Краят на дъгата

27. Анулиране

Сиу Сиен погледна през прозореца на колата към тъмните хълмове.

— Лена, чувствам се безполезна.

— Ти ли? — Лена Гу се намести нервно в инвалидната количка.

Според плана трябваше да обикалят около местата, където можеше да се появи Робърт. Днес трябваше да излязат на сцената и нищо нямаше да им попречи. Вместо това бяха изпуснали събитията. Дори транспортът им пречеше, понеже работеше в „специален режим“ около университета. Колата се движеше съвсем бавно и след малко щеше да стигне до едно кръстовище, където, въпреки всичките им увещания, щеше да завие наляво към магистралата. След това, ако пожелаеха, щеше да тръгне на север по „Тед Уилямс“, да завие и да се спусне отново тук.

Сиу се взираше навън. Не виждаше нищо.

— Толкова се упражнявах, а все още не мога да се оправя с лещите.

— Всъщност тук няма какво да се гледа. Тези хълмове са най-скучната част от кампуса.

Безумията около библиотеката продължаваха. Преди малко Лена й беше показала кадри — мрежовата статистика бе впечатляваща. Но сега Сиу не виждаше нищо.

„Добре, признавам поражението си.“ Тя се наведе към раницата, която лежеше в краката й. Вътре бяха всички устройства, които бе създала в часа по конструиране. Тази вечер ги бе взела, защото реши, че може да са полезни, макар още да не знаеше как. Те поне доказваха, че Сиу Сиен все още умее да създава. Всъщност вътре със сигурност имаше едно полезно нещо. Тя измъкна информационната си страница и се облегна назад, наслаждаваше се на удобството на старомодния интерфейс. Това беше крачка назад, но в момента бе твърде нервна, за да се занимава с Епифанията.

— Получаваме аудиосигнал от Хуан!

Момчето почти шепнеше:

— Все още сме в Пилчнър Хол. Чакаме дядото на Мири да излезе от подземието.

Гласът на Мири беше още по-тих:

— Те не правят нищо.

— Дай да говоря с Мири — каза Лена.

Не получаваха видеосигнал, а устройството на Мири показваше грешка 3030 (Сиу провери и разбра, че това е код за заключване на системата при лицензионни конфликти). Междувременно трябваше да се задоволят с кратки звукови съобщения от Хуан.

— Трябва да тръгвам — прошепна момчето и сесията приключи.

Лена оглеждаше познатия тъмен пейзаж.

— Искам да видя децата. Те имат нужда от наставления… Има ли шанс съобщенията да са подправени?

— Хуан е умно момче. Почти невъзможно е да се фалшифицира неговият серти…

— Да, и гласовете са техните, но това шепнене и уверяването, че всичко е наред, е странно — прекъсна я Лена.

Наистина, ако децата се спотайваха и не искаха да привличат внимание, защо не ползваха безшумните съобщения? Може би някой бе решил, че ще заблуди две старици. „Ако разполагам с дрехите на Хуан, мога да поддържам подобни сесии!“ Тя се обърна към Лена.

— Може би трябва да се обадим на Боб и Алис.

— Да, но ако проблемът е малък, те не могат да направят нещо по-различно от теб и мен. А ако е голям, може да извършат нещо ужасно. — Лена въздъхна нервно. — Освен това Мири каза, че всичко е наред.

— Може да повикаме полицията.

— Ха! Днес не е нужно да викаш полицията, тя сама се появява. — Лена се взираше навън и притискаше с треперещи пръсти устните си.

През последните месеци Лена Гу бе непоклатим източник на спокойствие. „Ами ако и двете се паникьосаме?“ Самата мисъл за това беше плашеща. Сиу се зачуди как да продължи разговора.

— Бившият ти съпруг не прави нищо повече от половин час. Не мислиш ли, че това е подозрително?

Лена сведе глава и заговори сякаш на себе си:

— О, Робърт, замесил си се в нещо ужасно глупаво, нали? — Пак погледна навън. — Да изчакаме още пет минути. След това ще се обадим на 911.

— Добре. — Движеха се по дъното на долината, достатъчно бавно, че прозорците да може да се отворят. Отвън нахлу остър аромат на манзанита. От лявата им страна беше магистрала 5, тъмна плетеница от бързо движещи се автомобили. Отдясно по тъмните хълмове, пробягваха редки виолетови светлинни. Сиен започна да прескача между мрежовата и реалната гледка.

Малкият им автомобил започна да ускорява. В кабината се разнесе приятен мъжки глас:

— Тази част от долината не функционира. Може да дойдете пак утре в десет.

— Какво? Вече дори не можем да се въртим в кръг! Сиу, трябва да има някакво решение.

Сиен поклати глава. Това щеше да е последната им обиколка тази вечер. Сиу бе помогнала за създаването на тази система, която бе направила интернет безопасен и работещ. Но сега се превръщаше в нейна жертва. Тя отново се замисли за раницата с устройствата. Може би…

— Сиу! Трафик! — Лена сочеше към хълмовете.

Сиу се наведе и погледна през страната на Лена. За момент видя два отдалечаващи се фара.

— Прилича на кола с ръчно управление или пък е автоматична, но се движи по неподобрен участък.

— Може би е сервизен път. — Лена пусна карта на местността: показваше пътя към задния вход на лабораториите на Хуертас.

Светлините отново завиха към тях, след това изчезнаха зад скалите. Страницата на Сиу не показваше навигационен знак за другия автомобил.

— Накъде ли са се насочили? — попита Лена. Собственият им автомобил наближаваше кръстовището.

— Кола! Завий надясно!

— Съжалявам. Единственият разрешен завой е наляво.

— Завий надясно! Надясно!

— Съжалявам. След няколко минути ще ви върна в нормалния трафик. Вие помислете за окончателния маршрут. — Сиу реши, че според логиката на автомобилната компания двете са изкуфели старици. Ако не измислеха нещо, колата щеше да ги върне в „Краят на дъгата“.

Лена си пое дъх.

— Толкова сме близо. Чакай. Улавям сигнал. Това е устройството на Томас Паркър. Те са там горе! — Тя извика силно: — Кола, искам да говоря с твоя началник — тоест с човешко същество!

— Разбира се. Изчакайте двадесет секунди, моля. — След двадесет секунди щяха да подминат кръстовището.

Лена Гу сякаш се сви в количката си. Погледът й се местеше непрекъснато между хълмовете и шосето.

— Трябва да спрем, Сиу. На бас, че те ще ни обяснят какво става.

— Нима ще излезеш на открито? Ще позволиш на Знаеш кой да те види?

— Ще остана назад.

Разклонението беше само на петдесет метра. Още няколко секунди и щяха да се отдалечат твърде много.

Или пък… не. Сиу вдигна раницата на седалката и извади извита тръба, прикрепена към контейнер с диамантени стружки. Беше подобрила първия си проект и сега устройството нямаше нищо общо с транспортния поднос. Този нов уред бе направен с идеята да разрушава: понякога човек трябва да привлече вниманието на машините, нали така. Тя коленичи и допря ръба на резачката в калника. След експеримента на Робърт Гу имаше добра идея какво да очаква.

— Лена, наведи се!

Лена погледна устройството в ръцете й и се засмя доволно.

Сиу натисна стартовия бутон — истинско, реално копче — и кабината се изпълни с ръмжене. Ускорителят изпращаше към калника по три хиляди стружки в секунда. Нямаше почти никакво съпротивление и се управляваше лесно. Някои от стружките отскачаха и се забиваха в тавана, но повечето потъваха към калника. Вече пробиваше в управляващия механизъм.

Колата забави и спря на няколко метра от разклона.

— Системна грешка. Моля, излезте от автомобила и изчакайте аварийната група.

Всички врати се отвориха.

— Ха! — каза Лена. — Надявах се на истинска катастрофа и че ще се наложи да отрежеш и вратите.

Сиу беше останала без думи. „Аз ли направих това? Добродушната Сиу Сиен?“

Лена заобиколи предницата.

— Хайде! Трябва да изкачим хълма.

Алфред Ваз имаше няколко добри новини. Беше успял да приключи фалшивото разследване и сега хората на Гюнберк разполагаха с достатъчно фалшива информация, за да се насочат в друга посока. Освен това Алис Гонг най-сетне бе колабирала. Въпреки че бе станало малко късно, ефектът бе надхвърлил надеждите му. Според хората на Кейко ДС беше в пълен хаос. Това бе неочакван късмет за нея и Гюнберк, а за Алфред можеше да означава пълен успех. След още няколко минути научната му програма щеше да е в безопасност не само от колегите, но и от бъдещото американско разследване.

А след това всичко се обърка:

Мири Гу намери конспираторите. Той загуби връзката с тях, както и единствения си робот в лабораториите. А сега…

Браун → Мицури, Ваз: Заекът е проникнал в нашата мрежа.

Твърдението беше налудничаво — но напълно вярно. От десетина минути грешките в мрежата бяха зачестили. Съвсем малко. Само по себе си това не бе достатъчно подозрително. Но след това, в типичния си стил, съществото беше изпратило до сътрудниците си двамегабайтов пакет.

Браун → Мицури, Ваз: Изглежда, местните се готвят да избягат. С колко време разполагаме?

Отговорите варираха между „Време, докато избягат“, и „Време, докато ДС реагира“, но хората на Кейко имаха идея:

Мицури → Браун, Ваз: За момента, докато ДС са заети, мога да заблудя местните, че аз съм полицията.

Подобен маскарад изискваше отвличането на съществена част от местната мрежа. В модерния свят това бе равнозначно на пехотен десант.

През следващите няколко минути Кейко се представяше за калифорнийската полиция, а Алфред бе зает с неща, които не бе посмял да извърши, докато Алис Гонг все още бе на линия. Междувременно хората на Гюнберк проверяваха колко дълбоко е проникнал Заекът. Заключенията им светеха в успокояващо зелено.

Браун → Мицури, Ваз: Какво ли прави Заекът?

Имаше и по-лесни начини да се компрометира операцията. Според анализаторите засега Заекът едва-едва бе пристъпил метафоричните прагове на тяхната мрежа. Според психолозите това се дължеше на детското му его. Явно не можеше да пропусне шанса да се изфука — чрез този изпратен пакет. Това все още не можеше да се приеме за знак на предателство. Той все още вършеше чудесна работа на повърхността.

Разбира се, имаше и параноидни теории. Фаворит в момента беше, че Заекът е Китай и че трите Велики сили се гонят взаимно. Имаше и по-тежки предположения. Например, че е терорист и е успял да инсталира собствена екипировка, за да превърне лабораториите във фабрика за смърт и да използва ЮП/Експрес устройството в ДженДжен като система за разпространение.

Алфред въздъхна. И той бе притеснен от Заека, но ако колегите му се разровеха твърде надълбоко, можеше да открият собствената му операция. Трябваше някак да ги успокои.

Ваз → Браун, Мицури: Мисля, че не е толкова страшно. Вярно, че Заекът надхвърли най-лошите ни прогнози и проникна в мрежата ни. Но погледнете проверките. Въпреки че не разполагаме с персонал долу, все още контролираме зоната MCog.

Мицури → Браун, Ваз: Освен това имаме и контрол на повърхността. Важното.

Анализаторският екип Москва — Кейптаун изпращаше тревожни данни. Екипът беше напълно надежден и твърдеше, че някои кадри от северната част на ДженДжен са фалшифицирани. Това не бяха камерите на Алфред. Явно колегите му бяха открили нещо ново.

Хиляда специалисти, които допреди малко бяха гледали нещо друго, се заеха с тази информация. Компютърните им ресурси започнаха да обработват изображенията от все още достъпните места. Индоевропейското разузнаване приличаше на котка, усетила приближаването на плячката си.

Само една от камерите не работеше, но останалите предаваха фалшива информация. Според анализаторите аномалията се движеше с човешка скорост и се приближаваше към ДженДжен.

„Ето!“ — Трепващ кадър на момичето Гу. Според специалистите от мястото се чуваха стъпки на двама души. Значи все пак Заекът разполагаше с хора на терена.

Мицури → Браун, Ваз: Проклето зайче. Не можем да го спрем. Непрекъснато намира начин да се върне.

За момент всички замълчаха.

Браун → Мицури, Ваз: Аз мога да го спра. Ще затворя Кредит Сюис.

Последва още по-дълга пауза. Да, Гюнберк беше открил къде са акредитациите на Заека. Всичко в съвременния свят зависеше от разменянето на подходящи знаци за доверие под надзора на Хардуерната система за сигурност. А източникът, от който зависеха операциите на Заека, беше Кредит Сюис. Отмяната на разрешителните щеше да го обезоръжи. Нямаше да има достъп дори до собствените си файлове освен онези, които пазеше в истинския си мозък (освен ако не беше ИИ — тогава щеше да бъде унищожен). Но пък косвените щети щяха да са огромни. Затварянето на такава известна инстанция беше оръжие за масово поразяване. Но вече не разполагаха с друг избор.

Браун → Мицури, Ваз: Заекът трябва да бъде спрян… Започвам процедурата. Кредит Сюис ще започне глобално анулиране след петнадесет секунди.

Мицури → Браун, Ваз: Съжалявам, Гюнберк.

Десет процента от европейския апарат щяха да бъдат хвърлени в хаос. Вторичният ефект щеше да разтърси света. Каквото и да станеше с мисията, кариерата на Гюнберк Браун беше срината.

Алфред Ваз също бе заплашен от провал. Отдавна си мечтаеше за унищожението на Заека, но защо трябваше да се случи точно сега? Ваз продължаваше да преглежда камерите в подземията. Тази история бе изяла резервите в графика му. „А все още ми трябва време да покрия следите си.“ Трябваше да прибегне до спешни мерки и затова включи още два секретни екипа. Единият трябваше да използва винените мушици, за да се справи с останките на Заека. Другият трябваше да изпрати най-голямото постижение на Алфред чрез ЮП/Експрес системата и да унищожи следите в лабораторията.

Алфред Ваз все още имаше шанс за частичен успех.

Най-младият и най-старият член на семейство Гу вървяха на юг от комплекса на Хуертас. Северната врата и контейнерите с хартия бяха останали в мрака зад тях. Малката светлинна, която ги съпътстваше, осветяваше в радиус няколко метра.

— Навлязохме ли във вражеската територия? — попита Робърт.

Мири сложи пръст пред устните си и му прати безшумно съобщение.

Мири → Робърт: Според твоя документ те контролират само малка част от ДженДжен. Но съм сигурна, че могат да ни чуят отдалече. Придържай се към съобщенията.

Робърт се засуети с кутията на кръста си. Писането се оказа доста трудно. Триковете, на които го бе научил Хуан, бяха почти безполезни без Епифанията.

Робърт → Мири: Добре.

Мири вървеше почти безшумно и Робърт се опитваше да й подражава. След като Уинстън и останалите бяха заминали, наоколо беше доста тихо. Може би наистина бяха сами, както бе казал Мистериозният странник, скрити от врагове и приятели.

Мири явно четеше документа, докато вървяха, защото продължи със съобщенията.

Мири → Робърт: Не знаех за „Алфред“.

Странно, че не се зачуди за Мистериозния странник.

Той написа няколко непълни думи: Робърт → Мири: Кво ще праим?

Мири → Робърт: Ами ето какво казва Умникът..

Тя махна във въздуха и пред очите му се появи една страница.

С каква цел? Обичайните терористични възможности — но по-вероятно нещо странно и интересно. Убеден съм, че ще засека подобна дейност, а вие ще попречите на товаренето и изпращането.

За момента можем само да гадаем. Но щом влезете в ДженДжен, ще успея да се свържа с вас. Внимавайте, бъдете тихи и гледайте за мен в небето!

Думите на Мири се появиха на мястото на текста още преди Робърт, да го допрочете.

Мири → Робърт: Скромен както винаги.

Робърт се усмихна. След това прочете съобщението отново и си спомни всички разговори с истинския Шариф, Шариф-Странника и научнофантастичния Шариф… „О, боже!“

Робърт → Мири: Ти колко голяма част от Шариф беше?

Тя го погледна и за момент напрегнатото й изражение се смени с усмивка.

Мири → Робърт: Не съм сигурна. Понякога всички се смесвахме с истинския Зулфи. Беше забавно да слушам какво те питат другите и как им отговаряш. Но често ме изхвърляха и оставаше само Умникът.

Робърт → Мири: Мистериозният странник.

Мири → Робърт: Наистина ли го наричаш така? Защо?

Робърт → Мири: Да.

„Защото обеща да направи чудо.“ Не посмя да напише това.

Мири → Робърт: Мисля, че без нас е нищо.

Наоколо все още бе тъмно, но стените се стесняваха. Сигурно приближаваха въздушния тунел.

Робърт → Мири: Кога ще дойдат майка ти и баща ти?

„Деца, които шпионират членовете на семейството си и ги предават на правителството — помисли си Робърт. — Тиранията е много по-проста, когато самото семейство работи за правителството.“

Мири → Робърт: Не знам. Не съм им казвала.

„Къде е тиранията, когато човек се нуждае от нея?“ За момент Робърт не знаеше какво да каже.

Робърт → Мири: Но защо?

Мири спря за секунда и го погледна упорито.

Мири → Робърт: Защото си ми дядо. И знам, че никога не би ме наранил. И защото виждах, че нещо те измъчва. Знаех, че Боб греши за теб. Реших, че ако ти помогна отстрани, ще се оправиш. И ти наистина се пооправи, нали?

Робърт успя да кимне.

Мири → Робърт: Но се обърках. Мислех, че трябва да се тревожа единствено за Умника. Смятах, че каквото и да направите, алармите ще се задействат, а това, че ние с Хуан сме там, ще улесни ситуацията. А сега Хуан е

Тя се поколеба, след което посегна и го хвана за ръката.

Мири → Робърт: Хуан е ранен.

Ръката й стисна пръстите му. Единственото, което му оставаше, беше да я стисне в отговор.

Мири → Робърт: Но доктор Сиен е навън. Тя ще извика помощ. А и господин Блънт вече трябва да се е свързал с истинското 911. Междувременно всичко зависи от нас двамата.

Повечето изречения на Мири бяха изненадващи и ако можеше да говори или пише свободно, той щеше да й зададе стотици въпроси. Хуан? Сиу Сиен? Мири? Толкова много приятели, които се мъчеха да спасят стария глупак и неговите съучастници.

Подът започна да подскача под краката им. Минаваха през въздушния тунел и след секунди щяха да навлязат на територията на ДженДжен.