Краят на дъгата

1. Заекът посещава Барселона

В разузнавателните служби на Индоевропейския съюз беше пълно с бюрократични суперзвезди, хора като Гюнберк Браун от РБЕС, чиито самоличности бяха скрити за широката публика. Но когато служителите се сблъскваха с твърде тревожен случай, имаше откъде да получат помощ — от един специален отдел в Индийската агенция за външно разузнаване, който не фигурираше в списъците и чиито цели бяха доста мъгливи. Всъщност отделът се ръководеше от един индиец, известен (на малцината, които го познаваха) като Алфред Ваз.

Точно към него се обърна Гюнберк Браун. В началото Ваз изглеждаше стъписан, но бързо се ориентира в обстановката.

— С подходящ човешки ресурс може да се реши почти всеки проблем. Дай ми няколко дни и ще видим какво ще изровя.

В центъра на Барселона, три дни по-късно:

Заекът скочи на незаетия плетен стол и от него — на средата на масата, между чашите за чай и подправките. Поздрави с докосване на шапката си Ваз, а после Гюнберк Браун и Кейко Мицури.

— Предполагам търсите някаква сделка? — Като цяло образът му беше съвсем обикновен.

Алфред се пресегна и прекара ръка през изображението, просто за да подчертае собственото си физическо присъствие.

— Всъщност ние предлагаме сделка.

Заекът седна на масата, измъкна миниатюрен сервиз за чай иззад солницата и пипера, наля си една-две капки, колкото да напълни чашата, и отпи.

— Целият съм слух. И размаха дългите си уши, за да подчертае факта.

От другата страна на масата Гюнберк Браун наблюдаваше внимателно съществото. Браун беше ефимерен, също като заека, но излъчваше мрачна сериозност, твърде близка до реалния му образ. Алфред реши, че в образа му се долавя леко разочарование. Всъщност след секунда Гюнберк му изпрати мълчаливо съобщение.

Браун → Мицури, Ваз: Това ли е най-доброто, което изрови, Алфред?

Вместо да отговори, Алфред се обърна към съществото на масата.

— Добре дошли в Барселона, господин Заек — каза и махна към кулите на Саграда Фамилия, които се извисяваха от другата страна на улицата. Катедралата се виждаше най-добре без виртуални приспособления, тъй като архитектурата й беше твърде ярка, дори за модерните творци. — Имате ли представа, защо избрахме това място за среща?

Заекът отпи от чая и плъзна поглед към шумните тълпи наоколо, сканираше образите на туристи и местни.

— Може би защото Барселона е място за красивите и странните, един от малкото градове на двадесети век, чийто чар оцелява в модерния свят. Да не би в този момент да сте на обиколка със семействата си в парка Гюел и да сте решили да го пишете на сметката? — Той се обърна към Браун и Кейко Мицури. Мицури беше добре маскирана: приличаше малко на картина на Марсел Дюшамп, изградена от непрекъснато променящ се комплекс кристални плоскости. Заекът сви рамене. — А може и да сте на хиляди километри оттук.

— О не бъди толкова нерешителен! — засмя се Кейко със синтетичен глас. — Много се радвам, че в момента реално съм в парка и мога да му се наслаждавам.

Мицури → Браун, Ваз: Всъщност в момента съм в офиса си и гледам луната над Токийския залив.

Заекът продължи, без да подозира за размяната на съобщения:

— Както и да е, истинската причина да се срещнем тук е, че Барселона има директна връзка с местата, на които се намирате, и добра сигурност. Най-хубавото е, че местните закони забраняват полицейски и цивилни наблюдения… освен, разбира се, ако не сте от РБЕС.

Мицури → Браун, Ваз: Предположението му е една трета вярно.

Браун → Мицури, Ваз: Самият господин Заек се намира доста далече.

Във въздуха над главата на съществото се беше появила оценка, която даваше седемдесет и пет процента вероятност, че умът зад заека се намира в Северна Америка.

Алфред се наведе към заека и се усмихна. Като единствения физически присъстващ, той имаше ограничения, но и някои предимства.

— Не, не сме от тайните служби. И да, искахме по-сигурна комуникация от текстовите съобщения. Всъщност това, че съм физически тук, би трябвало да спечели доверието ви. „И да ти даде някои фалшиви следи.“ — Ваз махна на един сервитьор, поръча си риоха и пак се обърна към съществото на масата. — През последните месеци имате големи успехи, господин Заек. Разполагате със сертификати, които се придобиват трудно. Много хора със сериозна репутация ви препоръчват.

Заекът се изпъчи. Държането му беше неправдоподобно. Явно физическата реалност не беше в приоритетите му.

— Разбира се, че ще ме препоръчват. За всякакви проблеми — политически, военни, научни, дори любовни. Ако покриете условията ми, ще се заема.

Мицури → Браун, Ваз: Давай, Алфред.

Браун → Мицури, Ваз: Съкратената версия, разбира се. Нищо повече, докато не видим значими резултати.

Алфред кимна сякаш на себе си.

— Проблемът ни няма нищо общо с политиката и военните, господин Заек. Имаме чисто научни интереси.

Ушите на заека са размърдаха.

— Ами разпитайте по форумите. Резултатите ще са почти толкова добри и бързи като моите. И със сигурност ще е хиляда пъти по-евтино.

Виното пристигна и Алфред помириса букета. Физическите посещения в катедралата в момента бяха спрени, но отвън имаше голяма опашка. Все пак най-важни си остават нещата, които можеш да докоснеш. Погледът му отново се върна към Заека.

— Нуждите ни надхвърлят няколко хиляди анализа. По-скоро ни трябва сериозно експериментиране, част от което е извършено, но има още доста. Като цяло, проектът ни е с размери на програма за сваляне на правителства.

Заекът се усмихна и се видяха белите му зъбки.

— Ха! Програма за сваляне на правителства! Това са глупости от двадесети век. Всичко се определя от търсенето и предлагането. Просто трябва да заблудите пазара.

— Може би, но това, от което се нуждаем… — По дяволите, дори фалшивата история беше твърде сериозна. — Трябва ни достъп до една голяма физическа лаборатория.

Заекът замръзна и за момент изглеждаше като истинско животно, заслепено от фарове.

— Какъв тип физическа лаборатория?

— Глобално интегрирани бионауки.

— Добре, добре. — Заекът се облегна назад и замърмори нещо. Според европейското разузнаване вероятността Заекът да е сам беше шестдесет и пет процента, деветдесет и пет, че не работи за Америка и Китай. Индийците бяха дори по-уверени в тези предположения.

Животното остави чашата си.

— Заинтригуван съм. Значи не се нуждаете от информация, а наистина искате да проникна в такава инсталация.

— Само за малко — намеси се Гюнберк.

— Както и да е. Аз съм точно този, който ви трябва. Сигурен съм, че знаете възможностите. В Европа има подобни институции, но никоя не е напълно интегрирана и засега изостават от тези в Китай и САЩ.

Ваз не кимна, но Заекът беше прав. По целия свят имаше брилянтни учени, но лабораториите не бяха толкова много. През двадесети век техническото превъзходство на големите лаборатории можеше да изтрае тридесет години. В днешно време нещата се променяха бързо, но Европа все още леко изоставаше. Комплексът Бопал в Индия беше по-интегриран, но по-назад в микроавтоматизацията. Китай и САЩ щяха да удържат преднината си поне още няколко години.

Заекът се засмя тихо:

— Така, така. Значи трябва да са тези във Вухан, а може би тези в Южна Калифорния. Мога да се справя и с двете, разбира се. — Това или беше лъжа, или хората на Алфред бяха подценили сериозно този космат приятел.

— Предпочитаме биотехнологичния комплекс в Сан Диего, Калифорния — каза Кейко.

Алфред вече си беше подготвил обяснение:

— През последните месеци проучвахме лабораториите в Сан Диего. Знаем, че там разполагат с нужните ни ресурси. — Всъщност натам бяха насочени ужасните подозрения на Браун.

— Какво точно планирате?

Гюнберк се усмихна кисело.

— Нека караме поред, господин Заек. Като за начало предлагаме тридесетдневен срок. Искаме да проучите защитата на лабораториите. Освен това искаме доказателства, че може да съберете екип от местни, който да проникне вътре.

— Ясно. Веднага се заемам. Очевидно е, че търсите пушечно месо, някой, който да прикрива операцията ви от американците. Няма проблем, мога да играя ролята на бушон. Но ви предупреждавам, струвам скъпо и ще дойда да си поискам заплащането.

Кейко се засмя.

— Няма нужда от мелодрами, господин Заек. Знаем за вашите прочути умения.

— Точно така! Но все още не им вярвате. Ще отида да подуша около Сан Диего и ще се върна след две седмици. Дотогава ще има какво да ви покажа и ще съм решил какво да поискам в отплата за плана, който предложи господин Приличащия на немец. — Той се поклони на Гюнберк.

Мицури и Браун запазиха мълчание. Алфред поднови разговора:

— Значи ще говорим тогава. Запомнете, засега желаем само проучване. Искаме да знаем кого ще вербувате и как ще го използвате.

Заекът се пипна с лапичка по носа.

— Ще съм максимално дискретен. Винаги знам повече, отколкото разкривам. А вие трябва да поработите върху представянето си. Господин Германеца е доста овехтял стереотип. А вие, сеньора… импресионистичното изкуство разкрива и малко, и много. Кой би имал специален интерес към лабораториите в Сан Диего? Кой наистина? А вие — Заекът погледна Ваз, — вие се опитвате да прикриете колумбийския си акцент.

Съществото се засмя и скочи на земята.

— Е, доскоро.

Алфред се облегна и загледа сивата фигура, която криволичеше в краката на пешеходците. Явно съществото имаше фестивално разрешително, тъй като хората наистина го виждаха. Нямаше и помен от изчезване. Заекът притича двадесетина метра по Карер де Сардениа, зави в една алея и се изгуби от поглед.

Тримата агенти за момент останаха безмълвни. Гюнберк се наведе над виртуалното си вино, а Ваз отпи от, истинската риоха; наслаждаваше се на гледката. Агентите добре се сливаха с нормалната тълпа туристи, с тази разлика, че повечето хора, които пиеха кафе на площада, присъстваха физически.

— Наистина се махна — каза Гюнберк, въпреки че не беше необходимо. Много добре виждаха сигналите на Европейското разузнаване. След няколко секунди се появиха и докладите от Индия и Япония: Заекът беше останал неидентифициран.

— Е, и това е нещо — каза Кейко. — Щом успя да се измъкне от нас, може би ще стане за бушон.

Гюнберк сви рамене.

— Може би. Обаче наистина дразнещо типче. Басирам се, че е на четиринадесет и отчаяно желае да се докаже. — Погледна Ваз. — Това ли е най-доброто, което намери, Алфред?

— Репутацията му е истинска, Гюнберк. Управлявал е проекти почти толкова сложни като този, който сме подготвили.

— Изследователски проекти обаче сто на сто. Може би е добър в — как беше терминът? — „издирване на гений“. На нас ни трябва някой по-оперативен.

— Той правилно забеляза всички следи, които му подхвърлихме. — Ставаше дума за акцента на Алфред и мрежовите доказателства за произхода на Кейко.

— О, я — каза Гюнберк на немски и неочаквано се усмихна. — Малко е унизително, че когато съм себе си, ме обвиняват в преиграване. Значи сега господин Заек смята, че сме южноамерикански наркобарони.

Кристалният образ на Кейко също се усмихна.

— В някои отношения това е по-правдоподобно от истинската ни дейност.

През последното десетилетие последиците от нарковойните бяха позаглъхнали. Достъпът до „екстаз и опиянение“ беше толкова лесен, че конкуренцията беше свършила това, което институциите не бяха успели да направят. Но пък наркобароните в Третия свят бяха безумно богати и достатъчно откачени, че да направят това, което тримата бяха загатнали днес.

— Заекът е управляем. Гарантирам за това — каза Гюнберк. — Но ме съмнява дали е достатъчно компетентен.

— Да не си се разколебал, Гюнберк? — Кейко го каза небрежно, но Алфред знаеше, че и тя изпитва сериозни съмнения.

— Разбира се — отвърна Браун нервно. — Вижте, техническият терор е най-голямата заплаха за оцеляването на човечеството. Великите сили — ние, Китай, американците — засега са в мир главно защото осъзнават опасността и държат света под око. А сега откриваме, че американците…

— Не сме сигурни дали са американците, Гюнберк. Лабораториите в Сан Диего провеждат изследвания по цял свят.

— Така е. Допреди седмица и аз щях да се съмнявам, но сега… Помислете: този оръжеен тест е майсторски прикрит. Имахме невероятен късмет да го забележим. Извършен е с търпение и професионализъм, характерно за велика сила. Според бюрократичните правила тестът трябва да се извърши на чужда територия, но пък едва ли провеждат военните изследвания в лаборатории, които не притежават.

— Но защо една велика сила ще създаде такава революционна технология в биологичната война? Какво ще спечели?

Гюнберк кимна.

— Да, такова унищожение изглежда смислено за култ, но не и за суперсила. В началото и аз не виждах логика, но аналитиците ми го предъвкваха отново и отново. Стигнаха до заключението, че „медената нуга“ не е била подготовка за смъртоносна зараза. Всъщност това е бил основният тест. Врагът се готви за нещо повече от биологична война. Според нас врагът е близо до създаването на ТДМВ технология.

Кейко застина. Дори кристалите й спряха да се движат. ТДМВ. Това беше научнофантастичен жаргон от края на миналия век: Трябва-Да-Ми-Вярваш. Умствен контрол. Темата за неустоимото убеждаване беше плод на академично изучаване през последните сто години. През последните тридесет изглеждаше като постижима технологична цел. А от около десет имаше спорадични успехи в лабораторни условия.

Кристалите помръднаха и Кейко се извъртя към Ваз.

— Възможно ли е, Алфред?

— Боя се, че да. И моите хора прегледаха доклада. Гюнберк е имал невероятен късмет, тъй като това е бил едновременен тест на две радикални нововъведения. Опитът е бил много по-прецизен, отколкото е нужно за обикновено разпространяване на зараза. Явно извършителите са знаели какво правят. Според моите аналитици врагът ще разполага с по-добър семантичен контрол след около година.

Кейко въздъхна.

— По дяволите, през целия си живот съм се борила с култове. Смятах, че големите нации са превъзмогнали повечето ужасии, но явно ще се окаже, че греша.

— Ако сме прави за тези лаборатории и не успеем да се справим… това може да значи край на историята. Може да се окаже край на битката между доброто и злото. — Гюнберк поклати глава и отново се върна към действителността. — А ни се налага да работим с някакъв проклет заек.

— Проучих досието на Заека, Гюнберк. Смятам, че той ще се справи по един или друг начин. Ще ни достави вътрешна информация или ще създаде достатъчно хаос — без да ни издава, — така че всяко зло да изплува на повърхността. Ако опасенията ни са верни, ще разполагаме с доказателства, така че ние, плюс Китай и дори незамесените американци, да можем да прекратим това. — Превантивните атаки срещу велика сила бяха рядкост, но прецеденти имаше.

Тримата се умълчаха и Ваз се заслуша в глъчката над препълнения площад. От последното му идване в Барселона бяха изминали доста години… Най-накрая Гюнберк кимна.

— Ще препоръчам на началниците си да продължим.

От другата страна на масата кристалният образ на Кейко помръдна и зазвънтя. Тя беше специалист по социология и нейният екип не беше толкова секретен като тези на Ваз и Браун, но пък може би щеше да засече нещо, което те бяха пропуснали.

— В американското разузнаване има доста свестни хора. Хич не ми се иска да действаме зад гърба им, но ситуацията е необикновена. Съгласна съм да продължим с План Заек, но при едно условие. Гюнберк, ти се страхуваш, че сме наели некомпетентен човек. Алфред го е проучил по-подробно и смята, че талантът му е достатъчен… но какво ще стане, ако и двамата грешите?

— По дяволите! — възкликна Гюнберк. Алфред предположи, че двамата си разменят съобщения.

— Да, какво ще стане, ако Заекът е много по-компетентен, отколкото смятаме. Ако е така, той би могъл да отвлече операцията или дори да се съюзи с врага. Ако ще продължаваме, трябва да разработим предпазен план за неутрализиране на Заека. Ако той се превърне в заплаха, трябва да сме готови да говорим с американците. Съгласни ли сте?

— Я — отвърна Гюнберк на немски.

— Разбира се — каза Алфред.

Кейко и Гюнберк поседяха още малко, но истинската маса за кафе на Карсар де Сардениа не беше място за виртуални туристи. Сервитьорът продължаваше да се върти и непрекъснато да пита Алфред дали не иска нещо. Те си плащаха маса за трима, но наоколо имаше тълпи истински хора, които чакаха за място, така че колегите на Ваз скоро си тръгнаха. Гюнберк имаше предостатъчно работа. Трябваше да прекрати разследването на ЦББ и да пусне дезинформация за врага и обикновените потребители. Междувременно в Токио Кейко щеше да прекара остатъка от нощта да измисля капани за Заека.

Алфред остана още малко, за да си довърши питието. Масата се зае учудващо бързо от семейство африкански туристи. Ваз беше свикнал виртуалността да се променя за секунди, но когато ставаше въпрос за пари, ресторантьорите се справяха също толкова бързо и в реалния свят.

Барселона беше любимото му място в Европа. Заекът беше напълно прав за града. Но имаше ли време да се прави на турист? Защо пък да не си вземе малко почивка? Стана и плати — остави бакшиш. Тълпите на улицата се бяха сгъстили, сред туристите вървяха хора на кокили. Оттук не можеше да види входа на Саграда Фамилия, но според информацията следващият тур щеше да започне след деветдесет минути.

Къде да прекара времето си? А! На върха на Монжуик. Тръгна през тълпата и се качи в една туристическа кола. Крепостта Монжуик не беше най-впечатляващата в Европа, но пък отдавна не я беше посещавал. Подобни паметници напомняха за времето, когато за откриването на технология за масово унищожение са трябвали десетилетия и масовите убийства не са се извършвали с натискането на един бутон.

Автомобилът си проправи път през осмоъгълните квартали и се закачи за една въжена линия, която щеше да го отнесе на върха на хълма без досадно въртене по улиците. Зад него градът се разпростираше на мили, а отпред се виждаше Средиземно море — синьо, замъглено и спокойно.

Алфред слезе и малкият автомобил изчезна в трафика, насочен към следващия си клиент. Намираше се на точното място, което беше поръчал в туристическото меню, там, където оръдията клечаха на лафетите си. Въпреки че никога не бяха стреляли, изглеждаха като истински. Ако си платеше, можеше да ги докосне и да се разходи тук — привечер щеше да има представление.

Отиде до бойниците и погледна надолу. Ако блокираше туристическата информация, можеше да види товарното пристанище на километър оттук. Беше пълно с товарни контейнери и в него непрекъснато цареше хаос. Ако използваше държавните си правомощия, можеше да разгледа товара и дори сертификатите за сигурност, които потвърждаваха, че в контейнерите няма зарази или радиоактивни материали. Системата беше доста добра и бе разпространена почти по целия свят. Беше резултат от дългогодишни страхове, технологичен напредък и компромиси на тема лична свобода. Модерните системи за сигурност през повечето време дори работеха. Не бяха губили голям град от повече от пет години. Цивилизованият свят процъфтяваше, а беззаконието и престъпността намаляваха.

Кейко, Гюнберк и Алфред знаеха със сигурност, че подобен оптимизъм е неоправдан.

Ваз погледна кулите отвъд пристанището. Определено ги нямаше предния път, когато беше посетил Барселона. В края на миналия век управниците на развитите държави бяха разбрали, че успехът не зависи от това да имаш най-огромните армии, най-много природни ресурси или най-развита индустрия. В модерния свят напредъкът идваше от това да имаш възможно най-образованото население и да му предоставиш творческа свобода.

Но тази утопия се състезаваше с унищожението.

През двадесети век само две нации разполагаха със силата да унищожат света. Човешката раса бе оцеляла предимно на късмет. Към края на века вече имаше десетина държави, способни да унищожат цивилизацията, но дотогава Великите сили се бяха повразумили. Никоя държава не беше толкова луда, че да взриви света, а малкото варварски изключения бяха премахнати със средства, които караха земята да блести нощем.

В днешно време технологиите за масово унищожаване бяха толкова евтини, че можеха да си ги позволят дори дребни култове и криминални организации. Това беше по специалността на Кейко Мицури. Въпреки че операциите й бяха засекретени, тя бе спасила живота на милиони хора.

А надпреварата продължаваше. Човешката креативност продължаваше да води до неочаквани последици. Имаше десетки проекти, които можеха да сложат смъртоносно оръжие в ръцете на всеки желаещ.

Алфред отиде до оръдието и плати таксата с небрежно махване с ръка. Наведе се над топлия метал и загледа морето, представяше си по-прост живот.

Горкият Гюнберк. Беше схванал нещата на обратно. ТДМВ технологията нямаше да е край на всичко. В правилни ръце тя беше единственото нещо, което можеше да разреши съвременния парадокс — да обуздае човешката креативност, без да унищожи света. Всъщност това бе единствената надежда на човечеството да оцелее през двадесет и първи век. „А в Сан Диего аз съм толкова близо до успеха.“ Проектът беше започнал преди три години, но истинските резултати се бяха появили едва преди година. Опитът на футболния мач беше много успешен, а след година щяха да постигнат още по-голям контрол. Скоро щеше да може да разпространи заразата по цели народи и да излъчи няколко универсални предавания. Тогава щеше да контролира всичко и за първи път в историята светът щеше да е под зрял надзор.

Такъв беше планът, но тази неочаквана издънка го застрашаваше. „Хубавото е, че Гюнберк се обърна към мен за помощ!“ Алфред се беше потрудил доста, за да открие „Господин Заек“. Човекът определено бе неопитен и точно толкова егоистичен, колкото предполагаше Браун. Значи можеха да го контролират. „Аз мога да го контролирам.“ Алфред възнамеряваше да го захрани с достатъчно дезинформация и накрая нито Заекът, нито колегите от разузнаването щяха да разберат, че са изиграни. А след това Алфред щеше да продължи с това, което можеше да се окаже последната надежда на човечеството.

Покатери се на оръдието. Беше доволен. Управниците на Барселона бяха вложили доста пари във възстановяването на тези артефакти. Вечерното представление сигурно щеше да е много зрелищно. Той погледна графика си и реши да остане още няколко часа.