Кралска клетка

Двайсет и осем Мер

Вятърът вие. Блъска стените и валовете, отвява немалко хора от позицията им. Дъждът замръзва по каменните зидове и прави опората ни несигурна. Първият пострадал става жертва на падане. Червен войник, един от онези на Таунсенд. Вятърът подхваща куртката му и го запраща назад по хлъзгавия пасаж. Той крещи, докато пада през ръба, политайки на девет метра надолу — преди да се понесе плавно към небето, подхванат от концентрацията на един гравитрон. Приземява се тежко върху стената, блъсва се в нея с отвратителен пукот. Гравитронът не е имал достатъчно контрол. Но войникът е жив. Пострадал, но жив.

— Подгответе се! — отеква надолу по редиците от войници: заповедта преминава между зелените и червените униформи. Когато вятърът отново започва да бушува, се закопчаваме. Сгушвам се до леденостудения метал на един вал, защитена от най-силните пориви. Ударът, нанасян от вятърни тъкачи, е непредсказуем, не прилича на нормалното атмосферно време. Той се разделя и лъкатуши, присвива се като ноктести пръсти. Бурята постоянно се затяга около нас.

Камерън се вмъква до мен. Хвърлям поглед към нея, изненадана. От нея се очаква да е при лечителите, да оформи последна отбранителна стена срещу евентуална обсада. Ако някой може да ги защити от Сребърните, да им даде нужното време и пространство, за да лекуват нашите войници, това е тя. Дъждът я кара да трепери, зъбите ѝ тракат. Изглежда по-дребна, по-млада в студа и сгъстяващата се тъмнина. Питам се дали има и шестнайсет години.

— Добре ли си, Мълниеносно момиче? — пита тя с известно усилие. По лицето ѝ капе вода.

— Добре съм — промърморвам в отговор. — Какво правиш тук горе?

— Исках да видя — казва тя: лъже. Малкото момиче е тук, защото смята, че трябва да бъде. Изоставям ли ви? — попита преди. Виждам въпроса в очите ѝ сега. И отговорът ми е същият. Ако не иска да бъде убиец, не бива да е принудена да бъде.

Поклащам глава:

— Защити лечителите, Камерън. Върни се при тях. Те са беззащитни, а ако загинат…

Тя прехапва устна:

— Тогава всички загиваме.

Взираме се една в друга, опитваме се да бъдем силни, опитваме се да намерим сила една в друга. Подобно на мен тя е мокра до кости. Тъмните ѝ мигли са се слепнали и всеки път, щом мигне, изглежда, сякаш плаче. Дъждовните капки се приземяват тежко и карат и двете ни да замижим, когато удрят по лицата ни. Докато спират. Докато капките дъжд започват да се търкалят в обратната посока и да набъбват. Очите ѝ се разширяват също като моите, наблюдават с ужас.

— Нападение на нимфи! — изкрещявам предупредително.

Над нас дъждът блещука, танцува във въздуха и се превръща във все по-едри и по-едри капки. А локвите, няколкото сантиметра вода по улиците и алеите се превръщат в реки.

— Подгответе се! — отеква отново. Този път ударът е леденостудена вода вместо вятър, пенеща се в бяло, когато се разбива като морска вълна: издига се и залива стените и постройките на Корвиум. Една от пръските ме удря силно, блъсва главата ми във вала и ми се завива свят. Няколко тела падат през стената, въртейки се в бурята. Силуетите им изчезват бързо, както и писъците им. Гравитроните спасяват няколко, но не всички.

Камерън се измъква, пълзи, за да стигне обратно до стълбите. Използва способността си, за да оформи безопасен пашкул, докато спринтира обратно към поста си доста навътре зад втората стена.

Кал спира с буксуване до мен и едва не изгубва опора. В замаяното си състояние го сграбчвам, придърпвам го плътно до себе си. Знам, че ако прескочи през стената, просто ще тръгна след него. Гледа, обзет от ужас, как водата връхлита редиците ни като вълните на бушуващо море. Тя го прави безполезен. Пламъкът няма място тук. Неговият огън не може да гори. А същото важи и за моята мълния. Една искра и ще поразя с електрически шок кой знае колко от собствените ни войски. Не мога да рискувам.

Акади и Дейвидсън нямат такива задръжки. Докато премиерът изстрелва сияещ син щит в края на стената, за да не може никой друг да падне през ръба, Акади се обръща с рев към новокръвните си войски, лаейки заповеди, които не мога да чуя над разбиващите се вълни.

Водата се разбива с разтърсващо движение. Внезапно е във война със самата себе си. Ние също имаме нимфи.

Но не и създатели на бури. Никакви новокръвни, които могат да овладеят урагана около нас. Тъмнината му се приближава, толкова пълна, че сякаш е полунощ. Ще се бием на сляпо. А битката дори още не е започнала. Все още не съм видяла нито един от войниците на Мейвън или езерняшката армия. Нито едно червено или синьо знаме. Но те идват. Със сигурност идват.

Стисвам зъби:

— Ставай.

Принцът е натежал, бавен заради страха си. Допирам ръка до врата му и го поразявам със съвсем лек шок. От леките, които Тайтън ми показа. Той се изстрелва на крака, оживен и нащрек.

— Правилно, благодаря — промърморва. С един поглед преценява положението. — Температурата пада.

— Гений — изсъсквам в отговор. Имам чувството, че всяка част от тялото ми е замръзнала.

Над нас водата бушува, разделя се и променя формата си. Иска да се разбие, иска да се разпръсне. Част от нея се отделя и скача над щита на Дейвидсън, устремява се в бурята като някаква странна птица. След миг останалото се разбива и наново измокря до кости всички ни. Въпреки това се надига ликуване. Новокръвните нимфи, макар и малочислени и заварени неподготвени, току-що спечелиха първата си атака.

Кал не се включва в ликуването. Вместо това свива китките си и запалва в ръцете си слаб пламък. Те пращят в пороя, мъчейки се да пламнат. Докато изведнъж дъждът се превръща в студен, въртящ се във вихрушка сняг. В пълната тъмнина примигва в червено, блестейки в слабите светлини на Корвиум и пламъка на Кал.

Чувствам как косата започна да замръзва на главата ми и тръсвам конската си опашка. Късчета лед се разлитат във всички посоки.

От бурята се надига рев, различен от звука на вятъра. С много гласове. Дузина, сто, хиляда. Замъгляващата видимостта вихрушка напира. Очите на Кал се затварят за кратко с пърхане на мигли и той въздъхва на глас.

— Подгответе се за атака — изрича дрезгаво.

Първият леден мост изниква от вала на две стъпки от мен и аз отскачам назад, изписквайки. Друг разцепва камъка на двайсет стъпки от мен и пронизва войниците с назъбените си ръбове. Арецо и другите телепортатори се задействат, събират ранените, за да ги телепортират обратно при нашите лечители. Почти моментално войниците от Езерните земи със сенки като чудовища скачат на мостовете — тичат по леда, докато расте. Готови да нападнат.

Виждала съм битки между Сребърни преди. Представляват истински хаос.

Това е по-лошо.

Кал се хвърля напред, огньовете му се изстрелват, високи и горещи. Ледът е дебел, не толкова лесен за разтопяване и той сече парчета от най-близкия мост като дървар с верижен трион. Това го прави уязвим. Нападам първия езерняк, за да се доближа до него, и когато искрите ми улучват бронирания мъж, той пропада с въртене в тъмнината. Бързо е последван от друг, докато по кожата ми пропълзяват пурпурно-бели разклонени съскащи мълнии. Пушечната стрелба удавя всякакви заповеди, които някой евентуално е изкрещял. Фокусирам се върху себе си, върху Кал. Върху оцеляването ни. Фарли стои наблизо, държи пистолета плътно до себе си. Подобно на Кал тя ме кара да ѝ пазя гърба, защитавайки сляпото ѝ петно. Не трепва, докато стреля, и обсипва с куршуми най-близкия мост. Съсредоточава се върху леда, а не върху воините, които се втурват от снежната вихрушка. Ледът пука и се разцепва под берсерките, рухва в мрак.

Разнася се тътен на гръмотевица, той е все по-близо с всяка секунда. Мълнии от синьо-бяло електричество експлодират из облаците и падат с трясък около Корвиум. От кулите прицелът на Ела е смъртоносен и удря точно пред стените. Един мост от лед пада жертва на яростта ѝ, пропуквайки се на две, но израства отново, възстановява формата си във въздуха по волята на криещ се някъде замразител. Бомбърите правят същото, заличават гладки като стъкло ледени блокове с взривове на експлозивна мощ. Те просто се промъкват назад, притичват през друг вал. Зелена мълния изтрещяна някъде от лявата ми страна, когато Рейф извива камшиците си в бясно препускаща орда езерняци. Ударът му се среща с щит от вода, който поглъща електричеството, докато те настъпват. Водата обаче не спира куршумите. Фарли ги обсипва с пистолетна стрелба и поваля няколко Сребърни на място. Телата им се изплъзват в мрака.

Насочвам вниманието си към най-близкия мост с войници. Вместо върху леда се фокусирам върху фигурите, които се втурват от тъмнината. Синята им броня е плътна, люспеста, а с шлемовете си имат нечовешки вид. Това ги прави по-лесни за убиване. Подтикват се взаимно да вървят напред, напират към стените. Трепереща редица от безлики чудовища. Пурпурна мълния избухва от изкривените ми като хищни нокти пръсти и прелита, пронизва сърцата им, отскача от една броня към друга. Металът прегрява, сменя цвета си от синьо в червено, а мнозина падат от моста в агонията си. Заменят ги още изскачащи от бурята. Това е смъртоносен терен, торнадо на смъртта. Сълзите замръзват по бузите ми, когато загубвам броя на скелетите, които разкъсвам.

После градската стена се пропуква под краката ми, едната стена се плъзва и се отделя от другата. Разтърсващ удар преминава през костите ми. После още един. Пукнатината се разширява. Бързо избирам един край и отскачам към Кат, преди пукнатината да ме погълне цяла. През процепа се подават корени, извиващи се като червеи, дебели колкото ръката ми и нарастващи все повече. Разделят камъка като масивни пръсти и оставят тънки като паяжина пукнатини покрай краката ми, приличат на каменни мълнии. Стената поддава под напора.

Зелени пазители.

— Стената ще се разцепи — прошепва Кал. — Ще я пропукат и ще минат зад нас.

Стисвам юмрук.

— Освен ако? — Той просто се взира безизразно, объркан. — Трябва да има нещо, което можем да направим?

— Това е дело на бурята. Ако можем да се освободим от бурята, да получим видимост, можем да използваме обхвата си… — Докато говори, той подпалва корените, които сега пропълзяват по-близо. Пламъкът се втурва по дължината на растението и го овъглява. То просто израства отново. — Трябват ни вятърни тъкачи. Да отвеят облаците.

— Династия Ларис. Значи удържаме, докато пристигнат?

— Удържаме и се надяваме да са достатъчно.

— Добре. Колкото до това… — Кимвам към пролуката, която става все по-широка с всяка секунда. Скоро през нея ще нахлуе Сребърна армия. — Да им устроим експлозивно посрещане.

Кал кимва разбиращо.

— Бомбъри! — изревава той над виещия вятър и снега. — Слезте там и бъдете готови! — Посочва към улицата, която се спуска точно зад външната стена. Първото място, където ще ни настигнат езерняците.

Около дузина бомбъри го чуват и се подчиняват, отделят се от постовете си, за да слязат на улицата. Краката ми се задвижват сякаш по собствена мисъл с намерението да ги последват. Кал ме улавя за китката и едва не се подхлъзвам.

— Не съм казал ти да ходиш — изръмжава. — Не мърдай оттук.

Бързо отлепям пръстите му. Хватката е твърде стегната, тежка като окови. Дори в разгара на битката имам чувството, че съм запратена назад през времето към дворец, където бях затворничка.

— Кал, ще помогна на бомбърите да удържат. Мога да направя това. — Бронзовите му очи потрепват в тъмнината като червените пламъци на две ярки свещи. — Ако направят пробив в стената, ще бъдеш обкръжен. И тогава бурята ще е най-малката ни тревога.

Решението му е бързо — и глупаво.

— Добре. Ще дойда.

— Имат нужда от теб тук горе. — Допирам длан до гърдите му и го отблъсвам от себе си. — Фарли, Таунсенд, Акади — войниците имат нужда от генерали наблизо. Имат нужда от теб наблизо.

Ако не е битката, Кал би възразил. Само докосва леко ръката ми. Няма време за нищо. Особено когато съм права.

— Ще се справя — казвам му, докато отскачам, хлъзгайки се по замръзналите камъни. Бурята изяжда отговора му. Отделям няколко секунди да се тревожа за него, да се запитам дали е възможно да не се видим никога повече. Следващият миг заличава мисълта. Нямам време за нея. Трябва да остана съсредоточена. Трябва да остана жива.

Повдигам крака и се плъзгам надолу по стълбите: замръзналите перила се изплъзват през свитите пръсти на ръцете ми. На улицата, където вятъра го няма, въздухът е много по-топъл и локвите са изчезнали. Или са замръзнали, или водата е използвана горе за нападението над защитниците на стената на Корвиум.

Бомбърите застават с лице към пролуката в стената, разпростираща се все повече с всяка секунда. Горе на валовете тя се разширява до няколко фута, но тук е само няколко сантиметра и нараства. През камъка и под краката ми преминава ново разтърсване като експлозия или земетресение някъде навътре. Преглъщам с усилие и си представям силноръка от другата страна на стената с юмруци, сипещи удар след удар върху основите ни.

— Изчакайте с удара — казвам на бомбърите. Те очакват заповеди от мен, въпреки че не съм офицер. — Никакви експлозии, докато не стане ясно, че правят пробив. Не е нужно да им помагаме.

— Аз ще възпирам пробива с щита си, докато е възможно — казва един глас зад мен.

Рязко се обръщам и виждам Дейвидсън с лице, изцапано със сива кръв, която постепенно става черна. Изглежда блед под кръвта, зашеметен от нея.

— Господин премиер — промърморвам, свеждайки глава. Той отвръща след един дълъг миг. Замаян от битката. На бойното поле е толкова различно от стаята за военни съвети.

Вместо това насочвам електричеството си към нашите нападатели. Използвам корените като ориентир и изпращам мълния по цялата тъкан на растението, оставям я да се къдри и описва спирали по пътя на корена. Не виждам зеления пазител в далечния край, но го чувствам. Макар и притъпени от дебелия корен, искрите ми преминават през тялото му. През пукнатините в камъка отеква далечен писък, който някак успява да се чуе над хаоса над и около нас.

Зеленият пазител не е единственият Сребърен, способен да повали камък. Друг заема мястото му: силнорък, ако се съди от това как се разтърсва и напуква камъкът. Удар след удар карат ситни камъчета и прах да летят през разширяващата се пролука.

Дейвидсън стои от лявата ми страна, леко зяпнал. Вцепенен.

— Първа битка? — промърморвам, когато друг гръмък удар улучва целта си.

— Нищо подобно — казва той за моя изненада. — И аз бях войник някога. Казаха ми, че съм в някакъв ваш списък?

Дейн Дейвидсън. Името пърха в ума ми като пеперуда, която удря буйно с криле по пръчките на клетка от кости. Възкръсва в паметта ми, сякаш излизайки от калта бавно, с огромно усилие:

— Списъкът на Джулиан.

Той кимва:

— Умен човек е този Джакос. Свързва точки, които никой друг дори не вижда. Да, бях един от Червените в Норта, които трябваше да бъдат екзекутирани от техния легион. За престъпления на кръвта, а не на тялото. Когато избягах, офицерите така или иначе ме отбелязаха като мъртъв. За да не им се налага да дават обяснения за още един изчезнал престъпник. — Той облизва напуканите си от студа устни. — Избягах в Монтфорт, събирайки по пътя други като мен.

Нов пукот. Пролуката пред нас се разширява, докато чувствителността в пръстите на краката ми се връща. Размърдвам ги в ботушите си, подготвям се да се бия.

— Звучи познато.

Гласът на Дейвидсън набира сила и инерция, докато говори. Докато си спомня за какво се бием:

— Монтфорт беше в руини. Хиляда Сребърни, претендиращи за собствени корони, всяка планина — обявяваща себе си за отделно кралство, страната — обхваната от такова разцепление, че е неузнаваема. Само Червените останаха обединени. А Пламтящите бяха в сенките, в очакване да бъдат пуснати на свобода. Разделяй и владей, госпожице Бароу. Това е единственият начин да ги надвием.

Кралство Норта, Кралството на Пролома, Пиемонт, Езерните земи. Сребърните — нападащи се взаимно, препиращи се за все по-малки и по-малки късчета, докато ние чакаме да вземем всичко. Макар че Дейвидсън изглежда объркан, почти мога да усетя мириса на стоманата в костите му. Гений навярно и със сигурност опасен.

Силен порив на вятъра, който навява сняг към нас, ме кара да се опомня. Единственото, което трябва да ме интересува, е какво ще стане сега. Да оцелеем. Да победим.

Синкава енергия нахлува през разцепващата се стена, пулсира през широката трийсет сантиметра празнина. Дейвидсън крепи щита с изпъната ръка. Капка кръв се стича от брадичката му и от нея се вдига пара в студа.

Един силует от другата страна блъска по щита, юмруците му посипват свирепи удари по гънещото се поле. Друг силнорък се присъединява към него и се заема да разшири пролуката, като вместо това атакува камъка. Щитът расте заедно с техните усилия.

— Бъдете готови — казва Дейвидсън. — Когато разцепя щита, стреляйте с всичко, което имате.

Подчиняваме се и се подготвяме да нанесем удар.

— Три.

Пурпурни искри се усукват като паяжина между пръстите ми и се втъкават в пулсиращо кълбо от разрушителна светлина.

— Две.

Бомбърите се подреждат, застават на колене като снайперисти. Вместо пушки имат само пръстите и очите си.

— Едно.

С потрепване синият щит се разделя на две и блъсва двамата силноръки в стените с отвратителен пукот на кости. Стреляме през пролуката, моята мълния е ослепителен пламък. Осветява тъмнината оттатък и показва дузина войници берсерки, готови да се втурнат към пробива. Мнозина се свличат на колене, плюейки огън и кръв, когато бомбърите взривяват вътрешностите им. Преди някой да успее да се съвземе, Дейвидсън запечатва отново щита, уловил ответен залп от куршуми.

Изглежда изненадан от успеха ни.

На стената над нас в черната буря пращи огнено кълбо като факла на фона на неистинската нощ. Огънят на Кал се разпространява и връхлита като змия от пламък. Червената горещина превръща небето в ален ад.

Само стисвам юмрук и правя знак на Дейвидсън.

— Отново — казвам му.

Невъзможно е да се отбележи минаването на времето. Без слънцето нямам представа колко време прекарваме, мъчейки се да затворим пробива. Макар да отблъскваме нападението отново и отново, всеки опит разширява пролуката малко по малко. Сантиметри в замяна на километри, казвам си. На стената вълната от войници не е завзела валовете. Ледените мостове се появяват отново и ние продължаваме да ги събаряме. Няколко трупа се приземяват на улицата, където до тях не може да достигне дори лечител. Между ударите завличаме телата в страничните улички, за да не се виждат. Оглеждам всяко мъртво лице, затаявам дъх всеки път. Кал го няма, нито Фарли. Единственият, когото разпознавам, е Таунсенд с прекършен врат. Очаквам да ме залее вина или жал, но не чувствам нищо. Само знанието, че силноръките също са горе на стените и разкъсват нашите войници.

Щитът на Дейвидсън се простира през пролуката в стената, сега широка поне три метра, зейнала като каменни челюсти. В отворената паст лежат тела. Димящи трупове, повалени от мълния, или жестоко разкъсани от безмилостния поглед на някой бомбър. През потръпващото синьо поле в тъмнината се събират сенки, чакащи да се опитат отново да превземат стената ни. Чукове от вода и лед блъскат по способността на Дейвидсън. Писък на банши отеква с вибриране навсякъде по нея и дори ехото е болезнено за ушите ни. Дейвидсън трепва. Сега кръвта, зацапала лицето му, се смесва с пот, капеща по челото, носа и бузите. Наближава предела на възможностите си, а времето ни изтича.

— Някой да ми намери Рейф! — изкрещявам. — И Тайтън.

Един куриер се впуска в спринт в мига, щом думите излизат от устата ми, и затичва с подскоци по стъпалата да ги намери. Наблюдавам стената отгоре, търся познат силует.

Кал действа с безумен ритъм, съвършен като машина. Стъпка, обръщане, удар. Стъпка, обръщане, удар. Подобно на мен намира празно място, където оцеляването е единствената мисъл. При всяка пролука в настъпващата вълна от неприятели той прегрупира войниците си, насочва Червените навътре в техния огън или работи заедно с Акади и Лори, за да отстрани поредната мишена в тъмнината. Не мога да кажа колко души са мъртви.

Още един труп пада от валовете и се претъркулва. Хващам го за ръцете, за да го извлека, и едва тогава осъзнавам, че бронята му изобщо не е броня, а люспести късове подобна на камък плът, тлееща от горещината на гнева на огнен принц. Дръпвам се назад изненадана, сякаш съм се изгорила. Каменокож. Малкото дрехи по мъртвото му тяло са в синьо и сиво. Династия Макантос. Норта. Един от хората на Мейвън.

Преглъщам мъчително, осъзнавайки какво означава това. Частите на Мейвън са стигнали до стените. Вече не се бием само срещу езерняци. Ревяща ярост се надига в гърдите ми и почти ми се иска да можех сама да нахлуя през пробива. Да се втурна през всичко от другата страна. Да го открия. Да го убия между неговата и моята армия.

После трупът ме сграбчва.

Извива ръката ми и китката ми се счупва с остър звук. Изпищявам от внезапната болка, която се втурва нагоре по ръката ми.

Мълнията се раздипля от плътта ми, изтръгва се от мен като писък. Покрива тялото му с пурпурни искри и смъртоносна, танцуваща светлина. Но или подобната му на камък плът е твърде дебела, или решимостта му е твърде силна. Каменокожият не пуска, подобните му на щипци пръсти сега се мъчат да докопат врата ми. По гърба му избухват експлозии, дело на бомбъри. Късчета камък се отлющват от него като мъртва кожа и той надава вой. Хватката му само се затяга още повече с болката. Допускам грешката да се опитам да отместя ръцете му, сега сключени около гърлото ми. Каменистата му плът порязва кожата ми и между пръстите ми набъбва кръв, червена и гореща в замръзналия въздух.

Пред очите ми танцуват петна и аз пускам нова мълния, оставям я да се излее от агонията ми. Ударът го запраща далече от мен и го блъсва назад в една сграда. Той пада през нея с главата напред и тялото му увисва на улицата. Бомбърите го довършват, пробивайки с експлозия голата кожа на гърба му.

Дейвидсън стои треперещ, все още държи изтъняващия щит. Видя всичко, а не можеше да направи нищо, освен ако не искаше нахлуващата войска да ни прегази. Едно ъгълче на устата му потръпва, сякаш за да се извини, че е взел правилното решение.

— Още колко време можете да удържите? — питам, изричайки с усилие думите. Изплювам кръв на улицата.

Той стисва зъби:

— Малко.

Това не ми помага, идва ми да изсъскам.

— Минута? Две?

— Една — изрича той с усилие.

— Една ще свърши работа.

Взирам се настойчиво през щита, докато отслабва: яркият нюанс на синьото избледнява ведно с отслабващата сила на Дейвидсън. Заедно с него се проясняват и фигурите от другата страна. Синя броня и черна, прорязана с червено. Езерните земи и Норта. Никаква корона, никакъв крал. Само ударен отряд, изпратен да ни смаже. Мейвън няма да стъпи в Корвиум, освен ако градът не е под негов контрол. Докато онзи от братята Калоре, който е на стената, е готов да се бие до смърт, Мейвън не е толкова лекомислен, че да рискува живота си в битка. Знае, че неговата сила е отвъд бойните позиции, на трон, а не на бойно поле.

Рейф и Тайтън приближават от противоположни страни, след като са удържали своя участък от стената. Докато Рейф изглежда безупречно, с все още пригладена назад зелена коса, Тайтън е целият обагрен в кръв. Все сребърна. Не е ранен. Очите му блестят от странен гняв, пламтящо червен в светлината на пращящия огън над главите ни.

Забелязвам Дармиън заедно с доста други разрушители, до един надарени с неуязвима плът. Носят ужасяващи на вид брадви, остри като бръсначи. Добри за битка със силноръки. В близък бой те са най-добрият ни шанс.

— Подредете се — казва Тайтън, немногословен до крайност.

Следваме го, подреждайки се припряно в редици зад гърба на Дейвидсън. Докато се придвижваме, ръката му трепери: вече е на предела на силите си. Рейф застава от лявата ми страна, Тайтън — от дясната. Хвърлям поглед между тях, питам се дали би трябвало да кажа нещо. Мога да почувствам статичната енергия, която се излъчва от двамата, позната, но странна. Тяхното електричество, не моето.

В бурята синята гръмотевица продължава да бушува. Ела ни зарежда, а ние даваме сила на нейната мълния.

— Три — казва Дейвидсън.

Зелено от лявата ми страна, бяло — от дясната. Цветовете потрепват в периферното ми зрение, всяка искра е като едва доловим удар на сърцето.

— Две.

Отново си поемам дъх през зъби. Гърлото ме боли, натъртено от каменокожия. Но все още дишам.

— Едно.

Щитът отново рухва, оставя вътрешностите ни открити за прииждащата буря.

— ПРОБИВ! — отеква по протежение на валовете, докато войските насочват вниманието си към пролуката в стената. Сребърната армия отвръща подобаващо, втурвайки се към нас с оглушителен крясък. Зелена и пурпурна мълния разтърсва смъртоносния терен, подскачайки по първата вълна от войници. Движенията на Тайтън са като на човек, който мята стрелички: миниатюрните му като иглички мълнии избухват в ослепителни светкавици, които мятат Сребърните войски във въздуха. Мнозина са парализирани или се гърчат от спазми. Той няма милост.

Бомбърите следват примера ни, придвижват се с нас, докато затваряме пробива. Имат нужда само от открита видимост, за да действат, и посятото от тях унищожение кара каменната плът да закипи, а също и пръстта. Пръстта се сипе заедно със снега, а въздухът има вкус на пепел. Такава ли е войната? Това ли е чувството да се биеш в Задушливите земи? Тайтън ме отхвърля назад, изпъва рязко ръка, за да отмести тялото ми. Дармиън и другите унищожители се втурват пред нас като жив щит. Брадвите им секат навън-навътре, пръскайки кръв, докато разрушените стени от двете страни се покриват в огледални слоеве от сребърна кръв.

Не. Спомням си Задушливите земи. Окопите. Хоризонтът се простираше във всички посоки, стигайки надолу, където се съединяваше със земя, осеяна с кратери от продължили десетилетия наред кръвопролития. Всяка страна познаваше другата. Онази война беше жестока, но ясна. Това е просто кошмар.

Войник след войник, езерняци и войници от Норта нахлуват на тласъци в пролуката. Всеки — изблъскван от мъжа или жената зад себе си. Както и на мостовете, те се съсредоточават в зона на концентриран огън. Множеството се движи като океанско течение: една вълна ни тегли назад, преди другата да отиде напред. Имаме преимущество, но съвсем леко. Още силноръки блъскат по стените, надявайки се да разширят пролуката. Телкита запращат ситни отломки в строя ни, превръщат на прах един от бомбърите, докато друг замръзва цял с уста, застинала отворена в безмълвен писък.

Тайтън танцува с плавни движения, във всяка от дланите му пламти бяла мълния. Аз използвам паяжинна мълния на земята, разстилам локва от електрическа енергия под удрящите се в земята крака на настъпващата армия. Телата им се струпват, заплашват да образуват нова стена през пролуката. Но телкитата просто ги отстраняват с едно махване, запращат труповете с шеметно въртене в черната буря.

Усещам вкус на кръв, но сега болката в счупената ми китка е едва доловима. Тя виси отпуснато отстрани до тялото ми и съм признателна за адреналина, който не ми позволява да почувствам пречупената кост.

Улицата и пръстта се втечняват под краката ми: текат в червено и сребърно. Жертва на блатистия терен стават доста хора. Когато един новокръвен пада, върху него скача нимфа и залива с вода носа и гърлото му. Той се удавя пред очите ми. Друг, женски труп, лежи на хълбок, от очните ѝ ябълки излизат къдрещи се корени. Не знам друго освен мълнията. Не мога да си спомня името или целта си, за какво се бия — освен за въздуха в дробовете си. Освен още една секунда живот.

Един телки ни разделя, запращайки Рейф назад, а после мен в противоположната посока. Устремявам се рязко напред, над горния край на силата, която напира през пробива в стената. Към другата страна. Към зоните с концентриран огън на Корвиум.

Приземявам се тежко, претъркулвам се, докато спирам рязко, наполовина заровена в леденостудена кал. Мълния от болка пробива адреналиновия ми щит, напомня ми за една сериозно счупена кост и вероятно още няколко. Ветровете на бурята дърпат дрехите ми, докато се опитвам да седна, късчета лед жулят очите и бузите ми. Макар че вятърът вие, тук не е толкова тъмно. Не черно, а сиво. Вихрушка по здрач вместо в полунощ. Оглеждам се с примижали очи напред-назад, твърде задъхана да направя каквото и да е, освен да лежа, завладяна от болка.

Онова, което преди беше открити поля, зелени ливади, спускащи се под наклон от двете страни на Железния път, сега е замръзнала тундра: всяко стръкче трева е остра като бръснач ледена висулка. От този ъгъл е невъзможно да различим Корвиум. Точно както не можехме да виждаме през непрогледната чернота на бурята, атакуващите части също не могат. Тя ги възпира толкова, колкото и нас. Няколко батальона се скупчват като сенки, силуетите им се очертават на фона на бурята. Някои се опитват да минат по все още образуващите се и възстановяващи се ледени мостове, но сега повечето се устремяват към пробива. Останалите дебнат зад мен: като размазано петно на фона най-голямата сила на бурята. В резерв чакат може би стотици, а може би хиляди. Сини и червени знамена плющят на вятъра точно толкова ярки, че да ги различа. Хванати натясно, въздъхвам тихо. А аз съм заседнала в калта, заобиколена от трупове и онези от ранените, които могат да ходят. Поне повечето са съсредоточени върху самите себе си, върху липсващите крайници или разпорените кореми вместо върху едно-единствено Червено момиче сред тях.

Езерняшки войници се стрелкат около мен и аз се напрягам в очакване на най-лошото. Но те продължават да маршируват, набивайки крак към трещящите облаци и останалата част от армията, тътреща се към унищожението. „Стигнете до лечителите!“, изкрещяна през рамо един от тях, без дори да погледне назад. Поглеждам надолу, осъзнавайки, че съм покрита със сребърна кръв. И малко червена, но главно сребърна.

Бързо натривам кал върху кървящите си рани и онези части от униформата ми, които са все още зелени. Болката от порязванията е изгаряща и аз изсъсквам през зъби. Поглеждам назад към облаците, виждам как мълниите пулсират вътре в тях. Сини отгоре, зелени в основата, където е пробивът. Където трябва да се върна.

Калта засмуква крайниците ми, опитва се да замръзне и да се втвърди около мен. Присвила счупената си китка до гърдите, се оттласквам с едната си ръка, боря се да се освободя. Отскубвам се със силен пукащ звук и започвам да спринтирам, поемайки си тежко дъх след дъх. Всеки дъх ме изгаря.

Успявам да измина десетина метра, почти до тила на Сребърната армия, преди да осъзная, че няма да се получи. Подредени са твърде нагъсто, за да се провре някой, дори и аз. И вероятно ще ме спрат, ако се опитам. Лицето ми е добре познато, макар и покрито с кал. Не мога да рискувам да мина оттам. Или по ледените мостове. Някой от тях може да рухне под мен или пък Червените войници може да ме застрелят, докато се опитвам да се прехвърля обратно през стената. Всеки вариант за избор свършва зле. Но същото важи и за стоенето тук. Войската на Мейвън ще предприеме ново нападение и ще изпрати нова вълна войници. Не виждам път напред, нито път назад. За един ужасяващ, празен миг се взирам в черната тъмнина на Корвиум. Вътре в бурята потрепват мълнии, по-слаби отпреди. Изглежда като надигащ се ураган, завършващ с кълбест буреносен облак, допълнен с вихрушка и мощни ветрове. Чувствам се дребна срещу него като самотна звезда в небе от жестоки съзвездия.

Как можем да сразим това?

Първият пронизителен писък на джет ме събаря на колене и ме кара да покрия глава със здравата си ръка. Ревът се разнася в гърдите ми, взрив от електричество, блъскащ като сърце. Следват още дузина на ниска височина: двигателите им завъртат спираловидно снега и пепелта, когато се спускат с вой между двете половини на армията.

Още джетове кръжат откъм външната страна на бурята, въртят се, врязват се през нея. Облаците се носят заедно с джетовете, сякаш прикрепени с магнит към крилете. После чувам нов рев. Друг вятър, по-силен от първия, виещ с яростта на сто урагана. Вятърът се заема да проясни бурята и я разкъсва мощно. Облаците се разделят колкото да покажат кулите на Корвиум, където властва синята мълния. Вятърът следва джетовете, събирайки се под прясно боядисаните им криле.

Боядисани в яркожълто.

Династия Нарис.

Устните ми се разтеглят в усмивка. Те са тук. Анабел Леролан удържа на думата си.

Търся другите династии, но около мен надава крясъци един сокол, синьо-черните му криле удрят въздуха. Ноктите му проблясват, остри като нож, и аз отскачам назад да предпазя лицето си от птицата. Тя само надава остър крясък, преди да отлети с пляскане на криле, плъзгайки се над полесражението към… О, не.

Резервите на Мейвън идват. Батальони, легиони. Черна броня, синя броня, червена броня. Ще бъда смачкана между двете половини на армията му.

Не и без бой.

Пускам мълниите: пурпурни светкавици се устремяват надолу около мен. Изблъскват войниците назад, карат ги да поставят под въпрос всяка стъпка. Знаят как изглеждат способностите ми. Виждали са какво може да прави Мълниеносното момиче. Поколебават се, но само за момент. Достатъчно, за да ми позволят да намеря опора и да се обърна, накланяйки тялото си под ъгъл. По-малка мишена, по-голям шанс за оцеляване. Юмрукът на здравата ми ръка се свива, готов да повали всички заедно с мен.

Много от Сребърните, нападащи пролуката, се обръщат в моята посока. Разсейването ги погубва. Зелени и бели мълнии преминават с пулсиране през тях, разчистват пътя за червения пламък, когато се устремява към мен.

Суифтите скъсяват разстоянието първи и се сблъскват с паяжина от мълнии. Някои се изстрелват назад, но други падат, неспособни да надбягат искрите. Буреносни мълнии, падащи с трясък от небето, възпират най-лошото, образуват предпазен кръг около мен. Отвън прилича на клетка от електричество, но тази клетка е мое творение. Клетка, която контролирам. Предизвиквам който и да е крал да ме затвори в клетка сега.

Очаквам мълнията ми да го привлече, както пламъкът на свещ привлича нощна пеперуда. Оглеждам настъпващата орда, търся Мейвън. Червена пелерина, корона от железни пламъци. Бяло лице в морето с очи, достатъчно сини, за да пронижат планини.

Вместо това джетовете на Ларис се приближават за ново нападение, спускат се ниско над двете армии. Те се разделят около мен и карат войниците да се втурнат в търсене на прикритие, докато на главите им с писък се устремява метал. Около дузина фигури се изсипват от задните врати на по-големите джетове, правят салто във въздуха, преди да се устремят към земята със скорост, при която повечето човешки същества биха се сплескали като палачинки. Вместо това те изпъват ръце и се спират рязко, вдигайки облак от пръст, пепел и сняг. И желязо. Много желязо.

Еванджелин и семейството ѝ, включително баща ѝ и брат ѝ, се обръщат с лице към настъпващата армия. Соколът кръжи около тях, надава крясъци, докато се стрелка по режещия вятър. Еванджелин благоволява да хвърли поглед през рамо, очите ѝ намират моите.

— Гледай да не ти стане навик! — изкрещява тя.

Връхлита ме изтощение, защото, странно, се чувствам в безопасност.

Еванджелин Самос ми пази гърба.

В периферното ми зрение от двете страни пламти огън. Обкръжава ме, почти заслепяващ. Препъвам се назад и се блъсвам в стена от мускули и предпазна броня. Кал обгръща с пръсти счупената ми китка и я държи нежно. Поне веднъж не си спомням оковите.