Кралска клетка

Осем Мер

Улеснявам задачата на пазачите Арвън да ме свалят от подиума. Ег и Трио ме хващат за ръцете, оставяйки Китън и Клоувър зад себе си. Тялото ми се вцепенява, докато ме отвеждат далече от погледа на хората. Какво направих? — питам се. — До какви последици ще доведе това?

Някъде другите са гледали. Кал, Килорн, Фарли, семейството ми. Видели са това. От срам едва не повръщам по цялата си ужасна, великолепна рокля. Чувствам се по-зле, отколкото когато четях Мерките, постановени от бащата на Мейвън, обричащи толкова много хора на принудителна служба в армията като отмъщение за действията на Алената гвардия. Но тогава всички знаеха, че Мерките не са мое дело. Аз бях само вестоносецът.

Пазачите Арвън ме побутнат напред. Не обратно по пътя, по който дойдох, а зад трона, през някаква врата, към стаи, които никога не съм виждала.

Първата явно е поредната зала за заседания на съвета, тя е с дълга маса с мраморен плот, заобиколена от повече от дузина меки столове. Един от столовете е от камък, студена сива мебел. За Мейвън. Стаята е ярко осветена, залята от залязващото слънце от едната страна. Прозорците гледат на запад, далече от реката, с изглед към стените на двореца и леко спускащите се хълмове, покрити със заснежена гора.

Миналата година Килорн и аз сечахме леда по реката, за да изкараме няколко дребни монети, рискувайки да измръзнем от студ заради честния труд. Това продължи около седмица, докато осъзнах, че разбиването на лед, който само щеше да замръзне отново, в замяна на няколко медни петачета беше лош начин да използваме времето си. Колко странно: да знам, че е било само преди година, а от него ме дели един цял живот.

— Извинете — казва тих глас, прозвучал от единственото обвито в сянка място. Обръщам се в неговата посока и гледам как Джон се надига от стола си с книга в едната ръка.

Ясновидецът. Червените му очи сияят с някаква вътрешна светлина, която не мога да назова. Мислех го за съюзник, новокръвен с умение, странно като моето. По-могъщ е от „око“, способен да вижда по-надалече в бъдещето от когото и да е Сребърен. Сега стои пред мен като враг, след като ни предаде на Мейвън. Усещам погледа му като горещи игли, които бодат кожата ми.

Той е причината да заведа приятелите си в затвора Корос и причината брат ми да е мъртъв. Видът му прогонва леденото вцепенение, замествайки цялата празнота със силна, наелектризирана горещина. Не искам нищо друго така силно, колкото да го ударя през лицето с каквото мога. Задоволявам се да му се озъбя.

— Хубаво е да видя, че Мейвън не държи на каишка всичките си любимци.

Джон само примигва към мен:

— Хубаво е да видя, че не си толкова сляпа както някога — отвръща, докато минавам покрай него.

Когато най-напред го срещнахме, Кал ни предупреди, че хората полудяват, когато се опитват да разгадаят тайните на бъдещето. Беше абсолютно прав и няма отново да падна в този капан. Извръщам се, устояла на порива да се опитам да разтълкувам внимателно подбраните му думи.

— Пренебрегвайте ме колкото искате, госпожице Бароу. Не съм ваша грижа — добавя той. — Само един човек тук е.

Хвърлям поглед пред рамо: мускулите ми се задвижват, преди мозъкът ми да успее да реагира. Разбира се, Джон проговаря преди мен, отмъквайки думите от гърлото ми.

— Не, Мер, нямам теб предвид.

Оставяме го зад гърба си и продължаваме към мястото, накъдето ме водят — където и да е то. Тишината ме измъчва също толкова, колкото и Джон: не ми оставя нищо друго, върху което да се съсредоточа, освен думите му. Осъзнавам, че има предвид Мейвън. И не е трудно да се досетя за намека. И за предупреждението.

Има частици от мен, малки частици, все още влюбени в някакъв въображаем призрак някъде вътре в едно живо момче, което изобщо не мога да проумея. Призракът, който седеше край леглото ми, докато сънувах, измъчвана от болка. Призракът, който — знам — държеше Самсон далече от ума ми, докато може, отлагайки едно неизбежно изтезание.

Призракът, който ме обича по отровения начин, на който е способен.

И чувствам как тази отрова действа в мен.

Както и подозирам, пазачите Арвън не ме отвеждат обратно в моята спалня затвор. Опитвам се да запаметя пътя, по който минаваме, отбелязвайки врати и коридори, разклоняващи се от множеството заседателни зали и салони в това крило на двореца. Кралските апартаменти, един от друг по-богато обзаведени. Но повече ме интересуват цветовете, преобладаващи в стаите, отколкото самото обзавеждане. Червено, черно и кралско сребърно — това е лесно за разбиране. Цветовете на управляващата Династия Калоре. Има и тъмносиньо. При вида на този нюанс ми прилошава. Той олицетворява Елара. Мъртва, но все още тук.

Най-накрая спираме в малка, но добре заредена библиотека. Лъчите на залеза се промъкват през плътните ѝ завеси, дръпнати, за да препречват светлината. В червените лъчи танцуват прашинки, пепел над гаснещ огън. Имам чувството, че се намирам вътре в сърце, заобиколена от кървавочервено. Осъзнавам, че това е кабинетът на Мейвън. Преборвам се с порива да се настаня в коженото кресло зад лакирано писалище. Да предявя претенции над нещо негово. Това може и да ме накара да се почувствам по-добре, но само за миг.

Вместо това отбелязвам каквото мога, оглеждайки се наоколо с широко отворени, попиващи очи. Алени гоблени, украсени с черна и проблясваща сребърна нишка висят над портрети и снимки на предци на Династия Калоре. Тук присъствието на дома Мерандус не е толкова очебийно, представено само от флаг в синьо и бяло, който виси от сводестия таван. Цветовете на други кралици също са тук, някои — ярки, други — избелели, трети — забравени. С изключение на златистожълтото на Династия Джакос. То изобщо не е там.

Кориан, майката на Кал, е заличена от това място.

Бързо обхождам с поглед портретите, макар всъщност да не знам какво търся. Никое от лицата не ми изглежда познато освен бащата на Мейвън. Масленият му портрет, по-голям от останалите, на видно място над празна камина, е труден за пренебрегване. Все още обвит в черно в знак на траур. Мъртъв е само от няколко месеца.

Виждам в лицето му Кал, а също и Мейвън. Същият прав нос, високи скули и гъста, лъскава, черна коса. Семейни отличителни черти, ако се съди по другите изображения на крале от династия Калоре. Онзи, посочен като Тиберий Пети, е особено, почти стряскащо привлекателен. Но пък на художниците не им се плаща, за да изкарват моделите си грозни.

Не съм изненадана да видя, че Кал не е представен. Подобно на майка си той е отстранен. Няколко места са подозрително празни и предполагам, че там е стоял неговият портрет. Защо не? Кал беше първороден син на баща си, негов любим син. Нищо чудно, че Мейвън е свалил портретите на брат си. Несъмнено ги е изгорил.

— Как е главата? — питам Ег, отправяйки му лукава, празна усмивка.

В отговор той ме поглежда кръвнишки и усмивката ми става по-широка. Ще пазя като съкровище този спомен: той, проснат по гръб, съборен в безсъзнание от електрическия шок.

— Без повече разтърсвания? — продължавам упорито, посочвайки леко с ръка в посоката, в която се тръсна тялото му. Отново никакъв отговор, но вратът му гневно се облива в синьо-сиви багри. Това ми е достатъчно забавно. — По дяволите, тези лечители на повърхностни рани си знаят работата.

— Забавляваш ли се?

Мейвън влиза сам: изглежда изненадващо дребен в сравнение с гледката, каквато представлява фигурата му, когато е на трона. Неговите Пазители обаче сигурно са наблизо, точно пред кабинета. Не е толкова лекомислен, че да отиде без тях където и да било. Прави жест с едната си ръка, отпращайки пазачите Арвън от стаята. Те си тръгват бързо, тихи като мишки.

— Нямам кой знае какво друго забавление — казвам, когато изчезват. За хиляден път днес проклинам наличието на оковите. Без тях Мейвън щеше да е точно толкова мъртъв, колкото майка си. Вместо това те ме заставят да го търпя в целия му отвратителен блясък.

Той ми се ухилва, наслаждавайки се на мрачната шега:

— Хубаво е да видя, че дори аз не мога да те променя.

На това нямам абсолютно никакъв отговор. Не мога да преброя начините, по които Мейвън ме промени и унищожи момичето, което някога бях.

Както и подозирах, той се втурва към бюрото и сяда с хладна, заучена грациозност.

— Трябва да се извиня за грубостта си, Мер. — Мисля, че очите ми се облещват и са готови да изхвръкнат от орбитите, защото той се засмива: — Рожденият ти ден беше преди повече от месец, а аз не ти взех нищо. — Както и в случая с пазачите Арвън той прави жест, давайки ми знак да седна пред него.

Изненадана, разтърсена, все още вцепенена от малкото си представление, правя каквото ми нарежда.

— Повярвай ми — промърморвам, — добре съм и без какъвто там нов ужас планираш да ми връчиш като подарък.

Усмивката му става по-широка:

— Този ще ти хареса, обещавам.

— Някак не ми се вярва.

Ухилен, той бърка в едно чекмедже на бюрото си. Без да се церемони особено, ми подхвърля парче коприна. Черна, едната ѝ половина е украсена с избродирани червени и златни цветя. Сграбчвам я алчно: ръкоделието на Гиза. Прокарвам я между пръстите си. Все още е гладка и хладна на пипане, макар да очаквам нещо слузесто, покварено, отровено, понеже е било притежавано от Мейвън. Но всяка извивка на нишката е частица от нея, от Гиза. Съвършена в свирепата си красота, безупречна, напомняне за сестра ми и нашето семейство.

Той ме гледа как преобръщам коприната в ръцете си отново и отново.

— Взехме я от теб, когато най-напред те заловихме. Когато беше в безсъзнание.

В безсъзнание. Затворена като пленница в собственото си тяло, изтезавана от тежестта на резонатора.

— Благодаря ти — насилвам се да изрека сковано. Сякаш имам някакво основание да му благодаря за каквото и да било.

— И…

— И?

— Предлагам ти един въпрос.

Примигвам към него, объркана.

— Можеш да зададеш един въпрос и аз ще му отговоря откровено.

За секунда не му вярвам.

Аз съм човек на честната дума, когато искам да бъда такъв. Той каза това веднъж и се придържа към него. Наистина е подарък, ако удържи на обещанието си.

Първият въпрос се надига, без да мисля: Живи ли са? Наистина ли ги остави там и ги пусна да си вървят? Той едва не се изплъзва от устните ми, преди да премисля и да реша, че така ще прахосам въпроса си. Разбира се, че са се измъкнали. Ако Кал беше мъртъв, щях да знам. Мейвън щеше още да злорадства или някой щеше да каже нещо. А и той си има твърде много грижи с Алената гвардия. Ако другите са били заловени след мен, той щеше да знае повече и да се бои по-малко.

Мейвън накланя глава, наблюдавайки ме как мисля, както котка наблюдава мишка. Наслаждава се на това. От погледа му по кожата ми пролазват тръпки.

Защо ми дава това? Защо изобщо ми позволява да питам? Още един въпрос, който едва не пропилявам. Защото знам и неговия отговор. Мейвън не е този, за когото го мислех, но това не означава, че не познавам части от него. Мога да предположа какво е това, колкото и да ми се иска да греша. Това е неговата версия на обяснение. Начин да ме накара да разбера какво е направил и защо продължава да го прави. Той знае кой въпрос в крайна сметка ще събера смелост да задам. Той е крал, но също и момче, само в свят, създаден от него.

— Колко от това беше тя?

Той не трепва. Познава ме твърде добре, за да се изненадва. Едно по-лекомислено момиче би дръзнало да се надява — би повярвало, че той е марионетка на една зла жена, сега изоставен, носещ се без посока. Продължаващ да се придържа към курс, който няма представа как да промени. За щастие, не съм толкова глупава.

— Забавил съм се с прохождането, знаеш ли. — Вече не гледа мен, а синьото знаме над нас. Украсено с бели перли и мътни на цвят скъпоценни камъни, скъпа вещ, обречена да събира прах в памет на Елара. — Докторите, дори баща ми, казвали на майка ми, че ще се оправя, когато му дойде времето. Щяло да стане един ден. Но „един ден“ не било достатъчно бързо за нея. Не можела да бъде кралицата със сакатия, бавно развиващ се син. Не и след като Кориан дарила краля с принц като Кал, вечно усмихнат и бъбрещ, и смеещ се, и съвършен. Наредила да изгонят бавачката ми, обвинила я за недостатъците ми и се наела със задачата да ме накара да застана прав. Не го помня, но тя ми е разказвала историята толкова много пъти. Смяташе, че това показва колко много ме обича.

В стомаха ми се разлива локва от ужас, макар да не разбирам защо. Нещо ме предупреждава да стана, да изляза от тази стая и да се озова в чакащите ръце на пазачите си. Още една лъжа, поредната лъжа, казвам си. Изкусно изтъкана, както единствено той умее. Мейвън не може да ме погледне. Усещам вкуса на срам във въздуха.

Съвършените му очи, направени от лед, заблестяват, но отдавна съм втвърдила характера си и сълзите му не могат да ме трогнат. Първата засяда в тъмните му ресници като поклащаща се капка кристал.

— Бях бебе, а тя си проправи със сила път в ума ми. Караше тялото ми да се изправя и да ходи, и да пада. Правеше го всеки ден, докато започнах да плача всеки път, когато влезеше в стаята. Докато не се научих да го правя сам. От страх. Но това също не беше допустимо. Бебе, което плаче всеки път, щом майка му го прегърне? — Той поклаща глава. — Накрая тя премахна и страха. — Очите му потъмняват. — Както толкова много други неща. Питаш каква част от това съм бил аз — прошепва той. — Известна. Достатъчно.

Но не изцяло.

Вече не мога да понасям това. С неуравновесени движения, залитаща от тежестта на оковите си и отвратителното присвиване на сърцето ми, тромаво ставам от стола.

— Не можеш все още да виниш за това нея, Мейвън — изсъсквам му и отстъпвам назад. — Недей да ме лъжеш и да твърдиш, че правиш това заради една мъртва жена.

Сълзите му изчезват така бързо, както са се появили. Заличени, сякаш никога не са съществували. Процепът в маската му се затваря като запечатан. Хубаво. Нямам желание да виждам момчето отдолу.

— Нея виня — казва той бавно, остро. — Нея вече я няма. Изборите, които правя, са само мои. В това съм безгранично сигурен.

Тронът. Мястото му в залата на съвета. Семпли неща в сравнение с истинските произведения на изкуството от диамантено стъкло или кадифе, на които преди седеше баща му. Изсечени от каменен блок, семпли, без скъпоценни камъни или ценен метал. И сега разбирам защо.

— Безмълвен камък. Вземаш всичките си решения, седнал там.

— Ти нямаше ли да правиш така? При положение че Династия Мерандус дебне така наблизо? — Той се обляга назад и подпира брадичка на едната си ръка. — Наситих се на шепотите, които наричат напътствия. Наситих се за цял живот.

— Хубаво — изсъсквам му. — Сега нямаш кого другиго да виниш за злобата си.

Едната страна на устата му се повдига в слаба, снизходителна усмивка:

— Ти би си го помислила.

Преборвам се с порива да грабна първия попаднал ми предмет и да му разбия главата с него, заличавайки усмивката му от лицето на земята.

— Де да можех да те убия и да приключа с това.

— Как ме нараняваш. — Той цъка развеселено с език. — И после какво? Ще избягаш обратно при твоята Алена гвардия? При брат ми? Самсон го видя много пъти в мислите ти. В сънищата. В спомените.

— Все още ли си се вторачил в Кал дори сега, когато победи? — Лесно е да изиграя тази карта. Злобното му хилене ме дразни, но моята самодоволна усмивка го вбесява точно толкова много. Знаем как да се засегнем взаимно. — Странно тогава, че толкова се стараеш да бъдеш като него.

Сега Мейвън на свой ред се изправя, стоварва тежко ръце върху бюрото, когато се надига да срещне погледа ми. Едно ъгълче на устата му потрепва, разтегляйки лицето му в злобна гримаса.

— Правя онова, което брат ми никога не е можел. Кал изпълнява заповеди, но не може да прави избори. Знаеш това така добре, както и аз. — Очите му потрепват, намират празно място на стената. Търсят лицето на Кал. — Независимо за колко прекрасен го смяташ, толкова галантен, храбър и съвършен. От него би излязъл по-лош крал, отколкото някога би могъл да излезе от мен.

Почти се съгласявам. Прекарах твърде много месеци, гледайки как Кал върви по границата между Алената гвардия и Сребърния принц, като отказва да убива, но отказва да ни спре и никога не клони към едната или към другата страна. Макар да е видял ужас и несправедливост, все още отказва да заеме позиция. Но той не е Мейвън. У него няма и прашинка от злото, каквото представлява Мейвън.

— Чувала съм само един човек да го описва като съвършен. Ти — казвам му спокойно. Това само го влудява още повече. — Мисля, че може би си донякъде обсебен от мисълта за Кал. И тази вина ли ще хвърлиш върху майка си?

Беше замислено като шега, но за Мейвън е всичко друго, но не и това. Погледът му потрепва само за миг. Стряскащ миг. Против волята си усещам как очите ми се разширяват, а сърцето ми се свива. Той не знае. Той наистина не знае кои части от ума му са негови и кои са създадени от нея.

— Мейвън — не успявам да се сдържа и прошепвам, ужасена от онова, на което може би съм се натъкнала.

Той прокарва рязко ръка през тъмната си коса и дърпа кичурите, докато щръкват нагоре. Между нас се простира странна тишина, която прави уязвими и двама ни. Чувствам се, сякаш съм се залутала нанякъде, където не бива да бъда, прекрачила съм без позволение на място, където всъщност не искам да отида.

— Напуснѝ — казва той най-накрая: думата прозвучава треперливо.

Не помръдвам, попивайки в съзнанието си каквото мога. За да го използвам по-късно, казвам си. Не защото съм твърде вцепенена, за да си тръгна. Не защото изпитвам още един неправдоподобен прилив на жал към призрачния принц.

— Казах напуснѝ.

Свикнала съм гневът на Кал да насища една стая с горещина. Гневът на Мейвън смразява и надолу по гръбнака ми пробягва ледена тръпка.

— Колкото по-дълго ги накараш да чакат, толкова по-лоши ще бъдат. — Еванджелин Самос умее да избира най-добрите и най-лошите моменти.

Тя преминава стремително, буря от метал и огледала, както обикновено е с дългото си наметало, влачещо се след нея. То улавя червения цвят на стаята, проблясвайки в пурпурно и огнено, хвърля отблясъци при всяка стъпка. Докато я наблюдавам с биещо като чук в гърдите ми сърце, наметалото се разделя и се преобразява пред очите ми и всяка половина се увива около един от мускулестите ѝ крака. Тя се подсмихва самодоволно, оставя ме да гледам, докато официалната ѝ рокля се превръща във внушителна броня. Тя също е смъртоносно прекрасна, достойна за всяка кралица.

Както и преди не съм неин проблем и тя отклонява вниманието си от мен. Не ѝ убягва странното напрежение, протичащо из въздуха, или неспокойното държание на Мейвън, Очите ѝ се присвиват. Също като мен попива с поглед гледката. Подобно на мен ще се възползва от това.

— Мейвън, чу ли ме? — Тя прави няколко дръзки стъпки и заобикаля бюрото, за да застане редом с него. Мейвън накланя тяло и се изплъзва бързо от едната ѝ ръка. — Наместниците чакат, а сам баща ми…

Със злобно настървение Мейвън грабва лист хартия от бюрото си. Ако се съди от натруфените подписи в най-долния край, трябва да е някакво прошение. Той поглежда кръвнишки Еванджелин, като държи листа далече от тялото си, когато прави леко движение с китката си и от гривната му излитат искри. Те светват, образуват две дъги от пламък, танцуват из петицията като горещи ножове из масло. Тя се разпада на пепел, която се посипва по блестящия под.

— Кажи на баща си и неговите марионетки какво мисля за предложението му.

И да е изненадана от действията му, тя не го показва. Вместо това изсумтява, докато си оглежда ноктите. Наблюдавам я с кос поглед, ясно давайки си сметка, че ще ме нападне, ако дори само си поема дъх твърде силно. Оставам безмълвна и разтворила широко очи: иска ми се да бях забелязала прошението преди. Иска ми се да знаех какво пише там.

— Внимавай, скъпи — казва Еванджелин: тонът ѝ е всичко друго, но не и любящ. — Един крал без поддръжници не е никакъв крал.

Той се обръща рязко към нея, достатъчно бърз да я хване неподготвена. Почти еднакви са на ръст и стоят почти очи в очи. Огън и желязо. Не очаквам тя да трепне, не и стресната от Мейвън, момчето, принца, когото побеждаваше по време на тренировки. Мейвън не е Кал. Но клепачите ѝ потрепват, черни ресници на фона на сребристобяла кожа, издават частица страх, която иска да скрие.

— Не приемай, че знаеш какъв крал съм, Еванджелин.

Дочувам в тона нещо от майка му и това плаши и двама ни.

После той насочва поглед обратно към мен. Обърканото момче отпреди миг отново си е отишло, заместено от жив камък и застинал гневен поглед. Същото се отнася и за теб, казва изражението му.

Макар че най-силното ми желание е да изчезна от стаята, оставам като вкопана. Той ми отне всичко, но няма да му дам страха или достойнството си. Няма да побягна сега. Особено не и пред Еванджелин.

Тя ме поглежда отново: очите ѝ проучват всеки сантиметър от външността ми. Запаметяват как изглеждам. Сигурно ме вижда под докосването на лечителката: синините, получени при опита ми за бягство, постоянните сенки под очите ми. Когато фокусира поглед върху ключицата ми, ми отнема един миг да разбера защо. Устните ѝ се разтварят съвсем леко в израз на нещо, което може да бъде единствено изненада.

Ядосана, засрамена, дръпвам яката на роклята си обратно нагоре, за да покрие жигосаното клеймо. Но нито за миг не отмествам поглед от нея, докато го правя. Няма да ѝ позволя да ми отнеме и гордостта.

— Стража — казва накрая Мейвън, повишавайки тон към вратата. Когато пазачите Арвън отговарят, протегнали ръкавици, за да ме отведат забързано, Мейвън посочва с брадичка към Еванджелин: — Ти също.

Тя не приема добре това, разбира се.

— Не съм ти някой затворник, с когото да се разпореждаш…

Усмихвам се, когато пазачите Арвън ме издърпват далече от нея и навън през вратата, която се затваря, но гласът на Еванджелин отеква зад нас. Успех, мисля си. На Мейвън му пука за теб дори по-малко, отколкото за мен.

Пазачите ми налагат бързо темпо, принуждавайки ме да не изоставам. По-лесно е да се каже; отколкото да се направи с роклята, която ограничава движенията ми, но се справям. Допирът на кожата ми до коприненото парче плат от Гиза е мек, докато го стискам здраво в юмрук. Устоявам на порива да помириша плата, да доловя всяка частица, останала от сестра ми. Крадешком хвърлям поглед назад, надявайки се да зърна точно кой може да чака за аудиенция с коварния ни крал. Вместо това виждам само Пазители с черни маски и одежди в цвят на пламък, застанали на пост пред вратата на кабинета.

Тя се отваря грубо и рязко, потреперва върху отскачащите панти, преди да се затръшне с пляскащ звук. Като за момиче, възпитано в аристократизъм, Еванджелин среща доста големи затруднения да контролира гнева си. Питам се дали старата ми наставница по етикет лейди Блонос някога се е опитвала да я научи на друго поведение. Представата почти ме разсмива и кара на устните ми да се появи рядко срещана усмивка. Заболява ме, но не ме е грижа.

— Спести си самодоволното хилене, Мълниеносно момиче — изръмжава Еванджелин и удвоява темпото.

Реакцията ѝ само ме настървява въпреки опасността. Засмивам се истински, когато се обръщам отново. Никой от пазачите ми не казва нито дума, но малко забързват крачка. Дори те не искат да подлагат на изпитание търпението на сприхав магнитрон, който си търси с кого да се спречка.

В крайна сметка тя ни настига, подминавайки Ег без усилие, за да се вмъкне пред мен. Пазачите спират рязко и ме задържат със себе си.

— В случай че не си забелязала, малко съм заета — казвам и посочвам към пазачите, които ме държат за двете ръце. — В програмата ми наистина няма място за дребнаво заяждане. Върви да тормозиш някого, който може да ти отвърне.

Усмивката ѝ проблясва, остра и ярка като плочките на бронята ѝ.

— Не се подценявай. Останали са ти много сили да се бориш. — После се привежда напред, пристъпва в личното ми пространство, както направи с Мейвън. Лесен начин да покаже, че не я е страх. Стоя непоклатимо, заставяйки се със силата на волята да не трепна дори когато тя отскубва остра като бръснач люспа от бронята си, все едно откъсва листенце от цвете.

— Поне така се надявам — промърморва под нос.

С внимателно движение на ръката срязва яката на роклята ми и оголва парче бродирана червена коприна. Преборвам се с порива да покрия жигосаната буква М върху кожата си, чувствайки как по шията ми пропълзява горещ прилив на смущение.

Очите ѝ се задържат за миг там, проследяват грубите линии на знака на Мейвън. Отново изглежда изненадана.

— Това не ми се струва случайност.

— Някакви други прекрасни наблюдения, които би искала да споделиш? — промърморвам през стиснати зъби.

Ухилена, тя връща плочката върху корсажа си:

— Не с теб. — Истинско облекчение е, когато се дръпва назад, оставяйки между нас няколко скъпоценни сантиметра разстояние. — Илейн?

— Да, Ев — изрича един глас. От нищото.

Едва не изскачам от кожата си, когато Илейн Хейвън се материализира зад нея привидно от въздуха. Сянка, способна да манипулира светлината, достатъчно могъща, за да се направи невидима. Питам се откога ли стои с нас. Или пък дали е била в кабинета, било то с Еванджелин или още преди тя да влезе. Може да е наблюдавала през цялото време. Доколкото мога да предположа, Илейн може да ме е следвала като сянка още от мига, в който попаднах тук.

— Някой досега пробвал ли е да ти върже звънче? — процеждам дори само за да скрия собственото си неудобство.

Илейн ми отправя вежлива, студена усмивка, която не стига до очите ѝ:

— Един-два пъти.

Подобно на Соня, Илейн ми е позната. Прекарахме много дни заедно по време на обучението, вечно в раздор. Тя е още една от приятелките на Еванджелин: момичета, достатъчно умни, за да се съюзят с една бъдеща кралица. Като дама от Династия Хейвън роклята и бижутата ѝ са в най-наситения черен цвят. Не заради траура, а в знак на почит към цветовете на нейната династия. Косата ѝ е така червена, както я помня, ярко бакърено в контраст с тъмни, ъгловати очи и кожа, която изглежда замъглена, съвършена и безупречна. Светлината около нея е грижливо манипулирана и ѝ придава неземно сияние.

— Свършихме тук — казва Еванджелин и насочва острото си внимание обратно към Илейн. — Засега. — Хвърля назад един кръвнишки поглед, за да покаже ясно какво има предвид.