Краят на дъгата

20. Дежурният офицер

Изпитите свършиха. Робърт имаше 2,6 общ бал и петица по търсене и анализ. Беше се старал повече, отколкото през целия си живот. Ако не беше цялата неуместност на всичко това, щеше да се гордее.

Но вече беше понеделник и Робърт броеше минутите. Напоследък Мистериозният странник бе изчезнал. А Кабалът се беше събрал само два пъти, колкото Томи да им подхвърли по малко информация. Паркър четеше твърде много шпионски романи. Засега Робърт знаеше единствено, че ще се срещнат в 5:30 в библиотеката.

Междувременно някъде под Кемп Пендълтън…

На теория да си дежурен офицер за югозападната част на САЩ не се различаваше от ръководенето на операция където и да е по света. На теория можеше да има конспирации дори тук. Но всъщност тук се намираха къщите на някои от най-влиятелните хора в страната и шансът нещо да се обърка не беше голям. Въпреки това през следващите четири часа полковник Робърт Гу-младши щеше да отговаря за съдбите на почти сто милиона души.

Гу пристигна двадесет минути по-рано, видя се с предната смяна и прегледа за издънки на държавна сигурност. Обикновено това бяха най-лошите неща в смяната му. Поради някакво бюрократично чудо, Специалният отряд на Гу тази вечер беше част от ДС. Така те си оправдаваха минималния бюджет. „ДС е като някаква корпорация, прикрепва се към всяка организация, от която се нуждае в момента.“

За щастие тази вечер не се очертаваха сериозни изисквания.

Боб се разходи из бункера и промени стените в прозорци с гледка от южната част на Калифорния. Въздухът беше пълен с информация за състоянието на неговите хора и екипировката, както и с данните от аналитичните отдели. Той си взе кафе от машината и седна на съвсем обикновено бюро до зоната за изстрелване.

— Патрик?

Помощникът му веднага се появи от другата страна на бюрото.

— Сър?

— С какво разполагаме тази вечер? — Въпросът не беше необходим, но Патрик Уестин му показа официалния списък. Специалният отряд на морската пехота се състоеше от четири групи по дванадесет войници. Или както Ги наричаха — отделения. През двадесети век чинът му щеше да се равнява на лейтенант. От друга страна, отрядът му контролираше хиляди превозни средства (макар че някои бяха с размера на играчки) и достатъчно огнева мощ да завърши почти всяка война в историята. Освен това всички бяха отлично обучени морски пехотинци. Патрик ги събра на кратка оперативка. Стаята се разтегна около бюрото на Боб и се превърна в аудитория. Всички бяха спокойни; от много време на територията на САЩ не се бе случвало нищо наистина лошо. „И ние сме главната причина за това.“

— Ще сме тук през следващите четири часа — каза Боб. — Да се надяваме, че вечерта ще е скучна. Стойте до превозните си средства и си отваряйте очите на четири и бъдете в контакт с аналитиците. — Махна към аналитичния тръст. За тази смяна разполагаше с хиляда и петстотин специалисти с връзки към хиляди услуги и процесори. Тази смяна Алис беше начело на тръста и промените по триизмерния дисплей вече си личаха. Хората, които имаха достъп и обменяха информация, бяха свързани с разноцветни черти, а оценките на ситуацията непрекъснато се променяха.

Боб посочи яркочервените теми.

— Да видим какво е най-важното през следващите часове.

Аналитиците веднага започнаха да го заливат с информация.

Но тази нощ дори най-параноичните нямаха за какво да се хванат.

Проблемни действия:

Боб за момент остави списъка.

— Ха — обади се един от войниците. — Поне полицаите няма да ни създават проблеми. — Молбите на АБН се отхвърляха лесно, за разлика от случаите на отвличане или убийство.

Един сержант — жена — от техническия персонал освети събитията в университета.

— Ето с това ще се занимаваме. — Светлината се спусна по обясненията. — Какво? Сблъсък между вярващи кръгове? Не бях чувала за такова нещо.

— Остаряваш, Нанси. — Един от младите пехотинци се засмя. — Борбата между вярващите е ново нещо.

Боб не се опита да разбере жаргона, но бе чул достатъчно от Мири и баща си, за да схване идеята. Огледа описанието на очакваните безредици и каза:

— Това е като смесица от протест от двадесети век и модерните игри. Все пак би трябвало да е относително безопасно, като повечето обществени прояви. Проблемът е в местоположението. — В района на университета имаше твърде много биолаборатории и това беше обезпокоително. — Ще трябва да сте внимателни. Забележете статистиките за чуждите интереси. — Той се насочи към подозрителните личности. Както винаги, те бяха десетки хиляди. Почти всеки, който не беше мъртъв, бе под подозрение. — Няма да ви карам да се ровите из тях, защото няма да ни стигне цяла година. Но внимавайте за информацията, която ви предоставят аналитиците, и се оглеждайте за преждевременни промени. — Последното беше класическа мъдрост, доказана от десетки бедствия и успехи през последния век. Аналитиците винаги имаха милион подозрения, но когато нещо се случеше, всичко зависеше от това дали оперативниците внимават.

А малко по-надолу стоеше последната тема: Вътрешни оценки. Тя се отнасяше за членове на екипа, които можеха да компрометират по някакъв начин смяната. Това беше най-параноичният списък, но останалите нямаха достъп до него. Той беше само за Боб и помощник-командира му. Всъщност ако имаше някакъв сериозен проблем, той щеше да бъде отстранен много преди настоящия брифинг.

— Въпроси?

Той се огледа. Пехотинците попиваха информацията и си отговаряха сами на много въпроси. След това се обади одевешният младеж:

— Сър, същата екипировка, ли използваме като на мисиите в чужбина?

— Издигащите устройства са малко по-слаби от обикновено… Това е единствената разлика, ефрейтор. Ние сме тук да защитаваме, но това значи, че трябва да пазим цялата страна. — „Някои биха казали, целия свят.“ — Така че ще разполагаме с пълен стратегически комплект. — Той се облегна и погледна войниците. — Не очаквам проблеми. Ако сме внимателни и си свършим работата, това ще е поредната спокойна нощ за хората в Калифорния.

Освободи екипа и стаята отново се сви до нормалните си размери. Патрик Уестин зададе още няколко въпроса, след което също изчезна. Боб Гу изключи за момент визьорите и около него останаха само масата, столът и кафемашината. Вдясно беше вратата, която водеше до истинската екипировка. С малко късмет тази вечер нямаше да я използва.

Боб → Алис: Как си?

Алис → Боб: Всичко е наред. Събитията в университета ще са добро упражнение за проверката на лабораториите. Ще говорим после. Тоест, след като смяната свършеше. Тази вечер Алис беше топанализаторът. Ако не тренираше за проверката, можеше да е и оперативен командир. Тя бе един от малкото хора, квалифицирани и за двете длъжности. Във всички случаи беше удоволствие да се работи с нея — стига да не се замисляше какви саможертви бе направила, та това да стане възможно.

Боб си допи кафето и отново пусна визуалната връзка. Обади се на Шерил Грант. Тя бе готова. Така, за протокола:

Гу → Грант: Поемам смяната. Двамата размениха поздрави. Времето течеше и екипите му бяха в пълна готовност. Трябваше да останат в готовност през следващите четири часа. Доста време да си нащрек без помощта на медикаменти.

Работата на Боб беше различна. Той беше като овчарско куче — обикаляше около стадото и прескачаше от тема на тема. Наблюдаваше с какво се занимават пехотинците и анализаторите. За момент погледна към университета от гледна точка на пресата. Според мрежовата статистика щеше да се събере огромна тълпа. Зачуди се дали и Мири наблюдава това.

Тази мисъл го подсети за нещо и той отново погледна Вътрешна информация. Половината от пехотинците му имаха връзки в университета. Това беше проблемът на местните операции. Всъщност трима от хората му бяха задочни студенти. Хлапето, дето много си отваряше устата, се занимаваше с дизайн на скуучита и ако не беше на смяна, вероятно щеше да участва в демонстрацията. Анализаторите бяха проверили цялата информация за него за последните четиринадесет месеца. Имаше някои дребни нередности, но нищо, което да попречи на дежурството.

Боб огледа подробно целия списък. Баща му не се появи, „А бях сигурен, че се е забъркал в тази история с библиотеката.“ Беше се задълбочил твърде много, обичаен проблем за командири с…

„Сиу Сиен?“ Името му беше бегло познато, но нямаше да обърне внимание, ако не стоеше точно до неговото, Сиен беше една от трите хиляди души, които се занимаваха с хардуер в югозападната част на Щатите. Това беше незаконно и такива хора можеха да бъдат предадени на ФБР, но беше много по-продуктивно да ги следят. Някои от тях работеха за терористични организации, а други направо стояха зад тях. Сиен имаше интелекта и обучението да влезе в тази категория, но най-интересен беше списъкът с неща, които е конструирала. Освен това беше в класа на баща му. Тази връзка беше отбелязана като „незначителна“.

Но пък имаше препратка към старческия дом „Краят на дъгата“. Тази жена беше съквартирантка на майка му! А той се тревожеше колко ли е скучен животът на Лена. Ама че екип: луд учен и психиатър. „Какво е това?“ Няколкоседмично наблюдение, което Мири, Сиен и майка му провеждаха над Робърт. В главата му се оформиха няколко подозрения. „Съсредоточи се върху задачата.“ Избута настрана личните си проблеми. Точно затова не биваше тези смени да се дават от местен персонал.

Взе си ново кафе и продължи да наблюдава университета и другите горещи точки. В модерната армия загубата на концентрация беше равнозначна на заспиване на пост. Време беше да се стегне.

И въпреки това един тъничък вътрешен глас продължаваше да го разсейва: „Какво, за бога, са намисли Мири и майка ми?“

Понеделник, 17:00. „Най-сетне!“

Здрачът вече се спускаше над бреговете на Ла Хола. Робърт спря до Варшавски Хол и тръгна пеша към библиотеката.

— Готов ли си за голямата нощ, мой човек? — Странникът Шариф — вървеше до него, но околните явно не го виждаха.

Робърт го изгледа кисело.

— Чакам да видя твоята част от сделката.

— Не се притеснявай. Ако успеем тази нощ, ще си получиш обратно таланта. Давам ти думата си.

Робърт изсумтя. Не за първи път спекулираха с отчаянието му.

— Не се стягай толкова, професоре. Ти вече изпълни по-трудната част. Тази вечер основната тежест ще е върху Томи Паркър.

— Знам.

— Знаеш? — Странникът се ухили. — Значи си познал кой е неговият координатор? Бедният Томи, той е единственият, който си мисли, че е свободен. Даже смята, че аз съм най-ценният му сътрудник. Виждаш ли, мога да съм добър, когато е абсолютно необходимо.

Тази вечер тук имаше почти толкова хора, колкото по неговото студентско време. Около библиотеката беше много осветено и се беше събрала голяма тълпа. Робърт забеляза, че присъстващите са разделени на групички, които не се смесват.

— Какво става? — Това сигурно беше прикритието, което беше обещал Томи. Беше много по-голямо от досегашните демонстрации на Уини.

— Тази вечер съм запланувал няколко необичайни атракции. Всички са поканени, особено персоналът на Дженерал Дженомикс. Но ние с теб трябва да заобиколим.

— Ами срещата?

— Тук стана твърде населено. Ще отидем направо в Пилчнър Хол. Насам, моля. — Странникът посочи надясно към тъмните евкалипти.

Междувременно в лабораториите ДженДжен…

Шийла Хенсън се появи половин час след началото на нощната смяна.

— Готов ли си, Тим?

Тим Хюин стана от бюрото си и посочи малките помощници.

— Готов съм. — И тръгна по коридора, следваше стрелките към стълбището. Шийла и останалите се бяха събрали до изхода към повърхността. Четирима-петима от тях бяха тъкмо завършили. Останалите, като Тимъти Хюин, работеха и учеха едновременно. — Сигурна ли си, че няма да си загубим работата? — Вярващите кръгове бяха нещо за извънработно време и Хюин никога нямаше да предприеме такава авантюра, ако не му я бе предложила тъкмо Шийла.

Тя се засмя.

— Казах ти вече. ДженДжен гледа на тази битка като на обществена услуга. Освен това ще засрамим Хуертас Интернешънъл. — Погледът й обхвана цялата нощна смяна. Обяснението беше достатъчно за Тим. Едно време той очакваше с нетърпение работата си в лабораторията, но в крайна сметка се оказа, че през повечето време се занимава с неизправни почистващи роботи и подготовка на товари. Е, понякога имаше истински проблеми и тогава трябваше да се консултира с потребителите и да им помага. Но след това прекарваше дни наред в проучване на автоматизацията, така че проблемът да не се повтори. Нито един от смяната, дори тези, които не се интересуваха от скуучита, не изглеждаше разочарован от начинанието им.

— Добре — каза Шийла, — я да видя как изглеждате. — Те се преобразиха в своите скуучиобрази. — Тим, не може да си скуучамут, това е резервирано.

— Но нали аз ги командвам. — Той посочи малките роботи помощници, които го следваха по стълбите.

— Ти ги насочваш, Тим. Можеш да си нисш скуучамут.

— Добре. — Той възприе образа. Дизайнът беше от световна класа и не бе показван досега. Съмняваше се, че ще остане резервиран за още дълго, но щом Шийла искаше да играе по правилата, той нямаше да нарушава кръга.

Излязоха през вратите. Вече се здрачаваше, а тяхната цел се намираше на юг, отвъд клисурата. Широка остъклена обърната пирамида, обвита с лози в долния край. И това беше истинската гледка! Докато се придвижваха напред, Шийла и останалите променяха околния свят. Бяха приготвили изненада за хачекианците и за останалите по целия свят, които щяха да наблюдават отстрани. Един по един евкалиптите се превърнаха в гигантски маргаритки с флуоресциращи листа.

— Забелязаха ни.

— Естествено. Ние сме навсякъде.

Всяко появяване изпращаше дивиденти към съдружието на скуучитата, но Тим нямаше нищо против. Тази вечер щяха да се облагодетелстват дори производителите на незаконен хардуер в другия край на света.

Хенсън → Нощна смяна: Крийте екипировката, доколкото можете. Гледката от местните камери щеше да покаже, че някои от изображенията са свързани с истински същества, и Шийла искаше това да остане тайна максимално дълго. Хачекианците трябваше да научат истината със собствените си очи. Хюин остави Рик Смейл и останалите да се занимавате това и се съсредоточи върху управлението на съществата: почти всички лабораторни роботи, които имаха възможностите да стигнат до библиотеката. Все пак тези устройства бяха предназначени за почистване и пренасяне на проби, а не за разходки в гората.

Но ДженДжен им бяха разрешили да ги ползват и отговорността падаше върху него. Като за начало, той оправи образите им. Отвсякъде се разнесе писукане и тракане. Това бяха неговите близо четиристотин мобилни помощници, известни като „пинсетите“. Разполагаше също с почистващи и пренасящи роботи. Най-отзад се движеха двата най-големи робота, предназначени за повдигане на тежки товари — беше ги преобразил на гигантски шушулки. Беше приготвил образите още преди две седмици, когато идеята за това приключение се спомена за първи път. Резултатът беше още по-впечатляващ, заради екипировката за реално усещане, която им бе инсталирал. Ако човек ги погалеше, щеше да усети мускулите под меката козина. Процесорите имаха капацитета да се справят с няколко души наведнъж. Бяха по-добри от тези в Пирамид Хил. Естествено отдалечената публика нямаше как да се възползва от това, но поне моралът на присъстващите скуучита щеше да се повдигне.

А враговете вече се събираха. Петима рицари-пазители стояха на източната тераса, а един библиотекар обикаляше отдолу.

— Само с това ли разполагат?

— Засега — отвърна Шийла. — Дано не сме твърде разпокъсани.

Това беше силната и слаба страна на света на скуучитата. Той беше създаден според желанията на децата не само от развитите държави, но и от най-затънтените краища на света. И скуучитата имаха твърде много различни проявления. За разлика от тях, хачекианците разполагаха с ясна и солидна визия и това им даваше предимство в контрола на библиотеката.

Образът на Шийла подскачаше на трите си крака и крещеше на противниците през някакъв високоговорител.

— Махнете се от пътя ни!

— Искаме нашите етажи!

— Искаме си нашата библиотека!

— И най-вече си искаме ИСТИНСКИТЕ книги! — Това последното беше добър призив, макар че не се вписваше много в света на скуучитата.

Цялата група се спусна по хълма с бойни викове. Но сега към рицарите се присъединяваха десетки хачекианци. Естествено повечето присъстваха виртуално, но синхронът беше впечатляващ. И двете страни знаеха какво ще последва. Това бе сблъсък на вярващи кръгове. Целта беше да се убедят неутралните наблюдатели кое от двете видения е по-велико.

И двете страни си мислеха, че знаят какво предстои, но Тим беше приготвил няколко изненади.

Хачекианците закрещяха към армията на скуучитата и по-големите същества, които се виждаха отзад: смятаха, че това са само образи и реални играчи. След това една от гигантските шушулки пристъпи напред и те осъзнаха, че е истинска. В същото време едно от по-дребните роботчета за пренасяне на проби се втурна напред и ухапа един от рицарите по крака. Всъщност това беше лек електрошок, но хачекианците отстъпиха с викове:

— Измамници! Измамници!

Наистина си беше измама, но Хюин видя, че подкрепата за неговата страна се е удвоила. „Освен това воюваме за добра кауза.“ Тимъти Хюин не беше от най-честите посетители на библиотеката, но случващото се там беше обидно.

Терасата се разчисти за момент, но Шийла се колебаеше.

Хенсън → Нощна смяна: Не ми харесва това отстъпление. Мисля, че са планирали нещо-

— Да, вижте! — изкрещя Смейл и посочи към гледката от входа на библиотеката. Камерите показваха някакви паякообразни неща, които пазеха вратите. Бяха толкова нагъсто, че закриваха пода. След малко камерите се изключиха.

— Боже, тези дали са истински?

— Поне някои от тях — каза Шийла.

— Не може да бъде! Дори катедрата по електронно инженерство не разполага с толкова роботи. Ние трябваше да сме с предимство в механиката!

Ако половината от тези роботи бяха истински…

Шийла спря и се заслуша, сякаш получаваше съвет от някого.

— Към дърветата!

Ръмженето, което се чу, беше силно и причудливо, точно в стила на скуучитата. Всички се насочиха към горичката югоизточно от библиотеката.

Малките машини нямаха проблем с това, но големите повдигачи непрекъснато затъваха и се заклещваха между дърветата. Хюин обикаляше и ги побутваше в случай на нужда. Това малко напомняше на работата му в лабораторията, но сега поне можеше да се оплаче.

Хюин → Хенсън: Няма смисъл, Шийла. Паяците ще ни последват и в гората.

Хенсън → Хюин: Довери ми се. Заобикалянето ще помогне. Гледай как…

Шийла изненадано изпищя и изречението й остана недовършено. Виртуалните скуучита направиха още няколко крачки, в зависимост от лага, но цялата нощна смяна бе спряла.

Всички се взираха в причината да спрат — човек и заек. Първият истински, вторият — виртуален. Двамата не се криеха, просто стояха на една полянка.

Заекът не беше нищо особено, анимационен образ, но пък погледът му беше дяволит.

Шийла се поколеба за секунда, след което застрашително тръгна към заека.

— Не ви е тук мястото!

Съществото отхапа от моркова, който държеше, и размаха уши.

— Кво стаа, док?

— Не съм доктор — все още.

— Има да си мечтаеш. — Заекът се разсмя. — Тук съм да ви припомня, че тази вечер не е само вашият сблъсък с хачекианците. Има и други, по-важни неща. — И вдигна косматата си лапа към небето.

Хюин → Нощна смяна: Хайде, Шийла, винаги ще има зяпачи.

Смейл → Нощна смяна: Ако спрем сега, само ще си навредим на репутацията.

Но Шийла не обърна внимание на възраженията. Дръпна се от заека и насочи вниманието си към човека. Изглеждаше твърде нормално: петдесетинагодишен, с мургава кожа, с черни дрехи. Носеше, но не показваше никаква информация за себе си. И я наблюдаваше с изнервящо спокойствие.

Чак сега Тим осъзна, че непознатият си е наложил образ. От обувките му се издигаше лека мъгла — и ставаше по-ярка, издигайки се към дърветата.

Хенсън → Нощна смяна: Превключете на стандартна гледка.

Стандартните диагностики на ДженДжен се ползваха трудно извън лабораторията, но пък бяха много по-съвършени от тези на нормалните дрехи. Виждаше се, че човекът е добре екипиран. Хюин вече забелязваше блещукането на високочестотната лазерна връзка в дрехите му.

Ако не беше леката мъгла, може би въобще нямаше да разберат. Понякога най-добрата маскировка е да изглеждаш безобидно.

Смейл → Нощна смяна: Хей, този е свързан с Боливудския екип в кампуса.

Всички се спогледаха с радостни усмивки. Човекът сигурно беше истински Боливудски магнат. Вярващите кръгове бяха поддържащата сила на филмовата индустрия.

Хенсън → Нощна смяна: Казах ви, че битката с хачекианците ще ни донесе голямо признание.

Сега беше още по-важно да им наритат задниците.

— Напред! — извика Хенсън и гласът й полетя по целия свят. — Долу Хачек! Долу Глобалният библиотечен проект!

Нощната смяна и виртуалните образи тръгнаха през гората. Хюин остана назад, за да се увери, че всичките му роботи са мобилни, след което догони останалите.

— Искаме си етажите!

— Искаме си библиотеката!

— И най-вече си искаме ИСТИНСКИТЕ книги!

Хюин не очакваше, че ще успеят да изненадат паяците, и се зачуди какво ли е скрила Шийла в ръкава си?