Кралска клетка

Четиринайсет Мер

Преди залавянето си прекарах месеци наред, кръстосвайки страната, измъквах се от преследвачите, изпратени от Мейвън, и вербувах новокръвни. Спях на под от отъпкана пръст, ядях каквото успеехме да откраднем, прекарвах всичките си будни часове, чувствах или твърде много, или твърде малко, опитвах всичко по силите си, за да изпреваря всичките ни демони. Натискът не ми се отразяваше добре. Затворих се в себе си и изолирах приятелите си, семейството си, всички, близки до мен. Всеки, който искаше да помогне или да разбере. Разбира се, съжалявам за това. Разбира се, иска ми се да можех да се върна обратно в Резката, при Кал и Килорн и Фарли и Шейд. Щях да действам различно. Щях да съм различна.

За жалост, никой Сребърен или новокръвен не може да промени миналото. Грешките ми не могат да бъдат отменени, забравени или пренебрегнати. Но мога да се реванширам. Сега мога да направя нещо.

Виждала съм Норта, но в качеството си на престъпник. От сенките. Гледката от страната на Мейвън, когато съм част от огромния му антураж, е като разликата между нощта и деня. Потръпвам под палтото си, сключила ръце, за да се топля. Заради съчетанието от смазващата мощ на пазачите Арвън и оковите си съм по-уязвима за студа. Въпреки омразата си към Мейвън откривам, че се промъквам по-близо до него дори и само за да се възползвам от постоянната му топлина. От другата му страна Еванджелин прави обратното, държи се на разстояние. Съсредоточава вниманието си повече върху управителя Уел, отколкото върху краля, и от време на време му шепне нещо с достатъчно нисък глас, за да не прекъсне речта на Мейвън.

— Смирено благодарен съм ви за посрещането, както и за подкрепата ви за един млад и неопитен крал.

Гласът на Мейвън отеква, усилен от микрофоните и високоговорителите. Не чете от лист и някак изглежда, че успява да установи зрителен контакт с всеки един от хората, стълпили се на градския площад под балкона. Като всичко, свързано с краля, дори мястото е начин за манипулация. Стоим над стотици хора и гледаме надолу, издигната отвъд обсега на простосмъртните. Събраните хора от Арборус, самата столица на управителя Уел в пределите на неговото владение, се взират нагоре, вдигнали лица по начин, от който ме засърбява кожата. Червените се блъскат, за да видят по-добре. Лесно се различават, застанали на групички, навлечени в пластове неподхождащи си дрехи, с лица, поруменели от студа, докато Сребърните граждани са облечени в кожи. Из тълпата се мяркат облечени в черно офицери от Сигурността, бдителни като Пазителите, поставени на пост на балкона и по съседните покриви.

— Храня надежда тази обиколка за ознаменуване на коронацията да ми позволи не само да опозная по-дълбоко кралството си, а да успея да разбера по-дълбоко и вас. Вашите борби. Вашите надежди. Вашите страхове. Защото аз определено се страхувам. — Мърморене се разнася из тълпата отдолу, както и из групата, събрана на балкона. Дори Еванджелин хвърля кос поглед към Мейвън, присвила очи над безупречната бяла яка на кожената си наметка. — Ние сме кралство на ръба, заплашващо да се разпадне под тежестта на войната и тероризма. Мой тържествен дълг е да попреча това да се случи и да ни спася от ужасите на каквато там анархия Алената гвардия желае да установи. Толкова много хора са мъртви — в Арчън, в Корвиум, в Съмъртън. Сред тях — собствените ми майка и баща. Родният ми брат — покварен от метежническите сили. Но въпреки това аз не съм сам. Имам вас. Имам Норта. — Той въздъхва бавно, на бузата му потрепва мускул. — И ще се изправим заедно срещу враговете, стремящи се да унищожат нашия начин на живот, Червени и Сребърни. Отдавам живота си на изкореняването на Алената гвардия по всеки възможен начин.

Ликуващите възгласи отдолу ми звучат като удряне на метал в метал, като скърцане, като ужасяващ шум. Запазвам лицето си неподвижно, с грижливо отработено изражение на безразличие. Върши по-добра работа от всеки щит.

Всеки ден речта му става все по-категорична и твърда, думите му — грижливо подбрани и размахвани като ножове. Нито веднъж не изрича думата бунтовник или революция. Членовете на Алената гвардия са винаги терористи. Винаги убийци. Винаги врагове на нашия начин на живот, какъвто и да е той. И за разлика от родителите си той умело внимава да не обижда Червените. Обиколката минава в еднаква степен през имения на Сребърни и градове на Червени. Той сякаш е като у дома си и в двете и нито за миг не трепва при срещата с най-лошото, което неговото кралство може да предложи. Дори посещаваме едно от гетата на фабричните работници: от онези места, които никога няма да забравя. Опитвам се да не се присвивам от ужас, когато минаваме покрай нестабилните постройки със спални помещения или когато излизаме навън в замърсения въздух. Единствено Мейвън изглежда несмутен и се усмихва на работниците и татуираните им вратове. Не покрива уста като Еванджелин, нито получава позиви за повръщане при миризмата като толкова много други, включително аз. По-добър е в това, отколкото някога съм очаквала. Знае, както родителите му не можеха или отказваха да разберат, че да съблазни Червените за своята Сребърна кауза, е навярно най-добрият му шанс за победа.

В друг Червен град, на стъпалата на резиденция на Сребърни, той полага следващото блокче в настилката на смъртоносен път. Хиляда бедни фермери гледат отстрани, без да смеят да вярват, без да дръзнат да се надяват. Дори аз не знам какво прави той.

— Мерките, оповестени от баща ми, бяха пуснати в действие след смъртоносно нападение, което доведе до смъртта на множество правителствени служители. Това беше неговият опит да накаже Алената гвардия за тяхната злина, а за мой срам вместо това само наказа вас. — Пред очите на толкова много хора той свежда лице. Гледката е трогателна. Сребърен крал, прекланящ се пред Червените множества. Налага се да си напомня, че това е Мейвън. Това е номер. — Считано от днес, обявявам Мерките за премахнати и отменени. Те бяха грешки на един добронамерен крал, но все пак грешки.

Той хвърля поглед към мен само за миг, но мигът ми е достатъчен да разбера, че реакцията ми го интересува.

Мерките. Възрастта за принудително взимане в армията — снижена на петнайсет години. Вечерен час. Смъртно наказание за всяко престъпление. Всичко — с цел Червеното население на Норта да бъде настроено срещу Алената гвардия. Всичко — изчезващо в един миг, за времето, нужно за един удар на черното сърце на един крал. Би трябвало да се чувствам щастлива. Би трябвало да се чувствам горда. Той прави това заради мен. Някаква част от него мисли, че това ще ми достави удоволствие. Някаква част мисли, че това ще ме опази. Но да гледам как Червените, моите собствени хора, надават приветствени възгласи в чест на потисника си, само ме изпълва с ужас. Свеждам поглед и откривам, че ръцете ми треперят.

Какво прави той? Какво планира?

За да открия, трябва да прелетя толкова близо до пламъка, колкото се осмелявам.

Той приключва изявата си, като минава през тълпата, ръкувайки се с толкова много Червени, колкото и Сребърни. Движи се сред тях с лекота, обграден от Пазители в ромбоидна формация. Самсон Мерандус винаги му пази гърба и се питам колко души усещат допира на ума му до техните. Той по-добре от всичко друго може да възпре един кандидат-убиец. Еванджелин и аз вървим отзад, и двете — със стражи. Както винаги отказвам да се усмихвам, да гледам, да докосвам когото и да било. Така е по-безопасно за тях.

Транспортьорите ни чакат, двигателите им издават тих мъркащ звук. Над нас свъсеното небе притъмнява и усещам мирис на сняг. Докато пазачите ни сгъстяват редиците си, затягайки строя, за да позволят на краля да влезе в транспортния си камион, забързвам ход възможно най-много. Сърцето ми препуска, а дъхът ми се носи на бели облачета по студения въздух.

— Мейвън — изричам високо.

Въпреки ликуващата тълпа зад нас той ме чува и спира на стъпалото на военния камион. Обръща се с плавна грациозност, дългото му наметало се развява и се показва кървавочервена подплата. За разлика от нас, останалите, на него не му се налага да се облича в кожи, за да му е топло.

Придърпвам палтото си и се загръщам, било то и само за да дам на неспокойните си ръце още някакво занимание.

— Сериозно ли говореше?

До собствения си превоз Самсон гледа втренчено, очите му се забиват като свредели в моите. Не може да проникне в ума ми, не и докато нося оковите, но това не го прави безполезен. Разчитам, че действителното ми объркване ще създаде маската, която искам да нося.

Нямам илюзии по отношение на Мейвън. Познавам коварното му сърце и знам, че това сърце изпитва нещо към мен. Нещо, от което той иска да се отърве, но с което никога не може да се раздели. Когато ми махва с ръка да отида до транспортьора му, давайки ми знак да се кача при него, очаквам да чуя насмешливото изсумтяване или възражението на Еванджелин. Тя не прави нито едното, нито другото и побързва да отиде до собствения си транспорт. В студа не блести толкова ярко. Има почти човешки вид.

Пазачите Арвън не ни следват, макар че опитват. Мейвън ги спира с един поглед.

Неговият транспортьор е различен от всеки друг, в който някога съм се качвала. Шофьорът и пазачът отпред са отделени от пасажерите със стъклена преграда, която херметично затваря всички ни заедно. Стените и прозорците са дебели, непроницаеми за куршуми. Пазителите също не се вмъкват вътре, а вместо това се покатерват направо отгоре върху камиона и заемат отбранителни позиции във всеки ъгъл. Смущаващо е да знам, че точно над мен седи Пазител с оръжие. Но не толкова смущаващо, колкото кралят, който седи срещу мен, взира се и чака.

Оглежда ръцете ми, наблюдава ме как потривам замръзналите си пръсти.

— Студено ли ти е? — промърморва.

Бързо пъхвам длани под краката си, за да ги стопля. Камионът набира скорост напред.

— Наистина ли ще го направиш? Ще сложиш край на Мерките?

— Мислиш, че бих излъгал?

Не успявам да се сдържа и се засмивам мрачно. Някъде в някакво тайно кътче на ума си пожелавам да имам нож. Питам се дали може да ме изпепели, преди да му прережа гърлото.

— Ти? Никога.

Той се ухилва и свива рамене, размърдвайки се, за да се намести по-удобно на меките седалки.

— Наистина мислех онова, което казах. Мерките бяха грешка. Прилагането им донесе повече вреда, отколкото полза.

— На Червените? Или на теб?

— И на мен, и на тях, разбира се. Макар че бих благодарил на баща си, ако можех. Очаквам, че поправянето на извършените от него неправди ще ми спечели подкрепа сред твоите хора. — Студената отчужденост в гласа му е, най-меко казано, смущаваща. Сега знам, че е породена от спомени за баща му. Отровени мисли, в които не е останала каквато и да е любов или щастие. — Страхувам се, че на твоята Алена гвардия няма да са ѝ останали много привърженици по времето, когато това приключи. Ще ги довърша без поредната безполезна война.

— Мислиш, че като даваш на хората трохи, това ще ги укроти? — изръмжавам, посочвайки с брадичка към прозорците. Ферми, оголени за зимата, се простират към хълмовете. — О, прекрасно, кралят ми върна две години от живота на детето ми. Няма значение, че в крайна сметка те пак ще бъдат отведени.

Самодоволната му усмивка става по-широка:

— Така ли мислиш?

— Да, така мисля. Такова е това кралство. Такива са били винаги нещата.

— Ще видим. — Той се навежда още повече и вдига крак на седалката до мен. Дори си сваля короната и я върти между ръцете си. Бронзови и железни пламъци проблясват на приглушената светлина и отразяват моето и неговото лице. Бавно се отдръпвам и се свивам в ъгъла.

— Предполагам, че ти дадох суров урок — казва той. — Миналия път изпусна толкова много и сега не се доверяваш на нищо. Вечно наблюдаваш, търсиш информация, която никога няма да използваш. Досети ли се вече къде отиваме? Или защо?

Поемам си дъх. Чувствам се, сякаш съм обратно в класната стая на Джулиан и той ме изпитва по картата. Сега залозите ми се струват много по-високи.

— Сега се намираме на Железния път и се отправяме на северозапад. Към Корвиум.

Той има наглостта да намигне.

— Близо си.

— Нали не отиваме към… — примигвам бързо, опитвайки се да мисля. Мозъкът ми жужи оживено, обработва всички късчета информация, които ревниво съм събирала в течение на дните. Отломки от новини, късчета слухове. — Рокаста? Да преследваш Кал ли тръгваш?

Мейвън се обляга още по-назад, развеселен.

— Толкова дребнаво мислене. Защо бих губил време да преследвам слухове за изпратения си в изгнание брат? Имам да приключвам война и да предотвратявам бунт.

— Да… приключваш война?

— Ти и сама каза: Езерните земи биха отхвърлили властта ни, ако получат този шанс. Не смятам да допусна това да се случи. Особено при положение че вниманието на Пиемонт е съсредоточено другаде, върху собствените им многобройни проблеми. Трябва да се справя лично с тези въпроси. — Макар че в транспортьора е топло до голяма степен благодарение на огнения крал, който седи пред мен, чувствам как надолу по гръбнака ми преминава леден пръст.

Някога сънувах Задушливите земи. Мястото, където баща ми изгуби крака си, където братята ми едва не изгубиха живота си. Където умират толкова много Червени. Пустош от пепел и кръв.

— Ти не си воин, Мейвън. Не си генерал или войник. Как е възможно да се надяваш да ги победиш, когато…

— Когато други не можаха? Където татко не можа? Когато Кал не можа? — изсъсква той. Всяка дума звучи като пукане на кост. — Права си, не съм като тях. Войната не е това, за което съм създаден.

Създаден. Изрича го с такава лекота. Мейвън Калоре не е сам себе си. Ясно ми каза това. Той е конструкция, творение на майчините си събирания и изваждания. Механизъм, машина, бездушен и изгубен. Какъв ужас: да знам, че някой такъв човек държи съдбите ни в дланта на треперещата си ръка.

— Няма да е загуба, не и наистина — продължава да говори монотонно той, за да отвлича вниманието и на двама ни. — Военната ни икономика просто ще насочи вниманието си към Алената гвардия. А после към онзи, от когото изберем да се боим след това. Онзи подход, който е най-добър за контрол на числеността на населението…

Ако не са оковите, яростта ми със сигурност би превърнала транспортьора в купчина наелектризирано старо желязо. Вместо това скачам напред, хвърлям се с ръце, протегнати да го хвана за яката. Пръстите ми се извиват под реверите на жакета му и сграбчвам плата в двата си юмрука. Без да мисля, го блъскам, тласкам, притискам го обратно в седалката му. Той трепва на една длан разстояние от лицето ми, дишайки тежко. Изненадан е точно толкова, колкото съм и аз. Не е лесно. Моментално се вцепенявам от шок, неспособна да помръдна, парализирана от страх.

Той се взира в мен, очи в очи, неговите с тъмни и дълги мигли. Толкова съм близо до него, че мога да видя как зениците му се разширяват. Иска ми се да можех да изчезна. Иска ми се да бях на другия край на света. Бавно, спокойно ръцете му намират моите. Затягат се върху китките ми, опипват оковите и костта. После отдръпва рязко юмруците ми от гърдите си. Оставям го да ме помръдне, твърде ужасена за нещо друго. При докосването му по кожата ми полазват тръпки, дори под ръкавиците. Нападнах го. Мейвън. Краля. Една дума, едно потропване по прозореца и някой Пазител ще ми изтръгне гръбнака. Или той лично ще ме убие. Ще ме изгори жива.

— Сядай обратно долу — прошепва: всяка дума е остра. Дава ми един-единствен шанс.

Подобно на тромава котка, се подчинявам, оттегляйки се в ъгъла си.

Той се съвзема по-бързо от мен и поклаща глава с едва доловима усмивка. Бързо приглажда жакета си и отмята назад къдрица разчорлена коса.

— Ти си умно момиче, Мер. Не ми казвай, че никога не си свързвала точно тези точки.

Дишам с усилие, сякаш върху гърдите ми има камък. Чувствам как в бузите ми се надига топлина както от гняв, така и от срам.

— Те искат нашето крайбрежие. Нашето електричество. Ние искаме тяхната обработваема земя, ресурси… — запъвам се с думите, на които ме учеха в разнебитено училище. Изражението върху лицето на Мейвън само става по-развеселено. — В книгите на Джулиан… кралете имали разногласия. Двама мъже, спорещи над шахматна дъска като разглезени деца. Те са причината за всичко това. За сто години война.

— Мислех, че Джулиан те е научил да четеш между редовете. Да виждаш думите, останали неказани. — Той поклаща глава, отчаян от мен. — Предполагам, че дори той не е могъл да поправи дългогодишното ти слабо образование. Още една добре използвана тактика, бих могъл да добавя.

Това ми е известно. Това съм знаела винаги и съм съжалявала горчиво за него. Червените нарочно биват държани глупави и непросветени. Държани в невежество. Това ни прави по-слаби, отколкото вече сме. Собствените ми родители не могат дори да четат.

Примигвам, за да прогоня горещите сълзи на безсилен гняв. Знаеше всичко това, казвам си, опитвайки се да се успокоя. Войната е хитрост за отклоняване на вниманието, прикритие, за да бъдат държани Червените под контрол. Нашият конфликт може и да свърши, но винаги ще започва друг.

Вътрешностите ми се сгърчват, когато осъзнавам колко нагласена е била играта за всички от толкова отдавна.

— Глупавите хора са по-лесни за контролиране. Защо според теб майка ми задържа баща ми толкова дълго? Той беше пияница, сломен слабоумен глупак, сляп за толкова много неща, доволен да запази нещата както си бяха. Лесен за контролиране, лесен за използване. Човек, когото да манипулира — и да обвинява.

Бясна, прокарвам ръка по лицето си, опитвам се да скрия всяко свидетелство за емоции. Въпреки това Мейвън гледа: изражението му малко се смекчава. Сякаш това помага с нещо.

— Е, и какво ще правят двама Сребърни крале, щом спрат да насъскват Червените едни срещу други? — изсъсквам. — Ще започнат да ни изпращат да маршируваме и да скачаме от зъбери ей така, напосоки? Ще теглят имена в лотария?

Той подпира ръка на брадичката си:

— Не мога да повярвам, че Кал никога не та е казвал нищо за това. Макар че всъщност не гореше от желание да се възползва от шанса да промени нещата, дори не и заради теб. Вероятно не е смятал, че можеш да се справиш с това — или, ами, навярно не е смятал, че ще го разбереш…

Юмрукът ми се стоварва върху бронираното стъкло на прозореца. Веднага ме заболява и аз се заравям в болката, използвам я, за да възпра мислите си за Кал. Не мога да си позволя да падна в тази давеща спирала дори да е вярно. Макар че някога Кал беше готов да подкрепи тези ужаси.

— Недей — изсъсквам му. — Недей.

— Не съм глупак, малко Мълниеносно момиче. — Озъбената му гримаса е в тон с моята собствена. — Ако ти смяташ да играещ в моя ум, аз ще играя в твоя. В това ни бива.

Преди ми беше студено, но сега горещината на гнева му заплашва да ме погълне. С чувство на гадене притискам буза към студеното стъкло на прозореца и затварям очи.

— Не ме сравнявай със себе си. Не сме еднакви.

— Хора като нас — подмята презрително той. — Ние лъжем всички. Особено самите себе си.

Идва ми отново да стоваря юмрук в прозореца. Вместо това пъхам юмруци плътно под ръцете си, старая се да се свия в себе си. Може би просто ще се смаля и ще изчезна. С всеки дъх все повече и повече съжалявам, че съм се качила в неговия транспортьор.

— Никога няма да убедиш Езерните земи да се съгласят — казвам.

Чувам го как издава дълбок гърлен смях:

— Странно. Вече се съгласиха.

Шокирана, рязко отварям очи.

Той кимва: изглежда доволен от себе си.

— Управителят Уел съдейства за провеждането на среща с един от техните най-важни министри. Има връзки на север и е… лесен за убеждаване.

— Вероятно защото държиш дъщеря му за заложница.

— Вероятно — съгласява се той.

Значи ето какво представлява тази обиколка. Утвърждаване на власт, създаване на нов съюз. Извиване на ръце и пречупване на воля чрез нужните средства. Знаех, че има и някаква друга причина, а не е само за показ, но това — това не можех да си представя. Мисля си за Фарли, за полковника, за техните войници езерняци, дали клетва пред Алената гвардия. Как ще им се отрази едно примирие?

— Не гледай толкова умърлушено. Слагам край на една война, за която загинаха милиони, и донасям мир на една страна, която вече не знае значението на тази дума. Би трябвало да се гордееш с мен. Би трябвало да ми благодариш. Недей… — Вдига ръка в отбранителен жест, когато го заплювам.

— Наистина не е зле да измислиш друг начин да изразяваш гнева си — промърморва, бършейки униформата си.

— Свали ми оковите и ще ти покажа един.

Той надава смях, подобен на лай:

— Да, разбира се, госпожице Бароу.

Навън небето притъмнява, а светът избледнява до сиво. Допирам длан до стъклото, пожелавайки си да изпадна през него. Не се случва нищо. Все още съм тук.

— Трябва да призная, че съм изненадан — добавя той. — Имаме далеч повече общи неща с Езерните земи, отколкото си мислиш.

Челюстта ми се стяга и процеждам през зъби:

— И вие, и те използвате Червените като роби и пушечно месо.

Той се надига и сяда толкова бързо, че трепвам.

— И ние, и те искаме да сложим край на Алената гвардия.

Почти комично е. Всяка стъпка, която правя, рикошира в лицето ми. Опитах се да спася Килорн от принудително вземане в армията, а вместо това осакатих сестра си. Станах прислужница, за да помогна на семейството си, а само след часове се превърнах в затворничка. Повярвах на думите на Мейвън и на вероломното му сърце. Повярвах, че Кал ще избере мен. Нападнах затвор, за да освободя хора, а накрая се озовах, стиснала в прегръдките си трупа на Шейд. Пожертвах се, за да спася хората, които обичам. Дадох на Мейвън оръжие. А сега, колкото и да се опитвам да подкопая царуването му отвътре, мисля, че направих нещо много по-лошо. Как ще изглеждат Езерните земи и Норта обединени?

Въпреки казаното от Мейвън все пак се отправяме към Рокаста, устремявайки се по още спирки на маршрута за коронацията из района на Западните езера. Не отсядаме никъде. Или няма дом, който да е достатъчно представителен за двора на Мейвън, или той просто не иска да бъде там. Разбирам защо. Рокаста е военен град. Не крепост като Корвиум, но въпреки това изградена, за да издържа армията. Грозен град, построен с мисъл за функционалността. Градът отстои на няколко мили от бреговете на езерото Тарион, а Железният път минава през сърцевината му. Разсича Рокаста на две като острие, отделяйки богатия Сребърен район на града от Червения. Без наличие на особено високи стени, градът сякаш ме връхлита изненадващо. Сенките на къщи и постройки се появяват от заслепяващо бяла снежна вихрушка. Сребърни създатели на бури се мъчат да поддържат пътя ни чист, борейки се с времето, за да не изостане кралят от разписанието си. Застават върху камионите ни, разчистват снега и леда около нас с равномерни движения. Без тях времето ще е много по-лошо, стоварваща се като чук жестока зима.

Въпреки това снегът навява в прозорците на транспортьора ми и замъглява света отвън. Вече няма вятърни тъкачи от талантливата Династия Ларис. Или са мъртви, или са си отишли, избягали с другите вдигнали се на бунт династии, и Сребърните, които са останали, не могат да направят нищо повече.

От малкото, което мога да видя, Рокаста се държи въпреки бурята. Червени работници се движат насам-натам, стиснали фенери, чиито светлинки се поклащат из мъглата като риби в мътна вода. Толкова близо до езерата са свикнали с такова време.

Загръщам се в дългото си палто, доволна, че ме топли, въпреки че то е чудовищна кървавочервена дреха. Хвърлям поглед към пазачите Арвън, все още облечени в обичайните си бели дрехи.

— Страх ли ви е? — подхвърлям към празния въздух. Не изчаквам отговора им, който знам, че няма да получа: всичките до един съсредоточено се преструват, че не чуват гласа ми. — В такава буря може да ви изгубим. — Въздишам под нос и скръствам ръце. — Ще ми се.

Транспортният камион на Мейвън потегля бавно пред моя, осеян с Пазители. Подобно на палтото ми те се открояват рязко в снежната буря: одеждите им с изобразени върху тях пламъци са като сигнална светлина за нас, останалите. Изненадана съм, че не си свалят маските въпреки ниската видимост. Сигурно им доставя наслада да имат нечовешки и плашещ вид — чудовища, които трябва да защитават друго чудовище.

Нашият конвой се отклонява от Железния път някъде близо до центъра на града, отправяйки се с пълна скорост по широк булевард, осветен накръст с примигващи светлини. Внушителни големи къщи и оградени със стени градски резиденции се издигат от улицата с топли и подканващи прозорци. Далече напред една часовникова кула ту се появява, ту изчезва, на моменти замъглявана от навяван от вятъра сняг. Удря три часът точно когато се приближаваме, отмервайки звънки звуци, които сякаш отекват с вибриране в гръдния ми кош.

Тъмни сенки се спускат по протежение на улицата, стават все по-плътни с всяка изминала секунда, докато бурята се усилва. Намираме се в Сребърния сектор, за което свидетелства липсата на боклук и отсъствието на Червени с окаян вид, бродещи из уличките. Вражеска територия. Сякаш вече не съм възможно най-дълбоко зад вражеските позиции.

В двора имаше слухове за Рокаста и конкретно за Кал. Няколко войници бяха получили сведения, че той е в града, или пък на някакъв старец му се сторило, че го е видял, и искал дажби в замяна за информацията. Но същото можеше да се каже за толкова много места. Би било глупаво от негова страна да дойде тук, в град, който все още е твърдо под контрола на Мейвън. Особено след като Корвиум е толкова наблизо. Ако е достатъчно благоразумен, сега е далече, добре скрит, и помага на Алената гвардия по най-добрия възможен начин. Странно е да си помисля, че Династия Ларис, Династия Айрал и Династия Хейвън въстанаха в негова чест, в името на един принц в изгнание, който никога няма да заеме трона. Каква загуба.

Административната сграда под часовниковата кула е направо натруфена в сравнение с останалата част от Рокаста, подобна с колоните и кристала си на двореца Уайтфакър. Нашият конвой спира плавно пред нея, „изплювайки“ ни навън в снега.

Тръгвам нагоре по стъпалата колкото мога по-бързо, вдигам вбесяващата червена яка, за да се предпазя от студа вътре. Очаквам топлина и жадна публика, която да улавя всяка добре пресметната дума на Мейвън. Вместо това откриваме хаос.

Някога това е била величествена зала за събирания: покрай стените има луксозни пейки и столове, сега избутани встрани. Повечето са натрупани едни върху други, преместени, за да направят място върху главната площ. Сепвам се от мириса на кръв. Странно нещо за зала, пълна със Сребърни.

После обаче виждам, че е не толкова зала, колкото лазарет.

Всички ранени са офицери, положени на походни легла в спретнати редици. С един поглед преброявам три дузини. Елегантните им униформи и спретнати медали показват, че са военни от различен ранг, с отличителни знаци на многобройни Висши Династии. Лечители на повърхностни рани им оказват медицинска помощ възможно най-бързо, но има само двама дежурни, които се разпознават по червеносребристите кръстове върху раменете си. Спринтират напред-назад, грижат се за нараняванията по ред на сериозността им. Единият отскача от стенещ мъж, за да коленичи над жена, която кашля сребърна кръв, с брадичка, обагрена в метално ярък цвят от течността.

— Пазител Сконос — казва мрачно Мейвън. — Помогнете на когото можете.

Един от маскираните му пазачи отговаря със скован поклон и се отделя от редицата на останалите защитници на краля.

Още от нас влизат един по един, задръствайки вече препълнената стая. Няколко членове на двора изоставят приличието, за да огледат войниците, търсят свои близки. Други са просто ужасени. Не е предвидено тези от техния вид да проливат кръвта си. Не и така.

Пред мен Мейвън се оглежда напред-назад с ръце на хълбоците. Ако не го познавах по-добре, бих си помислила, че е разстроен, гневен или тъжен. Но това се очертава като поредното представление. Макар това да са Сребърни офицери, усещам как ме пробожда жал към тях.

Лазаретът е доказателство, че моите пазачи Арвън не са направени от камък. За моя изненада Китън е тази, която се пречупва първа: очите ѝ се наливат със сълзи, докато се оглежда наоколо. Приковава поглед върху далечния край на залата. Тела, покрити с бели савани. Трупове. Дузина мъртви.

В краката ми млад мъж издишва със съскане. Държи едната си ръка на гърдите, притискайки вероятно вътрешно нараняване. Приковавам очи върху неговите, оглеждам униформата и лицето му. По-възрастен от мен, с класическа красота под ивици сребърна кръв. Чернозлатисти цветове. Династия Провос, левитатор. Не му отнема дълго време да ме разпознае. Веждите му леко се повдигат, когато осъзнава коя съм, и той се мъчи отново да си поеме дъх. Потреперва под погледа ми. Страхува се от мен.

— Какво стана? — питам го. В глъчката из залата гласът ми е съвсем малко по-силен от шепот.

Не знам защо отговаря. Може би си мисли, че ще го убия, ако не отговори. Може би иска някой да узнае какво става всъщност.

— Корвиум — прошепва в отговор офицерът от Династия Провос. Хрипти, мъчейки се да избута думите от гърлото си. — Алената гвардия. Истинско клане е.

В гласа ми потрепва страх.

— За кого?

Той се поколебава и аз чакам.

Накрая си поема накъсан дъх.

— И за двете страни.