Къпиново вино

52

Август беше необичайно дъждовен за Ланскене. Валеше през ден, като през останалото време бе облачно и духаше вятър, от който листата на растенията окапваха. Джо клатеше глава и казваше, че го е очаквал. Той беше единственият, който говореше така. Дъждът беше безмилостен, разяждаше горния слой на почвата и измиваше корените на дърветата. Джей ходеше до овощната градина в дъжда и с парчета от черга завиваше дърветата в основата им, за да ги предпази от влага и гниене. Това беше друг стар номер от Поуг Хил Лейн, който вършеше добра работа. Но без достатъчно слънчева светлина плодовете падаха безформени и неузрели от клоните. Джо свиваше рамене. Казваше, че ще има и други години. Джей не беше убеден в това. След завръщането на стареца той бе станал изключително чувствителен към промените в настроението му, като забелязваше всяка промяна в изражението на лицето му, обмисляше всяка дума. Правеше му впечатление, че Джо говори по-малко отпреди, че понякога силуетът му е неясен, че радиото, настроено неизменно на станцията за стари шлагери още от май насам, понякога в продължение на минута-две издаваше неясно бръмчене, докато намери сигнала. Сякаш самият Джо също бе сигнал, който постепенно заглъхваше. Струваше му се обаче, че по някакъв начин той е виновен за това, че Ланскене някак надделява и затъмнява Джо. Дъждът и ниските температури пропъждаха аромата, тъй характерен за присъствието на стареца, уханието на захар, плодове, пяна и дим. През последните няколко седмици то едва се долавяше и имаше непоносими мигове, когато Джей се чувстваше напълно самотен, посърнал като човек, седнал до приятел на смъртно легло и заслушан в дишането му.

След случката с осите Мари вече не го избягваше. Те се поздравяваха през оградата или плета и макар тя да не беше особено жизнерадостна в приветствията си, Джей оставаше с впечатлението, че Мари започва да го харесва. Понякога двамата разговаряха. За нея септември беше натоварен месец, когато гроздето бе напълно оформено и започваше да жълтее, но дъждът, който почти не беше спирал през последния месец, създаваше нови проблеми. Нарсис приписваше злополучното лято на глобалното затопляне. Другите мърмореха неопределено за „Ел Ниньо“, химическия комбинат в Тулуза, японското земетресение. Мирей Фезанд цупеше устни и говореше за Страшния съд. Жозефин си припомняше ужасното лято на 1975 година, когато Тан беше пресъхнала и селото бе нападнато от освирепели лисици, дошли от тресавищата. Не валеше всеки ден, но въпреки това слънцето стоеше като ръждива монета в небето и почти не грееше.

— Ако продължава така, тази есен няма да има плодове — мрачно отбеляза Нарсис.

Прасковите, кайсиите и другите меки плодове вече бяха съсипани. Дъждът бе проял нежната им тъкан и те падаха изгнили на земята, преди да са напълно узрели. Доматите така и не узряха. Ябълките и крушите не бяха в по-добро състояние. Лъскавата им кора ги предпазваше до известна степен, но не достатъчно. Най-много пострадаха лозите.

— По това време на гроздето му трябва слънце — казваше Джо. Особено за късните благородни сортове, които трябваше да изсъхнат като стафиди. Тези сортове разчитат на изключителните природни условия на Ланскене: горещите дълги лета, влажните мъгли, които се вдигат от слънцето над реката. Тази година обаче в благородното гниене нямаше нищо благородно. То беше чисто и просто гниене. Мари правеше каквото може. Поръча найлонови покривала от града, които закрепи над лозите с помощта на метални халки. Това ги спаси от най-проливния дъжд, но не можа да защити оголените корени. Найлоните спираха всеки слънчев лъч и плодовете вътре се потяха. Земята отдавна се беше превърнала в кална каша. Подобно на Джей, Мари постла между редовете черги и картон, за да предпази земята от по-нататъшно разлагане. Но това беше напразно.

Градината на Джей бе в малко по-добро състояние. Тя беше по-далеч от тресавището, издигаше се над нивото на водата и имаше естествени отводнителни канали, по които излишната вода се стичаше към реката. Тан бе придошла повече отвсякога, беше заляла лозето на Мари и пълзеше заплашително към градината на Джей. Брегът бе ерозирал до такава степен, че цели парчета земя вече се бяха свлекли в реката. На Роза беше заръчано да не доближава опасния бряг.

Ечемикът беше в ужасно състояние. Всички ниви в Ланскене бяха предадени на дъжда. В една от нивите на Бриансон се беше появило очертание във формата на кръг и най-наивните клиенти на Жозефин започнаха да говорят за извънземни. Ру намекна, че пакостливият малък син на Клермон и приятелката му знаят повече, отколкото казват. Дори пчелите тази година се трудеха по-малко, както твърдеше Бриансон, а и нямаше много цветя, затова медът не беше хубав. Тази зима всички в Ланскене трябваше да затягат коланите.

— Тази година трудно ще се припечели достатъчно от реколтата, за да се засади напролет — обясни Нарсис. — Когато реколтата е лоша, трябва да садиш на кредит. А със земя под аренда става още по-трудно — той внимателно капна „Арманяк“ в горещото си кафе и го изпи на един дъх. — Няма достатъчно пари в царевицата или слънчогледа — каза. — Дори цветята и разсадът са по-малко от обикновено. Трябва ни нещо ново.

— Ориз може би — предложи Ру.

Клермон не беше така оклюмал въпреки лошата си реколта през лятото. Наскоро двамата с Люсиен Мерл бяха ходили на север за няколко дни и се върнаха пълни с ентусиазъм за новия си проект за Ланскене. Говореше се, че той и Люсиен възнамеряват да станат съдружници и да направят промени, които да допринесат за това Ланскене да заеме по-важно място в областта около Ажен, но и двамата изглеждаха особено потайни и не говореха по въпроса. Каро също гледаше дяволито и самодоволно, два пъти дойде във фермата на Джей, като каза, че й било „на път“, макар че беше на километри от обичайния й маршрут, и остана за кафе. Имаше много нови клюки за разказване и остана много доволна от начина, по който Джей бе обновил фермата, като прояви особено любопитство към книгата му и намекна, че влиянието й в местните литературни среди би допринесло за успеха й.

— Наистина трябва да се опитате да завържете малко контакти във Франция — наивно каза тя. — Знаете ли, Тоанет Мерл познава много хора от медиите. Може би ще успее да ви уреди интервю за някое местно списание…

Като се мъчеше да сдържи усмивката си, Джей обясни, че една от основните причини да се премести в Ланскене е била желанието да избяга от контактите с медиите.

Каро се усмихна превзето и промърмори нещо по повод артистичния му темперамент.

— И все пак помислете за това — настоя тя. — Убедена съм, че присъствието на известен писател тук ще ни даде тласъка, от който така се нуждаем.

Тогава Джей почти не я слушаше. Беше на път да завърши новата си книга, за която вече бе подписал договор с „Уърлдуайд“, голяма международна издателска компания, и си беше поставил краен срок до октомври. Освен това работеше по подобряването на старите отводнителни канали с помощта на няколко бетонни тръби, които Жорж му беше докарал. А и покривът бе протекъл на едно място. Ру беше предложил помощта си в поправянето и пренареждането на керемидите. Дните му бяха твърде натоварени, за да отделя време за Каро и нейните планове.

Затова статията във вестника го завари напълно неподготвен. Джей изобщо не би разбрал за съществуването й, ако Попот не я бе забелязала в един аженски вестник и не му я беше донесла да я прочете. Самата тя бе трогателно поласкана от това, но Джей веднага се почувства неудобно. В края на краищата това бе първият знак, че местонахождението му е разкрито. Той не запомни точните думи. Имаше много празни приказки за блестящата му кариера до момента. Имаше и безвкусни излияния за това как е избягал от Лондон и преоткрил себе си в Ланскене. Повечето приказки бяха второразредни баналности и смътни предположения. По-лошото беше, че имаше снимка, направена в „Кафе де Маро“ на 14 юли, на която се виждаха Джей, Жорж, Ру, Бриансон и Жозефин, седнали на бара с бутилки бира в ръце. На снимката Джей бе облечен в черна тениска и пъстри шорти, Жорж пушеше „Голоаз“. Не можеше да си спомни кой я е направил. Можеше да бъде всеки. Отдолу със ситни букви пишеше: „Джей Макинтош с приятели в «Кафе де Маро», Ланскене су Тан“.

— Е, не можеше да се криеш цял живот, момче — отбеляза Джо, когато Джей му разказа за статията. — Все някога щяха да те намерят.

Джей седеше зад пишещата си машина с бутилка вино от едната страна и чаша кафе от другата. Джо беше облечен в тениска с надпис „Елвис е жив, добре е и живее в Шефилд“. Джей забеляза, че сега силуетът му все по-често става прозрачен и се разпада на места като силно увеличена фотографска снимка.

— Не разбирам защо — каза Джей. — Ако искам да живея тук, това си е моя работа, нали?

Джо поклати глава.

— Ъ-хъ. Сигурно. Само че не можеш да я караш така цял живот — отвърна. — Има такива работи като документи. Пропуски. Практични неща. Пари, такива работи. Скоро и твоите пари ще свършат.

Вярно беше, че през четирите месеца, откакто живееше в Ланскене, спестяванията му бяха започнали да се топят. Ремонтът на къщата, мебелите, инструментите, различните неща за градината, отводнителните тръби, всекидневните разноски за храна и дрехи плюс, разбира се, покупката на самата ферма, бяха надвишили многократно очакваните разходи.

— Скоро ще има пари — каза Джей. — Всеки момент ще подпиша окончателния договор за книгата.

Той спомена предварителната сума, като очакваше Джо да замълчи почтително. Вместо това старецът сви рамене.

— Хм. По-добре да имам банкнота в ръката, отколкото чек в пощата — отбеляза мрачно. — Исках само да съм сигурен, че ще се оправиш, това е всичко. Да съм сигурен, че си добре.

Преди да си отида. Нямаше нужда да го казва. Беше толкова ясно, сякаш го бе произнесъл на глас.