Куршум за двама

110.

Валеше дъжд, когато ме отведоха.

Не бях го забелязала, докато ме влачеха към полицейската кола, но докато седях на задната седалка като най-обикновен престъпник, видях как пулсиращата синя светлина се отразява в локвите по улицата.

Чувствах се вцепенена. Психолозите биха казали, че се намирах в състояние на шок след убийствата, но не вярвам на това. Да, бях в шок, но не от това. Опитаха се да ме накарат да говоря с тях, но аз не исках — не можех — да обеля и дума. За мен това бе началото на края.

Вдигнах поглед и я видях — стоеше на входната врата и се взираше в мен. Беше увита в одеяло, около нея се суетеше социален работник, но тя просто стоеше и гледаше право напред, сякаш не можеше да повярва какво се случваше. Но то се случваше и тя бе виновна за случващото се. Тя разби семейството, не аз.

За мен се написаха всички тези ужасни неща в пресата, мен осъдиха, мен оплюха и очерниха. Но тя извърши истинското престъпление и го знаеше.

Видях го в очите й, докато полицейската кола ме отвеждаше. Тя беше Юда… не, не това… тя беше по-лоша и от Юда. Той е предал приятел. Тя предаде сестра си.