Кралска клетка

Двайсет и девет Еванджелин

Вратите на кулата, където се помещава управлението на Корвиум, са от солиден дъб, но пантите и обковът им са железни. Плъзват се и се отварят пред нас, отстъпват пред волята на кралската Династия Самос. Влизаме в залата на съвета грациозно, пред очите на разнородното ни подобие на съюз. Представителите на Монтфорт и Алената гвардия седят отляво, семпли на вид в зелените си униформи, нашите Сребърни — отдясно, облечени в различните цветове на династиите си. Съответните им предводители, премиер Дейвидсън и кралица Анабел, мълчаливо ни гледат как влизаме. Сега Анабел носи короната си, показва, че е кралица, макар и на отдавна мъртъв крал. Короната представлява очукан кръг от розово злато, инкрустиран с мънички черни скъпоценни камъни. Семпла. Но въпреки това се откроява. Тя барабани със смъртоносните си пръсти по плота на масата, ожесточено излага на показ венчалния си пръстен. Огненочервен скъпоценен камък, също инкрустиран в розово злато. Подобно на Дейвидсън тя има погледа на хищник: никога не мига, никога не се разсейва. Принц Тиберий и Мер Бароу ги няма или не мога да ги видя. Питам се дали ще се разделят, насочвайки се към съответните си страни и цветове. Прозорците на всяка страна от стаята в кулата гледат към земята, където във въздуха още тлее пепел, а западните полета са задушени от кал, наводнени и превърнати в тресавища от необичайното за сезона бедствие. Дори толкова нависоко всичко мирише на кръв. Имам чувството, че жулих ръцете си часове наред, измивах всеки сантиметър и въпреки това още не мога да се отърва от мириса. Витае като призрак, по-труден за забравяне от лицата на хората, които убих на полето. Металическият дъх заразява всичко.

Въпреки внушителната гледка всички очи се фокусират върху по-внушителната личност, предвождаща семейството ни. Баща ми няма черни одежди, само бронята си от хром, блещукаща като огледало, запоена към стегнатата му фигура. Крал воин от глава до пети. Майка ми също се представя на ниво. Короната ѝ от зелени камъни е в тон с боата удушвач, преметната около врата и раменете ѝ като шал. Плъзга се бавно, с люспи, отразяващи следобедната светлина. Птолемей изглежда подобно на баща ни, макар че бронята, изрисувана по широките му гърди, тясната талия и стройните крака, е черна като нефт. Моята е съчетание от двете, раирана, на прилепващи към кожата пластове хром и черна стомана. Не е бронята, която носех на полето, а бронята, която ми е нужна сега. Ужасна, заплашителна, показваща всяка частица от гордостта и мощта на Самос.

Четири стола, подобни на тронове, са подредени до прозорците и ние сядаме едновременно, представяйки обединен фронт. Независимо колко ми се иска да запищя.

Имам чувството, че съм предала себе си, оставила съм да минат дни, седмици, без да възразя. Без дори да спомена колко много ме ужасява планът на баща ми. Не искам да бъда кралица на Норта. Не искам да принадлежа на никого. Но няма значение какво искам аз. Нищо няма да застраши машинациите на баща ми. Крал Воло не е човек, който приема отказ. Не и от собствената си дъщеря, негова плът и кръв. Негова собственост.

Твърде позната болка се надига в гърдите ми, докато се настанявам на трона си. Полагам всички усилия да остана овладяна, сдържана и покорна. Предана на кръвта си. Единствено на това съм научена.

Не съм говорила с баща си от седмици. Мога само да кимам на заповедите му. Неспособна съм да изричам думи. Боя се, че ако отворя уста, гневът ще ме надвие. Идеята да си мълча, беше на Толи. Имай търпение, Ева. Имай търпение, дай на това малко време. Но време за какво? Нямам представа. Баща ми не променя решенията си. А кралица Анабел е твърдо решена да качи внука си отново на трона. Брат ми е точно толкова разочарован, колкото и аз. Всичко, което направихме — да го оженим за Илейн, да предадем Мейвън, да подкрепим кралските стремежи на баща ми — беше, за да можем да останем заедно. И всичко това — напразно. Той ще управлява в Пролома, женен за момичето, което обичам, докато аз съм откарана като сандък с муниции, отново поднесена като подарък за един крал.

Благодарна съм за разсейването, когато Мер Бароу решава да удостои съвета с присъствието си, следвана по петите от принц Тиберий. Забравих в какво окаяно вярно нейно кученце се превръща в нейно присъствие — с широко отворени очи, просещи внимание. Изостреният му войнишки усет се съсредоточава върху нея, вместо върху настоящата задача. И двамата все още са изпълнени с адреналин от обсадата и нищо чудно. Тя беше жестока. Бароу още има кръв по униформата си.

Двамата вървят надолу по централната пътека, разделяща съвета. Ако чувстват тежестта на действието си, не го показват. Повечето разговори затихват до шепот или спират напълно, така че всички да наблюдават двамата, чакайки да видят кой край на стаята ще изберат.

Мер е бърза: промъква се покрай първия ред зелени униформи и се обляга на далечната стена. Извън светлината на прожекторите.

Принцът, законният крал на Норта, не я следва. Вместо това се обръща към баба си, протегнал ръка да я прегърне. Анабел е много по-дребна от него, смалила се до стара жена в негово присъствие. Но ръцете ѝ го обгръщат с лекота. Имат еднакви очи, горящи като нагрят бронз. Тя вдига лице и му се усмихва широко.

Тиберий се задържа в прегръдката ѝ само за миг, вкопчил се в последното късче от семейството си. Мястото до баба му е празно, но той не го заема. Избира да се присъедини към Мер до стената. Скръства ръце върху широките си гърди, фиксирайки баща ми с разгорещен поглед. Питам се дали знае какво е планирала тя за двама ни.

Никой не заема мястото, оставено от него. Никой не смее да заеме мястото на законния наследник на Норта. Обичната ми годеница, отеква в главата ми. Думите ме дразнят повече, отколкото змиите на майка ми.

Внезапно с бързо махване на ръка баща ми дръпва Салин Айрал за катарамата на колана, издърпва го да стане от мястото си и го повлича по масата и през дъбовия под. Никой не протестира, нито издава звук.

— От вас се очаква да бъдете ловци.

Гласът на баща ми боботи ниско в гърлото му.

Айрал не си е направил труда да се измие след битката, за което свидетелства потта, сплъстила черната му коса. Или може би е просто вцепенен от ужас. Не бих го винила.

— Ваше величество…

— Вие ме уверихте, че Мейвън няма да се измъкне. Мисля, че точните ви думи, милорд, бяха: „Никоя змия не може да се измъкне от копринен юмрук“. — Баща ми не благоволява да погледне този провалил се лорд, позорящ династията и името си. Майка ми гледа достатъчно и за двамата, виждайки както със собствените си очи, така и с очите на зелената змия. Змията ме забелязва, че я гледам, и стрелва раздвоения си розов език в моята посока.

Другите гледат унижението на Салин. Червените изглеждат по-мръсни от него, някои от тях — все още покрити със спечена кал и посинели от студ. Поне не са пияни. Лорд генерал Ларис се поклаща в стола си, отпива открито от плоско шише, по-голямо от всяко, което е редно човек да носи просто за подкрепа. Не че баща ми или майка ми, или някой друг би имал нещо против, че той пие алкохол. Ларис и неговата династия си свършиха прекрасно работата, предоставяйки въздушни джетове за каузата, докато разпръсваха онази адска буря, заплашваща да погребе Корвиум под снега. Доказаха, че са достойни.

Както и новокръвните. Колкото и глупаво да звучи избраното от тях име, те отбиваха атаката с часове. Без тяхната кръв и саможертва Корвиум щеше да падне обратно в ръцете на Мейвън. Вместо това той се провали за втори път. Беше победен два пъти. Веднъж — от хора, събрани от кол и въже, а сега — от истинска армия и истински крал. Стомахът ми се свива. Макар да спечелихме, победата ми се струва като поражение.

Мер гледа гневно размяната на реплики, цялото ѝ тяло се напряга като извиваща се жица. Очите ѝ шарят между Салин и баща ми, а после се отклоняват към Толи. Изпитвам тръпка на страх за брат си, макар че тя обеща да не го убива. На Площада на Цезар тя отприщи ярост, каквато никога не съм виждала. А на бойното поле в Корвиум удържа позицията си, макар и обкръжена от армия Сребърни. Нейната мълния е далеч по-смъртоносна, отколкото си спомням. Ако избере да убие Толи точно сега, съмнявам се, че някой би могъл да я спре. Да я накаже — разбира се, но не и да я спре.

Имам предчувствие, че няма да е ужасно доволна от плана на Анабел. Всяка Сребърна жена, влюбена в крал, би се задоволила да бъде консорт, обвързана, макар и неомъжена — но не вярвам, че Червените мислят по този начин. Те нямат представа колко важни са династичните връзки или колко дълбоко жизненоважни са били винаги наследниците на силна кръв. Мислят, че любовта има значение, когато се изричат брачните обети. Предполагам, че това е малка благословия в живота им. Без мощ, без сила те нямат какво да защитават и наследство, което да отстояват. Животът им е маловажен, но въпреки това техният живот им принадлежи.

Както си мислех, че ми принадлежи моят за няколко кратки, лекомислени седмици.

На бойното поле казах на Мер Бароу да не ѝ става навик да ме оставя да я спасявам. Каква ирония. Сега се надявам тя да ме спаси от позлатения затвор на кралица и от брачната клетка на един крал. Надявам се бурята ѝ да разруши съюза още в зародиш.

— … подготвя се както за атака, така и за бягство. Докарани бяха суифти, транспортьори, въздушни джетове. Така и не видяхме Мейвън. — Салин продължава да протестира, вдигнал длани над главата си. Баща ми му позволява. Баща ми винаги оставя хората сами да си блъскат главата. — Кралят на езерняците беше там. Командваше лично войските си.

Очите на баща ми проблясват и потъмняват: единственият знак за внезапно изпитаното неудобство:

— И?

— И сега лежи в гроб с тях. — Салин хвърля поглед нагоре към своя стоманен крал като дете, което търси одобрение. Трепери чак до връхчетата на пръстите на ръцете си. Помислям си за Айрис, оставена в Арчън, нова кралица на един отровен трон. А сега — без баща си, откъсната от единствения роднина, дошъл на юг да я подкрепи. Тя беше страховита, най-меко казано, но това ще я отслаби неимоверно. Ако не беше мой враг, можеше да изпитам жал.

Баща ми се надига бавно от трона си. Изглежда замислен.

— Кой уби краля на Езерните земи?

Примката се затяга.

Салин се ухилва:

— Аз бях.

Примката се скъсва, а с нея се прекъсва и търпението на баща ми. Със стиснат юмрук в миг той извива копчетата на Салин и ги откъсва от куртката му и с едно претъркулване ги превръща в тънки железни клинове. Всеки от тях се увива около врата на Салин, дърпа го и го принуждава да се изправи. Продължават да се издигат, докато пръстите на краката му започват да дращят по пода, търсейки опора.

На масите предводителят на Монтфорт се обляга назад в стола си. Жената до него, много сурова на вид блондинка с белези по лицето, извива устни в намръщена гримаса. Спомням си я от атаката на Съмъртън, онази, която едва не погуби живота на брат ми. Кал я изтезаваше лично, а сега са на практика рамо до рамо. Тя е от Алената гвардия, с висш чин, и ако не греша, една от най-близките съюзници на Мер.

— Вашите заповеди… — изрича Салин задавено. Дращи с нокти по железните нишки около врата си, впиващи се в плътта му. Лицето му посивява, докато под плътта му се събира кръв.

— Заповедите ми бяха да убиете Мейвън Калоре или да предотвратите бягството му. Вие не направихте нито едното, нито другото.

— Аз…

— Убихте крал на суверенна държава. Съюзник на Норта, който нямаше причина да прави каквото и да е, освен да защитава новата кралица на Езерните земи. Но сега? — Баща ми изсумтява, използвайки способността си, за да накара Салин да се приближи. — Дадохте им прекрасно основание да издавят всички ни. Управляващата кралица на Езерните земи няма да търпи това. — Зашлевява Салин през лицето с отекващ плясък. Целта на удара е да го посрами, а не да му причини болка. Постига целта си. — Лишавам ви от титлите и отговорностите ви. Династия Айрал, преназначете ги, както сметнете за подходящо. И разкарайте този червей от погледа ми.

Семейството на Салин побързва да го извлече от стаята, преди да е успял да нанесе по-голяма вреда. Когато железните нишки отскачат и освобождават гърлото му, той само започва да кашля и може би да плаче. Хлиповете му отекват в коридора, но бързо са прекъснати от затръшването на вратите. Жалък и недостоен човек. Макар да се радвам, че не е убил Мейвън. Ако тази проклета разглезена твар Калоре бе загинал днес, нямаше да има пречка между Кал и трона. Кал и мен. Така поне има някаква мрачна надежда.

— Някой има ли полезна информация, с която да допринесе? — Баща ми се обляга спокойно назад и прокарва пръст надолу по гръбнака на змията на майка ми. Очите ѝ бавно се затварят от удоволствие. Отвратително.

Джералд Хейвън има вид, сякаш иска да изчезне в стола си, и като нищо може и да успее. Взира се в скръстените си ръце и със силата на волята си внушава на баща ми да не го превръща в следващия унизен. За щастие, го спасява намръщената жена командир на Алената гвардия. Тя се изправя и със стържещ звук избутва стола си назад.

— Нашето разузнаване сочи, че в момента Мейвън Калоре разчита на „очи“ да го пазят. Те могат да виждат непосредственото бъдеще…

Майка ми цъка с език:

— Знаем какво е „око“, Червено момиче.

— Браво на вас — отвръща командирът без колебание.

Предполагам, че ако не беше баща ми и несигурното ни положение, майка ми щеше да натика смарагдовата си змия в гърлото на Червената. Тя само присвива устни:

— Овладейте хората си, господин премиер, или аз ще го направя.

— Аз съм генерал от Командването на Алената гвардия, Сребърна жено — изсъсква жената в отговор. Зървам Мер да се хили злорадо зад нея. — Ако искате помощта ни, ще трябва да покажете известно уважение.

— Разбира се — съгласява се вежливо майка ми. Скъпоценните ѝ камъни заискряват, когато свежда глава. — Уважение там, където се полага.

Командирът още гледа намръщено, гневът ѝ кипи. Оглежда короната на майка ми с отвращение.

Мислейки бързо, плясвам с ръце. Познат звук. Призоваване. В стаята бързо дотичва Червена прислужница на Династия Самос с чаша вино в ръка. Тя знае какви са заповедите за нея и се стрелва към мен, поднасяйки ми питието. С бавни, преувеличени движения поемам чашата. Дори за миг не откъсвам поглед от Червената жена командир, докато пия. Барабаня с пръсти по гравираното стъкло, за да скрия нервността си. В най-лошия случай ще разгневя баща си. В най-добрия…

Разбивам в пода високата стъклена чаша. Дори аз трепвам при звука и това, което намеква. Баща ми се опитва да не реагира, но устата му се стяга. Би трябвало да ме познаваш по-добре от това. Няма да се предам без борба.

Без колебание прислужницата коленичи да почисти, събирайки късчетата стъкло с голи ръце. И без колебание свирепата Червена жена прескача масата, задействайки вихрушка от движение. Сребърните скачат на крака, както и Червените, а самата Мер се оттласва от стената, изпречва се на пътя на приятелката си.

Червената жена командир се извисява над нея, но въпреки това Бароу я възпира.

— Как можем да приемаме това? — изкрещяна ми жената, посочвайки рязко с юмрук към прислужницата на пода. Тръпчивият мирис на кръв се усилва десетократно, когато порязва ръцете си. — Как?

Всички в стаята сякаш се питат същото. Между по-непостоянните членове от всяка страна се надигат викове. Ние сме Сребърни династии от благородно и древно потекло, съюзили се с бунтовници, престъпници, слуги и крадци. Дори да оставим настрана способностите, ние имаме диаметрално противоположен начин на живот. Целите ни не са едни и същи. Залата на съвета е като буре с барут. Ако имам късмет, ще експлодира. Ще взриви всяка заплаха за женитба. Ще разруши клетката, в която искат да ме затворят отново.

Над рамото на Мер жената командир ми се усмихва подигравателно, очите ѝ са като два сини кинжала. Ако тази стая и дрехите ми не бяха целите в метал, можеше и да се изплаша. Отвръщам предизвикателно на погледа ѝ, изглеждам от глава до пети като Сребърната принцеса, която са ѝ втълпили да мрази. В краката ми прислужницата приключва работата си и се отдалечава с тътрене на крака, с ръце, набодени от късчета стъкло. Отбелязвам си наум да изпратя Рен да я излекува по-късно.

— Слабо изпълнение — прошепва майка ми в ухото ми. Потупва ръката ми и змията се плъзва по китката ѝ, свивайки се върху кожата ми. Плътта ѝ е лепкава и студена.

Стисвам зъби, за да се преборя с неприятното усещане.

— Как можем да приемаме това?

Гласът на принца прорязва хаоса. Зашеметява мнозина и ги кара да млъкнат, включително и намръщената Червена жена командир. Мер я отмества решително и я отвежда обратно до стола ѝ с известно затруднение. Останалите се обръщат към принца изгнаник и го гледат как се изправя. Изминалите месеци са се отразили добре на Тиберий Калоре. Животът, прекарван във воюване, му приляга. Изглежда енергичен и жив дори след като се отърва на косъм от смъртта върху стените. В стола си баба му си позволява едва доловима усмивка. Чувствам как сърцето ми се присвива в гърдите. Това изражение не ми харесва. Ръцете ми се вкопчват в ръкохватките на трона ми, ноктите ми се впиват в дърво вместо в плът.

— Абсолютно всеки един човек в тази стая знае, че достигнахме до кризисна точка, в която и най-дребният детайл може да доведе до неочаквано развитие. — Очите му обхождат стаята, за да намерят Мер. Ако бях сантиментален човек, можеше и да се трогна. Вместо това си помислям за Илейн, оставена на сигурно място в Ридж Хаус. Птолемей се нуждае от наследник и никой от двама ни не искаше тя да се включва в битката. Въпреки това ми се иска да беше тук, за да седне до мен. Иска ми се да не се налагаше да понасям това сама.

Кал е обучаван на държавническо изкуство и изнасянето на речи не му е чуждо. Въпреки това не е така талантлив като брат си и се препъва няколко пъти, докато кръстосва насам-натам. За нещастие, изглежда, че никой не възразява.

— Червените живеят като обвеяни в слава роби, обвързани с жребия си, било то в гето, в някой от нашите дворци или в калта на някое крайречно село. По бузите на Мер се разлива руменина. — Някога мислех така, както бях научен. Че нашето положение е определено веднъж завинаги. Червените бяха низши. Положението им никога нямаше да се промени, не и без кръвопролитие. Не и без големи жертви. Някога мислех, че тези неща са твърде висока цена. Но грешах.

На онези от вас, които не са съгласни — той хвърля поглед към мен и потрепервам, — които смятате себе си за по-добри, които смятате себе си за богове: грешите. И не защото съществуват хора като Мълниеносното момиче. Не защото внезапно се оказва, че имаме нужда от съюзници, за да победим брат ми. Защото просто грешите.

Аз съм принц по рождение. Имах повече привилегии от почти всеки тук. Бях отгледан с прислужници, които бяха постоянно на мое разположение, и бях научен, че тяхната кръв поради цвета си е по-незначителна от моята. „Червените са глупави, Червените са плъхове, Червените са неспособни да контролират сами живота си, Червените са обречени да бъдат слуги“. Това са думите, които всички чувахме. И са лъжи. Удобни лъжи, които правят живота ни по-лесен, срама ни — несъществуващ, а техния живот — непоносим.

Той спира до баба си и се изправя до нея:

— Това не може да бъде допускано повече. Просто не може. Различието не е равно на разделение.

Горкият, наивен Калоре. Баба му кимва одобрително, но аз си я спомням в собствения си дом и помня какво каза. Иска внука си на трона и иска стария свят.

— Господин премиер — казва Тиберий и прави знак на водача на Монтфорт.

Мъжът прочиства гърло и се изправя. По-висок от повечето, но слаб и с нездрав вид. Има вид на бледа риба със също толкова празно изражение:

— Крал Воло, благодарим ви за помощта ви в отбраната на Корвиум. А тук, сега, пред очите на нашите и вашите водачи, бих искал да узная какво смятате за онова, което принц Тиберий каза току-що.

— Ако имате въпрос, господин премиер, задайте го — избоботва баща ми.

Мъжът запазва неподвижно изражение, неразгадаемо. Имам усещането, че крие повече тайни и амбиции, отколкото останалите от нас. Де да можех да го принудя да проговори.

— Червено и сребърно, Ваше величество. Кой цвят се надига в този бунт?

Едно мускулче потрепва на бледата му буза, когато баща ми издишва шумно. Прокарва ръка през острата си брада:

— И двете, господин премиер. Това е война и за двама ни. Имате думата ми за това: кълна се в главите на децата си.

Много ти благодаря, татко. Червеният командир ще прибере с усмивка тази награда, ако получи този шанс.

— Принц Тиберий говори истината — продължава баща ми, лъжейки безочливо. — Нашият свят се промени. Ние трябва да се променим заедно с него. Общите врагове водят до сключване на странни съюзи, но въпреки това сме съюзници.

Както и със Салин, усещам затягаща се примка. Тя се увива около врата ми, заплашва да ме провеси над бездната. Това усещане ли ще изпитвам през остатъка от живота си? Искам да бъда силна. За това съм се обучавала и съм страдала. Това си мислех, че искам. Но свободата беше твърде сладка. Вдъхнах я само веднъж, а не мога да я пусна да си отиде. Съжалявам, Илейн. Толкова съжалявам.

— Имате ли други въпроси относно условията, премиер Дейвидсън? — продължава настойчиво баща ми. — Или ще продължим да планираме отхвърлянето на един тиранин?

— А какви ще бъдат тези условия? — Гласът на Мер звучи различно и нищо чудно. За последно я познавах като затворничка, смазана почти до неузнаваемост. Искрите ѝ са се върнали с пълна сила. Хвърля погледи между баща ми и своя премиер, разчитайки на тях за отговори.

Баща ми е почти весел, докато обяснява, а аз затаявам дъх. Спаси ме, Мер Бароу. Отприщѝ бурята, която знам, че носиш в себе си. Омагьосай принца, както правиш винаги.

— Кралството на Пролома ще получи суверенитет, след като Мейвън бъде отстранен. Кралете от стомана ще царуват поколения наред. С отделяне на нужното внимание на моите Червени граждани, разбира се. Нямам намерение да създавам робска държава като тази, каквато е Норта в момента.

Мер далеч не изглежда убедена, но си замълчава.

— Разбира се, Норта ще се нуждае от собствен крал.

Очите ѝ се разширяват. Ужасът се просмуква в тялото ѝ и тя рязко завърта глава към Кал, търсейки отговори. Той изглежда също толкова изненадан, докато тя се гневи.

Мълниеносното момиче е по-лесно за разчитане от страниците на детска книга.

Анабел се надига от мястото си и се изправя гордо. Прорязаното ѝ от бръчки лице сияе, докато се обръща към Кал и полага ръка на бузата му. Той е твърде шокиран, за да реагира на докосването ѝ.

— Моят внук е законният крал на Норта и тронът принадлежи на него.

— Господин премиер… — прошепва Мер, сега гледайки към лидера на Монтфорт. Почти умолява. Потрепване на тъга пронизва маската му.

— Монтфорт обещава да подкрепи поставянето на трона на Ка… — Той се възпира. Гледа навсякъде освен към Мер Бароу. — Крал Тиберий.

Топло течение преминава из въздуха. Принцът е разгневен, жестоко разгневен. А най-лошото тепърва предстои за всички ни. Ако имам късмет, той ще изгори кулата до основи.

— Ще затвърдим съюза между Пролома и законния крал по обичайния начин — казва майка ми, правейки положението още по-мъчително. Наслаждава се на това. Нужна ми е цялата сила на волята, за да удържа сълзите вътре в себе си, където никой друг не може да ги види.

Намекът на думите ѝ не убягва на никого. Кал издава сподавен звук, ахване, много неподобаващо за принц, още по-малко за крал.

— Дори след всичко това Изпитанието на кралиците все пак доведе до избиране на кралска съпруга. — Майка ми прокарва ръка по моята, пръстите ѝ се кръстосват там, където ще бъде венчалният ми пръстен.

Високата зала изведнъж ми се струва задушаваща, а мирисът на кръв нахлува в сетивата ми. Това е единственото, за което мога да мисля, и аз се оставям на усещането, позволявам на острия хапещ лъх на желязо да ме зашемети. Челюстта ми се стяга, стисвам здраво зъби, за да възпра всички неща, които искам да кажа. Те се блъскат в гърлото ми, умоляват да бъдат пуснати на воля. Вече не искам това. Пуснете ме да си отида у дома. Всяка дума е предателство към моята династия, към семейството ми, към кръвта ми. Зъбите ми стържат едни в други, кост върху кост. Заключена клетка за сърцето ми.

Чувствам се като хваната в капан в самата себе си.

Накарай го да избере, Мер. Накарай го да ме отхвърли.

Тя диша тежко, гърдите ѝ се повдигат и спускат бързо. Подобно на мен тя има твърде много думи, които иска да изкрещи. Надявам се, че вижда колко много искам да откажа.

— Никой не помисли да се допита до мен — изсъсква принцът и изблъсква баба си. Очите му горят. Усъвършенствал е изкуството да гледа кръвнишки дузина души едновременно. — Смятате да ме направите крал без съгласието ми?

Анабел не се бои от пламъка и отново хваща лицето му:

— Не смятаме да те правим какъвто и да било. Просто ти помагаме да бъдеш този, който си. Баща ти умря заради твоята корона, а ти искаш да я захвърлиш? За кого? Да изоставиш страната си? За какво?

Той няма отговор. Кажи не. Кажи не. Кажи не.

Но вече виждам притеглянето. Примамката. Властта съблазнява всички и ни прави слепи. Кал не е имунизиран срещу това. Всъщност е особено уязвим. Цял живот е гледал трона, подготвял се е за деня, в който той ще бъде негов. Знам от опит, че това не е навик, от който човек може лесно да се отучи. И знам от личен опит, че малко неща имат по-сладък вкус от една корона. Сещам се отново за Илейн. Дали той мисли за Мер?

— Имам нужда от въздух — прошепва той.

Разбира се, Мер го следва навън с потрепващи след себе си искри.

По инстинкт едва не поръчвам да ми донесат нова чаша вино. Но се въздържам. Мер не е тук, за да спре жената командир, ако тя отново се ядоса, а от пиенето на още алкохол само ще се почувствам по-зле, отколкото вече се чувствам.

— Да живее Тиберий Седми — казва Анабел.

Възгласът отеква из стаята. Аз изричам думите само с устни. Чувствам се отровена.