Куршум за двама

78.

Беше мъртва. Сигурно беше мъртва. Тук вътре нямаше достатъчно кислород за муха, а да не говорим за човек. В тялото й не бе останала капчица енергия, капчица живот, едва си спомняше къде се намира. Обгръщаше я мрак. Горещината беше непоносима. Нямаше въздух.

Хана се опита да убеди себе си, ала знаеше, че не беше мъртва… все още не. Смъртта й се виждаше сладко избавление от това бавно мъчение. Мъките й не спираха, не се облекчаваха. Бе доведена до нивото на животно и тънеше в собствените си изпражнения.

Кога за последен път бе чула гласа на Санди? Не можеше да си спомни. Мили боже, на какво щеше да мирише тук, ако той умреше? Гниещите екскременти се търпяха, но разлагащ се труп? Ако Микъри имаше някакви останали сълзи, сега щеше да се разплаче. Но очите й отдавна бяха пресъхнали. Тя беше куха обвивка. Затова просто лежеше и копнееше смъртта да я прибере.

Случи се внезапно, без никакво предупреждение — ослепителна светлина, която блесна в очите на Микъри. Тя изрева от болка — сякаш лазерни лъчи пронизаха мозъка й — и притисна ръце към лицето си. Внезапен прилив на свеж въздух, леден, божествен, обгърна тялото й. Ала радостта й не трая дълго.

Някой я влачеше. Отне й време да проумее какво става, но определено някой я влачеше. Някой стискаше ръката й като в менгеме и я влачеше по пода към източника на светлина. Спасяваха ли я? Грейс ли беше това? Или Брукс?

Тялото й се удари в нещо метално и тя изскимтя. Сега нечии ръце я подхванаха и я вдигаха нагоре. Тя инстинктивно разбра, че това не беше спасение, че тук нямаше да намери избавление. Приземи се тежко в някакво тясно, затворено пространство. Опипа с ръце наоколо и бавно, предпазливо започна да отваря очи.

Светлината все още бе мъчително ярка, но тя вече лежеше на сянка, така че можеше да я понася, ако присвиваше очи и хвърляше бегли погледи. Намираше се в багажник на кола. Безпомощно сгърчена в багажник на кола.

— Здравей, Хана. Изненадана ли си да ме видиш? — Гласът на Катрин, нейната мъчителка и надзирателка. — Недей. Нямам садистични наклонности, затова реших да те пощадя.

Микъри вдигна поглед към нея, неспособна да проумее чутото.

— Но първо искам да направиш нещо дребно за мен.

Хана чакаше. Бе готова да направи всичко, което Катрин пожелаеше. Искаше да живее повече от всичко, което някога досега беше искала.

Когато колата потегли, Хана усети, че неволно се усмихва. Нещо — не знаеше какво — се бе случило. Тя бе излязла от чистилището. И си струваше да плати всяка цена, без значение каква.

Дори не й хрумна да се запита какво се бе случило със Санди. За нея той вече не съществуваше.