Краят на дъгата

7. Инцидентът с Езра Паунд

Сутрешните прозрения на Робърт имаха и тъмна страна. Понякога се събуждаше не с решение, а с ужасяващото усещане, че някой проблем е истински и очевидно неразрешим. Понякога заплахата беше изненадваща, но по-често беше някакво познато неудобство, прераснало в проблем. Пристъпите на паника обикновено водеха до правилни решения, като това да скрие най-ранните си стихотворения от широката публика, за да не се види колко са наивни.

Но много рядко се случваше проблемът да е наистина неразрешим.

Предната вечер, след като се прибра от училище, се чувстваше много добре. Беше успял да впечатли децата, дори и Уинстън Блънт, който беше по-специфичен глупак. „Нещата се подобряват.“ Робърт беше прекарал вечерята, без да обръща внимание на Мири и приказките й за това как ще му помогне. Боб все още отсъстваше. Робърт поразпита Алис за последните дни на Лена. Дали е питала за него, кой е дошъл на погребението й? Алис беше по-търпелива от обикновено, но не му даде много информация.

Той си легна, замислен за тези въпроси.

Сутринта вече имаше план как да си набави отговорите. Когато Боб се върнеше, щяха да си поговорят откровено за Лена. Боб щеше да знае някои от отговорите. А за останалите… в търсене и анализ Чумлиг беше обяснила някои неща за „Защитници на личното“. Имаше начини да се види през лъжите им. Робърт ставаше все по-добър в ТиА и по един или друг начин щеше да си върне изгубеното време с Лена.

Това бяха добрите новини. Лошите дойдоха, докато се излежаваше и обмисляше как да впрегне технологиите в своя полза. „Вчера поезията ми впечатли учениците.“ Това не беше повод за радост и беше пълна глупост да се гордее. Всяко удоволствие трябваше да изчезне, да не говорим, че Хуан Едикойси го беше сравнил с рекламен агент. „Господи!“

Но Уинстън Блънт му беше ръкопляскал. Блънт определено можеше да оцени стиховете. И тук сутрешното прозрение му припомни усмивката на Уинстън, начина, по който се движеха ръцете му. Това не беше видът на враг, признаващ поражението си. Не, Уини откровено му се подиграваше. Той просто му показваше очевидното. Неговата поема беше лайно, предназначено за публика, свикнала да преглъща лайна. Робърт лежеше неподвижно и ръмжеше, спомняше си думите на малката поема.

Сутрешното прозрение му бе донесло заключението, от което толкова се страхуваше: „Изгубил съм таланта си“.

Всеки ден му хрумваха нови идеи за писане, но ни един конкретен стих. Убеждаваше се, че геният му ще се завърне заедно с останалите умения, но това беше мираж. Дарбата му се бе изпарила до просто механично любопитство.

„Не може да си сигурен!“ Той стана и тръгна към банята. Въздухът беше студен и неподвижен. Погледна през малкото прозорче към празната улица. Боб и Алис го бяха настанили на втория етаж. Беше забавно да припка отново нагоре-надолу по стълбите.

Всъщност проблемите му не се бяха променили. Нямаше никакви доказателства, че е перманентно увреден. Просто сутрешното прозрение смяташе така. „По дяволите, може пък веднъж да бърка! Може би манията по смъртта на Лена те кара да виждаш смърт накъдето и да погледнеш.“

Точно така. Нямаше проблем. Нямаше никакъв проблем.

Изкара остатъка от сутринта в опити да докаже, че все още може да пише. Но единствената хартия в къщата беше информационният лист, а когато пишеше върху него, кривият му почерк се трансформираше в изящни печатни редове.

Това беше дразнещо, но досега не го бе карало да търси истинска хартия. Но днес… сякаш виждаше как машината изсмуква чувството от думите! Това беше категоричната победа на автоматизацията над творческата мисъл. Ето, това му пречеше да възвърне талантите си! А в цялата къща нямаше нормална хартия.

„Аха!“ Той се втурна към мазето и извади един от старите кашони, които Боб беше прибрал след продажбата на къщата в Пало Алто. Вътре имаше истински книги. Когато беше дете, изкарваше цялото лято на канапето в дневната. Нямаха телевизия, но той всеки ден носеше голяма купчина книги от библиотеката. През тези лета, докато четеше всичко — от клиширани боклуци до сериозна философия, той научаваше повече за света от цяла година ходене на училище. Може би тогава се бе научил да кара думите да пеят.

Тези книги бяха предимно боклук. Имаше училищни каталози, отпреди Станфорд да се компютъризира. Имаше дори ксерокопирани лекции.

Но пък имаше и няколко книги с поезия. Твърде малко и целите прашасали. Робърт се изправи и погледна останалите кашони. Със сигурност там имаше още заглавия, та макар и случайно прибрани от Боб. Погледна към книгата в ръката си. Киплинг. Проклет шовинист, но пък беше някакво начало. За разлика от кибербиблиотеките, това беше нещо, което можеше да усети в ръцете си. Седна на кашоните и зачете, попиваше думите, а мисълта му търсеше начин да завърши поемата.

Измина час, втори. Алис дойде да го викне за обед, но той нетърпеливо я отпрати. Това беше много по-важно. Скоро отвори и другите кашони. Повечето бяха пълни с боклуци на Боб и Алис, но имаше и още книги с поезия. Някои бяха доста добри.

Следобедът отмина. Той все още се наслаждаваше на поезията, но това му носеше и болка. „Не мога да напиша нищо добро освен нещата, които си спомням.“ Паниката му се засили. Накрая той стана и хвърли Езра Паунд към стената. Кориците на книгата се откъснаха и тя падна на пода като ранена хартиена пеперуда. Робърт никога не бе повреждал книга, дори най-глупавите писания. Мина през стаята и коленичи до останките.

Мири избра точно този момент, за да слезе при него.

— Робърт! Алис каза, че мога да повикам въздушно такси! Къде искаш да отидем?

Думите бяха шум, стържещ по отчаянието му. Той вдигна книгата и поклати глава.

— Не. „Махни се.“

— Защо се ровиш тук? Има и по-лесни начини да получиш това, което искаш.

Робърт се изправи, пръстите му опитваха да изцерят нараняването на книгата. Мири се усмихваше, така сигурна в себе си, и в първия момент не можа да разбере огънчетата в погледа му.

— И как така, Мири?

— Проблемът е, че нямаш достъп. За това си се сврял тук и четеш тези стари книги, нали? В някои отношения си като малко дете — но това е добре. Възрастните имат цял куп лоши навици, но ти започваш на чисто. Ще ти е по-лесно да усвоиш новите неща. Но това няма да стане в тъпите часове. Нека да те науча да носиш. — Отново същите глупости, но тя бе открила нов, по-добър ъгъл.

Този път обаче нямаше да й се размине. Робърт пристъпи напред.

— Значи ме шпионираш?

— Не точно. Аз…

Робърт направи нова крачка, напред и й натика разкъсаната книга в лицето.

— Чела ли си това?

— Ами… а, да, Езра Паунд? Да, имам всичките й неща. Нека ти покажа, Робърт! — Тя се поколеба, после хвана информационния му лист и на страницата се появиха заглавията, поемите, есетата — дори критика от безмозъчните дебри на двадесет и първи век. — Но този лист е като ключалка, Робърт. Аз мога да ти покажа как да виждаш всичко наоколо…

— Спри! — Гласът му беше тих и режещ. — Глупачка! Не знаеш нищо, а искаш да управляваш живота ми, както правиш с малките си приятели.

Мири отстъпи. На лицето й бе изписан шок.

— И Алис казва, че понякога командвам твърде много.

Робърт продължи напред и я притисна към стълбите.

— Прекарала си целия си живот във видеоигри, убеждавала си себе си и останалите, че струваш нещо, че си хубава. Обзалагам се, че дори родителите ти ти казват колко си умна. Но не е хубаво да командваш, когато си дебела безмозъчна досадница.

— Аз… — Очите на Мири се бяха ококорили. Тя направи крачка назад към стъпалата. Робърт видя как самочувствието и увереността й изчезват — и продължи да напада.

— Аз, аз — само за това мисли малкото ти егоистично съзнание. Иначе не би могла да понесеш колко си безполезна. Но помисли добре, преди отново да дойдеш и да се опитваш да управляваш живота ми.

От очите й бликнаха сълзи. Тя се обърна и побягна по стълбите, но стъпките й бяха леки, сякаш не искаше някой да я чуе.

Робърт остана да гледа празното стълбище. Беше като да седиш на дъното на кладенец, а отгоре да се показва слънчев лъч.

Спомни си времето, когато беше на петнадесет, а сестра му на десет. Кара тъкмо беше започнала да става дръзка и независима. По това време Робърт си имаше свои проблеми, нищо сериозно от гледна точка на седемдесет и пет годишен човек, но тогава му изглеждаха значими. Смачкването на егото на сестра му, показването колко незначителна е тя, му беше донесло огромно удоволствие.

Въздъхна и зачака последствията.

Боб Гу се върна късно в събота. Нямаше търпение да научи какво е станало у дома. Парагвайската операция се бе оказала наистина сериозна. Това минаваше за извинение, но беше и истина. Под сиропиталището наистина имаше ядрено оръжие. Там, в Асунсион, Боб бе погледнал в бездната.

Така че научи местните лоши новини чак когато се прибра вкъщи.

Дъщеря му беше твърде голяма, за да седи на коленете му, но пък му позволи да й държи ръцете. Алис стоеше спокойно от другата й страна, но той виждаше, че е ядосана. Тежките тренировки и проблемите вкъщи й идваха твърде много.

Значи бе време да поеме семейните отговорности.

— Вината не е твоя, Мири.

Мири поклати глава. Около очите й имаше тъмни кръгове. Алис вече му бе казала, че е спряла да плаче само преди час.

— Опитвах се да му помогна и… — Не довърши. В гласа й нямаше и следа от самочувствието, което се бе появило през последните две-три години. „По дяволите!“ С крайчеца на окото си Боб виждаше, че баща му чака търпеливо в стаята си. Срещата с баща му беше следващата точка в графика. Стареца го очакваше изненада.

Но сега трябваше да свърши нещо по-важно.

— Знам, Мири. И мисля, че ти помогна много на дядо, откакто дойде да живее тук. — Старецът още щеше да търси обувките си, ако не беше тя. — Но помниш ли какво ти казах, когато дойде дядо? Той не е съвсем добър човек. — „Освен когато не се нуждае от услуга или не иска да ти направи някаква мръсотия — тогава може да очарова всеки.“

— Да, помня.

— Това, което е казал, за да те обиди, няма нищо общо с това дали си добра, лоша, умна или глупава.

— Може би аз бях твърде настъпателна. Ти не го видя тази сутрин, Боб. Толкова беше тъжен. Страх го е, че няма да може да пише повече. И му липсва баба. Тоест Лена. И на мен ми липсва Лена…

— Това не е твой проблем, Мири. — Боб погледна Алис. — Проблемът е мой и аз се оплесках. Твоята работа е в прогимназия Феърмонт.

— Всъщност е гимназия.

— Добре де. Преди да дойде дядо, ти се тревожеше само за училище. Нали искахте да променяте мястото за Хелоуин?

На лицето на Мири се появи следа от предишния ентусиазъм.

— Да. Ще правим цялата история на СпилбъргРоулинг. Анет ще…

— Значи ще се съсредоточиш върху това и върху уроците. Това е твоята задача, скъпа.

— Ами Робърт?

„Робърт да върви на майната си!“

— Аз ще говоря с него. Права си, че има проблем. Но знаеш ли, трябва да научиш нещо. Някои хора сами си създават проблеми. И не спират да нараняват себе си и околните. Когато случаят е такъв, не бива да страдаш заради тях.

Мири — допреди миг толкова нещастна — го погледна и стисна устни по познатия му инатлив начин.

— Може би е вярно за другите хора… но това е моят дядо.