Кралска клетка

Тринайсет Мер

Минава цяла седмица, докато изляза отново от стаята си. Макар да са подарък от Мейвън, напомняне за странната му обсебваща страст към мен, се радвам за книгите на Джулиан. Те са единствената ми компания. Частица от един приятел на това място. Държа ги близо до себе си заедно с късчето коприна от Гиза.

Страниците минават заедно с дните. Връщам се назад през историческите трудове, пътувам през думите, които стават все по-малко и по-малко правдоподобни. Триста години управление на крале от Династия Калоре, столетия на Сребърни военачалници — това е свят, който разпознавам. Но колкото по-надалече отивам, толкова по-мрачни стават нещата.

Сребърни, подлагани на гонения от Червени. При тази мисъл ми идва да се засмея. Колко глупаво. Колко невъзможно. Всеки ден от живота си съм живяла със знанието, че те са богове, а ние сме нищожества. Абсолютно невъзможно ми е да си представя свят, в който е било вярно обратното.

Това са книгите на Джулиан. Сметнал ги е за достатъчно стойностни за изучаване. Въпреки това се чувствам твърде смутена, за да продължа, и се придържам към четене за по-късни години. Новата Ера, кралете от Династия Калоре. Имена и места, които познавам, в цивилизация, която разбирам.

Един ден дрехите, които ми донасят, са по-семпли от всякога. Удобни, ушити така, че да са по-скоро практични, отколкото стилни. Това е първото, което ми показва, че нещо не е наред. Почти приличам на офицер от Сигурността — с еластичен панталон, черна куртка, оскъдно украсена с миниатюрни завъртулки от рубинени мъниста, и стряскащо практични ботуши. От излъскана, но износена кожа, без ток, тесни точно колкото трябва, и с достатъчно място за оковите на глезените ми. Оковите на китките са скрити както обикновено, покрити от ръкавици. Подплатени с кожа. Заради студа. Сърцето ми подскача от вълнение. Никога един чифт ръкавици не ме е изпълвал с такова вълнение.

— Навън ли ще излизам? — питам задъхано Китън, забравяйки колко я бива в умението да ме пренебрегва. Тя не ме разочарова: взира се право напред, докато ме извежда от луксозната ми килия. Клоувър винаги е по-лесна за разгадаване. Потрепването на устните ѝ и присвитите зелени очи са достатъчно потвърждение. Да не споменавам, че те двете също носят дебели палта, както и ръкавици, макар и гумени, за да предпазят ръцете си от електричеството, което вече не владея.

Навън. Не съм вкусвала нищо повече от полъх на ветрец от отворен прозорец от деня на стъпалата на двореца. Мислех, че Мейвън ще ми отсече главата, така че очевидно умът ми беше другаде. Сега ми се иска да можех да си спомня студения въздух на ноември, острия вятър, който носеше със себе си зимата. В бързината си почти изпреварвам пазачите Арвън. Те побързват да ме дръпнат обратно в редицата и ме карат да стъпвам със същото темпо като тях. Слизането е влудяващо, по стълби и коридори, които познавам наизуст.

Притискат ме леки вълни от познат натиск и хвърлям поглед през рамо. Към редиците ни се присъединяват Ег и Трио и образуват тила на моите пазачи Арвън. Движат се в синхрон с Китън и Клоувър, стъпвайки в същия ритъм като тях, докато си проправяме път към входната зала и Площада на Цезар.

Вълнението ми секва също така бързо, както ме е обзело.

Страх разяжда вътрешностите ми. Опитах се да манипулирам Мейвън така, че да го накарам да допусне скъпоструващи грешки, да го накарам да се съмнява, да изгори последните мостове, които са му останали. Но може би се провалих. Може би вместо това той ще изгори мен.

Съсредоточавам се върху потракването на ботушите си по мрамора. Нещо солидно, което да възпре страха ми. Юмруците ми се свиват в ръкавиците, умолявайки за връхлитането на искра. Тя така и не идва.

Дворецът ми се струва странно празен, още по-празен от обикновено. Вратите са затворени здраво, а слугите се суетят из все още незатворените стаи, бързи и тихи като мишки. Мятат бели чаршафи върху мебелите и картините, покривайки ги с причудливи савани. Малко стражи, по-малко благородници. Онези, покрай които минавам, са млади и с широко разтворени очи. Познавам техните династии, техните цветове и виждам неподправен страх върху лицата им. Всичките са облечени като мен за защита от студа, практично. Така, че да им е лесно да се движат.

— Къде отиват всички? — питам, без да се обръщам конкретно към някого, защото никой няма да отговори.

Клоувър рязко дръпва конската ми опашка, принуждавайки ме да гледам право напред. Не боли, но постъпката е стряскаща. Тя никога не се държи така грубо с мен, освен ако не ѝ дам основателна причина.

Пресявам възможностите. Евакуация ли е това? Дали Алената гвардия е предприела нов опит за нападение върху Арчън? Или разбунтувалите се династии са се върнали да довършат започнатото? Не, не може да е което и да е от двете. Действат твърде спокойно. Не бягаме от нищо.

Докато прекосяваме коридора, си поемам дълбоко дъх и се оглеждам наоколо. Мрамор под мен, полилеи над мен, високи блещукащи огледала и позлатени портрети на предци на Династия Калоре, редящи се по стените от двете страни. Червено-черни знамена, сребро, злато и кристал. Имам чувството, че всичко ще рухне и ще ме смаже. Надолу по гръбнака ми пропълзява страх, когато вратите напред се разтварят: метал и стъкло, плъзгащи се леко по огромни панти. Първият полъх на студен вятър ме удря челно и кара очите ми да се насълзят.

Зимното слънце свети ярко по блестящия площад и ме заслепява за секунда. Примигвам бързо в опит да накарам очите си да се приспособят. Не мога да си позволя да изпусна дори секунда от това. Външният свят идва на фокус бавно и постепенно. Снегът лежи дълбоко и плътно по покривите на двореца и заобикалящите го постройки на Площада на Цезар.

От двете страни на стъпалата, по които се слиза надолу от двореца, се редят войници, безупречни в спретнатите си редици. Пазачите Арвън ме превеждат през двойните редици на войниците, покрай техните оръжия и униформи и немигащи очи. Докато вървя, се обръщам да погледна през рамо, крадешком хвърляйки поглед към пищната бледа грамада на двореца Уайтфайър. По покрива се промъкват силуети. Офицери в черни униформи, войници в замъглено сиво. Дори оттук пушките им се виждат ясно, очертани като силуети на фона на студено синьо небе. И това са само постовете, които мога да видя. Сигурно има още, които патрулират по стените, пазят на портите, скрити и готови да защитят това ужасно място. Вероятно стотици, държани заради предаността си и смъртоносното си умение. Прекосяваме площада сами, за никого, за нищо. Какво става?

Обръщам внимание на сградите, покрай които минаваме. Кралският съд: кръгла сграда с гладки мраморни стени, спираловидни колони и кристален купол, стои неизползван от коронацията на Мейвън насам. Той е символ на власт: огромна зала, достатъчно просторна, за да побере събраните Висши Династии и техните васали, както и важни членове на Сребърното гражданство. Никога не съм влизала вътре. Надявам се никога да не вляза. Съдилищата, където с жестока ефикасност се създава и прилага правото на Сребърните, се разклоняват от сводестата постройка. Редом с техните арки и кристални украси Хазната изглежда скучна и безлична. Стени от плочи — още мрамор, и съм принудена да се запитам материалът от колко каменни кариери е бил напълно изразходен за строежа на това място — сграда без прозорци, стояща като каменен блок сред скулптури. Там някъде вътре е богатството на Норта, по-добре защитено от краля, заключено в трезори, вдълбани дълбоко в скалата под нас.

— Насам — изръмжава Клоувър, теглейки ме към Хазната.

— Защо? — питам. Отново никой не ми отговаря.

Сърцето ми започва да бие по-бързо, блъска като чук по гръдния ми кош и се мъча да запазя дишането си равномерно. Всяка глътка студен въздух ми се струва като тиктакане на часовник, равномерно отброявайки миговете, преди да бъда погълната.

Вратите са дебели, по-дебели от онези, които си спомням от затвора Корос. Разтварят се широко като зейнала уста, от двете им страни стоят пазачи в пурпурни ливреи. Хазната няма внушителна входна зала, в рязък контраст е с всяка друга постройка на Сребърните, която съм виждала някога. Представлява просто дълъг бял коридор, който се извива и се накланя надолу в непрекъсната спирала. На всеки десетина метра има застанали в стойка „мирно“ пазачи, притиснати към чисто белия камък. Не мога да се досетя къде са трезорите или къде ме водят.

След точно шестстотин стъпки спираме пред един пазач.

Без нито дума той пристъпва напред и встрани, допира пръсти до стената зад себе си. Побутва и мраморът се плъзва трийсетина сантиметра назад и разкрива очертанията на врата. Тя се плъзва с лекота при докосването му и се разширява, като образува пролука от три стъпки в камъка. Войникът изобщо не полага усилия. Силнорък, отбелязвам.

Камъкът е плътен и тежък. Страхът ми се утроява и преглъщам мъчително, чувствам как ръцете ми започват да се потят в ръкавиците. Мейвън най-накрая ще ме затвори в истинска килия.

Китън и Клоувър ме блъскат, опитват се да ме хванат неподготвена, но аз забивам крака в пода и стягам всичките си стави, за да ги отблъсна.

— Не! — изкрещявам, забивайки рамо в една от тях. Китън изпъшква, но не спира, продължава да ме бута, докато Клоувър ме хваща през кръста и ме повдига от пода.

— Не можете да ме затворите тук долу! — Не знам какъв коз да изиграя, каква маска да възприема. Дали да заплача? Дали да моля? Дали да се държа като кралицата на бунтовниците, за каквато ме смятат? Кое ще ме спаси? Страхът завладява сетивата ми. Задъхвам се, сякаш се давя.

— Моля ви, не мога… не мога…

Ритам към въздуха, опитвам се да съборя Клоувър, но тя е по-силна, отколкото очаквам. Ег ме хваща за краката, без да обръща никакво внимание на петата ми, която го ритва в челюстта. Носят ме като някаква мебел, без мисъл и без внимание.

Извивам се и успявам да зърна пазача на Хазната, докато вратата отново се плъзва на място. Той си тананика небрежно под нос. За него това е просто още един работен ден. Заставям се да гледам напред, към участта, която ме очаква в тези бели дълбини, каквато и да е тя.

Този трезор е празен: пътеката му се вие спираловидно като коридора, макар и в по-стегнати кръгове. По стените няма никакви знаци. Никакви отличителни черти, никакви резки, нито дори пазачи. Само лампи отгоре и камък навсякъде наоколо.

— Моля ви. — Гласът ми отеква в тишината, сам със звука от биенето на препускащото ми сърце.

Взирам се нагоре към тавана и с усилие на волята призовавам всичко това да се окаже сън.

Когато ме пускат, ахвам задъхано: въздухът е изкаран от дробовете ми. Въпреки това се вдигам на крака възможно най-бързо. Когато се изправям със стиснати юмруци, с оголени зъби, съм готова да се боря и готова да загубя. Няма да позволя да бъда изоставена тук, без да потроша с юмрук нечии зъби.

Пазачите Арвън се отдръпват назад безразлични. Незаинтересовани. Вниманието им е насочено някъде отвъд мен, зад мен.

Завъртам се рязко и оставам зяпнала: не към поредната празна стена, а към лъкатушещ перон. Току-що построен, свързващ се с други коридори или трезори, или тайни проходи. От него се разкрива гледка към релси.

Преди мозъкът ми да успее да се опита да свърже точките, преди в ума ми да може да се появи и най-леката тръпка на вълнение, Мейвън проговаря и разбива надеждата ми на парчета.

— Не бързай толкова. — Гласът му отеква от лявата ми страна, по-надолу по перона. Стои там и чака, заобиколен от охрана от Пазители, заедно с Еванджелин и Птолемей. Всички до един носят палта като моето, с подходяща подплата от кожички, за да им топли. И двете деца Самос изглеждат великолепно в черен самур.

Мейвън пристъпва към мен и се ухилва с увереността на вълк:

— Не само Алената гвардия може да строи влакове.

Подземният влак трещеше и искреше и целият беше разяден от ръжда: куп ламарина, заплашваща да се разцепи по спойките. Въпреки това го предпочитам пред това лъскаво подобие на охлюв.

— Приятелите ти ми дадоха идеята, разбира се — казва Мейвън от плюшената седалка срещу мен. Изтяга се лениво, горд със себе си. Днес не виждам никоя от душевните му рани. Те са грижливо скрити, отхвърлени или забравени за момента.

Преборвам се с порива да се свия на кълбо на собствената си седалка, и държа двата си крака здраво забити в пода. Ако нещо се обърка, трябва да бъда готова да побягна. Както и в двореца, оглеждам всеки сантиметър от влака на Мейвън, търся нещо, от което мога да се възползвам. Не намирам нищо. Няма прозорци, а в двата края на дългото купе са поставени на пост Пазители и пазачи Арвън. Купето е обзаведено като салон — с картини, тапицирани кресла и дивани, дори кристални лампи, проблясващи от движението на влака. Но както и при всичко Сребърно, виждам пукнатините. Боята едва е изсъхнала. Усещам мириса ѝ. Влакът е чисто нов, неизпитан. В другия край на купето очите на Еванджелин се стрелкат напред-назад, издавайки опита ѝ да изглежда спокойна. Влакът я смущава. Обзалагам се, че може да почувства как всяко късче от него се движи с висока скорост. Трудно е да се привикне с такова усещане. Аз така и не можах, винаги долавях пулсирането на машини като Подземния влак или джета „Блекрън“. Усещах електрическата кръв — предполагам, че тя може да почувства металните вени.

Брат ѝ седи до нея и ме гледа на кръв. Раздвижва се един-два пъти, побутва я по рамото. Всеки път измъченото ѝ изражение омеква, успокоено от присъствието му. Предполагам, че ако новият влак експлодира, те са достатъчно силни да оцелеят от шрапнелите.

— Успяха да се измъкнат толкова бързо от Купата на костите, защото пътуваха по престарелите релси чак до Нарси още преди да успея да стигна там. Предположих, че няма да е толкова лошо да имам собствен малък маршрут за бягство — продължава Мейвън, барабанейки с пръсти по коляното си. — Никога не се знае какъв нов заплетен план може да измисли брат ми в опита си да ме събори от власт. Най-добре да съм подготвен.

— И от какво бягаш точно сега? — промърморвам, като се опитвам да не повишавам тон.

Той само свива рамене и се засмива:

— Не бъди толкова унила, Мер. Правя услуга и на двама ни. — Ухилен, той се отпуска обратно на мястото си. Вдига крака и ги обляга на седалката до мен. Сбърчвам нос при тази постъпка и се отмествам. — Човек може да понесе затвора, какъвто представлява дворецът Уайтфайър, само за ограничено време.

Затвор. Въздържам се от рязък отговор, заставила се да му угодя. Нямаш представа какво е затвор, Мейвън.

Без прозорци или какъвто и да е ориентир няма как да знам накъде може да сме се отправили или колко надалече може да пътува тази адска машина. Определено ми се струва бърза колкото Подземния влак, ако не и побърза. Съмнявам се, че се отправяме на юг, към Нарси: превърнат в руини град, сега изоставен даже и от Алената гвардия. Мейвън така показно разруши тунелите след проникването в Арчън.

Той ме оставя да мисля, следи как се опитвам да разгадая гледките около нас. Знае, че не разполагам с достатъчно късчета, за да сглобя цялата картина. Въпреки това ме оставя да опитам, и не предлага повече обяснения.

Минутите се нижат и аз отново насочвам вниманието си към Птолемей. Омразата ми към него само е нараснала през последните няколко месеца. Той уби брат ми. Отне Шейд от този свят. Би сторил същото на всекиго, когото обичам, ако получи тази възможност. Като никога днес е без люспестата си броня. Това го прави да изглежда по-дребен, по-слаб, по-уязвим. Фантазирам си как му прерязвам гърлото и изцапвам прясно боядисаните стени на Мейвън с петна от Сребърна кръв.

— Нещо интересува ли те? — озъбва се Птолемей, срещнал погледа ми.

— Нека зяпа — казва Еванджелин. Обляга се назад в седалката си и накланя глава, без нито за миг да откъсва очи от моите. — Не може да направи много повече от това.

— Ще видим — изръмжавам в отговор. В скута ми пръстите ми потрепват.

Мейвън цъка укорително с език:

— Дами.

Преди Еванджелин да успее да отговори рязко, вниманието ѝ се измества и тя извръща поглед към стените, към пода, към тавана. Птолемей подражава на действията ѝ. Те долавят нещо, което аз не мога. А после влакът около нас започва да забавя скорост, колелата и механизмите му хрущят по железните релси.

— Значи почти стигнахме — казва Мейвън и се изправя на крака. Подава ми ръка.

За момент се заигравам с идеята да му отхапя пръстите. Вместо това слагам ръка в неговата и пренебрегвам тръпките, които усещам да полазват под кожата ми. Когато се изправям, палецът му леко докосва изпъкналия ръб на една от оковите ми под ръкавицата. Решително напомняне за властта, която има над мен. Не мога да го понеса и се отдръпвам, скръствам ръце на гърдите си, за да създам преграда между нас. Нещо потъмнява в светлите му очи и той издига собствен щит.

Влакът на Мейвън спира толкова плавно, че едва го долавям. Пазачите Арвън обаче го усещат и рязко се озовават до мен, обкръжават ме с изтощително познато усещане. Поне не съм окована с верига или завързана на каишка с повод.

Пазители застават от двете страни на Мейвън, както пазачите Арвън обграждат мен от две страни: мантиите им с цвят на пламък и черните им маски изглеждат заплашително както винаги. Оставят Мейвън да задава темпото и той прекосява цялата дължина на купето. Еванджелин и Птолемей го следват, принуждавайки мен и пазачите ми да останем най-отзад в странната процесия. Излизаме след тях през вратата, следваме ги във вестибюл, който свързва едно купе със следващото. Друга врата, друга поредица от пищно обзавеждане, този път в трапезария. Все още никакви прозорци. Все още никакъв намек къде може да сме.

В следващия вестибюл се отваря врата: не напред, а надясно. Пазителите се шмугват вътре първи и изчезват, след тях отива Мейвън, после останалите. Излизаме на друг перон, осветен от сурови, режещи светлини отгоре. Шокиращо чист е — поредният новопостроен перон без съмнение, но въздухът се усеща влажен. Въпреки педантичния ред на празния перон някъде капе нещо и отеква около нас. Оглеждам се наляво и надясно по протежение на релсите. Изгубват се в черен мрак от двете страни. Това не е краят на линията. Потръпвам, като си помисля колко много е напреднал Мейвън само за няколко месеца.

Отиваме нагоре, изкачваме се по стълби. Примирявам се с мисълта за дълго изкачване, спомняйки си колко дълбоко беше входът на трезора. Затова съм изненадана, когато стълбите се спускат бързо надолу, водейки към друга врата. Тази е от подсилена стомана, мрачно предзнаменование за онова, което може би се намира отвъд нея. Един Пазител улавя резето и го завърта с пъшкане. В отговор се разнася силно скърцане на масивен механизъм. Еванджелин и Птолемей не си помръдват дори пръста да помогнат. Подобно на мен гледат с едва прикрито опиянение. Не мисля, че знаят много повече от мен. Странно — като за династия, толкова плътно обвързана с краля.

През вратата се излива дневна светлина, когато стоманата се люшва назад и разкрива сиво и синьо оттатък. Изсъхнали дървета с клони, разперени като вени, се протягат към ясно зимно небе. Когато излизаме от влаковия бункер, си поемам дълбоко дъх. Бор, острото чисто ухание на студен въздух. Стоим на горска поляна, заобиколени от вечнозелени иглолистни дървета и голи дъбове. Земята под мен е замръзнала, твърдо отъпкана пръст под няколко инча сняг. Вече кара пръстите на краката ми да замръзват.

Забивам пети в земята, спечелва; си още една секунда в откритата гора. Пазачите Арвън ме побутват да вървя и краката ми буксуват. Не толкова се съпротивлявам, колкото ги забавям методично, постоянно обръщайки рязко глава напред-назад. Опитвам се да се ориентирам. Ако съдя по слънцето, което сега започва да се спуска на запад, точно пред мен е север.

Четири военни транспортьора, неестествено излъскани до блясък, чакат с мотори, работещи на празен ход, на пътеката пред нас. Двигателите им бръмчат в очакване, от топлината им във въздуха се вдигат облачета пара. Лесно е да се досетя кой от всичките е на Мейвън. Пламтящата корона в червено, черно и кралско сребърно е щампована отстрани върху най-внушителния. Той се издига на почти трийсет сантиметра от земята с масивни колела и с корпус, който сигурно е подсилен. Непроницаем за куршуми, огнеупорен, неуязвим за смъртта. Всичко, за да предпазят момчето крал.

Той се покатерва вътре без колебание с наметалото, влачещо се зад него. За мое облекчение пазачите Арвън не ме карат да го последвам и съм грубо изблъскана в друг камион. Моят е без отличителни знаци. Докато се вмъквам вътре и напрягам поглед да зърна за последно откритото небе, забелязвам Еванджелин и Птолемей да се приближават до собствения си транспортьор. Черно-сребърен, с покрит с шипове метален корпус. Еванджелин вероятно сама го е украсила.

Залитаме напред, когато Ег затваря вратата зад себе си, заключвайки ме в транспортьора с четирима пазачи Арвън. Зад волана има войник, а на мястото до него седи Пазител. Примирявам се с поредно пътуване, при което съм хваната натясно с пазачите Арвън.

Поне транспортьорът има прозорци. Гледам, без да искам да мигна, докато се носим с пълна скорост из позната до болка гора. Когато стигаме до реката и до широко павирания път, простиращ се редом до нея, усещам копнеж, който прогаря гърдите ми.

Това е река Капитъл. Моята река. Пътуваме на север, към Кралския път. Дори да ме изхвърлят от транспортьора точно в този момент и да ме оставят в прахта без нищо, пак мога да намеря пътя до къщи. При тази мисъл в очите ми избиват сълзи. Какво бих направила на себе си или на когото и да е другиго за шанса да се върна у дома?

Но там няма никого. Никого, на когото да държа. Те са заминали, защитени, надалече. Домът вече не е мястото, откъдето сме. Домът е мястото, където съм защитена заедно с тях. Надявам се.

Подскачам, когато към конвоя ни се присъединяват други транспортьори. Военни, с корпуси, обозначени с черния меч на армията. Преброявам почти дузина наблизо и още, точещи се в далечината зад нас. В много от тях се виждат Сребърни войници — накланящи се настрана или кацнали отгоре в специални седалки, или прихванати с ремъци. Всички до един са нащрек, готови да действат.

Пазачите Арвън не изглеждат изненадани от новите попълнения. Знаели са, че идват.

Кралският път лъкатуши през градчета на брега на реката. Червени градове. Още сме твърде далече на юг, за да минаваме през Подпорите, но това не потушава вълнението ми. Най-напред се показват тухларни, изпъкващи в плитчините на реката. Профучаваме право покрай тях, навлизайки в покрайнините на процъфтяващ работнически град. Колкото и да ми се иска да видя повече, се надявам да не спираме. Надявам се Мейвън да мине право през това място без прекъсване.

Желанието ми в общи линии се сбъдва. Конвоят забавя ход, но никога не спира, преминава бавно през сърцето на града в цялата си проблясваща заплашителност. По улицата се редят тълпи и ни махат. Приветстват краля с възгласи, викат името му, напрягат се да видят и да бъдат видени. От Червени търговци до работници, стари и млади, стотици, напиращи напред да видят по-добре. Очаквам да зърна офицери от Сигурността, които ги бутат да вървят напред, принуждават ги да ни посрещнат толкова шумно. Облягам се назад на мястото си, заставям се със силата на волята да остана незабелязана. Вече са принудени да ме гледат как седя до Мейвън. Не искам да добавям още масло в огъня на това манипулиране. За мое облекчение никой не ме излага на показ. Просто седя и се взирам в прибраните си в скута ръце и се надявам градът да отмине възможно най-бързо. В двореца, виждайки каквото виждам от Мейвън, знаейки това, което ми е известно за него, е лесно да забравя, че държи във властта си по-голямата част от страната. Огромните му усилия да обърне прилива на мнението срещу Алената гвардия и враговете си, изглежда, действат. Онези хора вярват на това, което казва, или навярно нямат възможност да се борят. Не знам кое е по-лошо.

Когато градът се смалява зад нас, приветствените възгласи още отекват в главата ми. Всичко това — за Мейвън, за следващата стъпка в какъвто там план е задвижил.

Трябва да сме отвъд Ню Таун, това поне е ясно. Не се забелязва замърсяване. Няма също и големи къщи. Помня как подминах река Роу при първото си пътуване на юг по времето, когато се преструвах на Марийна. Плавахме надолу по реката от Двореца на Слънцето чак до Арчън, като подминавахме села, градове и луксозната ивица от брега, където много Висши Династии поддържаха фамилните си имения. Опитвам се да си спомня картите, които Джулиан ми показваше. Вместо това само си докарвам главоболие.

Слънцето се спуска по-ниско, докато конвоят се отклонява след третия ликуващ град, и движейки се в заучена формация, излиза на свързващ път. Отправяме се на запад. Опитвам се да преглътна вълната от тъга, която се надига в мен. Северът ме тегли, призовава ме, въпреки че не мога да го последвам. Местата, които познавам, се отдалечават все повече и повече.

Опитвам се да задържа мисловния си компас. На запад е Железният път. Пътят към Западните езера, Езерните земи, Задушливите земи. Западът е война и разрушение.

Ег и Трио не ми позволяват да се движа много, така че трябва да проточа врат, за да видя. Прехапвам устна, докато минаваме през две порти, и се опитвам да забележа някакъв знак или символ. Няма нищо, само решетки от ковано желязо под шокиращо зелени лози от цъфтящ бръшлян. Доста нетипично за сезона.

Имението е огромно, в далечния край на път, покрай който се издига безупречен жив плет. Излизаме на широк квадрат от камък: имението заема едната му страна. Нашият конвой описва кръг пред нея и спира: камионите се подреждат в дъгообразна редица. Тук няма тълпи, но отвън вече чакат стражи. Пазачите Арвън се раздвижват бързо и ме извеждат от транспортьора.

Вглеждам се в очарователните червени тухли и поръбени в бяло редици от излъскани прозорци, по които са подредени сандъчета с цъфтящи цветя; цилиндричните колони, пищните балкони и най-голямото дърво, което съм виждала някога, израстващо от средата на имението. Клоните му се извиват над заострения покрив, растат в синхрон с постройката. Без нито една клонка или листо, които да не са на място, съвършено изваяни като жива скулптура. Магнолия, мисля, ако се съди по белите цветове и благоуханието. За момент забравям, че е зима.

— Добре дошли, Ваше величество.

Не разпознавам гласа.

Друго момиче, на моята възраст, но високо, стройно, бледо като снега, който би трябвало да е навалял тук, слиза от един от многото транспортьори, които се присъединиха към нашия. Вниманието ѝ е съсредоточено върху Мейвън, самият той сега слиза от транспортьора си и тя се плъзва покрай мен да направи реверанс пред него.

Разпознавам я от един поглед. Херон. Уел. Тя се състезаваше в Изпитанието на кралиците преди много време: караше могъщи дървета да израснат от пръстта, докато членовете на нейната династия я насърчаваха с възгласи. Подобно на толкова много момичета тя се надяваше да стане кралска съпруга, избрана да се омъжи за Кал. Сега се изправя по заповед на Мейвън със сведени очи в очакване на нареждането му. Загръща се по-плътно със зелено-златното си палто, за да се защити от студа и от погледа на Мейвън.

Нейната династия е от малкото, които познавах, преди да бъда принудена да вляза в света на Сребърните. Баща ѝ управлява района, в който съм родена. Гледах как корабът му минава покрай нас в реката и махах на зелените му знамена заедно с други глупави деца.

Мейвън не бърза: ненужно нахлузва ръкавиците си за краткия преход пеша между транспортьора си и имението. Докато се движи, семплата корона, сгушена в черните му къдрици, улавя намаляващата слънчева светлина, примигвайки в червено и златно.

— Очарователно място, Херон — казва той, повеждайки небрежен учтив разговор. Изречена от него, репликата звучи зловещо. Като заплаха.

— Благодаря, Ваше величество. Всичко е подготвено за пристигането ви.

Когато ме избутват по-близо, Херон благоволява да ми хвърли един поглед. Единственото, с което показва, че е забелязала съществуването ми. Има птичи черти, но върху ъгловатата ѝ фигура те изглеждат елегантни, фини и притежаващи някаква рязка красота. Очаквам очите ѝ да са зелени като всичко друго, свързано със семейството и способността ѝ. Вместо това те са в живо, наситено синьо, подчертани от порцеланова кожа и кестенява коса.

Останалите транспортьори изсипват пасажерите си. Още цветове, още династии, още стражи и войници. Забелязвам сред тях Самсон: изглежда глупаво, облечен в боядисана в синьо кожа и подплата с кожички. Цветът и студът го правят да изглежда по-блед от всякога, като руса ледена висулка от кръвожадност. Другите се отдръпват и му оставят много пространство, когато пристъпва наперено до Мейвън. С един поглед преброявам няколко дузини придворни. Достатъчно, за да ме накарат да се запитам дали дори резиденцията на управителя Уел може да побере всички ни.

Мейвън удостоява Самсон с кимане на глава, а после тръгва отривисто, отправяйки се със ситни стъпки към изящните стълби, водещи нагоре от площада. Херон го следва по петите, както и Пазителите в обичайното си ято. Всички други вървят след тях, теглени от невидима юзда.

Мъж, който може да е единствено управителят, се втурва от вратите, направени от дъб и злато, кланяйки се, докато върви. Изглежда невзрачен в сравнение с дома си, незабележителен с отпуснатата си нерешителна брадичка, мръсноруса коса и тяло, което не е нито пълно, нито слабо. Дрехите му многократно компенсират това впечатление. Носи ботуши, меки като масло кожени панталони и жакет, ушит от изящно украсен брокат, обшит с проблясващи смарагди на яката и подгъвите. Не са нищо особено в сравнение със старинния медальон на врата му. Докато върви, бижуто подскача върху гърдите му: украсен със скъпоценни камъни герб с формата на дървото, което закриля неговия дом.

— Ваше величество, не мога да ви опиша какво удоволствие е да бъдем ваши домакини — изрича развълнувано той, като се покланя за последен път. Мейвън присвива устни в тънка усмивка, развеселен от демонстрацията. — За нас е такава чест да бъдем първата спирка в обиколката по случай коронацията ви.

В стомаха ми се образува кълбо от отвращение. Завладяна съм от представата как шествам из страната — на няколко стъпки зад Мейвън, вечно на негово разположение. На екрана, пред камерите, ми се струва унизително, но лично? Пред тълпи от хора като онези в града? Не мога да го преживея. Някак ми се струва, че бих предпочела да бъда затворена в Уайтфайър.

Мейвън плясва ръка с тази на губернатора, усмивката му се разлива в изражение, което може да мине за искрено. Бива го да се преструва, това му го признавам.

— Разбира се, Сайръс, не бих могъл да се сетя за по-подходящо място, откъдето да започна. Херон говори с толкова голямо уважение за теб — добавя той и ѝ махва да дойде при него.

Тя пристъпва бързо, очите ѝ се стрелват за миг към баща ѝ. Разменят си поглед, изпълнен с облекчение. Подобно на всичко, което Мейвън прави, присъствието ѝ е внимателна манипулация и послание.

— Ще вървим ли? — Мейвън посочва към резиденцията. Потегля и принуждава нас, останалите, да не изоставаме от него. Управителят забързва да тръгне от едната му страна, все още опитвайки се поне да изглежда, сякаш донякъде владее положението тук.

Вътре пълчища от Червени слуги се редят покрай стените в най-хубавите си униформи, с лъснати обувки и забити в пода очи. Никой не ме поглежда, а аз не се набивам на очи, мисля си вместо това за резиденцията на управителя. Очаквах растителност, изкусно оформена от зелени пазители, и не оставам разочарована. Фоайето е изпълнено с всевъзможни видове цветя: цъфтят в кристални вази, изрисувани са по стените, изваяни са по тавана, оформени са от стъкло в полилеите или в каменна мозайка на пода. Уханието би трябвало да е смазващо. Вместо това то е опияняващо, успокояващо с всеки дъх. Вдишвам дълбоко, позволявам си единствено това малко удоволствие.

Още членове на Династия Уел чакат да поздравят краля, надпреварват се да правят поклони или реверанси или да обсипват Мейвън с комплименти за всичко от законите до обувките му. Докато той търпи всички тях, Еванджелин идва при нас, вече захвърлила кожите си в ръцете на някоя нещастна прислужница.

Напрягам се, когато спира до мен. Цялата зеленина хвърля отблясъци в дрехите ѝ, придава ѝ болнав оттенък. Сепнато осъзнавам, че баща ѝ го няма. На събития като това обикновено кръжи между нея и Мейвън, бързайки да се намеси, когато гневът ѝ заплашва да кипне. Но сега го няма.

Еванджелин не казва нищо, задоволила се да се взира в гърба на Мейвън. Наблюдавам я как го следи. Юмрукът ѝ се свива, когато управителят се навежда, за да шепне в ухото на Мейвън. После той повиква с жест една от чакащите Сребърни: висока, слаба жена с черна коса, рязко очертани скули и хладна кожа с цвят на охра. Ако принадлежи към Династия Уел, то видът ѝ не го показва. По нея няма дори едно зелено петънце. Вместо това дрехите ѝ са сиво-сини. Жената сковано свежда глава, като внимава да не откъсва очи от лицето на Мейвън. Поведението му се променя, усмивката му става по-широка за миг. Той промърморва нещо в отговор, главата му се поклаща развълнувано. Долавям само една дума.

— Сега — казва той. Управителят и жената се подчиняват.

Отдалечават се заедно, съпровождани от Пазители. Хвърлям поглед към пазачите Арвън, питайки се дали и ние трябва да отидем, но те не помръдват.

Еванджелин също. И по някаква причина раменете ѝ се смъкват, а тялото ѝ се отпуска. От плещите ѝ се е свлякла някаква тежест.

— Стига си ме зяпала — изсъсква тя и прекъсва наблюденията ми.

Навеждам глава, оставям я да спечели това малко, незначително спречкване. И продължавам да се питам: Какво знае? Какво вижда тя, което убягва на мен?

Докато пазачите Арвън ме отвеждат до каквато там може да е килията ми за вечерта, сърцето ми се свива в гърдите. Оставих книгите на Джулиан в Уайтфайър. Нищо няма да ме утешава тази вечер.