Къпиново вино

37

На следващата сутрин, когато отиде в Ажен, Джей намери бележка от агента си. В тона на Ник се долавяше молба и въодушевление, думите бяха дебело подчертани, за да се изтъкне важността на съобщението. „Свържи се с мен. Важно е.“ Джей му се обади от кафенето на Жозефин. В къщата нямаше телефон, а той нямаше планове да прокарва такъв. Гласът на Ник звучеше много слабо, като далечна радиостанция. Джей чуваше около себе си звуците на кафенето, тракане на чаши, шумолене на салфетки, смях, шумни гласове.

— Джей! Джей, толкова се радвам да те чуя! Тук е лудница. Новата ти книга е страхотна. Вече я изпратих на няколко издатели. Направо е…

— Тя не е довършена — изтъкна той.

— Няма значение. Ще стане страхотна. Очевидно чуждият климат ти се отразява добре. Сега спешно ми трябва…

— Почакай — Джей почувства, че губи ориентация. — Не съм готов.

Вероятно Ник бе доловил нещо в гласа му, защото започна да го успокоява:

— Хей, я се успокой. Никой няма да те притиска. Никой дори не знае къде си.

— Това ме устройва — отвърна Джей. — Имам нужда от малко уединение. Тук ми е добре, човъркам из градината, мисля върху книгата.

Стори му се, че чува как умът на Ник щрака, докато обмисля възможностите.

— Добре. Щом така искаш, ще те държа настрана от хората. Ще забавя хода на нещата. Какво да кажа на Кери? Тя ми се обажда през ден, иска да разбере дали…

— В никакъв случай не казвай на Кери — побърза да отговори Джей. — Тя е последният човек, когото искам да виждам.

— Охо! — възкликна Ник.

— Какво искаш да кажеш?

— Малко шерше ла фам, а? — той като че ли се изненада. — Проверяваш дали чарът ти още работи?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Вярно е, каза си Джей. Не беше мислил за Мари от седмици. Впрочем жената, която се появяваше на страниците на книгата му, имаше далечна прилика с отшелничката от съседната ферма. Историята й беше това, което го интересуваше.

По настояване на Ник той му даде телефонния номер на Жозефин, в случай че му се наложи да предаде нещо спешно. Ник отново попита кога ще може да види останалата част от ръкописа. Джей не можа да му отговори. Не искаше дори да мисли за това. Вече се чувстваше достатъчно неудобно от факта, че Ник я бе показал незавършена без разрешението му, макар че той беше агент и само си вършеше работата. Джей затвори слушалката и забеляза, че Жозефин вече беше сложила на масата му кана прясно кафе. Ру и Поату седяха на същата маса с Попот, пощаджийката. В първия миг изгуби всякакво чувство за ориентация. Лондон никога не му се беше струвал по-далечен.

Той тръгна към къщи както обикновено през полето. През нощта бе валяло и пътеката беше хлъзгава. От плета капеше вода. Джей изостави пътя и тръгна по брега на реката, точно по границата на имота на Мари, като се наслаждаваше на тишината и гледката на натежалите от дъжд дървета. Мари не се виждаше никъде в лозето. Джей виждаше тънка струйка дим от комина на къщата, но наоколо не се забелязваше движение. Дори птиците мълчаха. Той реши да пресече реката в най-тясната и най-плитката й част, където земята на Мари граничеше с неговата. От двете страни на реката растяха дървета; стройни овошки от нейната страна и рунтава плетеница от глог и бъз от неговата. По пътя Джей забеляза, че червените парцалчета, които беше вързал за клоните им, бяха изчезнали — вероятно вятърът ги беше отнесъл. Трябваше да ги завързва по-здраво. Той наближи мястото, където реката ставаше равна и плитка. От дъжда водата беше излязла от бреговете и образувала острови от тръстика, а червената почва на брега се беше размила и оформяше причудливи очертания, които слънцето беше изпекло като глина. На това място от водата стърчаха камъни, изгладени до лъскавина от течението и преминаването на множество крака, макар че сега само Джей минаваше от тук. Или поне така си мислеше. Но когато стигна брода, видя, че на брега има момиче. То беше приклекнало предпазливо край реката и човъркаше с пръчка нещо във водата. До него стоеше малко кафяво козле и гледаше кротко. Джей трепна и детето се стресна, застина неподвижно. Ярките му любопитни очи се устремиха към него и го загледаха втренчено. Козлето направи същото.

Известно време те се гледаха изпитателно, момичето — вцепенено, с разширени очи; Джей — обладан от непреодолимото усещане за нещо познато.

Това беше Джили.

Тя носеше оранжев пуловер и зелени панталони с крачоли, навити до коленете. Обувките й се въргаляха наблизо в тревата. Отстрани на брега лежеше червена раница с отворен капак. Герданчето от вързани на възли червени парцалчета, което момичето носеше на врата си, разрешаваше загадката с изчезването на талисманите на Джей.

След като се вгледа по-внимателно, той забеляза, че това все пак не беше Джили. Къдравата коса на това момиче бе по-скоро кестенява, отколкото червена, а и самото дете беше по-малко — на не повече от осем или девет години. И въпреки това приликата бе повече от поразителна. Момичето имаше същото живо лице, обсипано с лунички, същата голяма уста и подозрителни зеленикави очи. Гледаше по същия начин и капачките на коленете й стърчаха напред под ъгъл, точно като на Джили. Не, не беше тя, но толкова приличаше на нея, че сърцето на Джей подскочи. Хрумна му, че това може би е Роза.

Тя го изгледа продължително, без да се усмихва, после грабна обувките си и побягна. Козлето подскочи нервно и с танцова стъпка тръгна към Джей, като спря за кратко, за да подъвче шнура на забравената раница. Момичето се заизкачва ловко по хлъзгавия склон към оградата, като се подпираше с ръце.

— Почакай! — извика Джей след него. То не му обърна внимание. Катереше се бързо като невестулка и едва когато се отдалечи на безопасно разстояние, се обърна, за да му се изплези предизвикателно.

— Почакай! — той вдигна ръце, за да й покаже, че не иска да й стори нищо лошо. — Всичко е наред. Не бягай.

Момичето го гледаше, дали с любопитство или с враждебност — Джей не можеше да определи. Беше наклонило леко глава на една страна, изглеждаше съсредоточено. Той не можеше да познае дали го е разбрала.

— Здравей, Роза — каза. Детето само го гледаше.

— Аз съм Джей. Живея ей там — той посочи къщата, която едва се виждаше иззад дърветата.

Джей забеляза, че Роза не гледа точно към него, а някъде по-наляво и надолу от мястото, където бе застанал. Позата й беше напрегната, сякаш бе готова да побегне. Джей потупа джоба си с надеждата да намери нещо, което да й даде — бонбон или може би бисквита, — но напипа само запалката си и я извади. Беше „Бик“, от евтина ярка пластмаса, която блестеше на слънцето.

— Можеш да я вземеш, ако искаш — предложи той и й я подаде над водата. Тя не реагира. Може би не четеше по устните.

Козлето изблея откъм неговата страна на реката и леко се блъсна в краката му. Роза погледна Джей, после козлето — погледът й представляваше смесица от презрение и тревога. Забеляза, че очите й се стрелнаха към забравената раница, която лежеше на брега. Той се наведе и я вдигна. Интересът на козлето се прехвърли от краката на Джей към ръкава на ризата му. То го задъвка припряно. Джей протегна напред ръката с раницата.

— Твоя ли е?

На отсрещния бряг момичето пристъпи напред.

— Не се тревожи — той заговори бавно, за всеки случай, ако Роза все пак четеше по устните, и се усмихна. — Виж. Ще ти я донеса.

Джей кимна.

— Преди ходеше в детската градина — спомни си тя. — Тогава сигурно беше на три годинки или по-малка. Още можеше да говори, но не мисля, че чуваше.

— Така ли? — полюбопитства Джей. — Мислех, че се е родила глухоняма.

Жозефин поклати глава.

— Не. Получи някакво възпаление. Беше в годината, когато Тони почина. Зимата беше люта. Пак имаше наводнение и половината земя на Мари остана под водата три месеца. Пък и онази история с полицията…

Джей я изгледа въпросително.

— О, да. Веднага след смъртта на Тони Мирей се опита да обвини Мари. Каза, че двамата са се карали. Че Тони никога не би се самоубил. Измисляше си, че имало друг мъж, че двамата с Мари замислили да убият Тони — тя поклати глава и се намръщи. — Мирей не беше на себе си — добави. — Можеше да каже всичко. Разбира се, нищо не намериха. Полицаите обикаляха, разпитваха, после си отидоха. Мисля, че успяха да преценят състоянието на Мирей. Три или четири години след това тя продължи да пише писма, да вдига шум, да изпраща жалби. Дойдоха веднъж-два пъти да огледат и толкова. Нищо не откриха. Сега пуска слухове, че Мари държи детето заключено в една задна стая или нещо такова.

— Не ми се вярва.

Енергичното луничаво момиченце, което Джей бе срещнал край реката, не създаваше впечатление за дете, държано заключено в полутъмна стая.

Жозефин сви рамене.

— И на мен — отвърна. — Но слухът вече беше плъзнал. Цели тълпи се събираха пред вратата на фермата и откъм реката. Повечето бяха безобидни, само вдигаха шум, но Мари не можеше да го знае. Заключи се в къщата, а отвън горяха факли, хората хвърляха пиратки и камъни по капаците на прозорците — тя поклати глава. — Когато нещата се уталожиха, беше вече късно. Тя беше решила, че всички са се обърнали срещу нея. А когато Роза изчезна…

Жозефин капна малко коняк в кафето си.

— Сигурно си е помислила, че всички имаме пръст в това. В селото човек не може да се скрие и скоро всички разбраха, че Мирей държи Роза при себе си. Тогава тя беше на три години и ние си помислихме, че Мирей и Мари са се разбрали някак помежду си и че Роза е там само на гости. Разбира се, Каро Клермон знаеше истината, знаеха я и още няколко души, Жолин Дру, която тогава беше най-добрата й приятелка, и лекарят Кюсоне. Но останалите… Разбира се, никой не задаваше въпроси. Хората мислеха, че след всичко, което се случи, най-добре е да си гледат работата. И, разбира се, никой не познаваше добре Мари.

— Тя не помага много за това — отбеляза Джей.

— Роза беше изчезнала от три дни. Мирей я изведе навън само веднъж. В първия ден. За малко. Роза пищеше така, че се чуваше чак до Ле Маро. Каквото и да й имаше, със сигурност дробовете й бяха наред. С нищо не можеха да я укротят — нито с бонбони, нито с подаръци, нито с шъткане и викове. Всички се опитваха — Каро, Жолин, Тоанет, — но момичето не млъкваше. Накрая Мирей се разтревожи и повика лекаря. Мислиха, умуваха и я заведоха при специалист в Ажен. Не беше нормално дете на тази възраст да плаче през цялото време. Те решиха, че детето не е добре, че може би не е било гледано както трябва — Жозефин се намръщи. — Един ден Мари отиде да прибере Роза от детската градина и разбра, че Мирей и лекарят са я завели в Ажен. Не съм виждала толкова ядосан човек. Тя тръгна след тях с мотопеда, като знаеше само, че Мирей е завела Роза в някаква болница. За изследвания. Не знам какво са се опитвали да докажат.

Тя отново сви рамене.

— Ако беше друг човек, можеше да разчита на помощта на цялото село — каза. — Но Мари… тя говореше само когато й се налагаше, никога не се усмихваше. Хората предпочитаха да си гледат работата. Нищо повече, наистина не беше от злоба. Тя искаше да я оставят на мира и хората това и направиха. Пък и никой не знаеше къде Мирей е завела Роза — освен може би Каро Клермон. Е, чувахме какво ли не. Но това беше после. Как Мари влязла в кабинета на Кюсоне с пушка и го замъкнала до колата. Като чуете как хората разказват, ще си помислите, че половината село ги е видяло. Винаги така става. Аз ще ви кажа само, че не съм била там. И макар че Роза се прибра вкъщи преди края на седмицата, повече не я видяхме в селото — нито в училище, нито на фойерверките за 14 юли31, нито на шоколадовия фестивал около Великден — Жозефин допи кафето си на един дъх и избърса ръце в престилката. — Та ето как стана — заключи категорично. — Тогава за последно видяхме Мари и Роза. От време на време — веднъж-дваж в месеца — ги срещам на пътя за Ажен или в разсадника на Нарсис, или ги виждам на полето зад реката. Но само толкова. Тя не е простила на селото за онова, което стана след смъртта на Тони, за това, че хората се намесиха в спора й с Мирей и че си затвориха очите, когато Роза изчезна. И да й кажете, че нямате нищо общо, тя не вярва.

Джей кимна. Разбираемо беше.

— Сигурно водят много самотен живот — каза.

Спомни си за Маги и Джили, за това как успяваха да завържат приятелства навсякъде, където отиваха, как въртяха търговия и се занимаваха с какви ли не странни неща, за да свързват двата края, как винаги бяха на път и посрещаха обидите и предразсъдъците с неизменно жизнерадостно предизвикателство. Колко се различаваше тази сурова и подозрителна жена от приятелите на Джо! И колко приличаше детето й на Джили!

На връщане към къщи той провери дали раницата още стои на същото място, но както очакваше, не я намери там. Само драконовата глава стърчеше и размахваше дългия си език от креп, но сега на гъстата й зелена грива се мъдреше гирлянда от червени парцалчета. Когато се приближи, Джей забеляза, че между зъбите й стърчи глинена лула, от която се подава главица на глухарче. И докато вървеше и се усмихваше скришом, ясно видя как нещо край плета се раздвижи и между младите зелени листа се мярна оранжев пуловер, а козлето изблея в далечината.