Къпиново вино

38

По-късно, докато пиеше любимото си grand creme32 в „Кафе де Маро“, Джей слушаше с половин ухо как Жозефин разказва за първия селски фестивал на шоколада и за съпротивата, която е срещнал от страна на църквата. Кафето беше хубаво, поръсено с парченца тъмен шоколад, с канелена бисквитка отстрани на чашата. Нарсис седеше срещу Джей с любимия си каталог за семена в ръце и пиеше кафе с ликьор от касис. В следобедните часове кафенето беше по-оживено, но Джей забеляза, че клиентелата се състои предимно от старци, които играеха на шах или карти и говореха бързо и приглушено на местен диалект. Вечер тук щеше да гъмжи от работници, дошли след работа от полето и фермите. Той се запита къде ли ходят младите хора вечер.

— Тук няма много млади хора — обясни Жозефин. — Няма работа за тях, освен ако не им се занимава със земеделие. А повечето ферми са разделени на по-малки части между братя от едно семейство, така че не се изкарва много за прехрана.

— Винаги между синовете — отбеляза Джей. — Никога между дъщерите.

— В Ланскене няма много жени, които искат да управляват ферма — каза Жозефин и сви рамене. — Пък и на някои производители на семена и търговци не им харесва да работят с жени.

Джей се изсмя. Тя го погледна.

— Не вярвате ли?

Той поклати глава.

— Трудно ми е да го проумея — обясни той. — В Лондон…

— Тук не е Лондон — отвърна Жозефин малко учудена. — Тук хората се придържат към традициите. Църквата, семейството, земята. Затова толкова много млади хора си отиват. Търсят това, за което пише в списанията. Искат да живеят в градовете, искат коли, клубове, магазини. Но винаги някой остава. И някой се връща.

Тя му направи още едно кафе със сметана и се усмихна.

— Някога и аз бих дала всичко, за да се махна от Ланскене — каза. — Но после разбрах, че не мога да си отида. Първо, никога не съм го искала кой знае колко — Жозефин спря да разказва и отиде да събере няколко празни чаши от близката маса, после продължи: — Ако живеете тук дълго, ще разберете. Като мине време, хората трудно напускат място като Ланскене. То не е просто село. Къщите не са просто места за живеене. Тук всичко принадлежи на всеки. Всеки принадлежи на останалите. Отиде ли си дори един човек, всичко се променя.

Джей кимна. Това бе първото нещо, което го бе привлякло на Поуг Хил Лейн. Взаимоотношенията. Разговорите през оградите. Размяната на рецепти, кошници с плодове и бутилки вино. Постоянното присъствие на други хора. Докато Джо беше там, Поуг Хил Лейн живееше. Със заминаването му всичко умря. Изведнъж Джей завидя на Жозефин за живота й, за приятелите й, за изгледа към Ле Маро. За спомените й.

— А аз? — попита той. — Ще променя ли нещо?

— Разбира се.

Джей не си беше дал сметка, че е произнесъл това на глас.

— Всички ви познават, Джей. Всички ме питат за вас. Тук не трябва много време, за да приемат някого. Хората искат да знаят дали ще останете. Не искат да се привържат към някого, който няма да остане. А някои се страхуват.

— От какво?

— От промяна. Може да ви се струва смешно, но повечето хора тук харесват селото такова, каквото е. Не ни се иска да станем като Монтобан или Льо Пино. Не искаме да дойдат туристи, да изкупят къщите на високи цени и да оставят селото празно през зимата. Туристите са като чумата, като осите. Навсякъде се пъхат. Всичко изяждат. За една година ще унищожат селото. Ще останат само вили и магазини. Ланскене — истинското Ланскене — ще изчезне.

Жозефин поклати глава.

— Хората ви наблюдават, Джей. Виждат, че сте близък с Каро и Жорж Клермон и си мислят, че може би вие и те… — тя се поколеба. — После виждат, че Мирей Фезанд ви ходи на гости и си мислят, че може би искате да купите и съседната ферма следващата година, когато договорът изтече.

— Фермата на Мари? За какво ми е да го правя? — попита Джей с любопитство.

— Който я притежава, държи цялата земя по реката. Най-прекият път за Тулуза е само на няколко километра от там. Лесно може да се разработи. Да се застрои. Случвало се е много пъти, на други места.

— Не и тук. Не и аз — Джей я погледна сериозно. — Дойдох тук да пиша, това е всичко. Да завърша книгата си. Само това ме интересува.

Жозефин кимна удовлетворена.

— Знам. Но вие все разпитвате за нея. Мислех, че може би…

— Не!

Нарсис го изгледа с любопитство иззад каталога си със семена.

Джей бързо понижи тон.

— Вижте, аз съм писател. Интересувам се от това какво става около мен. Обичам историите. Това е.

Жозефин му сипа още кафе и поръси сметановата пяна със захаросан лешник.

— Това е самата истина — упорстваше Джей. — Не съм дошъл тук да правя промени. Селото ми харесва такова, каквото е.

Жозефин го погледна изпитателно, после кимна видимо доволна.

— Добре, мосю Джей — каза усмихната. — Ще им кажа, че с вас всичко е наред.

Те отпразнуваха решението й с кафе с лешников крем.