Краят на дъгата

26. Как-да-оцелеете-през-следващите-тридесет-минути.pdf

— Нали ви казах, че планът ми ще успее? — Томи Паркър беше затънал до колене в останките от книжната колекция. Парчетата се издигаха на камари зад него като мръсен сняг, само че някои бяха с големината на човешки юмрук. Бяха намерили склада в дъното на пещерата на Хуертас, точно както бе предположил Томи. Останките бяха прибрани в сандъци с надпис „Спасена информация“, но това не бе проблем за конспираторите. Сега цялото съдържание на петия етаж лежеше разпиляно на пода. „Когато е разкъсано, не изглежда толкова голямо“ — помисли Робърт.

Томи махна към камарите хартия.

— Момчета, готови ли сте да започнете с лепилото? Сега ще провалим операцията на Хуертас. Къде е вашият репортер? Не съм го виждал от известно време. — Той посочи лаптопа си и чак сега забеляза мълчанието на другарите си. — Всъщност Шариф не ни трябва, нали? Имаме с какво да записваме.

Робърт погледна Карлос и Уинстън. Уини леко поклати глава. Явно никой нямаше вести от Странника.

— Естествено, Томи — каза Робърт. — Всичко…

— Всичко е наред, професор Паркър. — Гласът на Шариф прозвуча от лаптопа. — Защо не ползвате професор Гу за оператор?

Откачиха лаптопа от каишката и гласът обясни на Робърт къде да застане. Всъщност гласът беше доста настоятелен за това накъде да насочат камерата: искаше да има видимост и към коридора, по който бяха дошли.

Внезапно пред главата на Робърт се появиха букви. Това беше мълчаливо съобщение… а буквите бяха зелени.

Мистериозният странник → Робърт: Здрасти, мой човек!

— Аз…

Мистериозният странник → Робърт: Аа! Бъди дискретен. Не искаме Алфред да разбере, че съм се върнал да ви помогна.

„Алфред ли?“

Никой от останалите не подозираше за завръщането на Странника. Томи подхвърляше парчета хартия във въздуха и ги пръскаше със спрея.

— Робърт, снимаш ли?

Робърт погледна екрана на компютъра…

— Да.

Ефектът от аерозолното лепило наистина бе впечатляващ. Щом веществото попаднеше върху късчетата, те се събираха като магнитчета. Така получената маса бавно се спускаше към пода, макар че понякога оставаше да виси във въздуха. Томи се засмя и бутна една от купчинките. Тя се разлюля като плод в невидимо желе.

— Опитайте и вие. Само не се пръскайте един друг. — Томи подхвърли няколко шепи хартия във въздуха.

Робърт се отдръпна и продължи да снима — нали беше оператор.

Мистериозният странник → Робърт: Виждаш ли накъде те накара Алфред да насочиш камерата? Приближава се една светлинна.

Наистина, някой тичаше надолу, към подземието на Хуертас.

Беше Мири. И викаше:

— Робърт! Робърт!

Всички се обърнаха и я зяпнаха.

Мири спря до тях, останала без дъх.

Уинстън се обърна към Робърт.

— И тя е Гу, нали?

— Ами… това е внучката ми.

— Мисля, че се разбрахме да запазим това в тайна. — Погледът му беше по-ясен от всяко съобщение: „Ще съсипеш всичко“.

Най-учуден беше Томи.

— Как се е промъкнала през охраната? Ченгетата сигурно са след нея.

— Не, не — Мири се мъчеше да си поеме дъх. — Трябва да повикаме полиция.

— Не обръщайте внимание на детето. Спомнете си защо сте тук. — Лаптопът явно имаше свое мнение.

Робърт подаде компютъра на Уини и пристъпи към Мири.

— Как ни откри?

— Бяхме с Хуан и… — Тя се поколеба и го погледна уплашено. Обичайното й самочувствие беше изчезнало. — Някой те използва, Робърт. Мисля, че може би, може би… убиха Хуан!

— Не точно… — Гласът от лаптопа изглеждаше разколебан.

Мистериозният Странник → Робърт: Алфред беше сложил упойващ газ в коланите ви и сега се чуди защо все още стоите на крака.

— Господа — продължи гласът, — съветвам ви да си спомните защо сте тук.

Томи погледна Карлос, после Уинстън, после Робърт.

— Да, припомнете ми. Защо всъщност сме тук?

Карлос и Уини не смееха да го погледнат в очите. Библиотекарят промърмори нещо на мандарин.

— Мислехме, че постъпваме правилно — каза Уинстън.

„По-скоро всеки според вижданията си, но… да са убили Хуан?“ — помисли Робърт и каза:

— Измамихме те, Томи. Някой друг стои зад всичко това.

Паркър пристъпи към една от купчините и я изрита.

— Но… Мислех, че идеята е моя. — Погледна Мири и започна да навързва нещата. Раменете му се отпуснаха. — Добре, аз съм стар глупак. Кой ме разиграва, Робърт?

— Не знам.

Мистериозният странник → Робърт: Аз знам. Може и да ти кажа някой ден.

Явно Уини и Карлос не виждаха съобщенията.

— Трябва да повикаме полиция — обади се Мири.

— Не е безопасно да мърдате. Останете, където сте — каза лаптопът.

Мистериозният странник → Робърт: Бих препоръчал същото, но в момента съм малко сърдит на Алфред. Правете каквото искате, мой човек.

Томи Паркър огледа подземието на Хуертас. Ръката му несъзнателно тръскаше спрея.

— Устройствата, които поставихме в ДженДжен… мислех, че идеята е моя. Аз, големият гений. Може да са всякакви… бомби, отрова, някакъв шпионски хардуер. Но сега сме в северната част на комплекса. — Той посочи стената до останките. — Това гледа към Соренто Вали. Там има няколко стари входа. Можеше да използваме тях, но според проучванията ми системите за сигурност бяха по-сложни. Сега вече не ми пука, дори да включим всички аларми!

— Не мърдайте — каза лаптопът. — Обградени сте от смъртоносни оръжия!

Нещо малко и черно се появи от тъмнината.

— Видях едно такова на Гилман Драйв. — Мири се приближи към робота. Той се обърна и се чу изщракване като от зареждане на пълнител.

— Мири… — Робърт я дръпна за ръката, но Томи се приближи от другата страна и машината се завъртя към него.

Паркър стоеше на седем крачки от нещото. Част от предишното му самообладание се бе върнала.

— Обзалагам се, че това е бот за превземане на мрежи. Натъпкан е с комуникационна екипировка и е безполезен, като е сам.

— Наоколо има стотици. Не ни принуждавайте да ги използваме — каза лаптопът.

Мири се дръпна от Робърт и се приближи до робота.

— Видях само един.

Мистериозният странник → Робърт: Само един е, но…

В този момент се случиха няколко неща. Робърт дръпна Мири зад себе си. Томи се приближи с насочен спрей. Робърт подскочи напред, чу се изщракване и Паркър падна с писък.

Робърт се втурна напред и стисна втвърдения въздух. Не можеше да вижда през гела, но пък това го пазеше от машината. Засили се и я блъсна в пода. След това още веднъж. Роботът се разпадна на части — всяка беше обвита в мъгла. Карлос и Мири също се включиха и започнаха да тъпчат парчетата. През мъглата пробягаха искри.

След секунди машината бе мъртва. Единственият звук идваше от хриптенето на Томи. Уини се бе навел над него.

— Как си, Томи?

— Тая железария… ми изгори… пейсмейкъра.

Карлос коленичи до него.

— Вомен шаси ле наге джикирен. Убихме робота, доктор Паркър.

Томи изръмжа разбиращо, въпреки че се гърчеше на пода.

— Ще те измъкнем оттук, Томи, — каза Уинстън и се обърна към Робърт. — Без повече игрички, чу ли ме?

Мистериозният странник → Робърт: Проклятие. Паркър беше толкова интересен тип. Добре де, ще ви помогна да го спасите. А ако след това и вие ми помогнете, може би ще успея да изпълня нашата сделка. Какво ще кажеш?

Робърт погледна през зелените букви и кимна на Уинстън Блънт.

— Никакви игрички.

Томи все още се гърчеше от болка, но все пак успя да каже през спазмите:

— Магнитната карта… в джоба ми.

Мистериозният странник → Робърт: Хе. Голям съм магьосник. Тази древна карта всъщност работи. Малка изненада за Алфред.

Гласът от лаптопа — Алфред? — засега мълчеше.

— Трябва да счупим този лаптоп — обади се Карлос. — Врагът ни наблюдава през него.

Мири пристъпи към стария компютър и каза:

— Мисля, че ако измъкнем кабела, лошите ще изчезнат.

— Изключи го тогава!

Мистериозният странник → Робърт: Чакай. Откъде мислиш, че идвам аз! Какво, като Алфред ви наблюдава? Вие имате нужда от мен. Ако ме изключите, ще трябва да…

Мири вдигна лаптопа и погледна непознатите конектори, след това посегна…

Мистериозният странник → Робърт: Мразя Мири.

… и измъкна оптичния кабел.

За момент всички се ухилиха като идиоти. Томи дори успя да се засмее.

— Отскубнахме се от каишката. Ще трябва… да ме носите… аз ще ви показвам пътя.

— Ще те измъкнем, Томи. Ще се оправиш. — Уини го вдигна с две ръце, под рамената и коленете. Паркър не беше много тежък, но Уини залитна.

— Аз мога да го нося — обади се Робърт.

Блънт го изгледа на кръв и той млъкна. След това обаче ръцете на Уини не издържаха и за малко щеше да изтърве Паркър.

— Държа го. Държа го!

Мири го заобиколи и хвана лявата ръка на Томи. Уини не протестираше, може би защото тя въобще не го попита. Робърт хвана двата крака и всички тръгнаха по коридора. Най-отзад вървеше Карлос, носеше останалата екипировка.

Доколкото виждаха, нищо не ги преследваше. Тъпата кутийка на кръста на Робърт показваше само проблясъци. Дишането на Томи беше накъсано, той се гърчеше в ръцете им.

— Още стотина метра… — Потръпна и застина.

— Томи? — Уинстън почти спря.

— Продължавайте… Значи нашият протест… беше измама от самото начало?

— Знаех, че е глупаво, но си мислех, че си струва. — Блънт погледна Робърт. — И се надявах, че ще получа нещо, което наистина искам.

— Аз също — каза тихо Карлос. — Все пак Шариф ни държеше всички, нали?

— Всички без Томи.

Мири ги слушаше и попиваше всяка дума. Е, беше си заслужила това право.

— Какво ти обеща на теб, Уинстън? — попита Робърт.

Уини присви устни.

— Едва ли ще кажа точно на теб. — Поколеба се и ръмженето му премина в усмивка. — Но със сигурност знам каква беше твоята „сделка с дявола“. Опитваше се да го прикриеш, Гу. Нито веднъж не пробва старите си номера. Отначало мислех, че ми готвиш някакъв голям капан. Дори като срещнах Шариф, мислех, че ти стоиш зад него. — Той се засмя. — Но след това започнах да се досещам за истината. Изгубил си инстинктите си. Способността да поглеждаш през човек и да виждаш какво би го наранило най-много. Загубил си това, нали, Робърт?

— Да. — Каза го тихо, почти като въздишка.

— Обзалагам се, че вече не можеш да пишеш поезия.

— Точно това исках да си върна, Уини.

— Ясно.

Томи се извъртя, мъчеше се да си поеме въздух.

— Млъкнете… вратата трябва да е… на стотина крачки.

Продължиха мълчаливо, търсеха някакви знаци по стената.

Робърт забеляза още нещо. Вече нямаше зелени букви, но в единия ъгъл светеше икона — знак за получена поща. Последно съобщение, дошло преди Мири да дръпне кабела. Без да се замисля, хвана по-удобно краката на Томи и започна да пише по кутията на кръста си.

„Раг, за бога!“ Не беше виждал подобно нещо от времето, когато преподаваше. Страницата със съдържанието изплува пред очите му. Критикът в него не можа да устои да не хвърли един бърз поглед. Документът сякаш беше писан от банда неграмотници, които много са бързали.

Но съдържанието беше… важно:

Робърт погледна Мири. Тя се беше съсредоточила върху носенето на Томи. Явно интересът й за момента беше затихнал. „Но пък имаме нужда точно от човек като нея.“

Робърт → Мири: И й изпрати файла на Странника.

Томи се опитваше да брои крачките на Уини, но непрекъснато се разсейваше. В гърдите му сякаш имаше рок концерт и всеки удар на сърцето разпращаше огън по цялото му тяло. Това не беше точно сърдечен удар. Просто пейсмейкърът му се бе побъркал. През последните години Томи не завиждаше на останалите, с които медицината правеше чудеса. Какво като съдовата му система се разпадаше — пейсмейкърът щеше да го поддържа, докато не откриеха класическото безсмъртие. Но сега плановете му за вечен живот бяха застрашени. „Брой крачките. Брой крачките!“

Понякога болката отминаваше и сърцето му започваше да пърха като пеперуда. За няколко секунди мислите му се проясняваха, а след това отново изключваше… Не можеха ли да не го тръскат толкова, като ще го носят? Робърт се суетеше, сякаш искаше да напише нещо на кутията си.

— Спрете! — Искаше да изкрещи, но думите му излязоха като шепот.

Явно го чуха, защото усети, че лежи на студения цимент. Гласът на Уинстън се разнесе над него.

— Къде е вратата… Видях я! — Блънт се засуети с картата. Нещо голямо се плъзна и отгоре се появи бледа светлина, може би нощното небе. Томи почувства студения вятър по лицето си. В далечината се чуваше шумът на магистралата.

— Няма аларми — каза Уинстън.

— Може би… са безшумни? — Този изход беше съвсем резервен вариант в оригиналния план.

Уини се опитваше да пише по клавиатурата си.

— Обаждам се на 911, Томи! — Почна да обяснява на някого, че един мъж е получил сърдечен удар. — На път са, Томи! Искат медицинските ти данни.

Рок концертът в гърдите му продължаваше с нова мелодия.

— Медицинските… сигурно са… изгорели. — Имаше по-важни неща. — Кажи им за лабораториите, Уин!

— Вече им казах. — Това беше внучката на Робърт. Краката й бяха точно до главата му. Тя се приближи до Уинстън и започна да се върти — така правеха децата, като си играеха с устройствата си. — Това не ми харесва.

— Чу магистралния патрул, хлапе. — Уинстън беше сериозно разтревожен. — Изпращат кола. Просто трябва да изчакаме малко.

Пейсмейкърът на Томи се държеше като пощурял. Е, след няколко секунди болката щеше да отмине, или пък сърцето му нямаше да издържи.

Все още чуваше, макар и накъсано, думите на момичето:

— Това е спешен случай. Трябваше да пратят въздушен транспорт. Освен това мрежата е прецакана. Не мога да се свържа с… моите приятели, дори чрез съобщение. Мисля, че някой е превзел местните възли и…

Томи се сгърчи и пропусна останалото.

Някой го хвана за раменете. Карлос?

— Ще се оправите, професор Паркър. — Гласът се отдалечи от него. — И аз имам проблем с достъпа. Но пък съобщенията за грешки са логични. Вероятно безредиците край библиотеката са погълнали твърде много ресурси.

— Толкова много, че да не могат да се пращат съобщения? — Момичето явно се съмняваше.

— Ами директната лазерна връзка на магистралата? — Това беше Робърт.

Момичето повтори странния си танц.

— Не мога да ги стигна оттук. Мисля, че лошите са ни подвели. Вижте този документ.

— Ще пратят кола! Ако не се появи до пет минути, ще смъкнем Томи сами.

Сърцето на Томи спря. Не, отново беше като пеперуда. Успя да се съвземе за няколко секунди. Момичето вероятно беше право, но нямаше как да издържи едно слизане по хълма. Останалите трябваше да продължат и да се опитат да вдигнат истинска тревога. А може би трябваше да се върнат в лабораториите и да изненадат врага. Започна да го обгръща тъмнина. След малко това нямаше да е негов проблем. А приятелите му бяха твърде глупави и нямаше да го изоставят. Може би все пак можеше да ги убеди.

„Чуйте ме!“ Думите му излязоха като въздишка:

— Оста… вете ме.

Тъмнината го погълна.