Къпиново вино

63

Кери пристигна малко след единайсет часа. Свежа и изискана в бялата си блуза със сива пола и с куфарчето си в ръка. Джей я очакваше.

— Добро утро, Джей.

— Върнала си се.

Тя надникна през рамото му навътре в стаята и забеляза празните чаши и бутилки.

— Трябваше да започнем по-рано — каза, — но можеш ли да повярваш? Изгубихме се в мъглата. Дебела пелена бяла мъгла, точно като димки на хевиметъл концерт — тя се засмя. — Представяш ли си? Загубихме половин ден. За наша сметка. Още чакаме операторския екип. Разбрахме, че са завили в погрешна посока и са се върнали някъде по средата на пътя от Ажен. Тези пътища! Добре, че аз вече знаех пътя.

Джей я погледна. Не е свършила работа, каза си. Въпреки всичко. Въпреки вярата му.

— Значи продължаваш със снимките?

— Разбира се, че продължавам — нетърпеливо отвърна Кери. — Не мога да пропусна такава добра възможност — тя погледна ноктите си. — Ти си знаменитост. Когато книгата излезе, аз ще мога да покажа на света откъде си черпил вдъхновението си — Кери се усмихна ослепително. — Такава хубава книга — добави. — Ще има страхотен успех. По-хубава е дори от „Джо Пръстената ябълка“.

Джей кимна. Права беше, разбира се. Поуг Хил и Ланскене — двете страни на една и съща ръждива монета. И двете пожертвани по своеобразен начин в името на писателската кариера на Джей Макинтош. След излизането на книгата мястото просто нямаше да бъде същото. Той неизбежно щеше да си отиде. Нарсис, Жозефин, Бриансон, Гийом, Арно, Ру, Поату, Роза — дори Мари, — всички те се свеждаха до статута на думи върху страница, на сладкодумни истории, разказвани и след това забравени. В негово отсъствие идваха предприемачите, планираха и унищожаваха, промисляха и модернизираха…

— Не знам защо ме гледаш така — каза Кери. — В края на краищата ти подписа договор с „Уърлдуайд“. Очакваш да получиш много щедра сума. Повече от щедра. Или може би съм цинична?

— Ни най-малко.

Започна да го обзема специфично усещане за спокойствие, почти за опиянение. Чувстваше главата си пълна с мехурчета. Ферментиращият въздух кипеше и се пенеше.

— Сигурно много те искат — отбеляза Кери.

— Да — бавно отговори Джей. — Мисля, че е така.

Ако често пъхаш ръка в гнездото на оси, те ще те ужилят — бе казал Джо. — И магията няма да ги спре. Понякога трябва да помогнеш на магията, момче. Да й дадеш нещо, което да използва… подходящите условия, за да може магията да подейства.

Това беше — каза си замаян. Толкова просто. Толкова… просто.

Джей се засмя. Изведнъж главата му сякаш се изпълни със светлина. Той усещаше мирис на дим и застояла вода, и сладкия натрапчив аромат на зрели къпини. Въздухът миришеше на шампанско от бъз. Джей знаеше, че Джо е с него, че никога не го е напускал, дори през 77-а. Джо не го беше напускал. Той почти го виждаше да стои край вратата със стария си миньорски каскет и ботуши, усмихнат по начина, по който се усмихваше, когато особено се радваше на нещо. И макар и Джей да знаеше, че старецът съществува само във въображението му, той беше истински. Понякога истинското и въображаемото в крайна сметка се оказват едно и също. С две големи крачки Джей се приближи до леглото, под което още стояха ръкописът и договорите с „Уърлдуайд“, подредени в своята кутия. Той ги извади. Кери се обърна към него и го загледа с любопитство.

— Какво правиш?

Джей взе ръкописа в ръце и избухна в смях.

— Знаеш ли какво е това? — попита я. — Това е единственият екземпляр на книгата ми. А това — той й подаде подписания договор, за да го види — са документите. Виж. Всичко е завършено. Готово за изпращане.

— Джей, какво правиш? — гласът й беше рязък. Джей се усмихна и направи крачка към камината.

— Не можеш… — започна Кери. Той я погледна.

— Няма такава дума — каза.

И сред писъците на Кери му се стори, че чува смеха на стария Джо.

Тя пищеше, защото изведнъж разбра какво иска да направи Джей. Беше налудничаво, нелепо, спонтанен импулс, на който тя смяташе, че е неподвластен. И въпреки това очите му грееха със странна светлина, каквато никога досега не беше виждала в тях. Сякаш някой беше запалил фитил. Лицето му бе озарено. Той взе договорите в ръце, смачка ги и ги побутна към решетката. След това започна да прави същото и със страниците от ръкописа. Хартията се възпламени, отначало сивкава, после кафява, след което избухна в ярки пламъци. Въздухът се изпълни с черни сажди като пеперуди.

— На какво си играеш? — гласът на Кери трепереше. — Джей, какво, по дяволите, правиш в момента?

Той се смееше задъхан.

— А ти какво мислиш? Изчакай ден-два и се свържи с Ники, за да се увериш.

— Ти си луд — отсече Кери. — Не можеш да ме убедиш, че не си направил копия на този ръкопис. И договорите могат да се подменят…

— Сигурно могат — Джей беше спокоен и усмихнат. — Но няма да бъдат подменени. И на кого е притрябвал писател, който никога не пише? Колко време можеш да поддържаш обществения интерес? И струва ли си? Колко струвам аз без него?

Кери го гледаше. Човекът, който си бе тръгнал преди шест месеца, бе станал неузнаваем. Предишният Джей беше неуверен, намусен, нямаше цел. Този човек беше целеустремен, просветлен. Очите му блестяха. Въпреки това, което правеше — глупаво, престъпно, налудничаво, — което захвърляше безвъзвратно, той изглеждаше щастлив.

— Наистина си полудял — каза тя със сподавен глас. — Да захвърлиш всичко — и за какво? Заради жеста? Това не си ти, Джей. Аз те познавам. Ще съжаляваш.

Джей я гледаше търпеливо, леко усмихнат.

— Не вярвам, че ще се задържиш тук повече от година — въпреки високомерния тон гласът й трепереше. — Какво ще правиш? Ще поддържаш ферма? Вече нямаш пари. Похарчи всичко за тази къща. Какво ще правиш, когато парите свършат?

— Не знам — тонът му беше весел, безгрижен. — Пука ли ти?

— Не!

Той сви рамене.

— Най-добре иди при своя екип и им кажи, че ще снимате някъде другаде — каза Джей спокойно. — Тук няма нищо за вас. По-добре опитайте в Льо Пино, на отсрещния бряг на реката. Сигурен съм, че ще намерите нещо по-свежо и забавно.

Тя го гледаше смаяна. За миг й се стори, че долавя някакъв мирис, странен силен аромат на захар, ябълки, сладко от къпини и дим. Ароматът будеше носталгия и за секунда като че ли почти разбра защо Джей така обичаше това място с малките лозя, ябълковите дървета, козите и тресавищата. За миг се почувства отново малко момиче, седнало с баба си в кухнята да прави сладкиши, докато вятърът от брега кара телефонните жици да пеят. Стори й се, че ароматът е част от него, полепнал по дрехите му като стар дим, и когато го погледна за миг, той изглеждаше някак озарен, облян от светлина откъм гърба, а от косата и дрехите му излизат бляскави нишки. После уханието отлетя, светлината помръкна и остана единствено спареният въздух на непроветрената стая и останките от вино на масата пред тях. Кери сви рамене.

— Ти губиш — каза намусено. — Прави каквото искаш.

Той кимна.

— А поредицата?

— Може наистина да отида до Льо Пино — отвърна тя. — Жорж Клермон казва, че там са снимали адаптация на „Клошмерл“. Може да се получи приличен филм.

Джей се усмихна.

— Късмет, Кери.

Когато тя си отиде, Джей се изми и облече чиста тениска и дънки. За миг се замисли какво да прави по-нататък. Дори сега нямаше сигурни неща. В живота щастливият завършек не винаги е сигурен. Къщата около нас беше напълно тиха. Енергичното бръмчене, изпълнило въздуха и просмукало се в стените, беше изчезнало. Нямаше призрачен аромат на захар и дим. Дори в избата беше тихо. Бутилките вино — ново вино, „Сотерн“ и „Сент Емилион“ и дузината бутилки младо „Анжу“ — стояха неподвижно и мълчаха. Чакаха.