Къпиново вино

14

Той чакаше отвън в градината. Радиото свиреше, привързано с връв за клона на едно дърво, и Джей го чуваше как приглася — Тин Лизи и „Момчетата се върнаха в града“ — с екстравагантния си глас като на актьор от мюзикхол. Стоеше с гръб към него, приведен над един малинов храст с ножици в ръка, и го поздрави, без да се обръща, небрежно, сякаш Джей никога не беше заминавал. Първото впечатление на момчето беше, че Джо е остарял; косата под зацапания каскет беше изтъняла и през старата му тениска отчетливо се виждаше крехката извивка на гръбнака му, но когато старецът се обърна, Джей видя, че това е същият Джо, присмехулните сини очи и усмивката подхождаха повече на четиринайсетгодишен хлапак, отколкото на шестдесет и пет годишен мъж. На врата му висеше една от червените му платнени торбички. Когато разгледа по-внимателно градината, Джей забеляза, че същите торбички висяха от всяко дърво, всеки храст, дори в ъглите на парника и саморъчно направения разсадник. По малките филизи, похлупени с буркани и разполовени шишета от лимонада, бяха окачени червени връвчици или знаци, изрисувани със същия цвят молив. Може би това беше един от многото хитроумни номера на Джо, като капаните за щипалки или бонбоненото растение, или когато го караше да стои дълго точно в средата на градината, за да уравновесява тежестта. Но този път в присмехулния поглед на стареца се долавяше упорство и мрачна решителност, характерни за човек под обсада. Джей го попита за торбичките, като очакваше Джо пак да се пошегува или да му намигне, но той го погледна сериозно.

— За защита, момче — каза тихо. — За защита.

Едва след време Джей успя да проумее колко сериозен беше старецът.

Лятото се виеше като прашен път. Джей ходеше на Поуг Хил Лейн почти всеки ден, а когато имаше нужда да се усамоти, отиваше до Недър Едж и канала. Там почти нищо не се бе променило. Бунището се беше обогатило с нови ценни придобивки: захвърлени хладилници, торби с парцали, часовник със строшено стъкло, картонен кашон, пълен с книги с опърпани меки корици. Железницата също отрупваше насипа с богатства: вестници, списания, счупени касети, фаянсови съдове, тенекиени кутии, стъклени бутилки, които ставаха за връщане. Всяка сутрин Джей се разхождаше край железницата и внимателно оглеждаше всичко, като събираше онова, което му се струваше интересно или ценно, а после отиваше при Джо и поделяше с него придобивките си. При Джо нищо не се губеше. Старите вестници отиваха за тор. Парчетата черга или килим покриваха зеленчуковите лехи и не позволяваха на плевелите да растат. Найлоновите пликове покриваха клоните на овощните дървета и ги пазеха от птици. Джо му показваше как се правят похлупаци за младите растения от заоблените дъна на пластмасови лимонадени шишета и как се засаждат картофи в спукани автомобилни гуми. Веднъж цял следобед влачиха един стар захвърлен фризер по железопътния насип, за да направят в него разсадник. Събираха метални отпадъци и стари дрехи в кашони и ги продаваха на човека, който изкупуваше отпадъци. Празни кутии от боя и пластмасови кофи се използваха за саксии. В замяна на това старецът учеше Джей на градинарство. Постепенно момчето се научи да различава лавандула от розмарин и исоп5 от градински чай. Научи се да опитва почвата — вземаше щипка пръст с палец и показалец и я слагаше под езика, като човек, който опитва хубав тютюн, — за да определи киселинността й. Научи се да лекува главоболие със смачкани стръкове лавандула или стомашни болки с мента. Да прави чай от превара6 и лайка за по-добър сън. Да сади невен в лехата с картофи, за да пропъжда паразитите, и да бере връхчетата на стръковете коприва, за да прави бира от тях, а също да продупчва знака, сложен да предпазва против уроки, ако край него прелети сврака. Разбира се, случваше се старецът да не устои на изкушението да се пошегува. Например веднъж му беше дал да изпържи луковици жълт нарцис вместо обикновен лук или го бе накарал да посади узрели ягоди в края на градината, за да види дали ще се хванат. Но през повечето време беше сериозен, или поне на Джей така му се струваше, и истински се наслаждаваше на новата си роля на учител. Може би още тогава знаеше, че краят наближава, макар и момчето да не подозираше нищо, но през това лято Джей беше най-щастлив, седеше в градината и слушаше радио или сортираше събраните отпадъци, или държеше резачката, докато Джо подбираше плодове за поредната партида вино. Двамата обсъждаха предимствата на „Добри вибрации“ (изборът на Джей) срещу „Чисто нов комбайн“ (изборът на Джо). Джей се чувстваше сигурен, защитен, сякаш всичко това беше малко вързопче вечност, което никога няма да се изгуби, никога няма да престане да действа. Но нещо се променяше. Може би се дължеше на Джо: В погледа му се бе появило безпокойство, тревога, посетителите бяха намалели — понякога един-двама за цяла седмица, — а на Поуг Хил Лейн беше някак загадъчно тихо. Не се чуваха удари с чук, никой не пееше, по-малко пране висеше по въжетата в дворовете, клетките за зайци и гълъби пустееха изоставени и занемарени.

Джо често отиваше до края на градината си и мълчаливо съзерцаваше железопътната линия. Влаковете също минаваха по-рядко — един-два пътнически на ден, а стрелочниците и товарните вагони бавно се прибираха в депото за почивка. Железопътните релси, толкова лъскави и блестящи миналата година, започнаха да се покриват с ръжда.

— Май че се канят да закриват линията — отбеляза Джо един ден. — Идния месец ще събарят централен Кърби — централен Кърби беше главният блокпост, който се намираше малко по-нататък в посока към гарата. — И Поуг Хил, и всичко останало, ако нещо не съм се объркал.

— Но това е твоята оранжерия! — запротестира Джей. Още откакто се познаваха, Длсо неофициално използваше за свои нужди изоставения блокпост, отдалечен на петдесет ярда от задния му двор. Там беше пълно с крехки растения: домати, две прасковени дръвчета, една-две лози, чиито клони бяха плъзнали по стряхата и белия покрив, разперили широки лъскави листа.

Старецът сви рамене.

— Обикновено първо събарят блокпостовете — отбеляза. — Досега имах късмет.

Той хвърли поглед към червените торбички, окачени с гвоздеи на задната стена, протегна ръка и откачи една.

— Работата е там, че ние се пазим — продължи. — Не привличаме вниманието към себе си. Само че ако закрият тази линия, ще дойдат хора да свалят релсите край Поуг Хил и Недър Едж. Може да останат няколко месеца. А пък това е частна собственост. На Британските железници. Ние с теб, момче, сме нарушители.

Джей проследи погледа му и сякаш за пръв път забеляза ширината на парцела, стройните редове зеленчуци, разсадниците, стотиците пластмасови садилки, десетките овощни дървета, гъстите малинови, къпинови и ревенови насаждения. Странно, никога досега не му беше хрумвало, че Джо е нарушител.

— А-ха. Мислиш, че ще поискат да си я вземат обратно?

Джо не го погледна. Разбира се, че щяха да поискат. Джей четеше това в профила на стареца, в пресметливото изражение на лицето му — колко време има на разположение, за да пресади всичко? За да построи всичко наново? И не защото си искаха земята, а защото тя им принадлежеше, беше тяхна територия, пустееща или не, но тяхна. Изведнъж Джей ясно си спомни лицата на Зет и приятелите му, когато Зет хвърли радиото му във въздуха. По същия начин щяха да гледат онези, които свалят релсите, разрушават оранжерията, изкореняват насаждения и храсти, прекопават с булдозери сладката ароматна лавандула и полуузрелите круши, изравят картофите, морковите, пащърнака и всички чудновати растения, събирани цял един живот. Изведнъж Джей се почувства изпълнен с гняв, стисна юмрук и болезнено го удари в стената.

— Не могат да направят това! — възкликна разярен.

Джо сви рамене. Разбира се, че можеха. В този миг Джей проумя смисъла на торбичките с билки, окачени на всеки гвоздей, на всяко дърво, на всичко, което старецът искаше да запази. Не можеха да ги направят невидими, но биха могли… какво? Да пропъдят булдозерите? Невъзможно.

Джо не каза нищо. Очите му блестяха тържествено. За секунда заприлича на стария каубой, герой на стотици уестърни, който закопчава пистолетите в кобурите за последната битка. В тази секунда Джей си каза, че всичко — всичко — е възможно. Вече вярваше, че каквото и да стане по-нататък, магията на Джо ще подейства.