Кралска клетка

Двайсет и седем Мер

Не е капан и не е номер.

Гиза ме разтърсва да се събудя по някое време след полунощ, кафявите ѝ очи са широко разтворени и разтревожени. На вечеря казах на семейството си какво ще стане. Както се очакваше, не преливаха от щастие заради решението ми. Мама включи в действие всички средства за манипулиране, за които се сети. Плака за Шейд, чиято загуба е все още прясна рана, и за пленяването ми. Каза ми колко съм себична. Да се откъсвам отново от тях.

По-късно укорите ѝ се превърнаха в извинения и шепоти колко съм смела. Твърде смела, упорита и ценна за нея, за да ме пусне да си тръгна.

Татко просто се затвори в себе си, той е с кокалчета на пръстите, побелели върху бастуна му. С него сме еднакви. Правим избори и ги следваме докрай дори и изборът да е погрешен.

Поне Брий и Трами разбраха. Не бяха повикани за тази мисия. Това е достатъчна утеха.

— Кал е долу — прошепва Гиза, положила енергичните си ръце на раменете ми. — Трябва да тръгваш.

Когато се надигам и сядам, вече облечена в униформата си, я придърпвам в една последна прегръдка.

— Прекаляваш с това — промърморва тя, опитвайки се да звучи закачливо въпреки задушаващите хлипове в гърлото ѝ. — Върни се този път.

Кимвам, но не обещавам.

Килорн ни посреща в коридора със замъглен поглед, по пижама. И той няма да идва. Корвиум е далеч отвъд неговата сфера на действие. Още една горчива утеха. Колкото и да бях свикнала да се оплаквам, че все го влача с мен, тревожейки се за рибаря, който умее само да прави възли и нищо друго, много ще ми липсва. Особено защото нищо от това не е вярно. Той ме закриляше и ми помагаше повече, отколкото аз на него.

Отварям уста да изрека всичко това, но той ме заставя да млъкна с бърза целувка по бузата.

— Дори само се опитай да кажеш „довиждане“, и ще те хвърля надолу по стълбите.

— Хубаво — насилвам се да изрека. Въпреки това гърдите ми се стягат и с всяка стъпка надолу към първия етаж ми става все по-трудно да дишам.

Всички чакат, събрани заедно, с мрачни изражения като наказателен взвод. Очите на мама са зачервени и подпухнали, както и тези на Брий. Той ме прегръща пръв, повдигайки ме от пода. Гигантът изхлипва веднъж в сгъвката на врата ми. Трами е по-сдържан. Фарли също е в коридора. Държи здраво Клара, полюшва я напред-назад. Мама ще я вземе, разбира се.

Всичко се размазва, превръща се в неясно петно, колкото и да ми се иска да задържа всяко късче от този миг. Времето минава твърде бързо. Умът ми бушува и преди да осъзная какво става, вече съм излязла през вратата, слязла съм надолу по стъпалата и съм напъхана благополучно в един транспортьор. Дали татко се ръкува с Кал, или си го въобразих? Още ли спя? Сънувам ли? Светлините на базата струят през тъмнината като падащи звезди. Фаровете прорязват сенките, осветявайки пътя към пистата. Вече чувам рева на двигатели и пронизителния звук на джетове, издигащи се към небесата.

Повечето са десантни джетове с вертикално излитане и кацане, предназначени за скоростно транспортиране на многочислени военни части. Приземяват се вертикално, без писти, и могат да бъдат насочени директно в Корвиум. Обзема ме ужасно усещане за нещо познато, докато се качваме на борда на нашия. Последния път, когато направих това, прекарах шест месеца в плен и се върнах като призрак.

Кал долавя безпокойството ми. Заема се да ме закопчае на седалката ми в джета с ловко движещи се пръсти, докато се взирам в металната решетка под краката си.

— Няма да се повтори — промърморва достатъчно ниско, че да мога да го чуя само аз. — Този път е различно.

Вземам лицето му в ръцете си и го карам да спре и да ме погледне:

— Тогава защо ми се струва същото?

Бронзови очи наблюдават моите. Търсят отговор. Не намира никакъв. Вместо това ме целува, сякаш това може да разреши каквото и да е. Допирът на устните му до моите е изгарящ. Продължава по-дълго, отколкото е редно, особено с толкова много хора наоколо, но никой не повдига въпроса.

Когато се отдръпва, бутва нещо в ръката ми.

— Не забравяй коя си — прошепва.

Не е нужно да поглеждам, за да знам, че това е обица, миниатюрно късче цветен камък, инкрустирано в метал. Нещо, което да каже „сбогом“, да каже „пази се“, да каже „помни ме“, ако ни разделят. Още една традиция от предишния ми живот. Стискам я здраво в юмрука си, почти оставяйки острото пробождане да прониже кожата ми. Поглеждам едва когато той сяда срещу мен.

Червена. Разбира се. Червена като кръв, червена като огън. Червена като гнева, който изяжда и двама ни живи.

Неспособна да я провра през ухото си точно сега, я прибирам, като внимавам да не повредя камъчето. Скоро ще се присъедини към другите.

Фарли се придвижва решително и заема мястото си близо до пилотите от Монтфорт. Камерън я следва плътно и се усмихва напрегнато, докато сяда. Най-сетне има официална зелена униформа, както и Фарли, макар че тази на Фарли е различна. Не зелена, а тъмночервена, с бяло К на ръкава. Командване. Отново обръсна главата си, за да се подготви, смъквайки сантиметрите руса коса в полза на предишния си стил. Изглежда свирепа с разкривения белег на лицето и сините очи, които могат да пронижат всяка броня. Отива ѝ. Разбирам защо Шейд я е обичал.

Тя има по-основателна причина да спре да се бие, отколкото който и да е от нас. Но продължава. Мъничко от нейната решителност се влива в мен. Щом тя може да направи това, значи аз също мога.

Дейвидсън се качва последен на нашия джет, закръгляйки броя ни на четирийсет души. Върви след отряд от гравитрони, чиито отличителни знаци представляват обърнати надолу линии. Самият той все още носи същата овехтяла униформа, а обикновено пригладената му коса сега е разчорлена. Съмнявам се да е спал. Това ме кара да го харесам малко повече.

Докато минава, ни кимва, извървява с тежки крачки цялата дължина на джета, за да седне до Фарли. Почти моментално свеждат замислено глави.

Способността ми да усещам електричеството, се е подобрила след работата ми с електриконите. Мога да почувствам джета чак до кабелите му. Всяка искра, всяко пулсиране. Ела, Рейф и Тайтън идват, разбира се, но никой не смее да качи всички ни само на един военен джет. Ако се случи най-лошото, поне няма всички да загинем заедно.

Кал се размърдва неспокойно на седалката си. Нервна енергия. Правя обратното. Опитвам се да се почувствам вцепенена, да не обръщам внимание на жадната ярост, която моли да бъде пусната на свобода. Все още не съм виждала Мейвън от бягството си насам и си представям лицето му, каквото беше тогава. Как крещеше за мен през тълпата, опитвайки се да се обърне. Не искаше да ме пусне да си отида. А когато обвия ръце около гърлото му, няма да го пусна. Няма да се изплаша. Само една битка стои на пътя ми.

— Баба ми ще доведе със себе си колкото души успее — промърморва Кал. — Дейвидсън вече знае, но не мисля, че някой е уведомил теб.

— О.

— С нея са Леролан и другите разбунтували се династии. Също и Самос.

— Принцеса Еванджелин — промърморвам, все още смеейки се при мисълта. Кал се изкисква заедно с мен.

— Поне сега си има собствена корона и не е нужно да се прокрадва с хитрост до нечия друга — казва той.

— Досега двамата щяхте вече да сте се оженили. Ако… — Ако, означаващо толкова много неща.

Той кимва:

— Да сме женени от достатъчно дълго, за да полудеем напълно. От нея би излязла добра кралица, но не и за мен. — Хваща ръката ми, без да гледа. — И щеше да е ужасна съпруга.

Нямам достатъчно енергия да проследя нишката на този намек, но в гърдите ми избликва топлина.

Джетът се люшва, набирайки скорост. Роторите и двигателите забръмчават, удавят всички разговори. С ново люшване се озоваваме във въздуха, издигаме се в горещата лятна нощ. Затварям очи за миг и си представям какво предстои. Познавам Корвиум от снимки и излъчвания в ефир. Черни гранитни стени, подсилени със злато и желязо. Спираловидно виеща се крепост, която някога е била последната спирка за всеки войник, отправил се навътре в Задушливите земи. В друг живот щях да мина през тези стени. А сега крепостта е под обсада за втори път през тази година. Войската на Мейвън е потеглила преди няколко часа, кацнала е на контролираната си писта в Рокаста, преди да се отправят по суша. Би трябвало да пристигнат при стените скоро. Преди нас.

Сантиметри в замяна на километри, каза Дейвидсън.

Надявам се да е прав.

Камерън мята картите си в скута ми. Четири дами ме гледат с изпепеляващи погледи, всичките — предизвикателни.

— Четири дами, Бароу — подсмихва се тя. — Какво следва? Ще заложиш проклетите си ботуши?

Ухилвам се и прибирам картите в купчината си, зарязвайки безполезната „ръка“ от червени цифри и едно черно вале.

— Няма да ти станат — отговарям. — Моите крака не са с размерите на канута.

Камерън се изкисква високо и отмята глава назад, като рита, за да изпъне пръстите си. Наистина стъпалата ѝ са много дълги и слаби. Надявам се заради опазването на ресурсите, че напълно е престанала да расте.

— Още една партия — подтиква ме тя и протяга ръка за картите. — Залагам една седмица пране.

Срещу нас Кал спира с подготвителните си упражнения за стречинг, за да изсумти:

— Мислиш, че Мер се занимава с пране?

— А вие, Ваше височество? — изстрелвам в отговор ухилена. Той просто се прави, че не ме чува.

Непринуденото подмятане на закачки е и успокоение, и начин за разсейване. Не се налага да се задълбочавам в мисли за предстоящата битка, ако Камерън ме обира до шушка с картоиграческите си умения. Научила се е във фабриките, разбира се. Аз дори почти не разбирам как да играя тази игра, но това ми помага да остана фокусирана в настоящия момент.

Под мен десантният джет се поклаща, раздрусан от въздушната турбуленция. След многобройни часове, прекарани в летене, това не ме смущава и продължавам да размесвам картите. Второто пропадане във въздушна яма е по-дълбоко, но не е повод за тревога. При третото картите излитат от ръцете ми и се разперват като ветрило във въздуха. Тръшвам се обратно в седалката си и търся опипом предпазния колан. Камерън прави същото, докато Кат се закопчава отново и очите му се стрелкат към пилотската кабина. Проследявам погледа му и виждам как двамата пилоти ожесточено се мъчат да задържат джета в хоризонтално положение.

По-обезпокоителна е гледката. Вече би трябвало да е изгрев-слънце, но небето пред нас е черно.

— Бури — прошепва Кал, имайки предвид както времето, така и Сребърните. — Трябва да се издигнем.

Думите едва излизат от устните му и вече чувствам как джетът се накланя под мен, насочвайки се нагоре към по-големи височини. Дълбоко в облаците проблясва мълния. Истинска мълния, родена от кълбестите буреносни облаци, а не от способността на някой новокръвен. Чувствам я как тупти като далечно сърце.

Стисвам по-здраво ремъците, кръстосващи се на гърдите ми.

— Не можем да се приземим в това.

— Изобщо не можем да се приземим — изръмжава Кал.

— Може би мога да направя нещо, да спра мълниите…

— Там долу едва ли има само мълнии! — Дори над рева на издигащия се самолет гласът му боботи. Доста глави се обръщат в неговата посока. Сред тях — и тази на Дейвидсън. — Вятърните тъкачи и създателите на бури ще ни отвеят, ще ни отклонят от курса в секундата, щом се спуснем през облаците. Ще ни накарат да се разбием.

Очите на Кал шарят нагоре-надолу из джета, оглежда ни преценяващо. Зъбчатите колелца в главата му се въртят, работят на пълни обороти. Страхът ми отстъпва място на вяра.

— Какъв ти е планът?

Джетът се друсва отново и всички подскачаме в седалките си. Това не смущава Кал.

— Имам нужда от гравитрони и имам нужда от теб — казва той и посочва към Камерън.

Погледът ѝ става твърд като стомана. Тя кимва:

— Мисля, че знам какво целиш с това.

— Изпратете съобщение по радиото до другите джетове. Ще ни трябва телепортатор тук и трябва да знам къде са останалите гравитрони. Трябва да се разпределят.

Дейвидсън свежда брадичка в рязко кимване:

— Чухте го.

Стомахът ми се свива при този намек, когато в джета избухва трескаво оживление. Войници проверяват отново оръжията си и нахлузват предпазно облекло: лицата им са изпълнени с решителност. Най-решителният от всички е Кал.

Той се измъква с усилие от седалката си, вкопчвайки се в страничните облегалки, за да запази равновесие.

— Прекарайте ни директно над Корвиум. Къде е телепортаторът?

Арецо се появява в миг и се смъква на едно коляно, за да възпре инерцията си.

— Това не ми доставя удоволствие — изсъсква тя.

— За нещастие, ти и другите телепортатори ще го правите доста често — отвръща Кал. — Можете ли да се справите със скачане между джетовете?

— Разбира се — казва тя, сякаш това е най-очевидното нещо на света.

— Добре. Щом се озовем долу, заведи Камерън до следващия джет в редицата.

Долу.

— Кал — почти прошепвам. Мога да направя много неща, но това?

Арецо пука кокалчетата на пръстите си, говорейки над мен:

— Потвърдено.

— Гравитрони, използвайте кабелите си. По шест на тяло. Дръжте курс надясно.

Въпросните новокръвни скачат на крака, издърпват навити кабели от специални процепи в предпазните си жилетки. Всеки има многобройни щипки, позволяващи им да пренасят множество хора благодарение на способността си да манипулират гравитацията. В Резката вербувах мъж на име Гарет. Той използваше способността си да прелита или да се телепортира на големи разстояния.

Но не и за скачане от джетове.

Внезапно ми призлява силно, а по челото ми избива пот.

— Кал? — казвам отново, повишила тон.

Той не ми обръща внимание:

— Кам, твоята задача е да предпазиш джета. Разпространи толкова заглушаване, колкото можеш — представи си сфера: това ще ти помогне да ни удържиш в хоризонтално положение в бурята.

— Кал? — изпищявам. Аз ли съм единствената, която мисли, че това е самоубийство? Аз ли съм единственият човек тук, който е с ума си? Дори Фарли изглежда объркана, с устни, стиснати в мрачна линия, докато се привързва с въжето към един от шестимата гравитрони. Усеща очите ми и вдига поглед. Лицето ѝ потрепва за миг, отразявайки една частичка от ужаса, който изпитвам. После ми намига. За Шейд, изрича само с устни.

Кал ме избутва нагоре: или пренебрегва страха ми, или не го забелязва. Лично ме прикрепва с ремъци към най-високата от гравитроните — върлинеста жена. Пристяга се с въжетата до мен, тежко преметнал една ръка през раменете ми, докато останалата част от тялото ми е притисна към новокръвната. Навсякъде из джета другите правят същото, заставайки от двете страни на спасителните гравитрони.

— Пилот, каква е позицията ни? — изкрещява Кал над главата ми.

— Пет секунди до центъра — дочува се рязко в отговор.

— Планът на всички ли е предаден?

— Потвърждавам, сър! Център, сър!

Кал стисва зъби:

— Арецо?

Тя отдава чест:

— Готова, сър.

Има много голяма вероятност да оповръщам от глава до пети горкия гравитрон насред тази пчелна пита от хора.

— Спокойно — прошепва Кал в ухото ми. — Само се дръж: ще се справиш. Затвори очи.

Определено искам да го направя. Сега се размърдвам неспокойно, потропвам с крака, потръпвам. Цялата съм нерви, цялата съм движение.

— Това не е безумно — прошепва Кал. — Хората го правят. Войниците се обучават да правят такива неща.

Вкопчвам се по-здраво в него, достатъчно, за да му причиня болка.

— Ти правил ли си го?

Той само преглъща с усилие.

— Кам, можеш да започваш. Пилот, започни снижаване.

Вълната от тишина се стоварва върху мен като пневматичен чук. Не е достатъчна, за да ми причини болка, но споменът за болката кара коленете ми да се подкосят. Стисвам зъби, за да се сдържа да не запищя, и стисвам очи толкова здраво, че виждам звезди. Естествената топлина на Кал действа като котва, но нестабилна. Обвивам по-здраво ръце около гърба му, сякаш мога да се заровя в него. Той ми шепне, но не го чувам. Не и при чувството за бавно настъпваща, задушаваща тъмнина и още по-ужасна смърт. Сърцето ми започва да бие три пъти по-силно, блъска в гърдите ми, докато си помислям, че може да експлодира и да изскочи от мен. Не мога да повярвам, но сега почти ми се иска да изскоча от самолета. Каквото и да е, само да се махна от тишината на Камерън. Каквото и да е, за да спра да си спомням.

Почти не чувствам как самолетът се спуска или се люлее от бурята. Камерън издишва, изпуска бавни облачета дъх, опитва се да поддържа дишането си равномерно. Ако останалите в самолета чувстват болката от способността ѝ, не го показват. Спускаме се в тишина. Или може би тялото ми просто отказва да чува повече.

Когато се затътряме назад, стълпявайки се на платформата за спускане, осъзнавам, че става точно това. Джетът бучи, блъскан от ветровете, които Камерън не може да отклони. Тя крещи нещо, което не мога да различа над блъскането на кръвта в ушите ми.

После светът се разтваря под мен. И падаме.

Когато Династия Самос изтръгна предишния ми джет от небето, те поне имаха приличието да ни оставят в клетка от метал. Сега нямаме нищо освен вятъра, мразовития дъжд и вихрещата се тъмнина, която ни дърпа на всички посоки. Инерцията ни трябва да е достатъчна да ни държи на прицел, както и фактът, че никой нормален човек не би очаквал да скачаме от самолети на няколко хиляди фута височина насред буря. Вятърът е пронизителен като писък на жена и сграбчва всеки сантиметър от мен. Поне натискът от тишината на Камерън е изчезнал. Разклонените мълнии в облаците ме зоват, сякаш се сбогуват, преди да бъда превърната в кратер.

Всички крещят при падането надолу. Дори Кал.

Още крещя, когато започваме да забавяме скорост на петдесетина фута над назъбените върхове на Корвиум, устремявайки се навътре в шестоъгълник от постройки и вътрешни стени. И съм прегракнала, когато се друсваме леко по гладката настилка, хлъзгава от поне пет сантиметра дъждовна вода.

Нашият новокръвен припряно разкопчава всички ни и аз падам назад, без да ме е грижа за ужасно студената локва, в която лежа. Кал скача на крака.

Лежа там в продължение на секунда, без да мисля за нищо. Просто се взирам нагоре към небето, през което профучах — и някак оцелях. После Кал ме сграбчва за ръката и ме повдига, буквално издърпвайки ме обратно в реалността.

— Останалите ще се приземяват тук, така че трябва да се размърдаме. — Той ме избутва пред себе си и аз се препъвам леко през плискащата вода. — Гравитрони, Арецо ще слезе със следващата група, за да ви телепортира обратно. Бъдете нащрек.

— Да, сър — казват те в един глас и се подготвят за още един рунд. Почти ми призлява при мисълта.

На Фарли наистина ѝ призлява. Повръща шумно в една уличка, изхвърля каквато там е била набързо погълнатата ѝ закуска. Забравих, че мрази да лети, да не говорим пък за телепортиране. Десантът беше по-лош и от двете.

Успявам да се добера до нея и я обгръщам с ръка, за да ѝ помогна да остане изправена.

— Добре ли си?

— Чудесно — отвръща тя. — Просто полагам върху стената свеж слой боя.

Хвърлям поглед към небето, което още запраща по нас шибащи струи студен дъжд. Странно студен за това време на годината дори на север.

— Да се размърдаме. Още не са по стените, но скоро ще бъдат.

От Кал се издига лека пара и той дръпва догоре ципа на жилетката си, за да не влиза водата.

— Замразители — обажда се той. — Имам предчувствие, че ще бъдем блокирани от сняг.

— Да отидем ли при портите?

— Не. Защитени са с Безмълвен камък. Сребърните не могат да си пробият път със силите си. Ще трябва да се прехвърлят. — Прави знак на нас и на останалите от десантния ни джет да го последваме. — Трябва да бъдем на валовете, готови да отблъснем каквото там запратят срещу нас. Бурята е само авангардът. Искат да ни блокират вътре, да намалят видимостта ни. Да ни държат в неведение, докато се стоварят върху нас.

Трудно е да се придържам към темпото му особено през дъжда, но въпреки това полагам усилия да го настигна. Водата се просмуква през ботушите ми и не след дълго пръстите на краката ми стават безчувствени. Кал се взира напред, сякаш единствено неговите очи могат да видят как целият свят гори. Мисля, че иска да е така. Това би улеснило положението.

Отново е принуден да се бие и вероятно да убива хората, които е бил отгледан да закриля. Хващам ръката му, защото няма думи, които мога да кажа точно сега. Той стисва пръстите ми, но ги пуска също толкова бързо.

— Войските на баба ти не могат да влязат по същия път. — Докато говоря, още гравитрони и войници се спускат от небето. Всичките — пищящи, всичките — невредими, когато стъпват на земята. Завиваме зад един ъгъл, придвижваме се от един обръч от стени към следващия, оставяйки ги зад себе си. — Как ще обединим силите си?

— Те идват от Пролома. Това е югозапад. В идеалния случай ще създадем работа на силите на Мейвън за достатъчно дълго време, че те да минат в тила. Ще ги притиснем между нас.

Преглъщам мъчително. Толкова голяма част от плана зависи от работата на Сребърните. Достатъчно благоразумна съм да не се доверявам на такива неща. Династия Самос би могла просто да не пристигне и да остави всички ни да бъдем пленени или убити. Тогава ще бъдат свободни да отправят пряко предизвикателство срещу Мейвън. Кал не е глупав. Знае всичко това. И знае, че Корвиум и гарнизонът му са твърде ценни, за да бъдат изгубени. Това е нашият флаг, нашият бунт, нашето обещание. Изправяме се срещу мощта на Мейвън Калоре и неговия покварен трон.

Новокръвните се изкачват по валовете заедно с Червени войници с оръжия и муниции. Не стрелят, само се взират нататък в далечината. Един от тях, висок върлинест мъж с униформа като на Фарли и буква К на рамото, пристъпва напред. Първо се ръкува с нея и кимва с глава.

— Генерал Фарли — казва той.

Тя свежда брадичка:

— Генерал Таунсенд. — После кимва на друг висш офицер в зелено, вероятно е командирът на новокръвните от Монтфорт. Ниската, набита жена с бронзова кожа и дълга, бяла плитка, увита около главата, отвръща на жеста.

— Генерал Акади.

— Какво гледаме? — пита Фарли двамата.

Приближава се още един войник в червена вместо зелена униформа. Косата ѝ е различна, боядисана в алено, но я разпознавам.

— Приятно ми е да те видя, Лори — казва Фарли, олицетворение на деловитостта. Аз също бих поздравила новокръвната, ако имахме нужното време. Изпитвам тихо щастие да видя още една от вербуваните в Резката не просто жива, а в чудесно състояние. Подобно на косата на Фарли нейната червена коса също е късо подстригана. Лори е отдадена на каузата.

Тя кимва на всички ни, а после изпъва ръка над поръбените с метал валове. Нейната способност са крайно изострените сетива, които ѝ позволяват да вижда много по-надалече, отколкото можем ние.

— Войската им е на запад, с гръб към Задушливите земи. Разположили са създатели на бури и замразители точно във вътрешността на първия обръч от облачна покривка, извън полезрението ви.

Кал се привежда напред, примижава към гъстите черни облаци и плющящия дъжд. Заради тях му е невъзможно да вижда на повече от четвърт миля от стените.

— Имате ли снайперисти?

— Опитахме се — въздъхва генерал Таунсенд.

Акади се съгласява:

— Прахосване на муниции. Вятърът просто изяжда куршума.

— В такъв случай също и вятърни тъкачи. — Челюстта на Кал се стяга. — Те имат достатъчно добър прицел за това.

Ясно е какво иска да каже. Вятърните тъкачи на Норта, Династия Ларис, се разбунтуваха срещу Мейвън. Значи този отряд е от езерняци. Някой друг би могъл и да не забележи потрепването на усмивка или отпускането на напрежението в раменете на Кал, но на мен не ми убягва. И знам защо. Обучен е да се бие срещу езерняците. Този враг няма да го сломи.

— Трябва ни Ела. Тя е най-добра в буреносните мълнии. — Посочвам към заплашително издигащите се кули, от които има изглед към тази част от стената. — Ако я качим нависоко, тя може да обърне бурята срещу тях. Не да я контролира, а да я използва, за да подхрани силите си.

— Добре, действайте — казва Кал с рязък тон. Виждала съм го в схватка, в битка, но никога нещо подобно. Той се превръща в съвсем друг човек. Изключително, нечовешки съсредоточен, с точността на лазерен лъч, без дори помен от благородния, раздвоен принц. Топлината, която му е останала, е истински огнен ад, предназначен да разрушава. Предназначен да победи. — Когато гравитроните приключат спусканията, разположете ги тук, на равни разстояния. Езерняците ще щурмуват стените. Нека да затрудним придвижването им. Генерал Акади, с кого друг разполагате?

— Добра смесица от дефанзивна и офанзивна тактика — отвръща тя. — Достатъчно бомбардировачи, за да превърнат пътя към Задушливите земи в минно поле. — Гордо ухилена, посочва новокръвните наблизо, които имат на раменете си нещо подобно на слънца с лъчи. Бомбъри. По-добри от заличителите: способни да взривят нещо или някого само с поглед вместо с докосване.

— Звучи ми като добър план — казва Кал. — Дръжте новокръвните си в готовност. Нападнете, когато прецените.

Ако има нещо против някого, при това Сребърен, да му диктува какво да прави, Таунсенд не го показва. Подобно на останалите от нас той чувства пулсирането на смъртта във въздуха. Сега няма място за политика.

— А моите войници? Имам хиляда Червени на стените.

— Дръжте ги там. Куршумите вършат също толкова добра работа, колкото и способностите, понякога и по-добра. Но пестете мунициите. Целете се само в онези, които се промъкнат през първата вълна от защити. Те искат да се изтощим, а ние няма да направим това. — Той хвърля поглед към мен. — Нали?

Ухилвам се, примигвайки, за да прогоня дъжда.

— Не, сър.

Отначало се питам дали езерняците се придвижват много бавно, или са много глупави. Отнема почти час, но с общите усилия на Камерън, гравитроните и телепортаторите успяваме да вкараме в Корвиум всички от трийсетината десантни джета. Около хиляда войници, всичките обучени и смъртоносни. Кал казва, че предимството ни е в несигурността. Сребърните още не знаят как да се бият с хора като мен. Не знаят на какво сме способни в действителност. Мисля, че именно затова Кал най-вече оставя Акади да преценява сама. Не познава войските ѝ достатъчно добре, за да ги командва подобаващо. Червените обаче познава. Това оставя в устата ми горчив вкус, който се опитвам да преглътна. В този отрязък от време се мъча да не се питам колко Червени е пожертвал за една безсмислена война човекът, когото обичам.

Бурята не се променя нито за миг. Вечно бушуваща, стоварваща дъжд върху нас. Ако се опитват да ни залеят с потоп, ще отнеме дълго време. По-голямата част от водата се отцежда, но някои от по-ниските улици и малки улички са залети от дълбока над петнайсет сантиметра мътна вода. Това смущава Кал. Постоянно бърше лице или отмята коса назад: от кожата му леко се вдига пара в студа.

Фарли няма срам. Отдавна е вдигнала куртката над главата си и прилича на някакъв червеникавокафяв призрак. Мисля, че не помръдва двайсет минути, облегнала глава на сгънатите си ръце, докато се взира към гледката. Подобно на останалите от нас чака удар, който може да дойде всяка секунда. Това ме кара да настръхна, а постоянно бушуващият адреналин ме изцежда почти така ужасно, както го прави Безмълвният камък.

Подскачам, когато Фарли проговаря:

— Лори, мислиш ли си това, което си мисля аз?

При друг покрит вход Лори също е покрила глава с куртката си. Не се обръща, неспособна да изтръгне сетивата си от ставащото.

— Наистина се надявам, че не.

— Какво? — питам, местейки поглед между тях. При движението надолу по яката на ризата ми лисва нова струя дъжд и аз потрепервам. Кал вижда ставащото и се премества по-близо до гърба ми, така че част от топлината му да стигне до мен.

Фарли се обръща бавно, опитва се да не се намокри до кости:

— Бурята се движи. Приближава се. С по няколко фута всеки миг и става все по-бързо.

— Да му се не види — прошепва Кал зад мен. После се впуска в действие, отнасяйки топлината със себе си. — Гравитрони, бъдете готови! Когато кажа, затегнете хватката си върху онова поле. — Затегнете. Никога не съм виждала гравитрон да използва способността си, за да усили гравитацията, а само да я намалява. — Свалете онова, което се задава.

Докато гледам, бурята набира скорост достатъчно, за да се забележи с един поглед. Продължава да се вихри, но наближава все повече и повече с всяко завъртане, с облаци, струпващи се над открития терен. Дълбоко вътре се появява мълния в блед, празен цвят. Присвивам очи и за миг тя блясва в пурпурно, разклонявайки се силно и яростно. Но все още нямам в какво да се прицеля. Мълнията, колкото и да е мощна, е безполезна, без да има в какво да се прицели.

— Войската марширува зад бурята и скъсява разстоянието — обажда се Лори, потвърждавайки най-лошите ни страхове. — Идват.