Къпиново вино

59

Следващите няколко дена Джей живя като във вакуум. Спеше, ядеше и пиеше машинално. Липсата на Джо беше отворила чудовищна празнина. Книгата лежеше изоставена, почти завършена. Написаните страници събираха прах в кутията под леглото. Макар че дъждът беше спрял, Джей нямаше сили да излезе в градината. „Специалитетът“ беше избуял в саксиите, забравен, в очакване да бъде пресаден. Плодовете, оцелели след дъждовете, се въргаляха неприбрани по земята. Плевелите, разрасли се от влагата, започваха да вземат надмощие. След месец от работата му нямаше да остане и следа.

„Целувката на слънцето за прошка…“

Най-лошо от всичко беше неведението. Това, че беше на една крачка от разрешаването на загадката и отново бе пропуснал шанса — глупаво, без да получи обяснение. Сега всичко изглеждаше безсмислено. Джей си представяше как старецът го наблюдава крадешком, готов всеки миг да изскочи отнякъде. Изненада! В края на краищата всичко е само шега. Добре съчинена заблуда. Всички приятели се крият зад някоя завеса с карнавални костюми и свирки — Джили, Маги и Джо и всички останали от Поуг Хил Лейн, — после свалят маските и показват лицата си. Скръбта е пропъдена със смях, истината — разкрита. Но това беше тържество, на което Джей не бе поканен. Нямаше повече „Специалитети“. Всичко беше изпито — виното от къпини, от бъз, от пръстени ябълки и от шипки. Нямаше вече магия. Никога нямаше да има.

И въпреки това аз още ги чувах. Сякаш част от аромата им се беше изпарила във въздуха и бе станала част от това място, беше се просмукала като цигарен дим, като мирис на карамелизирана захар в дървените мебели и варосаните стени. Присъствието им се долавяше навсякъде, шушукането, пеенето и смехът изпълваха въздуха, по-силни отвсякога, отекваха в каменните плочи, таваните и полираното дърво, шепнеха въодушевено и възторжено; не се спираха, не млъкваха. Само Джей не ги чуваше. Беше обзет от нещо по-силно от носталгия. Бе станал безчувствен, нищо вече не го интересуваше. Спомняше си за всички пъти, когато беше мразил Джо. За всички пъти, когато бе изпитвал гняв от предателството на стареца. Спомняше си какво си бе мислил за него, какво беше говорил за него — ужасни неща. Спомни си за годините, когато можеше да го потърси, но не си направи труда. Можеше да наеме детектив. Да плати на някого да го намери, ако самият той нямаше време за това. Но предпочиташе да седи и да чака Джо да го потърси. Толкова пропилени години, пожертвани в името на гордостта. А сега вече беше късно.

В главата му се въртеше един цитат, който не можеше да си спомни добре — нещо за това, как миналото е остров, заобиколен от време. Джей си казваше с горчивина, че е изпуснал последния кораб за острова. Сега Поуг Хил бе окончателно изгубен за него, дори нещо повече. Сега, когато Джо го нямаше, Поуг Хил сякаш никога не бе съществувал.

„Целувката на слънцето за прошка…“

Но Джей беше отишъл още по-далеч. Джо беше там, беше живял на Поуг Хил през цялото онова лято. „Астрално пътуване — би казал той. — Затова спя толкова много.“ В края на краищата Джо беше дошъл при него, беше се опитал да изкупи грешката си. И въпреки това бе умрял в самота.

Хубаво беше, че Роза живееше при него. Посещенията на Мари също го разсейваха. Така поне му се налагаше да бъде трезвен през деня. Трябваше да спазва определени правила, макар че те бяха изгубили смисъл.

Мари като че ли забеляза промяната у него, но имаше твърде много грижи по фермата, за да му отдели повече от мимолетно внимание. Работата по отводнителната система беше почти завършена, на лозето вече нямаше вода, Тан най-после се бе върнала в бреговете си. Мари бе похарчила значителна част от спестяванията си, за да плати на работниците, но въпреки това се чувстваше бодра. Ако можеше да спаси реколтата, все още имаше надежда за следващата година. Трябваше само да събере достатъчно пари, за да купи земята — тази земя не ставаше за строеж, беше твърде мочурлива за обработване. Мари знаеше, че Пиер-Емил не иска повече да дава земята под аренда; арендата вече не носеше голяма печалба. Той имаше семейство в Тулуза, за което да се грижи. Не. Щеше да се съгласи да й продаде земята. Със сигурност щеше да се съгласи. Имаше голяма вероятност да поиска ниска цена. В края на краищата това не беше Льо Пино. Сега все още имаше възможност да събере достатъчно пари. Надяваше се само Мирей да не й попречи. В края на краищата старицата нямаше интерес Мари да си замине. Тъкмо обратното. Но Мари трябваше да стане собственик на земята. Не можеше повече да я обработва под аренда. Мирей го знаеше. Двете имаха нужда една от друга, независимо че старата жена не можеше да се примири с подобна мисъл. Сякаш се държаха за едно и също въже. Паднеше ли едната, падаше и другата.

Мари нямаше никакви угризения от това, че лъже Мирей. В края на краищата тя й правеше услуга. Лъжата я защитаваше. Беше като оръжие, което използваше по необходимост. Но времето изтичаше. За нея — защото наближаваше краят на арендата. За Мирей — защото беше стара и болна. Старицата искаше Мари да се махне от фермата, понеже така щеше да стане уязвима. Мари пък се питаше дали Мирей ще е заплаха за нея. Може би сега това вече нямаше значение. Някога мисълта, че ще изгубят Роза, ги караше да мълчат. Но сега… Дали Мирей още държеше на детето?

Питаше се дали и двете все още имат какво да губят.