Вълнението й не продължи дълго. Докато излизаше от къщата на Андерсън, Хелън налетя на познатия червен „Фиат“ на Емилия Гаранита, паркиран напреки на алеята, който препречваше пътя й. В следващия миг се появи и самата Емилия, лепнала върху лицето си обичайната си пресилена усмивка.
— Знаеш ли какво е наказанието за възпрепятстване на работата на полицията, Емилия?
— Но аз не мога да говоря с теб по друг начин, нали? — невинно отвърна тя. — Ти никога не отговаряш на обажданията ми, а твоите хора за връзка с медиите разполагат с по-малко информация за случая от мен, така че какъв друг избор имам?
— Разкарай се. — Марк започваше да се изнервя, но за награда получи изпълнен с презрение поглед.
— Искам да поговорим за Питър Брайтстън — продължи Емилия.
— Трагедия.
— Колко странно, че се самоуби толкова скоро след инцидента с Бен. Било е просто нещастен случай, нали?
— Така смятаме.
— Само че негови колеги от фирмата разпространяват слухове, че той е убил Бен. Бихте ли коментирали това, инспекторе?
— Хората непрекъснато правят предположения, Емилия, знаеш го много добре. — Хелън отказваше да играе играта по чужди правила. — Ако нещо се промени, ще те уведомя, но засега…
— За какво са се спречкали? Любов? Пари? Хомосексуалисти ли са били?
Хелън я подмина и продължи:
— Губиш ми времето, Емилия. А доколкото ми е известно, това е углавно престъпление.
Хелън и Марк се качиха в необозначения автомобил. Марк многозначително форсира двигателя и хвърли кръвнишки поглед към Емилия. Тя навири високомерно нос, после бавно тръгна към колата си. Хелън бе доволна, че Ана и Мари останаха извън темата на разговора им: за тях твърдяха, че са починали от естествена смърт и никой не се съмняваше в това — все още.
Когато потеглиха, Хелън хвърли поглед в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че никой не ги следваше. Емилия — като никога — бе решила да постъпи разумно и се бе отказала от преследването. Хелън въздъхна с облекчение. Категорично нямаше нужда от публика за онова, което възнамеряваше да направи.