявяване на война от Алената гвардия срещу краля на Норта.

Кал издава звуци, подобни на сподавено скимтене: не това, което човек би очаквал от един принц и войник. Лицето му пребледнява, очите му са разширени от нещо, което може да бъде единствено страх.

— Корвиум е крепост. Град, построен с единствената цел да оцелее по време на война. Вътре има хиляда Сребърни офицери, войници, обучени да…

— Да се организират. Да се бият срещу езерняци. Да стоят в окопите и да обозначават места върху карта — изстрелва в отговор Фарли. — Кажи ми, че греша, Кал. Кажи ми, че себеподобните ти са готови да се бият зад собствените му стени.

Гневният поглед, който ѝ отправя, би прерязал всекиго другиго, но Фарли не губи твърдостта си. Всъщност противопоставя се още по-силно.

— Това е истинско самоубийство за теб и за всеки, който ти се изпречи на пътя — казва ѝ той. Тя се засмива на явното париране, подмамвайки го да продължи. Той се владее добре: огнен принц, който няма желание да пламне. — Отказвам да участвам в това — изръмжава той. — Успех с нападането на Корвиум без евентуалните разузнавателни сведения, за които сте разчитали на мен.

Емоциите на Фарли не са така подхранвани от умения, каквито имат Сребърните. Стаята няма да изгори заедно с нея независимо в колко силна гореща червенина се облива лицето ѝ.

— Благодарение на Шейд Бароу вече разполагам с всичко, което ми е нужно.

Името обикновено има отрезвяващ ефект. Да помним Шейд, означава да помним как загина и какво въздействие имаше това върху неговите любими хора. То направи Мер студена, празна, превърна я в човек, готов да предложи в замяна себе си, за да предпази приятелите и близките си от същата съдба. Остави Фарли сама, ексцентрична в стремежите си, съсредоточена единствено върху Алената гвардия и нищо друго. Не познавах никого от тях от кой знае колко време, преди Шейд да умре, но дори аз скърбя за предишната им същност. Загубата е променила и двете, и то не към по-добро.

Тя се заставя да изтърпи болката, която носи споменът за Шейд, та дори и само за да натрие носа на Кал.

— Преди да инсценираме екзекуцията му, Шейд беше ключовият ни агент в Корвиум. Използваше способността си, за да ни захранва с толкова информация, колкото успееше да ни даде. Не си помисляй дори за секунда, че си единствената карта, която можем да разиграем в това — казва Фарли овладяно. После се обръща обратно към полковника: — Предлагам мащабно нападение, при което да вкараме в употреба новокръвните заедно с Червени войници и внедрените ни агенти, които са вече в града.

Да вкараме в употреба новокръвните. Думите жилят, пробождат и изгарят, оставят горчив вкус в устата ми.

Предполагам, че е мой ред да изхвърча гневно от стаята.

Кал ме проследява как си отивам, стиснал устни в мрачна, твърда линия.

Не си единственият, който може да се държи драматично, помислям си, докато го оставям зад гърба си.