Краят на дъгата

5. Доктор Сиен

Без съмнение любимият предмет на Хуан Ороско беше конструиране. Конструирането беше като първокласна игра, с истински механизми, които да човъркаш и разглобяваш. За такива неща в Пирамид Хил се плащаха пари. Освен това господин Уилямс не беше като Луиз Чумлиг. Той те оставяше да следваш собствените си идеи и после не се караше, че не си свършил нищо. Беше почти невъзможно да не изкараш шестица при Рон Уилямс. Той беше очарователно старомоден.

Този час беше и най-добрата възможност на Хуан да се заеме с проекта на Гущера, поне по отношение на старците и неконтактните откаченяци. Мотаеше се из голямата шатра и сигурно изглеждаше като идиот. Хич не го биваше в игрите с дипломация, а сега трябваше да залъже старците. Е, поне да се опита.

Сиу Сиен беше приятна жена, но сега просто си седеше на чина и се взираше в листа си. Беше преобразила списъка с частите в някакъв вид каталог с корици.

— Едно време разбирах от тези неща. Виж това. — Тя посочи заглавието „Хардуерна система за сигурност на Сиен“. — Аз разработих тази система.

— Била сте много печена, доктор Сиен — успя да измисли Хуан.

— Само че вече не разбирам дори принципите на новите компоненти. Приличат повече на водорасли, отколкото на оптични полупроводници. — Тя зачете описанието на продукта и спря на третия ред. — Какво е това резервно заплитане?

— Не е необходимо да знаете за резервното заплитане, госпожо. Не и за този час. Той махна към описанието на продукта на информационния лист. Изображението не реагира на жеста му. — Минете няколко листа напред и ще откриете нещата, които правим в клас. Търсете… — леле какъв зор беше да се описва навигацията с думи! — търсете „забавни композиции“. — Показа й как да си настрои листа. — Не е нужно да разбирате всичко.

Тя разгледа възможностите и изтегли няколко схеми на уреди.

— Това е, като да си дете. Правиш разни неща; без да ги разбираш. — Но след малко, когато Хуан й разясни спецификациите на интерфейса, започна да се справя много добре. Дори се засмя на някои от описанията. — Сортировачки повдигачи. Изправен робот. Обзалагам се, че мога да направя резачка от това.

— Резачка ли? Не се притеснявайте, тук не може да нараните нищо. — Това не беше съвсем вярно. Той седна и се загледа, дори даваше по някои съвет, въпреки че не беше сигурен какво точно става. Контактът бе установен, беше време за втората стъпка. — Доктор Сиен, още ли поддържате връзка с приятелите си от Интел?

— О, това беше едно време. Пенсионирах се през 2010-а. А през войната дори не можах да си намеря работа като консултант. Усетих, че уменията ми са ръждясали.

— Алцхаймер? — Хуан вече знаеше, че е по-възрастна от Блънт.

Сиен се поколеба и за момент Хуан реши, че я е ядосал. Но след това тя се засмя.

— Не, не беше Алцхаймер, нито деменция. Днешните хора не разбират какво е да си стар.

— Аз разбирам. Бабите и дядовците ми са живи. А в Пуебла имам прадядо, обича да играе голф. А прабаба има деменция; сещате се, от онази, която не се лекува. — Всъщност прабаба му изглеждаше почти като Сиен и всички мислеха, че е късметлийка. Но накрая се оказа, че е живяла достатъчно дълго, за да попадне на нещо, което не се лекува.

Сиен поклати глава.

— Дори едно време не всички бяха сенилни, не и по този начин. Аз просто изостанах със знанията. Приятелката ми умря, а след това не ми пукаше. Нямах енергия да ми пука. — Тя погледна уреда, който конструираше. — Сега поне имам силата на шестдесетгодишна. Може би дори имам същата вродена интелигентност. Но всичко, за което ставам, е да си играя с някакви скапани конструктори „Лего“!

За момент сякаш щеше да се разплаче насред часа. Хуан сканира наоколо: никой не ги наблюдаваше. Посегна и хвана ръката на Сиен. Не беше получил желания отговор. Чумлиг би казала, че не е задал правилния въпрос.

Оставаше му да провери още неколцина: Уинстън Блънт например. Той не изглеждаше особено перспективен, но може би щеше да заинтересува Големия гущер. По време на часа по конструиране Блънт просто сядаше в сянката на шатрата и гледаше в една точка. Можеше да носи, но не отговаряше на съобщения, Хуан изчака Уилямс да излезе за кафе и приседна до Блънт. Абе, тоя наистина изглеждаше стар. Хуан не можеше да прецени в какви сайтове се рови, но определено нямаха нищо общо с училище. Бе забелязал, че когато Блънт не се интересува от часа, просто се отнася нанякъде. След няколкоминутна тишина Хуан разбра, че така няма да се получи.

„Говори с него! Това е просто поредното чудовище от игрите.“ Хуан преобрази образа му в шут и вече не му беше толкова трудно да почне разговор.

— Декан Блънт, какво мислите за часа по конструиране?

Старите очи се обърнаха към него.

— Въобще не ми пука, господин Ороско.

„Добре!“ В мрежата имаше доста публична информация за Блънт, включително някаква кореспонденция, свързана с наследство. Това беше добра тема да се привлече вниманието на възрастните.

За щастие Блънт продължи:

— Аз не съм като повечето тук. Не съм бил сенилен. По принцип въобще не трябваше да съм тук.

— По принцип? — Може би щеше да има късмет, ако имитираше едновремешните психоаналитични програми.

— Да. През 2012-а бях декан на факултета по изкуствата. Щях да стана и ректор, но ме пенсионираха.

Хуан вече знаеше това.

— Понеже не сте се научили да носите.

Блънт присви очи.

— Просто не исках. Мислех, че ще е краткотрайно увлечение. Оказа се, че съм сгрешил и платих тежка цена. Но сега нещата се промениха. — В очите му заблещукаха пламъчета. — Изкарах четири семестъра в това обучение за възрастни. Сега автобиографията ми е някъде из етера.

— Сигурно познавате доста важни хора.

— Така е. Успехът ми е въпрос на време.

— Знаете ли, може би мога да ви помогна. Е, не точно аз. Участвам в едно сдружение, което може да ви заинтересува.

— Така ли?

Явно знаеше какво значи сдружение. Хуан му обясни за предложението на Големия гущер.

— От това може да паднат добри пари. — Показа му сертификатите и се зачуди каква ли е сумата, която вижда Блънт.

Старецът присви очи, явно проверяваше валидността на документа. След минута кимна, но каза:

— Все пак парите не са всичко, особено в моята ситуация.

— Обзалагам се, че този, който стои зад сертификата, е много влиятелен. Може би ще го убедите да ви помогне с каквото желаете.

— Възможно е.

Поговориха си още няколко минути. След това сред учениците настъпи оживление: някои от проектите бяха дали резултат. Поне два екипа бяха успели да направят подвижни комуникационни възли. Наоколо пърхаха хартиени крилца. Един рояк пълзеше по тревата и краката на мебелите. Засега съществата не закачаха дрехите, но бяха много досадни. Хуан изгори няколко, но останалите продължиха да напредват.

Ороско → Блънт: Чуваш ли ме?

— Разбира се — отвърна възрастният мъж.

Значи въпреки претенциите си Блънт не можеше да се оправя със съобщенията, дори и с най-елементарното писане с пръсти.

Часът така или иначе беше почти приключил. Хуан погледна навън. Беше малко обезсърчен. Беше покрил почти всички от списъка и Уинстън Блънт бе най-доброто му попадение: човек, който дори не се оправяше със съобщенията.

— Обмислете офертата ми, господин Блънт. И не забравяйте, че ще ми трябват само няколко души. — Блънт посрещна предупреждението му с усмивка. — Междувременно ще проуча и другите възможности.

И Хуан кимна към странния новак Робърт Гу.

Уинстън Блънт не обърна глава, но все пак хвърли един кос поглед. За момент лицето му се напрегна, после той се усмихна.

— Дано бог се смили над душата ви, Ороско.

Хуан успя да засече Робърт Гу чак в петък, в другия предмет на Чумлиг. Креативното съчиняване беше един от най-слабите му предмети. Учителката караше учениците да станат и да представят изпълненията си пред целия клас. Беше достатъчно лошо да гледаш как останалите се провалят и съвсем непоносимо, когато дойде твоят ред. Обикновено по-голямата част от вниманието на Хуан беше заета с притеснения, но днес той имаше други грижи, които блокираха обичайната паника.

Беше се присвил на един от задните чинове и наблюдаваше останалите. Уинстън Блънт бе тук, което беше изненадващо. Той мразеше този предмет почти колкото конструирането. „Но пък прие офертата ми.“ Сметката на Гущера показваше, че старецът се е присъединил към сдружението.

В другия край на стаята Робърт Гу се взираше в информационния лист. Сякаш дори това представляваше трудност за него. Но Гу беше от семейство на военни, а според инструкциите това беше голям плюс. Ако успееше да го привлече в сдружението, щеше да получи солиден бонус.

Гласът на Чумлиг проряза тишината.

— Значи няма доброволци? Добре… — Тя погледна за момент нагоре и се обърна към Хуан.

„По дяволите!“