Кралска клетка

Три Мер

Музиката танцува по въздуха, примесен със сладникавия и отвратителен мирис на алкохол, докато прониква във всеки сантиметър на величествената тронна зала. Излизаме на площадка, издигната на няколко стъпки над пода на залата, откъдето се разкрива пищен изглед към шумното празненство — минават няколко мига, преди някой да си даде сметка, че сме тук.

Очите ми се стрелкат напред-назад, нащрек съм, готова за отбрана, оглеждам всяко лице и всяка сянка в търсене на благоприятна възможност или на опасност. Коприна, скъпоценни камъни и красиви брони примигват под светлината на дузина полилеи, образуват човешко съзвездие, което кипи и се извива по мраморния под. След цял месец затворничество гледката връхлита сетивата ми, но аз я поглъщам жадно, прегладняла. Толкова много цветове, толкова много гласове, толкова много познати лордове и дами. Засега те не ме забелязват. Очите им не ме следят. Съсредоточени са върху събеседниците си, върху чашите си с вино и пъстроцветен алкохол, върху забързания ритъм, върху ароматния къдрав дим, който се издига из въздуха. Това сигурно е празненство, бурно и невъздържано, но нямам представа в чест на какво.

Естествено, умът ми литва в предположения. Да не са спечелили нова победа? Срещу Кал, срещу Алената гвардия? Или все още ликуват заради залавянето ми?

Един поглед към Еванджелин е достатъчен отговор. Никога не съм я виждала да се мръщи така, дори не и на мен. Злобната ѝ, напомняща за котка гримаса става грозна, гневна, изпълнена с ярост, каквато не мога да си представя. Очите ѝ потъмняват, обхождайки залата. Черни са като бездна, поглъщаща гледката на хора, обзети от пълно блаженство.

Или, осъзнавам, неведение.

По нечия заповед рояк Червени слуги се оттласват от далечната стена и тръгват през помещението в заучена формация. Носят табли с високи кристални чаши с течност, която прилича на рубинена, златна и диамантена звездна светлина. Докато стигнат до отсрещния край на тълпата, подносите им вече са празни и бързо ги зареждат отново. С още едно минаване подносите се опразват пак. Нямам представа как някои от Сребърните още си стоят на краката. Продължават веселбата си, говорят или танцуват с ръце, обвити като хищни нокти около чашите им. Неколцина подръпват от сложно изработени лули и издухват във въздуха дим с причудлив цвят. Не мирише като тютюн, с какъвто много от старите хора в Подпорите усърдно се запасяват. Гледам със завист искрите в лулите им, всяка — мъничка като главичка на топлийка светлина.

По-лошо е да гледам слугите, Червените. При вида им изпитвам болка. Какво не бих дала да съм на тяхно място. Да бъда само прислужница вместо пленница. Глупачка, сгълчавам се. Те са затворени в плен също като теб. Точно като всички от твоя вид. Притиснати под Сребърен ботуш, макар някои да имат повече пространство за дишане.

Заради него.

Еванджелин слиза от площадката и пазачите Арвън ме принуждават да я последвам. Стълбите ни отвеждат директно до подиума: друга издигната платформа, достатъчно висока, за да свидетелства за изключително важното си значение. И разбира се, върху нея стоят дузина Пазители, маскирани и въоръжени, ужасяващи от глава до пети.

Очаквам троновете, които си спомням. Диамантено стъкло, пламъци за мястото на краля, сапфир и полирано бяло злато за това на кралицата. Вместо това Мейвън седи върху същия трон, от какъвто го видях да се надига преди месец, когато ме държеше окована пред света.

Никакви скъпоценни камъни, никакви ценни метали. Само плочи от сив камък, украсени със завъртулки от нещо блестящо, с обли ръбове и стряскащо лишени от отличителни знаци. Изглежда студено на допир и неудобно, да не говорим пък и че е ужасно тежко. Смалява Мейвън, прави го да изглежда по-млад и по-дребен от всякога. Да изглеждаш могъщ, означавала бъдеш могъщ. Урок, който научих от Елара, макар че Мейвън по някакъв начин не го е усвоил. Той има вид на момчето, каквото всъщност е, стряскащо блед на фона на черната си униформа: единствените цветове по него са кървавочервената подплата на пелерината му, няколко сребърни медала и потрепващото синьо на очите му.

Крал Мейвън от Династия Калоре среща погледа ми в момента, щом разбира, че съм тук.

Мигът увисва, провесен върху нишка от време. Между нас зейва каньон от разсейващи звуци и гледки, изпълнен с толкова много шум и елегантен хаос, но стаята може със същия успех да е празна.

Питам се дали забелязва разликата в мен. Лошия вид, болката, изтезанието, на което ме е подложил безмълвният ми затвор. Сигурно. Очите му се плъзват по остро очертаните ми скули до нашийника ми, надолу до бялата права рокля, в която са ме облекли. Този път не кървя, но ми се иска да кървях. Да покажа на всички каква съм, каква съм била винаги. Червена. Ранена. Но жива. Както показах преди няколко минути пред двора, пред Еванджелин. Изправям гръбнак и се взирам с цялата сила и обвинителност, които мога да си придам. Оглеждам го, търся пукнатини, които само аз мога да забележа. Сенки около очите, потрепващи ръце, толкова вдървена поза, че гръбнакът му може да се пречупи.

Ти си убиец, Мейвън Калоре, страхливец, слабак.

Получава се. Той откъсва очи от мен и скача на крака все още с ръце, вкопчени в ръкохватките на трона. Яростта му се стоварва като удар на чук.

— Обяснете, пазач Арвън! — избухва той към най-близкия ми тъмничар.

Трио подскача в ботушите си.

При този изблик музиката, танците и пиенето спират в един миг.

— С-сър… — пелтечи Трио и една от облечените му в ръкавици ръце ме стисва над лакътя. От нея се просмуква тишина, достатъчна да накара сърдечния ми ритъм да се забави. Той се опитва да намери обяснение, което да не хвърля вината върху него или върху бъдещата кралица, но не успява.

Веригата ми трепери в ръката на Китън, но тя все още държи здраво.

Единствено Еванджелин е незасегната от гнева на краля. Очаквала е този отговор.

Той не ѝ е наредил да ме доведе. Изобщо не е имало заповед да се явя.

Мейвън не е глупак. Махва с ръка към Трио и слага край на мънкането му с едно-единствено движение.

— Неубедителният ти опит е достатъчен отговор — казва той. — Какво имаш да кажеш в своя защита, Еванджелин?

В тълпата баща ѝ стои високо изправен, наблюдавайки с широко отворени, строги очи. Някой друг би предположил, че го е страх, но не мисля, че Воло Самос притежава силата да изпитва емоции. Просто глади заострената си сребриста брада с неразгадаемо изражение. На Птолемей не му се отдава толкова добре да крие мислите си. Стои на подиума с Пазителите: той е единственият, който не носи одежди в огнени цветове или маска. Макар тялото му да е неподвижно, очите му се стрелкат между сестра му и краля и единият му юмрук се свива бавно. Хубаво. Страхувай се за нея, както аз се боях за брат си. Гледай я как страда, както аз го гледах как умира.

Защото какво друго може да направи Мейвън сега? Еванджелин умишлено престъпи заповедите му, надскачайки правомощията, които годежът им ѝ дава. Ако знам нещо, то съм наясно, че да ядосаш краля, означава да бъдеш наказан. А да го направиш тук, пред целия двор? Той като нищо може направо да я екзекутира на място.

Ако Еванджелин смята, че рискува да си изпроси смъртта, не го показва. Гласът ѝ нито за миг не пресеква или потрепва.

— Вие наредихте терористката да бъде хвърлена в затвора, затворена като ненужна бутилка вино, и след цял месец размишления на съвета все още няма постигнато споразумение как да се постъпи с нея. Престъпленията ѝ са многобройни, заслужаващи дузина смъртни наказания, хиляда живота в най-ужасните ни затвори. Откакто бе открита, тя уби или осакати стотици ваши поданици, включително собствените ви родители, и въпреки това си почива в удобна спалня, храни се, диша — жива, без наказанието, което заслужава.

Мейвън е верен син на майка си и дворцовата му „фасада“ е почти съвършена. Думите на Еванджелин сякаш не го смущават ни най-малко.

— Наказанието, което заслужава — повтаря той. После поглежда към стаята, повдигнал едното крайче на брадичката си. — Затова я доведе тук. Сериозно, толкова ли са ужасни празненствата ми?

Боботещ смях, както искрен, така и насилен, се разнася из смаяната тълпа. Повечето са пияни, но има достатъчно бистри умове, за да знаят какво става. Какво е направила Еванджелин.

Тя успява да докара вежлива усмивка, която изглежда толкова болезнена, че очаквам ъгълчетата на устните ѝ да започнат да кървят.

— Зная, че скърбите за майка си, Ваше величество — казва тя без помен от съчувствие. — Както скърбим всички ние. Но баща ви не би постъпил така. Времето за сълзи отмина.

Последните думи не са нейни, а на Тиберий Шести. Бащата на Мейвън, призракът, който преследва Мейвън. За миг маската му заплашва да се смъкне, а в очите му проблясват поравно ужас и гняв. Помня онези думи така добре, както и той. Изречени пред точно такава тълпа непосредствено след като Алената гвардия екзекутира политически мишени. Мишени, избрани от Мейвън, предоставени му от майка му. Свършихме им мръсната работа, докато те допълниха броя на жертвите със собствена жестока атака. Използваха ме, използваха Гвардията, за да елиминират някои от враговете си и да демонизират други с един откос. Погубиха повече, убиха повече хора, отколкото някой от нас някога е искал.

Все още мога да усетя мириса на кръвта и дима. Все още чувам майка, оплакваща мъртвите си деца. Все още чувам думите, обвиняващи бунта за всичко.

— Сила, власт, смърт — промърморва Мейвън с потракващи зъби. Тогава думите ме плашеха, а сега ме ужасяват. — Какво предлагате, милейди? Обезглавяване? Взвод за разстрел? Да я разкъсаме парче по парче?

Сърцето ми препуска в гърдите. Дали Мейвън би допуснал подобно нещо? Не знам. Не зная какво би направил. Налага се да си напомня, че дори не познавам него. Момчето, за което го мислех, беше илюзия. Но бележките, брутално оставяни, ала пълни с молби да се върна? Месецът на тихо, спокойно пленничество? Навярно и те са били престорени, поредната измама, за да ме впримчи. Друг вид изтезание.

— Ще направим каквото изисква законът. Както би направил баща ви.

Начинът, по който изрича баща, използвайки думата така жестоко, както би си послужила с нож, е достатъчно потвърждение. Подобно на толкова много хора в тази стая тя знае, че Тиберий Шести не е свършил така, както твърдят историите.

Мейвън все така се е вкопчил в трона си, стиска сивите каменни плочи с такава сила, че кокалчетата му са побелели. Хвърля поглед към придворните, чувства очите им върху себе си, а после се обръща отново със злобна гримаса към Еванджелин.

— Не само не си член на съвета ми, но и не познаваше баща ми достатъчно добре, за да познаваш ума му. Аз съм крал както беше той и разбирам нещата, които трябва да бъдат извършени за постигане на победа. Нашите закони са свещени, но сега водим две войни.

Две войни.

Адреналинът пулсира из тялото ми толкова бързо, че си помислям, че мълнията ми се е върнала. Не, не мълния. Надежда. Прехапвам устна, за да се сдържа да не се ухиля. Седмици, откакто започна пленничеството ми, Алената гвардия продължава да съществува и процъфтява. Не само все още се борят, а и Мейвън го признава открито. Сега е невъзможно да бъдат скрити или пренебрегнати.

Макар да имам нужда да науча повече, си държа устата затворена.

Мейвън прогаря Еванджелин с поглед:

— Никой вражески пленник, особено не и някой, толкова ценен като Мер Бароу, не бива да бъде хвърлен на вятъра чрез една обикновена екзекуция.

— Пак я погубваш! — възразява Еванджелин, изстрелвайки отговора си толкова бързо, та разбирам, че сигурно се е упражнявала за този спор. Прави още няколко крачки напред, скъсява разстоянието между себе си и Мейвън. Всичко това ми се струва представление, преструвка, нещо, разигравано на платформата, за да бъде видяно от придворните. Но кой има полза от това? — Тя си седи и бездейства, не прави нищо, не ни дава нищо, докато Корвиум гори!

Още едно скъпоценно късче информация, което да скътам. Още, Еванджелин. Дай ми още.

Преди месец видях с очите си как градът крепост, сърцето на военните сили на Норта, избухва в метежи. Всичко все още продължава. Споменаването на Корвиум отрезвява тълпата. Това не убягва на Мейвън и той се мъчи да запази спокойствие.

— Съветът ще вземе решение след броени дни, милейди — казва той през зъби.

— Простете дързостта ми, Ваше величество. Зная, че желаете да окажете възможно най-голямо уважение на съвета, дори на най-слабите части от него. Дори на страхливците, които не могат да направят онова, което трябва да бъде направено. — Още една стъпка по-близо и гласът ѝ се смекчава до мъркане. — Но вие сте кралят. Решението е ваше.

Изкусно, осъзнавам. Еванджелин е точно толкова умела в манипулирането, колкото и всеки друг. С няколко думи не само е спасила Мейвън от опасността да се покаже слаб, но и го е принудила да последва волята ѝ, за да поддържа образа на силата. Против желанието си раздразнено си поемам дъх. Дали той ще направи каквото му нарежда тя? Или ще откаже, доливайки масло в огъня на бунта, който вече пламти из Висшите Династии?

Мейвън не е глупак. Разбира какво прави Еванджелин и държи вниманието си съсредоточено върху нея. Гледат се втренчено, общувайки с насилени усмивки и остри погледи.

— Изпитанието на кралиците определено представи най-талантливата дъщеря — казва той и поема ръката ѝ. И двамата изглеждат отвратени от това действие. Той рязко обръща глава към тълпата и поглежда към строен мъж в тъмносиньо. — Братовчеде! Искането ти за разпит е удовлетворено.

Самсон Мерандус рязко се изпъва в стойка „мирно“ и се появява от тълпата с ясен поглед. Покланя се, почти ухилен. Сините му одежди се диплят, тъмни като дим.

— Благодаря, Ваше величество.

— Не.

Думата се изтръгва от мен.

— Не, Мейвън!

Самсон се движи бързо, изкачвайки се на платформата с овладян гняв. Скъсява разстоянието между нас с няколко решителни крачки, докато очите му вече са единственото нещо в моя свят. Сини очи, очите на Елара, очите на Мейвън.

— Мейвън! — отново изричам задъхано, умолявайки, макар че с това няма да постигна нищо. Прося милост, макар че гордостта ми пламва дори само при мисълта да го моля за нещо. Но какво друго може да се направи? Самсон е внушител. Ще ме унищожи от вътре навън, ще разрови всичко, което съм, всичко, което знам. Колко души ще умрат заради онова, което съм видяла? — Мейвън, моля те! Не му позволявай да направи това!

Не съм достатъчно силна да разкъсам хватката, в която Китън стиска веригата ми, нито дори да окажа особена съпротива, когато Трио ме улавя за раменете. И двамата с лекота ме задържат на място. Очите ми се стрелват от Самсон към Мейвън. Едната му ръка е върху трона му, другата — в тази на Еванджелин. Липсваш ми, гласяха бележките му. Той е непроницаем, но поне гледа.

Хубаво. Щом не желае да ме спаси от този кошмар, искам да го види как се случва.

— Мейвън — прошепвам за последен път, като се опитвам да звуча като себе си. Не Мълниеносното момиче, не изгубената принцеса Марийна, а Мер. Момичето, което той гледаше през решетките на килия и се закле да спаси. Но онова момиче не е достатъчно. Той навежда очи. Извръща поглед.

Сама съм.

Самсон обхваща гърлото ми с длан, стиска над металния нашийник, принуждавайки ме да го погледна в злобните, познати очи. Сини като лед и също толкова неумолими.

— Сгреши, че уби Елара — казва той, без да си прави труд да смекчи думите си. — Тя работеше с умовете като хирург.

Навежда се към мен ненаситно като умиращ от глад човек, който се готви да погълне обилно ядене.

— Аз съм касапин.

Когато резонаторът ме изтезаваше, се мятах в агония цели три дълги дни. Буря от радиовълни обърна собственото ми електричество срещу мен. То отекваше с вибриране в кожата ми, трещеше между нервите ми като мълнии в аквариум. Остави белези. Назъбени белези от бяла плът надолу по врата и гърба ми, грозни неща, с които още не съм свикнала. Те тръпнат и се опъват под странни ъгли, правят дори най-леките движения болезнени. Дори усмивките ми са накърнени, по-малки след онова, което ми бе причинено.

Сега бих молила за него, ако можех.

Пронизителното щракане на резонатор, който ме раздира, би било рай, блаженство, милост. Бих предпочела костите и мускулите ми да бъдат прекършени, да бъда разбита и раздробена до зъбите и ноктите си, заличена докрай, вместо да понеса дори секунда повече от шепотите на Самсон.

Мога да го почувствам. Да усетя ума му. Как изпълва кътчетата ми като поквара или гниене, или рак. Той стърже вътре в главата ми с остра кожа и още по-остри намерения. Всяка частица от мен, която не е завладяна от отровата му, се гърчи от болка. Той изпитва наслада да ми го причинява. Това е отмъщението му в крайна сметка. За онова, което причиних на Елара, негова родственица по кръв и негова кралица.

Тя беше първият спомен, който той изтръгна от мен. Липсата ми на угризения го настърви и сега съжалявам за това. Иска ми се да можех да се насиля да изпитам някакво съчувствие, но картината на нейната смърт беше твърде плашеща поради много повече причини от обикновения шок. Сега си я спомням. Той ме заставя да си я спомня.

В миг на заслепяваща болка, която ме всмуква назад през спомените ми, се озовавам обратно в мига, когато я убих. Способността ми извлича мълнии от небето в назъбени пурпурно-бели линии. Едната я удря челно, спускайки се в очите и устата ѝ, надолу по врата и ръцете ѝ, от пръстите на ръцете до пръстите на краката и пак обратно.

Потта по кожата ѝ възвира и вдига пара, плътта ѝ се овъглява, докато започне да пуши, а копчетата на жакета ѝ се нажежават до червено, прогаряйки плата и кожата. Тя посяга рязко, раздирайки плътта си, опитва се да се освободи от електрическата ми ярост. Върховете на пръстите ѝ се разкъсват и се оголват до костта, докато мускулите на красивото ѝ лице се отпускат, увисват от неумолимата тяга на подскачащите потоци електричество. Пепелявобялата коса изгаря до черно и тлее, разпадайки се. И миризмата. Звукът. Тя пищи, докато гласните ѝ струни се скъсат. Самсон се постарава сцената да премине бавно, способността му манипулира забравения спомен, докато всяка секунда се запечатва като жигосана в съзнанието ми. Касапин наистина.

Яростта му ме завърта бясно без нищо, в което да се вкопча, уловена в буря, която не мога да контролирам. Мога единствено да се моля да не видя онова, което Самсон търси. Опитвам се да не допускам името на Шейд в мислите си. Но стените, които издигам, не са много по-дебели от хартия. Самсон ги разкъсва безгрижно. Чувствам как всяка една бива изтръгната, поредната част от мен — осакатена. Той знае какво се опитвам да скрия от него, да не го изживея никога повече. Препуска из мислите ми, преследва ги, по-бързо от мозъка ми, изпреварва всеки немощен опит да го спра. Опитвам се да пищя или да умолявам, но от устата или ума ми не излиза нито звук. Той държи всичко във властта си.

— Твърде лесно. — Гласът му отеква в мен, около мен.

Подобно на кончината на Елара смъртта на Шейд е уловена в съвършени, мъчителни подробности. Трябва да изживявам наново в тялото си всяка ужасна секунда, неспособна да направя нищо, освен да гледам, хваната като в капан в собственото си съзнание. Във въздуха се долавя радиация. Затворът Корос е на ръба на Разлива, близо до ядрената пустош, която образува южната ни граница. Студена мъгла забулва утрото на фона на сива зора. За момент всичко е тихо, увиснало несигурно на косъм. Взирам се, без да помръдна, замръзнала насред крачка. Затворът зее зад гърба ми, все още разтърсван от бунта, който започнахме. Затворници и преследвачи се стичат навън от портите му. Следват ни към свободата или някакво нейно подобие. Кал вече е тръгнал, познатият му силует е на поне деветдесет метра оттам. Накарах Шейд да прехвърли първо него, да опази един от малобройните ни пилоти, който осигурява единствения ни начин за бягство. Килорн все още е с мен, застинал, както съм застинала аз, притиснал пушката до рамото си. Прицелва се зад нас към кралица Елара, нейните стражи и Птолемей Самос. От дулото със звук на експлозия излита куршум, понесен от искрите и барута. Той също увисва във въздуха в очакване Самсон да освободи хватката, в която държи ума ми. Отгоре небето се вихри, натежало от електричество. Моята собствена мощ. Чувството от нея би ме накарало да заплача, ако можех.

Споменът започва да се движи, отначало бавно.

Птолемей си изковава дълга, блестяща игла в допълнение към многобройните оръжия, които вече има подръка. По съвършеното острие блещука Червена и Сребърна кръв, всяка капка като скъпоценен камък, прелитаща със звън из въздуха. Въпреки умението си Ара Айрап не е достатъчно бърза да избегне смъртоносното ѝ дъгообразно движение. Тя пронизва врата ѝ в един проточил се миг. Ара пада на няколко стъпки от мен бавно, мудно, като през вода. Птолемей смята да ме убие със същото движение, използвайки инерцията на удара си, за да насочи иглата към сърцето ми. Вместо това пътьом намира брат ми.

Шейд отскача обратно към нас, за да ме телепортира на сигурно място. Тялото му се материализира от въздуха: появяват се първо гърдите и главата му, след това — крайниците му. С протегнати ръце, с фокусиран поглед, с внимание, приковано единствено върху мен. Не вижда иглата. Не знае, че всеки момент ще умре.

Птолемей не е имал намерение да убива Шейд, но няма нищо против да го направи. За него един мъртъв враг повече е без значение. Просто още едно препятствие в неговата война, още едно тяло без име и без лице. Колко пъти съм правила същото?

Вероятно дори не знае кой е Шейд.

Кой беше.

Знам какво следва, но колкото и да се старая, Самсон не ми позволява да затворя очи. Иглата пронизва брат ми с чисто изящество, през мускули и органи, кръв и сърце.

Нещо в мен избухва и небето отвръща. Когато брат ми пада, се стоварва и гневът ми. Но така и не усещам горчиво-сладкото му отприщване. Мълнията така и не пада на земята, не убива Елара и не разпръсва пазачите ѝ, както би трябвало. Самсон никога не ми отпуска тази дребна милост. Вместо това отдръпва сцената назад. Тя се разиграва отново. Брат ми умира отново.

И пак.

И пак.

Всеки път той ме принуждава да видя нещо друго. Грешка. Погрешна стъпка. Избор, който съм могла да направя, за да го спася. Дребни решения. Стъпка тук, обръщане там, малко по-бързо бягане. Това е изтезание от най-лошия вид.

Виж какво направи. Виж какво направи. Виж какво направи.

Гласът му се носи на леки вълни навсякъде около мен.

Други спомени накъсват този за смъртта на Шейд: преливащи едно в друго видения. Всяко въздейства върху различен страх или слабост. Миниатюрното трупче, което открих в Темплин: Червено бебе, убито от Мейвъновите ловци на новокръвни по нареждане на Мейвън. Друг път, юмрукът на Фарли се стоварва в лицето ми. Тя крещи ужасни неща, обвинявайки ме за смъртта на Шейд, докато собствената ѝ мъка заплашва да я погълне. Сълзи струят по лицето на Кал, докато в ръката му трепери меч с острие, опряно в шията на баща му. Жалкият гроб на Шейд на остров Тък, сам под есенното небе. Сребърните офицери, които убих с електричество в Корос, в Харбър Бей, мъже и жени, които само изпълняваха заповеди. Те нямаха избор. Никакъв избор.

Помня цялата смърт. Цялата сърдечна болка. Изражението върху лицето на сестра ми, когато един офицер ѝ счупи ръката. Окървавените кокалчета на Килорн, когато разбра, че ще бъде принудително взет във войската. Братята ми, отведени на война. Баща ми, завърнал се от фронта половин човек по ум и тяло, обричайки се сам на заточение и изолиран живот в раздрънкана инвалидна количка. Тъжните очи на майка ми, когато ми каза, че се гордее с мен. Лъжа. Вече лъжа. И най-накрая противната божа, кухата истина, която преследваше всеки миг от стария ми живот — че в крайна сметка бях обречена.

Все още съм.

Самсон префучава през всичко това съвсем безметежно. Издърпва ме през безполезни спомени, извадени на показ само за да ме подложат на още болка. Из мислите подскачат сенки. Движещи се образи зад всеки болезнен миг. Самсон лъкатуши през тях твърде далече, за да мога истински да ги схвана. Но успявам да зърна достатъчно. Лицето на полковника, аленото му око, устните, оформящи думи, които не мога да чуя. Но Самсон със сигурност може. Именно това търси. Сведения. Тайни, които може да използва, за да смаже бунта. Чувствам се като яйце с пукната черупка, от която бавно се процежда съдържанието. Той измъква от мен каквото пожелае. Дори не мога да се почувствам засрамена от другите неща, които открива.

Нощите, които прекарвам, сгушена в Кал. Как принуждавам Камерън да се присъедини към каузата ни. Откраднати мигове, в които препрочитам отвратителните бележки на Мейвън. Спомени за това кой мислех, че е забравеният принц. Малодушието ми. Кошмарите ми. Грешките ми. Всяка моя себична стъпка, която ме доведе дотук.

Виж какво направи. Виж какво направи. Виж какво направи.

Мейвън ще узнае всичко съвсем скоро.

Винаги е искал точно това.

Думите, надраскани с разкривения му почерк, прогарят мислите ми.

Липсваш ми.

До нови срещи.