Куршум за двама

108.

Чарли знаеше, че вече беше късно за спасение. Вече не очакваше спасителния отряд. Дори вече не мислеше колко дълго би могла да издържи — времето бе станало разтегливо понятие, откак пребиваваха тук.

Не спираше да си представя бебето вътре в нея. Някак си знаеше, че е момиче. В представите й то бе човек с характер и собствени нужди, а не просто купчина клетки. Представяше си как бебето й плаче за храна, объркано и измъчвано от въпроса защо не получава нищо от майка си. Това не биваше да се случва. Дали нейното мъничко стомахче се свиваше от глад, също като Чарли? Бебето може би все още си нямаше стомахче, помисли си тя, но тя просто не можеше да пропъди образа му от съзнанието си. Обричам бебето си на гладна смърт. Обричам бебето си на гладна смърт. Марк и Чарли сами се бяха поставили в тази ситуация. Вината бе тяхна. Но бебето й беше невинно. Чисто и невинно. Защо бебето й трябваше да плаща цената за вината им? Гневът от собствената им глупост я изгаряше отвътре. Поне духът й не бе угаснал, за разлика от измършавялото й, безполезно тяло.

Тя се насили да преглътне яростта си. Опита се да заспи. Но нощта беше дълга. И студена. И тиха. Чарли се опита да заспи, но бебето й не спираше да крещи.

Крещеше й да вземе пистолета.