Къпиново вино

20

Новата маскировка на Джо не беше единствената промяна на Поуг Хил тази година. В Недър Едж се бяха появили нови обитатели. Джей продължаваше да ходи там през ден, привлечен от обещанието за кротка забрава от нещата, оставени да гният на спокойствие. Дори в най-хубавите дни на лятото той не пропускаше да отиде на любимите си експедиции; продължаваше да се разхожда край канала, до шахтата и бунището, отчасти защото искаше да събере някои полезни неща за Джо, а отчасти защото мястото все още го привличаше. Сигурно беше привлякло и циганите, защото един ден те се появиха — върволица опърпани каравани, подредени във формата на квадрат подобно на първите заселници, готови да се отбраняват срещу неприятеля. Караваните бяха сиви и ръждясали, осите се огъваха под тежестта на натрупания багаж, вратите висяха на една страна, прозорците бяха побелели от старост. Хората в тях бяха също толкова опърпани. Шестима възрастни и още толкова деца, обути в дънки или гащеризони, или с евтини ярки дрехи, каквито се продават по пазарите. Отдалеч изглеждаха мърляви: може би се дължеше на представата, която извикваха миризмите, долитащи от караваните им, натрапчивият мирис на пържена мазнина, мръсно пране, бензин и отпадъци.

Джей никога досега не бе виждал цигани. Тази опърпана прозаична група нямаше нищо общо с онова, което беше чел в книгите и очакваше да види. Беше си представял каруци с причудливи рисунки по страните, теглени от коне, с опасни тъмнокоси момичета, които носят кинжали на кръста, слепи старици с ясновидска дарба. Със сигурност познанствата на Джо с цигани бяха потвърдили тази негова представа и сега, когато наблюдаваше караваните, приклекнал над шлюза, момчето изпитваше досада от присъствието им тук. Тези хора изглеждаха обикновени и преди Джо да му каже за екзотичното им потекло, Джей бе склонен да мисли, че това са чисто и просто туристи, летовници от юг, които пътуват през пустошта.

— Не, момче — каза му веднъж Джо и махна с ръка към далечния лагер, откъдето се вдигаше тънка струйка дим и потъваше в небето над Недър Едж. — Не са туристи. Те са цигани, наистина. Може да не са чисти роми, но са си цигани. Пътешественици. Какъвто бях и аз някога — той любопитно присви очи над дима от цигарата си и погледна към лагера. — Май че ще останат тук за зимата — каза. — И напролет ще тръгнат пак. В Недър Едж никой няма да ги закача. Никой вече не ходи там.

Това не беше съвсем вярно, разбира се. Джей смяташе Недър Едж за своя територия и няколко дни наблюдаваше циганите със същото презрение, което беше изпитвал към Зет и бандата му през онова първо лято. Рядко виждаше движение при караваните, макар че понякога виждаше прането им да виси на въже, опънато между близките дървета. Едно куче, привързано към най-близкия автомобил, лаеше дрезгаво и непрестанно. Веднъж или два пъти видя жена да носи вода в големи бидони до колата си. Водата идваше от нещо като кран, който стърчеше от бетонирана площадка край калната пътека. Същото приспособление се виждаше и в другия край на лагера.

— Има ги от много години — обясни Джо. — Някога тук имаше цигански катун, бяха им прокарали вода и електричество. Там има водомер и септична яма. Даже им събират боклука веднъж седмично. Могат да остават тук и по-дълго, обаче те идват рядко. Чудни хора са циганите.

Старецът му каза, че предишния път, когато е видял цигани на това място, е било преди десетина години.

— Бяха роми. В днешно време рядко се срещат чисти роми. Купуваха от мен плодове и зеленчуци. По онова време малко хора им продаваха. Разправяха, че били крадци и мошеници — той се усмихна. — Е, не казвам, че всичко, което вършеха, беше съвсем честно, но когато си на път, трябва да се оправяш някак. Намериха начин да излъжат водомера. Разбираш ли, тогава трябваше да пуснеш петдесет пенса, за да си налееш вода. Те използваха вода и ток цяло лято, само че като си тръгнаха, дойдоха от съвета да изпразнят касичката на водомера, а в нея имаше само вода. Изобщо не разбраха как са го направили. Катинарът си стоеше непокътнат. Не личеше да са пипали нищо.

Джей го погледна с интерес.

— И как са го направили? — попита с любопитство.

Джо отново се усмихна и почука с пръст по носа си.

— Алхимия — прошепна за голяма досада на Джей и повече не обели и дума по въпроса.

Разказите на Джо възобновиха интереса му към циганите. След този разговор Джей наблюдаваше лагера няколко дни, но не видя нищо тайно и загадъчно. Накрая изостави наблюдателния си пункт при шлюза и се захвана с по-интересно занимание: да претърсва бунището за комикси и списания и да обикаля край железопътната линия. Намери добър начин да набавя безплатни въглища за кухненската печка на Джо. През деня по линията от Главен Кърби бавно минаваха два влака с въглища. Всеки се състоеше от двайсет и четири вагона, като в последния имаше човек, който следеше никой да не се качва на влака. Джо каза, че някога имало инциденти, хлапета се качвали на влаковете в движение.

— Може да изглеждат бавни — обясни той мрачно, — само че всеки вагон е четирийсет тона. Никога не се опитвай да скачаш в тях, момче.

Джей го послуша. Вместо това намери по-добър начин за набавяне на въглища и кухненската печка на Джо работеше цяло лято, чак до началото на есента, когато закриха железопътната линия.

Всеки ден по два пъти, точно преди влакът да мине, Джей нареждаше стари консервени кутии край линията. Подреждаше ги в пирамиди, като кокосови орехи на сергия, за максимална стабилност. Скучаещият работник в последения вагон никога не можеше да устои на предизвикателството, което му отправяха тези пирамидки. Винаги когато влакът минаваше, той мяташе въглища по кутиите, като се мъчеше да ги събори, и Джей всеки път събираше по пет-шест големи буци. Събираше ги в празна тригалонова11 кутия от боя, скрита в храстите, и щом се напълнеше, отнасяше кутията в къщата на Джо. В един от тези дни, докато вървеше край линията, чу изстрели откъм Недър Едж и замръзна на място, като изпусна кутията с въглища.

Зет се беше върнал.