Кралска клетка

Дванайсет Мер

Преди месеци, когато Сребърните побягнаха от Двореца на Слънцето, изплашени от нападение на Алената гвардия над скъпоценния им бал, това беше сплотен акт. Тръгнахме си заедно, като един, отправяйки се надолу по реката в последователност, за да се прегрупираме в столицата. Това не е същото.

Отпратените от Мейвън идват на групички. Не ги познавам отблизо, но забелязвам как броят намалява. Няколко липсващи по-стари съветници. Кралският ковчежник, някои генерали, членове на различни съвети. Освободени от постовете си — така твърдят слуховете. Но аз знам по-добре. Те бяха близки на Кал, близки на баща му. Мейвън проявява благоразумие, като не им се доверява, и е безмилостен в отстраняването им. Не ги убива, нито прави така, че да изчезнат. Не е толкова глупав да отприщи нова война на династиите. Но това е решителен ход, най-меко казано. Помитане на препятствия като фигури от шахматна дъска. В резултат се организират празненства, които приличат на уста с липсващи зъби. Появяват се празнини, все повече с всеки изминал ден. Повечето хора, помолени да си тръгнат, са по-възрастни мъже и жени, отдавна решили на кого да засвидетелстват верността си, които помнят повече и се доверяват на новия си крал по-малко.

Някои започват да го наричат Двора на децата.

Много лордове и дами си отиват, отпратени от краля, но синовете и дъщерите им са оставени тук. Молба. Предупреждение. Заплаха.

Заложници.

Дори Династия Мерандус не се спасява от нарастващата му параноя. Единствено Династия Самос остава цяла и никой от тях не пада жертва на гневните му гонения.

Тези, останали все още тук, са благоговейно предани. Или поне дават такъв вид.

Вероятно именно затова ме вика по-често сега. Навярно именно по тази причина го виждам толкова много. Аз съм единствената, на чиято преданост може да вярва. Единствената, която познава истински.

По време на закуската ни той чете доклади: очите му прескачат напред-назад със зашеметяваща бързина. Безполезно е да се опитвам да видя какви са. Той грижливо ги държи в своя край на масата обърнати, след като е свършил, и достатъчно далече, за да не мога да ги стигна. Вместо да чета докладите, трябва да разчитам него. Той не си прави труда да се заобиколи с Безмълвен камък, не и тук в личната си трапезария. Дори Пазителите чакат отвън, застанали на пост при всяка врата и от двете страни на високите прозорци. Виждам ги, но те не могат да ни чуят: такъв е замисълът на Мейвън. Куртката на униформата му е разкопчана, косата му — разчорлена, а толкова рано сутрин не слага короната си. Мисля, че това е неговото малко убежище, място, където може да се залъже, за да се чувства в безопасност.

Почти изглежда като момчето, което си представях. Втори принц, задоволяващ се с мястото си, необременен от корона, която никога не е била негова.

Над ръба на чашата си с вода следя всеки тик и всяко светкавично мярнало се изражение по лицето му. Присвити очи, стягаща се челюст. Лоши новини. Тъмните кръгове отново са там и макар че яде за двама, опустошавайки блюдата пред нас, с всеки изминал ден изглежда по-слаб. Питам се дали сънува кошмари за опита за покушение. Кошмари за майка си, погубена от моята ръка. Баща му, мъртъв заради неговите действия. Брат си — в изгнание, но представляващ постоянна заплаха. Странно: Мейвън определяше себе си като „сянката на Кал“, но сега Кал е сянката, която дебне във всяко кътче на крехкото нестабилно кралство на Мейвън.

Навсякъде има съобщения за принца изгнаник, толкова изобилни, че дори аз научавам за тях. Според тях той е в Харбър Бей, в Делфи, в Рокаста; има дори колебливи разузнавателни сведения, които намекват, че е избягал през границата в Езерните земи. Наистина не мога да преценя кои — ако изобщо има такива — от тези слухове са верни. Доколкото знам, като нищо може да е в Монтфорт. Заминал на сигурно място в далечна земя.

Макар това да е дворецът на Мейвън, светът на Мейвън, виждам Кал в него. Безупречните униформи, упражняващите се войници, пламтящите свещи, позлатените стени с портрети и с цветовете на династиите. Един празен салон ми напомня за уроците по танци. Ако хвърля поглед към Мейвън с крайчеца на окото си, мога да се престоря. Те са полубратя в края на краищата. Чертите им си приличат. Тъмната коса, елегантните линии на кралско лице. Но Мейвън е по-блед, с по-остри черти, като скелет е в сравнение с Кал по тяло и по душа. Изпразнен е от съдържание.

— Така упорито се взираш, та се чудя дали можеш да прочетеш отраженията в очите ми — внезапно изрича замислено Мейвън на висок глас. Обръща листа пред себе си, скривайки написаното там, когато вдига поглед.

Опитът му да ме стресне се проваля. Вместо това продължавам да размазвам смущаващо количество масло върху препечената си филийка.

— Де да можех да видя нещо в тях — отвръщам, намеквайки всевъзможни неща. — Ти си празно момче.

Той не трепва:

— А ти си безполезна.

Завъртам очи и лениво потропвам с оковите си по масата за закуска. Звукът от метала и камъка по дървото е като рязко потропване по врата.

— Разговорите ни са толкова забавни.

— Ако предпочиташ стаята си… — изрича той с предупредителен тон. Поредната празна заплаха, която отправя всеки ден. И двамата знаем, че това е по-добре от алтернативата. Поне сега мога да се преструвам, че правя нещо полезно, а той може да се преструва, че не е съвсем сам в тази клетка, която построи за себе си. За двама ни.

Тук е трудно да спя дори с оковите, което означава, че имам много време да мисля.

И да планирам.

Книгите на Джулиан са не само утеха, но и инструмент. Той все още ме учи, макар да ни делят кой знае колко мили. В добре съхранените му текстове има нови уроци, които да бъдат усвоени и оползотворени. Първият — и най-важният — е да разделяш и да завладяваш. Мейвън вече ми го причини. Сега трябва да върна услугата.

— Изобщо опитваш ли се да заловиш Джон?

Мейвън почти се стряска от въпроса ми: първото споменаване на новокръвния, който се възползва от опита за покушение, за да избяга. Доколкото знам, не е заловен. Една част от мен е озлобена. Джон избяга, а аз не можах. В същото време обаче се радвам. Джон е оръжие, до което не искам Мейвън Калоре да се добере.

След като се съвзема само за частица от секундата, Мейвън отново започва да се храни. Натъпква в устата си парче бекон, зарязвайки дворцовите обноски.

— И двамата с теб знаем, че това не е човек, който може лесно да бъде открит.

— Но търсиш.

— Той е знаел за предстоящо нападение срещу своя крал и не е направил нищо — изтъква Мейвън небрежно. — Това само по себе си е равносилно на убийство. Като нищо може да е заговорничил и с Династиите Айрап, Хейвън и Ларис.

— Съмнявам се. Ако им беше помогнал, щяха да успеят. Жалко.

Той сдържано пренебрегва острото подмятане и продължава да чете и да яде.

Накланям глава, оставяйки тъмната си коса да се разпилее по едното рамо. Сивите краища се разпростират, прокрадвайки се нагоре въпреки старанията на моята лечителка. Дори Династия Сконос не може да изцели онова, което вече е мъртво.

— Джон ми спаси живота.

Сините очи срещат моите и се задържат там.

— Секунди преди нападението той привлече вниманието ми. Накара ме да обърна глава. Иначе… — Прокарвам пръст по скулата си. Където куршумът само одраска бузата ми, вместо да ми отнесе черепа. Раната е заздравяла, но не и забравена. — Трябва да играя роля в каквото там бъдеще вижда.

Мейвън фокусира поглед върху лицето ми. Не очите ми, а мястото, където куршумът щеше да ми размаже черепа.

— По някаква причина ти си човек, когото ми е трудно да оставя да умре.

Заради него, заради преструвката се насилвам да издам лек, горчив смях.

— Какво е толкова забавно?

— Колко пъти си се опитвал да ме убиеш?

— Само веднъж.

— А резонаторът беше… какво? — Пръстите ми потреперват при спомена. Споменът за болката от устройството все още е пресен в ума ми. — Просто част от някаква игра?

Още един доклад потрепва в слънчевата светлина, приземявайки се с изписаната страна надолу. Мейвън облизва пръсти, преди да вдигне следващия. Самата деловитост. Само показност.

— Предназначението на резонатора не беше да те убива, Мер. Само да те извади от строя, ако се наложи. — По лицето му преминава странно изражение. Почти самодоволно, но не точно. — Даже не съм го направил аз.

— Очевидно. Ти не си по идеите. Значи Елара?

— Всъщност беше Кал.

О. Преди да успея да се спра, свеждам поглед, далече от него: имам нужда от един миг само за себе си. Жилото на предателството бодва вътрешностите ми, макар и само за секунда. Няма полза да изпитвам гняв сега.

— Не мога да повярвам, че не ти е казал. — Мейвън продължава упорито. — Обикновено много се гордее със себе си. При това изобретението е гениално. Но не ме интересува. Наредих да унищожат устройството. — Очите му са приковани върху лицето ми. Жадуващи да видят как ще реагирам. Не позволявам на изражението си да се промени, въпреки че сърцето ми внезапно прескача удар. Резонаторът вече го няма. Още един малък подарък, още едно послание от призрака.

— Лесно може да бъде построен отново обаче, ако решиш да спреш да съдействаш. Кал беше така добър да остави чертежите за устройството, когато побягна с твоята шайка Червени плъхове.

— Избягал — прошепвам. Давай нататък. Не му позволявай да те смути. С престорено безразличие побутвам насам-натам останалата храна в чинията си. Полагам всички усилия да изглеждам наранена, както иска Мейвън, но не си позволявам наистина да се почувствам така. Трябва да се придържам към плана. Да извъртя разговора накъдето искам. — Ти го принуди да се махне. И всичко само за да можеш да заемеш мястото му и да бъдеш точно като него.

Подобно на мен Мейвън се засмива насила, за да скрие колко е подразнен.

— Нямаш представа какъв щеше да е той с корона на главата.

Скръствам ръце и се настанявам обратно в стола си. Това се развива точно както искам.

— Знам, че щеше да се ожени за Еванджелин Самос, да продължи да води една безполезна война и да продължава да пренебрегва една страна, пълна с гневни, потиснати хора. Това да ти звучи някак познато?

Мейвън може да е змия в човешки образ, но дори той няма остър отговор на това. Рязко обръща надолу доклада пред себе си. Твърде бързо. За секунда виждам лицевата страна, преди той да преобърне листа. Зървам само няколко думи. Корвиум. Жертви. Мейвън забелязва, че ги виждам, и издава съскаща въздишка на раздразнение.

— Не че това ще ти помогне особено — каза тихо. — Никъде няма да идеш, така че защо да се притеснявам?

— Предполагам, че това е вярно. Животът ми вероятно няма да продължи още много дълго.

Той накланя глава. Челото му се набраздява от загриженост, както и се надявам. Както ми е нужно.

— Какво те кара да кажеш това?

Вдигам поглед към тавана, оглеждайки изящния корниз и полилея над нас. В полилея потрепват миниатюрни електрически крушки. Само да можех да ги почувствам.

— Знаеш, че Еванджелин няма да ме остави жива. Веднъж щом стане кралица… с мен е свършено. — Гласът ми потреперва и влагам в думите целия си страх. Надявам се да се получи. Той трябва да ми повярва: — Точно това иска от деня, в който влязох в живота ѝ.

Той примигва към мен:

— Не мислиш, че ще те защитя от нея?

— Не мисля, че можеш. — Пръстите ми подръпват роклята. Не толкова красива, колкото онези, ушити за двора, но точно толкова претрупана. — И двамата с теб знаем колко е лесно една кралица да бъде убита.

Въздухът се надипля от леки вълни топлина, докато той продължава да се взира, предизвиква ме да срещна погледа му. Естественият ми инстинкт е да го погледна гневно в отговор, но аз се накланям встрани, отказвайки да го направя. Това само ще го настърви още повече. Мейвън обожава да има публика. Моментът се проточва и аз се чувствам разголена пред него, жертва, изпречила се на пътя на хищник. Тук не съм нищо друго освен това. Затворена в клетка, възпряна, обуздана. Останал ми е единствено гласът ми и частиците от Мейвън, които се надявам, че познавам.

— Тя няма да те докосне.

— А езерняците? — Рязко вдигам отново глава. В очите ми избиват сълзи на гняв, породени от безсилно раздразнение, не от страх. — Когато разкъсат твоето вече обзето от разцепление кралство? Какво ще стане, когато спечелят тази безкрайна война и изпепелят света ти? — Изсумтявам тихо, поемайки си разтърсващ дъх. Сълзите вече се леят свободно. Трябва. Трябва да изиграя убедително това с всяка частица от себе си. — Предполагам, че ще свършим в Купата на костите заедно, екзекутирани редом един до друг.

От начина, по който пребледнява и дори малкото цвят се отдръпва от лицето му, разбирам, че си е мислил същото. Това го измъчва неспирно като кървяща рана. Затова завъртам ножа.

— Намираш се на косъм от гражданска война. Дори аз зная това. Какъв е смисълът да се преструваме, че съществува сценарий, в който излизам от това жива? Или Еванджелин ще ме убие, или войната.

— Казах ти вече, няма да позволя това да се случи.

Не се налага да имитирам злобната усмивка, която му хвърлям:

— В кой живот мога някога отново да се доверя на нещо, изречено от устата ти?

Щом той се изправя, студеният страх, събиращ се на локвичка в стомаха ми, също не е престорен. Когато заобикаля масата и прекосява стаята, за да дойде при мен с дълги, елегантни крачки, заключвам всеки свой мускул и се напрягам, за да не потреперя. Но въпреки това потръпвам. Стягам се да посрещна удар, когато той улавя лицето ми в смущаващо меките си ръце и опира двата палеца здраво под челюстта ми само на сантиметри преди да се забият във вратната ми вена.

Целувката му ме изгаря по-силно от жигосаното клеймо.

Усещането от устните му върху моите е най-ужасното оскверняване. Но заради него, заради онова, което ми е нужно, задържам ръцете си свити в юмруци в скута. Ноктите ми се впиват в собствената ми плът вместо в неговата. Той трябва да вярва, както вярваше брат му. Трябва да избере мен така, както се опитах да накарам Кал да избере мен преди. Въпреки това не мога да намеря сили в себе си да отворя уста и челюстта ми остава здраво стисната.

Той прекъсва целувката пръв и се надявам, че не може да почувства как по кожата ми под пръстите му пролазват тръпки. Вместо това очите му търсят моите, вглеждайки се да открият лъжата, която държа добре скрита.

— Изгубих всеки човек, когото някога съм обичал.

— И кой е виновен за това?

По някаква причина той трепери по-силно от мен. Отстъпва назад и ме пуска, а пръстите му драскат един по друг. Шокирана съм, защото разпознавам действието. Аз също го правя. Когато болката в главата ми е толкова ужасна, че имам нужда от друг вид болка, за да отвлече вниманието ми. Той спира, когато ме забелязва да се взирам в него, и притиска двете си ръце отстрани до тялото колкото може по-здраво.

— Тя ме отучи от много навици — признава. — Така и не успя да ме отучи от този. Някои неща винаги се връщат.

— Тя. — Елара. Виждам сътвореното от нея пред очите си. Момчето, което оформи и превърна в крал чрез изтезание, което наричаше любов.

Той отново сяда, бавно. Продължавам да се взирам в него, знаейки, че това го смущава. Извадих го от равновесие, а все още не разбирам точно защо.

Всички, които някога съм обичал.

Не знам защо съм включена в това изказване. Зная обаче, че то е причината, поради която все още дишам. Внимателно насочвам разговора обратно към Кал.

— Брат ти е жив.

— За нещастие.

— И не го обичаш?

Той не си прави труда да вдигне поглед, но очите му потрепват върху следващия доклад, приковани върху едно-единствено място. Не защото е изненадан или дори тъжен. Повече от всичко изглежда объркан като малко момче, което се опитва да подреди пъзел с твърде много липсващи парчета.

— Не — казва накрая: лъже.

— Не ти вярвам — казвам му. Дори поклащам глава.

Защото си ги спомням каквито бяха. Братя, приятели, отгледани заедно срещу останалата част от света. Дори Мейвън не може да се изолира от нещо такова. Дори Елара не може да разкъса тази връзка. Независимо колко пъти се е опитвал да убие Кал, Мейвън не може да отрече какви са били някога.

— Вярвай каквото си щеш, Мер — отвръща той. Както преди си придава излъчване на безразличие, липса на интерес, ожесточено опитвайки се да ме убеди, че това не означава нищо за него. — Зная със сигурност, че не обичам брат си.

— Недей да лъжеш. И аз имам братя и сестра. Сложно е, особено между мен и сестра ми. Винаги е била по-талантлива, по-добра във всичко, по-мила, по-умна. Всички предпочитат нея пред мен. — Изреждам тихо старите си страхове и тъка от тях мрежа за Мейвън. — Чуй го от човек, който е наясно с тези неща. Да изгубя един от тях — да изгубя брат… — Дъхът ми пресеква, а умът ми литва нанякъде. Продължавай. Използвай болката. — Нищо друго не боли така.

— Шейд. Нали?

— Не изричай името му — процеждам, забравяйки за момент какво се опитвам да направя. Раната е твърде прясна, твърде болезнена. Той го приема спокойно.

— Майка ми каза, че си го сънувала — казва той. Трепвам при спомена и при мисълта за нея в мозъка ми. Все още мога да я почувствам, драскаща по стените на черепа ми. — Предполагам обаче, че изобщо не са били сънища. Наистина е бил той.

— Тя с всички ли правеше това? — отвръщам. — Нищо ли не можеше да бъде опазено от нея? Дори сънищата ти?

Той не отговаря. Настъпвам по-упорито.

— Някога сънувал ли си ме?

Отново го наранявам, без да го осъзная. Той свежда очи, поглеждайки надолу към празната чиния пред себе си. Вдига ръка да посегне към чашата си с вода, но размисля. Пръстите му потреперват за секунда, преди да ги дръпне рязко, за да не се виждат.

— Няма как да знам — казва накрая. — Аз не сънувам.

Изсумтявам невярващо.

— Това е невъзможно. Дори за човек като теб.

Нещо тъмно, нещо тъжно минава с потрепване по лицето му. Челюстта му се стяга, а гръклянът му се повдига леко нагоре-надолу, докато се опитва да преглътне думи, които не бива да изрича. Въпреки това те избликват от него. Ръцете му се показват отново, потропващи немощно по масата.

— Някога сънувах кошмари. Тя отне тази част, когато бях малък. Както каза Самсон, майка ми обработваше умовете като истински хирург. Изрязваше онова, което не пасваше там.

В последните седмици яростен, огнен гняв е заместил студеното усещане за куха празнота, което изпитвах. Но когато Мейвън заговаря, ледът се връща. Просмуква се в мен като отрова, като инфекция. Не искам да чуя това, което има да каже. Оправданията и обясненията му не означават нищо за мен. Той е все още чудовище, винаги чудовище. И въпреки това не мога да се възпра да не слушам. Защото аз също бих могла да бъда чудовище. Ако ми беше даден погрешният шанс. Ако някой ме пречупи, както е пречупен той.

— Брат ми. Баща ми. Знам, че някога ги обичах. Помня. — Ръцете му се сключват около един нож за масло и той поглежда гневно към тъпия му край. Питам се срещу себе си ли му се иска да го използва, или срещу мъртвата си майка. — Но не го чувствам. Тази любов вече я няма. Към никого от тях. Към повечето неща.

— Тогава защо ти е да ме държиш тук? Щом не чувстваш нищо. Защо просто не ме убиеш и не приключиш с това?

— Трудно ѝ е да заличи… определени видове чувства — признава той, срещайки погледа ми. — Опита се да го направи с баща ми, да го накара да забрави любовта си към Кориан. Това само влоши нещата. Освен това — промърморва той — тя винаги казваше, че е по-добре да бъдеш с разбито сърце. Болката те прави по-силен. Любовта те прави слаб. И е права. Научих това още преди да те познавам.

Още едно име витае във въздуха неизречено.

— Томас.

Момче на бойния фронт. Поредният Червен, погубен от безполезна война. Първият ми истински приятел, каза ми веднъж Мейвън. Сега си давам сметка за празнините между тези думи. За неизречените неща. Обичал е онова момче така, както твърди, че обича мен.

— Томас — повтаря като ехо Мейвън. Стиска по-здраво ножа. — Чувствах… — После челото му се набраздява, между очите му се образуват дълбоки гънки. Допира другата ръка до слепоочието си, масажирайки болка, която не мога да проумея. — Тя не беше там. Никога не го е срещала. Не знаеше. Той дори не беше войник. Беше нещастен случай.

— Каза, че си се опитал да го спасиш. Че охраната ти те е спряла.

— Експлозия в щабквартирата. В докладите се твърдеше, че било внедряване на езерняци. — Някъде тиктака часовник, минутите се изплъзват. Мълчанието му се проточва, докато се опитва да реши какво да каже, докъде да остави маската да се смъкне. Но маската вече я няма. Той е възможно най-разголен и откровен с мен. — Бяхме сами. Изгубих контрол.

Представям си го мислено, попълвайки онова, което не може да се застави да ми каже. Склад за муниции може би. Или дори газова инсталация. И на двете им трябва само пламък, за да убият някого.

— Не пламнах аз. А той.

— Мейвън…

— Дори майка ми не можа да отстрани този спомен. Дори тя не можа да ме накара да забравя независимо как я умолявах. Исках да отнеме тази болка от мен и тя опита толкова много пъти. Вместо това положението винаги се влошаваше.

Зная как ще отговори на въпроса ми, но въпреки това питам.

— Моля те, ще ме пуснеш ли?

— Няма.

— Тогава ще оставиш и мен да умра. Като него.

Стаята запращява от горещина и надолу по гръбнака ми потича пот. Той се изправя толкова бързо, че събаря стола си назад, оставяйки го да падне с трясък на пода. Единият му юмрук се стоварва върху плота на масата, а после замахва настрана и мята на пода чинии, чаши и доклади. Книжата се понасят плавно за миг, издигнати във въздуха, преди да се спуснат надолу към купчината разбит кристал и порцелан.

— Няма — изръмжава под нос толкова ниско, че почти не го чувам, когато излиза от стаята.

Пазачите Арвън влизат и ме сграбчват под мишниците, отдръпвайки ме от масата с книжата, и всички те се изхлъзват и вече не мога да стигна до тях.

Изненадана съм да науча, че обикновено педантичното разписание на Мейвън, състоящо се от изслушвания и събирания на двора, е отменено за остатъка от деня. Предполагам, че разговорът ни е имал по-силен ефект, отколкото очаквах. Отсъствието му ме принуждава да остана затворена в стаята си при книгите на Джулиан. Насилвам се да чета, пък дори и само за да възпра спомените от сутринта. Мейвън е талантлив лъжец и не вярвам дори на една дума, която изрича. Дори и ако казва истината. Дори и да е повлиян от грубата намеса на майка си като бодливо цвете, принудено да израсте по определен начин. Това не променя нещата. Не мога да забравя всичко, което причини на мен и на толкова много други. Когато го срещнах за пръв път, бях подлъгана от болката му. Той беше момчето в сянка, забравен син. Видях себе си в него. Вечно на второ място след Гиза, ярката звезда в света на родителите ми. Сега знам, че е било умишлено. Той ме улови тогава, приклещвайки ме в капан, заложен от един принц. Сега съм в кралска клетка. Но също и той. Моите окови са от Безмълвен камък. Неговата верига е короната.

Нужни са ми три опита да изчета абзаца. Историческите книги на Джулиан са много по-трудни за проумяване от онова, което трябваше да уча в училище. Мислите ми постоянно се отнасят нанякъде. Черна коса, сини очи. Сълзи, които Мейвън отказва да покаже дори пред мен. Поредното представление ли е това? Какво да правя, ако е така? Какво да правя, ако не е? Сърцето ми се къса за него; сърцето ми става безчувствено към него. Продължавам, за да избегна такива мисли.

Не успявам да се сдържа и се засмивам. Нищо никога не се променя.

Отнема ми по-дълго време, отколкото ми се иска да призная, но успявам да пресметна наум. Почти сто пъти повече. Ако тази книга принадлежеше на когото и да е другиго, а не на Джулиан, щях да я захвърля разярено.

Цяло столетие на война и напразно кръвопролитие.

Как може някой да промени нещо такова?

Като никога откривам, че разчитам на умението на Мейвън да извърта нещата и да крои планове. Навярно може да види път — да проправи пътека, която никой преди него не си е представял.