Куршум за двама

42.

Япония? Австралия? Мексико?

Когато бяхме деца, имахме глобус. Светещ при това. Един бог знае откъде или защо го имахме. Образованието не беше силната ни страна, а географските познания на майка ми се простираха до най-близкия магазин за алкохол. Но аз обожавах този глобус. Той бе извор на всички мои фантазии. Прокарваш ръка по гладката му повърхност, прескачаш от континент на континент за секунди — лесно беше да си представя, че съм свободна.

Представях си как тръгвам на автостоп до пристанището с раница, пълна с провизии — маслени бисквити с конфитюр, задължително — и се отправям на дълго пътуване. Катеря се по хлъзгавата верига на котвата, чиито брънки са големи колкото цялото ми тяло, а щом се кача на борда, веднага се шмугвам под платнището на някоя спасителна лодка. Тялото ми потръпва от вълнение, когато усещам как гигантският плавателен съд се откъсва от сушата, и докато пътува през океана и покрай различните континенти, аз съм сгушена на сигурно място в малкото ми скривалище. Накрая акостираме на някое далечно, екзотично място. Аз се спускам по веригата и стъпвам на нова земя. Моята нова земя. Началото на ново, непознато приключение.

Понякога фантазиите стигаха опасно близо до реалността. Вземах две найлонови торби и слагах вътре триъгълни парченца кашкавал, бисквити и един леко мухлясал спален чувал. Измъквах се през входната врата и тихо я затварях зад гърба си. И тръгвах — по опикания тротоар и надолу по улицата. Свобода.

Но нещо — или някой — винаги ме връщаше у дома, преди да съм напуснала квартала.

Ти винаги ме връщаше обратно.