Краят на дъгата

12. Пазители на миналото, помощници на бъдещето

Още от основаването си Кабалът на Старейшините се събираше на шестия етаж на библиотеката — Уинстън Блънт го бе уредил чрез връзките си в университета. За известно време дори си имаха канцелария в едно от служебните помещения. Точно след земетресението в Роуз Кениън, когато малцина искаха да рискуват с високите етажи.

В началото Кабалът имаше повече от тридесет члена. Хората се сменяха през годините, но си оставаха предимно от университетския персонал.

С времето Кабалът се постопи. Самият Блънт се отдръпна от групата — откри, че му остават все по-малко услуги, на които да разчита. Плановете да възобнови кариерата си се съсредоточаваха около обучението във Феърмонт. След това малкият Ороско несъзнателно му показа пряк път: протестното движение срещу ГБП. А вътрешният кръг на Кабала беше перфектен за целта. Всъщност вътрешният кръг беше всичко, което бе останало от Кабала.

Том Паркър стоеше до прозореца. Двамата с Блънт гледаха надолу към протестиращите. Паркър се засмя.

— Е, декане, ще говориш ли пред хората?

— Не. Но те ни виждат. Помахай им, Томи. — Блънт последва съвета си и вдигна ръка, сякаш благославяше хората, струпани пред входа, както и тези на терасата до Снейк Пат. Всъщност вече му бяха предложили да говори на демонстрантите. Едно време щеше да е сред водещите оратори. Сега, въпреки че все още бе важен играч, нямаше никаква обществена стойност. Прехвърли някои от образите, които проблясваха над тълпата. — Това събитие е голямо. Даже напластено. — Уви, някои от пластовете бяха от антидемонстранти, които се подиграваха на тълпата. „Майната им.“ Той изключи визуалните опции и видя, че Паркър се усмихва.

— Все още се опитваш да свикнеш с лещите, а, декане? — Той погали с любов лаптопа си. — Нищо не може да се сравни с идеята за мишка, клавиатура и операционна система „Уиндоус“. — Ръцете на Паркър пробягаха по клавиатурата: той разглеждаше нещата, които Блънт бе успял да види с лещите си. Том Паркър беше най-умният член на Кабала, но беше силно привързан към старомодните технологии. — Настроил съм го да улавя само важните неща. — По малкия екран пробягваха различни образи. Имаше неща, които Блънт не бе успял да види: някой беше създал нещо като ореол над демонстрантите. Впечатляващо.

Томи все още се подхилкваше.

— Не знам само дали това трябва да е про или анти ГБП?

От другата страна на Паркър Карлос Ривера се дръпна от прозореца и се протегна.

— Анти, според журналистите. Според тях това е благословия за пазителите на миналото. — Тримата продължиха да гледат мълчаливо още известно време. Шумът от пеенето идваше не само от стъкления прозорец, а и от различни краища на света. Общият ефект беше по-скоро символичен, отколкото красив, тъй като гласовете тотално се разминаваха.

След малко Ривера се обади отново:

— Почти една трета от реалните посетители са от други градове!

Блънт му се усмихна. Карлос Ривера беше странен младеж, военноинвалид. Едва беше покрил възрастовата граница за членство в Кабала, но в някои отношения беше по-старомоден и от Паркър. Носеше малки очила с дебели стъкла, каквито бяха модерни в началото на века. На пръстите си имаше пръстени за писане, а тениската му беше от старите, с променлив дисплей. Точно сега показваше надпис с бели букви на черен фон: „Библиотекари: пазители на миналото, помощници на бъдещето“. Но най-важният факт за него бе, че е служител на библиотеката.

Паркър продължаваше да гледа лаптопа си.

— Привлякохме вниманието на света. Преди малко подминахме два милиона зрители. А още повече ще го гледат асинхронно.

— Как реагира управата на университета?

— Лъжат. Според пресотдела такова събитие няма. Но медиите ги притискат… — Паркър се облегна назад и се намести. — Едно време щях да скрия камери по долните етажи и да им хакна сайта, да покажа снимки с горящи книги, ако се опитат да отрежат връзката!

— Дуй. Да — каза Ривера. — Но това би било трудно в наши дни.

— Освен това е необходим кураж. — Томи потупа лаптопа. — А това е проблемът на днешните хора. Размениха свободата си за сигурност. Едно време ченгетата не надничаха от всяка джаджа. Не съществуваше Хардуерна система за сигурност и нямаше нужда от хиляда транзистора, за да направиш салто. Помня как през деветдесет и първа… — И той отново се отплесна в една от историите си. Горкият Томи. Модерната медицина го бе излекувала, но той изпитваше нужда да разказва приключенията си отново и отново.

Карлос Ривера сякаш обичаше тези истории — кимаше на всеки няколко секунди. Блънт понякога се чудеше дали този ентусиазъм е толкова полезно качество.

— … и така, докато се сетят да проверят, бяхме изтрили всички…

Внезапно Карлос Ривера спря да слуша и се завъртя изненадано към рафтовете. Измърмори нещо на китайски, след което добави на английски:

— Исках да кажа, чакай малко.

— Какво? — Паркър погледна лаптопа. — Да не би да са пуснали машините?

„По дяволите!“ Блънт се надяваше, че това няма да остане незабелязано от протестиращите.

— Да — каза Ривера. — Но това беше преди няколко минути. Сега се случва нещо. Някой е влязъл през складовите помещения.

Блънт скочи — доколкото бе възможно с полувъзстановените му крайници.

— Нали каза, че долу има охрана?

— Мислех, че има! — Ривера също се изправи. — Ще ви покажа.

Пред очите на Блънт се появиха кадри от камерите от източната и северната страна на сградата.

Блънт отмахна образите.

— Искам да го видя в действителност. — Тръгна между рафтовете, а Ривера го последва.

— Ако знаехме за това, можеше да изпратим някой от нашите долу. — Това беше проблемът в днешно време. Сигурността беше толкова добра, че когато се сринеше, нямаше никой, който да се възползва! Блънт се замисли за новите си приоритети. Едно време декан Уинстън Блънт щеше да е на страната на институцията и да се опитва да покрие всичко. Днес… днес трябваше да се вдигне малко шум, за да се оправят нещата.

— Протестиращите виждат ли това?

— Не знам. Някои от визуалните опции са блокирани. — Ривера беше останал без дъх.

Завиха покрай асансьорите и канцелариите, които се намираха в средата на помещението.

— Каза, че днес има шанс да се появи Макс Хуертас?

— Дуй. Да. Има някакъв шанс. Няколко библиотеки започнаха проекта тази седмица, но нашата е най-голямата. — Хуертас не само стоеше зад ГБП, но и беше най-големият инвеститор в биотехнологичните лаборатории. Беше преобърнал университетския живот с безумната си инициатива, а управата въобще не се съпротивляваше.

Щом приближи прозореца, Блънт забави крачка. Обстановката беше много променена, отчасти заради страховитото земетресение и отчасти — заради отстъпчивостта на администрацията. В кампуса имаше повече дървета, а сградите сякаш бяха направени от сглобяеми плоскости. Малко му напомняше на годините, отпреди да завърши. „Построихме толкова красиво място, а после позволихме опортюнизмът, дистанционното обучение и лабораториите да го разсипят.“ Каква беше ползата, ако университетът имаше петстотин хиляди студенти, но загубеше душата си?

Застана до североизточния прозорец и погледна надолу. Оттук се виждаше почти отвесно към товарната рампа. А там стоеше някакъв тип и се оглеждаше. Карлос Ривера се приближи и също се взря надолу. Блънт забеляза, че младият му спътник всъщност гледа през пода — вероятно бе намерил някоя камера на долните етажи.

— Не е Макс Хуертас — каза Карлос — Той щеше да дойде с цяла банда лакеи.

— Да. — Но пък беше някой, който можеше да убеди пазачите да го пуснат. Блънт почука по стъклото. — Погледни нагоре бе, смотаняк! — Странно колко малко се виждаше отгоре. Непознатият се движеше странно, като старец, свикващ с възстановената си нервна система… Блънт започна да изпитва лошо предчувствие. Непознатият вдигна глава. Беше като да видиш в краката си плъх.

— О, боже! — Обзе го странна комбинация от отвращение и любопитство. — Доведи го тук.

След слънчевия ден коридорът беше доста тъмен и Робърт спря. Стените бяха покрити с драскотини, подът бе от гол бетон. Това определено не беше зона за посетители. Напомняше му на отдавна отминалите години, когато се промъкваше със състудентите си в подобни сервизни помещения.

Епифанията изобразяваше малки етикети по вратите и тавана, дори по пукнатините в стените. Не бяха особено информативни, предимно идентификационни номера и инструкции, каквито едно време се изписваха с боя. Но ако имаше желание, можеше да се поразтърси за информация. А имаше и някои неразбираеми. Например една замазана пукнатина с надпис: „Конзола-ОтраничениОбороти < 1.2mm:25s“.

Робърт тъкмо щеше да пусне търсене, когато забеляза над една врата надпис, броящ секундите:

00:07:03 Операция на Глобалния библиотечен проект: НЕ ВЛИЗАЙ!

Странно защо, но вратата беше отворена.

От другата страна се чуваше силен шум. Той измина няколко крачки покрай кашони, на които пишеше „Спасена информация“. В дъното на коридора, близо до някаква товарна количка, имаше друга отворена врата. Сега вече бе на познато място: беше стигнал до главното стълбище. Погледна нагоре към спираловидната стълба. Наоколо се носеха малки бели късчета. Снежинки? Едно от тях падна на ръката му и той видя, че е хартия.

Шумът се чу по-силно, но този път бе примесен с бучене като на гигантска прахосмукачка. Имаше нещо познато в тези звуци, въпреки че не ги свързваше със затворено пространство. Тръгна по стълбите, спираше на всяка площадка. Шумът и прахът бяха най-лоши на четвъртия етаж, където имаше табела „Сектор П-Я“. Вратата се отвори без проблем и той видя лавиците. Всички книги, за които си бе мечтал!

Само че нещо не бе наред. Подът беше покрит с бял брезент, а във въздуха се носеха малки късчета хартия. Той си пое дъх, усети миризма на борова смола и горящо дърво — и се закашля.

„Хрррт.“ Звукът беше силен и идваше от няколко реда вдясно. Рафтовете бяха празни и наоколо бе много прашно.

„Хрррт.“ Противно на логиката, разпознаването понякога закъсняваше. Робърт най-сетне си спомни какъв вероятно е този шум. Беше го чувал няколко пъти през живота си, но винаги на открито.

„Хрррт!“ Дърворезачка!

Напред се простираха празни рафтове. Робърт отиде до края на реда и тръгна към шума. Около него се люшкаше мъгла от летящи хартиени късчета. В четвъртия ред проходът между лавиците беше изпълнен от пулсираща тръба от плат. Чудовищният червей беше ярко осветен отвътре. В другия му край, на почти двадесет стъпки, бяха челюстите, които предизвикваха шума. Робърт видя двама души — бяха с бели якета с надпис „Хуертас & Информационно спасяване“. Носеха противопрахови маски и защитни шлемове. Приличаха малко на строителни работници. Въпреки че работата им се състоеше в това да разрушават — измъкваха книги от рафтовете и ги хвърляха в челюстите на резачката. Табелите за поддръжка описваха този ужас със спокойни фрази. Яростната паст беше „система за развезване НейвиКлауд“. Тялото от плат се наричаше „тунел с камери“. Робърт потрепери и Епифанията му показа поглед от вътрешността на чудовището. Разкъсаните книги летяха навътре и се извиваха като торнадо. Стените бяха осеяни с хиляди малки камери, които фотографираха частиците от всякакъв ъгъл, докато те не паднеха в кош в краката на Робърт. Спасена информация.

„Хрррррп!“ Чудовището продължи напред, като остави зад себе си нов празен ред. Почти празен. Робърт пристъпи напред и вдигна нещо от рафта. Беше половин страница, останка от хилядите книги, които ужасяващата машина бе погълнала. Махна към облечените в бяло работници и изкрещя нещо, което се загуби в шума на резачката.

Двамата вдигнаха поглед и също му изкрещяха.

Ако тялото на светещия червей не се намираше между тях, Робърт щеше да им скочи. Но засега само си махаха заканително.

Зад Робърт се появи трети човек. Беше леко пълен, тридесетинагодишен и носеше бермуди и черна тениска. Извика му на някакъв език — може би мандарин? После му махна да го последва по стълбите, далеч от този кошмар.

Шестият етаж не беше част от кошмара. Всъщност почти всичко изглеждаше така, както Робърт си го спомняше. Мъжът с тениската го преведе покрай рафтовете до малко помещение в южната част. Близо до прозореца стоеше нисък мъж със стар лаптоп. Дребосъкът се изправи, засмя се и му протегна ръка.

— Да ме вземат дяволите. Ама ти наистина си Робърт Гу!

Робърт се поколеба, но стисна ръката му. Машини, който разкъсваха книги долу, странни мъже тук и някакви шантави протестиращи. Оттук можеше да види тълпата пред сградата.

— Не можеш да ме познаеш, нали, Робърт? — Косите на мъжа бяха руси, но лицето му изглеждаше много старо. Само смехът му му се струваше познат. Мъжът сви рамене и махна на Робърт да седне. — Не те виня. Макар че би трябвало да се сетиш. Май си извадил късмет. Лечението Вен-Курасава е подействало. Кожата ти е по-добра, отколкото като беше на двадесет и пет. — Старецът прокара ръка по собственото си лице и се усмихна тъжно. — А как е останалата част? Виждаш ми се малко нервен.

— Боледувах от алцхаймер. Но.

— Да, това си личи.

Робърт внезапно позна тази болезнена искреност. Спомни си за първокурсника, който бе направил годините му в университета наистина вълнуващи.

— Томи Паркър! — Младият хлапак, който никога не се отчайваше, компютърен експерт още преди да завърши гимназия, преди дори да съществува такава специалност. Дребосъкът, който нямаше търпение да дочака бъдещето.

— Да, да. Само че съм „професор Томас Паркър“ от доста време. Защитих докторат в Мичиганския университет. После се върнах тук и преподавах четиридесет години. Виждаш един член на академичната общност.

И виждаше и какво е сторило времето… Замълча за момент. „Вече не би трябвало да ми пука.“ Погледна към тълпата долу.

— Какво става, Томи? Настанил си се тук като някакъв шеф.

Паркър се засмя и написа нещо на клавиатурата. От това, което Робърт виждаше, системата беше по-зле и от информационния лист и изобщо не можеше да се сравнява с Епифанията. Но в гласа на Паркър имаше ентусиазъм.

— Организираме протестна демонстрация. Срещу тази простотия ГБП. Не успяхме да спрем унищожаването, но пък виж само. Имаме влизането ти на видео. — Екранът показа някаква гледка от северната част на кампуса. Малка фигура, която можеше да е Робърт Гу, влизаше през товарната рампа. — Не знам как си минал през сигурността.

— И управата се чуди същото — намеси се младият мъж, който бе довел Робърт тук, седна зад едно бюро и започна да изтръсква късчетата хартия от косата и тениската си — на нея пишеше „Много съм гаден“. Забеляза погледа на Робърт и добави: — Здравейте, професор Гу. Аз съм Карлос Ривера, служител на библиотеката. — Тениската му се промени и избеля, което поне скри хартиените остатъци.

— И ти ли си част от това унищожение? — Внезапно се сети за парчето страница, което бе прибрал, и го сложи на масата. Може би щеше да познае от коя книга е.

— Не, не — каза Паркър. — Карлос ни помага. Всъщност повечето библиотекари се съпротивляват на това, с изключение на администрацията. Но като гледам как премина през охраната, може би и там имаме симпатизанти. Ти си известен човек, Робърт, и бихме могли да ползваме твоя видеоматериал.

— Но аз… — Робърт щеше да каже, че няма камера, но се сети за дрехите си. — Добре, но някой трябва да ми покаже как става.

— Няма проблем — каза Ривера.

— Използваш онази гадна Епифания, нали? Ще трябва някой да ти помогне. Дрехите уж трябва да са за удобство, но предимно помагат на другите да ти се бъркат в живота. Аз предпочитам проверените решения. — Той потупа лаптопа. Робърт си спомняше този модел. Преди двадесетина години беше върхът на техниката — осем на десет инча, плосък екран и малка камера. Сега дори на него му изглеждаше като праисторическо животно. „Как въобще се съвместява с модерната магия?“

Паркър се обърна към библиотекаря.

— Как е успял да проникне в сградата?

— Во бу жидао.

— Пак говориш на китайски, Карлос — изръмжа Томи.

— Извинявайте. Бях армейски преводач през войната — каза той, сякаш това обясняваше всичко. — Не знам как е влязъл, професор Паркър. Видях го, когато вървеше във Варшавски Хол. Използвах някои от камерите на охраната. Но вие видяхте, дори когато отиде при машините, нямаше кой да го спре. — Ривера се обърна към рафтовете с книги. — Може би деканът има и други хора наоколо.

Зад лавиците се показа стар мъж.

— Знаеш, че нямам, Карлос. — Приближи се до прозореца, без да поглежда Робърт. „Аха, ето къде изчезна Уини през последните седмици.“ Блънт продължи да гледа демонстрантите. — Спряха да пеят. Вече знаят за Гу, нали?

— Въпреки че още не сме пуснали филмчето, наоколо има много журналисти. Поне три източника са го идентифицирали.

Робърт опита свиването на рамене, което според Хуан щеше да пусне местните новини, но получи само реклами. А Шариф все още мълчеше.

След малко Блънт се дръпна от прозореца и седна на масата. Все още не бе погледнал Робърт. Тук не изглеждаше толкова уверен, като в часовете на Чумлиг. „Откога не сме играли малките си политически игрички?“ Робърт го изгледа сурово. Трябваше да пусне търсене за него… а и едно време подобни погледи много го изнервяха.

— Добре. — Блънт кимна на Паркър. — Кажи на протестиращите да се ориентират към приключване. Нали се сещаш, интервюта и мнения.

— Ами мистър Ново развитие? — Томи посочи Робърт.

Блънт най-сетне го погледна и Епифанията започна да намира данни: „Гугъл Биоизточник“ Уинстън К. Блънт, магистратура по английски в Сан Диего 1971, докторат в УКЛА 1973, доцент в Станфорд 1973–1980, професор и декан на факултета по литература и изкуства в Сан Диего 1980–2012. [Биография, Речи, Любими неща]…

— Уини, значи още си в играта?

Лицето на Блънт пребледня, но той отговори спокойно:

— Моля те, наричай ме Уинстън или декан Блънт. — Едно време реагираше и на „Уин“. Точно Робърт му го бе измислил.

Гледаха се мълчаливо няколко секунди, после Блънт попита:

— Как така мина покрай охраната?

Робърт се засмя.

— Просто влязох. Аз разбирам най-малко от всички, Уинстън. — Къде ли бе изчезнал Зулфи Шариф?

Томи Паркър вдигна поглед от лаптопа.

— Ето информацията за Робърт Гу. Бил е в тежко състояние почти четири години. Излекуван е наскоро. — Обърна се към Робърт. — Леле, почти си щял да умреш! Но явно си извадил голям късмет. И така, какво те води тук точно в този ден?

Робърт сви рамене. Нямаше никакво желание да говори за проблемите си с Боб и Мири.

— Просто съвпадение. Дойдох, защото… исках да видя книгите.

Блънт се усмихна неприветливо.

— Типично за теб — да се появиш в деня, в който почваме да ги горим.

— Терминът е разкъсване, декане — намеси се Ривера. — Почти всички късчета са запазени.

Робърт погледна парчето, което беше донесъл: нима то бе избегнало нерадостната съдба?

— Нищо не разбирам. Какво става? Що за лудост е да се унищожават книгите?

Уини не отговори, а махна на Карлос да му подаде парчето. Погледна го и усмивката му леко се разшири.

— Каква ирония. Започнали са от П до Я, нали, Карлос?

— Дуй.

— Това е от една научнофантастична книга. Тези копелета фантастите получават, каквото заслужават. От тридесет години бяха обсебили обучението по литература и ето какво си докараха. — Той смачка парчето и го подхвърли на Робърт.

Томи го грабна и се опита да го разглади.

— Това, че са започнали от фантастиката, е случайно, декане.

— Всъщност — обади се Ривера — има слухове, че започват от фантастиката, защото феновете щели да са най-благоразположени.

— Няма значение. Според графика до края на деня щяха да започнат и другите жанрове.

Уини се наведе напред.

— Как така щяха?

— Не разбра ли? — Паркър отново потупа лаптопа; да не би да беше влюбен в това древно устройство? — Натъкнали са се на малък технически проблем. Прекратяват за днес. — Усмихна се. — Според пресата така нареченият проблем е появяването на Робърт Гу насред операцията.

Ривера се поколеба, в стъклата на очилата му проблесна светлина.

— Да.

Значи демонстрантите все пак имаха повод за празник.

Уини стана, погледна през прозореца, после се върна на мястото си.

— Добре, спечелихме първата си победа. Томи, поздрави хората ни.

— Някой ще ми обясни ли цялата тази лудост? Може и да няма горене, но на мен това ми напомня на „451° по Фаренхайт“. Това е научнофантастична книга, Уинстън.

Ривера махна неопределено.

— Потърсете ключова дума „Глобален библиотечен проект“.

Робърт започна да пише с жестове. „Как ли успява да го прави Хуан, без да изглежда като идиот?“

— Ето, ползвай лаптопа. Никога няма да успееш да изкараш новини от Епифанията.

Уинстън Блънт удари по масата.

— Може да прави това в свободното си време, Томи. Ние имаме сериозна работа.

— Така е, декане, но Робърт промени нещата. Можем да се възползваме от репутацията му.

— Да — съгласи се Ривера. — Той практически е спечелил всички възможни литературни награди.

— Голяма работа. Вече разполагаме с петима Нобелови лауреати. В сравнение с тях Гу не е нищо специално. — Погледът на Блънт пробяга по лицето на Робърт. Забележката му беше придружена от леко колебание, но останалите не му обърнаха внимание.

Най-важните неща около Блънт не се намираха в биографията му. Едно време Уини се мислеше за поет. Но не беше — имаше съвсем малко талант и огромно его. По времето, когато и двамата бяха в Станфорд, на Робърт вече му беше писнало от това позьорство. Освен това преподавателските съвети щяха да са адски скучни, ако не се закачаше с Уини Блънт. Той му представяше несекващ източник на забавление, тъй като непрекъснато се мъчеше да го затапи. Дуелът им се задълбочаваше с всеки семестър и загубата на Уини изглеждаше все по-очевидна. Уви, той нямаше талант за това, което желаеше най-много — да създава качествена литература. До края на седемдесетте Блънт беше станал за посмешище на целия факултет. Наложи му се да напусне Станфорд и Робърт смяташе, че е направил услуга на света, след като Уини се насочи към администрацията…

Само че в момента вероятно беше също толкова слаб поет като него. „Чудя се дали Уини знае за това?“

Разбира се, Томи Паркър си нямаше представа за тези неща и реагира на коментара на Блънт, сякаш това бе неутрално изявление:

— Някой си мисли, че той е важен, декане. Някой, който има възможностите да го прекара през охраната. — Обърна се към Гу. — Помисли си, Робърт. Знам, че още не си свикнал с всички нови неща, но забеляза ли днес нещо по-необичайно?

— Ами… — Той погледна въздуха над тях. Търсенето му тъкмо започваше да дава резултати. „Глобален библиотечен проект: да запазим историята за днешните студенти.“ Това звучеше странно. Иначе… наоколо мигаха няколко светлинни. Той се опита да си припомни инструкциите на Хуан. Шариф се бе появил като малка червена иконка над рафтовете с книги. — Помогна ми един студент, Зулфикар Шариф.

— Поддържахте ли контакт, когато тръгнахте към библиотеката?

— Да. Шариф предположи, че ще ми е по-трудно да вляза през главния вход.

Ривера и Паркър се спогледаха.

— Не видя ли охранителните надписи? Те трябваше да те насочат към южната страна на сградата.

— Професоре, мисля, че са ви отвлекли.

Паркър кимна.

— Не се притеснявай, Робърт. Това се случва често с новите технологии. Трябва да засечем този Зулфикар Шариф.

— Мисля, че все още е тук. — Робърт посочи червената светлинна.

Жестът му явно задейства някаква команда в Епифанията, защото и Ривера го забеляза.

— Да! Професор Паркър, виждате ли го?

Томи се наведе към лаптопа.

— Разбира се, че го виждам. Обзалагам се, че ни слуша чрез Робърт. Какво ще кажете да го поканим да се присъедини?

Блънт се въртеше объркано. Явно не можеше да забележи светлинката, но реши, че въпросът е отправен към него.

— Да. Направи го.

Робърт написа командата и след секунда светлинката се спусна към масата и се превърна в тъмнокож мъж със сериозен поглед. Шариф се усмихна извинително и се плъзна през масата, за да „седне“ на един стол.

— Благодаря, че ме поканихте, професор Гу. И да, слушах ви. Извинявам се за комуникационните проблеми.

— Това се нарича възползване от невежеството на начинаещия — каза Паркър.

Блънт кимна в знак на съгласие.

— Точно така! Аз… — Поколеба се и сякаш размисли. — Какво значение има, Томи? Ние не правим нищо скришно.

— Вярно е! Но съм се научил, че винаги трябва да се гледат зъбите на подарения кон. Понякога може да е от троянската порода. — Томи погледна образа на екрана на лаптопа. — Господин Шариф, не ме интересува дали сте подслушвали, или не. Просто кажете: какво правехте с Робърт Гу. Някой го е превел през служебния вход, като е преодолял системите за сигурност.

Шариф се усмихна колебливо.

— И аз бях също толкова изненадан. Говорехме си нормално, докато той пристигна в кампуса. След това, когато се спускаше по хълма, замълча и после, без видима причина, зави наляво към северната страна. След малко влезе през служебния вход и загубихме връзка. Не знам какво повече да кажа. Разбира се, системите за сигурност на моите дрехи са напълно в ред. — Той се поколеба за момент и смени темата. — А не възприемате ли всичко това погрешно? Искам да кажа, нали целта на този проект е да направи литературата по-лесно и бързо достъпна за всеки? Какво му е лошото на това?

Настъпи тишина. Уинстън Блънт се подсмихна.

— Предполагам, не сте виждали нашия сайт, нали?

— Още не съм. — Той направи пауза и сякаш се загледа в далечината. — Ясно, разбирам какво искате да кажете. Предполагам, че трябва да съм на ваша страна: това, което искате, ще запази работата ми в телефонните услуги. Обичам старите поети, но книгите им се намират доста трудно. Ако се интересувате от неща, писани след 2000-ната година, резултатите излизат почти веднага, но за по-старите трябва сериозно търсене. — Шариф махна към рафтовете с книги, които изпълваха шестия етаж. — Често са нужни дни, за да намериш дори най-тривиалните отговори.

„Ама че мързеливец“, помисли си Робърт и си спомни за предишния ентусиазъм на Шариф по повод на истинските книги. Но тази тенденция се забелязваше още навремето, когато преподаваше. И не само студентите ги мързеше, понякога дори преподавателите отказваха да се ровят в нещо, което не е онлайн.

Уини се обърна към младия мъж.

— Господин Шариф, вие не разбирате ползата от това. Не се заравяте в книгите, защото очаквате да намерите точен отговор на вашия въпрос. Не става по този начин. Аз много рядко съм откривал това, което търся, но знаете ли какво намирах? Намирах книги, които са близки до темата. Намирах отговори на въпроси, които въобще не съм се сетил да задам. Тези отговори ме насочваха в нови посоки и почти винаги бяха по-ценни от това, което търсех в началото. — Завъртя се към Ривера. — Нали така, Карлос?

Ривера кимна, но без особен ентусиазъм.

Но Уини беше абсолютно прав — толкова прав, че Робърт почувства, че трябва да каже нещо в негова подкрепа.

— Това е лудост, Шариф. Явно целта на този проект е да се фотографира и дигитализира библиотеката, но… — той си спомни последните си години в Станфорд — Гугъл не го ли направиха вече?

— Направиха го — каза Ривера. — Това е първият ни и най-силен аргумент. Но Хуертас е отличен бизнесмен и разполага със солидни аргументи. Това, което си е наумил, е бързо и много, много евтино. Предишните опити не са били толкова глобални и подробни. А и Хуертас разполага с адвокати и софтуер, с които ще се справи с авторските права.

Уини се засмя горчиво.

— Парите са истинската причина администрацията да го подкрепя. Но нека ви кажа нещо, господин Шариф — разкъсването унищожава книгите. В крайна сметка ще ни остане само непотребен боклук.

— Не е така, професор Блънт. Прочетете описанието. Снимките от камерите ще се анализират и подредят. А след това софтуерът ще реконструира оригиналните текстове по следите от разкъсване. Тъкмо това е причината за настоящото унищожение. Оказва се, че следите са уникални. Всъщност идеята не е съвсем нова.

— Така ли? — Робърт вдигна пострадалата страница, която бе взел от долния етаж, като крайник на жертва на убийство. — И кой софтуер ще възстанови нещо, което е било откъснато, без да е фотографирано?

Шариф понечи да свие рамене, но видя изражението му.

— Сър, това не е проблем. Наистина ще има някакви загуби. Дори всичко да е фотографирано, програмата ще даде някакви грешки. Но това ще са няколко думи на милиони томове — много по-добре, отколкото при ръчна редакция на допечатка. Точно затова в проекта участват и други големи библиотеки, за да се направи после сравнение.

„Други големи библиотеки?“ Робърт осъзна, че е зяпнал. Не знаеше какво да каже.

Томи отново погледна лаптопа.

— Изглежда, сте много добре, информиран, господин Шариф.

— Ами… просто нося.

— Хм. И единственото, от което се интересувате, е литературата?

— Да! Моята ръководителка е изградила цялата си кариера върху творчеството на Гу. И сега разбрах, че най-великият поет на нашето време се е излекувал от алцхаймер. Това е невероятна възможност за мен. Вижте, ако не вярвате на биографията ми, проверете на 411. Имам много доволни клиенти, някои са студенти по литература. Не че съм им помагал с нещо неетично! — Аха, може би писането на чужди курсови работи продължаваше дори в този модерен свят. — Не знам какво се случи днес, но нали все пак успя да забави Проекта? Нали това искахте?

Блънт и Ривера кимнаха в знак на съгласие.

— Да — каза Томи. — Ти определено си някакъв кон.

— Аз съм обикновен студент!

Томи поклати глава.

— Може да си всичко. Може да сте екип. Когато говорим за литература, да говори експертът ви по поезия. Има една стара поговорка: доверието се поражда в пряк контакт. А във вас не виждам нищо, заслужаващо доверие.

Шариф стана и се отдалечи от масата.

— Искате личен контакт? Не е проблем. Погледнете долу, до пейката на алеята.

Томи завъртя стола си и погледна. Робърт се приближи и също погледна надолу. Тълпата се беше поразпръснала и бяха останали само най-упоритите. Алеята се виеше по хълма и спираше пред площадката на библиотеката. Това беше част от новите неща, които ги нямаше по негово време.

— Дойдох тук чак от Корвалис, за да се срещна с професор Гу. Моля ви, не ме отпращайте точно сега.

Долу стоеше втори Зулфикар Шариф — и въобще не беше виртуален. Гледаше нагоре и им махаше.