Къпиново вино

55

Там имаше само една бутилка. Последният от „Специалитетите“ на Джо. Повече нямаше и никога нямаше да има. Той протегна ръка към рафта и изведнъж му се прииска да не го отваря. Но то вече бе оживяло в ръката му — с черна връвчица около гърлото, „Червена джанка’76“. Когато докосна бутилката, от нея се разнесе едва доловим аромат. Джо се спотайваше мълчаливо, както правеше винаги, когато Джей имаше гости, но той го виждаше — застанал в мрака до вратата на кухнята и светлината от лампата на масата осветяваше плешивото му теме. Носеше тениска на „Грейтфул Дед“ и държеше миньорския си каскет в ръка. Лицето му беше някак замъглено, но Джей знаеше, че старецът се усмихва.

— Не знам дали ще ви хареса — каза Джей, като сипваше виното в чаши. — Това е особен вид домашно вино.

Пурпурният аромат беше наситен и остър почти до втръсване. Според Джей вкусът му напомняше на захарните фонтанчета, които Джили толкова обичаше. На Мари виното напомняше вкуса на сладко, стояло запечатано твърде дълго и силно захаросано. Беше гъсто и проникващо. Стопли я.

— Странно е — каза тя с изтръпнали устни. — Но мисля, че ми харесва.

Отпи отново и почувства как топлината пълзи по гърлото и се разлива из цялото й тяло. Уханието изпълни стаята като със слънчева светлина. Джей изведнъж разбра, че е съвсем естествено да изпие последната бутилка с нея — последната бутилка от „Специалитетите“ на Джо. Странно беше и това, че вкусът, макар и специфичен, му се струваше странно приятен. Може би най-после бе започнал да свиква, точно както беше предсказал Джо.

— Намерих бисквитите — обяви Роза и се появи на вратата с по една бисквита във всяка ръка. — Може ли да се кача горе и да разгледам стаята си?

Джей кимна.

— Върви. Ще те повикам, когато шоколадът стане готов.

Мари го погледна. Знаеше, че трябва да внимава, но въпреки това в нея се прокрадваше някаква мекота, която пропъждаше цялото напрежение. Изведнъж се почувства съвсем млада, сякаш ароматът на странното вино бе отключил спомени от детството. Тя си спомни, че някога имаше рокля точно с цвета на виното, виолетова, официална рокля, скроена от стара пола на баба й; спомни си мелодия, изсвирена на пианото, нощно небе, пълно със звезди. Очите му бяха със същия цвят. Стори й се, че го познава от години.

— Мари — тихо каза Джей. — Знаете, че можете да ми се доверите.

Сякаш през последните седем години тя бе влачила тежък товар и едва сега беше почувствала тежестта му. Толкова беше просто. „Можете да ми се доверите.“ В бутилката на Джо се криеха тайни, които изпълзяваха навън като лози и изпълваха мрака със зеленина.

— Роза няма проблеми със слуха, нали?

Това не беше въпрос. Мари поклати глава. Думите й заизлизаха с мъка от устата.

— Зимата беше лоша. Тя разви ушна инфекция. Имаше усложнения. Престана да чува за шест месеца. Водих я при специалисти. Последва операция — много скъпа. Казаха ми да не се надявам — тя отпи малка глътка от виното на Джо. Беше гъсто от захарта. На дъното на чашата й се бе образувала гъста като сироп утайка с вкус на желе от червени джанки. — Водих я на специални уроци — продължи тя. — Научих езика на глухонемите и продължих сама да я обучавам. Последва нова операция — още по-скъпа от първата. След две години деветдесет процента от слуха й беше възстановен.

Джей кимна.

— Но защо се преструвате? Защо просто не…

— Заради Мирей.

Странно беше това вино. Беше я направило разговорлива, вместо да засили умората й.

— Тя вече се беше опитала няколко пъти да ми я вземе. Казва, че само това й е останало от Тони. Знаех, че вземе ли я веднъж, никога повече няма да си я върна. Реших, че трябва да я спра. Това беше единственото, което успях да измисля. Ако не можеше да говори с нея, ако знаеше, че има някакво увреждане… — тя преглътна. — Мирей не понася несъвършенството. Нищо по-долу от това не я интересува. Затова, когато Тони…

Мари млъкна внезапно.

Казваше си, че не може да му вярва. Виното измъкваше от нея повече, отколкото беше готова да разкрие. Виното говори, а да се говори е опасно. Последният човек, на когото се бе доверила, беше мъртъв. Всичко, до което се докоснеше — лозите, Тони, Патрис, — умираше. Не й беше трудно да повярва, че носи нещо злокобно в себе си, което предава на всеки, с когото контактува. Но виното беше силно. То я люлееше нежно в люлката на ароматите и спомените. То я предизвикваше да разкаже тайните си.

Довери ми се, мамеше и нашепваше гласът от бутилката. Довери ми се.

Мари напълни повторно чашата си и безразсъдно я пресуши на един дъх.

— Ще ви разкажа — каза тя.