Краят на дъгата

24. Изборът на библиотеката

Смяната на Шийла Хенсън се появи от гората източно от библиотеката. Паяците на Хачек вече ги очакваха, заели по-високи позиции. Тим Хюин придвижи механизираната си армия към вражеските редици.

Хюин → Нощна смяна: Боже. Те са истински!

Ставаше дума за паяците, както и за повечето хора. Рицарите и библиотекарите се бяха подредили зад роботите си.

Откъм северната страна се появиха подкрепления на скуучитата, от Океанографската библиотека и института Скрипс. Но и хачекианците си имаха подкрепления. Хюин забеляза приближаващите се хора с помощта на камерите, които кръжаха над библиотеката. Засега нямаше много щети. Роботите изглеждаха доста зловещо, а хората се ограничаваха със заплахи и призиви. Шийла се открояваше с нейното: „Искаме истински книги!“

Нещо голямо и виртуално си проби път през редиците на хачекианците. Беше най-детайлното Опасно знание, което Тим бе виждал. Беше над три метра и представляваше смесица между рицар и библиотекар — централен образ в творчеството на Хачек. Приближи се към редиците на скуучитата и изплези дълъг заострен език, като някакъв демон. Викът му бе насочен към всеки отделен фен на скуучитата:

— Хей, Тимъти Хюин, ти си мислиш, че си нисш скуучамут. Наистина си нисш! Вие, скуучитата, сте повърхностни и детски, и въобще не притежавате нашата дълбочина! — Опасното знание махна към плътните редици на хачекианците.

Това бяха стандартните обвинения срещу скуучитата и те винаги се ядосваха, защото неутралният зрител можеше да се подведе. От тяхната страна веднага изригна вълна от отговори:

— Хачек е просто имитатор на Пратчет! — Това разгневи хачекианците, но пък си беше самата истина.

Хюин си проправи път през нощната смяна и излезе пред вражеските редици. Отблизо Опасното знание изглеждаше още по-детайлно. Заострените му ботуши бяха потънали леко в меката почва. Паяците се въртяха и подскачаха около водача си.

Тези роботи бяха истински. Откъде ли хачекианците се бяха сдобили с нещо такова за толкова кратко време. Той им прати сигнал, но естествено не получи отговор. Изглеждаха съвсем като живи по начина, по който се въртяха и катереха един върху друг. Приличаха на последния модел на Intel&Legend. Отделът по клетъчна биология в ДженДжен щеше да се оборудва скоро с нещо подобно. Той отново им прати сигнал, като този път използва служебното си положение в ДженДжен.

„Господи!“

— Хей! Гадните хачекианци са откраднали лабораторна техника! — Вгледа се в редиците на противника и започна да разпознава свои колеги! Кати Розенбаум размаха бойната си брадва и го изгледа злобно.

Розенбаум → Хюин: Просто ги взехме назаем, скъпи!

Тим беше обядвал вчера с Кати и приятелите й. Знаеше, че сред тях има симпатизанти на Хачек, и затова неговият екип беше запазил плановете в тайна. А подлите хачекианци бяха правили същото през цялото време!

Опасното знание продължаваше веселия си танц и се подиграваше на слисаните скуучита.

— Възмутен си, нали, Хюи? Може би защото се опита да измамиш с толкова малко въображение. Това, което си довел, е старо и бавно, и е типично за жалката ви концепция!

Безспорно дизайнът на Опасното знание беше впечатляващ. Но още по-впечатляващ беше този, който го управляваше — със сигурност много добър професионален актьор. За момент редиците на скуучитата се отдръпнаха и виртуалната им подкрепа взе да намалява. Хюин виждаше от камерите отгоре как непрекъснато прииждат нови тълпи хачекианци. Ако това продължеше, скуучитата щяха да претърпят унизително поражение.

В този момент прогърмя гласът на Шийла Хенсън:

— Вижте! Великият Скуучамут!

Един от товарните роботи зад Хюин се размърда. Ха! Точно за това трябваше да се сети. Слава богу, че Шийла бе поела нещата в свои ръце.

Повдигачът пристъпи напред внимателно, доколкото това бе възможно за машина, висока три и петдесет и с изместен център на тежестта. Определено не се движеше сам, но Тим нямаше представа, че Шийла може да управлява толкова добре.

Големите крака се движеха бавно — даваха време на хората и дребните роботи да се отдръпнат. Беше впечатляващо, но си оставаше повдигач. След това Тим се сети, че го гледа с нормалната визия, и бързо я смени с тази на вярващия кръг.

Шийла беше превърнала робота в нещо по-внушително дори от Опасното знание. Това беше Великият Скуучамут, най-популярният герой на скуучитата. За кратката си кариера Великият Скууч беше минал през множество преработки, вариации, сливания, та дори и няколко държавни забрани. Той беше любимият герой на децата от най-бедните части на света, техният защитник, борещ се да направи Земята по-добро място. А тазвечерният образ надминаваше всичко.

Освен това тази вечер беше подплатен и с четири тона техника.

Великият Скуучамут навлезе смело сред противниковите паяци. Движеше се максимално бързо, доколкото му позволяваха моторите и стабилизаторите. „Кой ли го управлява?“ Започна да танцува върху противниковите роботи и засипа Опасното знание с обиди.

Рицари и библиотекари, джуджета и Баби Яги — всички от двете страни подивяха. Въздухът се изпълни със специални ефекти, а крясъците станаха още по-шумни. Роботите се вкопчиха в битка. Тим се опитваше да гледа през всичките ефекти. Междувременно Шийла включи в сражението и дребните им роботи.

А битката си беше съвсем истинска! Великият Скуучамут газеше през паяците и във въздуха летяха черупки и крайници. В техническия си екран Тим виждаше данните за щетите. Двадесет от паяците биха отбелязани като „неконтактни“. Десетина от неговите щипци бяха унищожени, а три от транспортите на проби бяха неподвижни.

Хюин → Хенсън: Шийла, трябваше да използваме роботите. Не да ги унищожаваме.

Шийла беше в другия край на фронта. Изглежда, се опитваше да насочи машините към рицарите и библиотекарите. От страната на Тим Великият Скуучамут вече бе успял да си пробие път до човешките играчи.

Хенсън → Хюин: Не се притеснявай! Ръководството е доволно! Виж какво внимание привлякохме.

Неговите колеги и виртуалната тълпа вече настъпваха. Той погледна към мрежовите данни и подсвирна. ДженДжен получаваше медийно покритие, за което не можеше и да си мечтае. Беше по-добре дори от двадесети век, когато малцина бяха решавали какво да гледат милионите зрители. Повечето рутери в университета бяха достигнали пълния си капацитет! Разбира се, непрекъснато се пренасочваха нови и нови. Сякаш целият свят бе тук.

Скуучитата напредваха стъпка по стъпка.

— Искаме си нашите етажи!

— Искаме си библиотеката!

— И най-вече искаме ИСТИНСКИ книги!

Обикновено вярващите кръгове се съревноваваха вътрешно. Но случващото се тази вечер беше изключение: вярващи кръгове, борещи се директно помежду си за внимание и респект. В рамките на няколко минути те можеха да изхабят месеци на творчество, но пък щяха да привлекат невероятно много зрители.

Междувременно този, който управляваше Великия Скуучамут, се обърна към Тим:

Великият Скуучамут → Нисш Скуучамут: Всичко зависи от роботите ти, мой човек! Размърдай ги!

Добре! Хюин подкара втория повдигач. Често си мечтаеше да се поразвихри с тези чудовища. Премина внимателно през приятелските редици и поведе по-дребните роботи. Художници от всички краища на света започнаха да му наслагват дизайн, не по-малко внушителен от този на Великия Скуучамут. Но този образ беше обвит в дим. Повдигачът на Хюин сега беше Дълбокият разум, тайнственият дух, който помагаше на скуучитата в борбата с враговете им. Мъглата едновременно насочваше и забавяше истинската машина. Множество програми се грижеха ефектите да са винаги на място. Корпусът на повдигача беше черен и човек трябваше да се вгледа внимателно, за да разбере къде точно е роботът.

Тим Хюин се възползва от това и започна да си пробива път през бойната зона, следваше Великия Скуучамут. От усилвателите на машината се разнесоха познатите възгласи:

— Искаме си нашите етажи!

— Искаме си библиотеката!

— И най-вече искаме ИСТИНСКИ книги!

Атаката беше комбинация от красота, изненада и физическа заплаха. Силите на Хачек отстъпиха и роботите на Хюин се втурнаха напред, за да завземат новата територия. Но съществата на Кати Розенбаум все още бяха по-многобройни и по-подвижни. Паяците се обърнаха и подновиха битката с настъпващите сили.

Смейл → Нощна смяна: Продължавайте след тях!

Хюин придвижваше Дълбокия разум и едновременно с това следеше информациите. Вече повече от сто милиона наблюдаваха стълкновението на вярващите кръгове. Това не бе игра, нито художествена изложба, а състезание, което се печелеше с въображение, пресметливост и наглост. Дотук светът смяташе, че двете страни са равни по въображение, но скуучитата водеха в пресметливостта и наглостта. Бяха причинили истински, физически щети — и то сред истински хора!

Малко по малко битката се изместваше. Скуучитата вече контролираха части от южната еспланада, главната ос на кампуса. А непрекъснато пристигаха нови и нови хора. Четиридесет процента от местните рутери бяха претоварени. Публиката вече наброяваше двеста милиона. Стотици хиляди участници бяха привлечени от новите дизайни на световете на Хачек и скуучитата. Реалните и виртуалните играчи се бяха скупчили около централния хъб — университетската библиотека. Гледано от журналистическите камери високо в небето, събитието приличаше на спирална галактика, като най-ярко блещукаха местата на най-ожесточените битки. Разбира се, присъстваха и стотици хиляди професионалисти от игралната и филмовата индустрия. Някои от тях наблюдаваха публиката и правеха анкети. Други събираха дизайни долу в мелето. Той виждаше представители на СпилбъргРоулинг, ГеймХепънингс, Рио Меджик и големите студиа на Боливуд.

Естествено с екипировката на ДженДжен Тим виждаше и други неща. Например мрежи, които се сливаха с обстановката и събираха ли събираха с нямо възхищение. Това вероятно беше Гилдията на фантазьорите, най-богатото обединение на световни художници, чието мото беше: „Не се нуждаем от скапани посредници“.

Естествено тук беше и полицията, от университетската охрана до ФБР.

Великият Скуучамут → Нисш Скуучамут: Мой човек! Имаме десет минути да спечелим. След това ще започнат да ни изключват.

Алфред наблюдаваше всичко от Пилчнър Хол. Планът на Заека беше опразнил биолабораториите. Екипировката на индоевропейците беше разположена и вече изпращаше подправените данни. Хората, които я бяха инсталирали, вече се намираха в друга зона, там арестът им нямаше да предизвика много подозрения. Но…

— Трябват ни поне петнадесет минути — каза Алфред. Източването на информацията щеше да стане по-бързо, но все пак му трябваше време да разчисти и да се измъкне.

— Не се тревожи — отвърна Заекът. — Казах на Хюин десет минути просто за да го държа в напрежение. Дори полицията да се намеси, ще имаш поне половин час, преди персоналът да се върне в подземията.

Мицури → Браун, Ваз: Мисля, че Заекът е прав. Отвличащата му операция е шедьовър. Ние не бихме могли да организираме нещо подобно, без да разтревожим американските служби.

Браун → Мицури, Ваз: Безредиците се разраснаха твърде много.

Автомобилният трафик все още блокираше техните устройства, а без помощта им не можеха да контролират напълно Пилчнър Хол. Появата на двете деца беше първият истински проблем за вечерта. Сега едно от децата лежеше в безсъзнание на пода.

Ваз се обърна към Заека, който седеше на ръба на шахтата и си люлееше краката.

— Ами момичето? В момента то тича някъде долу, извън контрол.

Заекът се усмихна широко.

— Ами това си беше неочаквано съвпадение. Когато нещата се усложнят, винаги има странични ефекти и Мири Гу беше един от тях. Ти си оперативният отговорник. Защо не я последваш?

Браун → Мицури, Ваз: Не. Така ще се отклоним твърде много от плана.

Всъщност Алфред насмалко да го направи. Но все пак изпрати след момичето един от роботите си. Вероятно това щеше да е достатъчно да я разсейва. Ако пък тя се събереше с останалите, все още му оставаше една възможност, нещо, което щеше да изненада Заека.

— Не мисля. Имаш ли други предложения?

— Очевидното, старче: бъди гъвкав като мен. Кой знае как ще се развият нещата? Голяма работа, че не можеш да откриеш Мири Гу. Това вероятно означава, че тя не е на местата, които те интересуват, нали? — И размаха уши.

Браун → Мицури, Ваз: Искам да разкараме Заека. Той се преструва, че работи за нас, но през цялото време ни разсейва с наглостта си.

А това наистина бе разсейващо. Заекът беше извадил нов морков и го гризеше с големите си зъби.

— Не ми обръщайте внимание, пишете си спокойно!

Алфред чуваше шума от безредиците през тънките стени. Според анализаторите му ДС наблюдаваше събитието с нарастващ интерес, но засега не се месеше. Гюнберк и Кейко смятаха това за добра новина. „Дали Алис Гонг все още работи?“ Този въпрос беше по-важен за Алфред от сблъсъка му с двете деца.

Във всеки случай беше време да разкара любопитния заек. Само че не трябваше да предизвиква подозренията на Гюнберк и Кейко. За щастие Браун явно мислеше в същата посока. Бе изпратил схема на целите и нуждите. Заекът беше изключително необходим за поддържането на безредиците. Имаше неща, с които можеше да се справи само той. Но вече бе свършил необходимото за подземните дейности. Хората бяха проникнали и оборудването беше инсталирано.

Ваз → Браун, Мицури: Съгласен съм, Гюнберк

Мицури → Браун, Ваз: Добре. Отрежи Заека, но внимателно. Предлагам да обвиниш за това подозрителните си колеги<усмивка/>.

Алфред се усмихна на Заека.

— Прав си. Някои от нас не са особено гъвкави.

— Няма проблем. — Заекът махна великодушно с лапичка. — Всъщност ти се погрижи всичко тук да е безопасно, затова моите началници искат да се съсредоточиш върху операцията на повърхността.

— Какво правиш… Хей!

Ваз дръпна оптичния кабел и го откачи.

За момент образът на Заека замръзна като някаква глупава графика, която е загубила източника си. Разбира се, Заекът все още разполагаше с интернет връзката си. Паузата беше просто израз на учудване. След малко съществото скочи на крака.

— Защо го направи? — Гласът и изражението му останаха непроменени. Явно Заекът не беше обмислял възможността някога да бъде изненадан и ядосан.

Алфред залюля кабела в ръката си. Едва се сдържа да не се усмихне. След това закачи връзката към едно устройство на колана си. Сега всичко щеше да минава през неговата военна мрежа.

Браун → Мицури, Ваз: Браво, Алфред!

Мицури → Браун, Ваз: Не му прави нищо лошо! Все още ни е нужен.

Заекът се отдалечи от дупката, размахваше юмруци.

— Нарушаваш уговорката ни. — Гласът му все още беше спокоен.

Алфред го погледна хладно и заговори без следа от триумф.

— Моля те, прегледай пак уговорката ни. И двамата имаме нужда един от друг и всеки е специалист в своята област. Екипировката вече е разположена. Ако продължиш безредиците още няколко минути, ще ти осигурим всичко обещано.

— Ще имате нужда от мен в лабораториите. Сигурно…

„Той не е всезнаещ!“

— Възможно е. Ще те държа в течение. Какво ще кажеш?

Внезапно по лицето на Заека мина цяла вълна от емоции: гняв, после хитра усмивка, която операторът явно не искаше да показва, след това смирена физиономия.

— Аха, параноята триумфира. Добре, ще се преклоня пред желанията ви… и ще се съсредоточа върху заплахите на повърхността. — За момент се озъби кръвожадно: — Но очаквам възнаграждението си. Знаете за възможностите ми.

— Знам. И разбирам, че все още може да има усложнения… — „Или по-точно може да опиташ да създадеш такива.“ — Затова един от нашите хора ще те наглежда.

Ваз → Браун, Мицури: Кейко?

Мицури → Браун, Ваз: Заемам се.

Заекът помаха за последно и внезапно изчезна. Алфред затвори оставащите интернет връзки. В стаята останаха само купчина дрехи, количката, дупката в пода и единствената жертва.

От библиотеката се чуваха окуражаващи звуци.

Ваз → Браун: Какво става с данните от лабораторията?

Екипировката щеше да предава информация още няколко минути. Дали лъжите му бяха минали? Дали Гюнберк щеше да се откаже от скъпоценната си теория?

Браун → Ваз: Вече сме на седемдесет процента. Ще са необходими доста анализи, но на пръв поглед тези лаборатории изглеждат невинни.

„Да!“

Великият Скуучамут → Нисш Скуучамут: Напред, мой човек! Копелетата отстъпват!

Наистина хачекианците отстъпваха, поне в зоната пред Тимъти Хюин. Той придвижи повдигача си напред, мачкаше паяците. Беше се озовал южно от входа на библиотеката. Тук врагът отстъпваше. Скуучитата разполагаха с повече истински хора и това означаваше повече видеоефекти. Но хачекианците разполагаха с двойно по-голяма виртуална подкрепа. Те се бяха събрали от северната страна, близо до товарната рампа, където нямаше място за истинска тълпа. Там се намираше Опасното знание, по-впечатляващо от всякога. Неговите подкрепления се смъкваха по светлинни лъчове от небето.

Тим се опитваше да наблюдава цялостната картина, макар че в момента бе зает да размазва всеки паяк по пътя си. Тази нощ бе видял чудеса, на които вярващите кръгове щяха да се радват цяла година. Но все още имаше възможност за пълна победа. Тази нощ скуучитата можеха да се изравнят с големите световни пазари на Хачек, Пратчет и Боливуд. Но за целта им трябваше нещо велико, нещо, което да ги отпрати далеч над хачекианците. Той продължаваше да обикаля фронта със своя Дълбок разум и да гази противниците. Не можеше да се сети за нищо по-впечатляващо. „По дяволите!“

Но за щастие тази вечер не беше сам.

Великия Скуучамут → Нисш Скуучамут: Изключи защитата на моя робот.

Хюин го направи.

За момент образът на Великия Скуучамут остана неподвижен, но Тим виждаше, че акумулаторите зареждат до краен предел.

След миг чудовището затича като човешки атлет и… мили боже, направи десетметров скок към поляната. След това се обърна на север и извика на Опасното знание с глас, който беше едновременно и виртуален, и реален.

— Ей, ти! Знанийце! Не мислиш ли, че сме еднакво силни?

Опасното знание размаха юмрук към робота.

— Твърде еднакво силни!

— Но един от нас трябва да победи, нали?

— Разбира се! И това, както знае светът, ще съм аз. — Знанието махна към милионите си виртуални привърженици! (Според Тим голяма част от образите бяха фалшиви.)

— Може би. — Великият Скуучамут скочи отново, този път към товарната платформа. В маневрата му имаше нещо наистина възхитително, особено като се знаеше колко тежка е машината. — Но нали целият конфликт е затова? — Той размаха ръце като мажоретка и скуучитата изкрещяха през всички усилватели, до които имаха достъп:

— Искаме си нашите етажи!

— Искаме си библиотеката!

— И най-вече искаме ИСТИНСКИ книги!

— ДА! — каза Скуучамутът. — Нали се борим за библиотеката. Нека тя да реши!

Всички ефекти от страна на скуучитата спряха и настана тишина. Понякога вярващите кръгове се улавяха в капана на собствените си метафори. Хюин се огледа, преценяваше реакцията на останалите. Идеята да се замеси самата библиотека звучеше добре, но как щеше да се изпълни?

От северната страна на долината избухнаха смехове. Врагът бе достигнал до същото заключение. „Прецакахме се!“ Но след това забеляза, че Опасното знание не се смее. Съществото се изкачи по склона и застана очи в очи с Великия Скуучамут. Сега и от двете страни настана тишина.

— Значи — създанието на Хачек проговори със спокоен глас, който обаче се чуваше от всички наблюдаващи, — искаш библиотеката сама да реши кой да се грижи за нея?

— И колко истински да бъдат книгите. — Усмивката на Великия Скуучамут беше почти приятелска. — Предлагам да се обърнем към нея и нека тя да избере.

— Ха! — Опасното знание също се усмихваше, но явно насила. Тръгна надолу по хълма, но образът му се уголемяваше, за да остане на едно ниво с противника му. Обикновено такъв евтин ефект нямаше да получи уважение, но сега беше някак на място.

Знанието се обърна към виртуалните милиони.

— Предизвикателството се приема. Призовавам всички: присъединете се към мен в една последна атака срещу врага. Да покажем на библиотеката, че ние сме нейното бъдеще. И нека тя направи избора си пред света!

Ако се съдеше по силата на възгласите, хачекианците бяха открили още усилватели или бяха успели да превземат някои от техните.

Машини и хора, реални и виртуални — всички се впуснаха с нова сила в мелето. Рицарите и библиотекарите изсипваха огън към скуучитата. Роботът на Тим продължаваше да гази и рита. Битката се разгоря още по-яростно, но този път призивите бяха насочени към самата библиотека. Самата сграда беше осветена от някакъв неясен източник отгоре. Светлината беше виртуална, но се виждаше във всички гледки.

Хюин бе почти погълнат от ставащото. Почти. Дори не беше мечтал за нещо подобно. Част от успеха се изразяваше в привличането на толкова публика. Друга част беше в разрешението от ДженДжен и университетската администрация, както и във възможните бъдещи печалби. И това нямаше да се случи, ако не беше съдържанието, с което се бяха впуснали в битка. Съдържание, което се състоеше както в креативен дизайн, така и в употребата на роботските легиони.

Но сега всички надежди бяха насочени към невъзможното. Ако библиотеката не „отговореше“ в следващите тридесет секунди, моментът щеше да отмине и много хора — сред които и самият той — щяха да се почувстват глупаво. Големите обещания носят големи награди, но пък първо трябва да ги изпълниш.

„Какво ли е намислил Великият Скуучамут?“ Хюин използваше всички гледни точки, до които имаше достъп. Най-доброто, което можеше да си представи, бе някаква изненада, която да отклони вниманието от неизпълнимото обещание.

Двете армии свиваха пръстена си около библиотеката, виковете им се сляха в общ ритъм. След малко зазвуча и музика. Скоро всички гласове бяха синхронизирани в този ритъм и ставаха все по-силни. Хюин забеляза, че са включени полицейски и пожарникарски усилватели. Някой беше прибягнал до истинско вандалство, за да засили зрелището.

Но всичко щеше да е напразно, ако нямаше някакъв видим резултат.

Всъщност пеенето продължи само няколко секунди. След това спря и никой не можеше да си представи какво още би могло да се случи. Но… внезапно се появи нов звук, от който земята потрепери. Тимъти Хюин беше изпитвал нещо подобно преди десет години. Земетресението в Роуз Кениън.

Хюин се паникьоса, заряза визуалните ефекти и се огледа. Наоколо проблясваха истински светлини, осветяваха хилядите демонстранти и големите машини. Огромният светлинен стълб бе изчезнал от небето. Библиотеката се виждаше като тъмен силует.

Вибрациите се засилиха. Стените и надвисналите етажи започнаха да треперят. Огромната сграда беше оцеляла при опустошителното земетресение — но сега всичките тонове истински бетон се клатеха.

„В такт с музиката!“

Чуваха се писъци. Много хора помнеха Роуз Кениън. Но и мнозина бяха привлечени от гледката и пеенето се възобнови и бе подето от зрителите по целия свят.

Библиотеката се люшкаше. Някои части потъваха, други се надигаха. Но сградата по-скоро танцуваше — като човек, който не си вдига краката от земята. Хюин разбра, че това не е земетресение — някой беше проникнал в стабилизационната система. Беше чел, че сграда с добро захранване може да оцелее при всяко земетресение, стига земята да не се отвори точно под нея. Сега някой използваше точно тази сила.

Клатенето ставаше все по-силно, дванадесет стъпки вляво, дванадесет вдясно, нагоре, и надолу. Танцът помръдна и огромните подпорни колони. Чу се звук, може би истински, а може би нечие гениално изобретение. Звукът на планина, изтръгната от корените й.

Колоните се надигнаха и библиотеката… проходи. Не беше толкова впечатляващо, като фалшивите гледки, но Хюин го виждаше с очите си. Сякаш на забавен кадър, първо една, а после втора от петнадесетметровите колони се мръднаха на няколко крачки към Великия Скуучамут и се спуснаха със звука на камък върху камък. След това цялата сграда се премести, извъртя се около централната си ос.

Великият Скуучамут пристъпи и прегърна най-близката колона. Музиката беше станала триумфална. По целия свят отекнаха радостни възгласи, учудени и стреснати.

Хенсън → Нощна Смяна: Ето на това му се вика Събитие!

Библиотеката беше направила своя избор.