Краят на дъгата

Епилог

Мина месец и половина.

Робърт вече следеше новините по-внимателно; беше разбрал, че светът понякога хапе. Двамата с Мири сравняваха наблюденията си. Нападенията в забутаните краища на света бяха приключили. Според слуховете не бе открито нищо. Все пак се говореше за скандали в Индоевропейските разузнавателни служби. Великите сили все още бяха изнервени.

Боб се беше прибрал! Робърт и Мири решиха, че това е знак, че най-лошите им теории няма да се сбъднат. Но пък други оставаха все така плашещи. Боб наистина се ядоса, когато разбра за Алис. Обстановката в къщата се напрегна. Робърт и Мири усещаха сърцераздирателите битки, които се водеха мълчаливо. Според Мири Боб вероятно бе говорил с докторите и се бе оплакал доста високо по командната верига, но въпреки това Алис продължаваше да тренира.

Хуан също се прибра от Пуебла. Мири не му обръщаше много внимание, но поне му говореше. Момчето вече се усмихваше по-често.

А Лена… все още мълчеше, но поне беше жива. Съобщенията му не се връщаха и номерът й все още беше достъпен. Все едно говореше на бездънна пропаст. Но Робърт продължаваше да праща съобщения всеки ден — и се чудеше какво още да направи.

Сиу Сиен напусна „Краят на дъгата“.

— Лена ме помоли да се махна — каза му. — Може би я притиснах твърде много.

„Вече знам къде живее! Мога да отида там. Мога да й покажа колко съм се променил.“ Но може би това щеше да докаже, че въобще не се е променил. Затова не отиде в „Краят на дъгата“ и не погледна през публичните камери. Вместо това продължи да й пише. И често си представяше, че освен постоянното внимание от службите за сигурност има още един наблюдател, който някой ден ще му прости.

Междувременно се бе посветил на училището. Имаше да учи толкова много. А свободното си време прекарваше на работа, където наистина го оценяваха.

Отиде в университета два месеца след Големите библиотечни размирици. Беше загубил дирите на Уинстън и Карлос. Малко странно всъщност. Преди, когато заговорничеха, бяха създали здрава връзка, а сега въобще не си говореха. Най-лесното обяснение беше, че всички се срамуват. Бяха използвани и за малко не причиниха смъртта на много хора. Това беше вярно, но според Робърт имаше и друго обяснение. Кабалът беше като детска компания и враждебността и приятелството бяха изчезнали, когато всеки бе поел по своя път. Понякога отчаянието от есенния срок му се струваше далечно като живота през двадесети век. Имаше толкова много неща, които искаше да опита, и те нямаха нищо общо с предишните му интереси.

В крайна сметка служебните му ангажименти го отведоха отново в кампуса. Прекъсванията бяха сериозни проблеми при видео и звуковите протоколи и истински ужас за интерфейса на реалистичното усещане. Екипировката ставаше все по-добра, но нямаше никакво приложение в мрежата. Сега компанията искаше Робърт да изпробва шантавите си синхронизиращи схеми в тази област.

След безредиците администрацията беше наляла още повече бюджет в библиотеката. В някои отношения реалистичното преживяване беше станало по-добро от комерсиалните паркове като Пирамид Хил. Въпросът беше как да се предаде подобно усещане по мрежата. Робърт изчете доста информация по въпроса, но в крайна сметка нищо не можеше да замени опита от първа ръка. Затова той взе кола до университета.

Два месеца не бяха чак толкова дълъг период. Сървърните помещения от северната страна на Варшавски Хол се бяха слели. На мястото на отдела по софтуерно инженерство имаше футболно игрище. Робърт беше наясно, че това няма нищо общо с безредиците или намесата на военните. Просто стандартни промени на модерното строителство.

Пое по пътеката между евкалиптите. Когато излезе от горичката, пред очите му се разкри просторна гледка към планините, а отпред се извисяваше библиотеката „Гейсел“.

Това беше най-старата сграда в кампуса, една от малкото възстановени след опустошителното земетресение в Роуз Кениън. Тогавашните щети изобщо не можеха да се сравняват с причинените от безредиците. Всяка друга сграда щеше да бъде съборена и след това вероятно възстановена, ако имаше историческа стойност. Но случаят с библиотеката беше различен.

Робърт заобиколи от северната страна и се насочи към товарната рампа. Беше виждал кадрите от демонстрацията — хлътналите етажи, подпорите, монтирани от пожарникарите, и парчетата бетон, разпилени по терасата.

Следите от разрушенията бяха изчезнали.

Университетът не се бе задоволил с просто възстановяване. Над товарната рампа имаше видимо изкривяване, а колоните от източната страна, които бяха помръднали, сега бяха извити. Основата беше циментова, а нагоре по извивките пълзеше бръшлян. Там, където бръшлянът свършваше, имаше редица цветни камъчета, като украса от скъпоценни камъни. А над всичко това всеки, от етажите беше леко извит спрямо долния.

Робърт погледна допълнителната информация и видя, че някои от колоните са от карбонови нишки. Въпреки това сградата изглеждаше по-здрава и солидна от останалите в кампуса. Всъщност изглеждаше — и беше — жива.

Качи се по стълбите, спираше на всеки етаж. Лесно разпозна владенията на Хачек по Библиотечните рицари. „Мислех си, че са ги изгонили!“ На друго място пък видя откачените скуучита. Така и не бе успял да разбере как техните митове се вписват в метафорите на библиотеката. Но пък скуучитата бяха победили в сблъсъка.

Имаше места, където управляваха и двата кръга, и човек можеше да си избира според предпочитанията.

Придържаше се към служебните и нормални гледки. Все пак беше тук, за да изучи устройствата за реално усещане. Университетът беше изхарчил ужасно много пари, но сега навсякъде имаше роботи. Някои обикаляха свободно, но повечето бяха инсталирани в стените. Щом някой от рицарите посегнеше за книга, някое роботче се насочваше натам и се намесваше.

Робърт спря и се загледа. Никога не беше виждал нещо подобно. Щом една студентка — която се криеше под рицарския образ — взе някаква книга, устройствата се координираха и продължиха да поддържат образа. А когато я остави на масата, се впуснаха в нова задача — в случая, да помогнат с неразбираемите маневри на някакво скуучи.

Забеляза, че момичето го гледа въпросително, и каза:

— Извинете! Просто не бях виждал такова нещо.

— Трагично е, нали? — Тя му се усмихна.

— Да, да. Трагично. — На по-високо протоколно ниво това включваше съдържанието на книгите. Докато на по-ниско, физическо ниво, беше… очарователно. Той продължи да се шляе, чудеше се как подобно нещо може да се прехвърли по мрежата. Ако и от двете страни имаше човешки потребители, щеше да е адски трудно. Но ако се използваха асиметрични услуги…

— Професор Гу! Погледнете насам.

Робърт вдигна глава. Таванът беше прозрачен, както и следващият. Успя да види шестия етаж — оттам му се усмихваше Карлос Ривера.

— Отдавна не сме се виждали. Защо не се качите?

— Естествено. — Робърт тръгна към стълбището. Тук поне нямаше оптически устройства… и на шестия етаж също. Но пък на шестия етаж нямаше и книги. Вместо това някой беше направил офиси.

Ривера го разведе из тях. Май беше единственият човек на етажа.

— В момента екипът е разпръснат. Повечето служители работят по разширенията под земята.

— Значи имаш нова работа? Имам предвид — все още си от персонала, нали?

Карлос се поколеба.

— Ами… сега всъщност заемам няколко длъжности. Дълга история. Заповядайте в офиса ми.

Офисът беше в югозападния ъгъл, точно там, където преди време се събираше Кабалът. Карлос го покани да седне и се настани зад широкото си бюро. Все още беше възпълен и носеше очила с дебели стъкла и старомодна тениска. Но имаше и някаква промяна. Сега изглеждаше някак спокоен и енергичен… явно щастлив от това, с което се занимаваше.

— Надявах се, че ще си поговорим, но бях зает, след като за малко не прецакахме нещата.

— Знам какво имаш предвид. Имахме голям късмет, Карлос. — Робърт се огледа. В днешно време беше трудно да се определи рангът по видимите неща, но повечето растения и мебели бяха истински. — Щеше да ми разкажеш за новата си работа.

— Да! Малко е смущаващо. Сега съм директор по поддръжката. По долните етажи и в другите краища на света съм нещо друго, да речем, Опасното знание и Най-великият нисш скуучамут.

— Мислех, че това са различни кръгове…

— Чели сте, че скуучитата искат всичко, нали? Е, не е точно така. Когато нещата се уталожиха, имаше много странен „компромис“, макар че това не е точната дума. Може би „съюз“… или „сливане“. Бяхме много близо до сериозна криза, но успяхме да я овладеем. А тази откачена демонстрация успя да изкара повече пари от последните филмови премиери. При толкова средства и креативност нямаше начин университетската администрация да не се възползва. — Той се поколеба и продължи малко тъжно: — Провалихме се в това, което казвахме, че ще направим. Книгите вече ги няма. Но библиотеката още е жива и тези налудничави кръгове разпространяват съдържанието й по света. Но вие вече го видяхте. Затова дойдохте тук, нали?

— Всъщност дойдох да проуча екипировката за реалистично усещане. — Робърт му обясни задачите си.

— Това е чудесно! И двете групи постоянно ме тормозят как да разширят нашия обсег. И все пак какво мислите за това, което правят с библиотеката?

— Ами… рицарите ми изглеждат както преди. Предполагам, че интерфейсът е забавен, стига да си падаш по такива неща. Скуучитата… Опитах се да разбера какво правят, но не виждам смисъла. Всичко е много разпиляно, сякаш всяка книга си има собствена реалност.

— Почти. Скуучитата винаги са били еклектични. Сега свеждат всичко на по-ниско ниво. Нещата са по-прости, отколкото при Хачек, но децата свикват бързо. Истинската сила на скуучитата е, че те могат да съчетават реалности. Точно това се случи между тях и хачекианците. Скуучитата идват от цял свят, дори от най-бедните страни. И сега разпространяват дигитализацията. А когато се налага, хората на Хачек управляват нещата. Това са други места, други видения, но всички имат пълен достъп до библиотеката. А ако успеете да разрешите проблема с дистанционното интерактивно докосване, ще ги направите още по-привлекателни. — Карлос огледа помещението, където бяха заговорничили със съвсем други цели. — Много неща се промениха, за два месеца.

— Карлос, според теб какво се случи онази нощ? Дали безредиците трябваше да прикрият това, което правехме, или обратното?

— И аз още се чудя. Безредиците бяха диверсия, но тя в крайна сметка допринесе за заличаване на щетите. Косвени ползи може би? Онзи, който се представяше за Шариф — пред мен се показваше като заек, — беше откачен веселяк.

Заекът. Така разследващите бяха нарекли Мистериозния странник. Той самият се беше нарекъл така към края.

— Заекът ни манипулираше, като се възползваше от нашите слабости.

Карлос кимна.

— Беше обещал да изпълни най-съкровените ни желания, но изчезна, след като свършихме нашата част от сделката.

Честно казано, Робърт беше сигурен, че със Заека е свършено. Може би щеше да е по-различно, ако беше оцелял. Точно заради обещанията на Странника бе извършил предателството. Но, за щастие, всичко беше свършило.

Карлос се наведе напред и го изгледа скептично.

— Добре де — каза Робърт, — може пък Заекът да не е обещал на всеки нещо важно. Мисля, че наградата на Томи беше неговото участие като лидер.

— Може би. — Библиотекарят май все още не беше съвсем убеден.

— А и не знаем дали някое от обещанията се е сбъднало. Щеше да е интересно. Сигурен съм какво е поискал Уини… той къде е всъщност? — Почна да проверява, но Карлос го изпревари:

— Назначиха го във факултета по литература и изкуство — миналия месец.

Робърт погледна резултата от търсенето.

— Но в администрацията!

— Да. Странно, нали? В момента декан е Джесика Ласковиц. И тя се е завърнала след лечение. Едно време е била секретарка. В днешно време тази кариера няма ограничения, но Уинстън започва от съвсем ниско ниво. Според слуховете хич не се разбира с Ласковиц.

„О, Боже!“

— Е, Уини може би най-сетне е зарязал мечтите си. — „Като мен.“ Това означаваше, че Мистериозният странник е изчезнал и че обещанията му са мъртви. Робърт погледна Карлос Ривера и се изненада. Беше изгубил едновремешния си усет. Сега очевидното трябваше да го удари по главата, за да го забележи.

— Ами… ти?

— Не забелязвате ли нещо различно, професоре?

Робърт го погледна внимателно, след това огледа и офиса. Карлос явно се бе уредил добре — Робърт не си бе представял, че може да поиска подобно нещо от Странника.

— Изглеждаш по-щастлив, по-уверен, по-речовит. „Бинго.“ И не каза нищо на мандарин. Няма и следа от НТ.

Карлос само се усмихна радостно.

— Какво, да не си го забравил?

— Не. Ки ши во хай кейи шуо жонгуен, бугуо буксианг икиан наме люли ле. От почти два месеца не съм имал пристъп! Вече мога да се наслаждавам на този език. Беше ми от голяма полза в работата с хората от Китайската информагична коалиция. Сега сравняваме това, което са взели от Британската библиотека, с данните от проекта на Хуертас.

— Излекуването ти може да е съвпадение — изхъмка Робърт.

— И аз се чудех. Откритието дойде от групи от Турция и Индонезия. Няма нищо общо с Ветеранската агенция и нашите институции. Но пък в наше време медицинските чудеса са си такива. А и не съм получавал светещи съобщения от Заека. Всичко е съвсем открито и публично, стига да знаеш къде да погледнеш. Това лечение не е ефективно за повечето хора. Оказва се, че просто имам подходящия генотип. — Той сви рамене. — Предполагам, че е съвпадение.

— Да. — Райското минно поле.

— Но пък е страшно голямо съвпадение. Получих това, което исках, само няколко седмици, след като изпълних своята част от сделката. А и имам странен прогрес със скуучитата. За няколко седмици успях да постигна договорки, които иначе щяха да ми отнемат година. Някой ми помага. Според мен грешите за Заека. Може би просто се е покрил. Може би не може да направи всички чудеса наведнъж… Професоре? Добре ли сте?

Робърт се обърна и притисна челото си в хладното стъкло. „Няма нужда от това. Доволен съм от новия си живот!“ Отвори очи и погледна през напиращите сълзи. Долу се виждаше познатата пътека, която се спускаше към библиотеката. Може би Мистериозният странник наистина беше бог или се бе превърнал в бог. Бог на фокусите.

— Професоре?

— Добре съм, Карлос. Може би си прав.

Поговориха още няколко минути. Робърт не беше сигурен за какво точно, но Карлос като че ли изглеждаше разтревожен за здравето му.

Накрая Робърт слезе с асансьора и излезе на огряната от слънцето площадка. Навсякъде около него се извисяваха световете на изкуство и наука, които строеше съвременното човечество.

„Ами ако мога да ги имам и двата?“